“Защо нациите се провалят. Къде са корените на силата, просперитета и бедността” – Дарон Аджемоглу

0
zashto_naciite_se_provalyat_4eti.me_coverБлестяща и увлекателна, книгата „Защо нациите се провалят“ отговаря на вековен въпрос: защо някои нации са богати, а други бедни? Дали причината е в културата, в климата, в географията? Или може би в незнанието кои са правилните политики? Казано с една дума: не. Нито един от тези фактори не е определящ или съдбоносен. Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън убедително показват, че в основата на икономическия успех (или на липсата на такъв) стоят създадените от човека политически и икономически институции. Базирайки се на петнадесет години задълбочени изследвания, Аджемоглу и Робинсън представят систематизирани данни от Римската империя, от градовете-държави на маите, от средновековна Венеция, от Съветския съюз, от Латинска Америка, от Англия, от Европа, от Съединените щати и от Африка и изграждат върху тях една нова политикономическа теория, която засяга непосредствено големите въпроси на деня, сред които:
  • Китай изгради машина за невероятен растеж. Дали този растеж ще продължи със същата скорост и дали ще помете Запада?
  • Свършиха ли най-добрите дни на Америка? Дали сега не се придвижваме от един благоприятен кръг, в който на усилията на елитите да увеличат властта си се оказва съпротива, към порочен кръг, който прави богато и силно едно малцинство?
  • Кой е най-ефикасният начин, по който може да се помогне на милиардите бедни хора да излязат от коловоза на бедността и да постигнат просперитет? Дали това е филантропията на богатите западни нации? Или е необходимо те да научат трудно спечелените уроци, които носят революционните идеи на Аджемоглу и Робинсън за взаимодействието между инклузивните политически и икономически институции?
Дарон Аджемоглу (Kamer Daron Acemoğlu, роден през 1967 г.) е турско-американски икономист с арменски произход. Той е професор по икономика в Масачузетския технологичен институт (МИТ) и е сред десетте най-цитирани икономисти в света. За “оригиналност, задълбоченост и прозорливост” в икономическите изследвания Аджемоглу получава наградата “Джон Бейтс Кларк Медал” през 2005 г. Проучване на икономистите през 2011 г. го поставя на трето място сред любимите популярни икономист на възраст под 60 години.
Основните му интереси са политическата икономика, икономиката на развитието, икономическият растеж, технологиите, неравенството в доходите и заплащането, човешкият капитал и образованието, както и икономиката на труда. Последните му творби се съсредоточават върху ролята на институциите в икономическото развитие и политическата икономика.
“Икономическите институции оформят икономически стимули: стимулите да се образоваш, да пестиш и инвестираш, да развиваш нови технологии и т.н. Политическият процес определя под кои икономически институции да живеят хората, а политическите институции определят как работи този процес.”
– Дарон Аджемоглу, “Защо нациите се провалят”
Джеймс А. Робинсън е политолог и икономист, професор в Харвардския университет. Признат в целия свят експерт по Латинска Америка и Африка, той е работил в Ботсвана, на о-в Мавриций, в Сиера Леоне и в Южна Африка.
Преди няколко години даде интервю относно България:
При вас по-важни са сделките, а не правилата.
–Джеймс Робинсън
Един от авторите на книгата “Защо се провалят нациите” Джеймс Робинсън смята, че България не е провалена държава. Което обаче не я прави успешна.
Основният извод в “Защо се провалят нациите” е, че икономиката не може да върви нагоре (или поне не дълго време), ако политиката и институциите, които тя създава, са построени по грешен начин. Включващите политически институции разпределят властта между много различни групи и са способни да установят ред, законност и в крайна сметка “включваща” пазарна икономика. Обратното, “извличащите” политически институции концентрират властта в ръцете на малка група хора и водят до създаването на “извличащи” икономически институции, които разпределят благата отново по несправедлив начин. Кликата, която управлява провалените държави, пази позициите си, като мачка всички алтернативи.
“България има много лошо институционално наследство. С държава, основана на връзки и кланове, не се постига много.”
–Джеймс Робинсън
коментира за “Капитал” Джеймс Робинсън. През 2014г. той беше в София, за да изнесе лекция по покана на Училището за политика. В “Защо се провалят нациите” икономистите твърдят, че миналото на една страна – какви са били институциите в нея в предишни периоди, има много голямо значение. Например част от причините за бедността в Южна Америка авторите виждат в наследството от колониална Испания, която според тях е пренесла през океана своите “добивни” институции и затова и  до днес повечето държави там са слаби и бедни. В САЩ пък са пренесени “включващите” институции от по-демократичната Англия и това е създало предпоставки за успех.
Миналото на България според Робинсън определено пречи. “България е била част от Османската империя с 50 години повече от Гърция. И когато ме питат за днешните проблеми на Гърция, аз тръгвам оттам – от миналото в Османската империя. Българските земи освен това, дори и в рамките на тази империя, са били много деинституционализирани, много провинциални и неинтегрирани в пазарите и търговията”, припомня Робинсън и допълва, че след това България е била и в зоната на влияние на съветската империя. “Всъщност почти никога в своята история тя не е била функционираща демокрация”, казва политологът. Точно тежкото минало му дава основания да мисли, че през последните години България се радва на огромен напредък. “Ако гледам по-отвисоко на нещата обаче, България всъщност е изключителен успех през последните 25 години. Тя е свършила удивителна работа по създаването на демокрация”, смята Робинсън. Според него обаче състоянието е все още нестабилно – идват и си отиват различни партии, а някои, които са били силни през 90-те, сега са изчезнали.
“Предвид историческите предпоставки младата българска демокрация обаче всъщност е доста работеща”, смята преподавателят. Неговата гледна точка, разбира се, е по-дистанцирана и обхваща много дълъг период от време, но видяна през нея, България е “невероятен успех през последните 25 години”. “Това не означава, че няма много неща за правене. Но не мисля, че тя е провалена държава, в никакъв случай. Разбира се, когато живеете тук, виждате всички проблеми и ви е трудно да се отдалечите от тях, но трябва да си давате и сметка какво е постигнало българското общество”, казва Робинсън.
Преподавателят от “Харвард”, разбира се, далече не смята, че България е успешна държава. Идеята му е, че тя е постигнала много повече от очакваното предвид тежкото си минало. “Разпадът на Съветския съюз и разширяването на ЕС създаде огромни очаквания сред хората, че просперитетът е зад ъгъла и че обществото ще се промени за една нощ. Тези очаквания обаче не са много реалистични”, предупреждава Робинсън. Според него всяко успешно общество, всяка богата държава е постигнала успеха си за доста дълъг период. Той смята, че работещата демокрация със силни институции трябва да може да се справя с институционалното наследство, когато то е тежко. “Когато чета за България, изглежда, че тук имате общество, в което най-важни са сделките, а не правилата. Има много голяма доза фаворизиране, покровителстване и социални мрежи, които свързват държавата с частния сектор, така че бизнес елитът да получава изгодни договори”, казва преподавателят.
Основният проблем в България според него е в това как да се търси отговорност от държавата и политиците. “Ако говорим за принципа “сделки вместо правила”, корените му могат да бъдат проследени до начина, по който функционираше съветският тип общество”, предполага Робинсън. Той припомня плановата икономика и всички някак си трябваше да се промъкнат през нея, без винаги да изпълняват плана, защото това често беше невъзможно. “Това създава култура на правене на сделки, а не спазване на правила. Хората бяха поставени в ситуация, в която не могат да следват правилата, защото те са несъстоятелни. Социализмът някак си пося огромно количество неформалност на всякакви нива в обществото”, казва политологът.
“Много е здравословно, че българите толкова се оплакват. Те не седят обезверени, а излизат на улицата и демонстрират. Това е много хубаво”, казва Робинсън. Според него обаче засега българите не изглеждат много организирани.Липсва им лидерство така че цялата тази енергия не може да се институционализира и да се канализира по продуктивен начин. “Демократичната енергия трябва да бъде насочена към изграждането на институции, които да работят за хората”, категоричен е политологът.
ПРЕДГОВОР

