Шипка – Яна Язова

0
shipka-balkani3-yazova-4etiШипка се издига с наистина апостолска белота в сини­те небеса на Балкана. Вътрешната организация на народа и на чо­века подготвя вътрешно освобождение, победа не само над полити­ческото робство, но и над нравственото унижение и самоунижение. Борбата срещу поробването на един народ от друг народ, на човека от човека, съпротивата срещу всички оправдания за закона на джун­глата, ясното осъзнаване на всевъзможните идейни, религиозни, политически първоизточници за агресия и агресив­ност – всичко това превръща легендарния старопланински връх в символ на бъдещето.
Общочовешкото, нравственото осмисляне на Шипка като изви­сяване и освобождение, като победа на човешкото у човека, като тържество на брат­ството и единението над вековните „наредби“ да се господарства и робува духом и тялом, да се разделя, за да се вла­дее – колко хармонично се развива нравственият закон на Апосто­ла: да се съединят завинаги разумът, постоянс­твото, смелостта с великодушието.
Като завършва своята трилогия „Балкани“ с ударение върху нрав­ствените стойности на Шипка, на Освобождението, Яна Язова сключва сводовете на голяма композиция. Помним, че в „Левски“ Апостолът, Дяко­нът е проектиран не само в историческото време и във взаимо­действието на епохите, а и като въплъщение на най-висша нравственост, на такава вътреш­на организация дълбоко в личността, която непрекъснато превръща апостол­ските слова в де­ла и целия живот – в чисто посвещение: безшумно, безко­ристно, всеотдайно.
Всеки изминат ден разбираме все по-ясно: без да се мине през високите теснини на Шипка, не може да се прекрачи в новото време.
Проходът е доближен до родното място на Апостола. Кръгова­та компо­зиция извисява трилогията, нейната основна идея. Ми­сълта на авторката на „Балкани“, че Левски подготвя не само рево­люция, а нещо много повече, е завършена тъкмо на Шипка. Върхът и проходът придобиват нова значи­телност и висш нравствен сми­съл – единствено спасителен пред прага на но­вите времена.
Налага се високият проход да се защитава непрекъснато.
Авторката на „Балкани“ ни окуражава – Въстанието срещу геноцида, осво­боди­телната война, и всякоя неправда  – голямата идея на­истина може да съединява душите и сърцата. Обединява на дело, истински, само при готовност и за единоборство, когато и сам – по начало сам или останал сам – човекът е готов да защитава прохода – висок, за да се вижда отвсякъде, за да бъде невъз­можна всяка мисъл за отстъпление, за каквато и да било капитулация. Високият прелез към новото време осветлява и личния въпрос да бъдеш или да не бъдеш с изискванията на Апостола, с апостол­ските повели да сме хора и българи, да търсим и отваряме пътища не само за себе си.

Абсолютен епичен шедьовър, безценна перла в българската литература! По художествено достойнство, исторически размах и философска дълбочина Яна Язова може да се сравнява единствено с Антон Дончев и Димитър Талев.

“III и последна част от … правилно е да ги наречем “съставени по черновите” романи на Яна Язова, посветени на българските освободителни борби – поредица “Балкани”.
След като вече сме се запознали и после оплакали (почти) всички герои от предните два епоса – спойката на това страдание с “Шипка” се явява погромът на “Горния Метох”. Това е началото и тук литературно се описва една битка, каквато досега не съм чел, или гледал на екран. Представете си придошли части нередовна войска, която методично първо унищожава църквата на отсрещния хълм с топове и залпове, а после се насочва директно и към девическия манастир на игумения Евпраксия. Няма да навлизам в подробности, но пък авторката е навлезнала и описала своебразна картина, която човек няма как да забрави, веднъж прочетено. Тук някъде си дадох сметка за използваната метафора. Старата игумения Евпраксия е носител и образ на онази 5-вековна България, преживяла какво ли не, което човек не би трябвало да може да преживее. Тя, същата, ще отдаде накрая и тялото си жертва, за да осигури път за продължаване на мисията на следващата България – сестра Серафима. Тези два литературни образа, проследено през трите книги, за мен са учебник за изграждане на литературен образ. Ако останалите главни герои са исторически личности, то тези са литературният връх “шипка”. Бих се обърнал към интересуващите се от творческо писане – преди да си купите „Дзен в изкуството да пишеш” на Бредбъри, или “Мемоари на занаята” от Краля (между нас казано – първото не Ви и трябва), прочетете Язова и как тя е съградила героите си. И особено тези два споменати.
Но стига поучаване, защото след битката-погром на Горния Метох, се свикват знамената за едно последно опълчение. Руските войски са вече навлезли. Поведението на турските гарнизони е също разгледано. Оцелелите се стичат … да, не се свикват, не се призовават, а като призраци се стичат заедно с потоците и от сенките на горите под Самарското знаме. Интересна е динамиката между руси и българи в подготовката и в самия общ бой. Редовните войничета и командири не са виждали такова чудо като опълченците и военната история май няма да види друго такова, при все, че войните на бъдещето ще се водят с дронове и плейстейшън джойстик. Е, тази се води с пушки за еднократна употреба, които после ползваш като сопа, с куршуми, събирани от самото полесражение за втора употреба, с празни манерки вода, с напукани от жажда езици и устни, със зъби, с нокти и винаги с “Урааа” напред към смъртта.
Да, накрая се води “на щик”, с камъни и с тела, както ще възпее и Поета.

