Прогонените гении на България – Венелин Митев

АСЕН ПЕЙКОВ
Не ти ли се струва странно, уважаеми читателю, че София е единствената столица в Европа, в която няма паметник на основателя на държавата, въпреки че преди близо половин век имаше международен конкурс за монумент на хан Аспарух с участието на 250 творци от 53 държави и че тогава бяха връчени големи награди? Мине не мине време и писатели, историци, скулптори, архитекти и други родолюбиво настроени интелектуалци отново подемат идеята, след което, съвсем по нашенски, тя постепенно губи своя патос, за да затихне окончателно. Ще разкажа малко по-подробно за този конкурс, защото в него участва и световноизвестният скулптор Асен Пейков.

БОРИС ХРИСТОВ
Първата крачка на българския Шаляпин към световните оперни сцени е на един молебен за Богоявление през 1942 г. Когато ритуалът свършва, цар Борис III кани в двореца всички, участвали в него, включително певците от хора на храма „Св. Александър Невски“. Сред тях е и Борис Христов. След почерпката царят пожелава хористите да изпеят няколко песни и Борис пее баладата за хан Крум Страшни. Цар Борис III се приближава до него: „Браво, младежо, с лекота махнахте главата на Никифор! Кога ще ви чуем в Операта?“. Борис отговаря: „Ваше ве­личество, аз съм съдия в Пазарджик“. Царят замълчава, но миг след това продължава: „Съдиите са хубаво нещо, но у нас са по­вече от достатъчно. Виж, големите певци са рядкост! Тръгнете за Италия“.
Още на другия ден царят поръчва на Министерството на просветата да отпусне стипендия на талантливия младеж, за да следва в Италия.
Жестоко се лъжете, ако мислите, че кариерата на Борис Христов е като някаква фантастична приказка, само с бурни аплодисменти и овации. През целия си живот и той като всеки велик човек си има и безброй завистници и врагове, които се опитват да го омаловажат и смажат. За щастие, има невероятно силен, български характер:
***
Още след като прочита началото на произведението, в което българският цар е представен като „македонски“ княз, великият бас хвърля всичко и пише остро писмо в отговор на самонадеяния младок.
***
В Сан Франциско световноизвестният певец категорич­но отказва да излезе на сцената, ако не сменят афиша, на който пише, че е югославянин.
***
По време на репетициите гърки­нята Мария Калас се опитва да нарежда кой как и къде да застане на сцената, за да не й пречи. Христов обаче няма никакво намерение да от­стъпва. „Царят съм аз и съм си у дома. Ще стоя където реша и ще правя каквото си искам!“, прогърмява мощният му бас и тя се свива уплашено, но крои план как да му отмъсти на премиерата …
***
Великият бас има врагове в лицето и на други известни опер­ни певци. В Ла Скала той се сбива с големия Франко Корели.
Повод за спречкването става обида от страна на италианеца на национална тема – употребява думата „българин“ презрително. Двамата са отстранени временно от театъра.

***

Пловдивчани разказват, че тогава той идва в родния си град, с часове се разхожда с неколцина познати по улиците и дълго и тихо стои пред родната си къща, обръща се и мълчаливо продъл­жава пътя си…
Можеш да напуснеш родината си, но не и да избягаш от нея. Където и да отидеш, колкото и добре да живееш, винаги ще срав­няваш новия дом с онзи, в който за пръв път си казал „мамо“, с онази малка, но безкрайно красива държавица България. Ще съ­нуваш прекрасни сънища, но няма да има по-прекрасен от този, в който пак си у дома…
Въпреки големите огорчения, които получава в родината си, с великодушието на велик човек той прости на враговете си и по­дари на България къщата си в Рим за певческа академия. Именно там на 22 юни 1986 г. приключи кариерата си с концерт.

