hristo-botev-cover-4eti.meПоет и бунтовник, ревностен пазител на националните идеи, той оставя трайна следа в предосвобожденската история на България. Роден е на 6 януари 1848 година в Калофер. Баща му, Ботьо Петков, работи като учител, и напътства първите стъпки на сина си в просветната дейност.
Самият Ботев получава високо за времето си образование. След като завършва началното си обучение в родния си град, е приет като частен ученик във Втора Одеска гимназия в Русия. Но той като много негови съвременници загърбва науката, за да се отдаде на една по-възвишена мисия – родното благо. Натрупаните му знания обаче се преоткриват в творчеството му.
Пребивава последователно Букурещ, Браила, Галац. Печата вестник „Дунавска зора”.

Христо Ботев се смята за най-блестящият български възрожденски публицист. Пише множество политически коментари и статии, като “Народът вчера, днес и утре” и “Източният въпрос лежи на плещите на българския народ”. Художествената му публицистика, обединява фейлетоните на Христо Ботев, единствения му разказ “Това ви чака!”, както хумористичните му пословици, гатанки и печатни грешки. Творбите му се отпечатват на първа страница в Каравеловите вестници “Свобода” и “Независимост” и в хумористичния вестник “Тъпан”, които излизат във Влашко. От друга страна – във вестниците, които самият той редактира: “Дума на българските емигранти”, “Знаме”, “Нова България”, който излиза само в един брой, малко преди Ботев да премине с четата си Дунав. Редактира и собствен хумористичен вестник “Будилник”.
Преломният момент в неговия живот е научаването за избухването на Априлското въстание през 1876 година Решен да помогне, организира чета сам. На 16 май същата година се качва на кораба „Радецки” от Гюргево, заедно с останалите мъже от четата, предрешени като градинари. Вдигайки бунт на кораба, успяват да слязат на Дунав. Отправят се към Балкана, но по пътя малцина ги последват. Смъртта е неизбежна. След няколко сражения с турските потери, решителната битка е в подножието на Врачанския балкан. Ботев е пронизан от куршум, останалите четници също загиват.
Идеолог и подстрекател на революцията, поет и публицист, Ботев оставя своя отпечатък в низа от национални герои в българската история. По-известни негови произведения са: „Майце си”, „Борба”, „На прощаване”, „Хаджи Димитър”, „В механата”, „Моята молитва”, „До моето първо либе” и други. Те са своеобразен образец на българската възрожденска литература, наред с творбите на Вазов и Каравелов. Днес музеи на Ботев има в няколко български града, а националният музей „Параход Радецки” се намира в Koзлодуй.

Ботйов и Ботев

Спрямо Христо Ботйов Петков са извършени поне два големи гряха: преправено е името му, сменена е датата и годината на неговото раждане.
Той саморъчно се подписва Хр. Ботйов, а от чистофайнически филологически съображения е прекръстен Ботев. Той е роден на 25 декември (Рождество Христово) 1847 г. и затова е кръстен Христо, а датата на появяването му на бял свят е преместена на 6 януари и съответно годината с една по-напред – по нов стил.
Той нито е Ботев, нито е роден тогава, когато сочат сегашните български учебници. Защо е тази подмяна на автентичността? Обяснението не е трудно. Ботйов е неудобен – и с живота си, и с творчеството си, и със смъртта си.
И не e оставен такъв, какъвто е – с противоречията в идеите, с „грешките” в поведението, с „недоизкусурената” поезия. Защото е трябвало да се създаде идол? Или защото чрез него новата българска държава иска да оправдае и да идеализира себе си? А повод за подобно идеализиране не се съдържа нито в живота му, нито в текстовете му. Поводът е единствено в смъртта му – не физическата, а в после намерената в нея метафора-събиране на творчество, личност, живот, смърт, безсмъртие.
Доизмислянето в името на Родината не е порок. Това прави Вазов, и то гениално, в свои текстове, за да роди националната държавностроителна идеология. Но порок е, ако това „доизмисляне” уж заради Родината (а в случая с Ботйов то е изкривяване) е всъщност продиктувано от конюнктурни интереси – от тясно партийни до „чисто” естетически. Ако Ботйов не е искал да се съобразява с поговорката „Интереса клати феса”, то тези, които са измисляли легендата за него, най-пълно са споделяли народната „мъдрост”.
Идеалният е безвреден. Той може да бъде употребяван безполово за всичко и от всички – и за добро, но и за лошо, за оправдание, но и за вяра в… предписваното, но неслучващо се бъдеще. В това е цинизмът на подмяната. Биографичната податка за аналогията с Христос (от датата на раждането) е изличена. Превръщането на Ботйов в Ботев и на 25 декември 1847 г. в 6 януари 1848 г. е само външен знак за преобръщането. По-важното е, че същността е подменена, противоречивостта е превърната в праволинейност, животът на човека е прогласен за идеал, неговите текстове са издигнати в култ. Те са мяра, а мярата не може да се нарушава. Кръг, в който бяхме възпитавани и възпитавахме -поколения и поколения.
Покой за духа на Ботйова няма. Няма и да има, докато не бъде изваден от мавзолея на криворазбраната идеалност.
Любопитно е, а ще бъде и полезно, да се проследи и да се коментира подробно как се извършва подмяната – от времето на Захари Стоянов до наши дни. Т.е. да се опише безпристрастно рецепцията на тази подмяна – кога, как и защо е направена. И кому е служела и служи. Илия Тодоров великолепно направи това относно поетическите му текстове, но сякаш забравихме неговата книга „Над Ботевия стих”.

