kakvo-radva-mozaka-vi-4eti.meЗащо често избираме път на поведение с катастрофални последици? Защо сме склонни да саботираме сами трудно извоювани позиции? Защо настояваме, че сме прави дори когато всички доказателства сочат обратното?
Тази книга ще отговори на всички тези въпроси и ще ви помогне да разберете механизмите на ума. Тя ще ви отвори очите за един забележителен парадокс: това, което иска вашият мозък, често не е онова, от което се нуждае. В действителност голяма част от онова, което прави мозъка ни „щастлив“, води до грешки, предубеждения и изкривявания, а измъкването от собствената ни глава се оказва изключително трудно. Авторът ще обясни необяснимото: защо често мислим и действаме по начин, който изцяло противоречи на собствените ни интереси. Ще извади на показ автоматичните ментални модели, които управляват живота ни. Ще ни запознае с механизмите за манипулация, за да не ставаме пионки в чуждата игра за надмощие. В подкрепа на тезата си Дисалво ще включи изследвания от еволюционната и социалната психология, когнитивната наука, неврологията и дори маркетинга и икономиката. В реултат на наученото ще успеем да идентифицираме слабостите на мозъка си, за да живеем по-осъзнат и пълноценен живот.
Добре аргументиран наръчник за разкриване на причините, които ни карат да мислим и постъпваме по начин, подкопаващ интересите ни. Ако искате да знаете защо правите определени неща и как да не се превърнете в жертва на нечии тактики за манипулация, препоръчвам ви да прочетете тази книга.
– Филип Зимбардо, автор на „Ефектът Луцифер“

Обикновено мислим за целите като за нещо конкретно, но изследванията показват, че по-общата цел просто да сме ангажи­рани също ни вдъхновява. Това се свежда до тезата, че правенето на нещо е по-добро от нищоправенето, ако всички други усло­вия са равни. „Нещото“ може да е всичко, без значение колко тривиално изглежда на околните. Този резултат напомня цитат от Махатма Ганди: „Каквото и да правите, ще е незначително, но е много важно, че го правите.“

 

Няколко предварителни уточнения от самия автор:
Първо, в цялата книга ще използвам преднамерено опростенческата метафора за „щастливия“ мозък. Разбира се, в строгия смисъл на думата, мозъкът не може да е щастлив, тъжен или гневен, нито може да иска, да желае, да претендира или да се ангажира. По думите на работещият в Ню Йорк психолог и психоаналитик Тод Есиг: “Мозъкът не иска, така както белите дробове не пеят, а колената не поставят рекорди на дълъг скок. Мозъкът е част от онова, което кара хората да искат и определя начина, по който го искат. Винаги между мозъка и желанието има ситуиран, контекстуализиран, инкултуриран  човек.”
Това, което искам да изразя с метафората за щастливия мозък е, че при различни условия мозъкът ни ще клони към „позицията по подразбиране“, която придава най-голяма стойност на избягването на загубата, намаляването на риска и предотвратяването на вредата. Мозъкът е еволюирал, за да прави точно това и през голяма част от времето можем да сме благодарни, че е така. Но същите защитни тенденции (това, което наричам склонности на „щастливия мозък“) могат да стигнат твърде далеч и да станат пречки, а не добродетели. Нашето предизвикателство е да знаем кога да мислим и да действаме противно на естествените склонности на мозъка.
Второ, това не е книга за психопатологията. Аз не съм психолог или психиатър и нямам намерение да играя ролята на виртуален терапевт чрез книги или някакви други средства. Не съм и невроучен и не бих твърдял, че притежавам пълно разбиране за невродинамиката, което само човек, посветил се на тази дисциплина може да представи. Аз съм автор, който пише за наука и се интересува особено силно от начина, по който работи мозъкът ни, и се ръководя от желанието да предам на по-широка аудитория това, което научавам. Освен това съм специалист по обществено образование и съм прекарал години в разработване и прилагане на стратегии за повишаване на съзнанието и катализиране на поведенческа промяна сред конкретни целеви аудитории – някои по-малки и затворени, други – внушителни. Знам отлично каква пропаст съществува между знанието и приложението. Повечето от нас могат да схванат същността на проблема, ала дори да разполагат със средства за преодоляването му, много често се провалят. Именно празнотата между осъзнаването и действието ме накара да напиша тази книга. Исках да знам защо толкова често правим неща, които не са в наш интерес. По-конкретно, исках да разбера кои свойства на мозъка са в основата на самоподривните мисли и действия, от които страда всеки човек, родил се на тази планета.
Когато тръгнах по този път преди повече от три години, очаквах да се фокусирам предимно върху когнитивните уклони – добре документираната група от ментални грешки, които толкова често ни карат да се препъваме . След като прерових областите на изследване и се консултирах с експерти в областта на когнитивната психология и невронаука, открих една още по-съществена част от когнитивния пъзел, а тя е неразривно свързана с онова, което прави мозъка ни „щастлив“.
Моето проучване ме доведе до следващо заключение: познанието как мозъкът ни се проваля не е особено ефективно. Повечето книги за грешките на мозъка никога не отиват отвъд тази граница. Какъв смисъл има да знаем, ако не направим нещо в това отношение? Може да знаем, че трябва да предприемем действие, за да избегнем изкушение (например), но прилагането на това знание е напълно различен въпрос – а то също е част от нашата неврална реалност. Това е „пропастта“ между осъзнаване и действие, и е практически критично важно да разберем какво кара мозъка ни да работи.
И накрая, това, което ще откриете в следващите глави, е общ преглед на широк спектър от теми. Преднамерено не навлизам твърде надълбоко в морето от технически детайли, а по-скоро се фокусирам върху това, което според мен са главните проблеми, подходящи за обсъждането. Целта ми бе да направя тази книга не само информативна, но и полезна. Надявам се да откриете, че тя е и едното, и другото, докато четете следващите страници.

ТЕРМИНОЛОГИЯ В КНИГАТА
В книгата ще се срещнем със някои нови термини, характерни за мозъка, които ще се разнищят по подробно ако прочетете самата книга:

