Мъжете на моята кушетка – Бренди Енглър

0

Мъжете на моята кушетка

Когато Бренди Енглър се дипломира като сексолог и отваря собствен кабинет в Манхатън, тя смята, че клиентелата й ще се състои основно от жени. Очаква я обаче голяма изненада: повечето й клиенти се оказват мъже. Когато става дума за сексуални проблеми, мъжете са много чувствителни и далеч по-склонни да потърсят помощ. Проблемите им са от най-различно естество: от импотентност до пристрастеност към секса; от неизлечимо женкарство до болезнена срамежливост; от садистични наклонности до пристрастеност към порното; от желание за секс с проститутки до различно либидо на партньорите… Пациентите на Бренди Енглър са мъже с всякакви професии и от всякакви социални прослойки. И все пак има едно нещо, което ги обединява. Нещо, което е в основата на всичките им проблеми: нуждата им да обичат и да се чувстват обичани.
Преди няколко години, току-що дипломирала се като клиничен психолог, аз се заех да осъществя мечтата си и да започна частна практика в Манхатън. Пред мен имаше само една малка пречка: все още нямах професионален опит. Всеки специалист от моята сфера ще потвърди, че набирането на клиенти изисква време. Няколко колеги ме посъветваха да поема по по-заобиколния и отъпкан път: да се приобщя към професионалната общност и да започна да си сътруднича с лекари, университетски преподаватели и други специалисти, които биха могли впоследствие да ми осигурят препоръки. Замислих се сериозно над този съвет, но току-що бях завършила специализираното си обучение по сексуална терапия под супервайзърството на известен терапевт и кипях от ентусиазъм. Когато съобщих за намеренията си на своя супервайзър в Бруклинската болница, където се провеждаше специализацията ми, той възкликна: „Сексуална терапия? Шегуваш ли се? Та това е отживелица. Сега всички са на виагра. Чакалните на сексуалните терапевти са празни”. Предложи ми да постъпя на работа в болницата, но аз вече бях взела твърдо решение. Отворих кабинет на самия „Таймс Скуеър”. Виаграта никак не ме притесняваше. Бях защитила дисертация за пониженото сексуално желание при жените и възнамерявах да се занимавам не с мъжката, а с женската сексуалност.
Въоръжих се с търпение и се подготвих да чакам, докато набера своя клиентела. От проучванията си знаех, че макар жените по-често от мъжете да се престрашаваха да се обърнат към психотерапевт в случаи на тревожност, депресия, непреодолима скръб и т.н., те рядко търсеха помощ заради понижено либидо. За жалост приемаха това за нещо нормално. Нямах нищо против кариерата ми да се развие постепенно – тъй или иначе щях да върша онова, което ми харесваше. Освен това смятах, че ако активно рекламирам услугите си, жените щяха и да започнат да влизат в кабинета ми по-често.
Но бях сгрешила.
Обажданията започнаха още в първия ми работен ден, но почти всичките бяха от мъже.
Мъже? Това не го бях очаквала. Само в рамките на няколко месеца желаещите за терапия при мен бяха повече, отколкото можех да приема. Търсеха ме за най-разнородни проблеми; хронично женкарство, пристрастеност към порното и проститутките, ревност, неизяснена полова идентичност, ревност, еректилна дисфункция, страх от интимност, загуба на сексуално желание, неспособност да се открие смисъл в любовта и много други. Вярно е, че мъжете много по-рядко от жените се обръщат към психотерапевт, за да се справят с емоционалните си проблеми, но започне ли да отказва пенисът им, нещата вече стоят по съвсем различен начин.
Въпреки че сексуалните проблеми на мъжете не бяха онова, на което бях решила да се посветя (бях, разбира се, обучена и за това), все пак реших да се впусна в предизвикателството. Подозирах, че може да ми се наложи да слушам неща, които никак не ми се нравят, но подобно на героините в наивните филми на ужасите, които отлично знаят, че убиецът може би се спотайва някъде из тъмния двор, все пак излизат навън, и аз се поддадох на любопитството. Казах си „Мечка страх, мен не”, отворих вратата на кабинета си и започнах да записвам часове, готова да се впусна в приключението, което ме очакваше.
И не сгреших.
„Мъжете на моята кушетка” ви предоставя възможност да проследите как провеждам терапевтичните сесии и да надникнете в самата същност на мъжкото сексуално поведение. Ще разберете кои са емоциите и мотивите в корена на съвременните сексуални нарушения, заради които мъжете търсят помощ. Освен това, четейки „Мъжете на моята кушетка”, вие ще ставате свидетели на моите професионални и лични реакции по време на терапевтичния процес – както на онези, които съм изразявала, така и на другите, които съм оставяла неизречени.

Скоро след началото на практиката си достигнах до една неоспорима истина: рядко сексът е просто секс. Сексуалният акт е богато преживяване. Макар в самото начало да смятах, че ще лекувам най-вече симптоми, с всеки пациент неизменно стигахме до психологическите механизми, управляващи поведението му. Налагаше ми се да изследвам смисъла, който пациентите придаваха на своите сексуални навици – различен при различните мъже. В сексуалния акт някои се опитваха да изразят потискани емоции или да уталожат бурни чувства. Други се опитваха да го преживеят отново и така да овладеят отдавнашни травматични преживявания, които не спираха да ги терзаят. Доста от пациентите ми използваха секса, за да удовлетворят фрустрираните си потребности от власт, одобрение, самоуважение, утеха, нежност. Повечето от пациентите ми почти не осъзнаваха мотивите, които движеха сексуалното им поведение. Те бяха съсредоточени единствено върху желанието си да възвърнат сексуалната си мощ, а резултатът от това често бяха нарушения в общуването с другия пол.

Не претендирам, че съм способна да дам отговор на всички въпроси, засягащи мъжките сексуални проблеми, нито пък, че мога да науча жените как да променят своите партньори, за да е връзката им с тях безоблачна. Книгата ми няма за цел да покаже, че мъжете, чието поведение и нагласи не съвпадат с възприетите социални норми, са лоши хора. Аз често се вглеждам с безкомпромисно дълбоко в психиката им, предизвиквайки у тях гняв или сълзи. Но винаги правя това с уважение и чувство на отговорност, тъй като са ме удостоили с привилегията да бъда техен изповедник. Ето защо за мен беше важно, изграждайки образите на тези мъже, да не ги представя в отрицателна или неблагоприятна светлина –  като негодници и непоправими мръсници, – въпреки че на моменти и такива мисли минаваха през ума ми. Не се опитвам да оправдая поведението им. Не ви призовавам да се смилите над тях или да простите на други мъже, които са ви наранили. Единственото, което желая, е да ме придружите в това изследване на психосексуалната мотивация на мъжкото поведение и да споделите откритията, до които достигнах.

Вместо аз да ви разказвам какво мислят или желаят мъжете, давам ви възможност да прочетете какво те самите разказваха на мен. Предоставям ви също своите професионални психологически анализи, както и личните си реакции от позицията на жена. „Мъжете на моята кушетка” е не просто сборник с терапевтични случаи, а и дневник, който отразява личностното ми израстване и всичките уроци, които промениха любовния ми живот.

В началото на практиката си имах бурна и дълга връзка с един мъж и също като своите клиенти желаех да обичам, без да съм наясно какво точно е любовта. Що се отнасяше до любовните отношения и секса, аз от дълго живеех във властта на прекрасната илюзия, че аз и любимият ми хванати за ръце, вечно ще бродим из слънчевите земи на любовната омая. Когато срещнах моя партньор Рами (това не е истинското му име), „любовта” придоби съвсем различни качества. Тя внезапно стана сурова, взривоопасна и непредсказуема. Правехме бурен секс. Имахме проблеми с доверието един към друг. Обитавахме различни светове. Отношенията ни представляваха постоянна борба за надмощие, в която аз често бях губещата страна – за което безспорно сама допринасях. Преимущество беше, че уроците, които научавах с развитието на тази връзка, бяха задълбочавани и затвърждавани от терапевтичната ми практика. Колко жени имат възможността да изследват рифовете и плитчините на любовта и секса, освен от своята, и от мъжката гледна точка? Колко жени имат редкия шанс да слушат истините за мьжете, изричани от самите мьже – истини, които едва ли някога биха чули.

Впоследствие се научих да се възползвам от работата си и постепенно започнах да си изграждам едно ново разбиране за любовта. За тази цел се наложи да преразгледам доста от убежденията, които и аз, подобно на повечето жени, поддържах по отношение на мъжете. Сред тях бяха: „Ако ме обича, няма да ми изневерява” и „Ако съм слаба или красива, или съблазнителна, или съобразявам поведението си с определени правила, той никога няма да спре да ме желае”.

Веднъж една близка приятелка ми каза: „Мисля, че приятелят ми не би ми изневерил. Изглежда така хлътнал по мен. Непрекъснато ме глези – почиства колата ми, приготвя ,и вечеря. Сексуалният му нагон не е прекалено силен, затова не ми се струва, че е склонен към сексуални авантюри. Струва ми се, че е щастлив с мен”.

