Петко Бочаров – Картини от три Българии – 4eti.me

0

kartini-bocharov-4eti.meВ книгата Петко Бочаров проследява собствения си живот с много човещина, стигайки до коментарите, които иска да остави. А успехът на творбата му е изненадала самия него. Бочаров кръщава книгата си “Картини от три Българии”: Първо – картини, защото иска да избегне хронологичното разказване на биографията си – от дете та до днес. “Реших, че е по-добре да е като калейдоскоп. Вие виждате една картина и в един момент можете да видите картина от третата България веднага след това картина от първата България”, обясни авторът.  И второ – “три Българии”, защото е живял в три Българии.
Петко Бочаров разказа, че причината да напише книгата “Картини от три Българии” са неговите приятели. “След миналата (2009) година – този 90-годишен ужасно впечатляващ юбилей, мои близки приятели ме нагрякаха и казаха: сега сядаш да си запишеш живота. Не бях правил такова нещо досега. Накрая кандисах. Седнах, започнах да пиша, написах три глави и си казах: кой ще го чете това нещо. И го оставих. Минаха може би 2 месеца и, докато пишех нещо, в компютъра попаднах на последния файл от тази книга. Видях там нещо, което беше грешно и го поправих. И като го поправих, реших да продължа. Продължих главата и оттам като се отприщих на един дъх написах цялото. Сега ми е много приятно като ми казват, че са я прочели на един дъх, защото аз я написах на един дъх.”
“Всичко, което съм описал съм го преживял… доста странни обрати”, спомня си журналистът и разказва за една от случките, които се оказват повратни в живота му. “Например 1947 г. моят брат беше мобилизиран. Тогава имаше съюзническа контролна комисия след войната, която беше съставена от комисии на Великобритания, САЩ и Русия. Брат ми го мобилизираха да отговаря за гаража на американската военна мисия. Когато си заминаха, го арестуваха и го обвиниха, че е продал някаква кола от гаража и от тази продажба е прибрал в джоба си 100 000 лева на онова време. А тогава след 9 септември имаше един драконовски закон срещу спекулата. Проста аритметика – спечелил си незаконно 10 000 лева – 10 години в затвора. 100 000 лева и нагоре – до живот или смърт.
Аз тъкмо бях завършил право, бях си взел и държавния изпит и в съдебната палата видях едно момче, което познавам от казармата. Оказа се, че той е заместник прокурор. Каза, че ще оправим работата, обади ми се и ми каза, че преписката била при следователя еди-кой си, който бил негов приятел. Онзи поискал подарък за Коледа 100 000 лева. На брат ми тъста му, който беше търговец, даде парите. Аз, като последен наивник, ги занесох. Две години по-късно те го (следователя – бел. Ред.) арестуват за това, че взима подкупи на поразия. Той изпял и моето име и когато мен ме арестуваха за тази работа, прокурорът ми каза, че има 30 души обаче аз съм завършил право и трябва да знам за какво става дума. Привлякоха ме като подсъдим и ме осъдиха на 1 година затвор и 3 години лишаване от права. Тази една година в затвора т.е. 10 месеца, какво ли не съм правил. Не ми е вървял гладко живота”, разказа Бочаров.

100 години от рождението на Петко Бочаров
(19.02.1919 – 02.03.2016)

За Автора
Петко Димитров Бочаров е роден през 1919 в София. Той е доайенът на българската журналистика.
Самият Бочаров коментира за себе си, че практикува вече 58 години и е най-възрастният действащ журналист в Европа, а може би и в Америка.
Правил е анализи и коментари в почти всички български медии.
Петко Бочаров е роден в семейството на софийски адвокат. Завършил е Американския колеж и записал право в Университета. Тогава започва Втората световна война.
“През ум не ми е минавало, че ще стана журналист. Виждах се по-скоро в академичната кариера – преподавател, професор… Войната всичко промени. Бях мобилизиран, служих в Скопие, накрая Девети септември обърна живота наопаки”, казва Бочаров.
Опитът му да стане адвокат в края на 40-те години не успял. Издържал изпит за преводач от английски в БТА и бил назначен в “Международна информация”. Въпреки достатъчното “черни точки” в биографията му, минал през всички стъпала – преводач, редактор, завеждащ отдел, та до заместник-главен редактор.
През 1983 г. се пенсионира. Между 1981 и 1993 г. участва с новини и коментари във „Всяка неделя”. Има редовни рубрики по БНТ в програмата „ТВ око”, в радио „Свободна Европа” и в „Дойче веле”.
Прочутата фраза “Да, ама не!” произнася на 23 февруари 1992 в предаването “ТВ око”.
“Не съм я измислил тази фраза, чул съм я отнякъде – коментира днес Бочаров. – Аз само я употребих на подходящо място. Е, днес ми е приятно, че именно тя остава свързана с моето име”.

Вече е 1952 година. Работим по постройки в Илиенци. И съм седми разряд, и замествам Шушурин. Сашо е с него на строеж в друг район. И научавам, вече да ме убиете не помня откъде го научавам, че имало нещо, на което му казвали Българска Телеграфна Агенция и че там имали нужда от преводачи от английски. И започва да ме гложди мисълта дали да не поразпитам какво е положението. До края на трите години лишаване от права ми остават още два-три месеца, но нали лишаването не е от право на работа, а от право на гласуване. Така, с натрапчивата мисъл за моето намерение (да цитирам Карл Сандбърг), която „като мъничък гризач, който те гризе нощ и ден, ден и нощ, и все ти повтаря ела ме намери, ела ме намери“), живях две-три седмици. И накрая реших. Напуснах един ден обекта по-рано и ето ме пред старата хубава постройка на ъгъла на „Цар Освободител“ и площада пред Народното Събрание, сега използвана от БАН. а тогава – за шефските кабинети в БТА. Видях вратата, на която пишеше „Отдел Кадри, началник“, почуках и влязох. Голям кабинет, зад бюрото мъж над 50-те, с костюм, риза и вратовръзка. Коса с перчем. Изгледа ме изненадано.
Извинете, че идвам направо при вас – казвам, чух, че търсите преводачи от английски и дойдох да разбера има ли смисъл и аз да кандидатствам.
Той е с костюм, аз съм с работния си панталон, гуменки и памуклийка, от горното джобче на която се подава жълтият метър. А от задния джоб на панталона стърчат дръжките на арматуристките клещи. За сведение на незнаещите, тези клещи за арматуриста са като иглата за шивача. Режещи челюсти с удължени дръжки. В едната ръка държиш ролчица обгорена тел, която предварително си навил така, че да стане двойна, с пръстите на другата ръка завиваш телта около железата, които искаш да вържеш едно за друго, стиснеш леко с челюстите теленото кръгче, после натиснеш надолу едната челюст така, че телта да се изпъне, тоест да затегне, завърташ и режеш. После същото на следващата сглобка. Когато бетонът обхване арматурата и стегне, „възелът“ става вечен.
Човекът зад бюрото продължава да ме гледа с любопитство. Бях вече навикнал да ме гледат с любопитство.
– Защо питате, дали има смисъл?
– Множественото число веднага ми направи впечатление.
Защото не искам да си губя времето и ако ми кажете, че няма смисъл, ще си се върна на строежите и повече няма да помислям за друго.
– Ами хайде тогава обяснете ми защо си мислите, че може да ви сметнем за неподходящ да се явявате на нашия изпит.
Около десетминутен монолог от моя страна, нещата точно каквито са, безпристрастен отчет откъде съм, какво съм и откъде идвам. Той слуша внимателно и не сваля поглед от мен. Накрая свършвам така:
– Това е. Както виждате имам знания и можене, които от три години стоят неизползвани. Сигурно сега като майстор изкарвам повече от заплатата, която можете да ми дадете, но аз съм се готвил за друго. И ми се ще да работя нещо, което ще ме задоволява не само финансово. Тъй че кажете ми да си вървя и повече няма да ме видите.
Млъквам. Той също известно време мълчи. После става, заобикаля бюрото и идва до мен. Доста висок мъж, побелял зад ушите и леко прегърбен.
– Вижте, има смисъл – казва. – Винаги има смисъл да искаш по-доброто. Другата седмица в сряда елате пак тук в (еди-колко си) часа. За изпита ще имате на разположение пишеща машина, но ако не знаете да пишете, може да пишете и на ръка.
– Много благодаря – този мъж наистина ми стопли душата. – Благодаря, че не се стреснахте от памуклийката, метъра и клещите. И не забравяйте, че няма как да си адвокат и да не знаеш да пишеш на пишеща машина.
Явих се на изпита в уречения ден и час. Зала с масички и пишещи машини върху тях. Дванайсетина души. С мен мъжете ставаме двама, останалите са жени. Около страница текст за превод, плюс около абзац текст с правописни, стилови и фактически грешки. Трябва да ги поправиш. За мен и едното, и другото е фасулска работа. Изтраквам си всичко на машината, предавам си листата и си отивам.
Никой не ме потърси три месеца. Бях решил, че приказките на началника на „Отдел Кадри“ са били само приказки, когато в самия край на май получавам писмо, с което ме канят да постъпя на работа в БТА.
На 2 юни 1952 г. се явявам при моя човек и той ме посреща усмихнат.
Видяхте ли, че е имало смисъл. Като оставим настрана, че работата ви на изпита е най-добрата от всички явили се, вие все пак сте най-малко неподходящият. (Тая формулировка „най-малко неподходящ“ ми звучи в ушите и днес). Залавяйте се за работа и се надявам да не ме изложите.
Залових се. След изкопите, мината и постройките, работата в преводаческото бюро ми се стори като песен. Имахме норма, която, стига да исках, можех не да удвоя, а да утроя. Но се възпирах, за да не настроя колегите срещу себе си.
И въпреки всичко за 9-и септември ме обявиха за „отличник“ и Профсъюзът ми подари дълбок съд от Йенаглас за гювеч.

