100 години от рождението на Петко Бочаров
(19.02.1919 – 02.03.2016)

Картини от ТРИ БЪЛГАРИИ

Българска, Първо издание

Петко Бочаров, автор, 2010
Виктор Самуилов, редактор, 2010
Христо Гочев,художник, 2010
Издателска къща Жанет 45, 2010
http://4eti.me

(началните 50 страници, а скоро и цялата книга!)

„ДНЕВНИКЪТ“

Родителите ми (майка ми Мария Петрова и баща ми Димитър Георгиев Бочаров) се оженили малко пре­ди 1910 г., според тогавашните представи за подходяща възраст за сключване на брак не в първа младост, нито тя, нито той. Първото им дете, брат ми Георги, идва през 1914-а, а аз пет години по-късно, през 1919 годи­на. С момчетата потомството на рода е осигурено, за­това спират с нас двамата. Как обаче са се запознали, любов ли е било или сватосване – не зная, а и никога не съм искал да зная. Впрочем, никога не съм се и замис­лял, защото отношенията помежду им бяха съвсем нор­мални. Никога не съм чувал баща си да повиши тон на майка ми, обратното пък беше абсурдно, защото майка ми не би се скарала с мравка, та камо ли с човек. Тя беше дълбоко вярваща християнка и от тоя род жени, на които цялото им същество сякаш моли да не го на­раняват или обиждат. Имам нейна снимка като мла­да, снимката е по случай годежа й с баща ми – слаба, стройна, хубава млада жена. Снимали са се във “Фото Дацов” , майка мие седнала на табуретка и чете книга, баща ми – с брада, мустаци и пенсне, надвесен над нея, уж също гледа в книгата. Като девойка тя учила в Рисувалното училище в София, а той завършил право в Пе­тербург, където се издържал сам, като пеел в черковен хор. Свиреше на китара и имаше чудесен тенор, така казваха всички, особено добър беше с руските роман­си. Бяха приятели с Петър Райчев, прочутият оперен певец, който лично ми е казвал: „Ако баща ти се беше посветил на пеенето, а не на правото, щеше да е по-из­вестен от мен“. Петър Райчев беше разведен, жена му живееше сама близо до нас (на ъгъла на „Раковски“ и „Хан Крум“) и бяха приятелки с майка ми. А аз пък бях приятел със сина им Руслан, мир на праха му, с когото бяхме почти връстници – той беше два или три месеца по-малък от мен.
Доста знам за рода си по бащина линия, но по ли­нията на майка ми стигам само до нейната майка, баба ми Люба, и до дядо ми Петко (викали са му и Пенчо). По-назад от тях е пълна тъмнина. Чувал съм, че родът на баба Люба бил от Русчук и още веднага след Осво­бождението са се преселили в София. А за дядо Петко знам само, че е бил предприемач. Дребничък. Пъл­ничък. Заможен. Строил сгради и мостове, и изобщо всичко, което може да се строи. Очевидно с баба Люба са се оженили доста млади — на 42 години той умира от инфаркт на улицата във Виена, където бил по работа, и оставил баба Люба с четири деца: три момичета — Здравка, Мария (майка ми), Ана и едно момче, Марин. От снимката на баба Люба с четирите й деца личи, че имат излъчване на граждани, свикнали с градската сре­да. Облечени са според модата.
За рода на баща ми Димитър знам много повече по простата причина, че бащата на баща ми, Георги Бочаров, има интересна биография като помощник-войвода на Габровското въстание от 1876 г., като опълченец и после два пъти като кмет на Габрово, първия път вед­нага след Освобождението. Баща му бил свещеник, дядо поп Димитър, хаджия и баща на цял куп деца, 11 на брой (не си е знаел силата този мой прадядо), чиито потомци се пръснали из цяла България. Трябва да из­тъкна, и това е доказано, че в България няма друг род Бочарови. Ако днес попаднете на някого с това презиме, да знаете, че ми е роднина. Сега тук искам да направя едно отклонение, извинете ме. Просто това, което ще кажа, отдавна ме вълнува и не мога да не го спомена.
В края на 18-ия век, през 1788 г., в град Воден (кой­то вече не съществува, преименуван е от гърците на Едеса), на около 50 км северозападно от Солун се раж­да един Бочаров, на когото дават името Марко. Воден е имал тогава 11 000 жители българи. Селата около Во­ден също са били населени с българи. Когато пораст­ва, Марко става войвода на тъй наречената Завера – не чета, а една малка армия от български юнаци, която се покрива със слава в освободителната борба на гърците против турското робство. Загива през 1823 г. в сраже­ние с турска войска и южните ни съседи го тачат като свой личен национален герой. Дори в Париж имало улица на негово име.
Хайде накарайте грък да каже „шейсет и шест кози кожи“ и ще чуете „сейсет и сест кози кози“. Затова от Бочаров Марко станал Боцарис. Отворете която искате енциклопедия и ще намерите статия за Марко Боцарис.
А ако вземете да спорите с грък, че Боцарис е българин и че името му е Бочаров, сигурно ще ви намрази.
Никога не можах да намеря отговор на въпроса от­къде е дошло у нас името Бочаров. В Русия то често се среща. Дори, ако сте забелязали, в нашите вестници мина веднъж информация за „лятната дача“ на Путин в Сочи, която се намирала в местността „Бочаров ручей“. Там, при изговаряне, ударението пада върху второто „о“. Но името не е дошло от Русия. Ако беше дошло оттам, непременно щеше да има и други Бочарови. Но ако направите сметка за възрастта на дядото на баща ми и от рождената му дата тръгнете назад, ще видите, че ще стигнете до възраст на неговия баща приблизително подходяща, за да се е преселил в „стара България“ към 1829-1830г., когато Гърция получава независимост и когато, за съжаление, започва бруталната асимилация и усиленото преселение на подложеното на терор бъл­гарско население в Беломорска Тракия. А защо тук у нас и до днес ерудираните ни историци мълчат като риби, че най-възхваляваният национален герой на Гърция е всъщност българин, е до болка позната народопсихология. „Е, хайде сега, голяма работа, защо да си усложняваме живота и гърците да ни се разсърдят, нека си е Боцарис, много важно“. Нали ви звучи познато? Не крия, че ми се иска я брат, я братовчед на Марко да е до­несъл името Бочаров в Габрово, защото поп Димитър е бил Бочаров. А какво е било името на неговия баща, това вече не ми е известно.
Дядо поп Димитър, хаджия, е бил интересна фигура. Моят братовчед д-р Стефан Бочаров, мир на праха му е  виден столичен уролог и притежател на най-голямата и много ценна любителска колекция от пеперуди (която той приживе подари на Природонаучния музей), се бе опитал да направи родословното ни дърво, ала не успя. Препънало го миналото на прапрадядо ни. Но ми разказа следната история: на попа, вече в доста напред­нала възраст, му се родило 12-ото дете, а горката попа­дия умряла от родилна треска. Синовете и дъщерите му си имали вече свои домове, повечето не били в Габрово, а той взел, та пак направил бебе. Представил си как, ако някоя от дъщерите му вземе бебето (момче), децата й ще са по-големи от вуйчото – и мислил, мислил, пък решил. Турил чиста постеля с дантелки в кошницата, повил бебето с нови пелени, после отишъл много рано сутринта до храма, поставил кошницата на стълбите и се скрил да гледа. Най-ранобудната жена, тръгнала да се черкува, била стопанка от виден и уважаван габров­ски род – когато видяла бебето, се разтърчала нагоре-надолу, събудила жените от околните къщи, питала, разпитвала, но след като не научила нищо, взела кош­ницата и се върнала вкъщи. Момчето израсло в този дом, после следвало и завършило медицина в Париж, а след като се върнало – вече с диплома, в България, бързо се прочуло като най-добрия лекар в Габрово и околността. А дядо поп Димитър пък, щом усетил, че краят му наближава, повикал най-голямата си дъщеря и й рекъл: „Да знаеш, че онова момче там ти е брат, да не вземе да се ожени за някоя от дъщерите ти“.
Без съмнение, от всичките деца на поп Димитър си­нът му Георги, баща на моя баща, заслужава най-голямо внимание. Завършил текстилно бояджийство в Прага през 1876 г., бил на 28 години. Член на габровския ре­волюционен комитет, един от първите помощници на Цанко Дюстабанов и подвойвода в неговата чета. След разгрома на четата и залавянето на Дюстабанов стига пеш до Дунава, минава го и се включва в опълчението. Бие се на Шипка и е първият кмет на Габрово. По-на­татък става кмет за втори път. Умира па 15 февруари 1903 г. на 55 години. Става известен със своите споме­ни за габровското въстание, озаглавени „Дневникъ на Габровските възстанници подъ иредводителството па Цанко Христовъ Дюзов, записани от писаря и, на Га­бровската западна възстанническа чета Георгя Бочарова. 1876 година презъ Май от 1 – 20-тий май“ (правописът е според оригинала). Кога дядо Георги е писал Дневни­ка’“ не може с точност да се установи. Знае се, че Заха­рий Стоянов, когато издирва материали за „Записки по българските въстания“, проучва и тези спомени, нанася върху тях множество бележки, подчертавания, задраск­вания и добавки с желанието да ги включи в труда си, но умира преди да успее да го направи. Ръкописът на дядо Георги се намира в музея в Габрово, представлява доста посмачкана обикновена тетрадка и както ми каза­ха, била случайно намерена в мазето на къщата му, под куп въглища. През май 2009-а бях поканен от кмета на Габрово да посетя града. Заведоха ме в музея, където имах неповторимо изживяване – извадиха изпод стък­ления похлупак вехтата тетрадка на дядо Георги и мо­жах да я подържа в ръцете си. Не е ли страхотно! След това ме сложиха да седна на неговото място зад бюрото в кметския му кабинет, да завъртя дръжката на стария му телефон, да облека сакото му, закачено на Стойката (тук вече направо останах без думи) както си е било по негово време и да си сложа меката му шапка, също ока­чена там. И сакото, и бомбето ми бяха съвсем по мярка. Снимаха ме, естествено.
Дневникът“ е написан на ръка с виолетово масти­ло, с твърд наклонен почерк. Получих отпечатан текст и го прочетох целия. Забележително четиво. И покър­тително тъжно. Ярко свидетелство не само колко не­подготвено е било населението за прелома в неговия бит, който невъзвратимо настъпва с всяка революция срещу установената власт, но и колко разпространено е било съмнението, че някаква си банда от луди глави се е вдигнала да донесе на мирните хора само бели и нищо друго. Тръгва четата от Габрово и като минава през околните села, числеността й набъбва бързо, само че на сутринта се оказва, че три четвърти от четниците са се върнали през нощта по домовете си. После също­то се повтаря. Турската войска разбива четата и всеки трябва сам да се спасява. Макар и месец май, на балка­на има още сняг, но никой не смее да потърси подслон, защото непременно ще го предадат. Четеш и се питаш: ами дявол да го вземе, от кого всъщност бягат четници­те – май повече бягат от своите! На каква територия се развиват събитията, на българска или чужда? Никой не им дава хляб. И не защото разните овчари, козари, колибари ги е толкова страх, а много повече защото гле­дат на въстаниците като на престъпници. За мен карти­ната, която този дневник вади на светло, е ужасяваща за днешното ни национално самочувствие, но е и силно показателна за поведението на страната ни и десетиле­тия след Освобождението. Съжалявам, че трябва да го кажа, но е така.
Войводата Цанко Дюстабанов е тежко ранен в ръ­ката, изпитва силни болки, защото развива гангрена. Дядо Георги и още един четник го крепят, за да може да върви, мокри са, измръзнали са и най-вече са гладни.
„Отидохме да похлопаме на една къща да ни отво­рят. Мъжът се обади отвътре и ни каза да си вървим от­където сме дошли, защото таквизи като нази ги бесят“.
„Съмна се вече, хората се разстават. Ще ни видят, ще ни предадат.“
„Като вървяхме из пътя, та видяхме на пътя хора, седнали да ядат. Без да чакаме второ подканване сед­нахме и ядохме, каквото дал Господ. Човекът ни каза, че вчера докарали Цанката (войводата – бел. а.), вързан в Габрово. Ето как ни разказа за това.
Като слязъл Цанката в колибите (противно на съве­тите на дядо Георги и другия четник, Дюстабанов съб­рал сили и им забранил да го спират да отиде в колиби­те по-долу, за да помоли за подслон и храна – бел. а.), отишъл в някоя къща, но го видели и други хора и начаса се разнесло из колибите слух, че Цанко Дюзов е еди в коя къща в Бойновци, бил в туй време и Иван Колюв от Горнова могила. Той като чул, отива, връзва го и го подкарва напреде си за в Габрово. При това го бил и му взел парите и часовника. По-после, като го докарал до Гачовци, среща двама заптии и им го предава, но и той с тях отива в Габрово, дето му дали две турски лири бакшиш.“