Надявам се да е била права. Но както ще се убедите от историите в тази книга, фактът, че мъжът е влюбен, не е гаранция за неговата сексуална вярност. И обратното – изневярата не означава, че любовта му към постоянната партньорка не е искрена или че не приема отношенията си с нея сериозно.

Друго разпространено убеждение е, че мъжете желаят просто секс… Е, може би и пица и бира след това. А после отново секс. Много често жени са ми се оплаквали: „Всичко, което иска от мен, е секс”. Истина е, че мъжете още с влизането в кабинета ми започват с темата за секса: „Имам нужда от повече секс” или „Не мога да го вдигна”, или „Обичам да ми прави фелацио, но тя отказва”.

Но в крайна сметка винаги стигат до любовта.

Истината, до която достигнах, е, че мъжете наистина искат секс, но не само това. В разговорите с пациентите си установих, че в сърцевината на мъжкото сексуално поведение е острата потребност от близост, която мъжете често са неспособни да изразят с думи пред своите партньорки. Необходимо ми беше само едно, за да започна да помагам по-ефективно на пациентите си – да се опитам да разбера какво се крие в сърцата им, вместо да ги обвинявам за онова, което пенисите им бяха сторили.

В „Мъжете на моята кушетка“ не са описани патологични състояния. Това не е и книга за самопомощ. В нея няма списъци, упражнения или утвърждения. Тя просто ви предлага истории, от които вие можете да вземете каквото ви е необходимо и да направите собствените си изводи. Всички знаем твърде добре, че отговорите на въпросите за любовта не са никак лесни. В този ред на мисли може да се каже, че книгата отразява едно изследователско пътешествие. Написах я с намерението да преведа читателите по своите стъпки, за да преживеят възможно най-реалистично процеса на моите открития. Надявам се книгата ми да хвърли нова светлина върху динамиката на сексуалните взаимоотношения и да е от полза за читателите – особено за жените. Когато разговарям с моите приятелки на тази тема, те неизменно ме питат какво в действителност желаят мъжете, защо е такова поведението им и как ние, жените, бихме могли да се разбираме по-добре с тях.

И накрая, бих желала да подчертая, че мъжете, представени в тази книга, не са перверзници или хора с психични отклонения – те са нормални мъже от различни американски щати и различни социални слоеве и са нечии приятели, съпрузи и братя.

Те са от онези мъже, които всеки ден срещаме и които ние, жените, искаме да опознаем по-добре.
ЕТО НЯКОЛКО ЦИТАТИ от книгата, но ми бе трудно да извадя по-добрите мисли за тази анотация, защото изглежда, че копирам цялата книга

Само няколко години преди това бях защитила дисер­тацията си. Докато правех проучванията си, научих, че отслабващото сексуално желание беше с мащабите на същинска епидемия сред жените. Но повече ме изненада фактът, че то бе едно от сексуалните разстройства, за което все още не беше открито ефективно лечение. За мен това беше проблем, с който не се бях сблъсквала лично по това време и, честно казано, не чувствах близка темата, която разработвах. Бликах от жизненост и жи­веех в постоянна еуфория, тъй като любовният ми роман с Рами беше в самото начало. Неизбежното отмиране на сексуалното желание, за което слушах да се говори и че­тях, ми се струваше едва ли не като смърт на женската душа. Не можех да приема, че страстната любов е обре­чена на постепенно угасване и че ако желаех дълготрайна връзка, трябваше да се откажа от страстта за сметка на сигурността. И как така нямаше ефективно лечение? Нима бях се заела с предварително изгубена кауза? Нима отмирането на страстта беше действително естест­вен процес? Тези въпроси разпалиха любопитството ми. А може би беше възможно да науча нещичко по тази тема от нивото на собственото си сексуално желание.

***

Честотата, с която се отдавах на фантазиите си за Рами, усилваше желанието ми и аз си дадох сметка, че по този начин мога да го контролирам, тоест да го поддържам повишено. Разбира се, сексуалните мисли спохождат от само себе си онзи, чиято любов е млада, но ме интересуваше възможно ли е човек да ги предизвиква преднамерено по кое да е време. Възможно ли беше съзнателно да продължа да гледам на света през призмата на своята страст? Когато казвах на Рами „Толкова си красив!”, той ми отвръщаше: „Не съм красив, твоите очи ме виждат такъв”. И вероятно имаше право. Възприятията могат да бъдат манипулирани. Възможно ли беше самата аз да стана извор на своето сексуално въодушевление, а не просто да реагирам на стимулите, които ми предлагаше Рами? Мъжете са способни на това, казвах си, защо и жените да не го могат? Реших да експериментирам, превръщайки връзката си в своеобразна лаборатория. И се получи! Но открих и някои пречки – емоционалните „отпадъци” и различните негативни мисли и образи препятстваха способността ми да поддържам сексуализираната нагласа във връзката си.

***

Бях прочела статия за един феномен, който изследователите бяха назовали „парадокс на сексуалната близост”. Те бяха установили, че в резултат на страте­гиите, използвани в брачната терапия за стимулиране на емоционалната близост, настъпвал спад в сексуалното желание на двойката. В статията бяха цитирани и други изследвания, според които с терапевтичното подобря­ване на комуникативните способности на партньорите и качеството на връзката се увеличавали проблемите от сексуално естество. Не беше за вярване! На практика учените бяха установили, че двойките, които се отнася­ха добре един към друг, общуваха и се чувстваха комфортно, бяха почти лишени от страст. А факторите, които повишаваха либидото, бяха дистанцията, новостта, опасността и неравнопоставеността.

Това не беше никак добра новина, що се отнасяше до дълготрайните връзки.

Дойде ми наум за идеята на Фройд за табуто върху инцеста (кръвосмещението). Влюбените в един момент стават толкова близки, че започват да се възприемат като роднини, вместо като сексуални обекти. В резултат на което постепенно се десексуализират един друг.

***

Никога не приемах твърде сериозно кое да е изследва­не, защото, когато непрекъснато четеш научни статии, установяваш, че всичките достигат до противоположни, взаимно изключващи се резултати.

***

Как можех да помогна на Алекс да спре да се тревожи за това какво Каша искаше, или още по-лошо – какво щеше да си помисли за него? Той винаги поставяше нея пред себе си, а аз исках да започне да мисли за себе си. Нямаше как. Каша вероятно щеше да се запита какво се случва с него. Но тя можеше да не повдигне въпроса веднага, възможно беше дори да не заговори за това изобщо. Ако Алекс обаче не преодолееше страховете си и не преминеше към дейст­вие, щеше да се лиши от шанса да осъществи промяна, а така връзката им най-вероятно щеше да се разпадне.
Бях изумена при колко от пациентите ми тревожност­та, събудена от желанието да задоволят партньорките си, причиняваше сексуална дисфункция. От една страна, окуражаваше ме фактът, че мъжете бяха способни дотам да ценят удовлетворението на жената, че да забравят или отложат собственото си удоволствие. Но от друга страна, положението можеше да е наистина трагично, ако те попаднеха в плен на натрапливата нужда да доставят удоволствие и да се „представят добре”. Ама че ситуация: мъжете се тревожеха за удовлетвореността на жените, а жените имаха съмнения относно правото си да получа­ват удовлетворение. Същинска оргия на тревожността […]
Потребността на Алекс да доставя удоволствие и да се хареса беше прекомерно развита и моята задача беше да му помогна да натрупа самоувереност, която да пога­си пламъците на тревожността и същевременно да възпламени отново либидото на Каша. Алекс със сигур­ност имаше принос за намаляването на сексуалното желание на Каша. Настоятелността му да получава секс произтичаше от тревогата за съдбата на връзката им и от нуждата тази тревога да бъде уталожена посред­ством засвидетелстване на любов. Отстъпчивостта на Каша пък означаваше, че тя все още го желаеше, макар настойчивостта му да я отблъскваше.
Понякога размислите за цялата тази динамика във взаимоотношенията им ме изтощаваха. Защо бяха всич­ките тези усложнения около този съвсем прост акт –  вкарването на едното в другото? Защо ни бяха всич­ките тези анализи? Не беше ли сексът просто секс?
Не беше.