БТА имаше в чужбина 24 изпратени от България кореспонденти. Разходите по издържането им бяха огромни. Жилище (обикновено голям апартамент, за да е там и бюрото), храна, транспорт, комуникации и пр. и пр. Помислете какво значи това на година за Токио, например. Или за Мексико. Или за Ню Йорк. Или за Париж, Лондон, Делхи, Кайро. 24 души! За „печен“ човек като мен беше кристално ясно, че тия хора не се назначават с оглед на журналистическите им умения и че основният им работодател не е БТА. Това Стрелков дори веднъж ми го наби едно към едно. Дойде при мен да ми каже, че еди-кой си, изкарал 4-годишен мандат в една столица, се премества в друга столица, където вече валутата е конвертируема. От съобщението ми кипна, защото въпросният кореспондент ме беше измъчвал с нескопосните си материали цели четири години, а сега го местеха на още по-отговорно място. Стрелков почервеня, явно много се ядоса (сигурно защото беше наясно, че съм абсолютно прав) и с леден тон ми заяви следното:
Виж, трябва да си знаеш мястото. Аз съм те назначил на това бюро, за да правиш материалите на нашите хора годни за публикуване. Разбра ли? А не да ми казваш кого къде да изпращам.
Не ги изпращаше той, ама нейсе.
Нали чухте – „годни за публикуване“. Тоест, да изчиствам глупостите, да поправям грешките – фактически, езикови и стилистични – и да си трая. И с моите колеги – Сашо Алексиев и Краси Менкаджиева – тъкмо това и правехме. За сметка на нервите си.

Та обажда ми се по телефона мъжки глас, който ми казва, че се нарича Васил Делов и е режисьор на „По света и у нас“. (Колко хубаво, че названието на рубриката си е останало и досега). Човекът ме кани да направя четириминутен коментар на живо по повод – сега, моля, не се смейте – конференцията на външните министри на страните от Южна Америка, която трябва да се състои след три дни в парагвайския курорт Пунта дел Есте. И ми обяснява каква голяма отговорност е това – за пръв път персонифициран с образа на автора политически коментар, при това на живо в най-гледаното предаване. Както се казва, забравих си граматиката. Но нали мозъкът не спираше да чука по черупката. Рекох си: да става каквото ще, и приех.
В къщи седнах и си натраках материала. После го записах на магнетофона с последния хит на Тото Кутуньо, за да го вместя точно в четири минути. Впрочем, нека ви кажа, че според мен най-добрата телевизионна импровизация е в предварително написания черно на бяло текст. Това да имаш не минути, а броени секунди, за да кажеш нещо смислено и да не си се подготвил, а в момента да измисляш, е гаранция за ала-бала. Опитните колеги от гилдията знаят това отлично. Впрочем, тъкмо тази е причината, да бъде измислено аутокюто. Та след като нагласих коментара, научих го наизуст. Бяха ми казали „на живо“ и аз го схванах, че не бива да имам листове пред себе си. Грешал съм, естествено, но тогава още не го знаех. Ето защо си научих урока като стихотворение. И единственото ми опасение бе да не запецна някъде по средата.
Не, минах идеално. Заведоха ме в студио на един от най-горните етажи на кулата (тогава телевизията още нямаше сграда), туриха ме да седна на маса с микрофон и, когато откъм стъклата на апаратната ми дадоха знак да почна и лампичката светна, проговорих с поглед, вперен в обектива на камерата. Щом свърших, Васил Делов влетя в студиото, за да ме тупа възторжено по рамената със суперлативите на какво високо равнище е било всичко.
Следващият път, когато телевизията ме потърси, беше след 12 години. Около седмица след предаването на улицата ме спря мъж, когото бях виждал на екрана. Не „чичко“ Филипов, мисля, че му викаха Боби. Каза ми: „Не знаете какъв поток от протестни писма се изля в телевизията след вашето участие, завършили сте Американския колеж, нали?“

Леля Ана имаше огромен американски „Олдсмобил“, отвън главата и едва се виждаше над кормилото, караше както ѝ дойде из улиците, гневни шофьори ѝ крещяха „Nonna (бабо), защо не си седиш вкъщи“, а тя им показваше през прозореца ръката си със знака cornuto, което ще рече рогоносец. Тук се налага да уточня, че апартаментът ѝ се затваряше с цял куп секретни брави. Започнал обаче ремонт на фасадата и построили скеле отдолу, та чак до покрива. И какво става?
Една вечер, след като Джани ѝ пожелал сладки сънища, а тя гледала телевизия до полунощ, тръгнала с меките чехли към спалнята, без да пали лампи. Отваря вратата и вижда как в същия момент през прозореца се прехвърля мъж. Убеден съм, че при подобна обстановка 99% от всички жени на тази възраст биха се капичнали в несвяст. Но не и лютата българка леля Ана. Тя сторила в тъмното няколко крачки до нощното шкафче до леглото си, отворила чекмеджето, извадила отвътре малкото си със седефена дръжка пистолетче, калибър 6.35, (малко, ала смъртоносно, особено в стая), насочила го към силуета на апаша, който бил вече стъпил на пода, светнала нощната лампа и казала „горе ръцете“. И добавила (сега моля внимавайте): „Ако направиш и една крачка, ще те застрелям и няма да ме съдят, защото ти си посред нощ в моя дом, а не аз в твоя. Тъй че стой мирно и не шавай!“. Втрещеният мъж наистина замръзнал на място, вероятно осъзнал значението първо на заповедта и второ на непотрепващата ръка с насоченото към него дуло.
А леля Ана набрала на телефонния апарат върху нощното шкафче номера на полицията (с едно око – номера, с другото не изпуска апаша) и рекла: „В спалнята ми има крадец, държа го под прицел с пистолет, ето ми адреса и етажа, елате да го приберете“. „Веднага, сеньора, веднага тръгваме, само спокойно, идваме“ – развикали се отсреща, защото, разбира се, не знаели с кого си имат работа. След като чула да спира сирената на полицейската кола долу на улицата, леля Ана отправила към апаша втората си заповед: „Сега тръгни бавно към вратата!“ и го повела по коридора на три крачки пред себе си към входната врата и му заповядала да дръпне резетата и да отвори. Отвън го чакали ченгетата. На следващия ден почти всички милански вестници писаха как самотна стара жена задържала посред нощ опасен рецидивист. Цитираха и изявление на апаша: „Mamma mia, туй бабе щеше като нищо да ме гръмне. А аз си мислех, че ако ме види ще припадне“.
Разказвам тази история и се сещам за нашия Наказателен кодекс, който урежда така наречената законна самоотбрана, както и за Закона за контрола над огнестрелните оръжия и взривовете, който властта все допълва и изменя. И все не го изменя както трябва. Веднъж Народното събрание утежни условията за придобиване на оръжие, след това уж ги либерализира. Отпаднаха май някакви психотестове и други дребни подробности, които мен, искрено казано, не ме интересуват. Но ме интересува следното: защо, ако леля Ана беше гръмнала този апаш, покатерил се осем етажа по скеле и вмъкнал се посред нощ в дома на самотна стара жена, за да я обере, тя нямаше да носи в Италия отговорност, а ако същото се случи с мен в Република България, ще ме съдят за убийство? Не можело да има законна самоотбрана, ако е имало само заплаха от нападение, трябвало да има нападение „в действие“. Не можело да използваш оръжие срещу човек, който те е нападнал с голи ръце. А това, че въпросният „човек“ се е натресъл в дома ти насила, за да те лиши от имущество, а защо не и от живот, е без значение, така ли? А това, че голите ръце могат да бъдат по-опасни и от пистолет, е също без значение, така ли? Що за закон е този, дето повече му е жал за здравето на бандита, отколкото на жертвата! Бандити отвличат хора за откуп, крадци и взломаджии ходят въоръжени, без да дават и пет пари, че самото наличие на оръжието вече квалифицира престъплението като обир, а не кражба.
Една от най-характерните черти на комунизма беше именно тая – че властта нямаше никакво доверие в своите граждани и панически се страхуваше от всякакъв вид оръжие сред населението. Време е този страх, останал ни като наследство и при демокрацията, да бъде заличен. Бурното разрастване на престъпността е достатъчно основателна причина, за да се даде повече свобода на хората да се защитават и сами. Защото не може до всеки гражданин по всяко време да върви по един полицай, нали? Ако бъде либерализирано притежанието на оръжие, ако чрез законната самоотбрана се развържат ръцете на честните хора, бандитите, дето сега се чувстват недосегаеми в чуждия имот, вече ще имат едно наум, че рискуват да се представят на Св. Петър. А това при всички случаи ще е полезно.

