Възвишение – Милен Русков

1
Vuzvishenie-Milen Ruskov-cover Роман-лек срещу патриотарството, роман за обикновените хора малко преди Освобождението. Това е роман за техните мисли, действия, за техния светоглед, страхове, надежди, мечти – за това, което са те. Запазеното в написаното от тях, което историята, подчинена на националната идеология, замита под масата, докато гради един романтичен, красив, страстен, но… неверен из самата си основа образ на този период. Роман за българите от онова време, с целия им чар, но и с всичките им недостатъци.
 Езикът, езикът, езикът! Струва си 100% дори само заради това – впечатляваща, уникална, изненадваща и напълно удовлетворяваща цветиста реч от началото на Възраждането, която буди смях или *поне* кискане на всеки абзац! На корицата има цитат от Ани Илков: Книги като тези на Милен Русков нито се пишат лесно, нито се появяват често в България, а сигурно и навсякъде. Така, така.
Възвишение… какво е всъщност възвишението? Според Уикипедия, това е “немного висока част от равна земна повърхност със заоблена изпъкнала форма на релефа.”. Сещате се, баир, хълм, издигнатина, общо взето място от където можеш да огледаш наоколо. Височината ти дава перспектива, обективност, чистота на зрението, вече не си объркан, знаеш къде се намираш, какво те заобикаля, калибрираш очакванията си спрямо условията. В древни времена, още в Библията пише, че хората са се качвали на разни хълмове и планини, за да говорят с Господ, да принесат жертва, да получат някакво откровение – било то десетина заповеди или дори една дума. Възвишението просто е по-близо до небето.
Така че, още от самото заглавие получаваме един силно наситен културен символ, който до някаква степен ни настройва за предстоящата история. Явно това ще е история за възвисяване, за някакъв растеж, духовен или материален, ще разберем в последствие. Разказът започва на 24 Февруари и се води в първо лице от Бачо Гичо, който взима участие в революционната дейност заедно със своя млад другар Асенчо. Двамата обикалят из Стара Планина, извършвайки различни поръчения или бягайки от опасност се натъкват на интересни герои и места, където чрез разговори и размишления достигат до най-разнообразни откровения за живота. Историята общо взето е одисея. Няма глави, всичко е едно дълго описание на тяхната, нека да я наречем разходка.
 Романът на писателя Милен Русков “Възвишение”, който бе издаден за пръв път в България през 2011 г., се нареди сред 13-те лауреата на Европейската награда за литература през 2014г.
Езикът, езикът, ах, всички говорят за него и има защо. По думите на самия автор, “книгата представлява компромис между съвременния строг правопис и либералния възрожденски хаос”. По-долу ще сложа няколко цитата, за да добиете представа. В началото се притеснявах, че ще е трудно за четене, защото съм чел текстове от този период и общо взето, си е сериозно предизвикателство за търпението и издръжливостта, но бях изненадан колко леко се чете книгата. На практика няма никаква разлика с един съвременен роман. Спокойно я прочетох за два дена с големи размотавания. НО! Голямото НО, защо са използвани тези архаични думи? Това е движещата сила зад невероятната атмосфера, изключителното преживяване, което получавате. Вие се потапяте в този свят по толкова реалистичен начин, че всяко описание се материализира пред вас, което естествено се дължи и на балансираното писане на Русков. Съвършен баланс между описанието и оставеното на въображението. Точно като добрите писатели.
Ето един от любимите откъси на самия автор от книгата:
“На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът – един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна – викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив.