Ние сме човешки същества и на сексуалния акт при­даваме различен смисъл. Използваме го за задоволяване на потребности и като средство за постигане на цели. Точно затова темата за секса е толкова интересна. Ако сексът беше само секс, щеше да е скучно. Докато правех проучванията си в областта на половото желание при жените, стигнах до заключението, че причината за пони­женото либидо обикновено съдържа няколко пласта – лич­ностен, социален и културен. В една от биологическите теории беше добавен дори фаталистичен компонент: щом човек изпълни репродуктивното си предназначение, желанието става ненужно. Това ми се стори пресилено. За мен желанието е като растение, което се нуждае от правилните грижи и условия, за да оцелява.
–  Аз наистина обичам Алекс – каза тя и очите й плув­наха в сълзи. – Започнах да чувствам вина. Той е мъжът, който винаги съм желала да имам до себе си. Радва ме присъствието му, обичам разговорите с него. С него се чувствам желана и обожавана. Той е най-добрият ми при­ятел и се страхувам да не го загубя.
Но същевременно са ти нужни страст, възбуда и приключение.
Така е. И той преди ми ги даваше, но не знам какво се случи. Не мога да си представя живота без тях, зато­ва… – Усетих, че предстои обрат. – Затова обмислям да напусна Алекс.
Страстта и приключението са важен източник на жизненост – съгласих се с нея. – Руснака очевидно е пробу­дил онази част от теб, която е била в летаргия. И ти сега така жадуваш за силни преживявания, че си готова да се откажеш от връзката, която ти е давала толкова много.
– Но Руснака така ме възбужда – отвърна тя. – Защо не е същото с Алекс?
– Добър въпрос… Превъзходен въпрос. Казах на Каша за момента да забрави за Руснака и Алекс. Удобният случай, който бях чакала, ми се беше предоставил. Вместо да тър­ся външни средства, за да възпламеня сексуалното й вле­чение към Алекс, аз насочих вниманието й към самата нея.
– А можеш ли да поемеш отговорността съзнателно да култивираш сексуалната енергия у себе си?
– Не виждам какъв е смисълът, аз имам сексуална енергия – отвърна тя, сякаш въпросът ми беше нелеп.
Изглеждаш секси, държиш се съблазнително, но си или пасивна – с Алекс, – или покорна – с Руснака. Какви са твоите желания? – Каша нямаше отговор на този въпрос, гледаше ме с надеждата аз да й дам такъв. – Не знаеш, защото си изгубила Връзка със своята чувственост. Това е посланието, което съдържа твоята тревожност.  Но какво да направя? – попита ме тя шепнешком, по страните й се стичаха сълзи.
Алекс би могъл да ти даде сигурната основа, за да изследваш своята чувствена страна. Но ще трябва да се научиш да понасяш риска и несигурността. Трябва да обърнеш своя взор навътре, към своите дълбини.

==

Убедена съм, че четирите фактора, свързани със сек­суалното желание, които споменах по-рано – дистанция, новост, опасност и силова неравнопоставеност, – носят единствено мимолетна възбуда и по същество представ­ляват просто инжектирана доза допамин в центъра на наградите в мозъка. Забавно е човек да си поиграе с тези фактори, но трябва да е умерен, тъй като всеки от тях причинява силен махмурлук. Страстните преживявания без наличие на сигурност също изчерпват сексуалното желание.

***

Когато възлагат домашни задания на пациентите си, сексуалните терапевти винаги се стремят да поддържат баланса между страстта и сигурността. А пациентите открай време се жалват, че планираните срещи и плани­раният секс ги карат да се чувстват като участници в режисирана пиеса. Много често те се съпротивляват или пък опитват веднъж, след което изоставят усилията. Аз уважавам тази инстинктивна реакция срещу неавтентичността, тъй като те и без това се чувстват заду­шени от своите сексуални неврози. Те желаят да придо­бият мотивацията да правят спонтанен секс и решение­то е в органичния и непринуден подход към този акт. Въпросът е как човек да постигне нужната автентич­ност особено при положение че е интернализирал толко­ва културни норми?

Сексуалното желание не зависи единствено от външ­ността, както смяташе Каша. Либидото е енергия, зало­жена у всекиго от нас по рождение. То не е запазено само за красивите хора, нито пък произтича от външни източ­ници, като богинята Афродита или тайнствени руснаци. Понякога имаме единствено бегла представа за него, но всички го носим в себе си и неизменно го разпознаваме, когато го почувстваме или го видим да се проявява у друг. Либидото е сила, по-мощна от половия нагон, то подхран­ва всички наши страсти, креативността и жизнеността ни. Нашите интимни сексуални преживявания обаче са твърде деликатни и лесно могат да бъдат потиснати или потушени от различни фактори във взаимоотноше­нията с партньора, в културата, към която принадлежим, или в самите нас. Резултатът може да е парализа на чувствеността или липса на сексуална мотивация.

Исках да науча Каша да култивира своята сексуална енергия, да събуди своята страст и да поддържа пламъка й. Тайната на трайното желание е човек да потърси из­вора на сексуалната енергия в самия себе си. При значи­телна част от жените, с които провеждам терапия по­ради понижено либидо, липсват сексуални травми, задръж­ки от религиозно естество или неразбирателства с партньора. В тези случаи причината за намаленото же­лание не е някаква външна травма, а липса на сексуално развитие. Когато жени като Каша не получават от своите партньори утвърждение и подкрепа в изследване­то на сексуалността си, те просто интернализират сексуалните идеали на своите любовници. Установила съм, че култивирането на сексуалното желание е процес, много по-висш от акта на съвкупление – той е дълго пъ­туване към себе си, постепенно самоусъвършенстване.

***

Пол очевидно се чувстваше добре, отнасяйки се арогантно и контролирайки жените, на които плащаше. Но аз не можех да му позволя да ме контролира.
-Да, вие действително плащате за терапията си – съгласих се. – Какво означава това за вас?
Отвърна ми с директна атака:
– Колко опит казахте, че имате, докторке?
Пол ме улучи в слабото място и започнах да се изнер­вям. За да съм способна да продължа, опитах се да си представя, че зад арогантната му фасада се криеше страдащ човек.
– Потърсихте от мен помощ – отвърнах. – Тази ваша стъпка заслужава похвала, можехте да отидете при прос­титутка. Но чуйте ме. Пол, вместо да поставяте под съмнение вещината ми, опитайте се да приемете наши­те сесии като инвестиция в себе си и брака си. Готовността на човек да започне терапия е показател за това колко уважава себе си. – Оставих му известно време да обмисли думите ми, след което добавих с усмивка: – А освен това няма да ми плащате повече, отколкото на проститутка.
Пол се замисли.
-Добре – каза накрая той, все едно с целия този раз­говор е целял да убие малко време. – Ще ви плащам колко­то трябва. А сега да се залавяме за работа.

***
Първата крачка към сексуалния акт е изключително щекотлива тема. Тя е свързана с множество въпроси, които възникват у всекиго у партньорите; Желан/а ли съм? Обичан/а ли съм? У кого половото желание е по-силно? При кого емоционалният контрол е по-изразен? Понякога, когато жената направи първата крачка, у мъжа може да възникне остро безпокойство дали ще получи ерекция. Попитах Пол направил ли е нещо, за да реши проблема си с ерекцията.
– Започнах да взимам виагра без нейно знание – от­говори той, забавяйки леко темпото на речта си. – Но не ми се нрави да взимам хапчета, за да правя онова, което трябва да се случва съвсем естествено с жена ми.
Когато отразих последното изказване на Пол и допълних, че поддържането на ерекцията очевидно поражда у него доста напрежение, той въодушевено се съгласи:
– По време на секс съм неспособен да мисля за нещо друго. Тревогата не ме оставя и за секунда; ами ако от­ново ми омекне?
Еректилна дисфункция, формулирана още като „Не мога да го вдигна”, „Не чувствам пениса си” и „Имам красива приятелка, но…”, е проблемът, с който мъже на всякаква възраст идват най-често при мен. Този проблем има поч­ти епидемичен характер и колкото и невероятно да звучи, в болшинството от случаите причините са пси­хически (не физически).
Така много повече се възбуждам, а най- хубавото е, че не трябва да мисля за тяхното удоволст­вие. За мен те сякаш не са човешки същества.
Отбелязах последното в бележника си. Не за първи път нагласата на мой клиент към жените предизвикваше негативна реакция у мен. Питах се заслужава ли си една жена да тренира във фитнес залата, да дава бог знае колко пари за скъпи гримове и прически, щом мъжът й, някой като Пол, може да го вдигне само с проститутка, облечена в старомоден латексов костюм с дупки, купен от сексмагазина на 48-а улица? Може би ние, жените, бяхме пропуснали да усвоим някаква основна истина за мъжките желания? Или просто отказвахме да приемем очевидното?
***

Терапевтичната работа с мъже ми предостави дос­тъп до „масиви” от грижливо пазена информация относно това какво те действително желаят, намират за възбуждащо или красиво.
Като че ли в разрез с утвърдените в нашата култура разбирания, опитът ми говори, че сексуалното желание при мъжете не е изцяло зависимо от конкретните изме­рения на женското тяло. Когато помоля мъжете да опи­шат качествата на най-привлекателната жена или на най-желаната любовница, те, разбира се, подчертават, че трябва да е красива. Но когато ги помоля да уточнят какво разбират под красота, те първоначално я свеждат до определени физически качества, но после, в хода на разговора, става ясно, че най-изкусителната жена за тях е онази, която: приема себе си за чувствено същество …
Повечето мъже обаче отлично знаят, че истинският сексапил е нещо, което далеч не се изчерпва с красивата външност. Жените често бъркат красотата със сексапила, докато за мъжете сексапилът и красотата са едно и също нещо. Мисля, че това определено е в полза на же­ните. Сексапилът означава да демонстрираш интерес към секса. Ето защо той е избор, поведение, а не функция на физическите мерки.
Един от пациентите ми, слабичък и тих квакер, женен от двайсет и пет години, веднъж ми каза: „Искам да пробвам с жена ми секс в кучешката поза, но тя отказва. Твърди, че задникът й бил много голям и не искала да го гледам. Ако трябва да съм честен, размерът на задника й въобще не ме интересува. Обичам жена си и искам тя да се забавлява с мен!”.
Ето какво искат мъжете.