От самото наименование се разбира, че работата на агенцията е да информира. Но само за фактите ли? Да, фактите са важни, те са се случили и трябва да бъдат оповестени така, както са се случили. Но обективността на информацията приключва дотук. Нататък стоят въпросите „как“ и „защо“. Когато агенцията отговаря на тези въпроси, няма обективност (в чистия смисъл на тази дума), защото отговорите ги дава авторът, а авторът е личност и щом преценката е лична, значи имаме субективно виждане на проблемите, свързани с отразяваното събитие. Ето ви примера с нашия 10 ноември 1989 година. Свалят Тодор Живков – факт. Но защо? Отговорите са различни. И са различни, защото са субективни.
Това, което казвам не се харесва на мнозина. Но според мен не се харесва на онези, които заедно с физическото си израстване са попили и политическото двуличие на времето, в което са живели. Защото тъкмо двуличието – това е за пред хората, истинското е друго – бе най-характерната особеност на съветския вид комунизъм, през който България мина. Що се отнася до информационните агенции на развитите демокрации, те не се стесняват да отъждествяват себе си със своя кореспондент, автор на информацията. Сиреч, като начало на информацията (примерно) пише: „Лондон, 6 декември. АП“. Значи Асошиейтед Прес ангажира авторитета си с нещо, което е писано от един или повече човека. По-често обаче ще срещнете (примерно): „София, 6 декември, Кор. на АП Веселин Тошков“. Значи Асошиейтед Прес дава на читателя да разбере първо, че преценките в материала са на кореспондента и за България, а не на другиго, и второ, че зад тези преценки застава с авторитета си и самата агенция. Тъй че, когато четете вестници винаги поглеждайте „марката“ в началото.

Началото на 70-те. Повика ме главният директор на БТА Стрелков и ми възложи да се срещна, а след това да придружавам и да превеждам на кореспондента на американската информационна агенция Асошиейтед прес“ в Югославия. Идвал на тридневно посещение в Народна република България като упълномощен представител на АП, за да преговаря с ръководството на БТА по условията на нов договор (старият изтичал) за двустранно сътрудничество. Бил сърбин по народност.
Видях се с колегата във фоайето на хотел „България“. Беше като излязъл от страница на мъжко модно списание – костюмът, ризата, обувките, вратовръзката бяха безупречни, очевидно купени не от „ширпотреба“, а от скъп бутик. Строен, с хубаво гладко избръснато лице и лула в устата, от която се извиваше синкав дим с аромат на кумарин. На всичкото отгоре ми говори без запъване на безупречен и с оксфордско произношение английски – изобщо не е възможно да познаеш, че майчиният му език е друг. Помислих си, че сигурно с подобна интонация и изражение на лека досада говори един „сър“ на своя бътлър. Ненадейно се видях някак си отстрани и не се харесах.
Това чувство за малоценност и до ден днешен не мога да забравя. Та това беше сърбин, по дяволите, какво ми разиграваше фасони! Из нашите ширини, където най-масовата напитка беше бозата, където, върнеш ли се две поколения назад, няма как да не стигнеш – от Адриатика до Черно море – до потури и цървули. Нали си знаем хала! А тоя джентълмен май сам бе повярвал в ролята, която се опитваше да играе. Реших да го изкодоша и нарочно го попитах дали не мисли, че можем да опростим нещата, ако аз му говоря на български, а той на мен на сърбохърватски и дали така не бихме се разбирали по-добре. Нула впечатление. Изобщо не схвана иронията.
„О, по my friend…sorry, I forgot your name…“
„Бочаров“ – рекох.
„А yes, excuse me… but let’s stick to the language we both know. As far as I am concerned, I find it easier to think in English“.
Туш! И аут! Хвърли ме, както казват, в оркестъра.
Разправям ви случая, за да привнеса малко колорит към следващите си разсъждения. По онова време у нас уравниловката на ниво махленска бакалия с празни рафтове и българско производство на костюми и панталони с крачоли тип „чакам наводнение“ съжителстваше със специалния валутен магазин „Кореком“, предназначен за изгладували доларчетата си гурбетчии. (Най-вече в Либия, разбира се.) Уж лъскави западни стоки в Корекома, а и те купувани ангро от битпазари. Но, ако изобщо трябва да сравняваме тогавашната „народната република“ България с Титова Югославия (да не говорим за София с Белград) откъм тази страна на живота – доходи, заплати и пенсии, качество и асортимент на стоки, естетика на градска среда и пр., нашето си беше пълна скръб. Къде ще се сравнявам аз при моята редакторска заплата с тоя изтупан палячо. Ами че в Белград и Скопие магазините бяха фрашкани с всичко, което можеше да видиш и във Виена. Нощем улиците там бяха осветени от мощни лампи (без нито една изгоряла), рекламите пръскаха многоцветна феерия, в кината можеше да гледаш наградени с Оскар американски филми, ресторантите и кафенетата бяха пълни с една очевидно разкрепостена младеж. (Знам, защото по едно време и ние с жена ми успяхме да отидем за три дни до Белград на гости на Сашо Алексиев, тогавашният кореспондент на БТА в Белград.) Контрастът с нашенското застояло блато и с липсите беше потресаващ. Но закономерен, естествено. Защото Югославия беше извън така наречения „социалистически лагер“, беше част от Движението на необвързаните, Йосип Броз Тито въртеше търговия с цял свят. Сърби, хървати, словенци, македонци, босненци, черногорци можеха да пътуват свободно, караха застави, фиати и фолксвагени, а не запорожци и москвичи, от портмонетата си вадеха и размахваха долари. Даже „братята“ от Скопие идваха с автомобилите си у нас да напазаруват по пита кашкавал, защото им излизало евтино, но бързаха след това да се приберат. Не тичаха в сняг и дъжд в пет сутринта към пуснатите кепенци на магазините, за да чакат на опашка продавачът да благоволи да дойде на работа, ами плащаха и си прибираха питите откъм склада. Да, сгъстени са цветовете на това описание, но такава беше реалността. Като качество на живота България по онова време можеше да се сравнява само с Албания, не се доближаваше до която и да било от републиките на Югославия, а най-малко пък до Сърбия. Защото бяхме Изток. Те бяха „оттатък“.
А вижте какъв обрат доживяхме! Ако някой можеше тогава да приспи надутият сърбин, кореспондент на АП в Югославия през 70-те, и да го събуди днес тук, пред статуята на Св. София на площад „Св. Неделя“, нашият човек сигурно би получил инфаркт. Само помислете къде отидохме ние, опърпаните и с подтиснато самочувствие българи и къде пък изостанаха нафуканите сърби! Не говоря, разбира се, за разлики във външната страна на живота (ако мога така да се изразя) – и там, и тук хората по улиците си приличат. Но между България и Сърбия, като държави със своя относителна тежест в международния живот, като перспектива за развитие – между нас зее вече бездна? Защо се случи така? Как си разменихме местата?
Тъкмо тук е поуката. Това е обецата, която трябва да ни виси на ухото. Защото, както сърбите сами се закопаха, тъй и ние като нищо можеше сега да сме на тяхното дередже. Да ни чакат години и години живот в задния двор на Европа, вън от гарантиращите сигурността ни организации, да сме лишени от преимуществата на глобализиращия се свят! Те допуснаха НАТО да ги бомбардира. След като дадоха стотици хиляди убити по време на нацистката окупация. Защо? Защото ги управляваха политици, които така и не успяха да проумеят в какъв свят живеят. Защото си бяха въобразили, че могат да колят и бесят и никой няма да ги пипне.
Ние вече сме в НАТО. И в Европейския съюз. А на сърбите съюзът им с Черна гора се разпадна, пък Косово получи независимост. НАТО и ЕС за тях са все още цели, за постигането на които трябва да доказват, че са достойни. Нас САЩ ни тачат като надежден съюзник и американски бойци ще използват български военни съоръжения, а техните отношения с Вашингтон са отчайващо повредени. Е, Милошевич беше подсъдим в Хага и се пресели в отвъдното, но… so what!
Поучителни, твърде поучителни могат да бъдат тия наши пусти Балкани!