Цанко Дюстабанов, един невероятен за времето си мъж — абсолютно недооценен, — е осъден (вече умиращ от гангрена) на обесване в Търново. Посреща смъртта като облекчение.
И потъва в забрава.

 

 „РАКОВСКИ“

От най-ранното ми детство само два-три спомена са останали запечатани в паметта ми. Сякаш гледам снимки. Едната е как майка ми ме държи под двете мишници и аз се опитвам да изкача няколкото стъпала пред входната врата на къщата, в която живеем. Нищо не помня какво е било вътре в стаите. Помня обаче (и също сякаш е снимка) огромния двор, лехите с цветя, кучката (боксер, казвала се е Лена), оградата от кова­но желязо и малката портичка към улица „Раковски“ с изписан на табелка номер. Къде се пада това ли? Ами пада се от дясната страна на улицата, като вървиш към площад „Славейков“, веднага щом минеш ъгловата коо­перация на „Раковски“ и „Стефан Караджа“. Тази коо­перация има два входа, откъм двете улици, и входът от­към „Раковски“ е с № 110. Значи става дума за № 112.
По онова далечно време улица „Раковски“ също беше централна столична улица, павирана и чиста, въ­преки че тогавашните таксита бяха файтони с по един или два коня, а минаваха и каруци от околните шопски села. Днес Слатина, Надежда, Дървеница, Орландов­ци, Връбница, Княжево, Бояна, Драгалевци, Бистрица, да не изброявам всичките, са квартали на столицата и като видиш как девойките им са облечени достатъчно оскъдно, за да им се вижда пъпа, трудно можеш да по­вярваш, че дядовците им ходеха с цървули и потури, с кожухче и калпак и в най-горещите дни. Това бяха со­фийските шопи, наричаха ги „белодрешковци“, защото кожата на кожухчетата им не беше боядисана. Та всяка сутрин по „Раковски минаваха шопи и с магаренца, натоварени с по два гюма от двете страни на самара, за да могат „гражданьете“ да си купят прясноиздоено мляко. По цялото протежение на улицата между „Цар Освободител“ и Перловската река почти нямаше мага­зини, защото къщите бяха едноетажни с двор. Точно каквато беше и нашата къща.
Та в нея сме живеели ние – майка ми, баща ми, брат ми и аз, плюс едната сестра на майка ми, на име Ана и тяхната майка, баба Люба. Другата сестра, Здравка, живеела в къщата на мъжа си, а братът, вуйчо Марин бил заврян зет в къщата на тъста си, пак в центъра на София, на днешния булевард „Левски“, точно където сега спират тролеите и автобус 94 на път към Ректо­рата, веднага след светофарите на „Граф Игнатиев“. Тъстът на вуйчо Марин се казваше дядо Иван (Попов), умря на 101 години, бивш артист, режисьор и както го наричаха „живата история на българския театър“. Сега на сградата на мястото на бившата му къща има плоча с неговото име.
Спирам се на тези подробности, за да дам все пак някаква представа за семейната среда, в която съм се появил. До моето раждане баща ми е бил прокурор (а може би съдия, едно от двете) в Русе и когато наближи­ло времето да проплаче второто дете, решават с майка ми да се върнат в София, където той да се установи на частна адвокатска практика. Местят се и той наистина започва в София като адвокат, само че докато пътуват с влака, аз съм дал неподлежащ на възражения знак. че излизам на бял свят, затова слизат в Плевен. Ето как и до ден днешен се водя родом от Плевен.
Но да се върнем на годината 1924-та или 1925-а. на „Раковски“ 112 вече има триетажна къща, в която ние живеем на първия етаж, леля ми Здравка с вуйчо Драшко (нямат деца) живеят на втория, леля Ана обаче е емигрирала в Италия и нейният етаж, партерът, се дава под наем на фирми. За интересите й се грижи баща ми. Вуйчо Драшко, съпругът на леля Здравка не беше сим­патичен образ. Бивш майор от конната гвардия на цар Фердинанд, той е син на богат македонец с презиме Дацов. Разболял се обаче от туберкулоза и дълго се леку­вал у нас и в Швейцария. Вероятно тази е и причината да нямат с леля ми деца. В апартамента си разполагаха с две спални – за него и за нея. Вуйчо Драшко обаче се излекувал, нищо че още не е имало антибиотици. И живя до 90 и нещо години – не знам точно колко, защо­то след като бомбата разруши както нашата къща, така и неговото фотоателие, което той бе построил в двора, а леля Здравка бе вече починала от грип, той се ожени за някаква жена, която не съм и виждал. Години по-къс- но го срещнах на ъгъла на „Солунска“ и „Витошка“. Оглеждаше се безпомощно и като му се обадих, не ме позна, а се обърна към мен с думите: „Извинете, накъде трябва да вървя, за да отида към площад Баба Неделя?“ „Нататък“- посочих му пътя. Той учтиво ми благодари, като си повдигна меката шапка и с неуверена стъпка се отдалечи. И излезе от живота ми завинаги.
Споменах, че леля ми Здравка почина от най-обикновен грип. Ще да е била малко над 70-те. От четирите деца на баба Люба тя бе най-голямата. И най-претенциозната. Може би е по-точно да кажа – и най-взиска­телната. Но и най-добрата. Беше ми нещо като втора майка и аз много я обичах. Изрядна в обноски и об­лекло, с трогателна тъга ми е споделяла как навремето, докато били канени на балове в двореца, мечтаела да стане оперна певица. Казваше ми, че гласът й бил мецосопрано, но никога не я бях чувал да пее. Домът й над нашия етаж беше образец на чистота, подреденост и вкус. Мебелите в салона и трапезарията бяха от Вие­на, чиниите и супниците бяха от скъп порцелан, а при­борите от сребро, по стените висяха в изискани рамки картини от известни художници. Някои от тези карти­ни бяха много големи, неразбираеми за мен по онова време, рисувани от брата на вуйчо Драшко, загинал на фронта в Първата световна война – Гошка Дацов. (Това Гошка, а не Гошко, много ме озадачаваше, но и името Драшко бе странно, нали?) На изкуствоведите обаче името Гошка Дацов е известно, доколкото зная имат го за изключително талантлив импресионист, от когото, за съжаление, не е останало почти нищо, защото, сякаш нарочно, там където е имало негови картини, всичко е било разрушено и изгоряло от бомбардировките. А и е умрял толкова млад, че творчеството му е било съвсем в началото. Мисля, че в Националната художествена галерия има нещо от него, видях негова малка карти­на във великолепната галерия на Светлин Русев. Но в дома на леля Здравка картините бяха по два метра ви­соки, други такива имаше в дома на сестра му Перка (още едно странно име), но и там запалителна бомба бе унищожила всичко.
Къщата ни имаше заден вход със съответното дър­вено стълбище, контактът между майка ми и по-голямата й сестра беше постоянен. Ние държахме „домашна прислужница“, която си имаше легло в кухнята, но „прислужницата“ на леля Здравка разполагаше с отделна стая на таванския етаж. Двете сестри избира­ха момичета, дошли на Димитровден от селата да се „цанят“ в София и обикновено оставаха у нас с годи ни. Напускаха, за да се омъжат, майка ми и леля ми им ставаха куми, а после винаги по празниците ни идва­ха на гости. Последното момиче на леля ми се омъжи за електротехник и си построиха къща извън София, до водната кула на Лозенец. До там, за да ги посети, леля Здравка наемаше файтон. По-късно мястото стана „вилна зона“, а още по-късно елитен квартал на столи­цата. Но по отношение на момичетата бяха в сила две железни правила – едното: да са от Северна България; другото: да няма у тях и помен от оная аура, на която в днешните модерни времена й викат sexy. Двете дами познаваха от пръв поглед.
Дойде вече време да кажа няколко думи и за по- малката сестра на майка ми, леля Ана. Падаше си малко мъжкарана. Останал ми е спомен, че обича да команд­ва. Към 1925-а г., по линията на т.н. Pro Oriente и пред­ставителя му в София дон Галоне, леля Ана емигрира­ла в Италия. Имала годеник, който загинал във войната и тя не можела да го прежали. Пък и била вече „стара мома“. Решила се на този съдбоносен скок в живота си и го направила. Pro Oriente й намерило работа като сек­ретарка в „Editoriale Domus“ – голямо издателство за вътрешна архитектура в Милано. Тя, разбира се, била вече научила езика.
Тук ще свърша тази глава, защото покрай леля Ана нейната история не може да се мине с няколко при­казки.
За по-малката сестра на майка ми, леля Ана, пре­ди тя да емигрира в Италия, имам само два спомена. Единият е как тя седи до масата, а аз си играя с нещо на пода във всекидневната на старата едноетажна къща и как навън изведнъж се разнася страхотен гръм. Виж­дам я как тя скочи и се втурна към прозореца, след това излетя на улицата. Аз съм продължил да си играя и тук споменът ми отново се избистря, защото чувам как по улицата чаткат копитата на препускащи коне. Този път аз се спускам към прозореца и виждам как минава в галоп кавалерия. Става, разбира се, дума за атентата в черквата „Света Неделя“, или както още я наричаха в ония години „Свети Крал“. Вторият ми спомен е как леля Ана ме е завела в някакво училище, където се учи френски, за да постъпя в първо отделение. Ние сме в класната стая и всички чинове са заети от деца, а мен са ме турили да седна на празно място в първата реди­ца. Мержелее ми се в главата, че учителят беше мъж, но дали беше католическо кюре или не, не мога да кажа. Леля Ана става и учтиво казва:
– Е добре, благодаря ви, оставям го на вас, ще дой­да да го прибера след часовете, довиждане и на добър час.
И тръгва към вратата. Аз също ставам, също казвам довиждане и тръгвам след нея. Следват кандърми, първо с добро, после с повишен тон, най-напред в стаята, сетне в коридора. Нищо не помага. Аз рева. Леля Ана махва с ръка, сграбчва моята и ядосано ме връща  вкъщи. На другия ден леля Ана ме води в друго училище, където се учи немски. Циркът се повтаря mot a mot. Вечерта баща ми казва, че утре той ще ме заведе. И ме води в класна стая в основното училище „Свети Сед­мочисленици“, дълга постройка в дъното на голям двор на ъгъла на „Гурко“ и „Фердинанд“, на мястото, къде­то сега е Спортната палата. (Тоя булевард, тогава „Цар Фердинанд“, как ли не го прекръстваха през годините, беше дори „Маршал Толбухин“. Е, най-сетне уважиха истинската българска икона Левски). Разиграва се пак познатият вече етюд, но когато и аз казвам довиждане на любезната г-ца Антонова, баща ми мълчаливо ме из­вежда навън, където ме хваща за ухото и така по целия път ме отвежда до дома. На другата сутрин леля Ана ме води при г-ца Антонова и слага началото на моето образование.
В тази паралелка учеше едно момченце на име Ки­рил, ние му викахме Кико. Беше отличник, схващаше всичко още от първия миг, въобще не си учеше уроци­те, а знаеше повече от всички ни. Беше по-малкият син на генерал Константин Георгиев, на чието погребение бе извършен атентатът в „Св. Неделя“. Както вече е ус­тановено, генерал Георгиев е бил убит на улицата, за да бъде използван трупът му като мюре. Гадост, но факт. А вие знаете ли какво е мюре?
Подлеците ловци правят на брега на блатото изкоп, замаскиран отгоре с трева и клони, откъдето стрелят по бърнета, патици и гъски. И ето защо са подлеци. За­щото на най-удобното за изстрел разстояние от скри­валището си забиват в дъното колче, към което с канап около метър привързват мюрето – питомна, или уловена дива патица. До самото колче, пак с нещо забито на дъното, прикрепят чим, на който му викат чучка. После се настаняват в изкопа (на него пък му викат гюме), пият греяна ракия и чакат прелетните птици да кацнат във блатото. А те кацат, защото мюрето ги вика. Когато усети, че подобни нему птици, ала свободни, прелитат отгоре, то почва да квака. А след като разбере, че ги е примамило да кацнат, веднага се качва на чучката, за да не пострада от изстрелите.
Същият сценарий, по който са действали и заговорниците, преди да взривят християнския храм. Как, с какво и къде да привлечем царя (Борис III) да дойде на място, където най-лесно да го убием. И решават, че най-удобното място е черква. И че той непременно ще отиде на опело в черква, ако се погребва уважавана от него личност. Значи първо им трябва мюрето, само че не живо, а мъртво. И старателно подготвят атентата. Чрез клисаря внасят на тавана 25 килограма експлозив и го слагат до една от носещите главния купол коло­ни. Ще го детонират със шнур, който трябва да гори достатъчно дълго, за да могат двамата атентатори да избягат. И определят деня – Велики четвъртък, 16 ап­рил 1925-а г., два дни преди Великден. Примамката, генерал Константин Георгиев, е застрелян на улицата на 14-и и погребението му е насрочено за четвъртък. Храмът е вече препълнен с хора, царят трябва всеки момент да дойде и шнурът е запален. Но царят закъсня­ва. И оцелява. А закъснява, защото е отишъл първо на друго погребение – на убитите също във вторник, 14-и април, хора от неговата свита в прохода Арабаконак, където му била устроена засада, докато се връщал от лов на глухари в Етрополския Балкан.
Не ми е известно другаде в християнския свят да има вдигната във въздуха препълнена с хора черква, за да бъде постигната политическа цел. Виж, при мюсюл­маните няма задръжки, както се убеждаваме ежедневно и досега — сунити взривяват джамии на шиити, шиити взривяват джамии на сунити. Но атентатът в „Света Не­деля“, в християнската столица на царство България, е бил нещо нечувано за времето си, както е нещо нечува­но и за ден днешен. Отвратителна подлост, низост, за­щото никой не би могъл да предположи, че такова нещо изобщо е възможно. Поради гръмовното възмущение, заляло целия свят, нашенските комунисти намират по-късно оправдание във версията, че така нареченото во­енно крило на партията им не се съобразявало с полити­ческото ръководство, че действало на своя глава и пр. и пр. Всуе! При подобни актове, дело на чудовищен ман­талитет, никакви обяснения не намаляват отвращение­то. И наистина е жалко, че уникалното петно е лепнато тъкмо върху политическа партия, която, както навреме­то, тъй и днес се назовава българска.
Тук нямаше как да не спомена атентата в „Св. Не­деля“, защото образът на леля Ана от 1925-а г. е пър­вото, което изниква в съзнанието ми при спомена за гръмотевичния тътен от експлозията. Мисля, че тя още същата година е заминала за Италия. Следващия път, когато я видях, беше след 40 години.
В редакцията на лъскавото списание “Domus“ леля Ана се сближила с „момчето за всичко“, Джани, 12 го­дини по-млад от нея. Оженили се и заживели в някаква мансарда, като нейната заплата била по-висока от него­вата. Джани обаче направил главозамайваща кариера – за десет години станал първо акционер, после директор и накрая собственик на „Domus“. Когато го видях през 1965 г., той беше възпълничък, нисичък и силно накуцващ с единия крак мултимилионер, не знаеше ни­какъв език, освен италиански, извънредно симпатичен и винаги готов да услужи. С леля Ана бяха вече разде­лени (не разведени, в Италия нямаше по онова време разводи, имаше институция separazione legale – законна раздяла), живееха отделно, но той всяка вечер й се обаждаше по телефона, за да си кажат „лека нощ“. И тя сякаш живееше единствено за този момент. Апар­таментът й се състоеше от 8 стаи на най-горния етаж от сграда в центъра на Милано, стълбичка от едно ан­тре водеше нагоре към покрива, който представляваше огромна тераса, оформена като градина с цветя и де­коративни храсти. Леля Ана правеше всичко, за да е вечер сама, вероятно, за да не става никой свидетел на телефонното обаждане. Затова си имаше жена, която й помагаше в домакинството, но тя идваше сутрин в 8 и си отиваше към 4. Джани също живееше сам, бившата му секретарка, която вече му бе родила две дъщери, си имаше собствен дом, не по-малко луксозен от този на съпругата му. Тук трябва да добавя, че някъде в начало­то на 70-те години едната му дъщеря беше отвлечена и че, според италианските вестници, освобождаването й се дължи на изплатен внушителен откуп.
Можах без да искам да надникна в личния живот на леля Ана, защото тя ме прие като гост за една седми­ца през 1965 година. Шест години преди това обаче аз бях ходил пак в Италия, само че не в Милано, а в Рим и тогава не успях да се видя с нея. През 1960 г., за мое и на всички колеги изумление (най-вече на партийното бюро), шефката на БТА Елена Гаврилова изпрати мен в Рим да отразявам Олимпиадата. Тя вече ме беше издиг­нала от редактор-преводач до завеждащ отдел „Амери­ка и ООН“, макар да бях безпартиен и макар да знаеше, че в Италия имам „богата леля“. Експеримент ли е била решила да си направи – не знам, но твърде интересна беше първата ни среща, след като се върнах. Току пред агенцията бях задминат от колата на другарката Гаври­лова. Слизайки, тя ме видя, спря се и с две ръце върху бедрата почна да повтаря „ама вие се върнахте, ама вие се върнахте“. Не по-малко изненадан от нейната изне­нада бях самият аз, защото ако има нещо, в което да съм бил твърдо убеден през всичките години на тота­литаризма, то бе, че в чужда страна не бих могъл да живея. Е, тя естествено не ме познаваше достатъчно, за да си даде сметка – щом съм се върнал, то е било от чист егоизъм, а не от привързаност към режима.
През 1965 г. (този път вече ме пуснаха, вероятно убедени, че няма да избягам) прекарах при леля Ана не две седмици, както бях обявил, а само четири дни, защото в нощта след четвъртия ден някакво мистери­озно предчувствие ме бе събудило и след като видях, че в коридора свети, станах да видя какво става. Вра­тата на банята бе отворена и вътре леля Ана лежеше на пода. Пренесох я на ръце до нейната спалня (макар уж крехка, се оказа изненадващо тежка) и събудих по телефона секретарката на Джани, която поназнайваше английски. Тя се обадила на Бърза помощ, линейката дойде и лекарят каза, че леля Ана е получила инсулт, т.е. „мозъчен удар“ . И я откараха. Останах сам в този огромен апартамент, дочаках секретарката, която обе­ща да ми уреди полет до София още същия ден. Така и си заминах, без повече да видя леля Ана. Този инсулт тя го преживя, но втория — не. Отнесе я две години по- късно.
За пръв път пиша спомени, което се оказа увлека­телно занимание. Винаги се сещаш за нещо, което ти се иска също да споделиш, а си го отминал. Ето защо реших, че няма да разказвам едновременно за всичко в даден момент, после пак едновременно за всичко в следващия момент, а хвана ли се за нещо, ще го про­следя, ако е необходимо, до наши дни. За да се получи повествование, съставено от отделни картини.

