Където пеят раците – Дилия Оуенс
Само за няколко месеца „Където пеят раците“ на Дилия Оуенс се превърна в истинска сензация и стана най-четената книга в „Амазон“.
Романът няма да остави и вас равнодушни, ще ви увлече с красивата поетична история, с лекия си изчистен стил, с шеметната си фабула с неочаквани обрати, с трогателния образ на малката Кая, изоставена съвсем невръстна първо от майка си, която си тръгва, без дори да се обърне, после от братята и сестрите си и накрая от баща си, несретника, който отмъщава на най-близките си за своите провали.
Кая не се предава, отказва да се възприема като жертва, оцелява в малката къща насред мочурищата напук на обстоятелствата, преглъща горчилката на предателствата и самотата и се научава да разчита езика на природата и да общува със света, но според правилата, които определя тя.
Книга за свободния дух, за смелостта да оцелееш в един враждебен свят, за доблестта и достойнството като върховна човешка ценност.
Победителят за 2019 г. в традиционна анкета сред книжарите в книготърговската верига е книгата на Дилия Оуенс. Тя бързо набра преднина и в крайна сметка финишира с два пъти повече гласове пред втория – също заглавие, което привлече много погледи – „Татуировчикът на Аушвиц“. Романът на Хедър Морис от своя страна също имаше повече от комфортна преднина пред третия в крайното класиране – „Задругата“. Широко обсъжданата книга на Добри Божилов спечели място в тройката след “фотофиниш”
„Където пеят раците“ е книга-феномен, като се има предвид бляскавото ѝ представяне и сред бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Досега е записала общо 60 участия в десетката на престижната класация.
Интересното е, че самата Дилия Оуенс по-скоро се е посветила на изучаване на природата, отколкото на писането. Сега на 70, тя прекарва живота си близо до природата. Именно това, че познава нейните закони повлиява необичайно и стила ѝ на писане. Така след множество публикации в научни списания и три книги, посветени на африканските животни, се появява и „Където пеят раците“. Книгата излиза през лятото на миналата година и се превръща в голямото откритие на 2018-а. А ето че печели любовта и на читателите, но и на книжарите и у нас.
„Където пеят раците“ е типичен южняшки роман. Който е чел такъв тип книги, знае. И трябва да прочете и тази! Блатата и мочурищата на Северна Каролина, тресавищата с чапли и риби лещанки, ароматът на пържена бамя и пържени зелени домати и провлачения говор на чернокожите… Истински роман!
Тук всяка дума и всеки ред са изкусно подредени и навързани като нишки от рибарските мрежи на героите. Всяка глава има своето точно място в романа, така че читателят да не може и да не иска да оставя книгата и за секунда. А героите са толкова пълнокръвни, сякаш дишат и живеят точно до вас.
Започваме с историята на едно малко момиче на име Кая, което живее в мочурището в къщурка, която се слива с околността. Изоставено от майка си, от братята и сестрите си, а по-късно и от Татко си, Момичето от мочурището се научава, че животът ù е низ от самота, разочарования и тръгващи си хора. Единствените ù приятели са птиците, а нейна майка е мочурището. Морето е приласкаващата прегръдка, от която едно дете има толкова голяма нужда, а раковините са нейните играчки.
Кая расте под прозвището „измет от мочурището“ и спасение от тази самота няма. Хората отказват да допуснат, че Момичето от мочурището може да е също като тях. Но тя не е. Тя е повече.
Талантлива и изобретателна, умна и схватлива, малката Кая успява да намери начин да оцелее сама, само на 7 години, изоставена от всеки, който някога ù е бил близък.
С помощта на приятелите си чернокожи − Джъмпин и Мейбъл и едно момче със златни къдрици на име Тейт, Кая израства до привлекателна млада жена, естественик и биолог, специалист по мочурището, автор на книги за птиците, раковините и гъбите.
Но това не е всичко − за повечето хора от градчето Баркли Коув, тя все още е Момичето от мочурището и когато едно убийство спира хода на спокойно течащото време, тя е главният заподозрян …
Още в пролога към книгата Дилия Оуенс подчертава разликата между мочурище и тресавище. И то не е случайно – в бистрите води на мочурището гъмжи от живот и се диша на воля, там докосването до водата е като нежна милувка. Там чаплите, чайките и гъските са цял един свят ,който може да бъде разбран само от чисти души ка Кая. А тресавището поглъща , калта притиска и можеш бързо да затънеш, особено, когато си изоставен от най-близките…
Наричахме я Момичето от мочурището. Мнозина продължават да я наричат така. Някои шушукат, че била наполовина вълк или пък че е липсващото звено между човекоподобните маймуни и човека. Че нощем очите й светели. В действителност обаче тя е просто едно изоставено дете, момиченце, което е оцелявало в мочурището…“
Въпреки самотата обаче в книгата имаше и много любов. Любов, която Кая имаше в изобилие в сърцето си и търсеше точния човек, който ще я заслужи, ще я разбере и ще я оцени. Кая е необикновено момиче, калено от живота с годините, научено да оцелява и да се пази от хищниците, които търсят повод да си устроят пир и да хранят градските клюки и легенди с нейната тъжна история. Често я определяха като „дива“, без да осъзнават, че това е най-силният й коз. Пък и някои от най-красивите цветя растат на диви и непознати кътчета.
„Където пеят раците“ от Дилия Оуенс е емоционална и драматична история, в която самотата има главна роля. Разказва за хората-единаци – за отношението към по-затворените, по-особените, по-различните, за онези, които сочат с пръст заради някакви предразсъдъци и грозни слухове. За хората, от които другите се страхуват, защото не ги разбират. За омагьосания кръг, в който един увеличава дистанцията и изолира друг, защото го намират за чудак, а онзи, чудатият, става още по-затворен и странен, защото вижда невидимите бариери, с които другите го ограждат. Самотата е мрачна присъда, но понякога може да и спасение, защото там, където пеят раците и всичко е спокойно, е по-смислено и красиво от бетонирания градски живот, където те дебнат като плячка от всеки ъгъл.