След като ме върнаха от Силистра, аз наистина бях натиснал яко педала и Стрелков го забеляза. И стъпка по стъпка наново започна да ме издига. А имаше големи събития – но в широкия свят, естествено, а не в нашенското застояло блато. През 1967 г. избухна шестдневната война между евреи и араби. През 1968 г. войски на Варшавския договор, в това число и български, смазаха крехката пражка пролет. През 1969 г. американците стъпиха на Луната. През 1972 г. Никсън отиде при Мао. През 1973 г. избухна втората израело-арабска война. През 1974 г. Никсън подаде оставка, а в Кипър нахлуха турски войски. Изобщо светът беше навлязъл в най-острата фаза на студената война, както винаги става преди всяка развръзка. МИНФ на БТА пращеше от работа. Стрелков ме направи коментатор, после, когато откри телевизионно студио в нюзрума, ме определи за един от четиримата, които трябваше да се редуваме по пет минути след „По света и у нас“ с логото „последни новини, пръв коментар“. Издигаше ме, но го усещах, че не ме долюбва особено. И скоро проумях защо. Той често изтъкваше, че е психолог и че разгадава характери. Мен обаче май не можеше да ме разгадае и сигурно това го е ядосвало. В погледа му, отправен към мен, винаги съм долавял тази лека сянка на „абе, кой си ти всъщност“. Но пък ми даваше персонални задачи и ме издигаше. Така например определи само мен да отразявам по агенциите войната в Близкия изток през 1973 година. Сирийцнте от своя страна атакуваха Голанските възвишения, но бързо бяха отхвърлени назад, защото там израелците си бяха по местата. В Синай обаче египетската армия настъпваше почти без съпротива. (Нещо подобно на румънците в България през 1913 г., извинете ме за асоциацията). И тогава израелците свиха номер, на какъвто май само те са способни.
Далеко долу на юг, под Суец, мощна израелска танкова армия прекоси, абсолютно незабелязана, през нощта, залива, слезе на африканския бряг и с ускорен марш се понесе на север към Кайро. За тези, които имат слабост към военната тема, остава да си обяснят как тъй Египет, най-влиятелната и с най-големи претенции арабска държава в Близкия изток е проспала толкова мащабна операция на своя неприятел – цяла бронирана армия да мине държавната граница без никой да я усети и да излезе в тила на египетската армия в Синай. За Кайро не оставаше друго, освен да моли САЩ да спрат израелското настъпление. Вашингтон го направи, за да има за какво египтяните да са им задължени, и на 100-тния километър южно от Кайро примирието беше подписано. Всичко това аз трябваше да отразявам всекидневно оттук с „Кор. на БТА“ – имахме там кореспондент, ама Стрелков искаше работата му да свършим ние тук. Той се изразяваше по-човешки и не използваше формулата „идейно-класова интерпретация“, а ми казваше:
Искам фактите да бъдат предадени каквито са. Арабите отстъпват – добре. Израелците настъпват – добре. Свършваш с фактите и започваш нов абзац. И го започваш с „Но“. След това „но“ трябва да проличи нашето отношение към проблема. Разбра ли ме?
Разбирах какво иска, естествено, ама хайде продължете вие вместо мен с „нашето отношение“ към събитията след „но“-то! Влизате ли ми в положението? Разбирате ли защо ми се е било насъбрало толкова много? Разбирате ли защо станах известен с това „да, ама не“?

Когато на власт дойде правителството на Филип Димитров. Асен стана генерален директор на БТ. Като външен сътрудник на „Всяка неделя“ аз вече бях показал какво мога и той, по идеята на шефа на новините Статул Карабашев, ми повери самостоятелно предаване от пет минути в програмата „TV око“, наречено „Неделен коментар“. Беше вече 1993 г. и тук именно аз развихрих целия си потенциал, трупан, но задушаван и потискан, след което внезапно отпушен за свободна изява. Мисля, че тук за пръв път използвах крилатото „да, ама не“, което и до ден днешен ме следва, където и да отида в страната. Наистина за мен е изумително: „Неделен коментар“ живя само три месеца, което означава само 12 недели, а хора от всякакви слоеве на обществото (без, естествено, младите, които тогава не са били още родени) и до този момент ме спират по улиците да ми говорят и все повтарят “да, ама не“. Бях дори веднъж на женския пазар, та там, на тротоара някакъв ром, явно дошъл от село, продаваше земеделски сечива и като ме видя, се провикна: „Ей, здрасти да, ама не“.
Днес Асен е мастит депутат. След като влезе в политиката, пръкнали се от нищото талибани на демокрацията му хвърляха обвинението, че по времето на Живков се бил натискал да влезе в БКП. А защо да не влезе? В ония времена един млад човек само така можеше да се издигне. Та тъкмо млади хора като Асен би трябвало да влизат в БКП, иначе как тая съсухрена „столетница“ би обновила манталитета си? Примъкнал се бил в СДС, защото бил кариерист. Злобни дивотии. За да дойде промяната на 10 ноември Асен има стократно по-голям принос от купищата сини „активни борци“.

„Всяка неделя“, вън от всякакво съмнение, беше най-гледаното предаване на телевизията. И за да стане то най-гледаното, заслугата беше на Кеворк Кеворкян. Той направи това предаване и си го отглеждаше като рожба. Приказките, дето понякога чувам, че Янчо Таков (а не знам дали няма и други) бил „бащата“ на ВН, че заслуга имал и Иван Славков, са глупости. Ако зетят на Тодор Живков има някаква заслуга, тя е единствено в това, че бе шеф на телевизията, когато предаването се появи и после, когато то беше поето от Кеворк. От висотата на царствения си статус, Славков не си даваше особен труд да се занимава с дреболии и да прави анализи на отделни предавания. Неговата губерния беше над простосмъртните.
Кеворк очевидно беше решил, че зрителите ще проявяват по-голям интерес, ако новините в началото на предаването и краткият коментар след тях се поднасят от външен, а не от БТ журналист. И че ще е по-добре, ако този журналист не е само един, а са двама, или дори трима, и се сменят. Когато ме покани, аз все още бях в БТА. Светът бе навлязъл в десетилетието на 80-те години и аз реших, че малко по малко трябва да почна да си разпускам езика. Трите минути след новините бяха твърде кратки, за да обосновеш дадено виждане, но Кево държеше времето да се спазва и аз се стараех да не го превишавам. Единствено когато в Италия арестуваха Сергей Антонов и го обвиниха в съучастие на Агджа, шефът Тихчев, който по това време оглавяваше телевизията, ми се обади по телефона и нареди, – коментарът ми да бъде на тази тема без да мисля за времетраенето. Написах го, той ме прие в кабинета си и пред мен го прочете и одобри. Беше 12 минути. На другия ден един от вестниците, вече не помня кой, го публикува под заглавие „Както дяволът чете евангелието“. Оказа се, че коментарът от ВН може да има доста силен обществен отзвук. Според мен трите минути спокойно можеха да станат четири и с това нямаше кой знае колко да пострада следващото интервю с, примерно, културен деец, който обсъжда български филм. Но нали знаете, всеки дърпа чергата към себе си.
Сега спомените ми са наистина объркани, не съм наясно кое преди кое е, и е възможно да сгреша с времето, за което говоря, но съм сигурен, че беше по времето на Огнян Сапарев като шеф на телевизията. По някакви негови съображения Кево реши да излезе в отпуск ли, не знам, но поиска от мен да го замествам като водещ. Седнах на мястото му за три или четири предавания, след което той ми се обади, за да ми каже, че спира предаването. И го спря. Тоест, отдръпнах се и аз. Чувствах, че съм длъжен да бъда лоялен, защото в края на краищата той ме беше поканил и аз дължах участието си в предаването на него. Сапарев ми изпрати официално писмо, с което ме подканяше аз да го подновя. Отказах, като изтъкнах, че този въпрос зависи единствено от Кеворк. Тогава Сапарев уреди среща в НДК между него. Бойко Станкушев (Бойко тогава беше програмен директор), Кево и мен, на която Сапарев предложи аз да подновя предаването. Отново категорично отказах, защото вярвах, че това е правилната позиция, ако искам да бъда честен спрямо колегата, който ме беше поканил поначало. Така ВН спря. Последното подновяване не го броя, то беше добро, но не същото. Тая година обаче, 2009-а, за моя юбилеен 90-и рожден ден уредниците на тържеството се опитаха да намерят в архива на БНТ кадри от предаванията с мои участия. Ядец! Няма такива. Все едно, че ВН изобщо не я е имало. Как е възможно?
И всъщност какво е това? Безхаберие? Немарливост? Безстопанственост? Или кражба? Какво е, според вас? Ами, че БНТ е обществена телевизия, тя не е ничия бащиния, как е възможно едно предаване, толкова емблематично и толкова важно като история, да не е оставило никакви свидетелства? Мистерия.