***
Но да се върна към въпроса: Това ли искат мъжете? Някои от тях, да. Нямам предвид евтиния секс с евтино облечени момичета за удоволствия. Тези мъже желаят евтино и бързо да бъде задоволен техният емоционален копнеж. Не става дума единствено за секс.
Често съм си мислила, че в салоните за еротични масажи трябва да предлагат меню със следния избор:
Специалитет 1: Усещане за значимост.
Специалитет 2: Усещане за власт.
Специалитет 3: Облекчение и утеха.
Това меню би давало точна представа за скъпата ролева игра, която се разиграва по тези места. В продължение на час посетителите имат възможността да ре­жисират удовлетворяването на своите най-дълбоки копнежи и фрустрации. Да, именно там, в сърцето на сексуално-театралната Мека, те откриваха лек за свои­те душевни болки. Проблемът бе в това, че посредством този род отношения тези мъже в действителност не решаваха проблемите си. В продължение на час те се преструваха, след което си тръгваха с все така неудов­летворени емоционални дефицити, с тази разлика, че забежките им щяха да навредят на общуването с техни­те половинки.

***

Посещенията на Пол в масажните салони бяха зачес­тили с увеличаването на трудностите във фирмата.
– Струва ми се, че долавям вина у теб тази вечер. Права ли съм?
– Да. Клер ще бъде съсипана, ако узнае. А аз наистина я обичам. Как ми се иска сексът с нея да ми доставяща повече удоволствие.
– Затова ли търсиш удоволствието другаде?
– А какво друго мога да правя, след като имам нужда от него? – отвърна той примирено. – Но това все пак не е престъпление, много от приятелите ми правят същото.
Пол отново изтъкваше, че е нещо нормално да потър­си сексуално удовлетворение извън брака си – извън брака, който искаше да съхрани. Опитваше се да ме убеди, че е ещо обичайно мъжете да сключват брак, макар да знаят, че впоследствие ще имат нужда или ще пожелаят извън­брачен секс.
От емоционална гледна точка ми се струваше нело­гично Пол да търси секс извън брака си. Как беше възможно да вярва, че обича жена си? Но той действително си вярваше. При това далеч не беше първият мой пациент, който уверено го твърдеше. Дори някои от онзи тип мили мъже, които човек никога не би заподозрял, че са способ­ни на изневяра, са ми признавали същото на моята кушетка, предизвиквайки искреното ми изумление. „О, не! И ти ли!”, възкликвах наум в подобни случаи. Винаги бях вярвала, че един мъж, влюбен ли е, никога не би потърсил секс дру­гаде. Ако го направеше, значи не е бил влюбен истински. За мен любовта и верността вървяха ръка за ръка.
Ако узнаех, че Рами е преспал с друга жена, първата ми мисъл щеше да е, че е престанал да ме обича. В инте­рес на истината, предвид огромното разстояние, което ни делеше, събитията, които се случваха между нас, и неговата общителност, често ме обземаше тревога какво ли прави той, докато не сме заедно. Тревогите ми бяха подхранвани от всичко, което слушах от пациенти­те си по цял ден, и от прясно научения факт, че любовта никак не е гаранция за вярност. Имах ли основание да имам доверие на мъж? Имаше ли такова основание въобще някоя жена?
Докато пациентите разкриваха пред мен мотивите, от които се ръководеха в сексуалния си живот, аз не спирах да търся отговор на въпроса какво кара мъжа да действа импулсивно. Особено ме интересуваше мотивацията на мъжете, които твърдяха, че любовта не е в никаква зависимост с изневярата, че макар да спят с други жени, са все така луди по своите съпруги и прия­телки. Дали съществуваха някакви емоционални структу­ри или характерови черти, които обуславяха мъжката невярност?
Заех се да потърся отговор в работата си с пациен­тите. Позволяваше ли ситуацията, разговарях и с жените им, за да придобия представа и за преживяванията на потърпевшата страна. Общо взето женските мнения бяха доста разнообразни, варираха от обвинението, че изневеряващите мъже са безнравствени, до оправданието, че изневярата е заложена в тяхната биология – че те просто са устроени да разпръскват семето си.
Но последното обяснение е твърде повърхностно, твърде опростенческо, особено като се вземат предвид факторите от по-сложните емоционални, социални и индивидуални слоеве на човешкото функциониране.
Исках да стигна до основната мотивация, която ръководеше Пол. Какво реално получаваше той от неангажиращия секс, освен трайна ерекция и оргазъм? Каква беше целта на това негово поведение? Да не би така да избягваше нещо в отношенията си с Клер?
***

Помолих Пол да ми опише последното си сексуално преживяване с Клер.
-Почувствах се така, сякаш искаше от мен да изпълня някакво свое задължение, а в такъв случай не мога да получа ерекция така бързо. Бих желал да оставя на мен да правя първата крачка.
-Би ли го правил?
-Да. Но честно казано, понякога ми се ще да я отре­жа. Както казах, започвам да се притеснявам, че ще из­губя ерекцията си, а тя отново ще се разгневи. Но както
Говориш за нейното удоволствие, но всъщност си съсредоточен върху себе си – продължих аз. -Сексът, който ми описваш, е наситен по-скоро с тревожност, отколкото с еротика. Разбирам защо го правиш, но ти извършваш половия акт най-вече във въображението си, а в действителността си просто зрител. Не си способен да се отпуснеш и да позволиш на Клер да ти достави удоволствие подобно на момичетата в масажния салон, защото не я приемаш за „нечовешко същество”. И за да компенсираш тази своя неспособност, концентриращ се върху своя пенис и нейния оргазъм.
-Иначе тя се разгневява.
-И какви чувства предизвиква това у теб?
Той се изкиска на шаблонния терапевтичен въпрос.
-Наистина бих желала да ми отговориш – настоях. – Как се чувстваш в тези моменти?
-Унизен. – Пол сведе поглед към килима. – И аз, ес­тествено, искам да избегна това чувство.
-Защо?
-Ужасява ме възможността Клер да реши, че не съм достоен за нея, и да ме изостави.
-Не знам защо Пол внезапно реши да изрече на глас пред мен този свой първичен страх, но се радвах, че го напра­ви, вместо да го остави да се спотайва някъде под по­върхността на обичайното си дръзко поведение. Пол не­удобно се подмести на канапето.
***

Пол отбелязваше напредък, но не можеше да понесе мои­те наблюдения – за него те отразяваха единствено несъ­вършенството му. Опитите ми да го опозная предизвик­ваха у него остра тревожност. В присъствието на значим човек егото му просто се сриваше. Бях парирала още в самото начало опитите му да ме омаловажи и сега ме виждаше като свой съдник. Това предизвикваше у него тревожност, която от своя страна го правеше „импо­тентен” и в отношенията с мен. Това беше за мен проз­рение. Преди това дотолкова се бях съсредоточила върху забежките на Пол, че от погледа ми бе убягвал неговият основен проблем: уязвимостта. Страхът от засечка беше просто симптом.
Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се изясняваше фактът, че Пол търсеше лесния изход от своето затруднение. За да потуши страха си от провал, той се съсредоточаваше прекомерно върху удоволстви­ето на Клер. Всеотдайността му имаше за цел да утало­жи тревожността, свързана с получаването на удоволст­вие. Увереността на човек, че има (или няма) право да получава удоволствие, е в тясна връзка със самооценката му. С проститутките Пол се опитваше да възвърне са­моуважението си, а заедно с него и увереността си, че има правото да получава удоволствие. У дома той беше твърде зает с опитите да прикрие тревожността си, което му пречеше да изпита наслада.
Резултатът от всичките тези компенсации беше разрив в емоционалната връзка между него и Клер. Салоните като този под моя апартамент съществуваха именно благодарение на мъжките опити за справяне с този вид отчуждение. Истината е, че в обществото ни по принцип властва отчуждението. Познавах мъже, които от самота прекарваха нощите си в стриптийз клубове, опитвайки се да се сближат със стриптийзьорките.
***

