КТБ – Грабежът на века

Аферата КТБ спрямо размера на българската икономика е може би най-голямата финансова кражба, схема в финансовата история на света. Това е над 5% от… За публиката останаха скрити и недоизяснени механизмите, по които това стана възможно, защото за да е възможен такъв голям размер финансова злоупотреба, това са над 5% от брутния продукт на държавата, това означава че всички защитни и контролни механизми, системи в държавата са отказали. На първо място естествено банковия надзор плюс финансовия регулатор, Комисията по финансов надзор, финансовото разузнаване в ДАНС, одиторите, СЪДЕБНАТА СИСТЕМА и всички тези независими една от друга системи много години поред всъщност са работили не в полза, а срещу интереса на вложителите в банката, от там и срещу интереса на всички данъкоплатци, защото както се когато видя регулаторите не защитават интереса на данъкоплатците след това данъкоплатците плащат.

Двойно ужилване, което дотук струва на всички ни – държавата, данъкоплатците и вложителите в КТБ, е общо 9,3 млрд. лева. Две години и половина след разразяването на аферата с фалирания от Цветан Василев трезор банкерът беглец си живее царски в Белград, харчейки по 90 000 евро месечно за апартамент и охрана в хотел суперлукс, докато половин дузина институции у нас се опитват да възстановят заграбените от него пари и да постигнат възмездие за хилядите измамени вложители. Равносметката обаче е обезкуражаваща.
Дупка от 5,6 млрд. лева, отворена от Василев и кохортата му чрез необезпечени кредити (според официалните данни от доклада на международната разследваща фирма „АликсПартнърс”) и 3,7 млрд. лева, извадени от държавата, за да дотира Фонда за гарантиране на влоговете, така че той да може да изплати защитените по закон депозити до 196 000 лева. Печалното е според данните и на експертите, и на разследващите, че максимумът, който евентуално ще може да бъде възстановен, е около 800 млн. лева.

В същото време въпросните 3,7 млрд., които държавата се принуди да налее във Фонда за гарантиране на влоговете, можеха да послужат за осигуряването на бъднините на цяла армия пенсионери. Простите изчисления показват, че при средна продължителност на живота на възрастните хора след пенсионирането им от 247 месеца и среден месечен доход от 347 лева въпросните 3,7 млрд. лева дотация можеха да подсигурят бъднините на 43 173-ма души. Бройката е по-голяма от цялата ни армейска мощ и е колкото областен град като Видин например.

Пирамиди, фараони и балъци за милиони.

Куче Влачи рейс, диря няма няма хей.

Човека взе парите, каза: „Чакай малко.”,

 хвана самолета, дръжте му петите.

Човека взе парите, каза: „Чакай малко!”,

 хвана самолета, чакай да се върне.

Рефренът на Володя Стоянов е от далечната 1996 г., но спокойно и днес може да звучи в един хотелски апартамент в Белград. Пентхаусът суперлукс на търговската улица в сръбската столица е последният пристан на забегналия мажоритарен собственик на КТБ Цветан Василев. А рими­те на поп-фолк хита звучат като музикален портрет на човека, извършил грабежа на новия XXI век. Криещ се от всички – от родното правосъдие, от хилядите ужилени вложители, от доскорошните си благодетели, той е вперил поглед в нов проект. Начинание, което ще му даде възможност да се завърне у нас, но не с пранги като обвиняем за източването на милиардите от КТБ, а на бял кон. При това в мечтите му – с политически субект от национално значение.

„Пирамиди, фараони…“ Рефренът на Стоянов, описващ банковата криза от 90-те у нас, в главата на чалга банкера звучи по друг начин. То­гава, макар да фалират десетки банки, мениджърите им почти до един се измъкват „сухи“ от обществения пожар. „Сухи“, но не и велики. Като Веска Меджедиева, която и до днес си живее спокойно, но в заточение в ЮАР. И даже не се замисля за връщане.

Не за такъв живот лелее самовлюбеният банкер. Дълги години пред кабинета му са се редили силните на деня в България, търсещи финансо­ва прегръдка за своите начинания. Дълги години мустакатият габровски финансист е редял къщата си от карти, с която се е надявал да овладее ико­номиката, а в последствие и политиката на страната. И сега, когато тя бук­вално се е разпаднала, иска пак да има това битие.