Към края на 70-те сме. През лятото Панчо отишъл на море на Златни пясъци – между другото той изкарваше двойно и тройно, ако не и повече, в сравнение с моята заплата в БТА. Същото с пълна сила важеше и за Васко. От тримата аз бях бедният.
Та на морето Панчо се сближил с една немкиня от Западна Германия, от Хамбург, на име Алис. Пет-шест години по-възрастна от него. Но двамата много се харесали. Няма езикова бариера и си прекарали чудесно. Алис била с група, но като си тръгнала групата, тя останала. Категорично отказала да иде на хотел и заявила, че ще отседне при Панчо. Усилията му да я разубеди се оказали напразни. Панчо и обяснявал, че „квартирата“ му не е за пред хора и че в стаята му има само легло и кушетчица, тя била непреклонна, че ще спи в неговото легло, а той, ако иска, да спи на кушетчицата. Изобщо – идилия, да се просълзиш от умиление.
За себе си Алис разказала на Панчо, че е вдовица на заможен човек, че живее в голяма къща в Хамбург, че двамата ѝ сина си имат свой живот и големият има вече внуци. Казала му, че е много самотна и че защо пък двамата с него да не се съберат, и двамата нямат ангажименти към никого, и двамата имат нужда от другарче, с което да споделят старините си. И Панчо се преобрази. Две седмици беше друг човек. Тя трябваше да си замине, при раздялата си обещаха всеки ден да се чуват по телефона, а ледващата година Алис да дойде още през май.
Тя дойде, естествено, но още в началото на зимата Панчо подаде „молба“ в общината (там имало някаква служба, където всеки, който иска да се ожени за чужденец, трябвало да поиска разрешение) да му се разреши да се ожени за западногерманската гражданка Алис (презимето не е важно). И точно преди Алис да дойде за лятото, този път не с група, а самостоятелно, от мистериозното бюро в общината отговориха на Панчо с „НЕ“. С Васко запознахме Панчо с Кирил Маричков, бащата на „Щуреца“, който даде на Панчо твърде „нестандартен“ съвет. Каза му: по право можеш да обжалваш това решение. И Панчо го обжалва. И станал голям майтап.
Няколко седмици след идването на Алис делото беше насрочено. И както Кирил по-късно ми разправи, съдебното заседание протекло във висша степен любопитно. Преди всичко, каза Кирил, Държавна сигурност не е свикнала да ѝ обжалват решенията. Затова на делото дошло едно момче от юрисконсултската служба на общината, току-що взело държавния си изпит. Кирил, като адвокат на Панчо и Алис, първо го захапал, после го сдъвкал и накрая го изплюл. И съдийката отменила решението на „общината“ с думите: „Общината има право да сключва граждански бракове, но няма право да разрешава или да забранява бракове. Кои сте вие, че да си присвоявате правомощия, които законът не ви е дал. Следващите!“ На сутринта в 8.30 Панчо и Алис се оженили, без да кажат на никого. Свидетели им станали случайни хора.
Дотук добре. Само че в концлагера, наречен „Народна република“, имаше такова нещо като изходна виза. Може да са ти издали паспорт (което също ставаше с разрешение), но без изходна виза не можеше да напуснеш страната. А тези, от които зависеше да ти се издаде изходна виза, бяха същите, които бяха отказали на Панчо да се ожени за Алис, нали? Затова, като дойде време Алис да си заминава, Панчо не получи изходна виза.
Сега тук просто в памет на Панчо трябва, длъжен съм, да отдам заслуженото на неговото странно разбиране на думата патриотизъм. Алис, разбира се не можеше да проумее първо, защо трябваше да се иска разрешение да се оженят и второ, защо пък трябваше да ти дават изходна виза, след като имаш паспорт. А на Панчо и паспорт отказаха да издадат. Отмъщение за делото, естествено. Панчо обаче упорито отказваше да ѝ обяснява идиотизмите на режима. „Та да ми се смеят там, че съм българин, така ли?“ А на нея казваше: „Имам си лични затруднения, като ги оправя, всичко ще е наред.“ И така Алис си замина, а тук Панчо стана луд. Защото нищо не обещаваше да е наред. Юрна се да търси връзки и познати, отиваше през приемните часове, където ги е имало, за да увещава съответните червени бюрократи, че от него, на неговата възраст, не може да се очаква вражеска дейност, че просто двамата с Алис са стари самотни хора, вече без ангажименти към родители и деца, които искат да изживеят остатъка от живота си заедно, без да създават проблеми на когото и да било. Е да, ама не! Няма човещина. Отвсякъде гонят Панчо като мръсна котка, някакъв простак дори му заявил лукаво ухилен:
Ами че щом толкова искате да сте заедно, нека булката ти дойде в България.
А какво междувременно става в политиката? Бавно и постепенно отношението на тоталитарната власт към догматичните дивотии от миналото започва да се изменя. ТЖ поставя пред външната политика задачата да бъде подобрен „имиджа“ на България и Петър Младенов, външният министър, полага големи усилия по тази линия. Той току-що се е върнал от официално посещение във Федералната република, където е бил приет и от Канцлера Хелмут Шмидт – социалдемократ във втори мандат. И ТЖ бил много доволен.
Алис всеки ден се обажда по телефона и пита „Liebling, кога пристигаш?“ Вече абсолютно изперкал, Панчо най-сетне изплюл камъчето, че властите не го пускат.
Причината не е в мен – казал ѝ той. – Причината е, че ти си от Западна Германия, а вие сте част от лагера на империалистите и на нас ни е забранено да общуваме с вас, камо ли пък да се женим за вас.
Така ли? – учудила се Алис. – Ами тогава ще видя какво мога да направя. След два дни ще ти се обядя.
Какво ще направиш ти чак там, аз тук, на място, нищо не мога да направя, та ти ще направиш нещо. Ама щом казваш, добре.
Минава ден и на Панчо му звъни телефонът вкъщи. Мъжки глас казва:
– Другарят Панев ли е?
– Аз съм, да.
– Явете се за справка утре в десет нула пред пропуска на външно министерство. В десет! И не закъснявайте.
– А да си взема ли одеяло? – попитал Панчо.
– Няма нужда – отговорил гласът.
По-късно, като ни разказваше какво е станало, Панчо ни обясняваше, че най-силно го е впечатлило това „няма нужда“.
Тоя глас – в тона му се долавяше дори лека тъга, – той дори не се стресна от това, че го питам дали да си взема одеяло.
На сутринта, точно в 10.00 Панчо се представил на пропуска на Външно министерство. Дошъл човек и го повел по коридор в сградата. Една врата била отворена и на прага го чакал самият Петър Младенов.
– Добър ден, другарю Панев, добър ден, заповядайте, влезте – приветствал го министърът и го въвел в кабинета си. – Заповядайте, седнете, с какво да ви почерпя, кафенце, едно малко … – продължавал да нарежда, настанявайки Панчо в един от фотьойлите, а той седнал на другия. Панчо седял като замаян, даже (както обясняваше по-късно) се пощипвал тайно, за да се увери, че не сънува.
– Е, другарю Панев – вече сериозен министърът се втренчил в него. – Защо трябваше да се стига дотук, защо трябваше да се излагаме, защо не се обадихте навреме? – И още в тоя дух.
Панчо съвсем се побъркал. И почнал да обяснява как не разбира за какво става дума, как нищо лошо не е направил.
– Хайде де, другарю Панев, какво се правите на вода ненапита – вече ядосано му се троснал министърът, нали съпругата ви се казва Алис? Какво се правите, че не знаете?
– Но аз наистина не разбирам за какво говорите – заоправдавал се Панчо. – Моля обяснете ми.
– Ама ти будалкаш ли се с мен? – минал на ти министърът. – Какво не разбираш? Не знаеш, че жена ти е майка на канцлера, това ли се опитваш да ми кажеш?
Панчо онемял. И не е нужно да пресъздавам понататъшния разговор между двамата. Ще спомена само това, че министърът, раздразнен още повече от стъписването на Панчо, почти му изкрещял:
– Какво се чудиш, ако не му е майка, как тъй ще ми задава ребром въпроса „защо не пускате съпруга на meine mutti да дойде при нея в Хамбург?“ MUTTI, така каза канцлерът и аз трябваше да се червя, защото не знаех какво да му отговоря. Чуваш ли, MUTT.
Панчо, разбира се, излязъл от министерството, все още невярващ на случилото си. Получи паспорт и изходна виза за три години и през май пристигнаха двамата с Алис, Панчо зад волана на голям бял Мерцедес, зад който бе закачена голяма луксозна каравана. Прекараха дните до октомври в пътуване из страната, край морето и язовири, по красиви места до реки и гори. А Алис разправяше, как след като Панчо я уведомил, че властите не го пускат, тя се дигнала от Хамбург и право в канцлерството в Бон, където веднага я завели при Хелмут Шмидт. Изправила се пред него и му заявила:
Schnauze (муцунке, така му викала още от детинството му) ония комунисти в България не пускат моя Liebling (любим) да дойде да живее с мен в Хамбург. На какво прилича това! Направи нещо.
И канцлерът направил. Веднага наредил да го свържат с Младенов, който само преди дни му свалял звезди колко стриктно се спазват в България правата на човека.