Разбрах как се бях заблуждавала в първоначалната си реакция (дължаща се на страха) към историите на моите пациенти. Възмутена от потреб­ността на някои мъже да изневеряват или да унижават жените, аз си правех негативни изводи и генерализирах. Бях способна да почувствам топлота към Пол, но за тази цел трябваше да възприема малко по-дистанцирана глед­на точка и да си напомням, че много по-лесно беше да реша, че поведението му е „безнравствено”, да го заклей­мя с морална присъда, да обявя всички мъже за еднакви, а природата им за покварена.
Но разкривайки се пред мен. Пол ми помогна да се освободя от заблудата и да осъзная, че взаимоотношенията му със съпругата и с проститутките бяха илюстра­ция на една много важна истина: жените имат невероят­на власт над мъжете. Няма да е пресилено, ако се каже, че мъжете са зависими от жените. Тяхното емоционално оцеляване зависи от нас, нуждаят се от нашето одобре­ние, подкрепа и насърчение, за да се развиват и да се чувстват уверени. Женската подкрепа и утеха помага на мъжете да се чувстват сигурни и стабилни. Всичките жени в живота на Пол бяха силни. Той идеализираше съп­ругата си до такава степен, че се чувстваше нищожен, а същевременно принизяващо проститутките, за да се почувства значим и властен. И така губеше представа за своята истинска личностна стойност.
Проблемите му нямаха почти нищо общо със секса. Те се кореняха изцяло в усещането му за идентичност и способността му да поддържа самоуважението си в при­съствието на обичаната жена. Това прозрение беше много важно, защото в него се съдържаше надеждата. Съдържаше и отговора на въпроса, който отдавна си задавах: Какво желаят мъжете?
Пол желаеше да обича едновременно себе си и съпругата си. От друга страна, се нуждаеше отчаяно от любовта на жена си. Исках да помогна на Пол да постигне тази обич, за да е връзката му с Клер пълноценна във всяко отношение.
Постепенно започнах да съзирам в Пол и останалите си пациенти една обща черта: уязвимостта. Всичките тези мъже се разкъсваха между потребността си да обичат и страха да обичат. Именно затова те формираха подобни чудновати връзки и сексуални отношения, които впоследствие превръщаха в сурогати на любовта – плътски удоволствия, удовлетворяване на егото и странни авантюри, – посредством които задоволяваха потребностите си и поддържаха чувството си за сигурност. Уверяваха ме, че обичат или желаят да обичат, но в отношенията им с жените нямаше и помен от любов. Тези мъже всъщност бягаха от истинската любов. Ето защо се налагаше да преосмислят представите си за любовта.
Ние всички обичаме еуфоричното състояние, в което ни въвежда любовта, но тя не се изчерпва с него. Тя е сложно и често нелеко чувство, тъй като заедно с радостта ни носи гняв, отегчение, болка… Както и страховитата и неизбежна лавина на многобройните страхове; от отхвърляне, от разочарование, от загубване на себе си, от изоставяне, от възможността да се окажеш недостоен за любов. Всичките тези страхове са ирационални, но могат да се окажат и оправдани.
Любовта е не просто чувство, тя е умение. Пациентите ми обаче не бяха пожелали да положат усилие за усвояването му. Дейвид (от първа глава) искаше да е желан. Пол искаше власт, останалите искаха сигурност. Недоумявах как всичките тези мъже ми говореха надълго и нашироко какво получаваха или не получаваха, а не споменаваха и дума за това какво те даваха.
Никой от тях не желаеше да поема рискове.
***

Обичайната крива на терапията започва с фазата на белязаното от безпокойство опознаване между пациента и терапевта, продължава с постепенното изграждане на връзка между двамата и завършва с обмисляне на всичко значимо, което се е случило по време на терапевтичния процес.

***

Наблюдавах как хората около мен пътуваха плътно притиснати един в друг и въпреки това упорито отказ­ваха да признаят присъствието си. Четяха книги или вестници, слушаха айподи, гледаха в пода или четяха рек­ламните текстове по стените на тунела, грижливо из­бягвайки контакта с очи.

Всеки копнее за близост, помислих си, хората искат да ги забелязват и да ги познават и въпреки това поста­вят безброй прегради между себе си и другите.

***

Убедена съм, че сексуалното поведение на всекиго е изпълнено със смисъл. То може да ни каже много. Сексуал­ността е бяло платно, върху което хората изобразяват своя вътрешен свят. Платното може да бъде изпъстре­но с краските на любовта, радостта и тържеството. Но е възможно да се превърне и в огледало за травми, невро­зи и фиксации. Последното става посредством процеса на сублимация – енергията на неразрешените проблемни емоции бива пренасочена и те се появяват отново на повърхността под формата на сексуално желание. Това се случва по-често при мъжете, тъй като те разполагат с по-малко социални отдушници и възможности за дирек­тен подход към емоциите.
***
Чарлз беше преживял един от онези моменти, които променят живота на човек, психически катаклизъм, при който травмата от изневярата бе оставила дълбок от­печатък в душата му и бе променила реакциите му към света завинаги. Представих си как, докато Чарлз е лежал в леглото, агонизиращ и вцепенен от болката, в мозъка му са се формирали нови връзки между невроните, нови невронни пътеки, в резултат на което любовта е била безвъзвратно асоциирана със страха. Няма друга травма, която да оказва върху човека въздействие, сходно с това на измяната. Последицата е своеобразно посттравматично стресово разстройство, ирационален страх, кой­то поставя всички жени под един знаменател.
***

Всички обичаме да сме обгърнати с внимание и неж­ност. Очите на някого засияват, когато ни зърне – не­търпелив е да ни опознае, да ни изслуша, тръпне от же­лание да докосва тялото ни. Ще ни се да вярваме, че всичките тези реакции сме способни да предизвикаме единствено ние, със своите уникални качества и обаяние. Всеки копнее да е специален.

Кели бе принудена да осъзнае, че има и други привлека­телни жени, както и възможността Чарлз един ден да я напусне. Несигурността е присъща за всяка връзка и страхът, който произтича от нея, дреме във всеки от нас. Често разчитаме на илюзията, че сме специални, за да се почувстваме сигурни. Поведението на Чарлз бе принудило Кели да се раздели с тази своя илюзия.

***

Всеизвестна истина е, че взаимоотношенията ни с другите са тясно свързани с взаимоотношенията, които имаме със самите себе си. Другите са за нас като огледа­ла, които отразяват същността ни. Майките отразяват своите деца, лекарите отразяват своите пациенти, а влюбените се отразяват един друг. Този процес е залегнал в основата на една психотерапевтична техника, наречена – както вероятно ще се досетите – отразяване. Целта й е да стимулира себеусещането на пациента и усещането му за реалност. Отразявайки силните страни на пациента си – позитивно отразяване, – терапевтът оказва върху него благотворно влияние. Затова не е чудно, че понякога пациентите сякаш се влюбват в своя терапевт.

Отразяването утвърждава нашето съществуване. Желанието на някого да погледне дълбоко в нас поражда силни преживявания. Най-прекрасният комплимент е някой да ни види наистина. И какво по-сигурно утвърждение можем да получим за личността си от това, че ни посре­щат с обич и вълнение? Ето къде се крие автентичната личностна неповторимост – вьв връзката с другия, не в индивидуалността.

Инстинктивно желаем от другите позитивно отра­зяване. Това желание е важно за социалното ни функцио­ниране и не бива да се приема за признак на нарцисизъм. Нарцисизъм може да се развие, ако потребността от позитивно отразяване стане прекомерна. Ето защо тази техника би могла да се използва и за манипулиране – как­то с брилянтна находчивост го правят множество зна­менити съблазнители. Те умеят да навлязат дълбоко в същността на жената и да отразят характерна нейна черта по позитивен начин (напр. „В очите ви съзирам тъга, която ви прави така красива”).

Проблемът е, че когато човек стане зависим от от­разяването като източник на информация за себе си, той губи себевъзприятието си. Но в кой момент отразяване­то придобива такава власт върху човека, че потушава собственото му себеусещане? Кога той започва да се пита дали е достатъчен за любимия?

***

Беше време за индивидуална сесия с Чарлз. Трябваше да разбера защо караше Кели да ревнува. Исках да получа отговори и на някои въпроси относно собствената ми връзка.
– Кели винаги привлича внимание – каза ми Чарлз. – Мъжете не се стесняват да я ухажват дори в мое при­съствие. На нея й харесва да си мисли, че се чувствам късметлия като неин избраник. Винаги съм мразил това. Но сега ролите са разменени.
– Нека сега тя се потруди за моето внимание. Нека си мисли, че трябва да се справя с конкуренция. – Чарлз изду гърди гордо.
– И как желаеш да се чувства тя? – попитах го с на­растващо възмущение.
– Късметлийка, че е с мен. Признателна заради любов­та ми.
– Тя казва че изпитва Гняв.ИТова като че ли не е точно ефектът, който целиш. Ти всъщност потъпкваш самоуважението й. Осигуряваш си чувство за стабилност, контрол и сигурност, но за нейна сметка.