 

КОЛЕЖЪТ

Основното ми образование мина без особени съби­тия или изживявания. Четири години в училището „Св. Седмочисленици“ с г-ца Антонова, след това три годи­ни в прогимназията, дето и сега е срещу черквата „Св. Седмочисленици“. Впрочем, помня когато строяха тази черква, помня и зловещите развалини на така наречена­та Черна Джамия – турски зандан преди Освобождени­ето, на мястото на който издигнаха християнския храм. Помня, защото пътят ми към училище минаваше от там. Чувал съм, че Левски е бил затворен в подземията на „джамията“ и че оттам са го отвели към бесилото извън града, където е сега паметникът му. А откакто отвори врати, черквата имаше свое постоянно присъст­вие в живота на семейството ми както поради близост­та до дома ни, така и поради силно вярващата ми май­ка. Тя ревностно следваше обичаите и традициите на православието, водеше ме на черква по празниците, а у нас на Богоявление редовно идваше свещеник да ръси, караше ме да се причестявам, в съботни дни надвечер ме водеше в „Александър Невски“ да слушаме как пее хорът. Специално този хор ми действаше по някакъв особен начин (това важи даже и днес, само дето усе­щането е вече почти разкодирано), може би някога съм улучвал и солови изпълнения на Борис Христов. Май­ка ми беше от оня тип жени, у които женствеността се съчетава с нежност и финес, дори и като възрастна ся­каш очакваше от нас, двамата й сина и съпругът й, да й бъдем опора срещу превратностите на съдбата. Колко неведоми са делата ти, Господи! Именно тази уж лесно ранима жена, едва ли не способна да рухне от първия пристъп на най-слабата буря, понесе с далеч по-голяма твърдост от нас, тримата мъже, последиците от експло­зията на авиационната бомба, която разруши и изпепе­ли дома ни на ул. „Раковски“ 112, унищожавайки съби­раната с години покъщнина и оставяйки семейството ми без покрив и без вещи. С една дума, като преобърна наопаки целия ни живот и ни смъкна до равнището на бежанци.
През 1932 г. обаче аз още бях момче, което трябва­ше да влезе в гимназия. Брат ми вече учеше в Амери­канския колеж, който току-що се бе преместил от Са­моков до софийското село Симеоново. За моя и на при­ятелите и съучениците ми изненада, баща ми реши и аз да се запиша в Колежа. Лично аз се изненадах, защото таксата беше не доста, а много висока, пък докато брат ми завърши, трябваше да се плаща само за него още три години. Ако към тях добавим и още шест за мен, получаваше се нещо наистина внушително. Но баща ми беше решил и очевидно можеше да си го позволи. Винаги съм си мислил, че ако той не беше отделял тези пари за образованието на синовете си, а бе купил някой и друг магазин например, сега щях да имам една добра рента в евро и щях да си гледам кефа. Но той е мис­лил другояче и ето че в един момент успях да стъпя на журналистическото поприще само защото можех да си служа с английския език.
В Колежа по онова време първата година се нари­чаше четвърти клас и се свършваше с девети – тоест една година повече от гимназиите. Цариград се гордее със своя „Роберт Колеж“, основан през 1863 г., а наши­ят Американски колеж е с три години по-стар. Отворил е врати в България през 1860 година! Всъщност той е най-старото американско училище извън територията на САЩ в целия свят!
Няма значение как и защо американските мисионе­ри са дошли в българските земи. Дошли са с благородната цел да ограмотяват едно покорено от турци насе­ление и това е достатъчно, за да им благодарим. Идват само две години след като Васил Иванов Кунчев, нари­чан още Левски, става монах под името Игнатий. Или цели 16 години преди Априлското въстание. А защо по-младият колеж става по-прочут от по-стария? За­щото през по-голямата част от изминалото време у нас властта е бивала в ръцете на политически сили, чиято първа грижа винаги е била „да не обидят освободите­лите“ (по едно време вече бяха „двойните освободите­ли“), като наред с руското, признаят и друго влияние.

