Пътуване към себе си – Блага Димитрова

0
  patuvane kam sebe si.epsНай-дълъг и стръмен е пътят към самия себе си. Още никой не е открил пряк и лесен път към истински себе си.
За да намериш себе си, трябва да минеш през огъня на любовта, през безсъници на размисъл.
За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент.
За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите…
Откъси от книгата:
“Страшна сила е събрана в ръцете на любимия мъж. Дългите, прочувствени пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият всеки спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време и да те подчинят. Страх и нежност, закрила и заплаха. Каквото и да бъде, нека де е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!”
“А нима белезите на мъжественост са външни? Боксьорски мускули, биков врат, ягуарски бас – нямат нищо общо с моята представа за истински мъж. В характера, там е притегателната мъжка сила. Мъж – това за мене значи воля да се владее. На мъж, който се е самообуздал, принадлежи целият свят! ”
***
“Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли.
Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име.
Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите.
Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър.
Скорост, скорост към нищото,опустошителна като суховей.
Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти.
Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта.
Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят.
И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.”
“Вечер угасне електричеството.Обгърне ме благодетелна тъмнина.Все едно че съм сама.Никой не ме вижда.Дори мога да плача.Какво блаженство!Да плачеш,без да те питат защо плачеш,без да те утешават.Но за такова щастие се изисква тренировка:да плачеш,без да издадеш никакъв звук,и да си готов да отговориш на внезапен въпрос с най-невинен глас:”Четката е на етажерката!”
“И колкото по-неудържим бе в мене стремежът да се махна, толкова по-сляп вътрешен тласък ме блъскаше назад.”
“Да имаш сили да станеш след любов и да си отидеш… Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре, че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена. Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя.”
“Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява.”
“Може би и в любовта не трябва да обръщам поглед към зейналата, винаги дебнеща раздяла. Самата любов всъщност е постоянен страх от загуба на любовта. Преди още да си я постигнал, ти трепериш да не я загубиш. Е, тогава ти никога не можеш да познаеш любовта като чувство, защото си в непрестанен страх. А страхът обезцветява всяко чувство. Аз се плашех най-вече от собствения си страх. За мене любовта, както всичко останало, се превръщаше в борба със страха. Ревността ми причиняваше най-страшното виене на свят и губене на равновесие. Всяка жена пресякла моята пътека ме стряскаше като възможна съперница. Мъчех се да се освободя от ревността с разумни доводи. Разумът бе съвсем безсилен. Логиката се разбиваше на пух и прах пред абсурдността на това чувство.”
“Няма по-мъртва точка от спряно време. Съзнанието не може да приеме това и се съпротивлява с всички сили. Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер, когато се прибираш след напрегнат работен ден, как бие с учестения ти пулс. Застой. Значи преставаш да живееш.”
“Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му… Никоя, и най-красивата съперница не е в състояние да ми го отнеме. Ако аз съм успяла да стана негово минало, настояще и бъдеще, той е мой… Всяка нова жена е опасна дотолкова, доколкото аз съм слаба и изплашена.”
“Страхът от съперницата е като страха от смъртта. Единствен начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да погледнеш право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите.”
“Няма по-деформираща тежест на земята от женската участ, когато жената е принудена да върши с не любим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява.”
“Сърцето е свободно да се влюби въпреки всичко – това е единствената пълна свобода на земята.”—
“По-добре сам да страдаш, отколкото да станеш виновник друг да страда.”—
“Самотата ме пресрещна още на прага. Няма по-мъчителна форма на самота от общежитие. Когато си имаш свой собствен кът, затворен със стени, ти го населяваш със себе си и не си сам. Но когато две тесни пътечки от двете страни на леглото те делят от две други легла, от две други дихания, ти губиш мислите си, навиците, спомените. А щом не общуваш със себе си, ти се отдръпваш и от другите. Който не може да се усамоти, не може и да се приобщи. Привикването към общежитие се състои в това да се приучиш да бъдеш сам със себе си в денонощното присъствие на другите. За мене си остана почти невъзможно. Ако някой го е постигнал, нека ми се обади!”—

“Ние се раждаме първоначално риба, влечуго, теле, хищник, търтей, паразит — всичко заедно. Истинският ни рожден ден е, когато надмогнем животните в себе си и платим високата цена, за да станем човек. Всеки по свой начин и на своя цена.