В златните години на своето доскорошно минало Василев черпи не с шепи, а буквално със самолети от благата на КТБ. Трезорът, който винаги гальовно нарича „моята банка“ (дори и в последните си медийни изяви), е използван от него като личен банкомат. Захранвана с чуждите пари на вложителите, машината за кеш раздава 5,6 млрд. лева преди кранчето да пресъхне с излизането наяве на схемите на банкера-беглец.

Необезпечени кредити, зад които не стои почти нищо освен болезне­ните амбиции на Василев, с които надува балона, наречен КТБ. Повече от половината сума – между 3,5 и 4 млрд. лева, отива лично в неговите джобо­ве посредством цяла верига от десетки кухи фирми, създадени с две основ­ни цели. От една страна да превъртат парите по начин, който да осигурява изкарването на КТБ стабилна и цъфтяща – поне на хартия, като я помпа с виртуални пари. И от друга – да финансират икономическите и личните му мераци за обществено влияние, без да съществува пряка връзка между трезора и конкретните „проекти“ и имущество.

Както сам ще твърди през годините, Василев „нито е учил за банкер, нито знае за какво става дума“. Това впрочем не е и нужно – балонът КТБ, спукал се на 20 юни 2014 г., се гради изцяло на вече прилагани през 90-те чужди мошенически схеми. Той просто използва ноу-хауто от финансови­те пирамиди и фалиралите банки, привнася за вкус чуждия опит от из­точването и рухването на „Енрон“ и го мултиплицира многократно, за да превърне трезора в истинска кредитна пирамида, работила почти изцяло в негова полза с чужди пари. Раздава средствата на вложителите като бащи­ния на „свои“ фирми срещу кредити без обезпечения или смешни такива. Равносметката е, че от всички източени милиарди под формата на заеми, биха могли да се осребрят активи за само една седма от сумата – около 800 млн. лева.

Питате се как е възможно това? Когато теглите ипотечен кредит да речем от 100 000 до 150 000 лева, в нормална банка залагате не само жилището си, а и бъдещите си доходи. Какво си мислите, че е заложено сре­щу над 20 млн. лв. заем, теглен от само едно от тези свързани дружества? Фекална инсталация, щайги с домати и краставици на склад и цървули. Последното си е истинска метафора, а цитираният пример е само един от стотиците подобни. А с парите, източени по този начин, Василев пазару­ва наред. И докато пред обществото гради силиконов имидж на меценат, благодетел и сериозен банкер, в реалността се държи като руски олигарх. Така за нула време в личните му активи с парите на вложителите попадат лъскави коли, палати на всички тузарски точки в страната, къща за разкош на Женевското езеро и дори самолет. Всъщност три, колкото са и членовете на семейството му. Или иначе казано автопаркът на фамилията върви и с авиопарк.

Паралелно напредва пазаруване на цели сектори от икономиката, а с това и опит за закупуване на обществено влияние – чрез финансиране на политически проекти и на медии като сайтове и дори собствена телевизия. В годините Цветан Василев до такава степен се вманиачава в трупането на лично имане на чужд гръб, че дори и след лъсването наяве на финансовата пирамида, в която е превърнал КТБ и неговото бягство в чужбина, продължава да възприема закупеното за свое. И прави поредица нагли опити да измъкне едни от малкото реално действащи активи, които биха могли да се осребрят -„златните кокошки“, финансирани от КТБ, изпод носа на държавата. Абсурдното е, че в началото дори е подпомаган отвътре и по- конкретно от квесторите, назначени от БНБ веднага след поставянето на трезора под спецнадзора на Централната банка през юни 2014 г. Съвсем за­кономерно срещу тях в момента се води разследване, а обвиняеми и в скоро време подсъдими за аферата, освен Цветан Василев, ще са още 16 души.

Част от тях са бивши ръководни лица в БНБ (двама бивши подуправители и ексшеф на управление), без чието умишлено затваряне на очите и това на одиторите KPMG, заверявали отчетите на трезора балонът КТБ изобщо е нямало как да се надуе.