Тази книга разглежда огромните различия в доходите и стандартите на живот, които отделят богатите държави, като например САЩ, Великобритания и Гер­мания, от бедните, като например намиращите се в Субсахарска Африка, Централна Америка и Южна Азия.
В Северна Африка и Сред­ния изток нахлу Арабската пролет. Тя започна от т.нар. Жасминова революция, която тръгна от общественото възмущение, изригнало след самозапалването на уличния търговец Мохамед Буазизи на 17 декември 2010 г. На 14 януари 2011 г. президентът Зине Ел Абидине Бен Али, който управляваше Тунис от 1987 г., подаде оставка, но вълненията не спряха. Революционният ки­пеж срещу управлението на привилегирования елит в Тунис се засили и вече се разпространява и в останалите страни от Сред­ния изток. Хосни Мубарак, който управлява Египет с твърда ръка близо трийсет години, бе свален на 11 февруари 2011 г. Каква ще бъде съдбата на режимите в Бахрейн, Либия, Сирия и Йемен остава неизвестно.
Причина за недоволството в тези страни е бедността. Сред­ният египтянин има доход, възлизащ на около 12% от този на средния гражданин на Съединените щати, и продължителност на живота с 10 години по-малка от тази на американеца; 20% от населението на Египет живее в крайна бедност. Макар че тези разлики са значителни, всъщност те са доста малки в сравнение с различията между САЩ и най-бедните държави в света, например Северна Корея, Сиера Леоне и Зимбабве, където повече от половината от населението тъне в нищета.
Защо Египет е толкова по-беден от Съединените щати? Кое пречи на египтяните да станат по-богати? Дали бедността на Египет е неизменна или тя може да се изкорени?
Според египтяните някои от нещата, които задържат разви­тието им, са неефективната и корумпирана държава, общество­то, което не им позволява да приложат своя талант, амбиция и изобретателност, и лошото образование. Освен това обаче те съзнават, че корените на тези проблеми са политически. Всички икономически пречки, с които се сблъскват, произтичат от на­чина, по който политическата власт в Египет се упражнява и е монополизирана от един тесен елит. Това, както разбират те, е първото нещо, което е необходимо да се промени.
И все пак в това свое разбиране протестиращите от площад „Тахрир“ се различават силно от конвенционалната мъдрост по този въпрос. Когато разсъждават защо една държава като Еги­пет е бедна, повечето учени и коментатори подчертават съвсем други фактори. Някои подчертават, че бедността на Египет се определя на първо място от неговото географско положение, от факта, че страната е предимно пустинна и страда от суша, както и от факта, че нейните почви и климат не позволяват да се раз­вива продуктивно земеделие. Други пък изтъкват културни ха­рактеристики на египтяните, които уж не благоприятстват ико­номическото развитие и просперитета. Египтяните, твърдят те, не притежават онзи вид трудова етика и културни черти, които са позволили на останалите народи да просперират, а вместо тях са възприели ислямски вярвания, които са несъвместими с ико­номическия успех. Трети подход – този, който преобладава сред икономистите и ерудитите в политическите науки – тръгва от представата, че управляващите в Египет просто не знаят какво е нужно да направят, за да стане страната им богата, и че в минало­то са следвали неправилна политика и погрешни стратегии. Ако управляващите получат точния съвет от точните съветници, те ще постигнат просперитет. Според тези учени и ерудити фактът, че Египет е бил управляван от тесен елит, забогатяващ за сметка на обществото, е ирелевантен за разбирането на икономически­те проблеми на страната.
В нашата книга ще докажем, че са прави египтяните от пло­щад „Тахрир“, а не въпросните учени и коментатори. Всъщност Египет е беден тъкмо защото е бил управляван от тесен елит, който е организирал обществото за своя собствена изгода и за сметка на огромната маса хора. Политическата власт е била кон­центрирана в ръцете на един тесен кръг и е била използвана за създаването на огромно богатство за онези, които я притежават. Така бившият президент Мубарак е натрупал истинско състоя­ние от 70 милиарда долара. Губещ е бил египетският народ, как­то и сам прекрасно разбира това. Ние ще покажем, че тази интерпретация на египетската бедност – интерпретацията на обикновените хора – предлага принципно обяснение на въпроса защо са бедни бедните дър­жави. Независимо дали става дума за Северна Корея, за Сиера Леоне или за Зимбабве, ние ще покажем, че бедните държави са бедни поради същата причина, поради която е беден и Египет. Държави като Великобритания и Съединените щати са станали богати, защото техните граждани са свалили елитите, които са контролирали властта, и са създали общество, в което политиче­ските права са разпределени в много по-широки слоеве, в което правителството е било отговорно и се е отчитало на гражданите и в което голямата маса хора са могли да се възползват от бла­гоприятните икономически възможности. Ще покажем, че за да разберем защо днес има толкова голямо неравенство в света, е необходимо да се поровим в миналото и да изследваме истори­ческата динамика на обществата. Ще видим, че причината, пора­ди която Великобритания е по-богата от Египет, е, че през 1688 г. Британия (или по-точно Англия) е преживяла революция, коя­то е трансформирала политиката, а по тоя начин и икономиката на нацията. Народът се е борил и е спечелил повече политически права и ги е използвал, за да разшири своите икономически въз­можности. В резултат е възникнала напълно различна полити­ческа и икономическа траектория, кулминация на която е била Индустриалната революция.
Индустриалната революция и технологиите, разгърнати от нея, не стигат до Египет, тъй като той е под контрола на Осман­ската империя, която третира страната по същия начин, както ще го прави фамилията Мубарак по-късно. Османското управле­ние в Египет е свалено от Наполеон Бонапарт през 1798 г., но после страната пада под контрола на британския колониализъм, който също като Отоманите не се интересува особено от това да насърчава просперитета на Египет. Макар че египтяните се освобождават от властта на Османската и на Британската импе­рия, а през 1952 г. свалят и своята монархия, това не са рево­люции, подобни на английската от 1688 г. Те не толкова транс­формират основно политиката в Египет, колкото издигат на власт друг елит, също толкова незаинтересован от постигането на просперитет за обикновените египтяни, колкото Отоманите и британците. Ето защо основната структура на обществото не се променя и Египет си остава беден.
В нашата книга ще изследваме как тези модели се възпроиз­веждат във времето и защо понякога се променят, както става в Англия през 1688 г. и във Франция с революцията от 1789 г. Това ще ни помогне да разберем дали ситуацията в Египет се е про­менила днес и дали революцията, която свали от власт Мубарак, ще доведе до нов набор от институции, годни да донесат проспе­ритет на обикновените египтяни. Египет е преживявал револю­ции в миналото, които не са променяли нещата, защото хората, които са възсядали революциите, просто са поемали властта от онези, които са измествали, и са възпроизвеждали системата. За обикновените хора е наистина трудно да получат реална полити­ческа власт и да променят начина, по който функционира тяхно­то общество. Ала това е възможно и ние ще видим как е станало то в Англия, Франция и Съединените щати, а също и в Япония, Ботсвана и Бразилия. По принцип, за да стане богато едно бедно общество, е необходима такава политическа трансформация. Има данни, че тя може да се извърши в Египет. Един от протестиращите от площад „Тах­рир“, твърди: „Сега виж­даме как се обединяват мюсюлмани и християни, виждаме как се обединяват стари и млади, всички искат едно и също.“ Ние ще видим, че такова широко движение в обществото е ключо­ва част от процесите, извършени в тези различни политически трансформации. Ако разберем кога и защо се извършват такива преходи, ще можем да оценим по-добре и кога да очакваме про­валите на подобни движения, каквито често са се случвали в ми­налото, а също и кога можем да се надяваме, че те ще имат успех и ще подобрят живота на милиони души.