„За да кажеш кои са се отличили – трябва да назовеш всички“ – е казал генерал Радецки.

Забележително в самата битка на Шипка е дълбочината на описанието – както откъм преживяване на опълченците, така и от към армейска гледна точка. Използваното снаряжение, видовете топове, броят на отрядите, постройката, движението ден по ден и час по час, анализ на грешките, репликите и командите … вероятно и другаде има подробни исторически описания, но никъде не бях чел толкова живо описани военните действия. Черта, типична и за трите романа от поредицата.
Да видим и различията. Както самото заглавие подсказва – предишните две гледаха много повече през очите на апостолите, докато финалната част гледа като през кинематографска камера на събитията. Ако някога предстои да се прави филм за опълченците на Шипка – то кощунство ще е да не се използва именно този роман за сценарий. Всичко е описано сцена по сцена – живо, красиво и страшно. Дори на база какви филми получават национално финансиране – нямам обяснение как национален фонд досега не е направил именно това. Всъщност, имам обяснение, но това е съвършено различна тема.
Нещо друго – издадената трета част е между два и три пъти по-кратка от предните две. Тук на мен ми светна някаква лампичка. Припомних си откраднатите оригинали, остатъците от чернови спасени за държавния архив, изчезването и на тях от архива, унищожаването на досието на Язова от ДС и тнт и тнт, но най-вече ги съпоставих във възприятието си като читател и (макар и от скоро) като автор. Няма начин един толкова задълбочен труд на Язова да е 3 пъти по-кратък в сравнение с предните две части. Да прескача по този начин от една битка към друга и със залязването на полумесеца над Балкана да свърши. Ще простите нелепото сравнение, но това е като 8-ия сезон на Game of Thrones – оригиналният автор никога нямаше толкова бързо да приключи историята и героите си, без да обясни солидно всичко случващо се в задкулисието на битката. У мен се загнезди усещането, че по някакви причини още поне толкова съдържание е било предвидено от Язова в оригинала на “Шипка”. Може просто да съм конспиративен, а може и някой ден по чудо да излезе по-пълна версия.
В предишните две много паралели се правиха и със събития от Европа и света. Такова сравнение присъства и тук, а именно между шепата ни опълченци и “300”-та спартанци. Споменаването на исторически личности и събития не е самоцелно, а за да покаже как историята се повтаря. И геройствата и паденията. Много често се споменава и Александър Македонски като друга историческа тема, която Язова е проучвала (все пак има и такъв нейн роман, с не по-малко интересна съдба). Но препратките с него са повече в “Бенковски”.
Огромен е трудът, който Язова е свършила с тази поредица и той разкрива напълно таланта й. Мисля си, че в бъдеще все повече ще се говори за нея и наследството й. Стилът й е от най-добрите образци за времето си, а бих казал и много след него. Бих го доближил до този на Димитър Димов, но при всички случаи е отличителен с женската топла грижа за героите и своеобразно поетичен. Не твърдя с категоричност, че експериментът за преплитане на историографски стил с художествено повествование е нещо, което ще допадне на повечето читатели, но все пак е иновативен за времето си похват. В днешна ретроспектива бих казал, че този похват е най-умело използван от Стефан Цанев в “Български хроники”.
Стигнахме прага. Прагът на Империята, прагът на Балкана, проходът между Дунавската равнина и Тракия, между Изтока и Запада, където се срещат Кръста и Полумесеца. Полумесецът ще залезе за последен път заедно с красивите очи на Серафима. Пророчеството ще се сбъдне, цикълът ще се затвори, а героите ще останат да живеят чрез смъртта си.