Най-хубавият ден в живота ми! Не такъв си го бях представяла. Ако не друго, поне разбрах сладостта да вървиш изправен на два крака, да не лазиш, да не огъваш гръбнак, да не душиш и слухтиш, да не дебнеш. Истинско удоволствие е да носиш челото си високо и открито. Да не навеждаш поглед пред хората. Вкусен ти е сухият хляб да го дъвчеш с човешки зъби. Просторът е безкраен дори през прозорче на затвор да го видиш с човешки поглед. Достатъчни са две педи земя, за да стоиш изправен и да гледаш в очите деня. Но как е трудно това! По-лесно е, ако се опираш на по-голям терен: да лазиш като влечуго, да газиш другите с четири лапи на хищник. Дори да бръмчиш и хвърчиш като досадна муха се иска повече пространство. Колко малко е потребно, за да бъдеш човек — само две стъпа̀ла земя. Затова е така неустойчиво. Всеки миг те заплашва спъване и падане. И все пак ти стоиш изправен на два крака и гледаш нависоко. Това ти стига.”—

“Зимата се бе върнала. Близна ме леденият мокър език на вятъра. Във въздуха виснеше ситен дъжд, който, докато стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре пак щяха да се нахвърлят върху жените: „Виждате ли се какви сте непостоянни!“ Март месец ми бе истинска инквизиция. Не можех да понасям тия плоски, всяка година повтарящи се шеги. Хората не умееха да видят в тоя „женски“ месец родилните мъки на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с внезапни пристъпи на зимата, за да роди от недрата си живота.”—
“Запомни! Запомни! Не можеш по предварителен чертеж да построиш нито един свой ден. Колкото и да го планираш, да го монтираш, той като лава руква и те повлича в друга, непредвидена посока. Какво ти остава да правиш? Не е възможно да впрегнеш деня си с баражи. Нужна ти е друга, по-изтънчена подготовка. Да умееш да посрещнеш мига, да не го изпуснеш, да откриеш мълнийно с какви възможности е зареден той. Днешният ден ми предложи един-единствен миг и аз го изтървах.”—
“Надзъртах в себе си и ми се завиваше свят, все едно че съм се надвесила над безкрайност.”—
“За мене и любовта, както всичко останало, се превръщаше в борба със страха. Търсех коренчето, за да го изтръгна, ако ще заедно с него да изскубна и самата любов. Напипвах едно негово разклонение. Ревността ми причиняваше най-страшно виене на свят и губене на равновесие. Всяка жена, пресякла моята пътека, ме стряскаше като възможна съперница. Мъчех се да се освободя от ревността с разумни доводи. Разумът бе съвсем безсилен. Логиката се разбиваше на пух и прах пред абсурдността на това чувство. А най-силен страх изпитвах от самата любов, от нейното осъществяване. Ако не бе тоя страх, аз бих отишла сама при Влад и бих се чувствала горда, че нямам момичешки комплекси на пасивност и изчакване. Обаче аз се боях, че тъкмо осъществяването на любовта ще унищожи самата любов.”—
“Всичко за жената е болка. Да бъдеш жена, това значи да бъдеш жива болка. Когато ставаш девойка, боли. Когато се срещаш за първи път с любовта и ставаш жена, боли. Когато ставаш майка, боли. А най-непоносимата болка е никога да не усетиш и да не познаеш докрай всички тия болки. И аз се радвах на болката, защото чрез нея се осъществявах.”—
“Това връщане във времето със свежестта на сегашния миг! Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно — в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял празно. А човечеството дължи себе си на своите спомени.”—
“И тъй в тебе, любов моя, измервам аз времето. То е трепетът в мене, очакването, дългите часове на липсата на любимия, копнежът за вечност на чувството. Времето е някакво траене, продължение. Но къде се намира това протяжение, не постигам, освен ако не е в трепета на моите фибри, когато съм обхваната от любов, когато чакам срещата и сама съм превърната в скокливи секунди. Любовта ме превръща в живо време.”—
“Който страда от ниско самочувствие, трябва да шофира. И тъй, бъдещите хора, ще са безогледно самонадеяни, нищо няма да може да ги спре да стигнат по-бързо, най-бързо до точката, където смъртта се кръстосва с живота.”
“Случаят е най-големият поет и шегобиец на света. Никога не се повтаря, не се изхабява. Въображението му е свежо и неизчерпаемо. Цял живот да се мъчиш да измисляш комбинации, пак не би могъл да достигнеш неподражаемите съвпадения на случая. Драматурзите и романистите се боят от случайността като от Гърмяща змия, за да не бъдат обвинени в неправдоподобност. А животът съвсем не се бои от струпване на най-невероятни случайности и никой никога не го обвинява в неправдоподобност.
Но ние, хората, не сме дорасли да оценим гения на случая. Неговите бляскави изненади ни заварват неподготвени, неподатливи, консервативни. Ние сме си предначертали една елементарна линия на развой на събитията. И всяко нарушение на собствения ни шаблон ни дразни, обърква и плаши. Дори ние със своята ограниченост се мъчим да редактираме случая, да го направим клише! Изпущаме непредвидени срещи заради някое скучно, предварително назначено събрание. Отстраняваме от пътя си ненадейни запознанства, незапланувани радости, необмислени разговори, несравними преживявания заради точното разписание на сивия си ден. Колко пъти на едно закъснение или на едно забравяне дължим щастието си. Фантастът случай винаги е готов да обогати живота ни с някоя нова багра. Талантът да живееш е в умението да се радваш на случая и да му сътрудничиш. Поне да не му пречиш. Поне да съумееш да го приемеш с отворено лице, а не да се дръпваш от него намръщен и уплашен. Случаят, поетът на живота, ще те възнагради щедро за твоята отзивчивост към неговите находки и импровизации.”
“Толкова ясно си представях това пътуване, че почти си вярвах, че е било действително. Почти. И все пак нещо съществено не му достигаше, за да ми утоли жаждата. Сякаш държах пълна шепа с вода на милиметър от устните си и не можех да пия. Дори най-бедното реално преживяване съдържа нещо, което го прави несравнимо по-богато от въображаемото. Какво е то? Реалният свят е четириизмерен. В света на фантазията има всичко, само липсва усещането за време. Там няма време. Колкото искаш си разтягай миговете. Вечност. Значи чувството за време придава сладкия сок на истинския живот. Светът ни опиянява от четвъртото си измерение — с изтичащото време.”
“Най-тежкото ми поражение би било да допусна да стана завистлива, озлобена, обидена от живота.”