БОЯН РАЙНОВ
Боян Райнов завършва с отличие Художествената академия в София под строгия поглед на баща си, който там е професор по история на изкуството. От това време е запомнил как се явява на изпит при него и той го къса. „Защо ме скъса, аз отговорих не по-лошо от Иван? На него писа четворка, а мен ме скъса“, пита Боян, след като се връща вкъщи. „Да, но Иван си изкарва пре­храната като фурнаджия през нощта. Няма мен и моята библио­тека и ти нямаш право да отговаряш като него“, обяснява профе­сорът. „Това ми беше много полезно и съм много благодарен на баща ми“, ще сподели след години Боян Райнов.
***
Друг е въпросът какъв е като човек Богомил Райнов. Почти всички, които са го познавали, са единодушни: крайно недружелюбен, мрачен, високомерен, саможив егоцентрик. И в нашата, и в световната култура има много примери за това, че талантът не се припокри­ва с характера на личността.
Разказвам този случай не за друго, а за да покажа какво пре­живява „невъзвращенецът“ Боян Райнов, лишен от правото да вижда родината си и детето си, когато разбира, че и родният му брат, единственият, не иска да го види.
За това колко различен е той от брат си говори фактът, че в ателието му всеки можел да влезе и да сподели мъката или ра­достта си. Дъщеря му Диана-Мария разказва следната история:
„Спомням си, че в Париж, докато прибирахме татковите творби, на вратата на ателието се позвъни. Отворих и видях три­ма полицаи. Единият попита: „Мосю Боян?“. Отговорих: „Той почина“. Тогава видях сълзи в очите на полицая. Униформените били патрул в квартала и когато дежурели, се обаждали на тат­ко. Той ги черпел с чаша вино и им говорел за изкуството и за родината си България. Другото, което съм запомнила от него, е безкрайната му човечност и щедрост. Когато вземеше хонорар, той първо купуваше една каса хляб и една с вино. Занасяше ги на клошарите под мостовете на Сена. Баща ми беше голям човек. Много страдах, че бяхме разделени, тъгувам за пропуснатото време, което можехме да прекараме заедно“.
***
В едно от последните си интервюта през 2004 г. скулпторът казва:
„Аз си спомням всичко от България и мога ли да забравя българския език, когато моят баща е голям български писател. Моят дух завинаги ще остане в София, а родните планини винаги ще бъдат моята природа. Затова моята мечта е да покажа създа­деното от мен у дома, в моя роден град“.

ВАСКО АБАДЖИЕВ
„Излезе като възрастен с бавна походка, огледа се победо­носно, без капчица стеснение, и се загледа в две малки „госпожички“, които си шушукаха доста силно. „Ако не престанете да говорите и да се глезите, днес няма да свиря.“ Възцари се гробна тишина и започна нещо невероятно: като че ли не шест­годишно момченце с кадифени панталонки и лачени обущенца бе пред нас, а някакво дете чудо, фокусниче, което започна да вае с цигулката си невероятни тонове. Всички присъстващи бяхме като наелектризирани и във властта на някакво неопи­суемо вълнение – навярно всеки си е мислел вътре в себе си, че присъства на нещо свръхестествено, граничещо с анормалното, в изпълнението на това дете-чудо. Но всички бяхме сигурни в едно – пред нас бе ново явление в музикалния живот на планетата.“
***
През 1938г.  в Лиеж Белгийската кралица Елизабет 1  го кани на ау­диенция и му предлага да стане белгийски поданик. „Няма на­чин, Ваше величество, ние сме българи“, отговаря простичко и без патос Васко Абаджиев. Така ще отговори и по-късно, когато на негов концерт в окупирана Германия, на който прави фурор, един американски генерал му казва дословно следното: „Елате с мен в Америка. С вас аз ще стана милионер, а вие – милиардер“.
***
И за трети път ще каже същото през 50-те, когато остава да живее в Западна Германия. Тогава известен импресарио настоя­ва, че може да концертира по целия свят, но трябва да се откаже от изтеклия си вече български паспорт и да стане гражданин на ФРГ. „Не мога. Аз съм българин“, отсича Абаджиев.
***
Завръщането му в Германия е посрещнато с възторг от меломаните и през следващите девет години той отново жъне сла­ва в концертните зали на редица европейски страни. Оттогава са и възторжените оценки на двама от най-великите цигулари на XX век. Когато чува негово изпълнение на цигулкови концерти на Бах, Давид Ойстрах възкликва: „Без съмнение Васко Абаджиев е най-гениалният изпълнител на Бах за нашето време“, и две години не се осмелява да свири този композитор на сцена. А Йехуди Менухин казва: „Васко Абаджиев свири божествено! Вие, българи­те, трябва да се гордеете с него!“. Музикалните критици отбеляз­ват, че никой в света не може да изсвири по-виртуозно от Васко Абаджиев първия концерт на Паганини. Специалистите изтъкват също, че да свириш невероятно трудните технически произведе­ния на великия генуезец така, че слушателят да си мисли колко е лесно и просто, стига само да вземеш цигулката в ръка, да мина­ваш през главоломните пасажи и акорди в мълниеносно темпо, да извличаш кристално чисто двойните флажолети на един дъх, да твориш само с лявата ръка музика, нотирана на две петолиния, да правиш трилер в пицикати – всичко това е Паганини. И всичко това Васко го изпълнява по непостижим за никой друг начин.

ДИМИТЪР СЪСЕЛОВ
„Аз съм си българин. Като американец се чувствам в работата си, имам възможност да правя много неща, да се занимавам с проекти, които нямаше да мога да осъществя в България. Така че се чувствам и като българин – това ми са корените, и като американец – това е, с което се занимавам всеки ден – работата“.