„Да постигнеш земного блаженство и да го наречеш смърт, а изпитанията, мъките, гибелта си да наречеш безсмъртие, показва, че си бил добър ученик.“

Ще ми трябва време да преживея и аз всичко прочетено. А след това съм планувал „Соления залив“, но първо ще се разходя до “Раковски” 161 да отдам почит на един голям творец. Апартаментът, където е живяла и намерила смъртта си (не без любезното съдействие на ДС) е на някакви си 300 метра разстояние от мястото, където сега пиша тези редове. Така, като се замислиш – името на улицата, името Люба Ганчева, артистичното име Яна Язова, имената на апостолите и незнайните имена на героите – селяни, калугерки, въглищари, стари хайдути, девици с пушки в ръце, други само с нож, остарелите от битки деца, земята, където са мрели, земята, на която ние живеем – всичко е свързано и всички сме свързани.”
(Ревю на Виктор Стоянов за goodreads.com)


Цитати от “Шипка” на Яна Язова

„Да се видят на бойното поле победители – е великолепно, но до се видят събрани под бойното знаме поразените – е велико!“
„Един миг съзерцание на нещо велико – струва един живот!“
„Един малък градец, отреден да види големи дела“… Така се е писало за Плоещ на 18 май 1877 – година, пълна с бури, променчи­вост и категорични решения. През тази година вековете са се обър­квали по бързина на съби­тията с минутите, историята се е изказва­ла в полза на едни неизвестни вели­чини, додето е закривала олтари на свои разгалени любимци.

Като опитен и стар воин великият княз Николай Николаевич знаеше, че най-страшните поражения са за боеца най-добрата ка­лилка. Че няма по-добра бойна наука от загубата, че огорчението е пример, разочарованията – проекти, че всяко отстъпление е телес­коп на бъдещо поле, че всеки план се строи върху загубени ходове, че получените рани са нови оръжия и зародиши на велики бъдещи победи.
Една такава войска, неожидана и от самия главнокомандующ, се бе явила на бойното поле и очакваше неговите разпореждания.
Додето той издаваше заповед към Летящия отряд на генерал Гурко да мине Дунава и по най-прекия път да щурмува и завземе проходите на Балкана, друга войска, калена в такива битки, бе встъ­пила на бойното поле в своите права.
Можеха ли тия 7000 балкански лъвове и орли да кретат мирно след обоза на генерал Столетова, когато гласът на топовете отново щеше да прогърми в проходите на Балкана?
Можеше ли от тях да направи добри управители, администра­тори, чиновници на новоосвободените области, когато руските пол­кове победо­носно щяха да щурмуват пепелищата на Панагюрище, Клисура, Перущица, Батак?…
– Тези дружини могат да вървят само с едного – с Летящия отряд на генерал Гурко! – каза той.
– Но тези дружини, набързо сформировани тук, не са снабдени нито с един кон! – обади се Вяземски.
– Не е нужно седло там, където раснат криле! – отвърна велики­ят княз Николай Николаевич