Смъртта безсмъртие

Идеалистът събира пари и организира чета за освобождението на българските роби, без да знае, че той ще оглави тази чета. Седмица преди тръгването тя се оказва без войвода. Кой трябва да я поведе? Той, който е ословесил нейното раждане, той, който е работил за материалното й обезпечаване, той, който най-много я е искал. По друг начин казано: Той, който (ще) падне в бой за свобода…

На мястото на платения войвода Филип Тотю, който дори е взел пари в аванс, застава Христо Ботйов. Онзи с помадата, който трябва да е военен ръководител, е заменен от Войновски. И четата тръгва. Няма да узнаем точно как Ботйов е избран или се е избрал за войвода. Важен е жестът – някой в последния момент е трябвало да се жертва. Жертва се поетът, защото… първият винаги е поет.
Ботйов е първият свободно пишещ поезия българин. Той не се чувства окован от прозодията, както останалите поети преди, а чрез нея изковава идеята за свобода и от тази идея създава художествен текст. Затова тази поезия е непозната на езика, на който говорят тогава българите. И календар издава за годината 1875 със стихотворението си „Хаджи Димитър” и лика на войводата, за да знае народът и да помни как юнак не умира. И това, и останалите стихотворения на Ботйов са писани по повод. Поводът е… Христо Ботйов.
Всички минават през този живот, малцина заживяват в другия – след смъртта си, както Ботйов. Разстоянието не е от Гюргево до Козлодуй, а от 9 до 16 май – от решението до тръгването. Казал е, че като няма кой да води четата, той ще я води. И я води – поне до българския бряг. Стихотворенията му са писани в Румъния като писма, отправени оттатък, към българския бряг. Там никой не ги получава приживе на своя автор, някой трябва да ги пренесе със смъртта си. Поетът става пощальон на своите словесни послания към „българския народ”. Народа го няма, не го посреща, защото не го и очаква, народът е в очакване да стане народ (както е и сега), но само ако някой му каже, че може да има полза от това.
Поезия, писана отдалече, е обречена или на забрава, или на безсмъртие. Случва се второто, макар и с цената на подмяната. Дори в тази поезия да се казва „да каже нявга народът”, народът, мълчалив по природа, какъвто е българският, пак би мълчал, ако сам авторът й не бе я посял със смъртта си в Родината.
Смъртта на Ботйов ни измъчва. Тя е неясна, но той е Христо, роден на Рождество. Негово е и Възкресението.
 С Евлоги и Христо Георгиеви
Ботйов е положен на най-високия пиедестал в българското национално съзнание. Този пиедестал е граден години, дълго и упорито, за да се извиси много над нормалния човешки ръст, ръста на живите след него. Сега ние го гледаме от долу нагоре, без да можем да го докоснем, за да знаем колко сме малки. Имаме текстовете му (автентични или не съвсем) и саможертвата му, посветена на разрушаването на част от Османската империя и на свободата на бъдеща България.
Неговите братовчеди Евлоги и Христо Георгиеви са седнали достолепно от двете страни на централния вход на Софийския университет. По стъпалата нагоре достигаме до техните каменни фигури и заставаме до тях. И те са по-големи от нас, но все пак можем да ги пипнем – поне обувките им или малко по-нагоре. Те са тежките търговци, дарителите, дали част от състоянието си за построяването на сградата на първото висше училище в освободена България. Сравнението между Ботйов и двамата братя би изглеждало нелепо, ако не знаем, че поетът е техен братовчед. Или обратно – те са Ботйови братовчеди. Зависи от гледната точка. Факт, който школските писания често пропускат да съобщят, тъй като се оказва неудобен за биографиите и на двете страни. А и в голяма степен – необясним. Ботйов е революционерът, разрушителят на всяка цена – заради свободата на Отечеството, заради свободата на хората, живеещи в него и най-вече заради своята лична свобода. Двамата братя са богаташите (нали и против такива като тях Ботйов воюва в поезията си), които „чакат” в чужбина Отечеството ни да бъде освободено.