 Аз ся осведомих и наинформирвах (как ся туй зове по французки), че тоз френец работел за аустрийската так називаема железница, проверявал откъде може тя да мине. У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница… Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! Англичане горди британци са сичко у Анадола яко овладели – кое струва повече от пет пари, имам под вид; те затова за Турско толкоз милеят, защо за собствений си джоб милеят. Макар да не съчувствувам, туй го аз разбирам (Je comprendre) – аз тоже за собствений си джоб милея, кога даже не съм англичанин. А те са и англичане, и горди европейци, кое ще рече – имат търговска Висша цел (меркантилическа), коя им като пътеводна звезда служи в черное небе дивой Азии и коя те следват с ненащърбаема енергия в юнашкото това овладевание и яко цицание на сякакви диви народности и държавности, от чиито едни прости гърди те благо бозаят златное мляко благополучия, за върховното процветание и всяческо успевание на ненадминатата тази европейска сивилизация, като която втора никога не е и имало. И на която и ний сме ся сърдцем устремили и духом наострили да бъдеме членове. Но никакви членове не сме, ами сме проста народност. Коя ще я яко опоскат, защо това и заслужава.
 …
Но ти Анадола го махни, ами гледай, че от таз страна на ибания Възпор аустрийци са зели сичко да овладяват. “Край Възпора шум ся дига, лъскат саби, щитове. Ей го, Симеон пристига, воеводи си зове.” Зове той, на шуря си учинайката. Виж, аустрийци, и въобще европейци, здраво пипат. На сичко ръка слагат. И тоз вишеречений френец ся е доброволно посветил на чуждия аустрийски народ с ежемесечно служение против едно заплащане, за осъществяването и реализирването (фр.!) на споменатата Висша цел. Нощя иба ли го що прави, но деня ходи да обикаля околние пространства, проучваейки землемерно, откъде, как разправят тукашни местни хора селяци, ще минава так називаемата железница. Аз таквоз нещо никогаш не съм виждал. За Асенчо хич даже не ма и питай. Ш’та шамаросам, заде ми задаваш глупави въпроси и ми ценно револуционно време губиш. Ибах та! Мисли малко!
 …
Българе, българе… Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелегентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река!
 …
Та значи тоз французой, за кой ви ся издума отгоре, ся помещава на вторий кат при нас, в отсрещний край на пътеката. И гледай Съдба как разпореди, че като ся наспахме ний с Асенча, ставам аз в ранния следобед и отидох долу на двора да пия вода от чешмата и да зема нещо от гостилницата, и го гледам френеца насреща ми, прибира ся чиляка и като ся разминавахме, дружески ми кимна и бомбе си от глава надигна. Аз ся след няколко стъпки бързо врътнах да видя где ще отиде, и го видях че ся качва по стълбите и после чух врата да ся затваря – явно си в стая отишъл. Аче ся замислих и отидох, та пих вода, и като ся връщах, заслушах ся тъй пред вратата му да видим дали ще чуя нещо – тишина, брате, чилякът спи ли, кой го знай. Като ся прибрах в наша си одая, рекох на Асенчо:
– Асенчо – рекох, – иди, братко, долу и запрегни Дяда Ювана, да сме готови немедленно да тръгнем.
– Защо? – учуди ся Асенчо.
– Бе – викам – действувай, не рассуждай! После ш’ти обяснявам.
– Ама защо? – кай.
Та ся принудих да му обясня. Той слезе долу, пък аз ся замислих за френеца. Гледай къде го Съдба зафърлила. Железници да прокарва. Инджинерин человек! Туй не е проста работа. Аз железница може да не съм виждал, но съм чувал какво тя представлява. Железний, кай, кон прогреса! Бре, ибах ва! Тоз ми мяза на человек, що би яздил железний кон. Язди, и с бомбе си народ поздравява.
А ей ти го прочия и Асенчо, що наший кон язди, върна ся и вика: “Готово”, кай. Аз минах един път по пътеката, като ся заслушах пред вратите дали ще чуя някакво движение вътре, да видим хора дали има, но нищо не чух. По-длъжко ся застоях пред вратата на френеца и там нещо чух, някакво движение ми ся счу, ил’ затварянето на някоя си вратничка на долап, такова някакво нещо.
После ся върнах, зех другаря си Колта и другите си багажи и с бърза стъпка с Асенчо влязохме в стаята на френеца. Ти си представяш, че той бая ся изненада. Стои в средата на одаята и ни гледа учудено. Аз отидох, та го фанах приятелски за лакътят.