***

За мен винаги е било загадка защо първото учебно заведение на американски мисионери на Балканите се е настанило в Самоков. Не другаде, не в някой от голе­мите ни градове, а в Самоков. Така или иначе, тъкмо в Самоков Колежът слага началото на специфични за него традиции в изучаването на предметите, в препода­ването и главно в извънкласното ежедневие на своите ученици. В Самоков Колежът се е помещавал в някакви стари сгради, които твърде скоро са се оказали негодни да задоволяват бързото му развитие.
Ето защо американската фондация купува един об­ширен терен около малко хълмче сред голите поляни на 2 км под село Симеоново и на около 6 км югоизточно от София. За 2-3 години новото строителство завърш­ва и Колежът се пренася там през 1930 г. Така започва „златният му век“ – но за жалост във време, когато в Италия, в Германия, Япония и Съветския съюз фаши­сти, нацисти, милитаристи и болшевики вече главоломно тласкат човечеството към катастрофата на Втората световна война. След като на 1 март 1941 г. България влезе в Тристранния пакт и Народното ни събрание малоумно обяви „символична война“ на антихитлеристката коалиция, оставането на Колежа у нас бе вече невъзможно. Той бе закрит през 1942 г. Учителите чуж­денци си заминаха, учениците се прехвърлиха в бъл­гарските гимназии, а прогерманското правителство на тръгналата вече към голготата си България вероятно се е поздравило за свършената полезна работа. Сградите и инфраструктурата на Колежа, разбира се, останаха и след 1944 г. комунистите настаниха там школа на сво­ето МВР. Издигнаха нови огромни сгради, сложиха ба­риери пред портите и лостови с калашници. Там и сега получават професионална квалификация служители на правоохранителните органи – странно съжителство вече вътре в чертите на пропълзялата до Колежа сто­лица. С една дума, различно е. Коренно различно от онова, което беше. Днес децата отиват на училище и се връщат у дома с градския транспорт. А навремето ние живеехме там. И сега натискането за приемане във възстановения Колеж е голямо, и сега полученото там образование е на високо ниво, но въпреки всичко едновремешният Колеж беше нещо много повече. И при­чината е една единствена – няма го пълния пансион и всичко онова, което само той може да даде. Не за овла­дяването на учебния материал, става дума за възпита­нието на младите, за оформянето на възгледите им, за изграждането им като личности.
И тъй, Колежът отпреди войната се състоеше от две части – мъжка и женска. Между тях съществуваше пространство от около стотина метра, което беше „из­вън границата“, т.е. нещо като ничия земя. В тази зона ученик не можеше да стъпи. В края на всяка седмица учениците имаха право да отиват в София, само че не едновременно – един уикенд беше мъжки, следващи­ят – женски. А цялата територия бе оградена с мрежа. В забранено време само една стъпка извън тази ограда се смяташе за отлъчване и то беше най-тежкото прови­нение. Следващото бе пушенето.
Животът в Колежа беше подчинен на точно опре­делен график, като началото на всеки негов етап се  възвестяваше от звъна на голяма камбана. Първо „гласът“ й нахлуваше през отворените прозорци — лете и зиме — точно в 6 часа. Често в студовете сме се събуждали със скреж върху юрганите. Трябва обаче да скочиш неза­бавно, защото разполагаш за тоалета си само с поло­вин час. В 6:30 камбаната бие за закуска. В 7:00 бие за сутрешно едночасово прекарване в занималнята — да се доизкусурят знанията по уроците. И в 8:00 – камбаната за първия учебен час. В 9:00 – за втория. В 10:00 и мом­чета, и момичета се събират в голямата зала, самият президент прочита пасаж от библията, а колежанският хор (между другото, доста добър) изпява химн. Прези­дентът казва „Да се помолим“, свежда глава и изрича няколко отправени към Бога слова. Впрочем, същият ритуал с президентската молитва се изпълнява и преди всяко хранене в столовата. Докато се казва молитвата, всички стоят прави. Едва след това сядат – в залата, за да започне дискретното кръстосване на влюбени погле­ди от мъжката половина към женската и обратно – в столовата също, само че едновременно с унищожава­нето на съдържанието в чиниите. (В това отношение най-облагодетелствани бяха, естествено, горните кла­сове, защото колкото си по-голям, толкова масата ти е по-близо до центъра. Малките в дъното нищо не може­ха да виждат).
В 10:30 започва третият учебен час, а в 12:30 свършва четвъртият. 15-те минути между академичните 45 минутни часове минават в местене на паралелките от една стая в друга. В Колежа нямаше определени клас­ни стаи. В 13:00 часа камбаната бие за обяд, в 14:00 за още 2 учебни часа. След което настъпва най-хубавото време – от 16:00 до 18:00 всеки прави каквото иска. Спорт — всякакъв, в това число и писта за лека атлети­ка. Фантастична библиотека. Музика. Два часа на свободната ученическа инициатива — извънкласна дейност според различните вкусове и наклонности. Дори и за гледане в една точка). Никой от администрацията не ти досажда, никой не ти дава съвети. В 18:00 – вечеря, а от 19:00 до 21:00 – всеки клас в своята занималия да зу­бри. Има си специален учител, който прекарва тези два часа в занималнята, за да дава консултации. Тишината е задължителна. И накрая в 21:30 – по леглата. Учите­лят, отговорник за етажа, изгасва осветлението. Всички да заспиват.
Това е. Ден след ден.

