Лавина – Блага Димитрова

0

Lavina-front1Романът “Лавина” /1971/, разказва за трагичната и същевременно героична съдба на група алпинисти, част от които загиват в планината. Структурата на творбата е особена – включени са отделни новели за преживяванията пред смъртта на част от героите. Може би най-голямото постижение на Блага Димитрова е, че невероятно добре описва колектива, цялото, съществото НИЕ, сплотено от една идеология – планината, стремежът нагоре, имащо собствен морал и закони, собствени страхове и табута, собствена мъка. Стъпка по стъпка по пътя нагоре започват да се открояват частите на цялото. Найден – водачът, на чиито плещи е легнала нелеката задача да бъде сериозен и отговорен, да сочи пътя, да взема решенията. Потърсил свобода в планината, той доброволно поема оковите на отговорността за другите. Бранко и гневът му към всички, които му отнемат свободата, или както той я разбира – зрелостта. Горазд, Зорка и Андро – трите страни на вечния любовен триъгълник, без който не може нито една компания.

Шестнадесет души поемат към върха и Деян – седемнадесетият, отсъстващият. Шестнадесет души се срещат с лавината. Едно същество НИЕ умира пред очите на читателя шестнадесет пъти и всеки път боли все повече, защото литературните герои, за които си започнал да четеш от скука и липса на алтернатива (освен ако не броим един учебник по социално познание), се оказват не еднотипните клиширани образи, с които си навикнал от социалистическите романи и филми. Оказват се много повече хора, много по-близки ти като чувства, мисли и действия, отколкото си предполагал в началото. Всяка смърт те побърква, като удар в корема, иска ти се (поне на мен ми се искаше) да крещиш.

Шестнадесет пъти думите ти остават нечути. Лавината действа като прераждане. За тези, които оцеляват. Трудно ми е да пиша за тази книга, защото не мисля, че може да бъде описвана или анализирана. „Поетът не живее, той се вживява“, казва авторката за един от своите герои и аз, макар да не съм поет, ще я цитирам, защото докато четях „Лавина“ се чувствах все едно съм там, в снега и вятъра, все едно съм осемнадесетата част от съществото НИЕ.

Ето още един цитат. Още една философия. Още една част от цялото, което ни прави такива, каквито сме.

„Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние. Ние сме, когато станем своята противоположност.Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си. Ние сме онова, което прави от нас любовта.“

***

Истините не мухлясват с времето. Стойностните неща не се променят, не ръждясват, не се забравят. Вече 43 години романът „Лавина” е любим, търсен и препрочитан. Независимо дали сме страстни планинари или катерим единствено върховете на бясното ежедневие – всеки намира в текста на Блага Димитрова себе си. Бавен и зрял, дума подир дума той ни напомня за стойностните неща и показва верните, но далеч не винаги преки пътища към сърцата на другите и към нашето собствено. Подмамва ни със своето сладкодумие, за да ни затрупа с реалността. Само силните оцеляват, само смелите черпят мъдрост. Ето подбрани 30 цитата, които бодат сърцето и дават ново вдъхновение да цените живота си.

Или поне пръстите на лявата си ръка…

Диря остава, когато се върви по неотъпкано.

Самото отбиване от пътеката е вече характер.

Женската привлекателност е творение на мъжа.

Ние сме онова, което прави от нас любовта.

Чувството на отцепената от стадото овца – най-древният страх.

Ако не бе пушекът, как щяхме да усетим чистия въздух?

Поетът е роден самотник. Твърде много мисли и копнее за любов, за да може да я реализира.

Този, който върви напред, се уморява най-много.

Грешките ни произтичат от победата. Повярвахме, че всичко ни е позволено.

Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.

Да се задържиш изправен на два крака – това е мъката да бъдеш човек.

Колко по-трудно и по-дръзко, толкова по-близко до осъществяването ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха, стъпкваме колебанието си. Ставаме човеци.

Никой не иска да се покаже по-слаб от другите. Повече се боиш да не бъдеш заподозрян в малодушие, отколкото да изложиш живота си на риск. В групата действат странни закони: вътрешният страх те пази от външния. Боиш се да не се видиш в очите на другите страхлив и жалък.

Лавина на Блага Димитрова

Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.

В безпътицата мисълта търси свои пътеки.

„Зрелост” с общ корен от „зрение”.

Няма време за подготовка, за предпазни мерки. Най-важните мигове ни заварват все неподготвени.

Секунда закъснение може да струва един живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост…

Изхвърли амбициите, честолюбие, суета, злонамерени замисли като излишен товар, който може да те прекатури в пропастта! Остани с леко сърце!

Всеки се стреми са се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепери да не падне оттам. А друг се катери на скала…
– И пак трепери да не падне. Каква е разликата? – присмива се Дара.
– Нищожна. А от това хората са несравнимо различни.

Всеки сам си създава лавина, която ще го погълне.

Гробът на нашите родители ни учи на нежност.

Смешното в този намръщен свят е истинско чудо!

Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни с готовите ни модели за нея.

Земята е ревнива и си отмъщава към ония, които се устремяват високо към небето.

Напразни за усилията за търсене на друг път. Повторението винаги ни се струва спасително, а то повтаря старите грешки по нов начин.

Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от теб отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание.

Човекът не си познава възможностите докрай!

Усилията не са били напразни, щом са те довели до поражение – с това ти си победил страха си от поражение.

Всеки иска да бъде първи. Оттам произтичат паданията от скалите, забавянето, връщането от сред път, тъпченето на едно място. Никой не е съгласен да бъде по-назад. Човек още не е дорасъл да бъде втори.

Смехът е вътрешната свобода на човека.

Прочетете книгата тук

Download/Свали от тук

 

Share.

Leave A Reply