anne2-coverЕдна от най-четените книги за войната, видяна през детските очи на едно 13-годишно момиче, без съмнение е „Дневникът на Ане Франк“.
Името на една от милионите жертви на Холокоста по време на Втората световна война става популярно през 1947 г., когато на бял свят се появява дневникът ѝ. Размислите ѝ представя по вълнуващ и детски наивен, но реалистичен начин надеждата за оцеляване. Оттогава книгата се превръща в една от най-четените в цял свят, продадена в над 30 милиона екземпляра и преведена на 67 езика.
Документалното свидетелство за ужаса на Холокоста, страха и преследването на расова основа звучи още по-въздействащо, описано от дете.
Казват, че страданието изгражда личността, прави ни по-мъдри. Чрез страдание човек по-добре разбира смисъла на живота. Прозренията на Ане Франк , описани в дневника ѝ, подарен за13-я рожден ден са доказателство за това.

През 1933 г. семейството на Ане Франк е принудено да напусне града, в който живее Франкфурт на Майн, Германия, поради преследването на хора с еврейски произход. Семейството търси убежище в Холандия. През 1940 г. Холандия също е окупирана от нацистите. Преследването на евреи продължава и там. Затова семейство Франк са принудени да се крият в тайна пристройка на една къща, още наричана „Задната къща”.По-късно, майката на Ане Франк умира в концентрационния лагер „Аушвиц”, през 1945 г. Ане и сестра  Марго са преместени от „Аушвиц” в лагера „Берген-Белзен”, който е близо да Хановер, Германия. През 1945, епидемия от тиф убива близо 17 000 човека в лагера, между които е и Марго. Скоро след нея умира и Ане Франк, няколко седмици преди освобождението и окончателното разрушаване на лагера. Единствен бащата на Ане Франк оцелява по чудо. След войната се връща в Амстердам. Редактира и издава в книга дневника на дъщеря си.

В дневника си Ане Франк описва именно двете години на укриване в „Задната къща”. Споделя своите мисли, чувства и казва истини, до които може да достигне само страдащият човек. Въпреки всичко, тя остава с висок дух, силна вяра и надежда. В къщата-музей, на извехтяла хартия, с ръкописния почерк на самата Ане, чета следното: „В трудни моменти като тези идеалите, мечтите и надеждите са разрушавани от грозната реалност. Истинско чудо е, че все още не съм изоставила своите идеали. Те изглеждат толкова абсурдни и непрактични в това време. Въпреки това аз се придържам към тях, защото вярвам, че дълбоко в себе си хората са добри”. 

На втория етаж на къщата-музей, зад малка дървена библиотека е входът на „Задната къща”, в която са се укривали и живели семейство Франк. Библиотеката добре прикрива този вход. Тайната пристройка трудно би могла да бъде открита без предателство от човек, който знае за нея. Болка, тъга и въпроси без отговори те преследват през цялото време, докато се разхождаш из къщата-музей.

Кратки документални филми разказват за живота на семейството. Бащата на Ане, Ото Франк – единственият оцелял, разказва за дъщеря си. Ще цитирам по памет казаното от него: „Не съм предполагал, че дъщеря ми е записвала всичко, което се случваше, докато се укривахме. Беше много тежък период, за който не искам да си спомням. Когато за първи път отворих дневника на Ане, се разплаках. Прочетох първото изречение…и не можех да продължа по-нататък. Спомних си всичко и ме болеше…По-късно, четейки дневника ѝ осъзнах, че аз всъщност въобще не съм познавал дъщеря си…”

„Баща ми винаги се е опитвал да обуздае свободолюбивия ми дух”, пише в дневника си Ане Франк. „Той просто не ме разбираше. Винаги се е държал с мен като дете, което е в някакъв труден период и което някой ден ще порасне” (…) По-нататък пише: „Аз смятам, че човек, който има кураж и вяра, никога не може да бъде нещастен. Където има надежда, има и живот.”

 

“Въпреки всичко, аз вярвам, че хората са наистина добри в душите си.”

“Всеки таи вътре в себе си добри новини. Добрите новини са, че ти не знаеш колко прекрасен можеш да бъдеш, колко много можеш да обичаш, какво можеш да постигнеш и колко голям е потенциалът ти.”

“Колко бяха верни думите, които татко каза: „ Всички деца трябва да се грижат за собственото си възпитание. Родителите могат само да дадат съвет и да посочат правилния път, но окончателното формиране на характера се крие в собствените им ръце“.

“Колко прекрасно е, че никой не трябва да чака и момент, за да промени света към по-добро.”

“Не мисля за цялата мизерия, която ни обгражда, а за красотата, която все още съществува.”

“Аз живея в лудо време.”

“Аз просто не мога да изградя надеждите си на основата на мизерия и смърт. Мисля, че мирът и спокойствието ще се върнат.”

