Да Бъдеш Христо Мутафчиев – Яна Борисова

0

Hristo-Mutafchiev-coverНие c Хpиcтo не cе cъдим, не cи пpaвим зaбележки и не cе oпитвaме дa cе пpoменяме взaимнo. Имaxме биткa зa печелене и тoй ме извикa нa пoмoщ…” 

“…тaзи книгa е пo-cкopo дoкументaлнo-пoетичен paзкaз зa cъбития, кoитo ни зaвиxpиxa в pеaлнocттa и зa нaчините, пo кoитo ние cе cпacиxме. Инaче зa теaтъp cе пише пo-нежнo, зaщoтo тoй е мoментнo cлучвaне, зa кoетo cлед тoвa нямa дoкaзaтелcтвa. Кaтo дa pиcувaш фигуpи във въздуxa и кoгaтo cпpеш – те изчезвaт, нo ocтaвa мнoгo въздуx зa дишaне…”

„Да бъдеш Христо Мутафчиев“ започва силно – с много интимен разказ за момента на получаването на инсулт – направо те вкарва във филма. И след това започваш да се движиш с Христо по пътя… Чуваш разговорите му с Яна Борисова, слушаш изповедите на жена му и близките му за най-трудните моменти след удара. За болката, за безсилието и Силата, за страховете…

 Яна задава много въпроси към Христо и получава много искрени отговори. Обсъжда се онзи „здравословен егоизъм“, който всеки от нас трябва да проявява понякога, за да изтрива лошите преживявания и спомени. Да „надвиеш реалността“, невинаги става лесно, но е жизненоважно да се опитваш всеки ден, защото „смисълът е в опитването“. Тук важи с пълна сила „златното правило да споделяш вместо да мълчиш“.

Мисля, че за човек, влюбен в живота, е почти непосилно да признае, че го е страх от нещо, но някак в продължение на тези месеци той сам осъзна, че да изречеш страха си е оръжие срещу самия страх. Защото всяко изговорено нещо спира да е тайна, която разяжда и трови, и се превръща в задача за преодоляване в реалността. А, както всички знаем, няма непреодолими неща, когато всичко зависи от нас.

„Да бъдеш Христо Мутафчиев“ е кинематографично написана книга, но не за да се гледа като филм, а за да се чете с широко отворена душа. Много силна, лична и истинска книга за моментите на безсилие и самосъжаление. За това колко безпомощни ставаме всички в даден момент и колко благодарни трябва да сме на всички онези лекари, които ни връщат отново към живота. За това колко е важно приятелството и семейството. За времето, тишината и вдъхновението. За разтегливите граници на мечтаенето и за смеха. За театъра. За достойнството. Роман за джедаите и героите в нас, които имат силата да извикат „Не ме е страх!“ и да продължат напред, защото „живеенето е като летенето – трябва да му се наслаждаваме, каквото и да ни поднесе“.

Когато съм на сцената, Яна, виждам само колегите си и един въздух, пълен с енергия пред мен. Аз трябва да я поема, да я преработя вътре в себе си и да я върна обратно към публиката с позитивен знак. Никой не подозира, че основният проблем на актьора не е дали ще си забрави текста, а как да се пребори с огромната лавина, която идва отдолу, от залата, към него. Оттам се получават и бляскавите изпълнения, и тоталните провали. Аз ще се върна на сцената, когато съм готов да поема тази енергия, без да помръдна и сантиметър назад.
Навремето, на премиерата, си спомням Стефан Данаилов дойде при нас и каза: „Вие всички тук имате един огромен проблем. Не можете да си представите в колко хубаво представление участвате!“. Сега, като гледах разбрах, че е бил абсолютно прав. След спектакъла отидох и им казах същото. На края на представлението, когато всички пеят една песен, колегите се обърнаха към ложата, в която аз седях, и, пеейки, ми се поклониха. Аз се изправих, също се поклоних и тогава цялата зала стана на крака и публиката започна да ръкопляска. Беше изключителен момент. Не мога да го обясня. То е усещане в душата, несравнимо с нищо друго.
Share.

Leave A Reply