* * *

Когато постъпихме в Колежа в приятен септем­врийски ден на 1932 г., моят клас, (дипломирал се през 1938 г.) се състоеше от 40 момчета. Завършихме оба­че 23-ма. В последните два класа, 8-и и 9-и (или както ги наричат в американските Колежи junior и senior – младши и старши), двете ни паралелки, реална и полукласическа, се състояха от по 11-12 души. Това озна­чаваше следното: нямаше час за преподаване и час за изпитване. Половината час ни изпитваха, и то до един, другата половина ни преподаваха. Така всеки имаше толкова бележки в тефтера на учителя, колкото бяха учебните дни. И в края на семестъра числата се съби­раха и деляха. Крайните ни оценки бяха с десетична точка и две числа след нея. Не се четяха изчерпателни лекции. Даваха ни схема на главното, а който искаше да знае повече, сам се грижеше да го научи. В библио­теката можеше да намериш всичко. Ако си знаеш само схемата — минаваш, но с 3. За повече трябва и да знаеш повече. Просто ти си носиш отговорността. Защото е унизително за личността друг да ти налива знания в главата.
Съботите и неделите бяха определени за концерти, представления, дебати или срещи с интересни хора в голямата зала пред цялата колежанска публика, често и с поканени от София гости. Нямаше случай в София да пристигне за концерт или друго изпълнение светов­на знаменитост (а тогава това беше най-нормално), и човекът да не дойде и в Колежа. За нас обаче най-интересни бяха собствените ни изяви. Ето за какво става въпрос.
Театралните представления и дебатите имаха осо­бено място в извънкласната дейност. Две дружества поставяха пиеси на колежанската сцена. Едното се каз­ваше развитие“ и пиесите се изнасяха на български език, другото беше „Dramatic Association“ и пиесите бяха на английски. Спектаклите се подготвяха месе­ци – трябваше да се осъществят кастинги за избор на артистите, да се определи режисьорът, техническият персонал. Всички до един — ученици, включително и сценографът, осветителите и художникът по костюми­те. От страна на администрацията имаше само един „съветник“. Той даваше мнение, но не се бъркаше в решенията.
През учебната година „Dramatic Association” има­ше на разположение две съботни дати. Едната за три едноактни пиеси, другата за една „пълноактна“. В едноактните можеха да участват единствено ученици от 6-и и 7-и клас. Тестовете се провеждаха рано есента. За главна роля в такава пиеса се получаваха 3 точки. И съответно 2 и 1 за по-малките роли. В пълноактната пиеса можеха да участват единствено ученици от 8-и и 9-и клас. Тук за главна роля се получаваха 6 точки. За да станеш член на „Dramatic“ бяха нужни най-малко 6 точки. Ясно е колко трудно бе да ги набереш.
Излишно е да обяснявам каква популярност в от­срещната страна на ничията земя си спечелваше ус­пелият да влезе в „Dramatic“. За онази ни възраст то беше нещо нормално. Трябва да кажа, че и Админи­страцията се отнасяше с особено уважение към попу­лярните личности сред учениците. Дебатите обаче бяха още по-интересни. Изнасяха се дебати и на български, и на английски. На български те се организираха от „Карнеги клуб” На английски се водеха между отбори на класовете. Първо между отбор на 8-и клас момчета и 8-и клас момичета. После между момчетата и моми­четата от 9-и клас. Накрая победителите от 2-те срещи се сблъскват на финала. Темата се определя от изгот­вен по взаимно съгласие списък от теми и чрез жре­бий. Отборите са от по 3-ма души. Те си разпределят ролите – кой какво ще говори по темата. И се готвят в библиотеката цял месец. Прогнозират какви аргументи ще им извади противникът.
На определената дата всичко става много тържест­вено. Особено на финала. Тогава горе на сцената в средата на висок постамент стои огромна метална купа. Под нея е седнал президентът — той е арбитърът. В ля­вата страна па сцената има маса за отбора на момчета­та, в дясната е отборът на момичетата. Отпред е ора­торската трибуна. Долу първите три реда от седалки са запазени за гости от София – политици, общественици, журналисти, родители. Във всеки отбор си решават кой от тримата ще говори пръв, кой втори и кой трети. Вре­мето на всеки оратор на трибуната е 10 минути. Щом направи 9, президентът, подобно на щатски съдия, удря с дървен чук пред себе си, което означава, че на оратора му остава още една минута. Когато тя изтече, а той про­дължава да говори, президентът удря с чука два пъти и говорещият може само да си довърши изречението. Така се изреждат през един и тримата от двата отбора. Следва почивка от 15 минути. След нея отборите имат право на по още едно петминутно изказване. Което се подготвя там, на масата на сцената, според чутите аргу­менти на противника.
Журито е от гости, настанени на първия ред. Лист­четата им се събират и предават на президента, който обявява победителя и тържествено му връчва купата. Така минават дебатите и на български, и на английски. Тук трябва да добавя, че в Колежа имаше кръжоци по дикция и реторика. И си мисля колко важно е било това и колко безпомощно мънкат днес пред разни микрофо­ни обществени фигури, които си въобразяват, че някой ги слуша. Нито са наясно с произношението, нито с типичната за българската реч интонация, нито с елемен­тарните правила на ораторското изкуство. А какво да кажа за словото зад и в кадър по телевизията – говорни дефекти, сбъркани ударения, диалектно произношение, по-леко или по-силно изразено фъфлене, снижаване на интонацията в края на изречението до степен, че зри­телят не чува нищо (главно при дублиране на филми) и пр. Но нали уж има режисьори, продуценти – те не виждат ли, не чуват ли? Мистерия.
Спомням си например финален дебат на български по темата: „Обществото на народите да приеме ли пре­поръката на британската правителствена комисия за разделяне на Палестина?“ За ДА-то пледираха момче­тата. Спечели НЕ-то. Спомням си и друга тема, само че с дебат на английски: „Оправдано ли е нахлуването на Италия в Абисиния?“. Спечели пак НЕ-то.
Картината на богатата извънкласна дейност в Ко­лежа обаче няма да е пълна, ако не отбележа и други ученически инициативи. Ученически съвет — едина­десет члена, избрани от всеки клас, с изключение на 4-ти, в помощ на самоуправлението . Списание “рил­ски шепот“ – едно от най-старите ученически изда­ния в България, основано в самоковския Колеж през 1914 г., чийто страници бяха на разположение на всеки склонен да пише поезия или проза. Редакция от десет души, плюс главен редактор и трима учители – съвет­ници. Периодичност: всеки месец. Карнеги клуб, Аеро клуб, дружество „Напредък“ и дружество „Развитие“, Исторически клуб, Английски кръжок, Френски кръ­жок, Клуб „Милост към животните“ и още куп други. Първокласен смесен хор и оркестър от около 30 души.
