Пътят на Силка – Хедър Морис

0

pytiat-na-sillka-4eti-me-coverСилка – Сесилия Клайн, е едва на шестнадесет години, когато през 1942 година е откарана в концентрационния лагер Аушвиц-Биркенау и принудително е отделена от останалите затворнички. Когато лагерът е освободен от Червената армия, деветнадесетгодишното момиче вярва, че ще може да се прибере в дома си в Чехословакия. Вместо това е заподозряна в колаборационизъм и е осъдена на петнадесет години изправителен труд.
В Сибир Силка се сблъсква с вече познатия ужас на смъртта и терора. Въпреки тежкото всекидневие младата жена намира сила да продължи напред, да създаде приятелства, да лекува и да помага.
Тук тя открива в сърцето си и място за любовта.

„Татуировчикът от Аушвиц“ от Хедър Морис се превърна в литературен феномен сред четящите в социалните мрежи – едно от най-коментираните заглавия за последните няколко месеца, както и книга, която предизвикваше полюсни мнения. Някои я възвеличаваха, други смятаха, че е провал заради прекалено семплия стил на писане, но със сигурност всеки имаше какво да каже по темата. Лично на мен историята на Лале ми хареса – понякога най-сложните неща всъщност могат да се обяснят с прости думи, а и за мен бе по-важно какво разказва Хедър Морис. Затова ми беше особено любопитно да прочета следващия й роман, при това свързан с героиня, която вече познаваме – Силка.

От Хедър Морис, авторка на световния бестселър „Татуировчикът от Аушвиц“

„Пътят на Силка“ е по-различна от „Татуировчикът от Аушвиц“ и това си има своите плюсове. Да, стилът до голяма степен е запазен – преобладаваха диалози и по-семпли фрази. От друга страна, романът звучи по-зряло и съвсем не е толкова романтичен и емоционален, колкото беше първият. Тук авторката ни прави част от една малка общност от силни жени, които се учат да вървят напред, след като миналото им ги е ограбило от дом, любов, семейство, от достойнство и от елемантарни човешки права. Тук се наблягаше на идеята за сестринството, за приятелството, но се говореше още за страховете, за съмненията и за истината като монета, която има две страни. За разлика, фокусът в тази книга е повече върху доброто, което някак оцелява и на ужасяващи места като лагерите в Сибир. Хедър Морис разказва за медицинските сестри, които са спасявали животи, за линейките, които са бързали към срутените мини, за лекарите, за които Хипократовата клетва наистина е означавала нещо, но не са пренебрегнати и онези, които са саботирали тяхната кауза.

„Пътят на Силка“ е историята на една забележителна жена, която оцелява единствено благодарение на борбения дух и упорството ѝ. Жена, която въпреки ужасите, на които е била свидетел, жертва, косвен съучастник, не е изгубила моралния си компас, нито доброто в себе си. Сякаш на инат на всичко, което ѝ се случва, тя успява да се съхрани и да открие призванието си – да помога на другите. Идеята за изкупление я отвежда по пътя на изцелението на нейната душа, дава ѝ нов смисъл, стимул да не спира да се бори. Подобно на Лале, Силка също вярва, че всеки спасен човешки живот е мисия, на която си струва да се отдадеш, както и най-добрият начин да надтриеш носа на онези, които си играят на велики и търгуват с хорските съдби. В основата на романа е заложена морална дилема – дали Силка заслужава наказание за делата си, или е жертва на обстоятелствата?

За романтичен елемент не може да се говори – идеята на Хедър Морис е много по-голяма. В бележките в края на романа сама изтъква, че държи да разкаже за онези личности, чиито имена историята е пропуснала да запомни, но са не по-малко значими и заслужават уважение и признание. Да, сърцето на Силка не е забравило какво е да обичаш и да бъдеш обичан, но преди да се пребори за собственото си щастие, тя има по-важни битки, които трябва да спечели – най-вече тази със себе си и съвестта си.

„Пътят на Силка“ е исторически роман, който със сигурност бих препоръчала. Емоционална и проникновена приказка за куража, смелостта и свободата на човешкия дух, история за доброто, което намира начин да пребъде дори в най-суровите условия.