 

ЦИТАТИ

Ние ще докажем, че за да се разбере неравенството в света, е необходимо да се разбере защо някои общества са организирани по много неефективни и социално нежелателни начини. Нациите понякога действително успяват да приемат ефикасни институции и постигат просперитет, но уви, това са редки случаи. Повечето икономисти и политици се фокусират върху „правилното действие“, ала на нас всъщност ни е необходимо обяснение на това защо бедните нации „действат погрешно“. Погрешните действия най-често не се дължат на незнание или на културата. Както ще покажем, бедните държави са бедни, защото властимащите вземат решения, които пораждат бедност. Те постъпват неправилно не по грешка или от незнание, а нарочно. За да разберем това, е необходимо да отидем отвъд икономиката и експертните съвети за най-добрите действия. Нужно е да изследваме как всъщност се вземат решенията, кой ги взема и защо въпросните хора решават да направят това, което правят. Става дума за изследване на политиката и политическите процеси. По традиция икономиката игнорира политиката, обаче разбирането на политиката е изключително важно за обяснението на неравенството в света. Както отбелязва икономистът Абба Лернер през 70-те години на XX в., „икономиката си е спечелила титлата царица на социалните науки, като е избрала за своя област решените политически проблеми“.
Ние ще докажем, че постигането на просперитет зависи от решаването на някои основни политически проблеми. Именно защото икономиката приема за даденост, че политическите проблеми са решени, тя не е в състояние да стигне до убедително обяснение на неравенството в света. За да обясним неравенството в света, ние все още се нуждаем от икономиката: така можем да разберем как различните типове политики и социални подредби въздействат върху икономическите стимули и поведение. Нуждаем се обаче и от политиката.

