Моето Приключение в Дивото – Черил Стрейд

0
moeto-prikluchenie-v-divoto-cover-3x2 От страниците на „Моето приключение в дивото“ ви заливат вълнението, отчаянието и страхът, болката и радостта при всяка една крачка, която Черил Стрейд изминава по време на своя 1800-километров преход през суровите планини на Америка.  На двайсет и две годишна възраст Черил Стрейд смята, че е загубила всичко. След смъртта на майка й семейството й се разпада, а не след дълго рухва и собственият й брак. Четири години по-късно, останала без нищо за губене, Черил взима най-импулсивното решение в живота си – да извърви Тихоокеанския хребетен път, от пустинята Мохаве през Калифорния и Орегон, чак до щата Вашингтон – и то съвсем сама. Няма никакъв опит в преходите на големи разстояния, а самият планински път за нея е „просто идея, неясна и загадъчна, чудновата и многообещаваща“. А какво обещание крие? Възможността да подреди объркания си живот.

Започвайки от Мексико и завършвайки в Канада, сама с Чудовище – така нарича раницата си, с неудобни туристически обувки, смелата жена се впуска в невероятно приключение, опитвайки се да избяга от объркания си живот, от миналото и от себе си. По пътя ѝ се случват хиляди неща, някои хубави, други лоши, дори страшни, запознава се с много стойностни хора-планинари, сблъсква се и с няколко големи гадници, но каквото и да ѝ поднесе трудния път, тя се справя. През цялото време, а тя наистина има много време, което прекарва съвсем сама, мисли за миналото и за пътя си до сега като по този начин успява да излекува травмите, които животът ѝ е нанесъл.

Разказана увлекателно, преливаща от топлота и чувство за хумор, „Моето приключение в дивото“ разкрива страховете и радостите на една млада жена в устрема й да върви напред въпреки трудностите, които не само ще закалят волята й, но и в края на краищата ще излекуват душата й.

Книгата засяга и въпроса за това как живеем, колко сме се откъснали от истинските неща и от природата. Знам със сигурност че книгата си заслужава, всеки ще намери по нещо за себе си, защото това е по-скоро едно пътешествие навътре към себе си.
Разказана с неподправена искреност, тази вълнуваща история ни трогва и разсмива и ни кара да се замислим. Черил сама избира фамилията си Стрейд (от англ. – заблуден, изгубен) и предприемайки това пътешествие, тръгва по обратния път към себе си, за да достигне Моста на боговете по-смирена, по-мъдра, по-добра. Намерена.
 А тук Черил разказва за своето приключение:
https://www.youtube.com/watch?v=N_D5n5sql0o
  Освен това има и направен филм по книгата наречен “Моята разходка в Дивото” с Рийз Уидърспун – един любим мой филм, в който тя дори получи номинация за „Оскар“ за ролята.
Филм, който трябва да бъде видян. От всеки, който поне веднъж е искал да остави всичко и да тръгне. Пеша, сам, сред дивата природа. И от всеки, търсещ спасение от болката, среща със себе си или просто усещане за пълна свобода.
Вижте трейлъра на “Моята разходка в Дивото” с Рийз Уидърспун:
https://www.youtube.com/watch?v=2EU3nnJ9K3g
Ето и няколко части от книгата:
 Дърветата бяха високи, но аз се извисявах над тях, застанала навръх стръмен планински склон някъде в Северна Калифорния. Преди броени секунди бях събула туристическите си обувки и лявата беше паднала долу, като първо изхвърча във въздуха, когато грамадната ми раница се бе стоварила отгоре й, а после заподскача по чакълестата пътека и политна в дерето. Блъсна се в една оголена скала и отхвръкна към дървесните корони, изчезвайки завинаги. Ахнах смаяно, макар че скитосвах из пустошта вече трийсет и осем дни и бях свикнала с мисълта, че всичко, което можеше да се случи, обикновено се случваше. И въпреки това подобни преживявания винаги ме хващаха неподготвена.

Обувката я нямаше. Просто беше изчезнала.

Притиснах другарчето й към гърдите си като бебе, не че имаше смисъл. За какво ми беше само едната обувка? За нищо. Беше напълно безполезна, осиротяла завинаги и за милост нямаше място. Тежеше пущината – беше кафява туристическа обувка на “Райкъл”*, кожена, с червени връзки и сребристи метални кукички. Вдигнах я нависоко и с всичка сила я запратих към плетеницата от клони и листа под мен. Повече не я видях.