“Тая вечер поисках да проникна в загадката на българката. Продух… Тук, на тоя трагичен кръстопът на изтока и запада, на севера и юга, е ставало най-силното течение. През сърцето на българката са препускали разнопосочни ветрове, прекосявали са го и разкъсвали. В мене викат, напират неразцъфнали багри, стъпкани плодове, невъплътени образи. Усещам как в мене мъчително пониква зърното на убити светове, как се протяга към светлината, как иска да пробие сляпата си кора и да разцъфне със закъснение от векове. В зърното набъбва музика, поезия, фрески, любовни песни, открития.

Ако в моя кратък живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати векове. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми печалба, така и откраднатите векове са може би моята тайна, неосъзната придобивка. Нося в самите клетки на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, интуиция, инстинкти, чувствителност, склонност към ясновидство. Откраднатите векове аз съхранявам в себе си като изострени трептения, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това огромно пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една страшна жизнена па̀ра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.

Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от противоречия, в които се преплитат далечни корени от вярност за цял живот на една-единствена любов, с порив за пътешествия и приключения. Привързаност към домашна топлина и копнеж за излитане от кафеза на дома, за свобода и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, вкусове и стремежи. Нося в себе си един непрестанен „продух“. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска песен — с модерния танц. Доченият панталон — с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още вървя с люлеещ се ритъм на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по заводски конструкции. Като свлечена змийска риза напролет захвърлям зад себе си предразсъдъците и строгите древни нрави. И скъпо си плащам за тая дързост.

Аз нося някаква преждевременна зрелост. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя ветровит кръстопът на времената, при опасния, страховит продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, за да го предам отвъд, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя характер пазя изплъзващите се черти на миналото и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна грешка на вековете, всяка вина на предходниците ми е превърната в мене в чувствителност и прозорливост. Сърцето ми носи отразени всички гами на миналите страдания като далечно, незаглъхнало ехо, трансформирано в женска интуиция.

Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си онова, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един кратък миг се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и чувствата си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си — откраднати векове, които никога никой вече не може да ми открадне.”—

“Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.
Каквото и да те чака!”
“Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истински себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътстват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент.”
Корица на изданието от 2015г:
Blaga-Patuvane-blog-back-1
Оригинална корица на изданието от 1985:
Blaga-Patuvane-front2-res
Share.

Leave A Reply