ЕЛЕНА НИКОЛАЙ
Амбициите й са много по-големи. Заминава за Милано, за да продължи образованието си в най-реномираната музикална академия „Джузепе Верди“. Явява се на много труден конкурс – 70 кандидати само за три места: едно сопрано, един тенор и едно мецосопрано. Тя печели първото място. Оценката на журито: 1) великолепен мецосопранов глас; 2) безспорна музикалност; 3) ярък театрален темперамент; 4) красива сценична фигура и изразително лице.
***
Тя обаче заявява: „Няма да се моля. Аз съм Николай, при това българка! Светът е мой…“. И след време директорът на Скалата е принуден да отстъпи. Купува най-старото шампанско и огромен букет и на колене я моли да се върне.
***
Не знам дали си давате сметка какво значи едно мецосопрано да пробие и да се наложи като № 1 в Италия. За разлика от Борис Христов, който налага много бързо превъзходството си над сравнително малобройните италиански баси, тя води епични битки, за да бъде призната за продължителна на великите вокално-артистични традиции на предшественичките си. И да надмине както тях, така и съвременничките си мецосопрани.
***
През следващите години Елена Николай прави с него седем филма. Всички те са прожектирани по цял свят, включително и в Болшой театър, у нас – нито един.
На вратата на гримьорната й в Ла Скала и до днес виси златна табелка: „На Елена Николай от признателна Италия“.

ЖОРЖ ПАПАЗОВ
Ако беше жив, художникът сигурно щеше да се изуми: „Какво им става на моите сънародници? Откъде изведнъж този интерес към мои работи, след като навремето ме отхвърляха и осмиваха, а след това цели 40 години – абсолютно мълчание?“.
Не е за вярване, но през цялото това време някакво неумолимо табу тегне над името на Жорж Папазов и дори се стига дотам, че един негов опит да направи голямо дарение на България, включващо творби от Дега, Реноар, Пикасо, Шагал, Дерен, Вламенк и много други, е официално отхвърлено или просто мълчаливо осуетено от съответните наши институции. През лятото на 1965 г.
***
Най-скъпо продадената картина на наш аукцион през последните години е „Сюрреалистичен пейзаж“ на Жорж Папазов. – И ще цитирам само една от многобройните унищожителни рецензии. „Лудо, глупаво цапане с четка – продукт на болен организъм“ – безмилостно коментира в сп. „Обществена обнова“ преподавателят в Рисувалното училище Харалампи К. Тачев.
***
Папазов е сюрреалист преди сюрреализма и в това отношение неговата оригинална живопис предшества тази на Хуан Миро и Макс Ернст. Казва го не кой да е, а цитираният вече Жан-Пол Креспел, автор на преведената и на български език великолепна книга „Живият Монмартър“.
И до днес нито една от книгите му, писани на френски език, не е преведена у нас.

ЙОРДАН МАНАТАРОВ
На моя въпрос, в какво всъщност се състои неговото научно откритие, инж. Йордан Мантаров отвърна: „Просто с няколко познати формули стигнах до непознат извод“. Каза го така, сякаш не е направил нищо особено, ей така, между другото, а всъщност става въпрос за откриването на нов закон в динамиката, както и на две нови константни величини. Характерното за този нов закон е, че негов частен случай е законът за енергията на Айнщайн.