Да се описва битката на 30 юли при Плевен е повече от съобща­ване на едно историческо събитие, то е пример за нещо, което чо­вешки воли са се мъчили да прекрояват. Човешки умове са прекар­вали свои чертежи върху мирови планове. Плашилото, което тази битка е размятала, се е мъчило да плаши най-спокойната, най-хлад­нокръвната и пресметлива владетелка на света – Историята.
Без 30 юли при Плевен би ли имало трите августовски дни на Шипка?
Ако не бе имало Ксеркса, щеше ли някога да има Термопили?
Ако не е имало Осман паша на 30 юли в Плевен, щеше ли да има Шипка?
Ако персийците не са бивали някога на Термополи, елините ни­що нямаше да знаят за тристата спартанци.
Ако на 30 юли турците не са били в Плевен, българите нямаше да имат своите опълченци.
И тъй 30 юли трябва да бъде разучаван като урок. 30 юли не е писал история – създавал я е. Ако неговият поглед при Плевен е бил с внимание насочен към връхлитащите от север, изток и юго­изток руски войски, нека не пропущаме тук да забележим оня, от­правен към близкото бъдеще, който е гледал към Шипка.
Когато говорим за 30 юли при Плевен, нека мислим за това, което в скоро време ще се върши на Шипка!
Когато вечерта преди 30 юли Осман паша даваше последните си разпореждания в Плевен, той надали знаеше, че за втори път в историята един човек от Азия вика на прохода сянката на Леонида.
Като отбраняваше равнината, той не мислеше, че издига прохо­да.
Той не можеше и да помисли, че неговите плевенски редути са извикали вече „тристата спартанци“ на Балкана.
Той нямаше наум някакви си втори Термопили.
Той не знаеше, че българските опълченци са вече на Шипка!

Един от участниците в тия паметни боеве, а именно българи­нът опъл­ченец подполковник Кисов, за първия ден на тия боеве е писал: „Цялата неприятелска армия пред нашите очи се построи в няколко линии.“
С тези прости няколко думи той е изразил целия трепет на при­бли­жаващата катастрофа.
Какви думи е казал Леонид на своите 300 спартанци, когато около Термопили гръцката земя е била почерняла от азиатските пълчища на Ксеркса, не се знае. Може би в няколкото думи, казани там от него, се е съдържал именно паметният надпис, останал впо­следствие завинаги да напомнюва на човечеството неговата слава:
„Пътнико, иди кажи на Спарта…“
Такива думи са се казвали и на Шипка. Положението на мало­бройния Шипченски отряд пред налитащите османски пълчища е било това на Леонида пред сганта на Ксеркса. Двама военачални­ци, разделени от 2400 години, са били обхванати от едни чувства… единият на Термопили, другият на Шипка!
Изходът от неравната борба е бил ясен пред очите на единия и очите на другия.
Но Леонид е имал пред себе си спартанци, а руският генерал Столетов е имал пред себе си необучени за война българи. Повече­то въстаници, нежели войници, те бяха претърпели вече жестоко оредяване след старозагорския бой.
Видели Тракия да гори, те имаха пред очите си своята много­страдална родина като един труп, наполовина пресечен от ятаган и наполовина изгорен.
Вместо да й донесат свобода, те й бяха донесли унищожение!
Застанали на прохода, те знаеха, че стоят на врата и че тази врата е последна.
Тяхното присъствие на прохода бе заставане на праг.
Отстъплението можеше да се равнява само на смъртта. Пламъ­ците от Тракия щяха да залеят Дунавската равнина… Братята руси, ако не бъдат погълнати от тази огнена вълна, ще преплуват обрат­но Дунава, за да не се върнат повече, защото цялата българска земя ще се превърне в гроб.
Всичко това трябва добре да е премислювал и генерал Столе­тов, когато ги е разпореждал из бойните участъци на прохода. Тех­ните отчаяни лица с червените белези от пресни рани, с черните оглавници от ръждивите железни халки по вратовете, опушените от димове лица, опърлените от пожари коси и вежди, всичко това е гледало на него. Това мълчание него е питало.
Зловеща картина!… Военачалник на един отряд, съставен от ос­вободители и роби, от свободни войници и свалени от бесило бун­товници, от хора, които са носили надежда за живот, и такива, кои­то се готвеха да умрат, защото я нямаха, един отряд с бойни знаме­на, но и с една половина, която носеше по лицата, по шиите си и по насечените си от ятаган ръце страшни поражения и погроми като своя бойна слава.
Подвигът и ужасът… сбрани на едно място. Надеждата и смърт­та в едни очи… това бяха двете половинки на отряда. От едната страна руси, от другата българи!…
Ето какво имаше пред себе си генерал Столетов. Да говори на орлов­ците… имаше ли нужда?… Те шетаха по своите позиции с по­знатото суетене пред боя, каквото обхващаше всички войници. Те и не обръщаха глави да го подирят с очи. Командата бе дадена още през нощта. Оставаше им сега да се разпоредят.
На него гледаха само опълченците. С едно гледане, което бе на­прежение на смърт и живот, но и въпрос, на който той можеше да даде само отговора на Леонида. Най-сетне техните дружини се сбраха около него и в гробно мълчание зачакаха. Техният въпрос да бъдат ли утре, се решаваше тук!
– Момчета!… – викна изведнъж сърцераздирателно генерал Сто­летов. – Видяхте в Стара Загора как вековните ви врагове предава­ха всичко българ­ско на унищожение! И сега виждате какво става там… в полето!…
След битката при Стара Загора царят и цяла Русия гледат на вас, юнаци, като на самоотвержени, неустрашими храбреци!… Че българският опълченец се бие не по-малко храбро от своя по-стар брат руския войник! Неприятелят, с когото вие тъй юнашки и неус­трашимо се бихте при Стара Загора, настъпва към нашата пози­ция. Той се готви да превземе Шипченския проход! От участта на шипченската позиция зависи съдбата на вашето отечество Бълга­рия! Вие трябва да приложите всичкото си усилие да не допуснете кракът на врага да стъпи на шипченското възвишение!
Помнете, юнаци, че царят и цяла Русия очакват от вас да защи­тите Шип­ка!
България от вас чака своето освобождение!…“
„Чудна беше съдбата на Опълчението – пише по-късно Бенде­рев, участник в тия боеве. – Генерал Гурко, който през целия си задбалкански поход не разреши на Опълчението да вземе участие нито в едно от сблъскванията с турските войски, трябваше да се превърне в безпомощен зрител на единоборството на шепа опъл­ченци (2000 срещу 25 000 турски войници) с главните сили на арми­ята на Сюлейман паша.“
А народният поет, когато е нагласявал на лира същия паметен момент, е намерил следните думи:

Талазите идат;
последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци,
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“

„Една великанска, една невиждана процесия!…“ е викала Ис­торията.
Салих паша, размесен с черкезите, поднови атаката си срещу предните леви окопи на противника, когато в предния окоп на 2-ра дружина настъпи голяма крамола за глътка вода. Тази глътка бе останала да хлопчи на дъното на облизаната от десетки пресъхнали устни манерка на един опълченец.
Боят отново започва! извика един предразнял глас. Няма ли за нас поне по една капка вода?… Ще изпукаме без вода!…
По-добре е да се хвърля с главата надолу през окопа между турците!… викаше друг. И тъй, и тъй умирам за капка вода!
Не приказвай така, Костадине! обади се командирът. Бързо ще ги отхвърлим и ще идем на извора… Там пий колкото щеш!
Дяволи такива… Ще те оставят да пиеш! Пътеката е застлана с трупове, около извора харман! А ти пий!… Който може да греб­не с манерката и да бяга жив… добре!… Ще се мре без вода! Пред очите ми се въртят червени колелета!…
Вода!… Вода!… надаваха отчаяни викове орловци от своите прикрития, като размахваха пушки към опълченските окопи.
Жаравата, която слънцето сипеше отгоре им, правеше техните пушки да бляскат като светкавици. Други светкавици, полетели от пълчищата, които вече се катереха с викове на ярост и омраза нагоре към окопите, се посрещаха с тях. Пръстта и въздухът, ка­мъните и слънчевата жар, всичко бе закипяло отново в гигантския грохот на сблъскването, което мъката и злорадството, омразата и дълготърпението бяха приготовлявали от векове. Но гласове не спираха да викат:
– Братушка, намери ми капчица водица!… Поне глътчица!… Уми­рам, братушка!…
– Вода!… Вода!…