Моята слабост – книгата, която преведох и която най-много си обичам, защото при превода ѝ истински съм се забавлявал – носи заглавие „Приказки за страната Алабашия“ от известния американски поет Карл Сандбърг. Това е едно невероятно произведение. Невероятно, но у нас кой знае защо недооценено от тези, за които е написано – децата и порасналите деца, както казва самият автор. Според мен, на децата тази книга е интересна със странните си действащи лица и с онова, което те правят, но на „порасналите деца“ тя въздейства (поне според мен е така) с нежната лирика, вплетена със сребърни нишки в прозата. Трябва някой литературен критик да каже има ли нещо такова, като „поетична проза“. Страшно трудна за превод и то заради кристално чистия (а на пръв поглед елементарно прост) разказ. Няма сложни словесни фигури, няма словесни финтифлюшки, всяка дума е кристал но зрънце. Фантастична книга. Голямата популярност на книги като „Алиса в страната на чудесата“, „Пипи дългото чорапче“ или „Мечо Пух“ е разбираема, но да стои „Алабашията“ почти непозната, е просто нечестно. Защо е така ли? Ами сигурно защото още преди близо 40 години, когато тя излезе на книжния пазар у нас, не е била достатъчно популяризирана. А защо не го направим днес? Много бих искал, само че за да има тази книга успех (сред децата), тя трябва да бъде много професионално и интелигентно илюстрирана. Цветно. А това неимоверно оскъпява цената. Но дайте да я илюстрира Л. Зидаров (илюстраторът на Андерсеновите приказки), пък после елате да гледате какво става.
Заглавието на книгата на английски е „Rootabaga Stories“. Хайде преведете го на български. Такава дума, „rootabaga“, в моя Webster’s New World Dictionary няма. А щом там няма, значи никъде няма. Какво може тя да означава? Защо Сандбърг я е измислил? „Root“ значи корен, „bag“ е торба. Най-близко би било „торба с кореноплодни“ – как ви звучи това като заглавие? А може би „Торба с репи?“ „Приказки от торбата с репи?“ Детето ще се чуди защо пък с репи. Когато си блъсках главата как да преведа заглавието тъй, че „stories“ („приказки“) също да фигурира в него, се сетих за нашенската „гулия“ и веднага ми просветна думата „алабаш“, която може да стане Алабашия. Ами, да, ето, Испания, Португалия, Швейцария – защо не Алабашия? Приказки за страната Алабашия – получило се е, нали?
Преди всяка приказка Сандбърг дава списък на „действащите лица“. Само ако знаете какво съм правил, докато попадна на най-подходящото име. Питал съм приятели, с Кръстан сме умували с дни. Ще ви цитирам някои примери. Дайми Брадвата е бащата, а децата му са Моля Дайми и Няма Дакажа. Селото се казва Захарни Целувчици. Загадъчният Маймун. (Има ли маймуна в мъжки род? Маймуняк? Може, но навежда на нещо лековато. Но Маймун? Виж, това е сериозен мъжкар). Тигърът Кренвирш. Зизита (защото всичко им е на зигзаг). Парцалан Хабакук – той е вехтошар). Мадам Коткоде (снесла яйце във фуражката на пощенския началник). Един е Презкупзагрош, друг е Презгрошзакуп. И т.н. и т.н.
Сега съм си намислил нещо. Ще ви препиша една кратка приказчица, за да разберете защо толкова харесвам тази книга. Ето я:

„Много далеко, чак там, където небето слиза ниско, а залезът разтваря небесни двери пред нощта, където ветровете странници се срещат, разменят си лицата и хукват обратно, има една широка равнина, цялата покрита със зелена трева.
В тази равнина живеят сивожълтите със светли петънца лалугери. Те седят с изправени гърбове върху .меките си опашчици, слушат тихата пролетна песен на южния вятър и си говорят:
– Това е нашата равнина.
Лалугерите били дошли тук още в стари времена. Дошли, като се гонят весело и играели на прескочи-лалугер и на ала-бала-ница-лалугерска паница.
После дошли дивите свине, които ядели корени, жълъди, картофи и тикви. Дошъл и дивият кон, а след него и бизонът. Дошъл и еленът с неговите разклонени като дърво рога. Дошли лисицата и вълкът.
Като видели лисицата и вълка, лалугерите скокнали и се шмугнали в дупките си. А лисицата и вълкът клекнали пред дупките на лалугерите и извикали:
– Вие приличате на плъхове. Бягате като плъхове. Плъхове такива! Сивожълти със светли петънца плъхове. Пфу! Вие сте плъхове и нищо друго. Пфу!
За първи път лалугерите чуваш някои да им вика „пфу”. Те се наредиш в кръг, седнали на опашчиците си, вирнали носове във въздуха и почнали да се питат:
– Какво значи това „пфу!”
Един стар лалугер, с проскубано и закърпено кожухче, с окапала вече козина на късата си опашчица, рекъл:
– Ако някой ти каже „пфу!”, казва повече от онова, което това значи.
Тогава дошли Летящите и Гърмящите. Те викат „пфу!“ по най-различни нови начини, викат го тъй, че и лисицата и вълкът, и еленът и дивият кон, и бизонът и дивата свиня си плюли на петите и побягнат, без да се обръщат назад.
Летящите и Гърмящите се запретнали да си правят къщи – от глина, от дърво, от тухли и хоросан, от камък и стомана.“

Нататък се разказва, как Летящите и Гърмящите се скарали, защото едните смятали, че прасетата трябва да бъдат боядисани в зелено, а другите искали да ги боядисат в розово. И почнали войни.

„През време на битките и през почивките противниците се наричат взаимно мошеници и изменници, крадци и хищници, пройдохи и бродяги, чучела и плашила, дървени глави, празни глави и кухи глави, глупаци, тъпаци и ахмаци, простаци и бунаци. Сегиз-тогиз, когато се уморяват да си викат обидни имена, те драскат въздуха с нокти, кривели си лицата и се плезили едни на други с езици, извити чак до брадите им като кифли.“

И, разбира се, когато войните свършили Летящите и Гърмящите нямало вече какво да ядат.

„Те се отправили към далечни реки и планини и щом срещнели рояк мухи, винаги се спират да ги излапат. Сега сиволсълтите със светли петънца лалугери пак седят с изправени гърбове върху меките си опашчици, слушат тихата пролетна песен на южния вятър и си говорят:
– Това е нашата равнина.
Далеко там, където небето слиза ниско, а залезът разтваря небесни двери пред нощта, където ветровете странници се срещат, разменят си лицата и хукват обратно, далеко там нейде лалугерите и днес си играят на прескочи-лалугер и на ала-бала-ница-лалугерска паница. Понякога те сядат в кръг и се питат:
– Какво значи това „пфу”?
И един стар лалугер им отговаря:
– Ако някои ти каже „пфу!“, казва повече от онова, което това значи.“