  • уклон на рамкирането – като концепция на вземащия решение за действията, резул­татите и условностите, свързани с определен избор. Рамката, която вземащия решение приема, е контролирана отчасти от формулирането на проблема и отчасти от нормите, навиците и личните характеристики на вземащия решението
  • каузалност – човек прави заключение за причинно-следствена връзка (дори и да няма абсолютни доказателства за това)
  • случайност и късмет – всъщност са заместители на термина вероятостни резултати.
  • хиперболично дисконтиране – Термин зает от психолозите. Това е предизвикателството да се придобие поглед върху бъдещето и желанието за непосредствена награда, което ни изправят пред цял спектър от проблеми
  • уклон на интензивността – Термин зает от икониомистите. Това просто означава, че сме слаби в прогнозирането на собствените си емоционални реакции
  • N-ефект – ефектът, който се появява, кога­то общият брой на конкурентите води до по-слаба мотивация за всеки отделен човек от тях. 
  • съжалението на получаването – Получаването на въпросното нещо често води до тъпо, безнадеждно чувство, гарнирано с объркване. Това е чувството на загуба, което ако можеше да говори, би попитало: „И сега какво?“
  • контрафактуално мислене – динамика с две остри като бръснач остриета, често ползвано при съжалението. Съжалението всъщност изпълнява важна адаптивна функция. Без него способността ни да учим, да се променяме и усъвършенстваме ще е недостатъчна за онова, което е нужно на биологичния ни вид, за да оцелее и да процъфтява. Съжалението като инструмент за учене се осъществява чрез нещо, наречено контрафактуално мислене –. Когато се обърнем и погледнем дадено решение и си помислим: „Ако бях направил А вместо Б, нямаше да ми се налага да се справям с ужасното В“, се ангажираме в контрафактуално мислене.
  • THOMAS – Опосредствана от окситоцина система на привързването у човека –  Според невроикономиста Пол Зак главното в измамата не е да убедите наивника да ви се довери, а по-скоро да го убедите, че вие можете да му се доверите. Без THOMAS никога нямаше да из­питваме емпатия към никого и нямаше да можем да изграж­даме взаимоотношения.
  • monkeynomics (маймуномика) – ангажиранe в трудната игра на даване и вземане. Когато маймуната се чувства засегната в преговори, отказва да участва повече или поне докато несправедливостта не бъде поправена (което обикновено означава, че другата маймуна ѝ дава грозде­то). Хората са изправени пред сходни обстоятелства през цялото време, макар и с допълнителни пластове сложност, която пре­връща знанието кога да се прекара пословичната граница в още по-голямо предизвикателство.
  • съгласуваност и конвергенция – раз­глеждане на въпроса дали влиянието е базирано на идентичността, или не. Като социални животни ние имаме дълбоко вкоренено же­лание да принадлежим на социална група – предпочитано племе, ако щете. Когато членовете на дадена социална група използват или одобряват нещо, това изпраща сигнал на другите, че въпрос­ното нещо е добро за групата – че то съответства на идентич­ността на племето. 
  • когнитивна флуентност – податливост на мозъка на пропаганда и измама. От ранните дни на изучаването на пропагандата, използвана през Втората световна война, психологическите изследвания демонстрират, че колкото повече се повтаря дадено съобщение, толкова по-вероятно е да му повярваме, особено ако не обръщаме особено внимание. Кол­кото и нелогично да изглежда, поредицата от странични удари при често повтаряни съобщения е това, което в крайна сметка ни въвлича в „илюзията за истина“.
  • социално научаване – склонността на хората да подражават на нагласите и поведе­нието на другите при определени обстоятелства. Телевизията е мо­щен начин да се подпомогне социалното научаване
  • Експлицитната памет (наречена също и декла­ративна памет) по принцип се свързва със запаметяването на думи, числа и събития. По езика на невробилогията – семантична и епизодична памет.
  • Имплицитната памет (наречена също недекларативна па­мет) се свързва с т.нар. мускулна памет – моторните умения, които след усвояването им са винаги на наше разположение
  • споме­ни-светкавици – по­-ясните спомени, родени от силни емоции
  • епизодично мислене за бъдещето – симу­лиране на бъдещето, като използваме елементи от миналото. 
  • съзнателна практика – прак­тика, целяща да развива овладяване на специфичните области, изисквани от ролята или позицията, към които сме се насочили. Независимо дали човек влага десет хиляди, или петдесет хиляди часа, без съзнателна практика усилията пак ще са недостатъчни. Това е критично важен момент, защото енергията, изгубена в зле насочена практика, изцежда мозъка.
  • анализ на обратната връзка – Например ползите от отказа от тютюнопушене­то може да не са толкова очевидни веднага, но сравнението как сте се чувствали, преди да се откажете, и как – няколко месеца след това, прави целта по-осезаема
  • самообслужващ уклон – уклон, който ни кара да вярваме, че успехът ни ще се дължи на нашите действия, а всякакви про­вали ще са резултат от други фактори
  • ефект на Зейгарник – Ефект наречен на руската психоложка, която първа доку­ментира действието му. Ако някой е изправен пред голяма цел и отлага, защото е респектирай от мащабите или обема на работа­та, просто трябва да започне от някъде и това ще породи моти­вацията да се завърши започнатото
  • максимален автоматизъм – средният пе­риод от време, нужен за постигане на максимален автоматизъм (термин за навик), е 66 дни.
  • Метапознание – Метапознание е „мислене за мисленето“ То е основният разграничителен белег между човешкия мозък и този на дру­гите видове. Способността ни да се издигнем над нормалните мисловни процеси и да анализираме защо мислим по определен начин е истинско еволюционно чудо.
  • здрав разум – може да се прилага почти към всичко, за което мислите, че е очевидно. Проблемът с тази употреба е, че много неща, които първоначално изглеждат очевидни, не са (ефект „върха на айсберга“). Нещо повече: често когато някой каже „XYZ е просто здрав разум“, или не разбира напълно XYZ и неговите последици, или би предпочел да не задавате твърде много въпроси. С други думи, това може да е тактика за разсей­ване. В крайна сметка кой иска да е човекът, който поставя под съмнение нещо, което би трябвало да е „здрав разум“? Моят съ­вет? Бъдете този човек.
  • парична алюзия – Мозъкът ни е лесно може да бъде подмамен да се фокусира върху номиналната стойност и да пренебрегва действителната стойност. Спечелилият Нобелова награда психолог Даниъл Канеман нарича тази предразположеност да се фокусираме върху номиналната стойност парична алюзия . Ако например получите 2-процентно повишение на заплатата, но инфлацията се е повишила с 4%, всъщност губите 2%. Не така обаче го виждат повечето от нас. Вместо това ние се фокусираме върху доларовия еквивалент на двупроцентното увеличение, а не върху факта, че количеството долари е значително по-малко от увеличението на цената на живота.

 

