okolo-afrika-rian-manser-4eti.me“С колело около Африка” е история за кръв, пот и сълзи, за екстремни горещини и дъждове, за безкрайни самотни километри по прашния път и за непоколебимата воля да следваш единствената възможна посока – напред.
Риан Мансер е първият човек в историята, осъществил обиколка с колело на Африка. В продължение на над две години и 37 000 километра “невъзможната” му мечта го изправя пред сурови изпитания и опасности – пияни гранични полицаи го хвърлят зад решетките, дрогирани бунтовници заплашват да го изкормят, страда от тежка дизентерия и дехидратация, а рояци кръвожадни комари и мухи цеце превръщат живота му в ад. Риан преодолява пустинята Сахара, научава френски, португалски и арабски, яде маймуни, плъхове и прилепи, за да оцелее, зърва пирамидите, попива свободата на Червено море и стъпва на най-високата и най-ниската точка на континента.
Освен пътешествие из непознатите африкански земи експедицията на Мансер е и пътуване все по-надълбоко във вътрешния му свят. Пътуване, което не само му помага да опознае себе си, но и разбива на пух и прах установените стереотипи и разкрива многоликата Африка – раздирана от военни конфликти, но дом на сърдечни и гостоприемни хора, белязана от нищета, но обгърната във вълнуваща въображението екзотика.
Да изминаваш с велосипед средно 90 километра на ден, често в екстремни условия и по зле поддържани чакълести и пясъчни пътища, да бъдеш хвърлен зад решетките в Екваториална Гвинея от агресивни и пияни гранични полицаи и да се изправиш пред вероятна смърт, когато си взет за заложник от дрогирани либерийски бунтовници, вероятно не се вписва в общоприетата представа за пълноценен живот, но през септември 2003 г. Риан Мансер потегля от Кейптаун, решен да стане първият човек, обиколил Африка с велосипед. Той смята, че начинанието му ще отнеме една година – оказва се, че ще му трябват повече от две. Той се завръща в Кейптаун в края на 2005 г., след като навъртява 37 000 километра през 34 държави.
Риан предприема пътешествието, за да повиши информираността на местната и световната общественост за ужасяващия жизнен стандарт в Африка, като същевременно е воден от силното желание за африканско приключение; желание, което неизбежно се сбъдва. Велоекспедицията му позволява да срещне безкрайна щедрост и милосърдие, нерядко в лицето на най-бедните, но и често се превръща в тежко предизвикателство. В “Around Africa on my Bike” Риан позволява на читателите да съпреживеят трудностите и вълненията, съпътстващи пътешествието му – той надвива пустинята Сахара, научава френски, португалски и арабски, яде маймуни, плъхове и прилепи, зърва пирамидите, изпитва свободата на Червено море в Египет, храни хиени с уста и стъпва на най-високите и най-ниските точки в Африка. Риан пристига благополучно в Кейптаун на 25 ноември 2005 г.

Винаги ми се е искало да пътувам до екзотични места. Един от идолите ми като дете беше Индиана Джоунс с неговите камшици, храмове на обречените и изчезнали кивоти – тези страхотии ме бяха изпълнили с жажда за приключения. Така че на следващия ден си купих атлас на света и започнах да изучавам всяко кътче на планетата в търсене на места, където друг не е дръзнал да стъпи. Не казах на никого за първата стъпка към пътешествието на хиляда левги, за което се говори в онази древна китайска поговорка – и това щеше да се случи, когато му дойдеше времето и имах с какво да подплатя думите си. Така че засега всичко си оставаше между мен, новия ми атлас и онова пулсиращо усещане, което изпълваше съзнанието и тялото ми, докато чаках земята да се отвори или да падне гръм.
Отне известно време, защото исках да отида къде ли не. Разлиствайки атласа отново и отново обаче, осъзнах, че непрестанно се връщам все към Африка. На пръв поглед това беше възможно най-лошият избор, тъй като ситуацията в Африка беше дори по-смутна от обикновено. Репортажите бяха преситени от новини за зверските войни в Либерия и Сиера Леоне, убийството на Джонас Савимби в Ангола, конфликта между Етиопия и Еритрея, геноцида в района на Великите африкански езера. Войната в Ирак се задълбочаваше и всичко това предполагаше ефекта на доминото по отношение на религиозния екстремизъм в Северноафриканските страни от Магреб. Сомалия нямаше правителство.Така че Африка, изглежда, я чакаше още един век на упадък, смърт и непочтеност. Това ли беше наистина първият ми избор?
Аз обаче си бях създал доста различна представа за този просторен къс земя и всеки път, щом си помислех за нея, все повече се убеждавах, че приключението ми може да се осъществи в Африка и никъде другаде. Взех окончателно решение една сутрин, както си седях на кухненската маса с третата голяма чаша кафе в ръка, загледан в страница от атласа, която разкриваше контурите на континента в детайли – голям отрязък с оранжев, пустинно-пясъчен нюанс.
Седях там, все едно се мъчех да накарам страницата да ми се подчини. Исках да направя нещо велико за Африка и в пределите на Африка, нещо, което друг досега не е опитвал. Исках да дописвам историята. И тогава, като по чудо, пътят пред мен се разкри. Дали беше възможно да обиколя този континент както някогашните мореплаватели са обикаляли Земята, като премина през всяка крайбрежна държава и накрая се върна там, откъдето съм тръгнал? На теория – да.
После изникна и следващият въпрос: как да го направя? С лодка или пеша? Нито едното. Мореплаването беше прекалено изтъркано, а ходенето пеша щеше да отнеме твърде много време.
Тогава ми просветна: добре, ще пътувам с колело!