„Ако някой погледне в трудовата ми книжка, ще си помисли, че по погрешка са се смесили страници от книжките на няколко други хора. Такова голямо разнообразие на длъжности! Но понякога си мисля, че именно това извънредно голямо разнообразие и сложен път развиха у мен способността да се справям по-лесно в живота. Има един роман от руския писател Николай Островски – „Как се каляваше стоманата“. По подобие на главния герой, Павел Корчагин, аз в бой преодолявах доста трудности и всичко това ме научи да виждам много неща, незабележими за повечето други хора“, споделя сега от дистанцията на времето инж. Мантаров.
***
Подписахме с помощта на Рутнер договор със Западна Германия за един голям обект и той незабавно уведомява с писмо, че България трябва спешно да изпрати 40 наши работници. Пише човекът, ама не знае, че българин, като му пишеш, ако не отидеш да си вземеш отговора, има да чакаш… На четвъртия ден от фирмата ми се обаждат и искат отговор. Да, ама от мен нищо не зависи. Докладвах на този, който бе резюлирал писмото до мен, самия наш генерален директор. Той от своя страна отнесе въпроса в Министерството на машиностроенето. В края на работния ден обаче се получи телекс, че на другия ден пристига представител на фирмата „Рутнер“. Посрещнах го на летището и право при генералния директор, за да му съобщим, че от нас не зависи. Учуден ни каза, че в „Рутнер“ той, макар и да е само началник на отдел, сам решава тези въпроси. Обадихме се на заместник-министър Иван Илчев и аз, заедно с представителя на фирмата, след половин час бяхме в кабинета му. Още от вратата зам.-министърът ни посрещна с думите, че отнесъл въпроса до Министерския съвет и да имаме търпение – до две, най-много три седмици, въпросът ще бъде решен. Австриецът ме изгледа с широко отворени очи и на хубав руски език попита зам.-министъра: „Господин министър, в нашата фирма аз имам правото и задължението да решавам тези въпроси. Щом като Министерският съвет върши вашата работа, то тогава кой върши работата на самия Министерски съвет?“. Погледна си часовника и направо ме попита: „Бихте ли ме закарали до летището?“. След час и нещо той вече бе в самолета за Будапеща, откъдето с такси щеше да се прибере във Виена. Явно нямаше време за разтакаване нито за български кебапчета от витабела в „Шумако“, нито го интересуваше нашата капама или гюведжета. Чакаше го работа! Повече не видяхме тази фирма в България. Договорът си остана на книга, както много други, подписани със западни фирми. В наша полза бяха командировките ни до Виена за сметка на българските данъкоплатци!
***
Той разказва също, че след 1992 г. докарва седем френски фирми да произвеждат и дислоцират производството си в България. Започват, но не след дълго и седемте се отказват. „То бяха рекети от митничари и от данъчни инспектори, то беше лошо качество и негодни материали, то не се спази нито веднъж срок на доставка, макар да твърдяха, че не е проблем за тях.
През 1995 г. се опитах да дислоцирам производство на части за коли, но отново си имах неприятности. От завод „Искър“ ми докараха първите скоростни кутии с монтирани в тях по-малки семеринги, а празното пространство бяха запълнили, като го замазали с грес, за да не се вижда. Протече налятото масло от кутиите и клиентът просто ме изгони, и то най-брутално. Бях пуснал поръчка за 100 броя скоростни кутии, но отказах поръчката. Същият завод ми достави по същото време спирачни блокове, но 53% бяха брак! Клиентът ми ги върна, но за да ми ги изпрати заводът, бях ги платил предварително. Взех тогава за мой служител като технически контрол един машинен инженер. Проплака човекът на телефона. Отделял дефектните части, за да ги оправят, но те отивали в магазията и ги слагали при редовните за експедиция. Наредих му да праска с червен спрей дефектните, но те ги миели в кофа с ацетон и пак в контейнера за Франция. След като им прекратих всички доставки, останаха без работа. Ръководството на завода, за да си покрие разходите, започна да продава машините. После продадоха и завода. Тези хора да ги съжалявам ли? Заслужават ли да им се помага?“, възмущава се Мантаров.
И какво излиза? Ако имаш надежди, ще ти ги пречупят. Ако имаш хъс за успех, родната злоба и завист ще го прекършат. Ако имаш талант, ще го смачкат. И оставаш неразбран, неоценен, разочарован след толкова години борба с чужди и родни бюрократи.
Но не само с тях.
Изключително важни изобретения и открития, които биха променили живота на цялото човечество към по-добро, нерядко остават скрити или пък напълно отречени от измислени светила на науката или от силните на деня, които диктуват световните цени на енергията и горивата. Такова, за съжаление, е положението в момента. Поне засега изход от тунела не се вижда…

ЛЮБОМИР ДАЛЧЕВ
Далчев е създател на композицията „Октомври“ на източната страна на паметника, оценена навремето от чужди изкуствоведи (!) като най-изразителна от всичко, правено на тази тема. Те обаче не знаят, че през цялото време, докато работи над композицията, Далчев е под постоянен контрол, да не би да „изкриви правилната линия и да вмъкне упадъчни идеи“, а накрая комисията, която контролира работата, маха от скулптурната група от измъчени хора, втурнала се напред с вяра за нещо по-добро, фигурата на матроса и слага един комисар. Освен това от комисията настояват износените дрехи и обуща да бъдат направени нови като за парад. Даже мерят бюста на женската фигура…
***
На унищожителна критика е подложена най-одумваната му работа „Бунт“ от 1963 г. Тя представлява мъж, притиснат отвсякъде от несправедливости, и затова у него се чувства огромно вътрешно напрежение. Той е готов да избухне и да помете всичко около себе си. Критиката обвинява Далчев, че прави упадъчно изкуство и че монументът е бунт срещу социалистическия реализъм и властта. Часове преди откриването на изложбата на СБХ лично министърът на културата изхвърля работата на Далчев. И цензорите има от какво да се страхуват: „Бунт“ е абсолютна революция в скулптурата. С „Бунт“ Далчев освобождава естетиката от догматичния затвор и, както изтъква скулпторът проф. Димитър Бойков, „изпреварва с години разкрепостяването от сталинисткия реализъм на другите си колеги от тогавашните социалистически страни“.
Като формалистичен е отхвърлен и проектът му за паметник на св. св. Кирил и Методий пред Народната библиотека, по-късно откупен от Пушкинския музей в Москва.
Един куриоз. Още докато работи върху композицията си „Войниците на Самуила“, в сп. „Български воин“ някой си Каменаров съветва Министерството на отбраната да не я приема, понеже била „ръбеста“, пък и щели сме да подразним македонците, които смятат Самуил за свой цар.
***
Представителството в Ню Йорк на прочутата английска аукционна къща „Кристис“ (http://www.christies.com) предлага на Далчев да го представлява и можеше да го направи световноизвестен, защото държи 90% от пазара на произведения на изкуството. Той отказва. „Не съм дошъл в тази страна да се продавам. Искам произведенията ми да радват хората. Това ми стига“, често повтаря Далчев. Иначе отказва на „Кристис“ с твърдението: нямам готови работи.