Предговор от Рей Хърбърт
В началото на тази увлекателна книга Дейвид Дисалво разказва историята на един опит за обир на дрогерия, в който нещата се объркват. Можело е да стане и по-зле – никой не е убит, – но два­ма от служителите са сериозно ранени, когато поемат неоправдан риск, непропорционално висок в сравнение с нищо и никаквия стек цигари, който искат крадците. Работниците в магазина не са безразсъдни хора и разполагат с цялата информация, от която се нуждаят, за да вземат по-смислени – и не толкова опасни – реше­ния. Въпреки това не го правят. Вместо да преценят личния си риск по рационален начин, те правят прибързан и безсмислен из­бор. Защо?
Дисалво подлага на анализ ирационалното мислене на тези двама злополучни служители, чиито преценки са изкривени от твърде често срещани когнитивни уклони. Единият млад мъж е заслепен от архаичната, но могъща сексистка карикатура на женската слабост – уклон, който често действа на подсъзнателно ниво. Другият работник също е заслепен – в неговия случай от добре репетиран вътрешен сценарий, в който той играе ролята на героя. Този мощен наратив стеснява неговото становище за множеството възможности в ситуацията, някои от които далеч не са героични. И двамата действат бързо и автоматично, без да мислят, правейки избори, за които по-късно ще съжаляват.
Стереотипите и сценариите са ценни когнитивни инструмен­ти, практически правила, които всички използваме всеки ден, за да се ориентираме в живота. Без достъп до тези правила и много други като тях ще сме нерешителни, парализирани. Тези инстру­менти обаче са и потенциални капани, ако се използват неуместно или се прилагат в погрешна ситуация, както правят сътрудниците на Дисалво в опита да осуетят опит за обир. Всички си служим със стереотипи и сценарии през цялото време, използвайки ги като ефикасни начини да пестим време и психична енергия. Както оба­че илюстрира тази случка, те могат да изкривяват преценките ни.
Харесвам тази история – и много от историите, които авто­рът разказва в книгата – заради нейната обикновеност. Злодеите не са умни или безпощадни, а добронамерените работници не са необикновено глупави. Те обаче вършат глупости по същия начин, по който всички го правим в нашите нормални, всеки­дневни решения и избори. Затова ни е толкова лесно да изпи­таме симпатия към тях и техните заблудени, но добросъвестни преценки и действия.
Харесвам историята и защото тя показва две много важни неща за човешкото поведение и за начина, по който мислим и пишем за психологията.
Първото е, че човешката психика е сложна. Прекарах голя­ма част от професионалния си живот в опити да покажа това, а то не е толкова очевидно, колкото може да си мислят някои. Предизвикателството на писането за науката за поведението – за разлика от астрономията, имунологията или физиката на час­тиците – е, че читателите вече разбират психологията на някак­во много базисно равнище. Всеки има опит с пълния спектър на човешките емоции: от ужаса до удоволствието; всеки е бил мотивиран или немотивиран; всеки е упражнявал самоконтрол и дисциплина и се е провалял в това. Следователно читателите познават територията – психичния пейзаж. Предизвикателство­то за психолозите е да разкрият друго ниво на научно разбиране, което не е толкова очевидно, а предизвикателството за пишещи­те за психологията е да убедят читателите, че тези резултати са нови и си струва да се знаят. Дисалво има заслужен авторитет в областта, защото базира работата си на обикновените детайли на живота, но изненадва читателите с неочаквани прозрения.
Второто нещо е, че животът, който водим, е много по-автоматизиран, отколкото си представяме или искаме да признаем, а това невинаги е нещо добро. Това е една от ключовите идеи в когнитивната психология през последните десетина и повече години – и тъкмо тази идея Дисалво се заема да изследва тук. На­шето мислене се ръководи – и твърде често се насочва погреш­но – не просто от няколко ирационални уклона, а от стотици от тях. Те взаимодействат един с друг, усилват се взаимно на мо­менти, а при други обстоятелства се противопоставят един на друг. На базата на резултатите от десетки лаборатории по света учените достигат до едно и също заключение: човешкият ум – независимо от неговите уникални аналитични способности – е и дълбоко подвеждан от тези безкрайно много уклони. Нашето поведение до голяма степен се определя от модели и сценарии, мисленето ни се формира под влияние на потребността от си­гурност и завършеност, от желанието ни за социална свързаност и други когнитивни сили, които Дисалво осветлява и изяснява тук.
Това разбиране за автоматичното вземане на решения е от­носително ново и е тясно свързано с последствията от идеята, че човешкият ум е един вид двоен процесор. Ние непрекъснато жонглираме между бавен, аналитичен стил на мислене и бърз, импресионистичен стил. Като хора може да сме склонни към по-голяма разсъдъчност или по-изявена интуитивност в стила си на мислене, но всички сме смесица от аналитичност и интуиция. Всички сме способни на бавно обмисляне, но невинаги избира­ме да забавим в правилния момент. Има моменти, които изис­кват бързина и интуитивно мислене, а други – предпазливост. Всичко се свежда до съчетаването на нашето мислене с актуалния проблем, но фактите показват, че изобщо не сме толкова до­бри в това. С други думи, мисленето ни е някак хаотично.
Писането за този хаос обаче никак не е лесно, защото човек лесно може да се изкуши от определени грешки на обяснението. Когато описваното от нас е сложно и хаотично, усещаме подтик да опростяваме нещата, като си измисляме прегледни катего­рии – тенденция, която наричаме редукционизъм. Склонни сме да анализираме човешката природа елемент по елемент, а не да признаваме разхвърляността. Като поддържа анализа си заземен в примери от реалния живот, Дисалво избягва капана на редукционизма.
Често срещана грешка е да се мисли, че писането за мозъка е по-сложно – или по-научно – в сравнение с писането за съз­нанието и поведението. Много автори стават жертва на тази грешка. В действителност обаче е вярно обратното. Анатомията и химията на мозъка са базирани на биологията, оттук и техния привилегирован статус в писането по научни въпроси, но тези изследвания съвсем не обясняват за човешката природа толко­ва, колкото обещават. Простата истина е, че не можем да сло­жим знак за равенство между мозъка и поведението и статиите за мозъчната активност не е задължително да осветляват важни въпроси – например защо правим неща, които не са в наш инте­рес. За да стигне до тези интригуващи и сложни въпроси, човек трябва усърдно да чете експериментална психология.
Сериозните автори в областта на психологията са изправени и пред друго специфично предизвикателство: как да не се загубят в морето от нискокачествени психологически писания на книж­ния пазар. Типичната психологическа секция в повечето книжар­ници – често наречена „самопомощ“ – е пълна с книги, говорещи високопарно за човешката природа. Някои от авторите имат ака­демични титли, други – не, но това всъщност няма никакво зна­чение. Всички предлагат предписания как да живеем по-добре, но малко от тези предписания се основават на науката – или на строго интелектуално изследване от какъвто и да е вид.
„Какво радва мозъка ви и защо трябва да правите обратното“ не е книга за самопомощ. По думите на автора, тя е „помощ от науката“. Това означава, че Дисалво е свършил трудната и черна работа по посещаването на лаборатории и осмисляне на научна­та литература, и сега ни представя най-добрите научни прозре­ния за човешкото мислене. Предписанията са скромни, както и трябва да бъдат, тъй като приложната част на когнитивната психология е още млада. Най-доброто, което автор, пишещ за наука­та, може да предложи днес – най-отговорният курс, – е да накара читателите да осъзнаят многото и изненадващи препятствия, в които човешкият ум се препъва всеки ден. Да избегнем ирационалните и опасни преценки и решения си остава наша отговор­ност, но Дисалво ни дава някои нови и ценни инструменти.

 

Прилагаме подбор от познавателни насоки, извлечени от изследвания, дискутирани в цялата книга:
01. Забавете ход
02.Осъзнавайте влиянието, което предубежденията упражняват върху мисленето ви в момента
03. Проверете дали имате уклон към наличността/достъпността
04. Осъзнайте рамките си
05. Ангажирайте другите, за да ви държат отговорни за вашите ангажименти
06. Действайте за краткосрочни награди, които в крайна сметка ще донесат дългосрочна полза
07. Направете целите осезаеми и измерими
08. Ловът е по-вълнуващ от улова
09. Представяйте си различни сценарии за бъдещето, но внимавайте със самообслужващия уклон
10. Практикувайте съзнателно и целенасочено
11. Довършвайте това, което сте започнали
12. Питайте, не утвърждавайте
13. Формирайте си полезни навици
14. Вътрешните стандарти формиратират първото впечатление
15. Опитайте се точно да си спомните: паметта може би ви подвежда
16. Понякога просто свикваме
17. Представете си, че изяждате лакомството, за да устоите на изкушението
18. Емпатията не е сляпа
19. Практикувайте метапознание
20. Подлагайте „здравия разум“ на съмнение
21. Не всяко заразяване е физическо
22. Да се чувстваш прав не е същото като да си прав
23. Знайте кога да пренебрегнете евристиките
24. Ние сме принудени да се свързваме
25. Копнеем за „субекти“
26. Да правиш нещо е цел само по себе си
27. Не сме много добри в прогнозирането на емоциите
28. По-бързата обратна връзка е като гориво за изпълнението
29. Нашият „детектор на лъжата“ е на едно ниво с хвърлянето на зарове
30. Правете списъци и ги използвайте
31. Контрафактуалното мислене е ценно и опасно умение
32. Повторението е майка на убеждението
33. Метафората е могъщо лекарство
34. Вашият мозък не е само в главата ви
35. Не знаете онова, което не знаете
36. Когнитивната флуентност подпомага ученето, но и пропагандирането
37. Нравствената саморегулация – непрекъсната работа върху баланса
38. Съждения, основаващи се на вярата, се приемат за истинни от нашия мозък
39. Помирете се с вероятността
40. Избягвайте грешката на конюнкцията
41. Мислете два пътя, преди да приемете номиналната стойност
42. Съмнявайте се във вашия THOMAS
43. Може да загубите хладнокръвието си, но не губете перспектива
44. Бъдете нащрек за манипулация чрез съжалението
45. Помнете как шимпанзетата и децата преодоляват импулсивността
46. Думите насочват възприятието
47. Подражанието е толкова човешко, колкото и дишането
48. Самотата и конфликтът са партньори в човешкия мозък
49. Искейпизмът не е магия
50. Работете на етапи