Постижението му получава признание от самия Нелсън Мандела, който пожелава лична среща със смелчагата. След обиколката на Мадагаскар Мансер се отдава на заслужена почивка, а през 2011 г. се отправя към мистичната Исландия. За да се подготви за експедицията, каякарят цяла седмица обикаля Южна Африка в хладилен контейнер. По този начин набира средства за основания от него дарителски фонд “No Food for Lazy Man”, който осигурява спортна екипировка за деца в неравностойно положение. През 2014 г. Мансер и дългогодишната му приятелка Васти стават първите и засега единствени хора, гребали от континенталната част на Африка до континенталната част на Северна Америка.
Риан се оженва за Васти през 2016г. Зае меден месец те предприемат 39-дневно пътуване – гребане с лодка през Атлантика. Риаан и Васти Мансер завършват пътуването в своята 6.4-метрова лодка за 39 дни и четири часа, като разбиват световния рекорд на Гинес за най-бързо гребане от Калифорния до Хавай. Те правят едночасов документален филм Honeymoon Pacific, който е излъчен по Discovery Channel. Две години по-рано двамата преплуват от Мароко до Ню Йорк. Мансер казва: “Нямаше нито един спокоен ден. Имахме урагана Франк, който ни удари от юг и нямаше как да се измъкнем от него. Знаеш, че има шанс никога да не се бъдеш намерен.Правят12-часови смени на гребане и прекарва останалите 12 часа в администрацията, готвене, улов на риба, подготовка за следващите 12 часа гребане и сън.”Когато слънцето залезе и светлините изгаснат, не можеш да видиш нищо.” Беше доста поразително, но на изток имаше огромни, красиви лунни изгреви, понякога си мислехме: “Защо правим това отново?” Но започнахме да броим дните и започнахме да се чувстваме по-добре. Изумително е колко мощен трябва да бъде умът “, казва той.Това определено не е вашият конвенционален меден месец. Васти добавя: “Това, което Риан и аз бяхме съгласни от самото начало, познавайки всички опасности, изпитания и изпитания, беше, че правим истории и спомени, които бихме могли да споделим с нашите внуци.” Истории за меден месец, който е несравним.
През 2017г.  им се ражда и тяхното първо бебе, Джеймс.
Поредната му експедиция ще е преплуване на Атлантическия океан във 7-метрово двуместно кану. Над 15 000 южноафриканци се състезават за второто място във кануто. След 01. Септ 2018 избрани 50 ще бъдат сведени до 10 участника, които ще се явят на 3-дневен тренировъчен камп в Кейп Таун. Оттам най-добрите 5 ще участват в друг тренинг в Дърбан за да се избере победител.Атнантическото преплуване с каяк, от Канарските острови до Барбадос започва през Декемви 2018.

“Риан Мансер е пример за подражание и вдъхновител на африканската младеж!” – Нелсън Мандела

“Невероятна история за първия човек, който е обиколил Африка с велосипед.” – bikeradar.com

“Всичко започна с една мечта, а мечтите са нещо могъщо, което има потенциала да се сбъдне, независимо колко невероятни може да изглеждат.” – Риан Мансер

“Беше дълъг, тежък преход, но аз най-сетне бях осъществил второто измерение на приключен”Риан Мансер постига непостижимото, като става първият човек, обиколил континентална Африка с колело. Напълно сам и без употребата на моторни превозни средства той прекосява 37 000 км през 34 държави, някои от които се нареждат сред най-опасните места на Земята.”
GoNOMADието си. Изпълваше ме силна гордост. Но не само гордост. Придобих друга перспектива за света, както си стоях там, на връх Ухуру в Килиманджаро, мръзнейки, на температура от -13°С. Тук сякаш проумявах неща за самия себе си и за света, за които дори не бях помислял. Като да откриеш правилните места на сложни части от гигантски пъзел. Не се случва нищо грандиозно, но вътрешно знаеш и разбираш, че пъзелът е почти завършен. Не мисля, че можеше да се случи другаде на тази планета.” –
Риан Мансер

АНАЛИЗ НА ПЪТЕШЕСТВИЕТО: Не можех обаче да спра. Беше последната седмица от дългото ми пътуване. Пет дни по-късно, ако всичко вървеше по план, щях да вляза в Кейптаун след повече от две години на пътя. Вече бях започнал да гледам назад и да размишлявам върху пътуването, докато се движех на юг, въпреки че то все още не беше приключило. Не беше просто пътуване в Афри­ка, а дълго, понякога болезнено пътешествие из собствената ми душа. Спомени от специални моменти и тяхното зна­чение безкрайно бродеха из съзнанието ми: спомени за хора, които значеха много за мен въпреки кратките ни срещи; множеството нови познати, които бяха проявили към мен по-голяма или по-малка добрина или бяха направили всичко по силите си да ми помогнат, макар че за тях бях напълно не­познат човек; придобитото познание за това колко много из­дръжливост всъщност притежавам, познание, което можеш да получиш само чрез дълга поредица от горчиви изпитания.

Няколко извадки, преди да прочетете книгата:

НАМИБИЯ: Тази нощ разпънах палатката си само на около метър навътре в храстите. Беше достатъчно – растителността бе толкова гъста, че дори човек, минаващ бавно покрай мен, би се затруднил да види лагера ми. Местната фауна дори не беше сред нещата, за които се тревожа, и представителите й несъмнено са го знаели, защото се постараха да се „насла­дя“ на още една паметна нощ. Установих го почти веднага щом си легнах, малко след залез-слънце и след като бях хапнал една консерва със сардини за вечеря. Беше тъмна и злокобна нощ, но не и тиха. Павиани и други маймуни се захванаха да вдигат врява до небесата, а музикантите от популацията на насекомите увеличиха децибелите до краен предел и когато имаше затишие, то бе запълнено от безкрайното шумолене на листата.

Резултатът от всичко това беше, че аз съвсем не се наслаждавах на спокойна нощ в пустошта. Дивите мест­ности в Европа и на други места по света са относително безопасни и там се срещат само по няколко смъртоносни хищника, така че най-голямата опасност за човек, лагеруващ сам, обикновено произтича от собствената му глу­пост да не вземе основни предпазни мерки. Дивите места в Африка обаче са „диви“ в истинския смисъл на думата. Заради опънатите ми нерви и изключително високата влаж­ност по тялото ми нямаше и една точка, която да не е подгизнала. Нямах водоустойчива мрежа против насекоми, с която да покрия палатката си – за щастие дъждът беше спрял – и в резултат на това пред очите ми се стелеше великолепна гледка с нощно небе, на чийто фон в крайна сметка се унесох.