Защо политиците от всички цветове у нас се правят на глухи, щом някой сбърка да им припомни, че е крайно време България да има нова конституция? Отговорът е съвсем прост и повече от очевиден: правят се на глухи, защото не искат нова конституция. Няма начин обаче да бъдат накарани да я поискат. Защото в ръцете на законодателната власт, тоест в Парламента, са и ножът, и хлябът. Невъзможно е да започне процедура за приемане на нова конституция, ако в парламента липсва необходимото мнозинство депутати, които сами да са се убедили, че това трябва да стане. Сиреч, трябва да я има политическата воля за нова конституция, която да задейства предвидената в действащата конституция процедура за свикване на Велико Народно Събрание. А тази процедура умишлено е измислена така, че да обезкуражи всекиго, наумил си да прави промени в основния закон. В този смисъл Глава Девета, озаглавена „Изменение и допълнение на конституцията. Приемане на нова конституция“, е повече от показателна. „Не по-рано от месец и не по-късно от три месеца“, „с мнозинство три четвърти от всички народни представители на три гласувания на различни дати“, „не по-рано от два и не по-късно от пет месеца“ и т.н., и т.н., все в този дух колкото искате, само и само свикването на ВНС да бъде възможно най-трудно и бавно осъществимо.
Но няма как. Така гласи законът и пътят трябва да се извърви. От самото му начало, та до края. Защото е вече време да спрат приказките за промени, а по същество да не се прави нищо. Защото има къде-къде по-съществени в устройството на държавата и функционирането ѝ неща за оправяне от, да речем, „проблема“ дали изборите за Европарламент и за нашето НС да са на една дата. Конституцията от 1991 г. трябваше да изгради основите на бъдещата прозападна съдба на България, като ни изведе на пътя на демокрацията и пазарното стопанство. И за времето, когато бе приета, тази конституция „на прехода“, въпреки многобройните ѝ слабости, все пак свърши полезна работа. Макар и да е глупаво да го напомням, днес членуваме в НАТО и Европейския съюз, а не във Варшавския договор, нали? Днес ние просто сме вече друга държава.
Работата обаче е там, че можехме да сме далеч по-свястна държава, ако през 1991 г. и „бащите“ на конституцията ни от прехода бяха по-свестни. Уви, писали са основен закон, но мисълта им не е била да произведат най-доброто, а е била как да напишат творбата си така, че на тях да им е най-удобна. И са успели. Защото устройството на самата държавна власт и на най-важните държавни институции продължава да обслужва политическите и икономическите интереси на същите онези отделни личности и обществени среди, които и навремето диктуваха текстовете на днешната конституция. И вероятно тази е причината, че всичко (ама буквално всичко), за което България е в момента критикувана от партньорите ни в ЕС, е по един или друг начин свързано с дефектите в посткомунистическия ни основен закон.
Няма да е лесно да се изработи нов, който да е адекватен на реалностите в самата ни държава, но и на процесите вън от нашите граници. Защото основният закон „гледа“ цялото, а не детайлите. Затова и не е нужно да е многословен. Появи ли се необходимост от тълкуване, налице е Конституционният съд. Или пък, както е в САЩ, Върховният Касационен Съд. За мен най-яркият пример за идеална конституция е американската. Приета през 1788 г., тя се състои от само 7 (словом седем) члена и в нея са били нанесени през годините всичко на всичко 27 допълнения (amendments). Последното допълнение е ратифицирано от Конгреса през 1992 г., макар да е било предложено на 25 септември 1789 година! За да се приемат тези amendments не е било нужно да се свиква „Велик Конгрес“, защото в САЩ подобно нещо няма. Всичко е ставало по нормалния парламентарен ред – като за приемането е било достатъчно съответното квалифицирано мнозинство. Ето как основният закон на най-мощната демокрация в света “диша“ с времето, а не е нарочно превърнат в недосегаема мумия. Просто защото избраниците на народа, които е трябвало да го гласуват, са мислили за интересите на нацията и с готовност са пожертвали възможността да направят историческия документ удобен за себе си.
Но за какви промени в нашата „конституция на прехода“ може да се разсъждава и защо е наложително да се мине през ВНС? Отговорът на втория въпрос е: защото истински радикални реформи са възможни единствено чрез ВНС и защото след като това ВНС си свърши работата, като приеме нова конституция, то трябва да се саморазтури завинаги. И достойно да мине в историята.
На първия въпрос обаче отговорът е много по-сложен. Защото у нас трябва да се променят немалко неща. И споровете ще са дълги и шумни. Тъкмо затова е крайно наложително да започнат. Политическите партии са длъжни да осъзнаят, че времето лети и че без хирургически скалпел нещата у нас няма да се оправят. Трябва да се реже яко и дълбоко. Ако някъде е нужно, и без упойка. Но така повече не може.
Преди всичко, ето един основен въпрос: трябва ли при население под 8 милиона България да има 240 депутати в само една камара? Няма ли 120 да вършат същата работа? И още един подобен въпрос. Защо е решено, че парламентът ни трябва да е еднокамарен. Защо нямаме Сенат? Като много други страни по света. Само защото Търновската конституция е решила камарата да е една ли?
Най-дефектната част от днешното ни държавно устройство е безспорно съдебната власт. Ако Съдебната власт ще има върховен орган, който ще назначава и контролира магистратите, кой ще назначава върховния орган?
Защо държавното обвинение е част от съдебната система? По-ярък пример за конфликт на интереси не би могъл да се измисли, но този парадокс у нас продължава да излага страната ни и до днес. Прокурорът не е нищо друго освен адвокат, само че на държавата. В съдебния процес единият адвокат защитава интереса на клиента си, другият адвокат защитава интереса на държавата. А съдията решава кой е прав. Той е реферът. Не може едната страна в процеса (в случая обвинението) да е част от екипа на рефера. Това на практика означава, че когато чете обвинителния си акт, прокурорът го адресира до себе си.
Ами досъдебното производство? Сега си имаме някакво нашенско подобие на ФБР (В САЩ – Federal Bureau of Investigation). Имаме си и отделна следствена служба. Имаме си и МВР. Но да назовеш ДАНС „нашето ФБР“ е глупост, защото ФБР в САЩ е федерален орган, а България не е никаква федерация. И второ, защото в САЩ има и щатска полиция, има и шерифи, а у нас полицията е една. В САЩ Вътрешното министерство (Department of the Interior) няма нищо общо с полицията, камо ли пък да работи със CPC-та. Там полицията си е на отделните щати, а обвинението е част от изпълнителната власт, като министърът на правосъдието е и главен прокурор. Навремето братът на президента Джон Кенеди, Робърт, беше министър на правосъдието и в качеството си на главен прокурор подгони с всички законови средства и накрая вкара в затвора прочутия шеф на профсъюза на шофьорите на ТИР-ове – гангстера Джими Хофа, разбивайки на пух и прах престъпната му мрежа за контрабанда и рекет. Да ми посочите поне една подобна хищна риба да е била обезвредена в България?

Но какво се случи у нас при тази гигантска „турбуленция“, през която преминаваше човечеството? Случи се промяна, наистина. Но кога? И каква промяна? „There’s the rub“, както си е казал Хамлет. Каква промяна? Член 1-ви от Живковата конституция падна. Хеликоптер вдигна рубинената звезда от Партийния дом. Текезесетата бяха разтурени, паспортите бяха сменени с лични карти, границите се отвориха, в медиите нахлу плурализмът, роденият набързо капитализъм тръгна да расте с космическа скорост, с двойна космическа скорост пък тръгна да расте и организираната в какви ли не групировки престъпност. И още цял куп по-големи и по-малки промени…
Добре, ами щом е така, какво тогава ни е липсвало цели 20 години, че развитието на демокрацията ни изглеждаше доскоро като затънало в тиня задно колело на кола? Което не само дето буксува, ами ни и пръска с мръсотия? А може би ще е по-правилно, ако попитам не какво ни е липсвало, а какво ние било в повече или ни е било различно от другите, че те да са си карали колите, а ние 20 години да сме се пулили измацани и безпомощни на своята. Моят отговор е, че не само сме имали доста нещо в повече, ами и доста нещо ни е било различно от бившите „братски“ комунистически страни. Какво е то? БРП(К), БКП, БСП – това е то. Хем различно, хем и в повече. Партия, която е права и когато съгреши дори. И което е най-интересно, партия, която досега поне опровергава правилото, че комунизмът не понася козметиката. Партия, която през годините е разполагала с интелектуалци, способни да въртят като пумпал постулатите на идеологията пред своите т.нар. „твърдолинейни“ гласоподаватели. И още един щрих към специфичната българска картина. Щрих на име Луканов. Над всички съпартийци като ум. Заради което нищожествата около него го ликвидираха.