СХЕМА ЗА ВАШИТЕ МИСЛИ
Може да имаме категоричното на­мерение честно да се стремим към отговор, но въпреки това се заблуждаваме да мислим, че нашият метод е обективен, когато той в действителност е всичко друго, но не и такъв. Когнитивната наука е помогнала за дешифрирането на тази енигма с изслед­вания върху теоретичните ментални структури, които мозъкът ни използва, за да организира информацията, така наречените схеми.
Схемата наподобява ментална карта на понятия, които са свързани с асоциации. Например вашата схема за „училище“ съ­държа асоциации между „учител“, „книги“ и „учебни предмети“. Всяко от тези понятия има допълнителни асоциации: „предме­ти“ е свързано с „математика“ и „литература“ например. Когнитивната наука приема, че с развитието на схемите параметрите на това каква информация може да се включва се затягат.
Причината за това е много практична: правим преценки на базата на връзките в нашите схеми. Ако информацията не се съ­хранява заедно в структурирана форма и ако определени битове информация не бяха изключени от картата, щяхме да сме силно затруднени да правим дори най-елементарни преценки.
Представете си, че от около 10 години сте в работната сила и ви интервюират за работа. Интервюиращият обяснява служеб­ните задължения, работния график, местоположението, надни­цата и други релевантни детайли. Всичко това е важно, но не по-малко важно е какво вие сте донесли в стаята с вас. Вашата схема за – да го наречем „кариера“ – включва редица връзки, които са се развили в течение на времето и на които разчитате, за да пра­вите преценки. Компанията, за която ви интервюират, съвмес­тима ли е с вашата кариера? Графикът съответства ли, надницата съответства ли на схемата, размерът на компанията съответства ли, времето-за пътуване до работа съответства ли? Разбира се, може разумно да промените мнението си за всяко от тези неща, но идеята е, че не сте влезли в стаята с празна кофа, готова да бъде напълнена. Влезли сте с предварително установена схема за „кариера“, която служи за платформа на вашите преценки.
И тук е уловката. Предварително установените схеми ръко­водят вниманието ни, за да оценяваме новата информация, но те може да го насочват и селективно да пренебрегва информация, която не съответства на схемите.
За да разберем защо, трябва да се върнем към онова, което прави мозъка щастлив. Когато добре установена схема е поставе­на под въпрос от нова информация, мозъкът реагира така, сякаш е заплашен. Бадемовидните ядра изпращат нервни импулси (ре­акция на заплаха), а вентралният стриатум понижава активност­та си (реакция на награда). Това не е угодно на мозъка. Свръхзаредената глина в главата ви не харесва да бъде нащрек – тя обича да е стабилна. Неопределеността, която може да възникне в резултат от обмислянето на нова информация, е заплаха. Можем да позволим тази заплаха да се запази, като обмислим несъответстващата информация, или да я блокираме, като пренебрегнем информацията. Или може да субкатегоризираме информацията и да я съхраним във фона като „изключение“ – нещо, което не може напълно да се пренебрегне, но не предизвиква и не проме­ня съществуващата схема.
Изследователите в когнитивната наука се интересуват осо­бено от начина, по който мозъкът ни поддържа предварително установените схеми. Успешното изследване на дълбините на ре­лигиозната вяра например като че ли зависи от разбирането на начините, по които мозъкът ни търси стабилност. Всъщност вя­рата по принцип сякаш има много общо с увлечението на мозъ­ка по хомеостазата, дефинирана от уважавания физиолог Уолтър Брадфорд Кенан като „свойство на системата, която регулира вътрешната си среда и е склонна да поддържа стабилно, посто­янно състояние“
Ние, хората, сме склонни да разделяме вярванията по стой­ност. Вярата в Бог е по-важна от вярата, че 2 + 2 = 4. Изследвани­ята в невронауката обаче показват, че в мозъка всички реакции, свързани с вярата, изглеждат еднакво, независимо дали стимулът е ценностно натоварен (например религията), или е неутрален (като математиката). Независимо дали стойността, която сме придали на дадено убеждение, е голяма или малка от субективна гледна точка – мозъкът иска едно и също: стабилност и последо­вателност. Рядко го осъзнаваме, но почти всичко, което правим, е оцветено от този импулс.

ЗАЩО ДА ВЯРВАМЕ В НЕВЕРОЯТНОТО?
Според когнитивния психолог и автор Брус М. Худ е възможно всички да се раждаме със „свръхчувство“, което ни кара да вярваме в някои много странни неща. В своята книга SuperSense: Why We Believe in the Unbelievable („Свръхчувство: защо вярваме в невероятното?“) Худ настоява, че хората се раждат с мозък, структуриран да осмисля света, който често води до убеждения, надскачащи всяко естествено обяснение. Със сигурност те трябва да са свръхестествени. „От самото начало сме склонни да мислим, че има невидими модели, сили и същности, които населяват света. Този начин на мислене е неизбежен и може да е част от човешката природа да възприемаме себе си свързани един с друг на това по-дълбоко равнище.“
Дори да съществуваше такова устройство, чудя се дали наистина щяхме да го искаме. Струва ли си да заобикаляме части от мозъка си, за да избегнем типовете слабости на сигурността, обсъждани в тази глава? Вероятно не. По-добрият въпрос би бил: „Ако мозъкът копнее за сигурност, тогава защо просто не му дадем това, което иска? Защо не отстъпим пред импулса да се чувст­ваме „прави“, щом като това е, което прави мозъка щастлив?“
Преди да се опитам да отговора на тези въпроси, искам да ви разкажа кратка история за жена ми, която обича да скача от самолети. Точно преди да се оженим, тя реши, че импулсът й да скочи от съвършено стабилен самолет е бил отлаган достатъчно дълго. Открихме реномирана екипировка за скачане с парашут в Северна Вирджиния, така че тя да може да се отдаде на това, кое­то щеше да стане доживотна страст към екстремните спортове. От моя гледна точка това беше на ръба на лудостта. „Значи ти ще скочиш от 3657 метра?“ – спомням си, че я попитах (най-накрая осъзнах реалността на ситуацията), докато преглеждахме фор­мулярите за освобождаване от отговорност (с твърдения като: „Вие признавате, че участието ви в тази дейност може да доведе до внезапната ви смърт“). За нея всеки момент, водещ до скока, беше чист екстаз. Не че не беше нервна (мисля, че само зомби няма да е нервно преди да скочи от хиляди метри височина над морското равнище), но оживлението, че прави това, което беше искала да стори от толкова отдавна – да се изправи пред едно от върховните си предизвикателства, – далеч надделяваше над тревожността й. Тя направи успешен скок и аз успях да изгледам цялото нещо, без да си затворя очите.
Трябва да си даваме сметка, че мозъкът ни не е роден вчера. Имаме механизми, които да предупреждават за заплахите и да ни пазят от нестабилност, защото са работили много дълго време. Нямаше да бъдем тук без тях. По същия начин, по който всеки нормален човек изпитва опасения по отношение на ско­ковете от самолет, нашият мозък поставя организма, който кон­тролира, нащрек, когато се задава опасност, независимо дали тя е осезаема, или неосезаема. Трябва обаче да знаем кога да прене­брегнем алармата и така или иначе да поемем по по-некомфортния път.
Изследвания, проведени от екип американски и италиански психолози установяват, че хората с по-слаба потребност от „когнитивна завършеност“ обикновено са по-креативни при решаването на проблемите, отколкото другите. С други думи, тези, които са способни да заобикалят апетита на мозъка си за сигурност – потребността му да затваря вратата на неопределеността, за да съхрани стабилността, – е по-вероятно да се ангажират с предизвикателства с по-широк диапазон от гледни точки и да поемат рискове за преодоляването им. Скачането от самолет дори когато мозъкът ни крещи „Стоп!“ понякога е точно това, което трябва да направим. Това е енергията, която подхранва научното откритие, технологичния напредък и цял спектър от други човешки начинания.
Разбира се, това не означава, че не бива да слушаме мозъка си. Невинаги е преимущество да действаме срещу наклонностите си. Понякога тясната рамка е подходяща за ситуацията, а друг път е необходимо да се отхвърли новата информация. Трябва да танцуваме с нашите инстинкти, за да се ориентираме кога да скочим и кога да оставаме на земята. Това е предизвикателството на човека – да притежава голям мозък, способен на величие, със структура и връзки, еволюирали в името на оцеляването.