– Дай – викам, – друже, туй сако. И бомбе някое, ако имаш.
А той ся дърпа и говори нещо, но не можеш му разбра. На французки нещо. Нещо като “жужу-мужу, жуа-муа, он-бон”. Но една дума му ясно разбрах – “терибль, терибль”. Не знам що ще рече. Ще видя после в речника на Богоров. Но мисълта ми е – не му ся разбира, европейский человек. Аз си дръпнах кесията и извадих от нея една жълтица, като му обясних, доколкото можах, че повече не можем му даде, защо тия пари ни трябат за револуциата. И като казах това, подадох му жълтицата и зех да му свалям сакото. А той:
– Он-бон – нещо, – жуа-муа – и бърка в кесията, още жълтици иска.
– Е, не – викам, – ще прощаваш, но повече не можем ти даде. Туй е за нашта револуциа. – И ся надигнах към него, приближих си главата до него, белким ма разбере, и му викам: – Револуциа, револуциа.
А той пак:
– Терибль, терибль.
– Аче туй нали е французка дума, и нея ли не разбираш? – разперих ръце аз. – В чудо ся видях от тебе, братко!
И тогаз мен ма осени тая, да не кажа, блестяща мисъл, и викам на Асенча:
– Я дай “Старината”!
А и на него бързо му сече пипето и ся веднага сети, че аз имам под вид списанието на Раковскаго, “Българската старина”, чийто единът брой аз си носех в торбата. И бръкна Асенчо, та ми го даде. А аз го отворих в самото начало, дето е уводът, и показах на френеца онуй място, където пише:
“Ето що говори о тому един учен:
 …
La philosophie Indienne est tellement vaste, que tous les systèmes de philosophie s’y rencontrent, qu’elle forme un monde philosophique, et qu’on peut dire à la lettre que l’histoire de la philosophie de l’Inde est un abrégé de l’histoire entière de la philosophie.”
 …
А туй ще рече, както отдолу ся е пояснило:
“Индийското мъдрословие е толкова обширно, штото сичките системи мъдрословия ся срештат в него; то съставля един цял свят мъдрословия и можи ся каза буквално, чи повестността Индийскаго мъдрословия е едно съкраштение на цялата повестност мъдрословия.”
Ей туй му показах на френеца, на неговия си язик хем написано, и не е нещо страшно, да речеш, ами за мъдрословието мисъл, а той ма гледа, като че ли е кон с три крака видял, или не знам си що. Аз му викам:
– Ний с добро идим, разбираш ли? Разбираш ли? Хабер алмак?
А той само маха с ръка и нещо бързо-бързо блещореви, жуа-муа, не знам що си, че зе и да ся дърпа да излиза, та аз трябаше да го придържам за ревера.
– Ей – викам му на Асенча, – ний сме попаднали на най-тъпия френец в цяло Френско.
А Асенчо вика:
– Ох – кай, – с тоз чиляк не можем са разбра. Поради язиците голяма разлика има и полное недоумение.
Но мен вече ми узря мисълта и му рекох:
– Ще зема – викам – да го чукна по главата с тъпото на пищовът, че да ся свърши работата. Той иначе не ни разбира, чилякът.
А през туй време френецът бърка в кесията и си сочи сакото и нещо говори – он-мон, туй-онуй.
Е, пресегнах ся аз и го чукнах с приклада по челото, като внимавах да го не нараня, а той ся дръпна назад и изпищя нещо, но не падна, понеже твърде леко го бях ударил. Наложи ся втори път да го чукна, вече по-ячко, и той падна на земята в безсъзнание, като чувал някой. А Асенчо ся наведе над него, разглежда го и вика:
– Бачо Гичо, ти да го не повреди чиляка? Нидей тъй!
– Нищо му няма! – викам. – Туй е европейски чиляк. Ще ся оправи той. Но иначе нямаше как да ся разберем с него, нали виждаш. Ще полежи тъй и ще ся оправи.
