Зовът На Далечния Север – Ким Хафез

0

Zovut-na-dalechnia-sever-Kim-Hafex

Един мъж и неговото кану порят ледовитите води на Великия север в продължение на 7000 км. Без документи за самоличност, без опит и без претенции, французинът се движи като омайна индианска мелодия през обширни езера и бурни реки. Хафез се хвърля в своето приключение със страстта на мечтател и приветства всяко усилие и препятствие, защото само те каляват тялото и ума. Той пътува сам, но не е самотен. Срещите с добронамерени непознати, симпатизиращи представители на реда и коренните жители от резерватите се разнообразяват от случайните му спътници – бобри, лосове, мечки, койоти, орли.

“Oпитвам да говоря пред камерата на Джей, отговаряйки на въпроса какво ми е донесло пътуването.
– То със сигурност много ме промени. Вече не гледам на живота по същия начин. Научих се да не бързам. Да отделям време, за да гледам, да слушам и да чувствам. Сега не се опитвам да планирам всичко. Мисля, че навикът ни да предвиждаме нещата, да ги оправдаваме или обясняваме е една прекалена крайност. Вероятно в крайна сметка това е само начин да се справяме със страха си от неизвестното. Неизвестността всъщност е самото бъдеще. А мен никак не ме е страх от онова, което ме очаква. Напротив, отнасям се към него с голямо доверие. Опитвам се да се възполз­вам от възможностите, когато те се появят, което според мен е невъзможно, ако твърде строго организираме живота си. Само ако го оставим да тече свободно, можем да осъзнаем неговото богатство. Точно тази вяра ми помага да не си слагам наочници. Със сигурност за това е нужна известна смелост. Но единствено за това. Да се впуснеш с кану по безкрайните водни пътища на Канада изисква преди всичко решимост и сериозна мотивация, а не толкова смелост.”

Да слушаш означава също да слушаш самия себе си, да разпознаваш чувствата и инстинктите. От месеци наред се опитвам да придобия такова поведение – поведение, което би трябвало да бъде естествено за хората. По този начин, мисля, бих могъл да живея по-здравословно, по-близо до природата и до Бога. Разби­ра се, израснах много, и физически, и мисловно. Мога да греба 18 часа без прекъсване и съм станал вътрешно по-силен. Въпреки това без съмнение най-важното е, че видях живота от друг ъгъл. От пасторалния и девствен ъгъл на природата, от нелустросания ъгъл на простотата, от благословения от Господ ъгъл на бедността.

Да предприема такова приключение, да живея сам, да опоз­навам душата и сърцето си, без да дам нищо в замяна, би било невъзможно за мен. Затова поисках да го споделя с други хора. Имах амбицията да напиша книга. Да напишеш книга: каква гор­дост! Така е наистина, във всяка форма на себеотричане се крие цяла планина от гордост. Но какво е по-естествено от това? От­ричането от себе си не е ли ключът към успеха?

Бивш легионер, Хафез бяга от задушаващото пространство на града, за да се връне назад към корените на човечеството, към свободния и независим дух. Постепенно суровият номадски живот го превръща в поет на забравени ценности: красотата, която ни потапя в себе си, усилието и удовлетворението от пролятата пот. С простотата на будистки монах приключенецът открива минимума на човешките нужди. И колкото повече се потапя в дивата природа, толкова по-дълбоко навлиза в естеството на човешката душа. Французинът неусетно ни вплита в своята природосъобразна философия на битието, която ни кара да преосмислим собственото си съществуване.

Затворници от градовете и от бетонните зандани, ако знаете как ви съжалявам! Но не, вие нямате представа за това.
Как бихте могли да знаете? Аз съм само шепот, понесен от вятъра на запад, сред сенките на едно езеро, толкова голямо, че може хиляди пъти да погълне вашия урбанистичен технополис.