Тогава се случи нещо страшно. От закипялата пръст на окопи­те се вдигнаха едни хора, не човеци, а призраци. Отначало само мъже, а после и стари бабички и по-възрастни жени. Това бяха хо­ра, които бяха премислили и прежалили себе си. Това бяха селяните и селянките, придошли от околните села да помагат на войската. Те бяха преседели в окопите през време на първата атака, присви­ти на купчинки по земята, мълчаливи и с прежълтели лица.
Сега те привдигнаха старчески снаги, пооправиха гърбовете си и се упътиха към своите съдове. Нарамиха стомни и менци в две ръце, задянаха буренца на гърбовете си, натовариха с бурета и бъч­ви гърбовете на своите животни и мълчаливо тръгнаха по страш­ната пътека към извора. Те не обърнаха очи да погледнат за после­ден път близките си, не се сбогуваха с никого… и никой не ги спря. Тъй и тръгнаха!…
Това бяха те…
Българският селянин може да изпитва страх, може да не тръгва с удоволствие… лицето му може да е прежълтяло… Но във върхов­ния миг той, неподканян от никого, издига кокалеста фигура, поиз­правя свития си гръб и… тръгва!
Тръгвал е винаги!…
Това е неговата история.
Мълчалив е като камък.
Неговото търпение е пословично оръжие.
Те разбраха, че на борците по окопите е нужна вода, че водата е крайно необходима за живота им… следователно за изхода на боя… Не казаха нито дума, нарамиха съдовете си и тръгнаха…
По оная страшна пътека, която вече описахме, над която куршу­мите бръмчеха и свиреха като оси, а картечът изкопаваше и из­хвърляше буци от кървава кал, тръгнаха едни след други водоносни­те, попрегърбени в шаре­ните си елеци, с провесени от две стомни или два медника ръце.
Никой не проговорваше нито дума, не се обръщаше към друга­ря си, който го следваше. Ако някой прецапаше през кървавата кал, падаше настрани. Отмахваха нозете му от пътя… и отминаваха.
Тия, които достигнаха извора и напълниха съдовете си, тръгна­ха нагоре и пресрещаха мълчаливо ония, които слизаха. Тъй шаре­ната редица стана двойна. Едната слизаше, другата се изкачваше. От двете страни на пътеката окървавените трупове представлява­ха вече два чудовищни насипа.
Когато върху тия два насипа се видеше да трепка още, макар и слабо, някой смачкан, овалян в калта, потънал в оцапаните си кър­ви живот, селяните, които се изкачваха нагоре по пътеката, го из­вличаха из страшната купчина и натоварваха на гърба на своето животно. Тъй бидоха спасени и отнесени от тия мълчаливи труже­ници мнозина ранени към превързочните пунктове.
А тяхното появяване горе на позицията с мокри, студени стом­ни, менци и буренца бе ознаменувано под куршумения дъжд на вра­га с дружно: „Ураа!…“
Никой не питаше колцина от тия неизвестни мълчаливци са тръгнали и колцина се връщат назад. Кои от тях са паднали, кои са още живи. Сякаш не това бе важното. А важното бе, че тия, както и всички, които пълнеха окопите, изпълняваха добре своя дълг.
– Братушка, вода!… – предлагаха старческите ръце две издигна­ти стомни. Този старчески глас, някакъв обикновен промеждутък между разразяващи се отвред гръмотевици, позволяваше да се чуе:
– Дай, дай да се напия!…
– Една глътчица ми подай!…
– Спасибо тебе!…
– Спасибо…
– Благодаря. Сполай ти, братко!
Тъй водоносците продължаваха да обикалят окопите, провеси­ли стомни в двете ръце, додето никой от защитниците не смееше да покаже главата си навън.

iazova_bio_4eti.me

Яна Язова, чиeтo иcтинcкo имe e Любa Тoдoрoвa Гaнчeвa (1912-1974), пoлучaвa пceвдoнимa cи oт прoф. Aлeкcaндър Бaлaбaнoв, кoйтo cтaвa нeин литeрaтурeн кръcтник и мeцeнaт.
Пocмъртнo в крaя нa 80-тe гoдини e издaдeнa нeйнaтa иcтoричecкa трилoгия „Бaлкaни”, кoятo включвa рoмaнитe „Бeнкoвcки”, „Лeвcки” и Шипкa”. Янa Язoвa e aвтoр и нa рoмaнa в двe чacти „Coлeният зaлив”, пocвeтeн нa прeврaтa нa 9 ceптeмври 1944 г. и нa т. нaр. Нaрoдeн cъд. Прoизвeдeниятa, чиитo първи ръкoпиcи ca изчeзнaли, cтaвaт дocтoяниe нa читaтeлитe пo рaзчeтeнитe втoри eкзeмпляри, cъхрaнявaни в личния фoнд нa пиcaтeлкaтa в Цeнтрaлния държaвeн aрхив.
Зa дeceтилeтия Янa Язoвa умишлeнo e oтcтрaнeнa oт литeрaтурния живoт и ocтaвeнa нa зaбрaвa, нo днec тя възкръcвa чрeз cвoeтo cлoвo 100 гoдини cлeд рoждeниeтo cи.