***
В психотерапията емоционалната промяна не се осъществява с изговаряна на проблемите или малко сълзи. Болката не може да бъде елиминирана по магичен начин и завинаги в рамките на няколко сесии. Това става посредством постоянна практика и усвояване на нови начини за справяне с проблемните емоции, които не спират да изплуват отново и отново.
***
Замислих се за начините, посредством които Чарлз, Кели, Рами и аз се опитвахме да се справим с под­лудяващата ни ревност. Всъщност така и не се заемахме със страха си, а го заобикаляхме като горещ картоф. Мнозина успяват да постигнат във връзките си известен баланс между потребността си от любов и страха си от нея. Но ако трябва да съм прецизна, не става дума точно за страх от любовта. Едва ли някой се страхува от са­мата любов. Любовта е нещо прекрасно. Страхуваме се най-вече от загубата на любовта. Затова товарим дру­гите с отговорността да ни накарат да се чувстваме сигурни. А истината е, че никой не е способен да ни га­рантира емоционална безопасност и вярност или да елиминира завинаги несигурността ни.
Справянето със страха си остава лично предизвика­телство.
***
Ти каза, че що се отнася до секса, Шели е готова да направи за теб всичко и че ако Нора желае да се върнеш при нея, ще трябва да изпълнява сексуалните ти фантазии. Защо е толкова важно жената да прави за теб всичко в сексуално отношение?
– Защото желае да има власт – намеси се Бъди, преди Оскар да успее да отговори, – да упражнява абсолютен сексуален контрол върху нея.
Останалите закимаха в съгласие. …
… Жена ми взима всичките решения у дома – обясни Оскар. – Знам, че е така, защото почти през цялото вре­ме отсъствам от къщи, но там се чувствам безполезен. За нея съм просто ходеща чекова книжка. Никак не се чувствам оценен.
Чувах това оплакване толкова често, че ми се щеше да можех да разпратя съобщение до всички жени: „Внима­ние: изключително важно е мъжът да се чувства оценен!”.
***
Мъжете с желание за власт често създават небалансирани отношения с другия пол. Те биват привличани както от жени с по-нисък статус от техния (разбира се, според субективните им възприятия), така и от жени с по-висок. Шели бе проявила брилянтна находчивост. Тя бе съзряла потребността на Оскар от власт и се бе въз­ползвала от нея. Беше приела ролята на негова сексуална робиня, позволявайки му да задоволява на воля тази своя потребност. Беше стигнала до самоунижение. В замяна на това Оскар я обезпечаваше финансово. … И за да увеличи натиска, често му се обаждаше в офиса, за да го уведоми, че вечерта ще излезе да се позабавлява с приятелки – докато той е у дома със семейството си. После, по някое време през нощта, му изпращаше текстови съобщения, за да му каже колко й е хубаво и как той й липсва. Без да го заплашва директно, Шели изкусно внушаваше на Оскар мисълта, че красивата жена, която изпълняваше всичките му сексуални фантазии, беше на практика неангажирана и можеше във всеки момент да реши да изпълнява нечии други сексуални фантазии.
Именно тази индиректна заплаха безпокоеше Оскар. Шели манипулираше чувството му за контрол над нея. Той беше в еуфория във всеки ден, когато знаеше, че го е предпочела пред всички останали ухажори – макар те да бяха само илюзия, преднамерено поддържана от нея. Вече­рите Оскар не спираше да мисли какво ли прави Шели. Тя го беше обсебила изцяло.
В интерес на истината много е лесно да обсебиш мислите на някой мъж. Нужно е просто да погалиш егото му, след което той става податлив на манипулации. Обяс­нението за това се крие в един от основните принципи в бихейвиоризма – положителното подкрепление. Поведението може да се съобразява с предсказуеми, дори плану­вани награди, наречени подкрепления. Например знаете, че в петък получавате заплата или че на Свети Валентин има шанс да правите секс, затова се държите по опреде­лен начин – ходите на работа през цялата седмица или прибирайки се у дома на 14 февруари, носите кутия шоколадови бонбони с форма на сърце. Да, истина е, че по този начин се отнема голяма част от вълнението.
Несистемните подкрепления могат да оказват много по-мощен ефект. Те са непредсказуеми, тоест не сте в състояние да предвидите кога ще си получите наградата за определено поведение. В този случай експерименталните плъхове натискат лостчета като обезумели, с на­деждата, че някое от натисканията ще им донесе жела­ното лакомство. Що се отнася до хората, несистемното подкрепление може да се оприличи на ротативка, като тези в игралните зали в Лас Вегас. Дали знаеше за този принцип, или го беше налучкала, Шели се възползваше от него отлично. През определени интервали тя даваше на Оскар малки награди, а междувременно той беше в състояние на трескаво очакване. Да, именно това състояние той приемаше за страст!
***
– Непрекъснато излизам с жени. Когато ми дотегнат, разкарвам ги. Просто не съм срещнал такава, която да е достойна да остана с нея – каза Антоан.
– А може би ти си недостойният – предизвика го Ос­кар.
– Тъкмо възнамерявах да се намеся, но Антоан ме изпре­вари:
– Ако желаеш да почувстваш любовта, трябва да си готов да обикнеш някого, човече. Знам това, тъй като моят проблем е, че съм твърде влюбчив. Чувствата ми са твърде силни, влюбвам се така дълбоко, че не съм спо­собен да превъзмогна раздялата с никоя жена. Все още обичам всичките си любими. – Андрю стисна зъби и пок­лати глава. – Андрю, тук в групата, ти не полагаш усилие да ни опознаеш – продължи Антоан – и допускам, че по същия начин се държиш и с жените. Трябва да навлезеш в живота, човече. Трябва да се отвориш за жените, да за­почнеш да виждаш красотата им, да откриваш поезията в любовта. Всеки човек е интересен и достоен за любов – в това число и ти.
***
– Искаш отново да се почувстваш жив.
–  Да! Искам отново да изпитам онази еуфория. Тя е истинска магия – прави света цветен и ярък!
Стийв бе готов да напусне съпругата си, за да търси това еуфорично чувство. Но се страхуваше, че дори да го открие, то щеше да е мимолетно. Затова не беше убеден, че си заслужаваше да загърби всичко, което бе постигнал до този момент. Ето защо искаше да знае дали и аз се бях чувствала като него. Но единствената мисъл, която кръжеше в този момент в съзнанието ми, беше: Това ли е според него любовта?
Това ли търсят мъжете? Това ли търсим всички хора? Разбирах този стремеж. Еуфорията беше темата, която най-много интересуваше мъжете в моята група. Тя инте­ресуваше и мен, тъй като по това време размишлявах много за отношенията ни с Рами. Очите ми бяха започнали да се отварят за истината.
Еуфорията е нещо прекрасно. Всички трябва да й се наслаждаваме, когато я има. Но подобно на моите пациенти и на самата мен, Стийв искаше да изпитва това върхово преживяване през цялото време. А това катего­рично не бе реалистично очакване по отношение на интимните взаимоотношения. Той очевидно бъркаше въз­будата и страстта. Не бе способен да понася своето състояние. И проектираше върху мен своите фантазии относно това какво би трябвало да представлява любов­та.
Каза, че аз притежавам всичко, което търсел в една жена; страст към живота, умение да цени малките неща и да вижда приключението дори в ежедневните събития, любознателен ум и желание за общуване. Проблемът беше, че търсеше тези неща в мен, а не можеше да осъзнае, че щастието произтича от ангажираността със собствения живот.
***
Първо има период на интензивни емоции, предизвикани от раздяла, смяна на местожителството, загуба на обичан човек. В един момент обаче пациентът бива обзет от прилив на енергия и не след дълго се отдава на страстен секс или се влюбва безнадеждно. Проблемът, с който се сблъсквам в терапията с тези хора, е, че аз, за разлика от тях, съм наясно, че любовта и сексуалната им страст не са истински.
Психиката разполага с множество любопитни механизми за контрол на емоционалната болка: обезчувствяване, дисоциация, проекция и пр. Механизмът, който разглеждаме сега, е основан на сексуализирането. Ефектът от него е подобен на този при приемане на хапче екстази – вече не си потиснат и тревожен, а ти се иска да прегърнеш всеки, когото срещнеш. Но така не успокояваш чувствата си, а само ги приспиваш. Опитвам се да уча пациентите си да осъзнават своите най-дълбоки мотивации и емоции. Това много често им действа като обливане със студена вода.
***
Сексуалните фантазии и дори физическата възбуда често прикриват някакъв друг копнеж, различен по съдържанието си от желанието за секс. Но каква е целта на неговото сублимиране? Защо човек не осъзнава какво желае, за да направи необходимото и да го постигне? Какъв е смисълът да се лута из всичките тези сложни емоционални лабиринти?
Следващият диалог съдържа възможно обяснение.
Майкъл: Искам просто да правя секс. В момента не съм заинтересуван от обвързване с жена. Да се срещам с проститутки ми се струва по-практично. Те удовлетворяват желанията ми, аз им плащам и повече не съм им задължен с нищо. Единствено ми се щеше сексът да е безплатен. Защо трябва да плащам? Защо изобщо е толкова трудно да вкараш една жена в леглото си? Ако почувствам, че ми се прави секс, трябва да мога просто да поканя някоя жена да правим секс. Защо сексът трябва винаги да е съпроводен с обвързване? Защо трябва винаги да има чувства? На жените не им ли се иска да правят просто секс?
Аз: Пробвал ли си да поискаш секс от някоя жена?
Майкъл: Не, ще ми струва много усилия. Трудно ми е да заговарям жени. Освен това не мога да разчитам сиг­налите им. Предпочитам изобщо да не се занимавам с това. Много по-лесно е да се обадя на проститутка. […]