КОНГО: Привечер все още се тътрех по пътя, с ужас осъзнавах колко малко съм напреднал и нямах никаква представа къде ще прекарам нощта. После извадих късмета да попадна на още една крайпътна колиба. Семейството, което живееше в нея, разполагаше в изобилие единствено с гостоприемство и въпреки че не възнамерявах да нощувам у тях, на практика ме оставиха без избор. Престорих се, че не разбирам предло­жението им да ме приютят за през нощта, а после ужасно се засрамих, когато най-възрастният член на семейството легна и започна да имитира спящо кученце. Е, това сложи край на увъртането; в никакъв случай не исках да проявя неуважение към тези сърдечни хора, които имаха толкова малко и въпреки всичко бяха готови да го споделят с напълно непознат.И така, неохотно се оказах в легло назаем.

КОНГО: Набит прошарен мъж ме спаси, предупреждавайки ме за опасността от потъване, и после заедно със сина му ме прекараха на отсрещния бряг в наполовина потопеното си издълбано кану – поредните конгоанци, които тъкмо навреме се появяват от нищото, за да ми предложат помощ по вре­ме на пътуването ми през тяхната страна. Замислих се за приоритетите на развитата среда, откъдето идвах, докато седях и ядях подарения ми от тях ананас пред погледа на сина, който беше очарован от външния ми вид, от колелото ми и от начина, по който се хранех.

Повечето жители на джунглата, които срещнах през из­миналата седмица, бяха добри хора, които не заслужават съмненията, проектирани върху тях от така наречената модерна цивилизация, факт е, че те не се нуждаеха от път през джунглата, нито пък от някакви други „удобства“, кои­то за нас са така необходими. Живееха пълноценно и се справяха чудесно и без натрапници, които им се бъркат, за да ги „спасяват“.

ГАБОН: Само хора, които са предприемали подобно пътешест­вие, ще разберат напълно какво е усещането да си съв­сем сам в непозната държава с бегли познания за местния език и да те тормозят хора, към които по принцип би се обърнал за помощ. Първата ти мисъл е, че се намираш в страна, управлявана от коравосърдечни, нахални идиоти, подобно на нежелания ми габонски познайник. Като се за­мисля обаче, такива хора никога не са пътували и нямат представа какво е да си турист в чужда държава. Подходът му може би щеше да е различен, ако самият той имаше подобни преживявания.

Тези първи впечатления обаче не продължиха дълго, за­щото, въпреки че не го осъзнавах, докато тънех в кал с разпръснати наоколо вещи, бях на път да срещна първия човек от емоционално значение за мен през това пътуване. Беше сенегалец на име Махмуд, безгрижен човек в кафтан и с широка усмивка на пухкавото си, черно като въглен лице. Той държеше единствения магазин в селото и ми се притече на помощ по много начини.

ГАБОН: На тръгване гемиите ми бяха потънали и за първи път преживях онзи момент, който южноафриканците наричат tjankbalie. По лицето ми започнаха да се стичат сълзи, дока­то си мислех за приятелите, семейството и любимата си в така далечната Южна Африка, с които не бях разговарял от две седмици. Изпитвах физическа болка, вярно е, но най-силно ме пронизваше усещането, че съм съвсем сам на този свят. Човекът в края на краищата е социално животно и на мен ми липсваха близките ми, имах нужда да са до мен.

Плачът обаче ми се отрази добре. Някои хора може би смятат, че сълзите те омаломощават и обезсърчават още повече, но всъщност беше тъкмо обратното. След като се наплаках, изтрих сълзите, а с тях и всичкия си негативизъм. Въртях педалите с възобновена енергия, защото съзнанието ми се беше прояснило и имах конкретна цел

ГАБОН: На екватора нямаше нищо вълнуващо, само табела край пътя и няколко хижи на „точната линия“, обитавани от се­мейства, които се прехранваха благодарение на преминаващи­те туристи. Това обаче нямаше значение. Емоциите идваха от дълбините на моята душа – бях пропътувал дълъг; често мъчителен път, за да стъпя на екватора.

ГАБОН: „Не, не точно – отвърна той с похвална прямота. – Екваторът е широк около 100 метра, така че в момента се намираш в него.“
Замислих се дали точно така функционираше екваторът, в случай че е площ, а не линия. Земята в крайна сметка не е съвсем сферична. Помислих си за друг южноафриканец, осъществил необикновено съвременно приключение, което беше част от мотивацията ми – Майк Хорн беше обиколил цялата планета по екватора за 18 месеца без помощта на никакви моторни превозни средства.
„Тук пътищата ни за първи път се пресичат – помислих си. – Следващия път ще бъде в Сомалия или Кения.“ Тези две държави ми се струваха ужасно далеч – и наистина беше така, особено предвид крайбрежния маршрут, който си бях избрал.
Хора като Майк Хорн доказват – както се надявах да докажа и аз – че най-изумителното в приключенията на съвременния свят е колко много има все още за откриване. Не става дума за непознатите земи от приказките и фолклора, а по-скоро за това да се изправиш срещу по-опасната перспектива да отидеш там, където рискът от смърт и болести е известен и добре документиран.

КАМЕРУН: Не тръгнах директно към имиграционната служба на Камерун. Преживяванията ми в Екваториална Гвинея бяха оставили в съзнанието ми по-дълбок отпечатък, отколкото подозирах, и аз установих, че съм завладян от странна неохота да се изправя срещу тази нова страна. Замислих се и стигнах до извода, че ми е дошло до гуша хората да ме разочароват. После се взех в ръце. Разочарованията и проблемите с бюрокрацията щяха да се случват отново и отново по пътя ми на север. Не го ли приемех, мисията ми се проваляше. Така че, ако исках да стигна и един километър по-нататък, се налагаше да овладея проблема с нагласата ми и да я контролирам, защото доколко се наслаждавам на приключението зависеше от това доколко владея собственото си съзнание.
Затова се отърсих хубаво от всичко и поех към имиграционната служба с обичайната си усмивка, здрависах се наляво-надясно, разказах им за плановете си, посмяхме се и си тръгнах, доволен, с печат в паспорта. Никакви подкупи, никакво ненужно разопаковане на всичките ми принадлежности, никакво мърморене за нелегално обменяне на валута, нищо. Тези камерунски служители бяха чудесни посланици на страната си, казаха ми за някои от туристическите атракции, на които мога да попадна, и топло ми пожелаха да се насладя на посещението си и да кажа и на други да дойдат Та ето: посетете Камерун! Ще си прекарате чудесно.