ПРЕДПОЛАГАЕМИ ПРИЧИНИ, ПРЕДПОЛАГАЕМИ ЕФЕКТИ
Представете си, че изследване на ефектите от пиенето на кафе е публикувано в новините и сочи, че пиенето на поне три чаши дневно значително подобрява вниманието и паметта. Някой прочита тази новина и незабавно увеличава сутрешния си ри­туал на три чаши кафе. През следващия месец този човек си ми­сли, че е по-внимателен и помни нещата по-добре, защото пие повече кафе. След това прочита по-ново изследване, което казва, че пиенето на повече от две чаши кафе дневно е свързано със значително намаляване на вниманието и засилена тревожност. Второто изследване първоначално се рекламира с толкова плам, а и репутацията на изследователите е също така впечатляваща. Човекът си мисли: „Всъщност напоследък се чувствам по-тревожен и може би не съм толкова фокусиран, колкото си мислех“, и намалява приема на кафе на две чаши.
През следващите две седмици той се чувства по-внимателен и не толкова тревожен… докато прочита статия след няколко седмици, която дискредитира второто изследване и потвърж­дава резултата от първото. На всяка стъпка по пътя ефектите, които човекът преживява, имат по-малко общо с кафето и много повече общо с убеждението му, че съществуват каузални връзки между поведението и резултата.
Моята аналогия за илюстриране на тази тенденция е „пуше­щата маймуна“. Тя се позовава на един кичозен артикул, популя­рен през 60-те години на XX век. Малка пластмасова или кера­мична маймуна се пакетира с миниатюрна цигара, която е поста­вена в дупка в устата й, и маймуната като че ли пуши цигара, даже издухва и димни пръстени. Маймуната е куха и на дъното й има втора дупка, която позволява на въздуха да циркулира из тялото и да поддържа тлеенето на малката цигара. Най-малкото това е при­чинно-следственото заключение, до което някой може да стигне, когато дупката в дъното му се покаже и се подскаже връзка с цир­кулацията на въздуха. Той го пренася върху хората: когато чове­кът пуши, през цигарата преминава въздух и я поддържа тлееща.
Това би било ясна и прегледна аналогия, която осмисля пър­воначалната загадка, само че пушещата маймуна „не работи“ по същия начин като пушещия човек и обяснението е погрешно. В действителност дупката няма нищо общо с цигарата, която е направена така, че да тлее, без да гори. Обикновено сме като чо­века, който вижда другата дупка, получава малко информация и прави заключение за причинно-следствена връзка (това, което психолозите наричат каузалност). Изправени сме пред пушещи маймуни всеки ден и мозъкът ни е щастлив да запълни празните места с каузални взаимоотношения, които в действителност не съществуват. Това, което мозъкът ни търси във всеки сценарий за пушещи маймуни, е „история“, в която има смисъл. По-ната­тък ще обсъдим защо.

ТОВА ТРЯБВА ДА ЗНАЧИ НЕЩО, НАЛИ?
Разказването на истории е мощно лекарство за ума. Една от при­чините, поради които историите ни привличат (в книгите, по те­левизията или другаде) е, че те свързват заедно късове смисъл, които в крайна сметка придобиват още по-голям смисъл. С дру­ги думи, историите осмислят света. Осмислянето на света прави мозъка ни щастлив. Някои от историите, които чуваме обаче, нямат адекватна опаковка. Ето една истинска история, която илюстрира тази теза.
Преди няколко години работех в кампания за общественото здраве в Бирмингам, Алабама, и чух новина, която сложи трагич­но главно С в Случайност. Жена шофирала в центъра и спряла на кръстовище, за да изчака смяната на светлината на светофара. Това, което не знаела, е, че спряла колата си директно над капака на шахтата на водопровод. Освен това не знаела и нямало как да знае, че има огромно повишаване на налягането в централния водопровод в града; налягането се покачвало опасно точно кога­то тя се приближавала към кръстовището.
Само за няколко минути, в които чакала зелената светлина, скокът в налягането достигнал частта от централния водопро­вод, над която тя спряла с колата си, и след като стигнало до най-слабата точка от тръбопровода, водата изригнала като гейзер с вряла пара през капака на шахтата. Жената била сварена в колата си като рак в тенджера с вряла вода.
Трудно е да си представим вероятността за такова изключи­телно случайно събитие, но аз направих някои груби изчисления и сметнах, че е около 1 на 500 000 (вземайки предвид средния брой шофьори в центъра на Бирмингам, броя на шахтите и ве­роятността да се появи такъв проблем с водопроводната мре­жа; по-късно научих, че това се нарича „воден чук“). Сигурен съм, че изчисленията ми далеч не са идеални, но каквото и да е действителното число, няма съмнение, че вероятността да ум­реш по този начин е много малка. Въпреки това, в един лежерен следобед, когато всичко изглеждало съвсем нормално като все­ки друг ден, то се е случило. Когато чуваме подобни истории, в действителност можем да „почувстваме“ как мозъкът ни иска да свърже случайните събития, водещи до резултата, в усилието си да осмисли трагедията. Дори и с физическо обяснение защо това се е случило (повишаване на налягането), историята няма завър­шек на нивото на Защо (с главно 3) това се е случило.
Причината за подобен открит край е трудно да се приеме, защото подкрепя чувството, че случайни трагедии може да се случат на всеки, включително на нас… а това е ужасно заплаши­телно за чувствителния към заплахи мозък. Казано по друг на­чин, липсата на Защо подчертава силата на случайността в нашия живот. Ние копнеем за причина. Оттук и често цитираното твър­дение: „За всичко си има причина.“ Коя е причината? Не знаем, но твърдението, че трябва да има такава, действа като сурогат на завършеността. Освен това то ни осигурява нещо абсолютно за­дължително, за да съществува причина: субектността. „Субект“ в психологическата литература е човек или нещо, които са отго­ворни за причиняването или случването на нещо друго. Търсим такива „субекти“ през цялото време – лични и безлични – и из­бираме думи, които внушават субектност дори когато знаем, че такава не съществува. Например професор се опитва да изнесе лекция пред курса си, като използва компютър и проектор. Проекторът не работи и след няколко опита да го поправи, той казва: „Изглежда, че този проектор е решен да саботира лекцията ми.“ Той – както и всички останали в залата – знае, че проекторът не е действащ субект, но думите му издават желанието на мозъка да приписва субектност, без значение какви са физическите фа­кти. Обвиняваме колата си, че не иска да запали, софтуера – че не е съхранил документите, растенията – че не растат и т.н., и т.н. Философът Даниъл Денет нарича това интенционална позиция: говорим за обекти – одушевени и неодушевени – така, сякаш те имат съзнание, като съкратен път към ориентирането какво точ­но става.
Отново: можем да открием вероятната еволюционна опора на тази склонност на щастливия мозък, и по-точно, че идентифи­цирането на онова, което предизвиква дадено действие, може да спаси живота ни. Представете си как някой от нашите предци събира храна в най-гъстата част на гората. Внезапно чува шумо­лене в близкото дърво. Вятърът ли е, някоя безвредна птичка, или огромна, ядяща хора котка? Бързото декодиране на насоките и откриването на действителната причина е отговорно за разли­ката между връщането при семейството с вечеря или превръща­нето във вечеря. Напускайки гората, можем да видим как тази тенденция се е развила в дешифриране на намеренията на дру­гите. Животното човек е най-страшното на планетата на фона не само на другите биологични видове, но и на другите хора. Да не идентифицираш коректно истинските намерения на другия може да е и последната грешка, която човек допуска.

СТАТИСТИКАТА И ВАШИЯТ МОЗЪК: НЕ Е ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ!
Статистиката не е любимата дисциплина на повечето студенти. След висшата математика и органичната химия тя може би е най-избягваният курс във всяка бакалавърска програма в универ­ситетите. Истината обаче е, че статистиката управлява живота ни всяка минута и всеки един ден. За целите на тази дискусия е достатъчно да кажем, че всички ние сме пешки на вероятността.
Ако имаме достатъчно време, достатъчно шофьори, достатъчно инкрементални проблеми в централния водопровод, все някога някой ще спре колата си над шахта, чийто капак ще изхвърчи. Може да се случи веднъж годишно или на десет години, дори още по-рядко, но ще се случи. Как сме го узнали? Ами станало е.
Думите случайност и късмет всъщност са заместители на термина вероятостни резултати. Когато торнадо премине през града и разруши всяка къща в даден квартал с изключение на една – която някак си остава незасегната чак до подкастре­ния плет, – е приемливо да наречем незасегнатата къща (и хора­та в нея) „късметлии“. Някой може да припише спасяването на къщата и разрушаването на другите на отвъдна сила – Бог или Сатана. Прилежният статистик обаче просто ще го нарече ве­роятен резултат, имайки предвид факторите, които действат, например структурата и скоростта на торнадото, местоположе­нието на къщата в сравнение с другите и т.н. Статистикът освен това ще се позове на куп статистически доказателства за щети вследствие на торнадо, събирани във времето, които показват колко често една къща в даден квартал остава непокътната – и обратното, колко често само една къща от няколко е разруше­на. Никаква част от тази информация няма да ни даде прецизен отговор защо една къща е пощадена или разрушена, но ще ни осигури контекст за разбирането, че това събитие не е отвъд всякакво обяснение.
Въпреки това нашият мозък се затруднява да приеме обяс­нението. Непосредствената потребност да търсим субект в ста­налото е достатъчно силна, за да надделее над осъзнаването, че много неща се случват без Защо. Всъщност в не толкова епичен мащаб те се случват през цялото време. Аз продължавам да се шо­кирам всеки път, когато чуя дума или фраза – например радиоводещ, който казва нещо за „кафяв кон“, а аз просто поглеждам през прозореца на колата и веднага виждам кафяв кон в конюш­ня близо до пътя. От гледна точка на вероятностите това не е особено забележително. Но в момента, в който стане, откривам, че се опитвам да намеря смисъл във връзката. Това не е просто глупава грешка – това е нещо, което нашият мозък е свикнал да прави.

НЕСИГУРНОТО БЪДЕЩЕ
Когато ни се представят далечни ангажименти, ние се натъкваме на трудностите, които мозъкът ни среща при ситуирането ни в бъдещето с някаква степен на точност. Тъй като е еволюирал, за да взема решения за съществуващата среда и да прогнозира не­посредствените заплахи и награди, за него е предизвикателство да хвърли поглед дори към следващите няколко седмици. Не по-малко важно е, че мозъкът ни винаги е щастлив да капитализира непосредствената награда. Когато тези два фактора се комбини­рат, предизвикателството да се придобие поглед върху бъдещето и желанието за непосредствена награда ни изправят пред цял спектър от проблеми. Икономистите наричат тази тенденция хиперболично дисконтиране38].
Продавачите на скъпи стоки се възползват от тези тенден­ции през цялото време, за да продават коли, къщи, вили за вре­менно ползване и други подобни. Когато се пазарите с дилър на коли, забележете, че сумата, върху която той се фокусира, е за месечната вноска. Ако опитате да изместите разговора от месеч­ната вноска, ще се уверите, че търговецът ще се върне обратно на нея. Причината е, че колкото по-апетитна изглежда непосред­ствената перспектива – какво ще плащате всеки месец, толкова по-плътна става сянката, скриваща дългосрочната перспектива – какво ще плащате (включително лихвата) след години. Следова­телно ако наистина не можете да си позволите определена кола, целта на търговеца е да ви зариби с други средства, а именно като ви измами по отношение на месечните разходи в дългосро­чен план, за да ви накара да се почувствате добре по отношение на покупката.
Забележете също, че финансирането на колата се осъществя­ва в друга стая, от друг човек. Работата на този човек – в съседна стая на първия търговец – е да максимизира дела на автокъщата във вашата покупка, докато ви държи зарибени. Следователно отново, ако всъщност не можете да си позволите колата, може би вместо петгодишен заем ще ви предложат шестгодишен план. Дали ще се съгласите на 5- или 6-годишен заем, не изглежда кой знае колко различно в момента. Това, че ще плащате лихви още цели 12 месеца – потенциално хиляди долари, – не надделява над непосредствената награда да си тръгнете с чисто нова кола. Ра­ботата на втория търговец е и да включи колкото се може повече „продукти“ (например гаранционно обслужване) в сделката и съответно да ги разтегне, за да ви държи фокусирани върху това, което искате в краткосрочна перспектива. И най-вече търгове­цът трябва да ви задържи там, за да сключите сделката в същия ден – по простата причина, че предоставянето на допълнително време, за да обмислите дългосрочния ангажимент, ще помрачи розовата тоналност на краткосрочната награда. Търговията е игра на момента, която се възползва от предпочитанието на мо­зъка ви към незабавния резултат, към сключването на сделката, независимо дали тя е във ваш интерес.

КАКВО ЧУВСТВАМ СЕГА И МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ ЧУВСТВАМ ПО-КЪСНО
„Ако аз бях в тази ситуация, щях…“ Това е стара, тривиална ре­плика, но всички сме я казвали в един или друг момент. А когато я казваме, наистина я имаме предвид – убедени сме, че ако сме били в същата ситуация като някой друг, сме щели да действа­ме по различен начин (т.е. по-ефективно). Любимият ми при­мер, илюстриращ този досаден ефект е телевизионно предаване, наречено What Would You Do? („Вие какво бихте направили?“), което поставя хората в трудни, емоционално заредени ситуации и използва скрити камери, за да документира как реагират във вихъра на момента. В един случай актьор играе ролята на служи­тел в ресторант, който отправя расистки обиди срещу конкрет­ни клиенти (също актьори), докато другите клиенти наблюдават. Някои от хората се намесват, но повечето не го правят. Вместо това те или се преструват, че пренебрегват абсурдността, или просто гледат – шокирани и онемели. Водещият предаването в крайна сметка спира хаоса и казва на всеки, че са част от телеви­зионно предаване. След това пита хората, които са се намесили, но и тези, които не са, защо са постъпили по този начин. Може да е некомфортно да се наблюдават тези, които не са направи­ли нищо, да обясняват защо не са действали и е много лесно да си представим, че ние щяхме да сме едни от „добрите момчета“.
Това, което показват психологическите изследвания обаче, е, че всички ние, зрителите на това предаване, наистина нямаме представа как бихме реагирали в подобна ситуация, освен ако вече не сме били в такава. Залитаме към нещо, което психоло­зите наричат уклон на интензивността, което просто означава, че сме слаби в прогнозирането на собствените си емоционални реакции. Свързан термин в психологическия език е нравствено прогнозиране – ефективност на прогнозирането доколко морал­но ще действаме в дадена ситуация. Когато сме в емоционално ненапрегнато състояние (например гледаме телевизионно пре­даване в уюта на дневната си), можем да си представим всякак­ви начини, по които бихме могли да реагираме… но всички тези бъдещи проекции са мислени в отсъствието на емоциите, които в действителност бихме изпитвали в емоционално напрегната ситуация.
Нещо подобно става, когато вземаме краткосрочно реше­ние без оглед на дългосрочна перспектива. В краткосрочен план обмисляме решение, без да си дадем сметка как в действител­ност ще се чувстваме в дългосрочна перспектива. Понякога това върши добра работа, особено ако резултатът от решението се окаже добър (хипотетичният служител наистина е съумял да извлече голяма полза от поемането на нов проект, макар че му е било трудно да го реализира). Друг път дефицитът ни в прогно­зирането на бъдещето води до проблеми за нас и за другите… и макар че ретроспекцията ще ни разкрие различна история, ряд­ко виждаме как се задават проблемите.

ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО КЪМ ДОМА И РЕЕНЕТО
Една вечер шофирате към къщи след работа – по-късно от обик­новено, с обременено съзнание заради натоварения ден. През по-голямата част от вашето 30-минутно шофиране сте на магистралата и когато излизате от нея на пътя, сте доволни, че трафикът е по-спокоен от обикновено. Лентата с проблемите и събитията от деня се върти в съзнанието ви. Мислите за особено неловкото взаимо­действие, което сте имали с колега, който като че ли ви е обвинил в саботиране на един от неговите проекти – или поне думите му са ви направили такова впечатление в онзи момент. Не сте били сигурни как да реагирате, затова сте се доверили на интуицията си и сте реа­гирали отбранително. След неколкочасов размисъл обаче не може да не се запитате дали не сте преиграли. Припомняте си думите му, израза на лицето му и интонацията, за да откриете нещо, което може да сте пропуснали. От негова гледна точка ситуацията би трябвало да изглежда по-различна от начина, по който вие я възприемате – защо в противен случай ще ви обвинява в нещо толкова смехотвор­но? Освен това колегата обикновено е разумен човек и… откривате, че шофирате по улицата към дома си, а алеята ви вече ясно се вижда.
Ако този сценарий ви се струва познат, не сте сами. Всички ние сме се чувствали така, сякаш на някакъв етап сме „загубили времето от поглед“ и не можем да си обясним как сме се придви­жили от тук до там, просто не си спомняме и минута от прехода. Когато сте се хващали, вероятно сте изпитвали пристъп на тре­вожност какво е можело да се обърка, докато сте били на авто­пилот – да излезете от пътя например, или да блъснете някого.
Защо нашият мозък е щастлив да превключи на автопилот е обект на силен интерес от страна на когнитивните учени. По­следното заключение, до което са стигнали с консенсус е, че по­вечето от нас мислено са някъде другаде в 30 до 50 процента от будните часове. Еднакво изненадващ е резултатът, който лежи в основата на процентите: да си „обучаващ се астронавт“ като че ли служи на важна адаптивна функция. Подобно на толкова много адаптивни функции обаче, колкото повече й се отдаваме, толкова по-вероятно е да се провалим.
Според из­следванията на харвардския психолог Даниъл Т. Гилбърт съоб­щаваме, че сме по-малко щастливи, когато сме в психичен режим на подразбиране, макар че (според това изследване) съзнанието ни се рее в 46% от времето. Трудно е да се каже защо не сме особено радостни по подразбиране, но фактът, че когато съзна­нието се рее често включва повторението на стресиращи ситуа­ции вероятно има нещо общо с това. Независимо дали оценява­ме себе си като щастливи на автопилот, това, което е ясно, е, че мозъкът ни е „щастлив“ да го прави; ако всички други условия са равни, мозъкът ни ефирно и безотказно ще остане на дрейф.
От друга страна, изследванията посочват силна връзка меж­ду реенето на съзнанието и креативността. Това изглежда осо­бено вярно за онези от нас, които могат да се измъкнат от бле­нуването, когато пожелаят. Способността да се оттеглиш в обла­ците и да се върнеш обратно на terrafirma (твърда земя) може да е една от най-ефективните самосъхранителни функции, които притежаваме, тъй като ни дава възможност да се измъкнем от нездравата среда и да се преместим в мисловното пространство, което изберем. В това пространство сме по-малко ограничени да си представяме креативни решения на проблемите или прос­то да си позволим да рисуваме безпределни образи върху плат­ното на съзнанието. Философът Бъртранд Ръсел намеква за това в книгата си The Conquest of Happiness („Завоюване на щастие­то“), когато казва:
“Човекът, който може да забрави притесненията си чрез искрен интерес например към… историята на звездите, ще от­крие, че когато се върне от екскурзията си в безличния свят, ще е придобил уравновесеност и спокойствие, които му по­магат да се справи с притесненията си по най-добрия начин.”

ПО-ЩАСТЛИВ, КОГАТО Е ЗАЕТ, МАКАР ДА Е СЪЗДАДЕН ДА ЛЕНТЯЙСТВА
В едно изследване на участниците се предлага една и съща награда (шоколад) както за да отнесат попълнен въпросник на място, което е на 15 минути пеша, така и да го изнесат от стаята, в която се намират, и да изчакат 15-минути. Шестдесет и осем процента избират да го изнесат от стаята и да чакат. Когато възнаграждението е променено на малко по-различен шоколад, 59% избират да повървят 15 минути, за да занесат въпросника (и това е вярно, макар че и двата типа шоколади са оценени като еднакво привлекателни от всички участници). След това изследваните лица, които са избрали разходката, се оценяват като чувстващи се значимо по-щастливи от тези, които са седели 15 минути. Изглежда, че първоначалният ни инстинкт е за бездействие, но когато ни се даде оправдание да сме заети (дори безсмислено оправ­дание), вероятно ще се възползваме от него и след това ще се чувстваме по-щастливи. Преди обаче да тръгнете да си тър­сите работа, помнете, че нашето еволюционно наследство да запазваме енергията е трудно за преодоляване. Независимо дали вярвате, или не, мързелът – в маргинални дози – си има цел.
Препаленото глезене на мозъка с неговата склонност да се рее обаче е потенциално изтощителен проблем. Психолозите са създали фраза, за да го опишат: натрапливо мисловно преживя­не. Онези от нас, които се отдават на натрапливо преживяне, са склонни да се изгубват в създадените от тях други светове. Тези светове и свободата, която осигуряват, имат натраплив характер, не много по-различен от искейпизма на ролевите игри.