Пречката пред Майкъл беше неговата социална непохватност в женско присъствие, страхът от жените. Той прибягваше до платен секс, за да не подлага на изпитание егото си. И оправданието за това решение звучеше ло­гично. Да, мъжете може да желаят просто секс, както твърдеше той, но това никога и при никого не е единственият мотив.
Причината много от пациентите ми да не осъзнават истинските си желания е, че не обръщат внимание на реалното съдържание на копнежите си. Обзети от непре­одолимото желание да получат нещо, те, без да се замис­лят, преминават към действие. Моята цел е да ги насър­ча да не бързат да задоволяват сексуалните си импулси, а първо да си задават следния въпрос: „Какво в действителност желая?”.
***
Психотерапията често се оказва просто част от пътя, който пациентът трябва да извърви сам, а не окончателно разрешение за проблемите му. Осъзнавах, че процесът на промяна изис­ква време, и се учех да бъда търпелива. Мъжете от гру­пата сесия след сесия се бореха свсе същите проблеми и повтаряха порочните си модели на поведение. Наблюда­вах ги как с мъка газеха из тресавището на депресията, гнева, тъгата и тревожността. С времето обаче се научих да възприемам психотерапията като изкуство, сродно със скулптурата, при която с помощта на длето­то внимателно обработваме безформения камък, докато той се превърне в изящно произведение.
***
  Когато човек размишлява за чувствената си природа, важно е да отчита и влиянието на културния контекст. Твърде опростенческо е да се правят обобщения въз ос­нова само на модерните нрави.   Навремето, докато изу­чавах историческите и междукултурните тенденции в сексуалната експресия, аз открих, че тя е варирала в из­ключително широки граници. Преди това смятах, че сексуалните игри на власт са повсеместно средство за постигане на възбуда, но впоследствие научих, че в тра­диции като даоизма, тантризма и в предхристиянската европейска култура са били отреждани равнопоставени роли на мъжа и жената (нещо, което впоследствие се променя). Важно е да се отбележи, че е имало значителен период в човешката история, когато хората като че ли не са се нуждаели от мотива за превъзходството, за да се възбуждат. От времето на разцвета на даоизма в Древен Китай почти не се срещат свидетелства за садомазохистично поведение и по всичко личи, че мъжките и женските гениталии не са били натоварени с отрица­телните смисли, които са им присъщи в съвременната култура. Вместо „фалос” или „вагина” древните китайци са ги назовавали с изрази като „нефритен ствол” и „нефритена ваза”. Жените били смятани за изключително чувствени създания и се е вярвало, че техният оргазъм носи здраве и жизненост на двата пола. Затова мъжете били обучавани как да ги задоволяват.
Тези идеи са намерили отражение в изкуството на древността. С помощта на литература по темата аз сравних изображенията на жени в европейското предисторическо изкуство със съвременната порнография. В древните изображения не открих и намек за неприличие. Разголените гърди или гениталии бяха символ на плодови­тост, сексуалността представляваше единствено въз­хвала на живота. За древните сексът е олицетворявал съзиданието, изобилието и жизнената сила.
Харесвам древната гледна точка. В интерес на истината тя е наситена с еротика. Не е ли възбуждащ фактът, че езичниците са излизали да правят секс в нивите си, с надеждата земята да ражда повече. Открих също така, че жените в продължение на много дълго време са били смятани за дори по-чувствени от мъжете. Питах се как ли онзи културен контекст е влияел върху либидото на жените.    Идеята, че жените са по-малко чувствени от мъжете, е само на неколкостотин години. В европейската история жените били смятани за чувствени до края на феодализма и началото на капитализма. Скоро след това сексуално агресивните жени били изгаряни на клада като вещици, а западната съпруга се научила да бъде пасивна и да следва желанията на съпруга си.
И така, тезата ми е, че познаването на културния контекст е много важно условие за разбирането на мъжкото сексуално поведение, тъй като то до голяма степен изразява господстващите в социалната среда тенденции.
Понастоящем съзнанието ни е обсебено от идеите за съперничество, превъзходство и власт.
***
А разговаряли ли сте относно тези промени в сек­суалния си живот?
– Не обсъждаме сексуалния си живот – отговори Ейми.
– Защо?
– Ако се обичаме, всичко в него ще е наред.
Не продължих разговора веднага. Оставих им малко време, за да помислят върху последното твърдение на Ейми.
– Това е опасен мит – казах после. – Сексът може невинаги да е добър, макар партньорите да са силно влюбени един в друг. – Двамата ме погледнаха едновременно, сякаш не бяха чували нещо по-нелепо през целия си живот. – Ако не общувате, между вас могат да възникват всякакви недоразумения. Кейси, ти си се опитал да наложищ своите нови идеи на Ейми, без да се поинтересуваш от мнението й. Тя няма представа какво е значението им за теб. Ейми, ти пък автоматично си направила заключе­нието, че той вече не те обича, и затова сега се чувст­ваш предадена.
Сексуалните желания на мъжете могат да предизвикат доста силни реакции у нас, жените, макар ние често да не разбираме изцяло произхода им. Не желаем да бъдем използвани или овещнявани. Това е кошмарен сценарий за жени като Ейми, както и за самата мен, тъй като съм израснала, обгърната с любов, и приемам романтичните отношения и обожанието за потвърждение на моята уникалност. Любовта е взаимодействие между неповто­рими личности, форма на обърнато овещняване, което не е в основата си сексуално. Мъжът се превръща в „любовен обект”.
Ейми ограничавате секса до собствената си представа за „правене на любов”, за актовете и чувствата, кои­то според нея би трябвало да я изразяват. Всяка друга сексуална експресия за нея беше заплаха и свидетелство, че не е обичана. Не можех да я виня предвид всички свидетелства в човешката история, че сексът е бил използван за нараняване на жените, за тяхното обезсилване, унижаване, наказване и пр. Сексуалният акт е бил използван като оръжие срещу жената в много епохи и култури, но тук няма да навлизам в тази тема, тъй като на нея са посветени достатъчно книги.
Историческата отпратка ми беше необходима, за да поясня, че някои мъжки желания не без основание предизвикват страх у жените. Смятам, че на жените е била отнета свободата да се наслаждават на същите тези актове. Зоната на „правенето на любов” е приятна и безопасна. Но там те не могат да дишат, да израстват, жизнеността им бива потисната. В тази зона чувствата и на двамата партньори биват парализирани, любовта започва да напомня на контрол и властване над другия. За Ейми и Кейси сексуалният танц не беше лек и непри­нуден, в него липсваше креативността, свободата да споделят един с друг спонтанните си желания.
По мое мнение, мъжете и жените не се различават чак толкова по отношение на своите мотиви в сексуалното поведение. Смятам, че и двата пола копнеят еднак­во както за любов, така и за „чукане”. Нещо повече, смятам, че разграничението на правенето на любов от чукането е насилствено противопоставяне. Всичко е въпрос на лично възприятие, важно е всеки от нас да се замисля какви смисли придава на различните сексуални актове.
***
  Ето какъв смисъл придаваше Ханк на фелациото. За него то беше доказателство, че жена му го цени и обича. Ханк създаваше невротична връзка между любовта и секса, смяташе, че желанието му за орален секс беше първичната потребност, докато всъщност първичната потребност беше тази от любов.
Фелациото в нашата култура е особено наситено със смисли. То често се свързва с подчинението, а понякога и с унижението. Нерядко се използва от жените като средство да получат нещо от мъжете. Но сега нека разгледаме фелациото като акт на любов.
От опит знам, че когато някой пациент ревностно държи на сексуалния акт, той често има проблем с дов­рието. Не вярва, че някой постоянно ще задоволява потребностите му.
Когато една емоционална потребност е несъзнателно подплатена с физическа такава, отказът на партньора да удовлетвори физическата придобива характера на цялостно отхвърляне.   Ханк имаше нереалистични сексуални очаквания към жена си. Той поставяше знак за равенство между фелациото и любовта, но не осъзнаваше, че представата му е изопачена. Много мъже като него осъзнават единствено сексуалната си потребност, а когато бъдат разочаровани, винят за това моногамността си.
***
   Спомням си за едно интригуващо изследване, в което сексолози пускали запис на сексуални актове на групи от мъже и жени, към гениталиите на които бил прикрепен плетизмограф – уред, измерващ степента на кръвоснабдяване – признак за физическа възбуда. И двете групи видели сцени на хетеросексуален секс, хомосексуални актове между мъже и жени, мастурбиращ мъж, мастурбираща жена, красив мъж, разхождащ се по плажа, гола жена, играеща художествена гимнастика, и съвкупяващи се маймуни бонобо. На всички участници учените задали въпроси кое в записа ги е възбудило, а после сравнили отговорите им с показанията на плетизмографа.
Онова, което мъжете твърдели, че ги възбужда, съв­падало с данните от уреда. При хетеросексуалните мъже повишен приток на кръв бил регистриран по време на образите на жени и на сцените на секс с жени – техните тела не реагирали на образите на мъже или на хомосексу­ални актове. На хомосексуалните актове реагирали тела­та на хомосексуалистите.