Не че бях чак пък съвсем сигурен, но какво да река?
 …
После ний свалихме на френеца сакото, панталонките с раетата свалихме, а тоже ризата. Боямбата и бомбето видях на една окачалка провесени, та ги зех и тях. Накрая и чепичките свалихме. Другите неща как да е, панталоните като ся леко подгънат, направо ми лепват, га че ли някой терзия ги е нарочно за мен по мярка правил, обаче обувките му на мене са ми леко големшки, и туй то. Чиляка малко по-едър от нас пада. Туй е тъй, защо е той от германските народи. Те са едри хора, снажни и левенти, да ги иба в чукундурите.
– Тук ний нещо ще тряба да сложим – викам му на Асенчо, – да запълниме петите.
Той зе да ся оглежда, горкий, па изведнаж лице му светна, и вика:
– Дай да изтръбушиме възглавниците, па да пълниме.
Ний зехме по една възглавница и ги изтръбушихме, но после аз ся сетих, та му викам “Бе защо са ни на нас две, тя и една стига”, и едната я оставихме настрани, а от другата зехме перушина и напълнихме тъй-тъй където тряба, и ми лепнаха тия чепици като изляти направо!
После аз ся поколебах малко, пък оставих две жълтици на масичката. Ибах та, туй са двесте гроша! Ако не стигат за сичките тез дрехи, то почти за сичките сигур стигат. Иначе ще значи, че не мож’ да ся ти пазариш. А като не можеш да ся пазариш, къде си в тоз свят тръгнал! Пък тряба и да ся има под вид, че туй са носени дрехи, употребени. Двесте гроша може и в повече да дойдат биля. Но хайде, от мен да мине, и да е жив и здрав Араба-Конашкий проход.
Освен туй и мои си дрехи внимателно сгънах, та оставих, ако няма що да облече той на първо време, макар че никак не ми ся вярва той да няма друг чифт дрехи. Но все пак, че знае ли чиляк. Да не ходи по вътрешни гащи из улиците. Само кундурите си задържах и навущата, ако ми трябат за Балкана, едно-друго.
След това проверих в чекмеджетата на писалището му – защо в таз стая и писалище има – и намерих там едни франкове. Скрити тъй между книжата, множество каймета. Аз книжни пари рядко съм виждал, па и много ги не тача, но тез ми станаха интересни, че са французки пари – едни хора най-различни изобразени на тях, орли и прочия. Зех по едно-две каймета от секи вид, да имам за спомен, а другите ги оставих. Най-големите бяха по петдесет франка, две парчета. Колко ли ще е туй в грошове? Е, зех ги. Макар те да не са най-красиви, мен ако питаш. Но ний и числата тряба да уважаваме, не е ли тъй?
После го погледнах тъй френеца, един вид да ся на ум с него сбогувам, а той си лежи в безсъзнание, уста си леко отворил, га че ли спи като бебе невинно, но сърдце му тупка, как аз на шия му проверих, ще ся оправи.
– Е – рекох, – ако има нещо, прощавай!
– Ако има нещо, няма нищо – обади ся и Асенчо.
След туй ний вече излязохме от там.”
 …
Хайдути-тире-разбойници преди Освобождението. Скитат из Балкана, работят за Дялото, правят пладнишки обири с (най-чисти патриотични) цели и си приказват обикновени неща, които са истинска радост за читателя, отегчен до смърт от “съвременната литература”.
И финалът на място си дойде.
Браво на Русков! Книга без аналог!
 …
Трябва да прочетете този роман – от него не само ще получите безкрайно удоволствие от майсторското действие и език, но и ще получите така нужния в наши дни лек срещу елементарното патриотарство, което пак надига глава.
А то е страшно в своята ксенофобия и ограниченост.
Share.

1 Comment

  1. Леко и интересно се чете. :) На места съм се смял от сърце. Препоръчвам ! Благодаря на сайта за хубавите мигове !

Leave A Reply