Спортът беше силно застъпен, но и тук всичко за­висеше от предпочитанията на отделния човек. Спорт­ният съвет от председател и шестима членове, плюс двамата учители-съветници беше една от най-автори­тетните структури. Може би най-голяма роля за попу­ляризирането на баскетбола в България има Колежът. Отборите по волейбол, футбол, тенис, ски заемаха по онова време първите места в гимназиалните състеза­ния. Докъм края на юни 2009 г. от момчетата от моя ви­пуск бяхме останали все още живи само двама – Божи­дар Такев и аз. Вече съм само аз. Божидар си отиде не­надейно и много ми е мъчно, тъй като бяхме съученици и първи приятели от 15-годишни. Божидар беше изявен атлет, в последния клас председател на Спортния съвет, след което целият му живот беше посветен на баскет­бола, чийто „баща“ в България беше. Играч, треньор на „Академик“, после на Националния отбор, фактор във федерацията, за времето си широко известен и уважа­ван в чужбина. Светла му памет. Традиционната щафе­та около Двореца в София редовно се печелеше от колежанските спринтьори. В края на всяка учебна година в самия Колеж се организираше Олимпиада по лека атлетика, с подходяща помпозност, естествено – изби­раше се царица на красотата с две подгласнички, които после, ведно с президента, връчваха индивидуалните медали и купата на класа, победител по точки.
Неотдавна бях на Витоша, над Симеоново. Пред мен долу лежеше като на тепсия София – западните и северните й квартали потънали в мараня, центърът с лъскавото кубе на „Александър Невски“ и открояващите се ясно, наредени като кутийки „блокове на „Младостите“ и „Дружбите“. Сред тях като челен оазис изпъкваше Колежът. По-точио покривите или само част от покривите на старите сгради, едва ли не вече прихлупени от огромните корони на дърветата. Едновременната, стърчаща върху голото тревисто баирче водна кула е изчезнала в пръстена от разкош на борова гора. Високият тухлен комин на парното също с скрит в зеленината.
И без да искам ми стана весело. Защото изведнъж си дадох сметка, че не едно, не две, а дявол знае колко от тези кичести дървета и тъмнозелени борове нямаше сега да са там, ако бях учил в софийска гимназия. Защо­то съм ги садил като еднометрови фиданки със собстве­ните си ръце. Защо и как? Сега ще разкажа. Садил съм ги, защото съм изтърпявал наказание. Защото цялата тази пищна зеленина там е плод на тогавашната систе­ма за наказване на ученическите провинения. Колежът си имаше вътрешен правилник, с който всеки трябва­ше да е запознат. Правилникът съдържаше и списък на деянията, които се определяха като провинения, плюс наказанието за всяко едно от тях. Списъкът не беше особено дълъг, започваше с най-дребното и свършваше с най-тежкото. По-горе вече споменах, че най-тежко- то провинение беше самоотлъчването. И то бе накрая в списъка. Над него идваше пушенето. Оттам нататък нагоре, но по низходяща линия на наказанията, вървя­ха останалите провинения (непристойно поведение, умишлено увреждане на имущество, гюрултия там, къ­дето трябва да е тихо, та чак до обикновеното закъсне­ние за час, за храна, за занималнята и пр.)
Какви бяха наказанията? Не, неправилно използвам множествено число, наказанието беше едно — работа. Работа всякаква. Умствена или физическа, няма значе­ние. Работа, полезна за Колежа. Системата бе следната: закъснението се наказваше с час работа. Пушенето — с 30, самоотлъчката – с 50. Тук обаче ще добавя, че след втората самоотлъчка и трето пушене следваше изключ­ване от Колежа. Леките наказания се налагаха направо с рапорт от страна на надзирател или учител, без право на обяснения. Тежките също след рапорт, но с обясне­ние пред декана. В коридора на централната административна сграда (говоря за мъжката част) бе окачена на стената голяма черна дъска за съобщения и обяви, пред която минаващите до един се спираха да видят какво има ново. Там висеше списъкът на наказаните, с пояснение за какво и с колко часа работа са наказа­ни. От деня, в който името ти влезе в този списък, ти си длъжен да намаляваш цифрата с най-малко 2 часа на ден. Ако пропуснеш ден, на следващия цифрата ти се увеличава с 2 часа. Ако се заинатиш, и не си изра­ботиш наказанието, изключването не ти мърда. В това отношение колежанската администрация действаше от позиция на силата, защото веднага щяха да се намерят десетки кандидати за едно освободено място. Макар че никога не се приемаше нов ученик по средата на годи­лата, а също така не и в класа на изключения. Просто за новата година щяха да приемат един повече). Майтапът (ала и възпитателният ефект) в тази система бе начинът по който трябва да си осигуриш бележка, че днес си изработил минимум два часа. Майтап, първо защото в безработен тръгваш да търсиш как и къде да избиеш минималните 2 часа (ако изкараш повече, толкоз по-добре) и второ, защото имаш все пак някаква възможност да се спазариш с „работодателя“ си. Свър­шеното се оценяваше не според изтеклото време, а спо­ред естеството на работата. И тук идваше пазарлъкът, макар и неравностоен.
Бързаш, например, към парното, за да не те изпре­вари някой, и се изправяш пред отговорника (викахме му Форсмажора), и го питаш има ли работа за теб. Може да каже „не“. Но може да ти каже:
Виждаш ли онази купчина въглища? Ето ти ко­личка, ето ти и лопата. Пренеси ги ей там и ще ти дам 5 часа.
Е, пък Вие, г-н Еди-кой си, имайте малко милост, само колко трябва после да се къпя, да не говорим за мазолите, които ще ми излязат. Хайде от Вас да мине – 8 часа.
Давай! – отвръща обикновено Форсмажорът, за­щото я си представете, че не се яви друг, кой ще му пренесе кюмюра?
За посаждането на дръвче обаче тарифата беше желязна – 5 часа за дупка 80 на 50 см. Ако яко се развъртиш и за двата часа от 16:00 до 18:00 (докато другите тичат, играят, пеят, свирят или просто си четат в библиотеката) вземеш, та изкопаеш 2 или 3 дупки, шапка на тояга. Пре­даваш подписана от съответния отговорник, в случая главния озеленител, бележка за изработени 10 или дори 15 часа. Така се търсеше и получаваше работа. Миене на мозайка, пренасяне на какво ли не, в кухнята, в биб­лиотеката (тук нямаше да ти излязат мазоли на ръцете), чертаене на игрищата, на пистата и пр. и пр. Не помня в Колежа да съм виждал хамали или общи работници.