МИЛЧО ЛЕВИЕВ
Месеци наред бях физически болен човек, докато се реша на тази стъпка. И не се смятам за герой. Аз се погрижих за себе си. Герой е Солженицин, когото го ритаха да излезе от Съветския съюз, а той казваше: не, вие ще излезете, мен хората ме искат. Аз не можах да се справя и избягах. И не съжалявам. Бях на 33 години, в средата на живота си, когато реших: аз имам един живот и искам да го изживея така, както ми е даден“.
Най-много го боли, че след бягството му на Запад близките му са подложени на репресии. Няколко пъти викат майка му, като веднъж й казват: „Другарко Леви, вие знаете ли, че вашият син е предател?“. Но майка му, дребна женица, ама сербез, отговаря: „Така ли? Аз не знам такова нещо. Знам, че е в Америка и учи американците как да играят български хора. За предателство не съм чула“.
***
Още на летището в САЩ го посреща мениджърът на Дон Елис и му казва, че бързат за репетиция. „Ами куфарите“, пита го Левиев след 12-часовия полет. Онзи махва с ръка. Качват се в малка спортна кола и направо в залата. Оркестърът вече репетира, някой извиква: „Здравей, Милчо! Ела тук.“). Сяда на пианото и се включва. „Човек трябва да има свободата да твори – ето това е густо!“ – казва си пловдивчанинът. Нали знаете, че „густо, майна“ е любимият лаф на съгражданите му.
***
Но нещото, което страшно го вбесява тогава, са не прищевките на партията да спре с тази или онази музика, а усещането, че е окошарен. Всяко пътуване в чужбина е свързано с много нерви. Нещо повече: първият концерт на „Джаз Фокус’65“ е забранен един ден преди това, въпреки че са продадени всички билети. После „Джаз Фокус“ имат сто концерта в чужбина, а у нас само три, защото така наредили „отгоре“. Канят „Джаз Фокус“ на най-големия джаз фестивал в Нюпорт, щата Род Айлънд, САЩ. И, разбира се, не ги пускат. Дават паспорт на един, а на други – не. А те са квартет, в който не може да има заместници. Симеон Щерев – Банана с кого ще го заместиш? А Милчо Левиев? Много добре знаят, че ако спрат един, всичките няма да отидат. „Като че ли ни даваха заплати, за да не свирим“, разказва от дистанцията на времето Левиев.

ПЕТЪР ПЕТРОВ
„Не мога да преценя кое от изобретенията на баща ми – дигиталният часовник или безжичният сърдечен монитор, е по-гениално. И двете е направил с много любов и благодарение на железния си характер. Ако не беше се родил в България, а някъде другаде, нямаше да има качествата, които имаше. Има нещо уникално в тази страна, което го е създало, тя е ковачницата, която го е калила. Татко е истински син на България“, заяви при гостуването си у нас г-н Ралф Петроф

 