Ким Хафез поема по водните артерии на Канада през към арктическия полярен кръг. Без специални тренировки, без основни умения, дори без лична карта французинът се отправя към своето предизвикателство от 7000 km със 130 kg багаж, 1000 долара и с една-едничка цел: не физическото, а духовното пътуване, докосването до свободата на безбрежното усамотение, където човекът се слива с пулса на заобикалящата го среда. Захранван от “тайната алхимия на природата”, прословутото канадско гостоприемство и добрината на хората по пътя, Хафез изживява и техните мечти, осъществява пътешествието, за което мнозина жадуват, но малцина предприемат.

Сухата статистика отчита, че за 16 месеца далеч от семейството си Ким Хафез изминава над 7000 км. през суровата природа на Канада, придвижвайки се с кану и багаж, тежащ 130 кг. Така стига до Арктика – свирепа територия, в която почти целогодишно се разпореждат ураганни ветрове и смразяващ студ. Да, определено снимковият материал, който е споделил с нас, буди наслада и романтични представи. Изумителни девствени гори, заснежени планини, диви животни, пасящи край него... Но след като прочетеш първите 3-4 глави, в които пречките пред Ким са толкова много, че пътешествието изглежда немислимо, още преди да е започнало, започваш да осъзнаваш кое е било най-тежкото изпитание.

За да оцелееш в подобна лудост, не е достатъчно да свикнеш с брулещия вятър, дъждовете, тежкия терен и скованите от умора кости, нито да преглътнеш носталгията по дома и да не мечтаеш за топлината в прегръдките на съпругата и детето си. Не е достатъчно да се сбогуваш с леснодостъпната и разнообразна храна, която сме приели за даденост. Най-тежко е да превъзмогнеш страха от неуспеха и да запазиш позитивните си мисли. Ким Хафез е успял да опише безупречно тези мисли. Дисциплината, която си е налагал, за да продължи всяка вечер да попълва дневника си, е благодат за читателите.

Местата за лагеруване по река Ла Плюй са рядкост. През към­пинги, уредени като истински селища, аз следвам пътя на запад, воден от маяка, сочещ посоката на авантюристите и романтиците – залязващото слънце, и единственият ми спътник е западният вя­тър. Още веднъж ми позволяват да разпъна палатката си безплат­но в един от къмпингите на Онтарио. Възползвам се от случая, за да се промъкна покрай речния бряг, между две огромни каравани: имам на разположение течаща вода, електричество, сателитни ан­тени, чисто ново рибарско оборудване и т.н.
– И как се оправяш с финансите? – пита един летовник.
Уморен, отговарям:
– Като няма какво да харча, не харча. Доволен съм просто че живея.
– Все пак са ти необходими пари. Всеки има нужда от тях!
Как да обясня на този човек, който цял живот е работил, за да спечели онова, което притежава днес, че и така съм щастлив, даже твърде щастлив с моето кану и моята палатка. Думите са излишни. Човек сам създава потребностите си. Колкото повече има, толкова повече иска да има и това пречи на щастието му. Като заговорихме за щастие, мисля си – де да можех по-често да си вземам душ…
Кануто е нащърбено от хиляди драскотини, мускулите на моята решителност са заякнали и моето стремление ще продължи неуморно по пътя си. Ще трябва да се отдам духом и тялом на това уединение. Физическото измерение е много важно. Ако не беше то, защо духът ще иска да се въплъти в телесна обвивка? Животът е една съкровищница от духовни пъ­тища, които трябва да бъдат пребродени с цялото ти същество, а не само чрез ума. Как би могъл той да се развие, извисявайки се, ако не е вграден в телесна плът?
Дълго време в ежедневния си живот съм търсил равновесие­то между физическите и умствените ми занимания. Едва сега си давам сметка за третия вектор, необходим за моето развитие: онзи, който изразява духовното ми измерение. Освободен от вся­ко умствено разсъждение, като се изключат някои аритметични пресмятания, предизвикани понякога от моите топографски за­нимания, съм оставил свободно поле за едно твърде необичай­но състояние, което, повече или по-малко осъзнавано от мен, ме обземаше всеки път, когато се сблъсквах с нов враг: глад, свет­кавици, бури… с други думи, всеки път, когато си давах сметка за крехкостта на съществуването си. Всъщност, освободен от всички физически или интелектуални елементи, просто виждах собствената си проекция върху оста на третия вектор и през тази полуотворена пролука към смъртта избликваше повече величие, отколкото някога съм смятал, че има в живота. Въпреки това вече обичам живота. Сега съм убеден, че нашият земен път служи, за да подготви онова, което ни очаква. Стига ми да знам, че пътят води до един по-добър живот от настоящото съществуване, за да постоянствам по този път, който в края на краищата се открива за сърцето ми и за цялото ми същество.
Трети ден съм върху скалата. Вече не вярвам в случайности. Като ме възпира, Природата знае какво прави. Имам й доверие.
Все пак изгарям и последните си цепеници и когато пада нощта, хвърлям столчето си от борово дърво в жарта като човек, влязъл в заговор против съдбата си. Едно припламване на недоизгорелите въглени осветява нощта. Скоро снежният килим ги загася. Под светлината на звездите оставям огъня ми да изтлее, заслушан във вечерните молитви, които бризът му нашепва, преди да се пъхна в чувала си, за да доверя на северната нощ вярата си в идните дни.