(Ревю на Хриси от http://hrisilandia.com – “Блог за любими книги”)

silka-front-back-4eti.me

БЕЛЕЖКА от Хедър Морис

– Разказах ли ти за Силка?– Не, Лали, не си. Коя е тя?
– Най-смелият човек, когото познавам. Не най-смелото момиче; най-сме­лият човек.
– И?
– Тя ми спаси живота. Беше красиво миньонче и ми спаси живота.
Кратък разговор, няколко подхвърлени думи, докато Лали ми разказваше спомените си от Аушвиц-Биркенау, където е бил татуировчик.
После често се връщахме към темата за Силка. Държах ръката му, докато той ми обясняваше как тя е спасила живота му и защо е могла да го направи. Спомените за това го разстройваха, а аз бях шокирана. Ставаше дума за шестнадесетгодишно момиче. Само на шестнадесет! Бях запленена от Силка, представях си каква сила е трябвало да притежава на тази крехка възраст, за да оцелее. Не проумявах защо е била наказана толкова сурово за избора си да живее.
Чух как Гита говори за Силка в магнетофонния запис за Холокоста (макар да не използваше нейното име): за ролята й в лагера, включително в двадесет и пета барака, за това, че се бяха отнесли несправедливо с нея. „Познавах момичето, което беше alteste на бараката. Сега тя живее в Кошице. Обвиняват я в какво ли не, а тя просто изпълняваше заповедите на есесов­ците. Щом Менгеле е казал, че някоя жена трябва да бъде изпратена в двадесет и пета барака, тя не може да не я приеме, нали? Но е трудно човек да се пребори с толкова много хора. Обаче тези хора не са били там и не разбират. Не са преминали през подобни изпитания. Затова отсичат: „Този е виновен, този – не“. Но едно ще ви кажа – спасите ли един, ще пострада друг. Никой не можеше да бъде спасен от двадесет и пета барака.“ В същия запис тя споменава, че двете са се срещнали след лагера, в Кошице, а Лали го потвърди.
Потърсих сведения за Силка и от други оцелели. Намерих ги. Дали ме успокоиха? Не, не успяха. Коментарите бяха противоречиви, ето някои от тях:

„Тя правеше лоши неща, за да оцелее“;
„Тя ми даваше допълнителни дажби, когато разбра, че съм от същия град като нея“;
„Тя се караше на обречените жени и им крещеше“;
„Тя ми даваше тайно храна и ме спаси от гладна смърт“.