***

Веднъж, когато бях в предпоследния junior клас, понесен от заслеплението на първата любов, за коя си въобразявах, че ще е вечна, прескочих мрежата в един женски weekend и през полето, после през село Дърве­ница и после пак през полето, та чак до крайградския квартал на дъновистите (днешното руско посолство) и от там пак пеш до площад „Славейков“, само и само за да изядем по една паста със зеленоока изкусителка от Пловдив, с която си бяхме разменяли оживена ко­респонденция по „вътрешната“ (сиреч, тайната) поща и която всъщност бе сладката причина, за да трябва по­сле почти цял месец да си контактувам с Форсмажора. Моля не забравяйте, че след пастата трябваше почти на бегом да измина същото разстояние и като диверсант да прескачам отново мрежата, за да науча от съучениците си, че, уви, отговорникът на етажа ни ме е търсил и е разбрал, че съм избягал. Чакайте обаче да ви разкажа нещо за село Дървеница. Както сте разбрали от по-гор­ните редове, шопското село беше на 4 км от столицата и на 2 от Колежа. Но още с преместването от Само­ков, управата на Колежа беше установила „специални“ отношения със селяните, нещо от рода на комунисти­ческото „поеха шефството над“… спомняте си, нали? Уреждаха се събрания, на които американците изпроб­ваха знанията си по български език. Та на едно такова събрание, първото за дошлия наскоро декан Сандърс, той се изправя на трибуната в селското читалище, къ­дето се е събрал селският елит и почва словото си така; „Дъаги дъъвеници“. Може би сте си помислили: прав е бил човекът да назове по този начин жителите на селото, защото как иначе да се обърне към тях — с „драги дървеничани“ ли?
Но стана дума за пощата. Страхотна размяна на писъмца се въртеше между мъжкия и женския колеж. Не в запечатани пликове, съвсем не, просто чрез изписани листове от тетрадка, сгънати така, както аптекарките сгъват прахчето на лекарството. Хиляди начини се на­мираха, за да се прехвърли писъмцето, в това отноше­ние ничията земя беше безпомощна. В кухнята влизаха сервиращите в трапезарията момчета и момичета (те бяха стипендианти) и не беше проблем писъмцето да мине от една ръка в друга. Библиотеката бе преградена с шперплатови стени, които не стигаха до тавана и пи­съмцето просто биваше прехвърляно оттатък. То падаше сред масите на четящите и тутакси биваше прибрано от най-близкостоящия, който после лично го отнасяше на адресата. И нищо не можеше да спре тази епистоларна вихрушка. Като никой, никога, поне по мое време, не си позволи да прочете чуждо писмо.
На стипендиантите също заслужава да обърна вни­мание. Това бяха деца, които или плащаха намалена такса, или изобщо не плащаха нищо. По какъв начин администрацията е приемала тези ученици, не ми е ясно и до днес. Но е факт, че те бяха доста. Те главно сервираха в трапезарията, работеха в библиотеката и не си спомням вече какво друго правеха. Такива учени­ци имаше от протестантски семейства, имаше такива и с някакви близки роднини в САЩ. Важното обаче беше едно: никой от останалите не третираше нашите стипендианти като по-долна категория. Обратното, всички завиждахме на сервитьорите, например. Изпребивахме се кои да замести някого от тях, ако по някаква причина да отсъстваше. (Впрочем, рядко се случваше някой да се разболее. Вярно, понякога нечий нос протичаше, но не си спомням някой да се е разболявал тежко. Въпре­ки студа в спалните, въпреки постоянния вятър, който брулеше полето от запад). Надпреварвахме се за сервитьорството, защото след като трапезарията се опразне­ше, стипендиантите сядаха да ядат и ядяха на корем. За тях порции нямаше. Докато на нас, горките, ни се сер­вираше някаква си мизерна мръвка. Мръвката, впро­чем, никак не беше мизерна, само че, предполагам, сте забелязали, че на тази възраст децата са перманентно гладни).
Образованието в Колежа беше скъпо. И идваха ученици от сравнително заможни и от изключително богати семейства. Родителите със свободни професии обаче също можеха да си позволят да пращат децата си в Колежа. Моят баща, например, който беше адвокат в София, изучи там и брат ми, и мен и когато почи­на, нямаше в банката грош спестявания. Тъй че сти­пендиантите в действителност бяха привилегировани ученици. Дори бих казал, че някои от тях би трябвало свещ да запалят за здравето на Америка, която им даде такова образование безплатно. Интересно и показател­но обаче е това, че почти всички стипендианти, вместо да са благодарни на Колежа, след 9 септември 44-та се превърнаха изведнъж в първи комунисти. Няма да спо­менавам имена, не ми е сега това работата, ала каквото казвам, е факт. Някои дори заеха високи постове, ста­наха изтъкнати и бдителни пазители на социалистиче­ските завоевания, рицари в борбата против идеологи­ческата диверсия на американския империализъм.
През 2010 г. Американският колеж ще отбележи своята 150-годишнина! Няма столица, която не би се гордяла с такъв бисер върху своята корона. А София е геополитическият център на Балканите. Славата на това училище трябва да се понесе навсякъде и грижа за това трябва да имат преди всичко политическите сили, които управляват България. Защото държавата ни е тази, която печели от международния авторитет на съ­ществувало 150 години на нейна територия училище.
Държавата трябва да помогне Колежът да възвърне отколешната си слава, отпреди близо седем десетиле­тия, когато беше закрит – сиреч, да се върне пансионът. Не случайно почти всички най-прочути колежи и уни­верситети в света са с пълен пансион. Тогава и връзката между преподавател (възпитател) и ученик е най-тясна и плодотворна. Е да, веднага биха ми възразили: ама пансионът би направил достъпът до Колежа непосилен за огромна част от народа ни. Така е, само че държавата може, стига да иска, да снижи таксите за обучение, като намали разходите на училището – чрез по-ниски данъ­ци и като му даде някои преференции. В дългосрочна перспектива България би спечелила от славата на един стар елитен Колеж на своя територия неизмеримо по­вече, отколкото печели от купищата дипломи, които наши деца получават в чужбина.
Днес възпитаниците на едновремешния Колеж са бързо оредяваща общност, която подир някоя и друга година ще изчезне съвсем. Тогава ще изчезне и зейна­лата пропаст между поколенията на завършилите това училище. Живите ще започнат да се броят от първия завършил випуск в новите дни на България.
И пропаст между поколенията повече няма да има.

…

…