„Зовът на далечния север“ е едно вдъхновяващо и възбуждащо мислите четиво. Книгата е увлекателна, непринудено написана и с лекота ме направи съпричастен в приключението на този страхотен канадец. Допускам, че за много хора неговият зов за бягство от рутината и автоматизирания живот е закъснял. Нормално – всички имаме задължения, поели сме куп задачи, за да изглеждаме важни и затова с лекота можем да заклеймим страстта към дивото като „детинска“ и „бягане от отговорност“. За някои от нас обаче тази искра е все още там – поддържаща баланса и непозволяваща да се откъснем от природните си корени.

Пред­пазливо дозирам порцията спагети. Петдесетте километра, които ми остава да измина, няма да се преодолеят наведнъж. Имам още 400 грама спагети от онзи един килограм, с който разполагах в първия ден на нос Лонг. Това прави консумация от 40 грама на ден. Въпреки че подобна усреднена стойност не е представителна – понеже започнах със 150 грама, за да стигна до 20-ина – това е показателно за предела, до който моят организъм може да дос­тигне, без да затъне във всепоглъщаща умора. За пореден път обстоятелствата ми дадоха урок, който трябва да не преставам да повтарям: единствената физическа граница за човека е тази на неговото въображение. Намерил опора в твърдостта на собстве­ната си решимост, ще продължавам непрестанно да разширявам границите на своето въображение и ако е рекъл Господ, скоро ще прекося и тези на обширните Северни територии. […]
Два дни по-късно, на 5 октомври, тъкмо навлизам в широкия за­лив на Гранд Рапидс, когато буреносните облаци с пълна скорост насочват в моята посока една рибарска лодка.
– Искаш ли да те изтегля на буксир през последните километри, които ти остават до реката? – извиква лодкарят над гребените на вълните.
– Ще се оправя. Благодаря, че дойдохте да ме попитате.
Да, ще се справя. Доста страдах по това езеро. Искам да получа компенсация за проявеното търпение с една пълна и недвусмис­лена победа. За мен вече не е тайна: трябва да страдаш, за да спечелиш.

През пролетта изоставих голяма част от работните си ангажи­менти, за да представям пред публиката диапозитивите от моето пътуване. Направих една презентация пред възрастните жите­ли и множество други за децата от шестте училища в селището. Колко вълнуващо беше да наблюдавам как ме гледат всички тези главици, за които бях като някой герой! В края на краищата от тях получих много повече внимание, отколкото им бях оказал. Естествено, говорех им и за история, география и приключения. Нещо повече доказвах им, че мечтата е толкова важна, колкото и знанията, защото с малко въображение и с много воля всичко е възможно!

– Със сигурност имаш мнение. Всеки има мнение! – настоява събеседникът ми, като вижда, че нямам желание да му отговарям.
Отвърнах, че изобщо не ме интересува, докато пиех от неговия портокалов сок. Земята едва ли ще спре да се върти в деня, в кой­то някоя политическа клика наклони везните към отговора „да“. Човекът си придава голяма важност. Кратък урок по астрономия би бил достатъчен да го направи по-скромен. Не смятам, че живо­тът на Земята е безсмислен, а по-скоро намирам за неуместна чо­вешката привързаност към собственото его. Точно тази слабост е като че ли източникът на всяко страдание. Колкото до любовта към живота, считам я за много значима.