Например много икономики по света, които привидно извършват подобни реформи, най-забележимо в Латинска Америка, се намират в стагнация през целия период на 80-те и 90-те години на XX в. В действителност в тези страни такива реформи се натрапват в контекст, в който политиката продължава да се развива по обичайния ѝ начин. Ето защо, макар да се предприемат реформи, техният замисъл е покварен или политиците използват други начини, за да притъпят тяхното въздействие. Всичко това се илюстрира с „осъществяването“ на една от ключовите препоръки на международните институции, целящи постигането на макроикономическа стабилност: независимостта на централната банка. Тази препоръка или се осъществява на теория, но не и на практика, или се подрива от прилагането на други инструменти. Тя е доста разумна по принцип. Много политици по света харчат повече, отколкото събират от данъчните постъпления, и после принуждават централните си банки да оправят разликата, като напечатат още пари. Възникващата в резултат инфлация поражда нестабилност и несигурност. Теорията е, че независимите централни банки, също като „Бундесбанк“ в Германия, ще устоят на политическия натиск и ще ликвидират инфлацията. Президентът на Зимбабве Мугабе решава да се вслуша в международния съвет; през 1995 г. той обявява централната банка на Зимбабве за независима. Преди това нивото на инфлацията в Зимбабве се колебае около 20%. Към 2002 г. то достига 140%; към 2003 г. почти 600%; към 2007 г. 66 000%; а към 2008 г. 230 милиона процента! Разбира се, в една страна, в която президентът печели лотарията (вж. в края на Глава 12), никой не би трябвало да се изненадва, че гласуването на закон, обявяващ централната банка за независима, не значи нищо. Управителят на централната банка на Зимбабве знае, че неговият колега в Сиера Леоне е „паднал“ от най-горния етаж на сградата на централната банка, когато е проявил несъгласие със Сиака Стивънс (вж. Глава 12). Независима или не, съгласието с исканията на президента е благоразумният избор за личното му здраве, макар и не за здравето на икономиката. Не всички страни са като Зимбабве. В Аржентина и Колумбия централните банки също са обявени за независими през 90-те години на XX в. и действително си вършат работата – намаляват инфлацията. Но тъй като и в двете страни политиката не се променя, политическите елити успяват да използват други начини, за да купуват гласове, да запазят интересите си и да награждават себе си и своите привърженици. Тъй като вече не могат да правят това, като печатат пари, те са принудени да си служат с други способи. И в двете страни въвеждането на независимостта на централната банка съвпада с високо увеличение на правителствените разходи, финансирано до голяма степен чрез заеми.
По̀ на мода напоследък е вторият подход в програмирането на просперитета. Той признава, че няма лесни начини да се оправи една нация и от бедна да стане просперираща за една нощ, както се казва, или дори за няколко десетилетия. Има обаче, твърди той, много „микропазарни провали“, на които може да се противодейства с добри съвети и в резултат ще възникне просперитет, ако политиците се възползват от тези възможности – които пак могат да бъдат постигнати с помощта и визията на икономистите и на други специалисти. Навсякъде в бедните страни има малки пазарни провали, твърди този подход – например в техните образователни системи, в здравеопазването им и в начина, по който са организирани техните пазари. Това безспорно е вярно. Обаче проблемът е, че тези малки пазарни провали са може би само върхът на айсберга, симптом за по-дълбоки проблеми в едно общество, функциониращо при екстрактивни институции. Също както не е случайност, че бедните страни имат лоши макроикономически политики, така не е случайност и това, че техните образователни системи не функционират добре. Тези пазарни провали може би не се дължат само на незнание. Политиците и чиновниците, за които се предполага, че действат на базата на добронамерени съвети, може би са също част от проблема и много опити за коригиране на тази неефикасност може би се провалят именно защото онези, които са натоварени с тях, не се борят на първо място с институционалните причини за бедността.