НИГЕРИЯ: Когато се придвижваш на колело, този елемент от пътуването се превръща в определящ фактор; редовното изпразване на червата е нещо, на което силно се надяваш. При мен нещата обикновено се случваха около третия километър за деня. Изумително е колко бързо задръжките ти намаляват и изчезват. За нула време вече въобще не ти пука дали цяла фаланга ловци няма да се изсипят тичешком, преследвани от слон самец; заемаш си позиция и кротко се облекчаваш, докато четеш следващата глава от пътеводителя на „Лоунли Планет“. Разбира се, само един истински авантюрист може да разбере за какво говоря.

Либерия: „Махни Либерия от списъка си веднага – натърти той, заглушавайки пращенето на линията. – Няма да доживееш да разкажеш историята си, ако отидеш в тази държава. Там цари беззаконие и хората си причиняват невъобразими неща един на друг. Поеми по друг маршрут. Заобиколи Кот д’Ивоар, Либерия и Сиера Леоне. Бял човек на скъпо колело няма да оцелее в никоя от тези държави. Поеми на север към Гана и през Буркина Фасо, после през Мали влез в Сенегал.“

Аз обаче наистина нямах избор, ако исках да постигна целта си. Трябваше да премина през всяка една крайбрежна страна в Африка, независимо от опасностите, които ме деб­неха.

БЕНИН: Завързах следващото си запознанство, щом излязох да си купя сандвич и да опитам местната бира, и се заприказвах с друг вечерящ човек. Говорихме за много неща, но най-вече за неотдавнашна въздушна катастрофа, когато ливански пътнически самолет се разби малко след като отлетя от летището в Котону, за което си спомням, че чух в Либревил на втория ден след Коледа.
Човекът ме заведе на плажа на запад от града, където, каза ми той, части от самолета са били изхвърлени впоследствие, и както се разхождахме по примамливите и сега непокътнати пясъци, си спомних какво си бях помислил през онзи ден: не знаеш какъв късметлия си, докато не се замислиш за болката и нещастията, които други хора преживяват. Гражданите на Бенин несъмнено са си мислели същото, защото моят нов приятел ми каза колко разстроени и шокирани са били всички, въпреки че повечето жертви са били чужденци.
Подобно бедствие кара всички ни да се вгледаме в собствения си живот и тогава невинаги виждаме онова, което сме си мислели, че ще видим.

Имам теория, която наричам „да си вътре в картината“, а това значи да се слееш с местния пейзаж, така че да станеш част от него и атмосферата му, вместо да бъдеш чужд елемент, който само наблюдава, но не участва. Правим снимки на красиви пейзажи или на радостни тълпи от хора, за да можем да погледнем назад и да съживим спомените си, но онова, което помним, е усещането да си там, загледан в пейзажа. Обичам да гледам снимки на пейзажи, където наистина съм бил – заедно с тълпата, катерейки планина и прочие. Тези спомени остават най-ярки за мен. Хората невинаги разбират, когато се опитам да го обясня, но си е така и точно тогава аз бях в картината, в това кафене в Котону, на една ръка разстояние от всички, като се започне от бизнесмени в якета и вратовръзки и се стигне до петролни контрабандисти на скутери.

ГАНА: Крайбрежието на Гана беше туристическа зона, макар и да не бе много оживено за сезона. Въобще обаче не беше спокойно. Запазил съм незабравими спомени от посещенията на старите крепости край брега, откъдето робите са били натоварвани на кораби. В крепостта „Кейп Коуст“, най-прочутата или най-позорната, аз седях в някои от тъмните, влажни килии, където са ги държали, преди да ги поведат към корабите. Случвало се, казаха ми, да ги държат натъпкани там в продължение на месеци, където те уринирали и дефекирали и понякога умирали един до друг; неспособни да помръднат.
Музеят беше много информативен и добре съхранен. Балната зала беше запазила оригиналния си дъсчен под и не беше трудно да си представиш как множество богато облечени мъже и жени грациозно се носят, следвайки стъпките на модерен танц, а отдолу нещастните роби треперят и ридаят, докато заспят.
Също така незабравима беше обявата, все още непокътната, която съобщаваше за предстоящ търг на роби. Упоменаваха се времето, мястото и после, все едно ставаше дума за продажба на коли втора ръка, имената на робите и предишните им господари. Положението още повече се влошаваше от факта, че авторът на обявата се беше възползвал от излишното място, обявявайки, че в допълнение към робите ще се продават ориз, боб и принадлежности за сеитба. Ако беше нужно доказателство, че робите са били просто движимо имущество, то ето го и него.
Екскурзоводът ми каза, че предците на известния Луис „Сачмо“ Армстронг са отишли в Америка от Кейп Коуст. Независимо дали беше вярно, или не – не знам как може да се установи такъв факт – това наистина ме накара да видя робството в цялата му пълнота.

Кот д’Ивоар: Невинаги можеш да си избереш храната и ето един приключенски съвет, извоюван с пот на чело: не мислете за източника на месото, съсредоточете се върху вкуса, консистенцията или аромата – това, което ви се струва най-съблазнително. Част от приключението на живота е да се храниш. Ако се храните с каквото сте се хранили в продължение на 30 години, отбелязвате отрицателна стойност на скалата за приключенско хранене. Яжте каквото ви се предложи и ще внесете нов стандарт в живота си – оттук нататък всичко ще бъде по-лесно за преглъщане.