Бях съвсем сама. И боса. Бях на двайсет и шест години, при това сирак. “Истинска скитница**”, както ме бе нарекъл един непознат преди няколко седмици, след като чу името ми и научи за номадската ми необвързаност със света. Баща ми изчезна от живота ми, когато бях едва на шест. Майка ми беше починала преди четири години. След смъртта й пастрокът ми се преобрази от мъжа, когото бях започнала да приемам като свой баща, в едва ли не чужд човек. В скръбта си брат ми и сестра ми напуснаха семейния дом, колкото и да се мъчех да ги задържа. Сломена, накрая и аз му обърнах гръб.
В годините преди да запратя обувката си от планинския склон често запращах себе си не където трябва. Толкова път, толкова бродене и странстване бяха видели краката ми – от Минесота до Ню Йорк и обратно, та чак до Орегон и целия Запад – докато най-накрая през лятото на 1995 г. не се озовах без обувки, но вече по-тясно обвързана със света.
Но не с кой да е, а с един непознат свят, чието съществуване бях предусещала през целия си смислен живот и към който се бях стремяла в тъга и несигурност, в страх и надежда. Свят, за който силно вярвах, че ще събуди у мен жената, която знаех, че мога да бъда, но и ще възроди онова безгрижно момиче, което бях някога. Свят, който беше широк 70 сантиметра и дълъг 4286 километра.

Свят, наречен Тихоокеански хребетен път.

Бях научила за него едва преди седем месеца в Минеаполис. По това време още водех живота на потисната и отчаяна жена на прага на развод с мъж, когото не бях спряла да обичам. Чаках на опашка в магазин за туристическа екипировка, за да си купя сгъваема лопатка, когато погледът ми се спря на книга със заглавие “Тихоокеански хребетен път, том 1: Калифорния”.
Взех я от рафта и прочетох краткото описание на гърба й. ТХП, както наричаха маршрута за по-кратко, представлявал дълга туристическа пътека, простираща се от мексиканската граница в Калифорния до малко след канадската и криволичеща по билата на девет планински вериги – Лагуна, Сан Хасинто,Сан Бернардино, Сан Габриел, Лиебре, Техачапи, Сиера Невада, Кламат и Каскадите.
По въздушна линия разстоянието било 1600 километра, но се увеличавало повече от два пъти при преход. ТХП прекосявал по дължина щатите Калифорния, Орегон и Вашингтон, минавайки през национални паркове и резервати, през федерални, племенни и частни земи, през пустини, планински масиви и дъждовни гори, през реки и магистрали. Обърнах книгата и вперих поглед в илюстрацията на предната й корица – езеро, заоблени камъни из плитчините му, скалисти чукари и лазурно небе. После я оставих на рафта, платих сгъваемата лопатка и излязох от магазина.
Не мина много време обаче и се върнах да я купя. Тихоокеанският хребетен път все още не се беше обособил като самостоятелен свят в съзнанието ми. Беше просто идея, неясна и чудновата, загадъчна и многообещаваща. В гърдите ми разцъфваше нещо ново, докато проследявах с пръст зигзаговидната линия върху картата.

Беше решено – щях да извървя този път, или поне колкото смогнех в рамките на стотина дни. Живеех сама в студио в Минеаполис, работех като сервитьорка и в по-тежка депресия не бях изпадала. Всеки божи ден се будех с чувството, че съм пропаднала до дъното на черен кладенец. От дълбините на същата тази преизподня се зарекох да стана планинар единак.

И защо не? Толкова много роли бях изиграла вече. На вярната съпруга и на прелюбодейката. На обичната дъщеря, която в последно време прекарваше семейните празници сама. На амбициозната кариеристка и начинаеща писателка, която сменяше професиите като носни кърпи, нерядко посягаше към наркотиците и преспиваше с твърде много мъже. Бях внучка на пенсилвански миньор и дъщеря на продавач в магазин, бивш стоманолеяр.

След раздялата на родителите ми заживях с майка ми, брат ми и сестра ми в жилищна сграда, населена със самотни майки и отрочетата им. Тийнейджърските си години прекарах в Северна Минесота, в къща в гората без вътрешна тоалетна, електричество и вода. Дори и храната ни идваше от нашата градина. При все това в гимназията бях избрана в групата на мажоретките и спечелих титлата Кралица на бала, а после се записах в колеж и станах крайно лява феминистка.

Но сама жена, тръгнала да извърви 1800 километра сред дивата природа? Досега не се бях превъплъщавала в подобен образ. Въпреки това нищо не ми пречеше да опитам.

Стоейки боса на онзи планински връх в Калифорния, имах чувството, че моментът, в който бях взела донякъде неблагоразумното решение да тръгна на дълъг, самотен преход по ТХП в търсене на спасение, беше от времето преди много години и принадлежеше към съвсем различен живот, когато още вярвах, че всичките ми дотогавашни преживявания ме бяха подготвили за това пътешествие. Само че жестоко се бях лъгала. Всеки ден по маршрута на практика беше единствената подготовка за следващия. А нерядко се оказваше, че дори предходният ден не ме беше обучил достатъчно за премеждията, които ме очакваха.