Брошурите и книгите, запознаващи и вдъхновяващи народа, са изиграли важна роля по време на Славната революция в Англия, през Френската революция и при развитието на Великобритания през XIX в. в посока към демокрация. По подобен начин и медиите, особено новите форми, базирани на напредъка в информационните и комуникационните технологии, като например блоговете в интернет, анонимните чатове, Фейсбук и Туитър, изиграха централна роля в иранската съпротива срещу избирането на Ахмадинеджад за президент с измама през 2009 г. и срещу последвалите репресии и те, изглежда, играят сходна роля и в протестите през Арабската пролет, които се надигат, докато пишем книгата.
Авторитарните режими често съзнават важното значение на свободните медии и се борят срещу тях с всички сили. Краен пример за това е управлението на Алберто Фухимори в Перу. Макар че е демократично избран, Фухимори скоро установява диктаторски режим, организирайки преврат през 1992 г., още докато заема поста. След това, макар че избори продължават да се провеждат, Фухимори изгражда корумпиран режим и уп-равлява чрез репресии и подкупничество. В това той се опира силно на своята дясна ръка – Валдимиро Монтесинос, който оглавява силните специални служби. Монтесинос е организиран човек и съхранява документите за това колко плащат различни индивиди на администрацията, за да печелят нейната лоялност, и дори разполага с видеозаписи на реалните актове на даване на подкупи. В това има логика. Като оставим настрана съхраняването на информацията, тези данни гарантират, че съучастниците са записани и биха били сметнати толкова виновни, колкото са Фухимори и Монтесинос. След падането на режима тези записи попадат в ръцете на журналистите и властите. Размерите на сумите показват на каква стойност оценява диктатурата медиите. Един съдия от Върховния съд се оценява на 5-10 хиляди долара на месец и на политиците от същата или от други партии се плащат сходни суми. Обаче когато става дума за вестници и телевизии, сумите са от порядъка на милиони. Фухимори и Монтесинос са платили 9 милиона долара в един случай и повече от 10 милиона долара в друг, за да контролират определени телевизии. Те са платили повече от един милион долара на един от основните вестници, а на другите вестници са плащали суми от 3 до 8 хиляди долара за статия. Фухимори и Монтесинос са смятали, че контролът върху медиите е по-важен от контрола върху политиците. Един от копиеносците на Монтесинос, генерал Вело, обобщава това на един от видеозаписите: „Ако не контролираме телевизията, не контролираме нищо.“
Сегашните екстрактивни институции в Китай също зависят изключително силно от властта на китайските институции върху медиите, които, както видяхме, стават плашещо подправени. Както обобщава един китайски коментатор: „за да се подкрепи ръководството на Партията, трябва да се спазват три принципа: че Партията контролира въоръжените сили; Партията контролира кадрите; и Партията контролира новините.“
Но, разбира се, свободните медии и новите комуникационни технологии могат да помогнат само до известна степен, като осигуряват информация и координират исканията и действията на народа, борещ се за по-инклузивни институции.

Неравенството в света днес съществува затова, защото през XIX и XX в. някои нации успяват да се възползват от предимството, предложено от Индустриалната революция, и от технологиите и методите на организация, до­несени от нея, докато други не успяват да го направят. Техноло­гичната промяна е само един от двигателите на просперитета, но вероятно най-важният. Страните, които не се възползват от предимството на новите технологии, не се възползват и от оста­налите двигатели на просперитета. Както показахме в тази и в предишната глава, този провал се дължи на техните екстрактив­ни институции: той е или следствие от запазването на техните абсолютистки режими, или се дължи на липсата на централизи­рани държави. Но в тази глава показахме също, че в някои случаи екстрактивните институции, които укрепват бедността на тези нации, се налагат или поне усилват още повече от същия този процес, на който се опира европейският растеж: от европейска­та търговска и колониална експанзия. В действителност доход­ността на европейските колониални империи често се гради на унищожаването на независими държави и местни икономики по света или на създаването на екстрактивни институции по съще­ство от нулата, както става например на Карибските острови, където след почти тоталния колапс на местното население евро­пейците внасят африкански роби и организират плантационни системи.