ПЕТЪР УВАЛИЕВ
„Да бъдеш българин в чужбина, не е лесно. За мен най-обидното нещо, което съм чувал от неосведомени хора, е „не е възможно да сте българин…“.
***
„Баща ми ме праща в 1919 г. с учителска заплата, без пари, в руска забавачница, след това – италианско училище, след това – френски колеж. Значи аз свършвам гимназия с 3—4 езика. Това ти дава самочувствие и превръща света в махала…
***
Малко известно е, че Увалиев е в основата на невероятен проект за международна филмова продукция по романа на Антон Дончев „Време разделно“. Най-напред той превежда двайсетина страници от книгата на италиански и английски, написва резюме на сценария и ги дава едновременно на един издател и на съпродуцента си Карло Понти. Знаменитият италиански продуцент веднага се ентусиазира, като в ролята на Караибрахим вижда Лорънс Оливие, в ролята на Севда – София Лорен, а в ролята на Манол – Антъни Куин. Дончев е трябвало да работи по сценария заедно със световноизвестния италианец Енио Кончини. През 1968 г. проектът е прехвърлен при продуцента Дино де Лаурентис, но българските управници отхвърлят предложението, тъй като се страхуват, че филмът ще развали отношенията ни с Турция. Тогава Дино ди Лаурентис казва на Дончев: ще ти платя за сценария толкова, че ще си купиш поне пет апартамента в центъра на Рим; четири ще даваш под наем, а в петия ще живееш без проблем. Дончев отказва, понеже знае какво го чака.
***
„Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на Балканите от упор, та бил той понякога и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самотност“, заявява Увалиев на тържеството  през 1992 г., на което Увалиев получава титлата доктор хонорис кауза на Алма матер.
Пред близки и приятели той често повтаря, че не е патриот, не е и българофил, а е българоман! И добавя със смях, че това състояние е неговата постоянна, неизличима, но щастлива болест.
Именно поради своята българомания той не харесва „Задочните репортажи“ на Георги Марков. „Намирам, че това е една вредна книга за България и за нас, българите!… Всеки, който плюе против България, трябва да мисли за едно: той плюе срещу вятъра. Вятърът ще му върне плюнката“, категоричен е Увалиев.

РУМЕН АНТОНОВ
Той мечтае да следва медицина, но не му разрешават, понеже е обявен за „неблагонадежден“ като син на царски офицер. Открива причината за атеросклерозата и експериментира върху самия себе си. Опитите му са забранени лично от Тодор Живков, вероятно под влияние на шурея му проф. Атанас Малеев, по това време шеф на Медицинска академия с ранг на министър. След 10 ноември 1989 г. се опитва да създаде Научен медицински център за развитие на революционната си медицинска идея и подготвя инвестиционен пакет от близо 50 милиона долара, но не намира разбиране. Опитва се да започне производство на луксозни спортни коли у нас, но се сблъсква с неблагоприятната бизнес среда в страната.
***
През 1997 г. той идва в България с идеята да започне микробиологични изследвания, за да докаже новаторските си виждания за лечението на сърдечносъдовите заболявания. За целта преговаря с Медицинска академия. Създава фондация „Антонов“ и отделя 1 млн. франка собствени средства за нея, даже формира свой екип от специалисти и успява да вземе биопсии от операции на сърдечноболни в една от софийските клиники. Посевките от тези биопсии се изследват в Националния център по заразни и паразитни болести и доказват неговата теза. Но знаете ли какво се случва тогава? „Светила“ на медицинската ни наука скачат яростно срещу него: „Този инженер какво разбира от медицина? Защо не си гледа колите, а се вре където не му е работата?“. Наричат го „невежа“ и даже го изкарват шарлатанин. Изумен от неразбирането и агресията им, Румен Антонов се вижда принуден да се откаже от експериментите си и се прибира в Париж. Във Франция резултатите от изследванията се потвърждават отново в Медицинския институт в Лион и в института „Рене Декарт“. Следват поредица от конгреси, където откритието е докладвано на научната общност, а после се подписва договор с компанията „Ковънс“. През 1999 г. американската Агенция за контрол на храните и лекарствата дава разрешение да се направят изпитания на новия медикамент и върху хора. Тогава Антонов отново се връща у нас с идеята да експериментира в Правителствена болница, но пак удря на камък.
После прави още няколко опита за инвестиции в България, но не среща разбиране и готовност от страна на банките (да кредитират) и на бизнеса (да прави алуминиеви шасита, каросерии от стъклопласт и кожени интериори и да ги сглобява).
Да му се чуди човек на този световен изобретател и откривател, удостоен с всякакви почести на Запад, откъде намира сили да продължава да обича родината си, щом като тя цял живот се държи с него като мащеха?

САМУИЛ РЕФЕТОВ
„Не знам дали съм космополит, животът ми е повече в Чикаго, там съм от близо половин век. Но, разбира се, се чувствам от България и когато хората ме питат откъде съм и кой съм, казвам, че съм българин. Да имаш корен, е като любовта, не може да го обясните“, споделя професорът.
***
„Когато преди 40 години започнах е генетика, ако тогава някой ме попиташе е какво се занимавам и аз му отговорех: „Генетика“, той щеше да ме попита какво е това – спомня си професорът. – Сега вече всички знаят.“
***
„Има и друг проблем – младите хора не искат да рискуват в академичната наука и вместо това отиват в индустрията, където дават 4-5 пъти по-големи заплати. За новото поколение материалното е важно“, казва Рефетов.
***
В родния си град Русе през септември 2014 г. Самуил Рефетов каза: „Не е важна Нобеловата награда, а признанието на колегите и сънародниците ми“.
***
По време на гостуването му Русе съгражданите му всяка сутрин го виждаха да тича за здраве по крайбрежната алея покрай Дунава въпреки напредналата си възраст. В Чикаго – града с най-много българи, където живее от години, той ходи на фитнес и тича на бягащата пътека, а когато времето е хубаво – по един час навън. Освен това изминава всеки ден с колело разстоянието от три километра до Чикагския университет. Дори и през зимата, макар че няколко пъти е падал.
Всички, които го познават, се възхищават от неговата скромност. Проф. Рефетов е потвърждение на максимата, че истинският учен не може да не бъде скромен, защото колкото повече е направил, по-ясно вижда колко много още му остава да направи.