  При първите лъчи на зората съмнението, витаещо у мен, най- сетне се разсейва. Бризът ми разкрива царствено синьото небе, трептящите контури на земята, обсипана с борови иглички, как­то и една спокойна като огледало вода, чиято повърхност е про­бождана единствено от подскоците на щуките. Намирам се на­сред островите Блек Биър. Следейки картата и компаса, аз се наслаждавам на тази флора с плътски очертания. Изобилната фауна я прави пълна с живот и веселие. Един намусен и посивял лос побягва при моето, макар и тихо, приближаване, а после ме разглежда по-подробно при следващия залив. При най-високата част на боровата горичка двойка белоопашати морски орли се въртят около шумните си и вечно гладни орлета, за да пъдят граб­ливите птици. По-близо до мен бобрите пляскат с широките си опашки. Изглежда, не смущавам внимателното им придвижване напред-назад между колибката от клони и трепетликите, чиято кора обичат да гризат. Дали северният свят усеща присъствие­то ми? Той е така прекрасен, че бих бил поласкан от неговото внимание.
Съпътстващите ме трудности, или по-скоро усилията, които по­лагам от сутрин до вечер, не отнемат нищо от чара на природата, заради чиято привлекателност се боря. Въпреки бързеите и обхо­дите изпитвам огромно удоволствие, като давам най-доброто от себе си през все по-дългите дни, за да заслужа спокойствието на тази дива вселена и да накарам сърцето си да бие е ритъма на ней­ната жизнена сила. Аз й предлагам потта, а понякога и кръвта си; тя ме храни, защитава ме и ми дава мъдрост, поддържа пламъка на лагерния ми огън със своето спокойствие и пълнота. Животът ми се свежда до това да дишам, да се храня и да спя. Никога съ­ществуванието ми не е било толкова просто. Никога не е било толкова пълно. Никога, въпреки изтощението, което изпитвам, не съм бил така щастлив. Ех! Това ли означава наистина да си щастлив?

Кратка размяна на усмивки замества сбогуването ни. Въпреки че вече не са номади, голяма част от индианците в Северна Ка­нада живеят в затворени общности, в скромни резервати, като са запазили начина на мислене на предците си. Всъщност, ако ирокезите от югоизток, които осигурявали прехраната си благо­дарение на земеделието, и населението на западния бряг, което живеело основно от улова на сьомга, били до голяма степен уседнали, то другите племена се местели с ритъма на животинската миграция винаги в търсене на нови ловни територии. Впрочем единствената сила, на която индианците са могли да разчитат, за да се придвижват, била човешката, а евентуално – и кучешката. Тоест те не можели да натрупват имущество дори и да имали же­лание за това. Онази вечер открих в непринуденото поведение на този щедър ловец цялата мъдрост на неговите деди, събирана благодарение на номадския начин на живот. Точно този начин на живот, предполагащ бит, ограничен до набавяне на най-необхо­димото, ми доставя днес върховно удовлетворение, като ме осво­бождава не само от примамките на модерния живот, но и от тези, които сами си създаваме след продължителен престой в нашия изкуствен рай.

