Северозападен романь – Стоян Николов – Торлака

5

severozapaden-roman-torlaka-smallДа напишеш цял роман на диалект, още повече пък северозападен, да използваш груб език и нецензурни думи в описанието на любов, семейни отношения и дори най-обикновени неща от всекидневието не звучеше като особено добра перспектива за успешна книга до  скоро. Тогава обаче на пазара се появи „Северозападен романь“ на Стоян Николов-Торлака, разбърка клишетата и успя да се нареди сред най-търсените български заглавия. Читателите оцениха,че зад привидно грубата повърхност има невероятно интересен сюжет и смислени послания.

 ”Северозападен романъ” на Стоян Николов-Торлака е колоритна книга, каквато не сте чели, просто нема начин. Книги на диалект има немалко (едни “Трънски разкази” на Петър Делчев идват веднага на акъла), но това не е просто роман на почти извънземен за несеверозападняци език – много повече е роман за манталитет, за начин на живот, за междучовешки отношения, които са трудно разбираеми, но съществуват.

Знаате ли кво се случва с организмо на един човек, къде не а от нашио край, коги лизне северозападня скоросмртница? Сигур знаате, ама я да си каем. Мумифицирва се. Изтръпват му ногите. Очите му излазат от гньездата си. Ще му се да се не а раждал на тоа свет. Потачат му слъзи. Засръбева го далако. Дванаесетопръстнико му скланя панкреасо да си биат камшико. Дири макье си. Аха да ревне и да не спре, докъде си не съдере дробецо.”

Историята се върти около отчаяните опити на типичния северозападен образ Братан да вкара в правия път сестра си, която освен дивна хубавица, е и доста… хм… общителна с мъжкия пол. Ама като казвам общителна, разбирайте… знаете какво да разберете. Та от мъка, че постоянно отнася бъзици в селската кръчма, тая почти митична сцена на развитие на действието, той си наумява да я омъжи за местния идиот, който може да е ударен в едната глава, но с другата си компенсира, та е областна радост и разтуха за всички жени в нужда. Торлака завърта едни обяснения, подкокоросвания, убеждавания – бе любовна история, както си трябва, кулминираща в най-разпасаната сватба, каквато може да си представите – а от целия сеир произтичат куп комични, драматични и трагични ситуации… ма на всичките ще се смеете, мисля си. Покрай тая сватба ще опознаете цяло село неподражаеми ора, неповторими не само с научно необяснимите си способности да пият, но и с оцеляването си напук на всичко. Те не са красиви, ни един от тях, не са забавни, рядко са работливи… но от тях лъха едно здравомислие, което се отразява и в говора им, и в постоянното пцуенье, което си е вкоренен етикет на водене на разговор и от него мърдане няма, в широка гама обиди, на които никой се не обижда, но и възможността от една права приказка да стане крив бой. Ей добър пример за типична сцена: обстановката е кръчмата, а в нея тъкмо е влязъл главния герой с кървав чаршаф и голема манара в ръка.
  “Северозападен романъ” не се чете лесно, даже ако си от оня край и си чувал немалка част от лафовете и псувните – моралните устои също са доста излишни при четенето. Натуралистични сцени си има бол, а човещината и доброто отношение са внимателно скрити под мръсни приказки и псувни, но ги има – просто трябва да бъдат прозрени. Стоян Николов-Торлака обаче не просто е нахвърлял едни страници, изпълнени с бой, ебанье и србска музика (това си е израз, нема да го цензурирам), но е създал история, която отразява истинското състояние на нещата, та макар и в не много криво огледало. В края той въвежда и известен противовес в лицето на един мистериозен англичанин, заселен под охрана в селото, но тази част на историята по-скоро остава недоразвита и неясна, макар и да има забавен сблъсък с коледари (или по-точно хитро маскирани пияндурници). Но любовта между Свилен и Юбица ще се запомни, в това съм сигурен – всеки, който се престраши да отгърне тия страници и да ги преброди, ще усети, че в тях се крие и писателски талант, и умение да се описва една реалност, която без езика, на който се говори там, би останала безсловесна и беззъба.
Важно е да знаете, че книгата си има речник и на думите, и на характерните изрази, за да се не чудите какво значат “гледа като пресисал”, “да бием катеричоко”, “да си скинем дреите”, “фацам си ташаците под мишница” и прочие.
Няколко мнения за книгата:
  • Романът ме грабна още с първата си страница. В началото ми се стори прекалено циничен,но постепенно видях,че зад циничните думи се крие една чувствителност,която иначе би била прекалено банална. Те не са солта,те са” Ютичкото” към това ястие,което човек си поръчва,защото е новост в менюто. А пък любовната нишка,какво да кажа за нея….Ами че то дори името на героинята говори за какво иде реч – Юбица…Любица…..Любов…! Циничен, любовен, поучителен, разтърсващ, вълнуващ, смешен и тъжен- цяла палитра от емоции,така,както трябва да бъде! С една дума -Истински! Пожелавам успех на автора!
  • Просто удивителна! Всички думи на света няма да ми стигнат, за да опиша удоволствието и тъгата, които изпитах/изпитвам още докато я четях. Браво на нашенското момче Стоян!
  • “Северозападен романь” – единствен по рода си! Четете и препоръчвайте, защото книгата е страхотна! Браво на Стоян – Торлака! Чакаме още от теб!
  • Като дете на Северозапада, аз открих в “Северозападен романь” моята приказка.Моят свят. Моят ден. Правдоподобен до болка,разтърсващо искрен,без цензура. Това е Стоян Николов! Голям! Разтворил душата,сърцето и същността на нашия край с извънредна естественост,непредубеденост и..човещина! Една книга за човеците, преди хората!
  • Комедия с блестящa провокaция, нaшa, зaдушевно истинскa –  Северозaпaдa е прекрaсен! Неповторим ромaн! С еднa думa – УНИКAЛЕН!!!
  • Ще се чете и препрочита поколения напред!
  • Интелигентна книга за интелигентни хора. Респект!
  • Уникална книга за достойснвтото, честа и българщината!

Кога нема път, път ше прокараме.

(Предисловие, взето от блога на автора,  https://stantorlak.wordpress.com)

Така що манку ми се чу именцето откаченно напоследньо време и се свързва със северозападния диалект, а я се бием като вода у брег и не обичам да съм у една роля, да я еба, спирам да пишем на диалект и улатам като разгонен глигань у шума у книжовнята норма те сега те. Тоа пътепис ше се съобрази с книжовнята норма обещавам. Готови ли сте? Почвам, да го еба. Те сега те!

Как ли да започна? Първо малко предисловие, мисля би било добре да има. Година и половина май ще стане скоро, откакто започнах да пиша „Северозападен романь“ в блога си. Ако се интересувате от него, потърсете го в глобалната мрежа, която все повече ни затваря в домовете и офисите ни, ще го откриете, убеден съм, че се справяте добре с мишката и клавиатурата. От друга страна аз пък истинска мишка и пишеща машина на живо не съм виждал от не знам кога, но това е друга тема…

Всъщност „Северозападен романь“ не започна преди година и половина. Той започна през 1998-а, когато за пръв път напуснах родния си край за повече от месец. Отидох да студентствам в Търново. Велико Търново. Уточнявам, защото в България в момента има повече университети, отколкото деца, та, кой знае, може и в Малко Търново да са открили някой „свободен“ „алма матер“…

И тогава не почна. Почна, когато се родих. В последния слънчев ден на оная есен през 1979 година, сещате се. Или не се сещате. Беше много отдавна. Оттогава малко ми побеляха косата и брадата, а мозъкът в голямата ми глава почна да ми създава ред неприятности. С близките ми, с властите, с цивилизацията. Само с Вселената нямам никакви затруднения да си общувам, но това си е друга тема, не е за блъскане по клавиатурата, а за маса. Или за преход в планината. Или за къпане в реката. Ще му дойде времето, ще ви я разкажа пиян или запъхтян от изкачването на първата стръмнина за деня, или преплувал неколкостотин метра в януарската… пролет, то вече зими май няма…

Там, в Северозапада се родих, там в Северозапада израснах и се гордея с това. Да, някои казват, че била Северозападнала България, но за тях ми е през оная работа. Там изкарах най-вълшебното детство, което можете да си представите. Лятото при баба ми Стоянка и дядо ми Никола в село Говежда, другите сезони при майка ми Радка и баща ми Петър в Монтана… опа, тогава не се казваше така, а Михайловград, но политиците ни се опитват да ни набият шизофрения чак до сливиците.

Там си взех първата глътка въздух през родилни сълзи. Там подуших за първи път пръстта. Там пих вода за първи път. Там изкачих първата си планина. Там целунах момиче за първи път. Там прочетох първата си книга. Да ви кажа ли коя е? Няма да го направя, това си е моя тайна. Във всеки случай не е „Винету“, гарантирам ви. Както и да е, ако сте ме разбрали, разбрали, всички имаме родни места, но някой от нас се гордеят, а други се срамуват от тях. Въпрос на личен избор.

Когато вече не живеех в Северозапада, наистина осъзнах колко го обичам. Странно, нали? Всъщност, не чак толкова. Много преди нашето време хората са осъзнали, че осъзнаваш колко си обичал нещо едва, когато го загубиш. Като студент обичах да говоря на нашия си диалект, обичах и летата, когато се прибирах в родния си край. Обичах обаче и да се срамувам от него. Обичах да чувам „Северозападнала България“. Съгласявах се, че е такава. Станах родоотстъпник един вид. Случвало ли се е да се държа надменно с приятелите ми, които останаха да живеят там? Случвало ли се е да говоря на книжовен български, когато съм в родния си край, където предците ми са създавали митове, легенди и думи, по-специфични, по-изразителни, по-красиви за човек израсъл с тях? Случвало ли се е да мисля, че трябва да се променим и да станем като останалите? Отговорът на всички тези въпроси е едно категорично „ДА!“.

Мина обаче малко време и осъзнах, че всеки регион на милата ни родина има с какво да се гордее. Всеки, ама всеки регион. Мизия, Тракия, Македония. Всички етнографски групи. Хърцои, странджанци, гагаузи, шопи, каракачани, власи, балканджии, родопчани… Всички имаме магически силни качества и натрупана през поколенията мъдрост. И какво реших да направя? Нищо. Истината е, че не реших да направя нищо. Душата ми сама го реши. Бликна си самичка. Скъса бента. Разтърси ме в безсънните нощи, в самотните утрини, в дните без корени.

Разтърси ме, за да осъзная, че и ние, торлаците, и ония, хората от равнинната част на Северозапада, сме едно цяло и имаме с какво да се гордеем. Със себе си. С предците си. С традициите. С културата си. С богатата си душевност. С неповторимия си светоглед. Разбрах, ама с родилни мъки, че ние сме уникални. Мразя тази дума, но изпадам във възторг от уникалността ни. От уникалността на всеки български регион. Нима трябва да се срамуваме от диалекта и традициите си? Нима това ни прави различни? Нима това означава, че българщината не е водещата ни сила? Едва ли, едва ли… Напротив, напротив…

Междувременно бях започнал и да пиша. Някои от нещата ми се публикуваха тук-там. Хич не се оплаквам, хората май харесват да ме четат. Впрочем, само някои хора. Когато имаш позиция на този свят е така. Някои те харесват, а за другите не ти пука, те да си плюят колкото искат. Днеска е ден за прошка, простил съм им, дано и на мен да ми простят, че си изказвам мнението с похватите, които ми нашепва душицата ми. А тя не е дребна душица, повярвайте ми. Едра е. Като Миджур. Като Ком. Като Дунава при Видин и Лом. Като тлъстата почва в Златията. Като… като себе си.

Започнах да пиша някои текстове. Първо за детството си. На книжовен език. После от въображението си. После пък и на диалект. В личния си живот загърбих книжовната норма. Започнах да се гордея с това, че съм торлак. Започнах да се гордея с това, че съм от СеверозападО. Както се гордеех и преди това, че съм българин.

С времето текстовете, изразяващи любовта ми към родния ми край ставаха все по-дълги и, да, не страдам от скромност, все по-добре написани. Писането е съчетание от две неща – смелост да изразиш душевността си и занаятчийство. Колкото по-смел си, колкото по-богата ти е душата и колкото повече време прекарваш пред листа с химикал в ръка, толкова по-хубаво пишеш. Талантът си е едно на ръка, но 99% от всичко наистина е смелост и работа. Безсънни нощи, дни, които разделяш между задоволяването на битийното и умората от борбата да изкара на показ житийното…

Та, малко да се върна към темата, предполагам, че нямате нищо против? Така се роди „Северозападен романь“, така се роди… Другото се случи десетина години по-късно и беше плод на безсънни нощи. Писане, пиене, смях, сълзи, измисляне на събирателни образи, характерни за родния ми край, но наистина всичко само си потече отвътре.

За първи път публикувах няколко глави в блога си и ги споделих в групата на (връщам се към диалекта само за моментец) Баце Гоши от Якимово, дека се казуйе „Да живеаш у Северозападо“. Малко по-късно един белослатински сътвер, дека живеа у Бургас и е мигрирал от роднио си край кък и я, се свръза с мене и каза да спрем да качим глави от романя у блого си. Он щел да рискуйе да го издаде на ратишка. Е, тоа човек се казуйе Николай Фенерски и е допринесъл доста за популяризирането на Северозападо, па и не пише ич лоше, осен тва.

И ето така се започна. Доста нерви, вътрешни терзания и труд, но моята носталгия по родния ми край се превърна в една книга, която е доста прилична дори и на външен вид (заслугата е на художника Дамян Бумбалов, изключителен творец и голям приятел и Мария Иванова, която направи графичния дизайн), а текстът… текстът говори сам по себе си. Нямам никакво намерение да ви го хваля. Купете я, вземете я на заем от приятел, открадете я ако щете и сами си правете изводите.

„Северозападен романь“ си показа главицата на литературното тържище преди три месеца и половина. Май се хареса, да ви кажа. Доста хора, които не само, че не са от Северозапада, а и никога не са сръпвали в него изпаднаха в душевен оргазъм от книгата. Взеха си го българи, които живеят на хиляди километри от тук – в близо 50 страни на 5 континента. Даже в Нова Зеландия, ЮАР и Доминиканската република го четат. Май съм успял да докосна няколко души, знам ли?

Направихме представяния в Търново, не в Малко, там все още не сме били, но бихме отишли, любов към родината, трябва да се обиколи всяко нейно кътче, красотата й е неоценима. След това и в София (в никой български град не живеят повече хора от Северозапада, отколкото там), но минаха празниците и осъзнахме, че е добре да положим малко усилия и да отидем на крак при стотиците приятели на романа. Там, където са. Девет града за десет дена, около 2000 километра навъртени, децата при бабите и дядовците, срещи с мнооого хора, положителни емоции, отрицателни емоции… Как ви се струва? Беше отварящо някои чакри и затварящо други, честно ви казвам.

Започнах да пиша това, с идеята да е увод, а то си се получи цяла първа част, без дори да съм започнал разказа за първото ни гостуване в Пловдив. Скоро ще опиша и него. Случайно ли избрахме родния град на жена ми, който на пръв поглед няма нищо общо със Северозапада? Не мисля. Май съм мъж под чехъл…

А ето и за пътуването:

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: „Торлака си е за Карлуково открай време“

– Част 4: „Романя у Вратцата“

Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

Share.

5 Comments

  1. Здравейте!
    Много благодаря за хубавата анотация на “Северозападен романь”, която сте направили. Сериозно говоря. Публикували са неща за мен в стотици медии, ама тук ми беше приятно това, което сте подбрали. С хубостите обаче свършваме.
    Вие за авторски права чували ли сте? Как така пускате на pdf файл нещо, което не е ваше? Как изобщо си помисляте да го сваляте в pdf формат и да го разпространявате свободно!? Та това е труд, който съм положил, труд който е положил издателя, художникът, изобщо, целият екип, работил по книгата. Този труд коства кански усилия, време и пари. Заради това са измислени авторските права. Аз вече две години отклонявам предложения да се пусне “Северозападен романь” в pdf формат, защото искам хората, желаещи да се докоснат до творчеството ми, да покажат нужното уважение към усилията ми, а вие си го пускате ей така? Поне да бяхте попитали, но постъпката ви е пълна проява на неуважение и ще доведе до съответните последствия.
    Поздрави!

  2. Господин А. ( приемам, че наистина сте авторът),

    без този сайт аз нямаше да разбера че тази творба съществува, сигурен съм, че това важи и за много други хора.
    А това че някои я е свалил оттук не означава, че не би си я купил на хартиен носител. Или че не би си купил веднага следващи Ваши книги ( на хартия).
    Моля да го имате предвид.

    • Уважаеми Господин Писател,
      Изписвам обръщението с главна буква, защото според мен сте точно такъв, голям и талантлив творец. Ето че аз съм от, надявам се, многото читатели, които веднага биха си купили Вашата книга. Слава Богу,че Ви открих, по-точно книгата в PDF, за да разбера, че на бял свят се е появило такова прекрасно произведение.
      И така, откъде мога да купя Вашата книга?
      Бъдете здрав.
      Лилия Стоянова

  3. Четящ on

    Ами то не може да се чешеш по носа и да разбереш, че такава творба съществува, драги Boyan. Иначе тези смехории как някой “би си я купил” е басня за наивници.

Leave A Reply