Като например случката с безвъзвратно изгубените туристически обувки.

Откровено казано, не страдах толкова много по тях. По време на шестседмичното ни познанство ме бяха превели през пустини и снегове, покрай дървета, храсти, треволяци и цветя с всевъзможни форми, размери и багри, по планински склонове и нанадолнища, през морави и горски поляни и земи, чието географско название ми убягваше – имаха значение за мен единствено с това, че кракът ми беше стъпил там и си бях тръгнала жива. И през цялата тази одисея проклетите обувки бяха издевателствали над краката ми, които бяха в пришки и протъркани до кръв, а почернелите нокти на четири от пръстите ми бяха опадали. Връзката ни вече беше приключила, когато изхвърчаха отвъд ръба на склона, макар че още ги обичах, не мога да отрека. От доста време не ги възприемах като неодушевени предмети, а по-скоро като спътници в приключението ми. Същото важеше и за всичко останало, което бях помъкнала със себе си онова лято – раницата, палатката, спалния чувал, пречиствателя на вода, туристическия газов котлон и малката оранжева свирка, с която се бях въоръжила вместо пистолет. Това бяха вещите, с които се движех – познати, надеждни, животоспасяващи.

Сведох поглед към най-високите клони на дърветата под мен, които топлият полъх на вятъра полюляваше нежно. Съзерцавайки безбрежното море от зеленина, нямах нищо против да им завещая обувките си. Именно тази пленяваща гледка ме беше подтикнала да спра за почивка. В онзи късен юлски следобед се намирах на километри от цивилизацията и на дни път от отдалечената пощенска станция, откъдето щях да взема поредния колет с провизии. Не беше изключено някой да се зададе по пътеката, но тук хората бяха рядко явление. Обикновено минаваха дни, без да видя друго човешко същество. Все едно. Бях се впуснала в това приключение сама.

Загледах се в босите си, изранени крака с жалки остатъци от нокти. Бяха мъртвешки бледи до отчетливата линия на десетина сантиметра над глезените, докъдето стигаха вълнените чорапи, които обикновено носех. За сметка на това прасците ми бяха мускулести, загорели и космати, мръсни до неузнаваемост и покрити със синини и драскотини. Бях тръгнала от пустинята Мохаве и нямах намерение да спирам, докато не докоснех с пръсти моста, надвиснал над река Колумбия при границата между Орегон и Вашингтон, носещ доста претенциозното име Моста на боговете.
Отправих поглед на север в неговата посока – самата мисъл за тази крайна цел ми служеше като маяк. После обърнах глава на юг, към изминатия път, към пустошта, която ми беше дала ценни уроци, без да ме гали с перце, и премислих следващия си ход. Всъщност съществуваше един-единствен. От самото начало.

Да продължа напред.

Прокарах пръсти през косата си, мъчейки се да ѝ придам някаква форма, а след това опитах и с малкото гребенче, което носех, но в крайна сметка се предадох и я прибрах зад ушите си.

Излизаше, че е най-добре да не променям начина, по който се чувствах, изглеждах и миришех. Нали Ед ме беше нарекъл – макар и донякъде неточно – „единственото момиче в гората“, сама с цял куп мъже? Тук, в планината, изпитвах необходимостта да неутрализирам в сексуално отношение мъжете, които срещах, преобразявайки се, доколкото беше възможно, в един от тях.

Никога през живота си не бях използвала такъв подход – да общувам с мъжете с уравновесената невъзмутимост, присъща на пола им. Задачата не ми се струваше особено лесна, докато седях в палатката и ги чувах как разговарят и играят карти. Винаги съм била момиче, все пак. Познавах възможностите на женското си начало и бях разчитала на тях. Умишленото им потискане предизвикваше неприятна тръпка в стомаха ми. Ако станех част от мъжкото съсловие, трябваше да се откажа от женската роля, която умело играех сред мъже. Бях изпробвала това си превъплъщение и познавах гъделичкащия прилив на сила още от единайсетгодишна възраст, когато зрели мъже обръщаха глави след мен, подсвиркваха или подвикваха „Хей, сладурано!“, така че да ги чуя. Същото, на което бях залагала през всичките си гимназиални години, когато гладувах, за да отслабна, и се правех на неособено умна хубавелка, за да ме харесват околните. Същото, което подхранвах и в ранните си младежки години, изпробвайки различни костюми – на природозащитничка, пънкарка, селячка, бунтарка, куражлийка – все образи, зад чиито високи ботуши, секси миниполички или развети коси се криеше по една тайна врата, която водеше до най-фалшивото ми аз.

 Сега съществуваше едно-единствено аз. По време на прехода по ТХП не ми оставаше нищо друго, освен окончателно да се заселя в него, да покажа мръсното си лице на целия свят. Който, поне в момента, се състоеше от шестима мъже.
Share.

Leave A Reply