На 30-ина километра на север от 63-ия паралел, в подножието на Рош ки тромп ало познато шуртене спира напредването ми. Колко пъти в полусухите места на Среден Атлас съм напрягал слуха си, за да чуя тъкмо този шум? С велосипеда си не можех да нося повече от три литра вода. Три литра в разгара на лятото, по високите плата: това не ти осигурява независимост дори за един ден. По тази причина трябваше постоянно да наострям уши, за да откривам водата. Само че веднъж не намерих нищо за пиене. Събудих се на следващия ден, дезориентиран. Не знаех накъде да тръгна. Седнах край пътя, под сянката на голям кедър. Какво не бих дал в този момент, за да чуя тихото шумолене на водата, дълбаеща в глината животворна вадичка. Слънцето се издигаше безмилостно. Наведох глава. Свих колене и се втренчих в мръс­ните си крака, почервенели от глината. Чаках. Какво? Не знаех. Надявах се да ми хрумне нещо. Пътят не беше обозначен на кар­тата ми. Беше неизползваем път, който случайно намерих. Твърде доволен, че съм открил по-къс маршрут, поех по него. Никой не минаваше оттук. Дори магаре. Главата ми тежеше. Навеждах я към коленете си и бегло оглеждах склоновете наоколо. Множе­ство храсти растяха по стръмнината. Питах се откъде растенията смучат вода. Трябваше да знаят къде е тя. Бях прекалено изморен, за да движа главата си, затова само се взирах в прахта. Надолу се очертаваше неголямо плато. Започнах бавно да го разглеждам. Бях изморен, предпочитах да поспя. Въпреки това очите ми ис­каха да гледат. Взирах се, за да им доставя удоволствие. Между два храста имаше…. да, имаше извор! Притичах по наклона. Беше истински извор с бликаща вода.
Поточетата, които бяха прекъснали моето напредване, идват от няколко извора от страната на Рош ки тромп ало. Те са сравнител­но малки, но с удоволствие се къпя в солените им води. Гол, заста­нал в равновесно положение върху скалистия наклон на хълма, изсипвам върху врата си тези хладки води, бликнали от недрата на земята, за да се порадвам на единственото удоволствие на ци­вилизацията, което ми липсва: топлия душ. Ах! Цивилизацията. Тя е толкова далече. Как щях да опозная по-добре себе си, ако не бях напуснал комфортното си студентско студио и не се бях раз­делил с лейтенантските си пагони, за да се потопя в тази девстве­на природа? Сигурно временната случка с глада ме е променила повече, отколкото всеки друг урок, а никога нямаше да я изживея, ако бях продължил подредения си живот. Наистина вече не мога да възприемам храната както преди. Не мога вече да смятам, че е нормално да я има, както често мислим, когато я сервират пред нас в часа за хранене. Този час се е превърнал в изпълнен с нрав­ственост и святост момент. Без съмнение изпитвам съжаление и голямо уважение към онези, които нямат възможност да засищат напълно глада си, и затова не мога да възприемам този глад по ня­какъв различен начин. Само тези, които знаят какво е да гладуваш истински, ще ме разберат.

За тези хора „Зовът на далечния север“ ще бъде страхотно надъхваща, прекрасна книга. Аз я изгълтах и запазих мечтата жива. Моите желание ще ме отведат там, където аз искам. Не днес, не веднага, не лесно. Но ще се случи и това ще осмисли всички ежедневни компромиси. Защото, ако не се предизвикваме достатъчно често, лесният път ще ни отведе до една огромна фабрика за калъпи, от която излизане няма.

„Чарът на това пътуване се крие в безгрижността на автора, в начина, по който преоткрива плаването с кану по време на пътуването си. С любов и с перото на поет, Ким ни разкрива приключението си и почти мистичната връзка, която възниква между него и заобикалящата го природна. Начинанието му лесно може да се нарече и едно голямо спортно постижение – често той преминава през сурови бури, бори се с глад и болест, за да продължи напред през красивата си одисея. Задължително четиво.“ – Оливър Нобили, списание „Carnets d’expé“

„Това заглавие е свежа глътка кислород, природните описания са невероятни, а снимките в книгата са страхотни… Това е една истинска история на Ким Хафез, едно самотно пътешествие от година и половина в прекосяване на реки и чудовищно обширни езера. Написана с изключителна простота и с едно отворено съзнание за хора, които водят коренно различен начин на живот от нас. Несравним приключенски!” – voyageforum.com