Той действа, те чакат. Той завещава словото и живота си, те завещават парите си. Двете завещания са много различни, антагонистични са в своята природа и в историческата си същност, но са все в полза на България. Тук са техните допирни точки, макар това „допиране” да изглежда стъписващо. Защото застават един срещу друг животът и смъртта, а тяхното събиране поставя въпроса за цената.
Неохотно посочван е и фактът, че майката на Христо Ботйов, дошла да живее при него в Букурещ след смъртта на баща му, се премества в дома на Евлоги Георгиев, сиреч при племенника си, тъй като синът й не може да я издържа. А и както ни съобщава Захари Стоянов, Ботйов толкова много мразел тези свои братовчеди, че като минавал покрай дома им в Букурещ, хвърлял камъни по вратата. Все неудобни за историята факти. А и за личността на поета. Излиза, че той е нехранимайко – дори в буквалния смисъл на думата. И в същото време, оставил майка, съпруга и деца, тръгва да се бие за свободата на Отечеството.
От едната страна е конкретното и прагматичното, от другата – абстрактното, идеалното. Една срещу друга застават сигурността и вятърничавостта. Знаем, че при това стълкновение победителка в живота е първата, а в следживота – втората. Пак въпрос на гледна точка. От долу нагоре, както е сега, или очи в очи – както е било тогава. И още по-точно – от горе надолу, както Евлоги и Христо Георгиеви са гледали тогава своя братовчед Христо Ботйов. А това е малко преди „Радецки”, малко преди… Безсмъртието.
Знам, че досягам частица от големия диалогичен сюжет, разиграл се непосредствено преди Освобождението – мирна и тиха еволюция или театрална, но… саможертвена революция. В крайна сметка значителното е в подробностите. Особено ако те засягат темата за автентичността на Ботйов и неговото време.
(Литературен вестник, Брой 38, 11.2018)
 botev-01-4eti.me
botev-04-4eti.me
botev-03-4eti.me
 botev-02-4eti.me
Стихосбирката съдържа:

СТИХОТВОРЕНИЯ НА ХРИСТО БОТЕВ
Майце си
Към брата си
Елегия
Делба
До моето първо либе
На прощаване
Хайдути
Пристанала
Борба
Странник
Ней
Гергьовден
Патриот
Защо не съм…?
Послание
Хаджи Димитър
В механата
Моята молитва
Зададе се облак темен
Дякон Васил Левски
Обесването на Васил Левски
СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ХРИСТО БОТЕВ
Балада за Христо Ботев  (Рашко Стойков)
Плач по Ботев  (Стефан Цанев)
На Ботев  (Недялко Йорданов)
Балканът  (Христо Родопски)
Зов  (Валентин Дешлиу)
2-ри юни (Яна Кременска)
Mинута мълчание (Яна Кременска)
Поклон (Валентина Шейтанова)
Майка на вселената (Иван Методиев)
Една минута с Христо Ботев (Тодор Чонов)
Баладично писмо (Балчо Балчев)
Втори юни (Петя Божилова)
Втори юни (Валентина Шейтанова)
Втори юни (Румяна Пелова)
Писмо до Ботев (Валентин Йорданов)
Ветровете кръстосват на Вола (Иван Радоев)
Утеха За Христо Ботев (Александър Миланов)
Упрек към Христо Ботев (Александър Миланов)
Реквием (Александър Миланов)
Къде си, Ботев? (Анита Христова Трифонова sekirata)
Слънце пече, вятър няма (А.Х.Т)
Признават ли те (А.Х.Т)
Ти си във мен, аз съм във теб (А.Х.Т)
Прости ми, Ботев (А.Х.Т)
Седя на прага (А.Х.Т)
Реката (А.Х.Т)
Ботев е с нас (А.Х.Т)
2 юни – ден свят, велик!
Ти едничък ми остана
Там високо във Балкана
Куршумът не е турски
На Ботев (Владислава Генова – 18 г.)
Христо Ботев (Творчески екип от IV-ти клас с кл. рък. Олга Константинова, гр. Троян)
ПРЕВОДНИ СТИХОВЕ НА ХРИСТО БОТЕВ
To my Mother
To my Brother
My Prayer
Elegy
Sharing
To my first love
On Parting
Haidouks
Eloped
The Struggle
Stranger
St. George’s Day
A Patriot
Hadji Dimitar
Down the Pub
A Cloud of Darkness Has Appeared
The hanging of Vasil Levski
El ahorcamiento de Vasil Levski
A Ma Mère
A mon frère
In der kneipe
Матери моей
Патриот
Вешање Васила Левског
ΧΑΤΖΗ ΔΗΜΗΤΕΡ