СИЛВИ ВАРТАН
Тя признава, че когато чуе българска реч, трудно успява да се контролира. „Кръвта вода не става. Обичам много Франция, тя сбъдна мечтите ми на артист, пораснах във Франция, имам моята публика във Франция. После бях в Америка, обожавам Америка, това е страната на модерността и свободата, където няма невъзможни неща за постигане. Но ако ме питат коя съм – аз съм българка. Или поне чувствата, емоциите ми са български.“
…
Силви се завръща в България веднага след демократичните промени. Трийсет и осем години след емиграцията й във Франция. На летище София я очакват стотици хора с букети и по протокол – министърът на културата. Едва овладява пристъпите на тревога или на мъка, от които сърцето й се къса. „Дванайсет дни плаках – разказва тя. – Особено когато на първия ми концерт в НДК запях: „Я кажи ми, облаче ле бяло“ – любимата песен на майка ми и баща ми, и толкова много хора плачеха с мен. Дванайсет дни не спрях да плача, докато обиколих всички места от детството си, които бяха останали същите, като недокоснати. Беше ужасно. Сякаш някой бе забил нож в гърдите ми. Сега всичко е много различно и слава богу…“
…
„Всичко в мен е българско. Емоциите ми са изцяло български. Детството ми, чувствата ми, всичко, което харесвам днес, съм се научила да харесвам в България. Аз съм такава, каквато съм, благодарение на преживяното и наученото в България“, заяви тя при идването си в София през 2009 г. за втория си концерт в зала 1 на НДК.

ТОДОР МАРАЗОВ
Ако Тодор Мазаров беше руснак или американец, той щеше да има златна статуя пред Кремъл или пред Белия дом, на която да пише: „Мазаров – новият Карузо, единственият Арнолдо“. Но понеже сме българи, неговото име не е известно дори на студентите от Вокалния факултет на Музикалната академия… Ако Шаляпин, Калас или Карузо бяха българи, никой нямаше да узнае, че изобщо са се раждали, категоричен е оперният певец Иван Бенчев, автор на книгата „Съдбата на артиста“, посветена на Мазаров.
…
На певческия конкурс във Виена през юни 1937 г. Никое министерство не поема ангажимент да му помогне финансово. Точно обратното, пречат му. А когато подава молба за отпуск, известен диригент заявява на директора на Операта: „Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, театъра и България!“.
…
Много от оперните маниаци по света гледат „Аида“ единствено заради тази ария. Мазаров пее минута и половина, когато Бруно Валтер изведнъж се обръща и казва: „Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целият свят! Неговият глас е неоценимо съкровище – същински Карузо, само че с по-красиви, по-светли и по-жизнени височини! Откритие! Истинско откритие!“.
…
Оказва се, че Бруно Валтер от няколко години търси „под дърво и камък“ първи тенор на Виенската опера. Той става от масата на журито, отива до подиума, сърдечно стиска ръката на младия българин и го поздравява с думите: „Спечелихте победата! Но сега за вас настъпва най-трудното – да я задържите. Имате всички данни на голям артист. Работете упорито и системно и ще оправдаете възлаганите надеж ди. Предлагам ви да сключите договор с Виенската държавна опера“.
Така само за една вечер „селянинът с кожухчето“ от Павел баня, както го наричат някои колеги в Софийската опера, обиждан, мачкан, спиран и презиран заради Божия дар – гласа му, незнаещ нито дума немски или какъвто и да било друг език, става световна знаменитост. Като в някакъв измислен роман оперни почитатели го гонят за автограф, импресарии – за среща, хубави жени – за соарета на чай, вестниците разказват биографията му… И ето че шоуто продължава с разговор-предложение – дирекцията на Щатсопер му предлага 25-годишен договор! Какво доверие в неговия глас и физика: докато договорът приключи, Мазаров ще бъде на 62 години – почтена възраст за обикновен човек, който би трябвало вече да е пенсионирал, а камо ли да бъде героичен тенор любовник, разказва в книгата си Бенчев.
На сцената на Виенската опера певецът дебютира на 26 ноември 1937 г. с ролята на Радамес в „Аида“, като си партнира с прочутата Мария Немет. Нещо повече – Мазаров е първият певец, изпълняващ на виенската оперна сцена ариите си на български език, защото не знае немски. Това е прецедент, допуснат само за това, че музикалната публика във Виена пренебрегва текста, за да се наслади на гласа му. Едва по времето на Аншлуса (присъединяването на Австрия към Германската империя), когато един немски офицер прави луд скандал за „безобразието“ да се пее на славянски език, Мазаров старателно заучава ариите си дума по дума на немски.
…
За връх в кариерата му се смята невероятно трудната партия на Арнолд в операта „Вилхелм Тел“, композирана от Росини за Алфред Нури. За първи път Мазаров се изявява в тази роля на Майските музикални тържества във Флоренция през 1939 г. Тогава диригентът на спектакъла, знаменитият Тулио Серафин възкликва: „Този тенор от България ни обърква. Той е същинско гласово чудо!“. Партията на Арнолд Маразов ще изпълни близо сто пъти през кариерата си.
…
През април 1945 г. той споделя пред своя приятел, писателя Константин Петканов, по това време председател на Камарата на културата (министър на културата), че иска да се върне в България. Но какво, мислите, се случва? Софийската опера не го иска. И то във време, когато всеки търси начин да се озове на Запад. Деликатно му препоръчват да си стои във Виена. Така и той се присъединява към другите велики български „невъзвращенци“ – Елена Николай и Борис Христов, макар и формално. Гастролира у нас и изнася концерти из цялата страна, но като чужденец.
…
Той споделя пред приятели: „Не знам как бих живял, ако нямах в сърцето си България!“.
…
През 1968 г. Мазаров много иска да се върне в България и да поработи поне с двама-трима български тенори. Казва: „Аз знам много неща и мога да бъда полезен. Пенсионер съм и не ме интересува материалната страна“.
Отказват му. Дъщеря му Мария твърди, че когато тя се обръща за съдействие за отбелязване на неговата 100-годишнина, неин близък й обяснява: „Не се опитвай. Не го обичат!“.
Цял свят го величае. Виенската музикална академия го удостоява с титлата професор, а у нас все едно че не съществува.
Всичко, което сме притежавали като свидетелства в памет на този велик глас, в България е унищожено. Мазаров умира през 1975 г. във Виена. Нито Операта, нито Комитетът за култура издават некролог за смъртта му. Е, все пак едва тогава нашите управници изпращат ордена „Кирил и Методий“, за да го сложат в ковчега му.