Никога няма да разберем какви са щели да бъдат траекто­риите на независими градове-държави като тези на островите Банда, в Ачех или в Бирма (Мианмар), ако я нямаше европей­ската намеса. Те можеха да имат своя славна революция или бавно да се придвижат към по-инклузивни политически и ико­номически институции, базирани на растящата търговия с под­правки и други скъпи стоки. Но тази възможност е премахната от нидерландската Източноиндийска компания. С извършените от нея геноциди тази компания смазва всяка надежда за местно развитие на островите Банда. Нейната заплаха отказва градове­те-държави и на много други в Югоизточна Азия да се занима­ват с търговия.
Историята на една от най-древните цивилизации в Азия, Индия, е сходна с горните, макар че обратът в развитието там е причинен не от холандците, а от британците. През XVIII в. Индия е най-големият производител и износител на текстил в света. Индийските басми и муселини наводняват европейски­те пазари и се търгуват из цяла Азия и дори в Източна Африка. Основният агент в тяхното пренасяне до Британските острови е английската Източноиндийска компания. Основана през 1600 г., две години преди своята холандска версия, английската Из­точноиндийска компания се опитва през целия XVII в. да уста­нови монопол върху скъпия износ от Индия. Тя е принудена да се конкурира с португалците, които имат бази в Гоа, Читагонг и Бомбай, и с французите, чиито бази се намират в Пондичери, Чанданагар, Янам и Карайкал. Още по-лоша за Източноиндийската компания е Славната революция, както видяхме в седма глава. Монополът на Източноиндийската компания е даден от кралете от династия Стюарт и след 1688 г. моментално е за­страшен и дори в продължение на едно десетилетие е отменен. Загубата на власт е значителна, както видяхме (вж Глава 7), за­щото британските производители на текстил успяват да накарат Парламента да забрани вноса на басми, най-печелившата стока на Източноиндийската компания. През XVIII в. ръководената от Робърт Клайв Източноиндийска компания променя стратегията си и започва да развива континентална империя. По това време Индия е разцепена на многобройни държави, борещи се помеж­ду си, макар че много от тях все още номинално се намират под контрола на моголския император в Делхи. Източноиндийската компания извършва първо експанзия на изток, в Бенгалия, след като побеждава местните власти в битките при Пласи (1757) и при Буксар (1764). Източноиндийската компания плячкосва богатството и поема и вероятно увеличава екстрактивните ин­ституции за данъчно облагане на моголските владетели в Индия. Тази експанзия съвпада със силното свиване на индийската тек­стилна промишленост, тъй като, в края на краищата, вече няма пазар за тези стоки в Британия. Това свиване се придружава от деурбанизация и нарастваща бедност. В Индия започва дълъг пе­риод на развитие в обратна посока. Скоро вместо да произвеж­дат текстил, индийците започват да го купуват от британците; освен това те започват да отглеждат опиум за Източноиндийска­та компания, която го продава в Китай.
Трансатлантическата търговия с роби повтаря същия модел и в Африка, макар да започва при по-слабо развити условия, отколкото в Югоизточна Азия и Индия. Много африкански дър­жави са превърнати в машини за война, целящи да пленяват и продават роби на европейците. След като конфликтът между различните държави прераства в непрестанна война, държавни­те институции, които в много случаи още не са достигнали го­ляма политическа централизация, се разпадат в големи части от Африка, подготвяйки пътя за създаването на устойчиви екстрак­тивни институции и на днешните провалени държави, които ще изследваме по-нататък. В малко части от Африка, които се изплъзват от търговията с роби, като например Южна Африка, европейците налагат различен набор от институции, този път предназначени да създават източник на евтина работна ръка за техните мини и ферми. Южноафриканската държава създава дуална икономика, пречеща на 80% от населението да заема ра­ботни места за квалифицирани работници, да се занимава със земеделие с търговска насоченост и да развива предприемаческа дейност. Всичко това не само обяснява защо индустриализаци­ята пропуска големи части от света, но и обяснява как икономи­ческото развитие понякога може да укрепва и дори да създава изостаналост в друга част от местната или от световната иконо­мика.