ЕГИПЕТ: Звъннах на Диксън, изпълнен с тревога. Ами ако не си е в офиса? Разполагах с импулси на стойност 30 лири и точка. Той обаче беше там и след секунда ме свързаха с него. Бях толкова погълнат от проблемите си, че дори не бях помислил как да започна, затова попитах: „Как е времето в Намибия?“. Много оригинален начин да завържеш разговор, особено така съдбовен като този. Диксън не обърна внимание и ние си поприказвахме за напредъка ми – подобно на много други намибийци той беше гледал участието ми в „Картбланш“ no DSTV и ми каза, че от него е почерпил материал за множество вечерни дискусии. На този етап вече отново се бях притеснил, защото броячът на цифровия дисплей енергично отмерваше, така че мигновено повдигнах належащия въпрос: „Диксън, толкова съм благодарен за подкрепата ви, нямаше да стигна дотук без помощта ти. Знам, че това…“
„Риан – прекъсна ме той – не си ти човекът, който трябва да е благодарен. Ние сме тези, които имат честта да са свързани с някого като теб. Ти направи нещо, за което хората само мечтаят. Нещо, което ги кара, да проверят и те какво могат да постигнат в собствения си живот Смятаме, че начинанието ти е невероятно.“
Ето това имах нужда да чуя.

СЕНЕГАЛ: Бях впечатлен от Сенегал и по-специално от Дакар. По ред причини Африка като цяло не е много експедитивен континент, но Сенегал, изглежда, беше една-две идеи пред останалите. Независимо от това, съвсем честно бих добавил, че работното време на частните и публичните сектори е невероятно лежерно по южноафриканските стандарти. Например в Сенегал всичко затваря точно по пладне за обедна почивка, която се проточва до 14:30 ч. Така и не разбрах защо им трябваха два часа и половина за обяд, освен ако не им се налагаше първо да излязат и да застрелят храната. Освен това в много случаи човек можеше да забрави за пазаруването в петък следобед. Тъй като населението на Сенегал е предимно мюсюлманско, повечето магазини не си правеха труда да отворят отново след обедната почивка, защото на практика всички бяха в местната джамия за молитви. От друга страна, държавата, изглежда, функционираше достатъчно добре въпреки този странен подход към западната идея за продуктивност.

ЕРИТРЕЯ: Последва драматичен момент, когато се опитах да използвам спирачките и същевременно да си възвърна контрола над колелото. Докато поправях спукването, имах време да се успокоя, наслаждавайки се на изумителните гледки. Останах удивен от начина, по който номадските народи живееха в самата планина. Имаше нещо завидно в хармонията между тях и средата им – а те на свой ред смятаха, че ние сме късметлиите. Животът е един голям кръг от неудовлетворено объркване.
Хиените бяха огромни и толкова многобройни, шумни и досадни през първата ми нощ в пустинята, че аз се предадох и разпънах палатката. Това помогна, но само донякъде. Бяха по-шумни от всякога и непрекъснато ме събуждаха. Показателно е колко съм бил изтощен след изгубената битка с дневния вятър, защото не се изплаших особено, когато открих едно от тези изумителни животни да се навърта около входа на палатката – само се подразних, че ме безпокоят. На следващия ден попаднах на две, които са били прегазени от превозните средства през нощта, и ми стана жал въпреки среднощните търкания с тях. В крайна сметка те са дошли тук много преди което и да е човешко същество.

ЕРИТРЕЯ: Един от най-големите проблеми на този континент е, че приемаме неприемливото просто защото сме в Африка. Именно този подход кара външни хора да говорят за „африкански манталитет“, който се свежда до смесица от некомпетентност и безрезултатност. Това не е „африкански манталитет“. Това е оправдание за началниците, които са твърде мързеливи, за да изпълняват задълженията си, и поради тази причина аз – подобно на много други – непрекъснато се озовавах в разочароващи ситуации с необразовани, зле обучени, недисциплинирани и често пияни хора с власт, за която не са достатъчно подготвени. Африканците от всички раси не са по природа по-некадърни, мързеливи или безполезни от хората другаде по света. Проблемът е, че началниците не си вършат работата. Докато не се съсредоточат върху реалността и не се задействат, Африка няма да се измъкне от плачевното си положение.

ДЖИБУТИ: Ако трябва да дам оценка, бих казал, че кхатът изглежда­ше по-малко опасен от алкохола, макар че в крайна сметка беше наркотично вещество. Несъмнено обаче сериозно под­помага всеки диктаторски режим – не само защото откло­нява вниманието на хората от тиранията, но и защото насажда най-мързеливия начин на живот, който съм виждал. За пример мога да дам работното време на местния джибутинец (онзи, който работи, а не лежи върху парче картон на улицата), а то е приблизително следното: официално започ­ваш работа в осем сутринта, затваряш за час по обяд и по­сле отваряш докъм 17:00-17:30. В действителност отваряш в 9:00-10:00 и затваряш от пладне до 14:00, а ако обедното дъвчене на кхат върви особено добре, въобще не си правиш труда да се върнеш. В случай че все пак го сториш, затва­ряш за деня в 16:00-16:30, за да се върнеш в бърлогата с кхат, където с приятелите ти се просвате наоколо, дъвчете лис­тата и пиете сладък чай. Ако стане особено приятно – е, нощта отново ще се проточи. За един южноафриканец това несериозно отношение беше едновременно непонятно и дразнещо, но след като преми­слих, реших, че се дължи предимно на обезценения живот. На какво можеше да се надява средностатистическият джибутинец?

ЕРИТРЕЯ: Последвалото ми е като бяло петно. Поздравих човек, който водеше камила, с обичайното Salaam alekum (Мир на теб!) и следващото, което помня, е, че лежах до колелото си под облак от прах, обгърнат от злокобна тишина.