“Мързелът изглежда привлекателно, но работата дава удовлетворение.”

“Ние всички живеем с една цел – да бъде щастливи. Животите ни са толкова различни и все пак толкова еднакви.”

“Който е щастлив, ще направи и другите щастливи.”

„Разбирам колко е трудно да се поставиш на мястото на някой друг и да се опиташ да откриеш правилния отговор”.

Из „Дневникът на Ане Франк”

Ето и няколко любопитни факта за „Дневникът на Ане Франк“, за тези които прочетат книгата:

* Първият дневник, в който Ане започнала да пише, получила като подарък за 13-ия си рожден ден и всъщност бил албум за автографи. След като запълнила страниците му, продължила да пише в две тетрадки. Изписала 360 страници.
* Голяма част от дневника си тя пише във формата на писма до Кити. Коя е Кити и до днес не е ясно. Някои критици смятат, че това е приятелката на Ане Кат Егиеди. Според други Ане е взела името от любимата си книга „Joop ter Heul“, където така се казва главната героиня. След войната Егиеди, която оцелява в концентрационния лагер Терезиенщад, признава, че не вярва писмата да са били предназначени за нея.
* Всъщност, не целият дневник е бил адресиран до Кити. Има ранни писма до Кони, Мариан, Еми и Поп.
* Човекът, който е предал на нацистите Ане и семейството ѝ, все още е неизвестен. Германските офицери нахлули в сградата, в която те се криели на 4 август, 1944 г. Офицерът, който ги арестувал, Карл Зилбербауер, по-късно признава, че живо си спомня ареста на семейство Франк. Той дори казал на Ото Франк: „Каква прекрасна дъщеря имате.“ Когато през 1963 г. било разкрито името му като човекът, арестувал Ане Франк, Зилбербауер бил уволнен от работата си във виенската полиция. „Защо се нахвърлиха върху мен след всичките тези години. Аз просто изпълнявах дълга си. Сега съм уволнен, а тъкмо си купих нови мебели, как ще ги изплатя?“, казал той. След разследване Зилбербауер бил възстановен на длъжност. Той признал, че си купил „Дневникът на Ане Франк“, когато излязъл, за да провери дали не е описан в нея, но нямало и дума за него.
* Ане умира в лагера Берген-Белсен, но не в газовите камери. По-рано майка ѝ починала от глад, а сестра ѝ – от тиф. Ане мислела, че баща ѝ също е убит. Три дни, след смъртта на сестра си, през март, 1945 г., Ане също се разболяла от тиф и починала. Няколко седмици по-късно лагерът бил освободен от британски войници.
* Само един от осемте човека, които се криели в Тайната къща – Ане, сестра ѝ, родителите ѝ, семейство Ван Пел и мъж на име Фриц Пфефер, оцелял. Ото Франк, бащата на Ане, оцелял в Аушвиц и бил освободен от руски войници през януари, 1945 г. През лятото той научил, че дъщерите му и жена му са мъртви.
* Ото Франк получил дневника на Ане от Мип Хис, холандка, която помагала на семейство Франк да се крие. Тя запазила дневника и други документи и изписани листове, които войниците оставили, и се надявала да може да ги върне на Ане. Като получил написаното от дъщеря си, Ото ги пратил на издатели, защото знаел, че това искала да направи самата Ане. Първото издание било наречено: „Het Achterhuis“ („Задната къща“).
* Ако Мип Хис била прочела дневника, преди да го върне на Ото Франк, може би книгата никога нямало да се появи на бял свят. Тя признава след години, че ако е знаела какво е написано, е щяла да го унищожи, защото съдържанието инкриминира всички, които са помагали на семействата Франк, Ван Пел и Фриц Пфефер да се крият. Ото Франк успял да я накара да прочете книгата чак след второто ѝ издание.
* „Дневникът на Ане Франк“ е смятан за съвременна детска класика. Има страници, в които Ане изследва с любопитство анатомията си – нещо, което е нормално да правят тийнейджърите и момичетата на нейната възраст.  Някой критици го наричат смешно, а други порнографско.
* Това е една от причините някои пуритани да искат книгата да бъде извадена от ученическите програми. През 1983 г. в училище в Алабама, САЩ, се опитват да я забранят, защото е „депресираща“.
* Има хора, предимно отричащи Холокоста, които вярват, че „Дневникът на Ане Франк“ е фалшификация. За да докажат, че това не е така, много специалисти анализират ръкописа, мастилото и начините, по които са съединени страниците. Изследват дори лепилото. Няма никакви доказателства, че дневникът не е автентичен.

За повече детайли – прегледайте в снимки историята на едно необикновено дете тук!
и вижте коя е Ане Франк на: http://cheti.me/novina/koya-e-ane-frank