Селяните от някой далечен окръг в централната долина на Афганистан чуват по радиото, че започва нова програма на стой­ност милиони долари за възстановяване на колибите в тяхната област. След доста време там докарват няколко греди. Доставя ги картелът на транспорта с камиони на Исмаил Хан, прочут бивш военен диктатор и член на афганистанското правител­ство. Обаче въпросните греди са прекалено големи, за да бъдат използвани за каквото и да било в окръга и селяните ги използ­ват за единственото, което могат: горят ги в печките. А какво се е случило с милионите долари, обещани на селяните? Двайсет процента от тях са отишли за разходите на централния офис на ООН в Женева. Останалото е отишло за подизпълнителни до­говори с една НПО, която е получила 20% за разходите на своя централен офис в Брюксел, и така нататък, и така нататък – след­ват още три нива, като всяко взема по още приблизително 20% от останалото. Малкото пари, които пристигат в Афганистан, се използват за закупуване на дървен материал от Западен Иран и голяма част от тях се дават на картела на Исмаил Хан, за да по­крие увеличените от инфлацията транспортни разходи.
Това, което се случва в централната долина на Афганистан, не е изолиран случай. Според оценката на много изследвания само около 10 или най-много 20 процента от помощта изобщо стигат до крайната си цел. В момента се провеждат десетки раз­следвания за извършване на измама. Обвинени са ООН и мест­ни чиновници, източващи парите за помощи. Обаче най-голямото пилеене на международната помощ се дължи не на измама­та, а просто на некомпетентност или на нещо още по-лошо: за организациите, работещи по осигуряването на помощите, то е просто бизнес, както обикновено.
Афганистанският опит с международната помощ е всъщ­ност може би успех в сравнение с други случаи. През измина­лите пет десетилетия на правителства от цял свят се плащаха стотици милиарди долари като помощ за „развитие“. Много от тях бяха пропилени за режийни разходи и корупция точно както в Афганистан. По-лошо: голяма част от тях отидоха в ръцете на диктатори като Мобуту, който зависеше от чуждестранната по­мощ, която получаваше от западните си шефове. С нея той купу­ваше подкрепата на своите клиенти, за да поддържа режима си, и обогатяваше себе си. Картината в голяма част от останалите страни в Субсахарска Африка беше сходна. Хуманитарната по­мощ, която се даваше за временно облекчаване в случаи на кризи например, най-често в Хаити и Пакистан, определено беше по-полезна, макар че и нейното доставяне бе свързано с подобни проблеми.
Въпреки тези неблагоприятни данни за помощта, давана за „развитие“, чуждестранната помощ е един от най-популярни­те инструменти, които западните правителства, международ­ните организации, като например ООН, и различните видове НПО препоръчват за борба с бедността по света. И разбира се, цикълът на провала на чуждестранната помощ се повтаря отново и отново. Идеята, че богатите западни страни трябва да осигуряват големи суми като „помощ за развитие“, за да решат проблема на бедността в Субсахарска Африка, на Карибите, в Централна Америка и в Южна Азия, се основава на погреш­но разбиране за нейната причина. Страни като Афганистан са бедни заради техните екстрактивни институции – водещи до липса на права на собственост, на закон и ред, на добре функ­ционираща съдебна система и до задушаващото господство на националните или – по-често – на местните елити в поли­тическия и икономическия живот. Същите институционални проблеми означават, че международната помощ ще бъде не­ефикасна, тъй като тя ще бъде плячкосана и не е вероятно да стигне до своето предназначение. В най-лошия сценарий тя ще подкрепя режимите, които са самата причина за проблемите на тези общества. Ако устойчивият икономически растеж зависи от инклузивните институции, то предоставянето на помощ на режими, ръководещи екстрактивни институции, не може да бъде решението. С това не отричаме, че освен хуманитарната помощ специфични програми за помощ, които строят учи­лища в региони, където не е имало такива, и които плащат на учители, работещи в противен случай безплатно, не са полезни. Докато голяма част от помощта, която общността изливаше в Кабул, не постигна особено голям резултат и не подобри живо­та на обикновените афганци, тя имаше забележителни успехи в изграждането на училища, особено за момичета, които бяха напълно изключени от образованието при режима на талибаните, а дори и преди него.
Едно решение – което напоследък става по-популярно отчасти защото се осъзнава, че институциите са свързани с просперитета и дори с осигуряването на помощта – е въпрос­ната помощ да се предоставя при определени условия. Според това виждане продължителната чуждестранна помощ трябва да зависи от това дали правителствата-получатели изпълняват определени условия …