Балада за Христо Ботев

Първите редове на това стихотворение всъщност са монолог на Хр. Ботев.
Монолог, който поетът никога не е произнасял.
Когато се раждаше стихотворението обаче, имах чувството, че чувам Ботевия глас. Имах чувството, че вековната трагична наша българска орис се опитва да ни говори с Ботеви думи. Че това са думите, които Войводата би искал да ни каже днес.
Простете дързостта ми да бъда протоколчик на тези думи. Аз само ги записах така, както кънтяха в ушите ми с тласъците на българската ни кръв.

1.
Кажи ми, кажи, бедний народе,
чий плач съня ми до кост прободе,
че пак се будя, че пак се мятам
без гроб в Балкана, без мир в душата!

Чий плач е този? На сиромаси?
На продал брата, убил баща си?
Още вълкът ли стадото води?
Момци ли нямаш, или войводи?

Да си събера ли гнилите кости,
за да ти кажа, че жив съм още?!
Пък тогаз нека да си остана
без мир в душата, без гроб в Балкана!

2.
Христо ле, Христо… Адаш на Христос!

Тоз, който падне ли?… Тоз!

Тоз вагабонтин, дето е писал
за чорбаджиите в лошия смисъл?
В Правдата кръстен, на страдущи брат,
с гладните гладен, с разпнати разпнат!

Дори да възкръснеш, не чакай Родината
да те признае за „Мъж на годината“.
От нови юнаци не ще се вредиш!
Но ти си войвода, ще им простиш.

Само не казвай, че още си хъш!
Псета и вълци ще викнат: „Дръж!“
Вихри ще гонят тръни в полето.
И тебе с тръните – към небитието!

И някой Свирчо многотиражен
великодушно за теб ще каже,
че подвигът ти е бил излишен.
Ще ти покаже и как се пише!

Туй вече няма да издържиш!Както псувните
срещу комунарите на Париж,
както ръждата, разяждаща кости,
както нашите и чужди гости…

И ще чуят тогаз „патриотите“
всичко, що мислиш за идиотите!

3.
Тоз, който падне в бой за свобода…
Не за свобода днес пада народа!

Пада за къшей, пада от болест,
пада от стиснала сърцето му горест.
Пада не за майка Родина,
а от жал за децата си по чужбина!

Пада, замаян от толкоз дърдорене.
Пада под толкоз кумири съборени.
Пада и чака с овчата вяра
да му пожали кожата звяра!

Жалят ни, жалят – звяр и природа!

И само оня брадат войвода
с мълнии цепи над нас небосвода –
бесен от туй, че гине народа
не за свобода, ах, не за свобода!

4.
Може това да са хъшовски мисли –
всички ви искам светли и чисти!

От всяка корист, подлост, лъжа
кръвта се ядно в жили вълнува.
Нямаме право да живеем така,
сякаш Ботев не е съществувал!

Ако целуваш земя и жена,
с огнени устни целувай!
Нямаме право да любим така,
сякаш Ботев не е съществувал!

Ако враждуваш, не е дребна вражда,
ако заплюваш, с кръвта си заплювай!
Нямаме право да мразим така,
сякаш Ботев не е съществувал!