При жените обаче резултатите били съвсем различни. Техните тела реагирали на всичко, дори на образите, кои­то те твърдели, че не ги възбуждат въобще. Притокът на кръв към гениталиите им се повишавал при сцените с хетеросексуални актове, хомосексуални актове, с гимнастичката и дори с маймуните бонобо. Това изследване демонстрира, че женската сексуалност е по-експанзивна от мъжката, или както казват китайците – „неизтощима”. Двамата прочути съвременни изследователи на сексуалността – Уилям Мастърс и Вирджиния Джонсън, твърдят, че „заложената у жените способност да изпит­ват удоволствие би накарала всеки мъж да сведе поглед, засрамен”.
***
   Той заяви: „Не искам да изглеждам мекушав. Мъжът не трябва да показва на жената колко много я обича”. Когато възразях с аргумента, че проява на по-голяма сила е всъщност да изразяваш чувствата си, те ме поглеждаха все едно съм си изгубила ума и се опитвам да ги принудя да се откажат от мъжествеността си. Един пациент дори ми се разкрещя: „Искащ от мен да говоря като момиченце”, на което аз отвърнах: „Какво толкова има в това да изразиш чувствата си? Нещо съвсем естествено е, съвсем човешки акт, посредством който предаваш информация за себе си”. Знам, че доста мъже са склонни да отхвърлят тази гледна точка, тъй като чувствата се смятат за женска територия, но дълбоко в себе си, убедена съм, те знаят, че говоря истината. Наясно съм, че споделянето на чувствата не е уместно в доста от сферите, където се изявяват мъжете – спорта, бизнеса, стоковата борса и пр. Наясно съм, че един войник няма как да каже: „Сержант, с това, което казахте, вие наранихте чувствата ми”, но става ли въпрос за психотерапия, а още повече за интимни взаимоотношения, мъжът спокойно може да свали бронежилетката си.
Мъжете смятат, че проявяват слабост не само когато заплачат или се натъжат, а и когато изпитват чувства като несигурност, страх и дори любов. Някои мъже умишлено не изразяват любовта си от страх да не изглеждат мекушави или женчовци. Но избягвайки разговорите за чувства, има опасност мъжът да насити секса със своите неизразени емоции и фрустрацията заради неудовлетворените си потребности. В резултат на това той ще започне да доказва мъжествеността си в секса, вместо да люби мъжествено.
[…]
Мисля, че жените жадуват за мъжественост. Желаят да почувстват силата на мъжа – както мускулите му, така и вътрешната мощ. А когато мъжът е фиксиран върху желанието да задоволи жената и го тресе страх от провал, той много често изглежда жалък, а въпроси като „Така добре ли е?”, „Какво искащ да направя? и „Нараних ли те?” звучат в най-добрия случай угоднически. Това не е поведение на мъж, който знае какво прави.
Отблъснати от липсата на самоувереност, много жени търсят алфа-мъжкаря, но в крайна сметка попадат в ръцете на някой егоистичен грубиян, който знае един­ствено да иска, да експлоатира и да наранява. А определе­но и това не е мъжествеността, която търсят жените.
***
Хората често смятат гнева за отрицателна емоция, която трябва да се избягва по оче­видни причини. Но гневът е една от моите любими емо­ции, защото е признак за наличие на здрава идентичност. Той е сигнал, че някакви важни права или граници са били престъпени. Трябваше да помогна на Марк да възвърне усещането си за идентичност…
***
   Въпросното поведение обаче е съвсем реален феномен – има разлика между пристрастените към секса и женкарите. Пристрастените към секса обикновено се срамуват от поведението си и не могат да го контролират. Често изпадат в депресия. Женкарите се чувстват прекрасно и съзнателно управляват поведението си. Те целят удовлетворяване на егото си, докато страдащите от пристрастеност към секса мъже сякаш търсят нещо друго.
Сексуално пристрастените губят чувството си за мярка и самоконтрола си. Тяхното сексуално поведение е натрапливо и често с пагубни последствия, като пресу­шаване на банковата сметка (поради плащания за сексуслуги) или загуба на работата (заради посещения на плате­ни порносайтове за сметка на фирмата). Въпреки това те не могат да спрат. С времето това поведение се превръща във физиологично състояние, при което в мозъка им се наблюдават същите неврологични изменения, както при пристрастените към упойващи вещества. Също както при другите зависимости, способността им да изпитват наслада се притъпява – състояние, известно като безчувственост към удоволствието: прагът на удоволствието става толкова висок, че зависимият се нуждае от все повече и повече сексуални преживявания, за да почувства наслада. Така че ако емоционалните конфликти зад сексуалната пристрастеност не са достатъчно убедителни за скептиците, съществуват емпи­рични доказателства, че в основата на това разстройство има патологична физическа потребност.
***
   Да помагам на пациентите си да постигнат своите идеали обаче не беше никак лесно. Понякога, разочарована от някой от тях, се обаждах на майка ми и й се оплаквах, че съм на прага да се откажа. „Защо помагам на този?”, питах я, обзета от презрение към някого. Веднъж тя ме посъветва да отворя Библията на „Първо послание на свети апостол Павел до коринтяни” и да прочета стих четвърти от тринайсета глава. Той започваше с „Любовта е дълготърпелива”. Ама че скука, помислих си.
Но точно в този момент осъзнах в какво се изразяваше проблемът ми. Съпротивлявах се срещу собствената си способност да обичам. Любовта не беше като мимолетните влюбвания и флиртовете за една нощ. Любовта не представляваше единствено топлота, затова тя изискваше известна вътрешна твърдост и издръжливост. Вече знаех, че мъжете са несъвършени и ни разочароваха. Те не живееха, за да изпълняват нашите желания, а ако го правеха, вероятно щяхме да ги намразим. Истината беше, че нито един мъж не можеше да стане мой спасител, моят Иисус, моят Буда или моя майка. Мъжете бяха просто хора ..
***
  Оказа се, че за мъжете не бе така лесно да разделят секса от любовта. Осъзнах, че потребността да се получава и дава любов е една от основните човешки потребности и не може да бъде пренебрегната с лека ръка. Потребността от любов пропива всичко, което правим, включително сексуалното ни поведение. Направи ми впечатление, че мъжете, които търсеха неангажиращи сексуални преживявания с мимолетни партньорки и проститутки, се оплакваха, че желаят повече страст. А страстта се отличава от похотта по личната ангажираност. Така че идеите ми за подобряване на интимността в терапията не са основани на мои проекции, а на факти, които съм чула да излизат директно от устата на недоволните мъже. Те копнеят за близост, те искат сексът да е за тях нещо значимо, нещо специално.
Не твърдя, че сексът винаги трябва да е израз на любов или че сексът без любов е нещо лошо или нередно. Дори признавам, че съществуват убедителни аргументи в полза на неангажиращия секс. Понякога е от полза човек да избяга за кратко от идентичността си и да се наслади на плътската страна на своята природа, без да се обременява с товара на емоционалната обвързаност. Този род отношения могат да донесат истинска наслада. Истината е обаче, че мъжете, които сядаха на моята кушетка, не отдаваха на неангажиращия секс първостепенно значение. И не аз, а те сами повеждаха разговора ни към темата за любовта, независимо от причината, поради която бяха дошли в кабинета ми. Мисля, че това беше така, защото сексът между двама души се осъществява най-вече в контекста на тяхната връзка и отношенията между тях неизменно проникват сексуалния акт. Но дори при отсъствие на връзка естествените емоционални потребности поставят своя отпечатък върху секса и това за мен е най-интригуващо от професионална гледна точка.
За моите пациенти сексът се беше превърнал в сурогат на любовта. Онова, което те не получаваха в емоционално отношение – тъй като не смееха да си го поискат, – те се опитваха да набавят посредством секса. В секса заместваха стремленията на егото си: желанието да са специални за някого, да се чувстват важни, силни, желани. Сексът заместваше всичко, което майката, съпругата или проститутката не им даваха. Или пък онова, което не можеха да открият в самите себе си. Вместо да положат усилие и да се научат да се грижат за потребностите си, те прибягваха до въображението – създаваха си сценарии, а после търсеха актриси, които да изпълняват женската роля в тях. Тази роля се променяше според настоящите им потребности. Тези мъже се надяваха, че жените могат да усещат интуитивно желанията им и да ги удовлетворяват безусловно. Но това, разбира се, беше нереалистично.
В този вид отношения обаче не може да става и дума за любов, тъй като в тях има толкова дълбочина, колкото в тези с касиерката в магазина.
***
Един от най-честите въпроси, които пациентите – мъже и жени с разбити сърца – ми задават, е: Защо да отварям отново сърцето си? Тези хора се опитват да се примирят с факта, че въпреки възможността да бъдат наранени от любовта имат нужда от нея. Въздържането от интимни отношения не е добра алтернатива, тъй като самотата също причинява болка. Затова на последния въпрос аз отговарям откровено; „Да, ще бъдете наранявани, но така ще научите един от най-важните житейски уроци – че болката е неизменна спътница на любовта и че дори в нея има красота”.
Моите пациенти ме бяха научили как да бъда търпелива, смела и толерантна. Никога не бях предполагала, че тези добродетели ще придобият такава важност, каквато имаха за мен любовните вълнения, но те са основа, без която по-приятната част от любовта е невъзможна. В началото бях неспособна да отговарям на въпросите на тези мъже за същността на любовта, но търсейки определение за нея, ние се лекувахме взаимно.
Д-р Бренди Енглър е написала една увлекателна книга, която едновременно с това обогатява общата и сексуалната култура на читателя. „Мъжете на моята кушетка“ досега е продадена в повече от 15 страни, а правата за филмирането й са закупени от ABCTelevisionStudios, които планират да направят минисериал по книгата.
Share.

Leave A Reply