Беше първото ми наистина сериозно падане след Габон и аз за пореден път запазих удивително спокойствие. Направих бърза проверка на тялото си, за да се уверя, че всичко си е на мястото. Обичайния асортимент от натъртвания и охлузвания го имаше, но също така усещах дълбока, притъпена болка в гърдите си и знаех, че имам проблем с десния лакът, който очевидно беше влязъл в пряк контакт с някоя от стърчащите скали. Успокоих се с мисълта, че щом ризата на „Фърст Асент“ дори не се е скъсала, ръката ми нямаше как да е чак толкова зле. Когато обаче с мъка навих нагоре леко пострадалия ръкав, открих дълбока рана, право до костта, дълга пет сантиметра. Опипах раната с прашен пръст, въ­преки че, съдейки по кръвта, стичаща се по ръката ми и вди­гаща малки прашни облачета, щом попаднеше върху сухата земя, вече беше ясно, че това не е стандартно колоездаческо нараняване и трябва да действам бързо.

И го направих – по моя си начин. Извадих камерата и запи­сах събитието, интервюирайки се набързо, като доказател­ство за бъдещите присмехулници, които може да сметнат, че да обикаляш Африка на колело е фасулска работа. Тогава се появи мъжът с камилата и ми помогна да промия раната с питейната си вода, после се втурна със скоростта на свет­лината към колибата си някъде в планините, за да донесе още вода. Бях трогнат: този напълно непознат човек наистина споделяше болката ми.

ЕРИТРЕЯ: Асалското езеро е три пъти по-солено от обикновената морска вода и беше дори по-впечатляващо, отколкото се бях надявал. За мен не беше въпрос просто да стъпя на най-ниската точка в Африка и да се взирам в солените плата. Важното беше, че се намирам на изумителните 153 метра под нивото на моретата, които заемат 70% от планетата ни. Беше странно усещане да знам, че повърхността на тази обемна маса вода се намира много над главата ми и само на седем километра разстояние, на другия край на невзрачната планина. Ако не бях тръгнал с колело от вкъщи преди повече от година, помислих си, никога нямаше да съм тук днес. В крайна сметка, това беше същественото.

СОМАЛИЯ: Бездействах из Джибути в продължение на седмица, докато се възстановя, след това за последно ме прегледаха в болницата и се отправих на път, минавайки покрай голф игрището. Следваща спирка Сомалия! Придобитата с пот на челото виза ми беше подръка. Границата обаче си оставаше все така далеч, защото изпаднах в ситуация, която беше странна дори за Африка (където правим някои странни неща, често без да си даваме сметка). Имах съвършено валидна виза за Сомалия… тоест за централната, призната от ООН Сомалия. Проблемът беше, че Сомалия се беше разделила на три части, които не бяха в добри отношения; всъщност бяха открити врагове. Северозападната част на страната, там, откъдето се надявах да вляза, се беше отделила и се беше обявила за независима Република Сомалиленд, а друга, североизточна област, се беше преименувала на Пунтленд и също беше поела контрола над делата си. Цялата ирония се състоеше в това, че безгласното правителство на хаотичната централна част на Сомалия беше международно признато, докато Сомалиленд, която беше относително стабилна, не беше. Визата ми беше безполезна!

СОМАЛИЯ: Станах рано и за нула време покрих онези 40 километра до мястото, където бях спрял предния ден. Десет минути по-късно вече пътувах обратно към Бербера, след като един преминаващ шофьор на камион забеляза вдигнатия ми палец и спря да ме качи. По пътя назад се замислих за универсал­ността на жестовете. Доколко универсални бяха наистина? В Нигерия например ми бяха казали, че вдигнатият палец на стопаджията е много груб жест. В Сомалиленд обаче оче­видно не беше.

СОМАЛИЯ: Бях изминал едва 15 километра, когато един прекалено фа­натичен таксиджия, убеден, че съм някакъв шпионин (предвид местоположението, вида ми и факта, че ми беше трудно да обясня какво се опитвам да направя, не мога да го виня), ме принуди да го придружа до местното летище и ме предаде на охраната, за да ме върнат в Бербера. Полицията ме провери и в крайна сметка ме пусна да си вървя, като началникът се раздели с мен с думите: „Това твой живот, можеш правиш с него каквото искаш. Дори това смахнати неща“.

СУДАН: Емоционално не бях толкова стабилен, колкото си ми­слех въпреки катарзиса в таксито от летището в Судан, а и прекомерната самота на пустинята вероятно беше на­рушила крехкия баланс още повече. Истинското състояние на духа ми се прояви един ден, когато извадих камерата за дневната сесия преживявания и частично се сринах, щом за­говорих. Помня, че се пошегувах с папата, който можел да гледа собственото си погребение от рая. После станах по-се­риозен, когато започнах да си припомням как се чувствам. Предната нощ бях ужасно тъжен – тъжен, защото не бях виждал Васти или най-добрия си приятел от толкова време, тъжен, защото бях опитал да им се обадя, но никой от тях не беше отговорил, тъжен, защото ми липсваше домът ми и исках около себе си познати лица и предмети.

Усетих, че очите ми се наливат със сълзи, щом се опитах да изразя с думи всичко това. Първата ми реакция беше да спра камерата и да оставя сесията за по-късно. После реших да продължа поради същата причина, която ме беше накарала да запиша кръвта, шуртяща от ръката ми след инцидента. Исках да занеса вкъщи достоверен разказ за онова, което съм видял и направил, и за начина, по който то се е отразило на мен самия. „Просто искам да си ида вкъщи“, казах накрая с напрегнат, треперещ глас. Тези няколко думи обобщаваха всичко.

ЕТИОПИЯ: Никъде из тези 29 страни, които бях посетил досега за 18 месеца път, не бях попадал на така плодородна земя като тази, която виждах сега – почвата буквално кипеше от жизненост, докато плуговете оряха полетата. Влагата и свежестта във въздуха бяха осезаеми. Добитъкът беше охранен и имаше лъскава козина, ярък контраст с видяното досега.
Бях шокиран колко различна беше истинската Етиопия от онази, за която бях учил като дете. Две поговорки, които набиваха в главите на нашето поколение, докато подраствахме, гласяха: „Не пилей храна, мисли за всички гладни деца в Етиопия“ и „Това прилича на нещо от Бейрут“, когато искаш да опишеш стара, порутена сграда. Сега обаче започваше да ми става ясно. Бейрут, разбрах от своя приятел Пол Асо и други хора, бил изключително модерен и развит град. Районите, съсипани по време на гражданската война, били възстановени, така че вече не се състоял от бомбардираните руини, които сме виждали по телевизията като деца. В качеството си на африканец аз бях очаквал да се шокирам от условията на глад, които уж съществуваха в Етиопия, но шокът всъщност идваше от факта, че виждам охранени деца, които просеха, все едно че от месец не са слагали и залък в уста… и че родителите им ги насърчаваха.

КЕНИЯ: Кенийската страна на границата беше в пълен контраст с етиопската във всяко едно отношение. Квартирите бяха рядкост, от най-близкия град с електричество ме деляха 575 километра каменист черен път и беше почти невъзможно да общувам с хората у дома, защото нямаше стационарни телефони или достъп до интернет, а клетъчното покритие в най-добрия случай беше частично. Общата атмосфера също беше различна – по-сурова и по-негостоприемна. Тъй като регионът беше под силното влияние на исляма, се мяркаха много малко жени и хората не бяха така приветливи както само километър по-назад. Атмосферата обаче точно тогава беше последната ми грижа. Късметът ми се изчерпа, след като бях изминал 28 000 километра през 30 държави, без нито веднъж да се разболея сериозно – истинско постижение предвид условията, на които се бях натъквал на различни места по пътя. Но не бях успял да се отърва от мигрените…

КЕНИЯ: Истинското преживяване на Килиманджаро започва в мига, когато пред теб изникнат забулените в облаци върхове и разбереш, че снимките бледнеят в сравнение с реалността. Това, осъзнах, проточвайки шия напред, беше истинското начало на приключението, което щеше да достигне кулми­нацията си в момента, когато най-накрая стъпех на върха.

Килиманджаро продължаваше да взема своя дан и все повече катерачи се връщаха обратно, преди двамата с Джеси дори да сме стигнали до ръба на кратера. Един от тях беше американец, който, преди да потеглим, ни беше казал, че трябва да уважаваме Килиманджаро; бил изкачил много планини в Америка и бил успял само заради уважението си към природата. Килиманджаро обаче не беше проявила уважение към него; каза, че се изтощил до такава степен, че дори не можел да мести краката си.

Като погледна назад сега, честно мога да кажа, че тъкмо бях из­живял една от онези седмици, които наистина не смятах, че заслужавам. Бях преживял по-голямо личностно развитие, от­колкото очаквах, и знаех, че няма да мине и ден, в който да не си напомням, че без предизвикателство няма постижение.

Това пътуване до най-високата точка на Африка, което стана възможно благодарение на толкова много хора, щеше да бъде в центъра на всяка публична реч, която държа у дома. Дори само да предам с думи онова, което ми се беше случило по време на това преживяване, щеше да е предизви­кателство.

ТАНЗАНИЯ: Когато поправиха колелото ми, същият шофьор от фа­бриката за бетон, който ме беше довел до Дар, отново ме закара на север и ме остави точно там, където ме беше качил в Мката. Веднага поех на път, а сърцето ми беше изпълнено със смесица от радост, че съм възобновил пътува­нето си към вкъщи, и благодарност към Лафрас, Ник, Марина и всички останали, които ме бяха взели под опеката си от искрена доброта. Особено Лафрас превърна едно истински демотивиращо начинание във фасулска работа.

Как можех да изразя признателността си? Думата „бла­годаря“ просто не беше адекватна; беше се изтъркала от повтаряне точно като „обичам те“. Искаше се нещо по­вече, някакво паранормално послание. Малцина притежават тази дарба и аз, изглежда, не бях от тях. Спомням си, че си помислих как ми се иска да притежавам способността да показвам на хората, че благодарността ми идва от цялото ми тяло и душа, а не само от дъното на сърцето; че нощем лежах буден, опитвайки се да се убедя, че заслужавам така­ва добрина, подкрепа и съпричастност Две години по-късно хората продължават да ме питат дали съм научил нещо за себе си през това пътуване и аз си мисля: твърде много, за да мога да го осмисля за две години, приятели.

ТАНЗАНИЯ: Едва ли е нужно да споменавам, че фокусът върху туризма беше довел до странни контрасти, понякога направо нелепи, както когато спрях за обяд в доста невзрачен ресторант и се намерих на една маса с трима свирепи на вид масайски воини – копия, къси мечове, традиционни дрехи, разтегнати меки части на ушите и прочие – на пръв поглед като изва­дени от „Нешънъл Джиографик“. Но не и на втори. Тримата предполагаеми синове на някогашна Африка отхвърлиха пре­небрежително моето непретенциозно местно ястие с късове месо за сметка на омлет и поръчаха бутилки от най-добрата бира, която пиеха, докато един от тях водеше дълъг теле­фонен разговор, а другите двама пушеха цигари с филтър – „Марлборо мен“, африкански стил.

Те си тръгнаха преди мен, но малко по-късно минах по­край тях, докато развличаха тълпа много бледи туристи в луксозен 4×4, подскачайки на един крак както по документал­ните филми. Туристите в новите си твърди дрехи в цвят каки бяха толкова впечатлени от този привкус на истинска­та, неподправена Африка, че наизлязоха да направят купища снимки, за които съвсем охотно щяха да платят такса, раз­бира се. Зачудих се какво ли щеше да стане, ако онзи мобилен телефон беше звъннал насред подскоците.

ЮЖНА АФРИКА: , преди да се осъзная, много от хората в имиграционната служба ме питаха дали аз съм човекът, който обикалял Африка с колело. Човекът от радиошоуто на Джон Роби? Онзи луд човек? Признах си. Наистина бях онзи луд човек. Един млад пътник се приближи и пъхна сто ранда в джоба ми. Изпълваш се със смирение, когато вземаш пари от хората, дори когато се нуждаеш от тях така спешно като мен в онзи момент, но е по-лесно, когато човекът насреща те гледа в очите, както в този случай, и казва: „Ти си изумителен човек. От много време следим пътуването ти. Извърши нещо изумително“. Моят ред пред бюрото на имиграционния служител ми донесе още един паметен момент. Когато жената, която ме регистрираше, видя паркираното ми отвън колело, тя не можа да сдържи удивлението си и повика колегите си, за да огледат и него, и мен. Това беше посрещането, от което се нуждаех точно тогава. Без светлини, камбани и фанфари, а само усмихнати лица.

ЮЖНА АФРИКА: Стоях там и се подготвях за преговори, когато же­ната зад мен ме попита дали аз съм човекът, който обикалял Африка с колело. Това беше въпрос, който ми бяха задавали толкова често, че отговорът се беше превърнал в рутина, но не можех да не забележа, че думите ми прозвучаха някак странно. После осъзнах, че не въпросът се е променил, а аз самият. Пътуването ми беше почти завършено и отговорът ми просто не звучеше по същия начин както в други държави, когато Все още ми предстояха толкова много път и незнай­ни. Сега почти бях човекът, който беше обиколил Африка!

Чувствах се странно празен. Какво щях да правя утре, щом вече нямаше нов хоризонт, който чака да го достигна? Толкова дълго бях на път, че почти бях забравил какво е да не си отдаден на всепоглъщаща мисия. Е, щях да си почина един ден, реших. Може би дори няколко. А после? Трябваше да се погрижа за някои неща, като например отново да поема от­давна изпуснатите юзди на живота си. А след това? Е, щях да планирам следващото си приключение. Нали това правят приключенците в крайна сметка.

СТАТИСТИКА НА ПЪТУВАНЕТО
Покрито общо разстояние: около 36 500 километра по картата. Според километража на колелото са покрити още няколко хиляди вследствие на обикаляне, връщане назад или странични пътувания.
Брой използвани гуми: около 120, най-лошо се износваха по трудните пътища в Северна Кения и Мозамбик.
Брой използвани вериги: общо 15. Първата верига издържа 12 500 километра, през целия път до Абиджан, но нейният заместител сдаде багажа след едва десет километра. В Етиопия смених десет вериги.
Брой използвани вътрешни гуми: около 90, като някои от тях бяха кърпени над 20 пъти, преди да ги изхвърля. Между другото, през последния участък имаше много по-малко спуквания.
Брой посетени държави: 33, без да включвам отклонението до Испания, за да избегна гранични проблеми в Северна Африка.
Брой прекосени граници: 35.
Брой преминати пътни барикади: стотици, ако включим неофициалните.
Брой дадени подкупи: нито един – вероятно рекорд за Африка.
Брой дни на колоездене: около 808 за 2 години 2 месеца и 15 дни.
Средно разстояние на ден: около 90 километра.
Най-дълго разстояние, изминато за един ден: 215 километра в Мароко – благодарение на силен попътен вятър и съвсем равните пътища на Западна Сахара.
Най-късо разстояние, изминато за един ден: 25 километра в Оран, Алжир, след като се натъкнах на свои сънародници и останах да нощувам при тях (вследствие на което тръгнах много рано на следващата сутрин, за да наваксам).
Средно тегло на колелото: 45 килограма плюс 5 килограма вода (освен в Мозамбик, когато по необходимост изхвърлих някои вещи и общото тегло падна на 40 килограма).
Брой паднали нокти на краката: два чифта. Третият чифт издържа през целия път до Кейптаун.
Свалени килограми: 14 килограма, от 102 килограма (ръгбисткото ми тегло) на стабилните 88 килограма. Настоящо тегло: 90 килограма.
Брой хранения през колоездачески ден: около осем, в зависимост от обстоятелства като наличност и време.
Най-често консумирана храна: консерви сардини и друга храна, в зависимост от това с какво разполагам: около 1,5 килограма ориз дневно в Нигерия, а в Източна Африка – nyama choma, или печено козе месо.
Средно количество консумирана вода на ден: около шест литра плюс каквито безалкохолни напитки имаше, обикновено като почерпка. Това правеше около 12 литра, а понякога и повече през пустинните участъци.
Най-висока температура по време на пътуването: над 50°С в Сомалийската пустиня.
Най-ниска температура по време на пътуването: -12°С на връх Ухуру в Килиманджаро, най-високата точка на Африка.
Най-висока цена за нощувка: 45 долара (тогава около 270 ранда) в Нигерия.
Най-ниска цена за нощувка: като изключим лагеруването край пътя – където нощувката е безплатна, цената да разпънеш палатката си на нечия територия обикновено беше около пет долара, но варираше: в Етиопия в повечето случаи беше един долар (шест ранда по тогавашния обменен курс).
Чифт използвани обувки за колоездене: два чифта. Първият чифт издържа до Кайро (21 000 километра от Кейптаун), а вторият – чак до вкъщи. Освен това имах чифт сандали, които носех, когато не карах.
Най-лош пристъп на болест: мистериозната болест в Северна Кения – главоболие, повръщане, обща отпадналост – която озадачи докторите в Найроби въпреки кръвните тестове и скенера на мозъка.
Процент асфалтирани пътища: около 70% от пътищата бяха асфалтирани поне до известна степен.
Най-планинска държава: Етиопия, въпреки че Транскей в Южна Африка е достоен съперник.
Взети дрехи: имах два комплекта дрехи, резервна риза, която перях при възможност, и два чифта вълнени чорапи. Когато ми откраднаха единия чифт, използвах другия през целия път до Пемба, Мозамбик, където „наследих“ още един.
Среден дневен бюджет: вписвах се в около 20 долара дневно, но пестях от нощувки, където беше възможно.

Може да се запознаете със пътешествието на следните линкове:

Официален сайт на Риан Мансер: http://www.riaanmanser.com/
Приключението в Youtube:
Част 1а: https://www.youtube.com/watch?v=6pr8sLidQmQ
Част 1б: https://www.youtube.com/watch?v=579jj-sJ-8g
Част 2а: https://www.youtube.com/watch?v=56NY56QrjII
Част 2б: https://www.youtube.com/watch?v=qXmp2983zhY

Туитър: https://twitter.com/riaanmanser
Фейсбук: https://facebook.com/riaan.manser.1
Инстаграм: https://www.instagram.com/riaanmanserofficial/ 

Ако ви харесва, моля закупете си и хартиено копие!

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Около Африка с колело” от тук