Всичко това обаче не означава, че чуждестранната помощ, с изключение на хуманитарната, трябва да спре. Да се сложи край на чуждестранната помощ е непрактично и вероятно би довело до допълнително човешко страдание. То е непрактично, защото гражданите на много западни нации се чувстват виновни и лично ангажирани с икономическите и хуманитарните катастрофи по света. Чуждестранната помощ им позволява да вярват, че се пра­ви нещо за борба с тези проблеми. Дори ако това нещо не е твър­де ефикасно, те желаят то да продължи. Огромният комплекс от международни организации и НПО-та също непрестанно мобилизира ресурси за поддържане на статуквото. Освен това би било коравосърдечно да се отреже помощта, която се дава на най-нуждаещите се нации. Да, голяма част от нея се разхищава. Но ако от всеки долар помощ десет цента стигат до най-бедните хора в света, това са десет цента повече, отколкото те са имали преди нея, и може би това все пак е по-добре от нищо. […]
Тук има два важни урока. Първо, чуждестранната помощ не е особено ефикасен инструмент за справяне с провала на на­циите по света днес. Далеч не. Страните се нуждаят от инклу­зивни икономически и политически институции, за да разкъсат цикъла на бедността. Чуждестранната помощ в типичния случай може да направи малко в това отношение и определено не при настоящата организация на нещата. Да разберем къде са корени­те на неравенството и бедността е важно точно защото не бива да тръгваме от погрешни предпоставки. Тъй като тези корени са в институциите, чуждестранната помощ, оказвана в рамката на настоящите институции на страните-получателки, не насър­чава особено устойчивия растеж. Второ, тъй като развитието на инклузивни икономически и политически институции е ключът, използването на съществуващите потоци от чуждестранна по­мощ за поне частично облекчаване на развитието в такава посо­ка би било полезно. Както видяхме, обвързването на помощта с условия не е отговорът, понеже то изисква от съществуващите управляващи да направят отстъпки. Вместо това вероятно по­добри перспективи има структурирането на чуждестранната помощ така, че нейното използване и управление да включи в процеса на вземане на решения групи и лидери, които в проти­вен случай остават изключени от него, и да се даде власт на мно­зинството от населението.

 

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Защо нациите се провалят” на Дарон Аджемоглу от тук (BG)

 

DOWNLOAD in English: “Why nations fail The origins of power, prosperity, and poverty” – Daron Acemoglu, James A. Robinson (EN)
Share.

Leave A Reply