“Пробих си път с желязна броня. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме въведоха в тоя литературен свят, защото от постоянен опит знаеха какъв град от недоброжелателство и злоба, и интриги се изсипват върху новодошлия…”
(Из единственото интервю с Яна Язова преди 1944 г., в. “Литературен глас”)
Недоброжелателство и злоба, и интриги я придружават до края на живота й. Нищо не й е спестено – умират един след друг любимите й хора, вече в печатница изгаря романът й “Александър Македонски”, романът й за Левски е на косъм да излезе под чуждо име, не я приемат в Съюза на писателите, а след мистериозната й смърт изчезват ръкописи, картини, дневници, писма… Даже гробът й е заличен след 1989 г.
Но коя е все пак Яна Язова? Днешните млади читатели едва ли са чували нейното име, а училищните и университетските учебници не я споменават дори. През 1932 г. обаче американският вестник “Крисчън Сайънс Монитор” съобщава, че тя е едно от двете или трите имена в българската литература, които трябва да се запомнят. Бранислав Нушич си кореспондира с нея. Кирил Христов е покорен от хубостта и таланта й. Още през 1936 г. (след две стихосбирки и един роман) тя фигурира в обзорна статия за българската литература в Голямата енциклопедия на Ларус. Андрей Николов й прави бронзов бюст. Десанка Максимович я превежда. Д. Б. Митов и Петър Динеков пишат за нея, че има “страшно въображение” и “непознато шесто чувство”.Яна Язова, литературен псевдоним на Люба Тодорова Ганчева, е родена в Лом през 1912 г. Майка й Рада е от виден калоферски род, а баща й д-р Тодор Ганчев е потомък на болярски род, спасил се в Сухиндол след падането на Търново под турска власт. Той е завършил философия в Цюрих, и двамата са учители. През 1930 г. семейството на Яна се премества в София и тя завършва Първа девическа гимназия в столицата. През същата тази година, още ученичка, тя занася на проф. Александър Балабанов пет тетрадки със стихове и животът й в близките месеци коренно се променя, заедно с името й. Дебютната й стихосбирка с името “Язове”, редактирана прецизно от Балабанов, предизвиква сензация, тя е наречена детето – чудо на българската литература.
Завършва славянска филология в Софийския университет. Любовният й роман с професора, трийсет години по-възрастен от нея, семеен и с големи дъщери, полага драматичен отпечатък както върху творчеството й, така и върху личната й съдба. Много популярен, но и конфликтен, любимец на студентите, приятел на царя и на Елин Пелин, но с много врагове, нерядко подлаган на остра критика, обсипван с хули и въвличан в политически и литературни разпри и интриги, професорът естествено въвежда в тези среди и младата си обаятелна приятелка. Пътуванията й в Чехия, Германия и Югославия, пътешествието й до Египет, Палестина, Сирия, Турция, Гърция и остров Родос оставят впечатлението за бърза и успешна кариера, организирана от влюбения Балабанов. Малцина са тези, които обективно отчитат нейния безспорен талант и изключителна работоспособност – тя пише и стихове, и проза, и детска поезия, и драматургия, и публицистика, превежда. През 1937 г. заминава за Париж да учи френски в Сорбоната и там преживява любовно приключение с милионера индустриалец Джон Табаков, който й предлага веднага брак.
По това време отношенията й с Балабанов търпят криза поради нежеланието му да се разведе, затова Яна Язова е склонна да се омъжи за Табаков. Дългогодишният й любовник проваля обаче сватбата й, като изкусно успява да я убеди, че ситият живот на богата съпруга не е за нея, че по този начин ще съсипе таланта и бъдещето си на писател. По същия начин, година по-късно, с грозен скандал, а според някои – и с побой над съперника – той ще осуети в Созопол зараждащата се любов между Яна и художника Марио Жеков.
Едва през 1943 г., почти тайно от Балабанов, 31-годишната поетеса ще сключи брак с инж. Христо Йорданов. И макар бракът да е видимо добър, оттук нататък в живота на някогашното “гениално дете” липсват радостите.
Умират сестра й, родителите й, умира проф. Балабанов, когото тя продължава да обича – с горчива и нежна обич, докрай, умира съпругът й.
Настъпват години на пълна изолация. Яна Язова не е човек, който ще преклони глава и ще се покае пред новата власт за грешки и грехове, каквито всъщност няма. Не я печатат, не я издават, не я канят на литературни четения. В почти пълна самота тя създава трилогията “Балкани”, включваща романите “Левски”, “Бенковски” и “Шипка” – колосален труд, заради който години наред прекарва в библиотеки и архиви, броди по манастири. Въпреки ласкавите отзиви на тези, които са чели откъси от него – сред тях са Димитър Талев и Георги Томалевски, – тя не успява да ги публикува приживе. Не успява да издаде и събраните афоризми и карикатури на Александър Балабанов. Тайната около смъртта й и досега смущава и тревожи сърцето и съвестта на някои хора.
Намират я в началото на август 1974 г. в малкия апартамент  на ул. “Раковска” 161, измъчвана и после удушена с колана на халата си, навярно тровена преди това.
Трупът в горещините вече е полуразложен. Плячкосани са картините й, бижутата й, мебелите са разпродадени на общински търг. Ръкописите й са отнесени от Творческия фонд на Съюза на писателите (съюз, който така и не я приема и признава за писател) и според новоизлязлата книга на литературния историк Петър Величков “Яна Язова: проклятието на дарбата”, в смъртта на писателката “имат пръст” заинтересувани хора на властта, които дълго време преди това са я тормозили с телефонни заплахи. И пак според Петър Величков изгубените и неоткрити и досега ръкописи и архиви на писателката са прибрани с користна цел лично от Николай Хайтов, който тогава е председател на творческия фонд на Съюза на писателите.
Фактът, че досието на Яна Язова, пълно с доноси против нея и материали по убийството й и разграбването на имуществото й, не е намерено и досега, е красноречиво доказателство, че не крадци и изнудвачи са влезли в дома на писателката. Именно благодарение на Петър Величков биват издирени копия от непубликуваните й романи и те излизат един по един. През 1996 г. излиза от печат книгата “Мойра”, съдържаща част от писмата между писателката и проф. Александър Балабанов.