ШЕФКЕТ ЧАПАДЖИЕВ
Биографът му Орлин Крумов има друго виждане по въпроса: „Въобще не е вярно, че Шефкет Чападжиев е стъпил в Новия свят само с тия легендарни 75 цента. Той донася със себе си богатството на един морал, който е много характерен за мнозинството родопчани“.
…
„Прави ми впечатление, че когато дойдат в Чикаго, първата работа на българите е да си купят Мерцедес на старо или БМВ. Още няма пари за квартира, а лъскавото го блазни. Оправи си живота, пък тогава купувай… Не мога да си го обясня. Купуват си последните модели джиесем – и хоп! – демонстративно сядат на масата и ги слагат отгоре. По колите, паркирани отвън, можеш да намериш и нашите заведения“, разказва Чапа, така му викат нашенци.

ЮЛ БРАУН
„Достатъчно е било само една от неговите технологии да се въведе в масово производство в пустеещите военни заводи например и след това да се продава по света, за да се изплати целият тогавашен национален дълг на България“, казват на 15 юли 2015 г. участници в проекта „Решения за сигурността 21 “ (Security Decisions 21) на Асоциацията на комуникационни и информационни специалисти (АКИС).
След всичките си житейски премеждия – преследвания, лагери, затвори и 44 емигрантски години, проф. Илия Вълков трябва да преглътне и тази обида. Въпреки това в писмо до дъщеря си Деси той споделя, че най-съкровената му мечта е изобретенията му да се приложат най-напред в родината му, а после и по света. И надеждата, че ще събуди интереса на родното научно общество към своята особа, го кара на няколко пъти да се опитва да се свърже е някои от нашите авторитети. Но без успех. Нещо повече, учени всезнайковци и ченгета го обявяват за шарлатанин и правят всичко възможно да потулят неговите изследвания. В резултат много от разработките му попадат в чужди правителства и секретни служби. Въз основа на неговото откритие има стотици разработки на канадския научноизследователски институт EAGLE RESEARCH в Торонто под ръководството на Джордж Уайзман.
В момента в 14 държави има фирми, които произвеждат генератори за Браунов газ, но България не е между тях. Явно никой у нас не е заинтересован от тези генератори, защото няма далавера. Онези, от които зависи те да започнат да се произвеждат в България, се интересуват единствено от комисионите, защото за тях не се издават документи.

Прочетете и прегледайте онлайн в PDF формат: