Алкохол – Калин Терзийски
“Алкохол” на Калин Терзийски и Деяна Драгоева е роман-изповед без кокетничене и пози. Честен и тъжен не до болка, а до аутопсия. Заради черния му хумор може да умреш от смях. Романът е за възхода и падението на детството, любовта, брака и приятелството в социалния и политически ад наоколо. За лудостта да си психиатър. За болката да си санитар. За изпитанието да си писател в епоха, която се нуждае от молове. Това е роман за фалшивото спасение в алкохола и за дългото завръщане към живот без фалшификати. Роман, който е обречен да се превърне в събитие за българската литература.Да се опиташ да разбереш един ‘пияница’ означава да сложиш предразсъдъците настрана, да изхвърлиш съдийското чукче, да изкараш съзнанието си на разходка извън 4-те стени, които обществото така грижовно е издигнало около него и да го пуснеш да тича свободно по безкрайното поле, наречено опознаване на човешкия дух. За него, именно, става въпрос в тази книга. Анатомия на духа. И на алкохолизма.
Една от тези човешки книги, които водят мисълта към първата отбивка от магистрала Праволиние.
Критически и приятелски отзиви за Калин Терзийски:
Виктор Пасков: Терзийски е уникално явление в съвременната поезия.
Мартин Карбовски: Калин Терзийски е индулгенцията ни за по-добър свят, където великани (като него) ще стоят на високи столове във вечния бар и ще пият от чаши със сталактити и сталагмити. Това, че го познаваме, е наше чистилище. Бих искал да съм като него.
Тома Марков: Някога с Калин Терзийски бяхме на една суша, на острова на алкохола. Но той успя да се спаси. Стискам му ръката. А писането на Калин Терзийски е стреснато, трогнато, очаровано. То е бавно и прецизно. Като видра, плъзгаща се по леда.
Стефан Иванов: Роман без кокетничене и пози. Честен и тъжен не до болка, а до аутопсия. Заради черния му хумор може да умреш от смях. Романът е за възхода и падението на един конкретен живот в ада наоколо. За лудостта да си психиатър. За болката да си санитар. За изпитанието да си писател в епоха, която се нуждае от молове. Това е роман за фалшивото спасение в алкохола и за дългото завръщане към живот без фалшификати. Роман, който е обречен да се превърне в събитие.
Ясен Атанасов: Има алкохоли твърди и алкохоли леки, алкохоли остри и алкохоли меки. Кайовицата (“Алкохол”, произведен от Калин Терзийски) e съвсем различна работа. Тя е от онези алкохоли, които не опиват, а направо напиват…
Ангел Константинов: Или лошо, или всичко, щото е все още жив. Ще бъда кратък и ясен, почти. Септември току-що бе загащил ризата си. Лежахме двамата на нощна крайспиркова полянка, а кучешко лайно между лицата ни говореше несвързано и смърдеше на храна… Възправи се Кайо и вика – те го рейса, бате Аци… и както винаги ще го запомня… с неуспешен опит за поглед, който ти казва, а всъщност моли невидимо небето – “Боже, помоли Дявола да стане тоя тюлен, че дори и по триста лицеви опора на ден да правим, пак нема можем го вдигнем!…” Винаги ме е мъкнал, макар и с 50 кила по-лек… макар и мъртвопиян, каквото и да означава мъртво или пиян… Малко хора са ме мъкнали, а той е един от тях. Скица с голямо сърце, но с още по-голям черен дроб! И с голям и недосаден талант. Кайо, ще използвам случая, това да бъде и евентуалната реч над гроба ти, щото съм сигурен, че ако те изпреваря, ти няма да кажеш нищо по-различно от мене, а то е – прегръщам те, защото си човек, който ни мисли непрестанно с уморена усмивка! После ще поплача, ще ми се тресат раменете, ще съжалявам, че приживе не се довидяхме и ще напиша графит на скучната плоча с надпис до входа на блока ти – “Тук живя Калин Терзийски” – Нередовен живот за сметка на редовна смърт. Но всичко това само ако те преживея. Наздраве за живия Кайо!
Росен Марковски: Калин Терзийски пише. Аз пия. Кайо разсъждава на глас, затиснат от море. Удавил се е явно. От устата му излизат мехурчета, обвити в червено вино, пълни с мощен глас. Хоризонтът е високо. Като потънала антична статуя стои изправен гол до кръста с тога през рамо. Бавно казва имената си. На дъното на океана кънти само неговият бавен глас и дразнещият кикот на мръсници. Усмихнат гледа организма си отвътре и проследява всички функции, спокойно като доктор. Аз пия и чета! Морето онемява и плавно се отдръпва. Оставя само няколко вълни, които да се плискат в краката му и да ги мият готино. Алкохолът е в живота ми, в чашата ми, в ръката ми, в мен. Аз съм алкохолът – той не е. Оттам са се върнали малцина. Аз познавам само Кайо. Само той може да разкаже. Само той може да каже как е. Гот ли е да ти се плиска океанът в краката и да ти се вее черният перчем, бе, Кайо? Искам “Алкохол”!
Мартин Ралчевски: Изумен съм от честността и смелостта на Калин да
напише толкова много лоши неща за себе си без да бъде изобщо фалшив. Както и,
че смело споменава на няколко пъти, че е християнин. Последното, без да го
вменява ни най-малко, личи при задълбочения прочит на книгата.
Повечето днешни книги, до голяма степен са пълни с ненужна баластра. Тази обаче
е различна. Тук има много философия. Много простота, но не и простащина.
Ако сравня Терзийски с най-продавания български автор Карабашлиев, трябва да
дам на Терзийски три пъти по-висока оценка, поради една проста причина – защото
тук няма поза. Липсва и то напълно, дори опита, да се впечатли по какъвто и да
е начин читателя.
Докато четях “Алкохол” се сетих и за един друг българин, убит преди
няколко години – Георги Стоев. Той също, като Терзийски беше смел и открит
човек, толкова смел, че беше убит заради смелостта си, която намери израз в
книгите му.
Човек е склонен понякога да мисли, че в днешния ден всички политици,
общественици, и особено писателите са сякаш лицемери, но всъщност не е така.
Има и изключения.
Няма как един писател като Терзийски да не успее и да не бъде, може би дори
писател номер 1, защото е до болка открит и има голям талант. Тези две
комбинации, плюс вярата и скромността му, правят творчеството му великолепно.
Забележете какво правилно усещане има за дарбата си, както и каква безмилостна
оценка към себе си:
„Можех да си кажа, че съм герой, че съм
чудесен… Но кажех ли си така, веднага щях да се превърна в една самозабравила
се самоуверена свиня, както повечето ни съвременници. Това можеше да се случи.
Това се случваше на повечето ми връстници, забравили самата идея за смирението
и скромността“ (цитат от романа, с. 342).
С радост бих прочел и други негови книги, в които очаквам, както това се случва
при почти всички велики хора, той да направи постепенен завой от злобата и
пошлостта на днешния ден по посока на вечните ценности, като вярата в Бога и
смисъла на човешкия живот.
Съжалявам, не можах да дочета книгата.