“Впуснах се към големия музей. Там беше чиновникът, едничкият, който научи как се казвам! Грабна ме, разведе ме навред. Най-много ме възхитиха банските съкровища на поп Груйо. Не очаквах да видя и кръста на Поибренската черкова тук!… И требника – милия охлузган тревник! О, как съм ги описвала, с каква любов… Аз разправях на чиновника кое какво е.
Защо не си взимате бележки? – пита ме той.
Не виждате ли, че зная всичко наизуст? – отвръщах му аз.

Той ме повлече към Тутевата къща, от която е гръмнала първата пушка на въстанието в Панагюрище.
Осемдесетгодишен старец, като застана под големия портрет на баща си – втори мой чудесен герой.

Когато е пукнала първата пушка – казах аз, – вашият баща е бил на почетен караул на тази врата, а сега синът му варди дома на княза…
Всичко е забравено!… Всичко е минало и свършено за хората! – със сълзи на очи проговори старецът.
Ще възкръсне! – отвърнах аз.”
(Яна Язова)

Душевната самота, отчаянието, което ме кара от 10 години да не бързам никак с издаването на моите три книги „Примери“ [издадени впоследствие като „Балкани“ – бел. ред.] отново ме обла­да. При изгреялото ясно слънце аз стъпих на лобната стена с проляни сълзи, вдигнах очи към небето и извиках сам-сама: „Вечна слава, герои!…“
Дано намеря сили в себе си да оставя на ония там, дето не поискаха да дойдат горе, които сега са свободни, благодарение само на вашата жертва, историята на вашата участ!“
И ми се стори, че един невидим и нечуван, но осезаем, сам сред тази величествена панорама на едно велико сражение, сам в своя подвиг, неразка­зан досега от никой поет, освен от мене, забравен от хората, се надвеси над мене и ми прошепна топло: „Благодаря!“
(Яна Язова)


Линкове:

или
Share.

Leave A Reply