Още са нужни мъжки сърца.
Още България за правда жадува.
Нямаме право да умрем така,
сякаш Ботев не е съществувал!

(Рашко Стойков, https://literaturensviat.com/?p=30454)


Плач по Ботев

Ето ме – на същия бряг.
Коленича.
Целувам земята, целуната от теб.
Разсъмва се. Измамно тихо е наоколо…
Христо Ботев,
член на Централния Революционен Комитет,
кажи ми:
с мерцедес ли стигна до Околчица?

Воеводо,
на когото ботушите стискаха, защото бяха шити за друг, но той
се оказа благоразумен и остана да държи речи из браилските
кафенета, ти нахлузи ботушите му и тръгна –
кажи ми:
с музика ли те посрещна населението?

Поете, кажи:
колко ти платиха за твоите стихове,
изпълняваше ли напътствията на редакторите?

Кажи ми още:
ходил ли си на лов из русенските резервати,
лаел ли си като куче,
за да подгониш сърната към мушката на своя началник?

Кажи ми,
защото ме мъчат яростни сравнения!

Ние те величаем,
без да съзнаваме,
че всяка разхвалена от нас твоя черта
самите нас
зачертава.

Знам, ще ми кажат мъдро: сега времената са други.
И тогава са казвали мъдро:
сега времената са други.
и въпреки всичко –
сега времената са други:
в челата ни никой не се цели,
ние сме сити и цели,
постигнахме своите цели,
не спим във запустели воденици,
мълчим със затлъстели езици,
и го няма Левски
да пее –
да се надпява с в я т ъ р а…
Няма го стария свят, ура!

Няма го. Но има един жесток закон:
алчният заменя идеята за кон.
Оре, окопава се, огражда се – почва
да пуска корени в плодородната почва:

“Опасна е всяка крачка напред!
Всеки мечтател метежник е,
глупак е всеки поет.
Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.
Умни сме – излишно е да бъдем смели!..”

Тогава е все едно – живи ли сме, не сме ли.
Защото и за днешните – и за времената бъдни
Ще бъдат нужни хора безразсъдни:
Не за изгода тлъста, а за гола правда
Срещу куршум да тръгват
Да лягат под брадва!

Защото време е, време е да разберем,
че на тоя свят дошли сме
не само да ядем;
че повече от всякога д н е с подвигът е нужен –
до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;
че по черепа земен и във всяка глава
боят не е стихнал –
рано е за тържества;
че не по кръстовищата – в душите са разпятията
и бягство е уюта, предателство – апатията;
и епохата наша всекиму два избора сочи:
трийсет сребърника –
или Околчица!

(Стефан Цанев, 1972 г.)

 

На Ботев

Наистина ли си на двадесет и осем…
Наистина ли – млад и омагьосан –
от своята любов необяснима
гладуваш във онази люта зима
и правиш триста върли поразии
на българските влашки чорбаджии
и пиеш вино и захвърляш чаши
по хилядите патриоти наши,
дето могат само да говорят
и не могат само да се борят.
А ти си млад, на двадесет и осем…
Но в теб въпроси страшни се кръстосват.
Във теб изгаря и във теб се ражда
космична мъка и космична жажда
и ти – прогледнал чак отвъд, далече –
мълчиш и пишеш сам: ”Настане вечер…”
А ти си нежен и сантиментален
във този век ужасен и брутален.
Навярно там, на другата планета
ти би възпявал своята Венета,
не би така отчаяно се люшкал
между стиха и сабята хайдушка,
защото няма никаква причина
освен една – със името Родина.
Кажи ми, в таз борба, тъй страшно кратка,
наистина ли и смъртта е сладка
и там, сред пролетните горски листи
наистина ли ти не се замисли
поне за миг, поне за малко време,
че жив ще бъде този, който дреме,
а ти ще бъдеш мъртъв и безчувствен
и после – вълк…
и самодивски устни…
Не. Ти си мислил.
Ето писъмцето,
което почва с
„Мила ми Венето…”,
което свършва не със вик, не с дума
а с парещата песен на куршума.
И тази песен, чувствам, продължава
да ни окриля или натъжава.
Макар и страшна, и макар опасна,
тя все пак е наистина прекрасна,
от смърт родена – тя е вече жива
и знам – абсурдно е, но е щастлива,
защото няма никаква причина
освен една – със името Родина.
(Недялко Йорданов, 1968 г.)
Линкове:
или