Въпреки всичките си опити обаче да изкарва, че сам е изградил пътя си през живота, подобно на всички олигарси, обирали държавата в годи­ните на криминалния преход у нас, и Василев е чуждо отроче. От старта на кариерата му та до наши дни зад гърба му неизменно прозира една сянка – тъмносиният силует на Иван Костов. Драгалевският гуру, твърдящ от години, че е безгрижен пенсионер, каращ теменужени старини, всъщност амбицирано се вживява в ролята на сив кардинал, който дърпа конците на своите публични марионетки. И истината е, че падането на Костов от власт през 2001 г. изобщо не охлажда амбициите на Командира да реди картите в тази страна, като ражда и строи проект след проект – и икономически, и политически. Василев е един от икономическите. Родено в греховните години на бандитската приватизация, с която Командира разграбва стра­ната, отрочето на Костов всъщност получава КТБ благодарение именно на него. Тъмносиният шаман буквално му я връчва в ръцете. След падането на драгалевското гуру от власт банкерът беглец не забравя дара, получен от благодетеля си. Така през годините от КТБ чужди пари, макар и далеч по-малко от тези, отишли в джобовете на Василев, регулярно текат и към Костовата фамилия, и към политическия му проект ДСБ.

И тъй като тъмносиният Командир всъщност е истински последо­вател на червения Луканов и знае, че никога не се залага само на един кон, Василев далеч не е единственият му икономически проект. Малко преди да го пусне в действие Костов, дава начален тласък и на още един „състезател“ с олигархичен профил – Иво Прокопиев. Той, за разлика от беглеца в Бел­град, се концентрира в конкретни сектори и по-специално върху енергети­ката, но използва сходни начини за финансиране. Например да точи пари­те за втора пенсия от два фонда, за да строи фотоволтаици. По-важното за Командира обаче е, че това му отроче е много „гласовито“, благодарение на подхранваните с грантове медии и цял хор НПО-та, с които се е обградил.

Те пък от своя страна винаги са готови да припяват опорните му точки – неговите и на ближните му, които поръчват музиката. Затова фалитът на Прокопиев, който принуждава енергийния олигарх да избяга за известно време в Сингапур, не притеснява особено Командира. След банкрута на КТБ обаче, а сега вече и на политическата му авантюра ДСБ, Костов свири последен сбор за нов проект, надявайки се, че той ще му позволи отново да дърпа конците във властта. Отчаян, последен опит да се върне като сив кардинал на политическата сцена, в името на който двете му доскоро пуб­лично ненавиждащи се отрочета, са готови дори да се целунат. Целувка, която дори публично е скрепена от програмно интервю, дадено от Василев за медията на Прокопиев „Капитал“ и поредния грантаджийски сайт, кой­то ще играе и роля на платформа за бъдещия проект ktbfiles. Разбира се, отрочетата на Костов далеч не са безкористни с участието си. Прокопиев вижда в новия проект вариант пак да се нареди на държавната хранилка, от която е изгонен преди 7 години. А Василев – да се върне в България без над него да виси дамоклиевия меч на възмездието за грабежа на века.

Драмата или по-точно – ямата КТБ е нещо, което си струва да разчетем и да запомним, за да не се стовари като внезапен ураган върху нашето бъдеще. Със сигурност през последния четвърт век няма друго събитие, което да е подложило на толкова драматичен стрес държавата и нейните обитатели, колкото колапса на тази злощастна банка. И в същото време няма друго събитие, което по тъй драстичен начин да обвързва и омотава престъплението и институциите, призвани да се борят с него; което толкова драстично да подменя истината с добре премерени лъжи; което до такава степен да вади на показ олигархичния фундамент на българския политически живот, неговата наглост и неговото морално безразличие.

Казусът КТБ може да бъде разчетен и като своеобразно изпитание, на което е подложено битието ни. Той поражда въпроси, които имат не само финансов и корупционен дискурс – дори напротив, бих казал, че основните проблеми, свързани с фалита на тази банка, се вплитат с общностния статус на българския живот, с неговия морален кодекс, с доста проблематичния баланс между истината и подмяната. Тази афера ни заставя да се запитаме кого всъщност обслужват българските институции – като се почне с финансовите регулатори и се свърши с прокуратурата и тайните служби.

Тя ни заставя също така да се запитаме и каква част от истината, която ще бъде изкупена с парите на данъкоплатците – сиреч на всички нас – е превърната в публично достояние – и каква част си остава скрита от нашите очи. Заставя ни да си дадем сметка за това има ли фактори, които деформират българския преход към демокрация – и които подменят неговата същност, цел и морален фундамент; има ли случаи, в които общественото мнение бива успешно манипулирано с користни цели; има ли сегменти от четвъртата власт, които – вместо да снабдяват българските граждани с обективна и точна информация, промиват мозъци или упражняват репресия срещу недоволните от управленското статукво.
(Едвин Сугарев)