Роден през 1970 г., Ким Хафез е инженер и бивш офицер във Френския чуждестранен легион. Израства в Казабланка, има смесен египетски, френски и ирландски произход. На 18 години напуска дома в Мароко и заминава за Франция, за да следва инженерни науки. През 1999-2000 г. вкусва живота сред дивото по време на пътуването си в Големия канадски север, а между 2000 и 2004 г. извърша второто си голямо плаване с каяк по море.
С отправянето си към приключението бях наясно, че ще прахосам всичките си спестявания, до последното екю, а щом се върна, трудно ще си намеря отново работа. Така и стана. Загубих дори няколко приятели. Въпреки че често житейският ни път е подвластен на капризите на съдбата, смятах, че все пак ще открия своите основания за това пътуване. В тази връзка има едно събитие, за което бих искал да ви разкажа. Беше месец август, 1994 г. Както всяко друго лято, аз прекарвах ваканцията в страната на моето детство: Мароко. Бях завършил образованието си през юни. Почувствал се свободен, скитах без определена цел из улиците на Казабланка в търсене на занимание.Вече се бях спускал по склоновете на мароканския Среден Атлас (Атласките планини са планински масив, който се простира на дължина 2400 км през териториите на Мароко, Алжир и Тунис – б. пр.) с планински велосипед, бях се срещнал с всичките си стари приятели от училище, дори веднъж бях ходил на кино. И тогава ми хрумна: ще се спусна по планински бързей в предпланините на Горен Атлас, и то върху въздушна камера от гумата на трактор! По някой залутан бързей. В планината открих неподозирани гледки: главозамайващи каньони, естествени ледени пързалки, каскади, подземни тунели и непроходими горски дебри. За пръв път наблюдавах брега откъм течащата вода. Минавах под мостовете вместо по тях. Виждах живота в една изцяло нова светлина. След запознанството с Атласките планини и преди да вляза в офицерските редици, имах време за един курс по парашутизъм във Франция и за няколко дълги прехода в северната част на Онтарио. Влюбих се в циганското лято.
Дали споменът за Канадския север подклаждаше у мен това желание за простор, за природа и за свобода? Днес за мен няма и сянка от съмнение. Да правиш бивака си върху килим от борови иглички, да заспиваш под звездното небе, да утоляваш жаждата си в реката и да набавяш храната си чрез риболов – тези неща придават на живота безкраен чар. Беше ли това обаче достатъчно, за да тръгна на път? Не бих могъл да отговоря. Вярвам, че съществуваше и някакъв повик, който се коренеше не в обаянието на Севера, а дълбоко в собствената ми същност. Последвах инстинкта си и избрах Канада за своето приключение. Тогава смятах, че ще пътувам дълго и ще прекося огромни територии, преди да открия онова, което търсех. По тази причина избрах леко плавателно средство, което можеше да се носи на гръб и с което можеш лесно да се придвижваш в горите на Севера: индианското кану. Така щях да напредвам с естествен ритъм, напълно самостоятелно. След като определих целта на проекта си, на 19 март 1996 г. се качих на борда на един от презокеанските самолети за Монреал.
През пролетта на 2000 г. пак ще поема на път. Сега това няма да е търсене. Намерих онова, което търсех: знам как искам да живея. Ще бъда номад, номад от Далечния север. Ще пребродя Скандинавия, Сибир, Аляска, Канада, Гренландия, Исландия… Предвиждам пълна обиколка на Северното полукълбо с каяк. Раз­бира се, и Унгхалак ще участва в пътешествието. Нашите съдби вече са свързани. В действителност целта ми не е да греба около Земята, а да живея пълнокръвно. Да живея пълноценно по начи­на, който смятам за най-здравословен. Затова ще се придвижвам със силата на ръцете и краката си. Понякога компания ще ми пра­вят лапландци, якути или алеути, а друг път ще съм сам. Ще се науча да ловя риба, да ловувам и да събирам растения, за да се прехранвам. Ще се науча как да си почивам, за да съм издръжлив. Ще се науча да се моля, за да бъда силен. Ще живея както живях, с възможно най-малко предмети, храна и претенции. Това е цена­та на цялостното развитие. Ще превърна Далечния север в свой манастир, лишенията си – в дисциплина, самовглъбяването – в молитва. А от нищетата ще изградя моето щастие! Не знам към какви перипетии ще ме поведе гребането, може би ще се окажа в някой сибирски затвор, както се шегува моят издател. Каквото и да се случи, важното е не да пристигна, а да тръгна.
Прочетете и прегледайте книгата онлайн:
Share.

Leave A Reply