Оформи се картината на съвсем млада жена, която, за да оцелее в лагер на смъртта, бе обслужвала не един, а двама високопоставени есесовци. История за храброст, състрадание, приятелство; история като тази на Лали, който също бе изпълнявал заповеди, за да оцелее. Силка обаче бе прекарала още десет години в най-студеното място на земята – Воркутлаг, отвъд Аркти­ческия кръг, в Сибир.
След публикуването на „Татуировчикът от Аушвиц“ от цял свят потекоха писма и съобщения. В повечето от тях се задаваше въпросът: „Какво се е случило със Силка?“.
С помощта на моите редактори и издатели започнах проучване и то доведе до избистряне на историята, която вдъхнови настоящия роман.
Възложих на професионален изследовател в Москва да събере подроб­ности за живота на затворниците във Воркутинския трудово-изправителен лагер, където Силка бе прекарала десет години.
Посетих Кошице и (след покана от собствениците) – апартамента, където бяха живели Силка и съпругът ѝ в продължение на петдесет години. Седях между четирите стени, които Силка бе наричала свой дом, докато сегашната му собственичка споделяше, че след нанасянето си в апартамента месеци наред е усещала присъствието на Силка.
Седях и разговарях със съседите, госпожа и господин Самуели, и двамата прехвърлили деветдесетте. Те ми разказаха спомени от съжителството си със Силка и съпруга й, продължило десетилетия.
Запознах се и с друг съсед, който знаеше, че моминското ѝ име е Клайн. Разказа ми, че двамата със Силка били единствените евреи в сградата. Поздравявали се на големите еврейски празници и споделяли общата си мечта един ден да посетят Израел. Но никой от двамата не го направил.
На градското гробище посетих гробовете на Силка и съпруга й, за да изразя почитта си към тях, оставих цветя, запалих свещ.
С преводачи и единия от издателите ми отидохме до Сабинов, на един час път северно от Кошице, където разгледахме актовете за раждане на Силка и сестрите ѝ (за повече подробности виж допълнителната информация).
Показаха ни брачното свидетелство на родителите ѝ, научихме имената на бабите и дядовците й.
В Бардейов, където е живяло семейството на Силка и откъдето е било депортирано, прегледахме дневниците в училището, в което са учили тя и сестрите ѝ. Всички са били отличнички, с примерно поведение. Силка е била много добра по математика и физическо възпитание.
Разходих се из улиците на стария град. Застанах пред дома, където някога е живяла Силка, прокарах ръка по останките от градската стена, която в продължение на стотици години е защитавала жителите от вражески набези, но не е успяла да предпази Силка, и нацистите са я депортирали. Много красиво, мирно място – през 2019 година.
Успокоява ме мисълта, че Силка е прекарала почти петдесет години с мъжа, когото е обичала. Според техните приятели и съседите двамата са живели добре. Госпожа Самуели сподели, че Силка често говорела на приятелките си (сред които била и тя) за любовта към съпруга си. Всички се шегували с нея, тъй като не изпитвали подобни силни чувства към своите половинки.
Когато пишех за изнасилванията – да, това е точната дума – в Аушвиц-Биркенау, открих, че за тях се говори много малко във филмираните показания. Намерих обаче по-късни документи, в които журналистки интер­вюират оцелели лагернички и дават гласност на дълбокия срам, в който са живели тези жени в продължение на десетилетия. Мълчали са за малтре­тирането и никога не им е бил задаван въпросът: „Бяхте ли насилвани сексуално от нацистите?“. Срамът е наш, не техен. Години наред те са живели с истината, заровена дълбоко в тях.
Но на това трябва да се сложи край. Време е тези престъпления – изнасил­вания и сексуален тормоз – да се нарекат с истинските си имена. Често ги отричат под претекст, че не са били „официална нацистка политика“. Попаднах на описание на Шварцхубер – лекарка затворничка го нарича „самодоволен женкар“, а в един документ прочетох: „носи се слух, че тя (Силка) е приемала (унтершарфюрер Таубе)“. Загинали са милиони еврейски мъже, жени и деца, но мнозина са оцелели и е трябвало да носят товара на страданията си, защото са се срамували да ги споделят със семействата си, със своите брачни партньори. Да отричаш, че това се е случвало, е все едно да си заравяш главата в пясъка. Изнасилването е отколешно средство за потисничество. Защо нацисткият режим, един от най-зловещите в историята на човечеството, би отхвърлил подобна форма на жестокост?
Имах честта да бъда част от живота на Лали Соколов в продължение на три години и да чуя спомените му лично от него. Нямах този лукс със Силка. Решена да разкажа историята ѝ, да почета личността ѝ, аз намерих начин да вплета във фактите и доказателствата за живота ѝ в Аушвиц-Биркенау и Воркутлаг спомените на други затворници, най-вече жени. За да създам роман, съчетах художествената измислица с реалните събития и обрисувах образи, в чиято основа са залегнали прочетеното и установеното от мен за живота в тези лагери. Някои от героите са вдъхновени от реални фигури (особено в частите за Аушвиц-Биркенау, тъй като за тях ми е разказвал Лали) и представляват събирателни образи, други са напълно измислени.
Историята не разкрива лесно тайните си. В продължение на петнадесет години пред мен постепенно се очертаваше животът на обикновени хора, преминал при необикновени, невъобразими обстоятелства. Това е пътуване, което ме отведе от предградията на Мелбърн, Австралия, до улиците на Израел. От малките градчета сред хълмовете на Словакия до железопътната линия в Аушвиц-Биркенау и постройките отвъд нея. Разговарях с хора, преживели това ужасно време. Разговарях със семействата и приятелите им. Разгледах старателно поддържаните архиви на Яд Вашем (Мемориал в Йерусалим, създаден в памет на шестте милиона евреи, жертви на Холокоста) и на фондация „Шоа“, както и граждански архиви с написани на ръка документи още от деветнадесети век. Всички те рисуват определена картина, но понякога тя не е съвсем ясна и подробностите се разминават. Предизвикателството при работата с историята е да стигнеш до сърцевината на истината и да предадеш духа на хората от онова време.
Дни преди публикуването на „Пътят на Силка“ бяха открити нови факти, отнасящи се до родителите на Силка Клайн. Те не са свързани с годините, прекарани от нея в Аушвиц-Биркенау и във Воркутинския лагер, но хвърлят допълнителна светлина върху тази забележителна жена и произхода ѝ. За мен това е напомняне, че разказаното в „Пътят на Силка“ далеч не е пълно.
Подобни съдби заслужават да бъдат описани, и аз имам честта да ви представя една от тях. Силка е била обикновено младо момиче, но се е превърнала в най-смелата жена, която Лали е познавал.

 

За Автора
Хедър Морис е родена в Нова Зеландия, но в момента живее в Австралия. Докато работи в болница в Мелбърн намира време да пише сценарии. През 2003 г. се среща с възрастен джентълмен, който „може би има история, която си струва да бъде разказана”. Този джентълмен се оказва Лали Соколов – преживял жестокостите на Холокоста. Денят на тяхното запознанство променя живота и на двамата завинаги. По неговите разкази тя по-късно пише „Татуировчикът“ като сценарий. Първоначално той е избран за екранизация, но след отказ, участва в международни конкурси и печели Международния конкурс за независими филмови награди през 2016 г. През 2018 г. историята е преработена и издадена като дебютния ѝ роман „Татуировчикът на Аушвиц“ от едноименната поредица. Той става бестселър и е публикуван в над 50 страни по света.
През 2019 г. издава продължението “Пътят на Силка”.

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати (на Български език ) използвайте бутона по-долу:

(MediaFire) линк:
СВАЛЕТЕ “Пътят на Силка” от Хедър Морис на български език от тук

или Яндекс (1) линк:
СВАЛЕТЕ “Пътят на Силка” от Хедър Морис на български език от тук

Share.

Leave A Reply