На 1 септември 2004 г. училище №1 в град Беслан, руска автономна република Северна Осетия, е атакувано от 32 чеченски бойци. Училището е претъпкано (около 1200-1300 души) от родители и деца, защото 1    септември е първият ден от новата учебна година. Всички са набутани в гимнастическия салон. Начаса са разстреляни 15 мъже и искането е оповестено: независимост на Чечня. И уж, също като в московския театър, започват преговори. В даден момент се чуват два взрива, които и до днес не са обяснени. Руските специални части обаче помислят, че терористите избиват заложници, терористите помислят, че руснаците атакуват. И отново възниква хаос, никой не знае какво става. Руснаците действително атакуват, но забележете как: с два танка, един хеликоптер и една огнехвъргачка. Загиват 335 мъже, жени и деца, ранени са 435, а „безследно изчезнали“ (мистерия и досега е какво значи това) са 198.
След Беслан също не съм чувал за отвличане в Русия. Може и да е имало, но да е минало незабелязано.
Може. Факт е обаче, че при наличието на отвличане, руснаците, също като израелците, действат безкомпромисно. С тази разлика, че не се интересуват дали и колко заложници ще загинат. Газ в театъра, танкове в училището! Никога, естествено, не бих се съгласил с подобен начин на действие.
Но към какви принципи трябва да се придържат нашите власти, за да се справят с престъплението похищение срещу откуп, което у нас днес е твърде привлекателно за организираната престъпност?
Първата стъпка е очевидна: да се направи престъплението непривлекателно. Как? Като рискът за извършителите стане възможно най-голям. Тоест, най-убедителната превенция да стане страхът. Ама ще кажете – нали нямаме смъртно наказание? Как тогава да уплашим бандита така, че и да не помисля да отвлича когото и да било?
Ето как. Първо, плащането на откуп да се криминализира като престъпление и за всеки случай сметките на пострадалото семейство да се блокират. И второ, когато телефонът на близките на отвлечения позвъни, непременно там да има човек от полицията и разговорът да води той. И да каже на бандита нещо от този род:
„Слушай драги, ако само косъм падне от главата на твоята жертва, мъртъв си. Ако продължаваш да го държиш, пак си мъртъв. Ако вземеш парите и го пуснеш, пак си мъртъв. Единствено ако го пуснеш още в този миг да си ходи, ще имаш смекчаващи вината обстоятелства в Съда. Инак си мъртъв. Където и да те спипаме, куршумът ще ти е в кърпа вързан. „В престрелката похитителят бе убит“ – нали виждаш информацията, която ще излезе във вестниците?“
Как се осмеляваш да препоръчваш на полицията да престъпва закона! – вероятно ще ме укорят някои праведни хора. Осмелявам се, защото когато някой играе мръсно, чистата игра не помага. Обратното, помага на мръсника, защото му дава увереност, че мръсната му игра минава.

Открай време съм се питал защо автомобилът кара българина да обезумява. И си мисля, че причината е заровена дълбоко в манталитета му. Някаква наследствена нишка от онова забравено време, когато дядото на днешния „водач на МеПеСе“ се е движил с каруцата си, теглена от волове. Днес животното вол (което за сведение на подрастващите е скопен бик) вече никъде го няма, но нека напомня, че преди у нас да се появят двигателят с вътрешно горене и асфалтираното шосе, волът и каруцата бяха основното помощно средство на нашенския селянин. И той го използваше най-рационално. И понеже той, селянинът с копралята, е карал вола да върви и така да стане част от инфраструктурата, наречена транспорт и понеже пък днешният му внук само с натискането на някакъв си педал кара МеПеСе-то да върви, за да бъде част от същата тая инфраструктура, излиза, че между двамата има нещо много общо. Досещате се какво е то, нали? Културата, разбира се.
А по какво се измерва тази „култура“? Измерва се, според мен, по начина, по който някогашните воловари и днешните водачи на МеПеСе-та са си служили и си служат със силата на двигателя. Което е в пряка връзка и с отношението им както към другите превозни средства, така и към двукраките, четирикраките и прочие животни и животинчета, които също се движат по пътя. Помните сигурно вица за френското семейство, което било на гости на българските си приятели в селската им къща и което, разхождайки се по тесен коларски път в планината видяло две волски каруци, опитващи се да се разминат. Единият воловар уверявал другия: „Жъ опре!“, другият му отвръщал: „Уй жъ опре!“, а французинът рекъл на жена си: „Бреей, чу ли, говорят на френски!“.
По всичко изглежда, че времевият промеждутък между едно-две поколения – от воловаря до днешния господар на МеПеСе-то – е прекалено къс срок, за да може съвременникът ни да попие цялата истина за властта, а и за отговорностите, които силата на стадото коне в двигателя на автомобила му възлага. За да движи каруцата си, дядото е разполагал със силата на най-много два вола – прекален оптимизъм е да разчитате, че внукът му днес няма поначало да е главозамаян от факта, че просто сяда в нещо луксозно, врътва един ключ и само с ходилото си командва неговото движение. И че щом натисне, луксозната каруца се понася по шосето със скорост, каквато дядо му не е можел и да сънува. Власт е това! Власт! Напомпаният със самочувствие съвременен внук на воловаря, както си е седнал в луксозното МеПеСе и натиска педала на газта, е петимен да демонстрира именно власт. Власт над света, из които препуска, власт над околните навлеци, които трябва да се съобразяват с него, а не той с тях.
Няма нормален, образован и културен българин, който да не кипи вътрешно от гняв, щом се сблъска с безумието по нашите улици и пътища. Автомобилът е вече необходимост, а не лукс, но никъде другаде вакханалията от простотия не е тъй зашеметяваща, както в родното автомобилно движение. Глупаво ще е да започна сега тук да изброявам проявите на просташки манталитет, използвайки като повод няколкото зверски катастрофи, станали напоследък. Глупаво ще е отново да предъвквам причините за потресаващите катастрофи. Глупаво ще е да се впускам и в цитирането на цифри – колко загиват, колко са ранени и пр. Глупаво, защото всичко се знае и всичко е ясно. Важното е, че при шеметното увеличение на броя на колите, вече е много по-опасно да караш автомобил в България, отколкото, например, да охраняваш летището на Кандахар в Афганистан. И е по-опасно не защото може да се убиеш, а защото е много по-реална опасността да те убие друг. Защо? Защото зад воланите на автомобилите е пълно с главозамаяни идиоти, чието основно занимание на пътя е да се опияняват от мощта на конските сили под капака на колата и пет пари да не дават дали може да наранят някого или не. Колко често чуваме: „Навлязъл в насрещното движение и се ударил челно“! Сигурно никъде по света няма държава с такъв зашеметяващ брой челни удари на автомобили. Тръгнете по селата и ще се убедите, че по местните черни пътища деца карат Москвичи, да не говорим, че нашенецът и да се е напил до козирката, пак спокойно сяда зад волана. Тийнейджърите пък карат без книжка и по шосетата, на всичкото отгоре пияни. Може ли някой да се чуди, че някакъв пубер на четири водки е излетял от пътя при 140 км в час! А е качил и още четири пораснали деца, за да ги убие с престъпната си самонадеяност.
Ще станем ли държава с нормално автомобилно движение? Какво да се направи срещу увредения воловарски манталитет? Само едно нещо, не повече. Съд по бързата процедура с ефективна присъда за предизвикалия катастрофа шофьор, надвишил законната норма промили алкохол в кръвта, плюс съдия изпълнител и продажба на имущество за покриване на една солена глоба, придружена с конфискация на превозното средство. Никаква санкция обаче не може да е ефикасна, ако отсъства контролът, че тя е изпълнена. Така че: бързо да се осъвремени законът. „Катаджиите“ да станат „подвижни“, а не да чакат „на гюме“. Полицейски коли и мощни мотори със светлини и сирени, които моментално погват идиота с мерцедеса или беемвето и ако той, като му свири отзад сирената, не спре, да се осигури задържането му по-нататък по пътя. И не да плати 10 лв. глоба, а да му се изземе колата, пък той – зад решетките.
Това се иска. И май така ще стане. Попитайте Цецо и той ще ви каже същото.

Бочаров не е само онзи пламенен разрушител на болшевишкото твърдоглавие. Както мнозина български интелектуалци той сякаш изживя през последните години своята вътрешна еволюция, че новото ще дойде само с отхвърляне на старото. Кой у нас е предполагал, че у “новите” живее по нещо, което носеха у себе си и “старите”.
Еволюцията на Петко Бочаров започна от края на 1992 година. Водоразделът е падането на правителството на Филип Димитров. Едни го нарекоха доброволно сдаване на властта. Други – парламентарен преврат и измяна на волята на избирателите. Бочаров е откровен – “Съюзът на демократичните сили, над чиито първоначални стъпки пърхаха мечтите на стотици и стотици хиляди българи, изложи на показ структурни дефекти и ръководство, печално неспособно да го води през подводните рифове на прехода към демокрация”.
И сякаш, предчувствайки как червените хули се превръщат в сини ругатни, Бочаров се зарича: ‘‘Който обаче не иска да се мокри, да не излиза под дъжда. Казах и ще продължавам да казвам каквото мисля, а кой как ще приема думите ми, си е негов проблем”.
Превърнали се вече в една фило-фобска нация с очертана синъо-червена журналистика, днес може би няма да съзрем достатъчно жаждата за истина и личностната позиция в коментарите на Петко Бочаров. Това ще го сторят едни по-малко наелектризирани с политически заряд читатели. Дано тяхното време дойде по-скоро…

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Картини от три Българии” на Петко Бочаров от тук

Share.

Leave A Reply