ОПАСНИ РАЗХОДКИ ПО АЛЕЯТА НА НАТРАПЛИВОСТИТЕ
Когато става дума за потапянето в електронните медии, вървим по изключително фина граница. За наше съжаление – за някои по-голямо, отколкото за други – мозъкът ни клони към погрешната страна на тази граница и последиците може да са много тежки. Така е с много други дейности, които като че ли си проправят път към мозъка ни толкова бързо, че не успяваме да забележим как става. Защо мозъкът ни сякаш иска повече от това, което в крайна сметка не е най-доброто за нас?
За да се справим адекватно с въпроса за натрапливата употреба на електронните медии или всяко друго натрапливо поведение, трябва да отделим няколко минути и да се потопим в разкрития­та от изследванията в когнитивната наука за начина, по който мозъкът ни по принцип е склонен да се ангажира в такова пове­дение. Още от самото начало е редно да направя една уговорка за тази дискусия. Ще цитирам клиничния психолог и психоана­литик Тод Есиг: „Макар че всички пристрастявания се превръ­щат в натрапливости, не всички натрапливости са пристрастя­ване.“ Това е критично важно, защото е твърде лесно да сложим всички натрапливи действия в една и съща свръхопростена каца и да пренебрегнем различията – нещо, което популярните медии обичайно правят.
Отново ще цитираме д-р Есиг: „Неадиктивните натрапли­вости наистина могат да се отразят на живота в същата степен като наркоманията: миенето на ръце, вървенето назад, ограни­ченията на калориите, модификациите на тялото, лицевите ти­кове, пластичната хирургия и т.н.“ Дали страдащите от безсъние корейски обитатели на салоните за видеоигри приличат повече на наркомани или на хора с обсесивно-компулсивно разстрой­ство, или със синдром на Турет… или са жертви на подкрепление на навик, което е побесняло – все още е открит въпрос. Следо­вателно разграниченията между твърденията, че някой е „прис­трастен“ към имерсивните медии или че е „натрапливо привле­чен“ към тях си струва да се признават.
Това, което знаем, е, че мозъкът ни е „оборудван“ с център на възнаграждението, който служи за адаптивно мотивиране на поведението, носещо полза на биологичния ни вид. Този вид поведение включва всеки зачатък на оцеляване: хранене, гри­жа за малките и секс, ако назовем само някои. Тук се включват действия, които ни помагат да процъфтяваме в средата си – това, което съвсем свободно можем да опишем като мотиватори за постижения. Без тази мотивация и импулс да търсим приятни преживявания бихме били един много тъжен и застрашен био­логичен вид.
Този център на възнаграждението (наречен мезолимбичен център на възнагражденнето) е незаменим за нас, но не е много по-различен от незащитената електрическа мрежа, която може да бъде присвоена и към нея да се включат външни сили. Тези сили използват същата система на възнаграждение, която ни носи толкова различни ползи, и тази система на подкрепящи стиму­ли реагира по същия начин, както го прави, за да обслужи благо­творните награди. Проблемът е, че новите награди, запечатвани от подкрепящи стимули, по принцип не са благотворни. Нашият мозък обаче страда от един вид слепота по отношение на награ­дите и новите запечатани награди се интегрират в мрежата.
Когато центърът на възнаграждението е претоварен със за­печатване на неблагоприятни награди, казваме, че някой е при­страстен към психоактивно вещество или поведение. На този етап центърът на възнаграждението е в състояние на неизправ­ност – един изключително трудно обратим процес. С опознава­нето на невронните основи на пристрастяването все повече се изяснява, че общият знаменател на всяко натрапливо поведение е неизправност в системата на възнаграждението. Независимо дали причината е злоупотреба с психоактивни вещества, хазарт, преяждане или сексуално поведение, една и съща скрита дина­мика подпомага натрапливото продължаване и интензифицира­не на поведението.
Ранните невронаучни изследвания върху пристрастяването използват нашите приятели плъховете, за да подложат на про­верка теорията, че стимулирането на центъра на възнагражде­нието може да стане компулсивно. Малки електроди се поставят в зоната на мозъка на плъховете, за която се смята, че е отговор­на за мотивирането на търсещото удоволствие поведение. Плъ­ховете след това са обучени да натискат лост, който активира електродите и им осигурява стимулация на центъра на възна­граждението. Не след дълго става очевидно, че плъховете много силно се наслаждават на стимулацията, защото просто не спират да натискат лоста. В действителност те не се хранят, не пият, не спят и не се чифтосват, докато лостът е на разположение. Много от тях припадат от изтощение, а плъховете, които не са насилени да се хранят, умират от глад… но никога не се отказват от лоста.
Това обяснява в значителна степен защо пристрастените към метамфетамини и крек са готови да подминат храната, съня и секса, за да получат повече от психоактивното вещество, за което мозъкът им вече копнее най-силно. Освен това подсказва обяснение защо родители изоставят отговорността да отглеж­дат собственото си дете, така че да могат да продължат да полу­чават непреодолимата награда на оставането потопени онлайн. Макар че участващите процеси не са задължително идентични с тези, възникващи вследствие на химическото пристрастяване, е ясно, че потапянето онлайн осигурява награда и че продължава­щото търсене на наградата (в този случай продължаване на „от­глеждането“ на загадъчно онлайн дете) е станало компулсивно. Колкото повече се търси наградата, толкова повече се подкрепя компулсивното поведение.
Участващата неврохимическа валута в тези и всички остана­ли сценарии на пристрастяването е допаминът; по-специално активността на допаминовите рецептори в частта на мозъка, на­речена вентрална тегментална зона (VTA). Често наричан „невротрансмитер на възнаграждението“, допаминът е от критично важно значение за оцеляването ни, но е могъщ вътрешен враг, когато системата на възнаграждението в нашия мозък е наводне­на с погрешния тип награди.
Ясно е, че някои хора са по-податливи на компулсивно по­ведение в сравнение с други; не може да се отрече генетичният компонент. Притеснителното обаче е, че мозъкът на всеки тео­ретично може да се пристрасти към психоактивно вещество или поведение, ако е излаган на него в достатъчна степен. След като това стане, пътищата на пристрастяването са отворени, за да се приютят и други, допълнителни компулсивни действия и това е причината, поради която пристрастяването към наркотици и сексуални компулсии или хазарт често присъстват у един и същ човек. Казано по друг начин, невероятната пластичност на мозъ­ка – неговата необичайна способност да се променя адаптивно –  може да ни впримчи отвътре.

ТОЗИ ПЪТ НАИСТИНА ОБЕЩАВАМ
Робърт е уважаван фармаколог, който управлява клиника за диабетици в Орландо, Флорида. Много пациенти в тази кли­ника не желаят да започнат режим на инсулинови инжекции (по­ради очевидна причина: болката и стигмата от необходимостта да си ги поставят), макар че са се провалили с контрола върху кръвната си захар с други средства. Отслабването предлага един­ствената реална надежда за елиминирането на необходимостта от инсулин и пациентите често се молят за още един шанс да отслаб­нат, така че да избегнат необходимостта от инсулиновите инжек­ции. В почти 100% от случаите според опита на фармаколога този цикъл продължава до безкрай (или докато той му сложи край): на всяка консултация пациентът моли за още една възможност да за­почне да отслабва и изразява сериозните си намерения „този път“.
Малцина обаче изпълняват обещанието си. Винаги има при­чина защо не са могли да го направят миналия път, но би тряб­вало да са в състояние да се хранят по-добре да правят повече физически упражнения сега, след като някои обстоятелства са се променили („семейството ни беше в града“, „имах стресираща ситуация със сестра ми“, „смених си работата“, „бях настинал“ и т.н.). Цикълът продължава, а тяхното здраве се влошава.
Робърт има интересна техника, която използва с пациен­тите, въвлечени в този затворен кръг. Той спира играта, така да се каже, като отнема топката от пациента и започва преговори. Първо, той изяснява с тях дали наистина разбират, че имат само две възможности: да отслабнат или да си правят инсулинови инжекции. Когато това се потвърди, той иска от тях да посочат конкретна цифра на килограмите, които възнамеряват да свалят през следващия месец. По-нататък Робърт иска от тях да се ан­гажират с определен ден, в който ще бъдат претеглени, за да се докаже, че са отслабнали. Отново: от пациента зависи да избере деня. Важната част по отношение на тази стъпка е, че пациентът е овластен да установи целите. След това той иска от тях катего­рично да се ангажират – тук и сега, че ако не постигнат поставе­ната цел до крайния срок, ще започнат да си поставят инсулино­вите инжекции. Почти всеки на този етап е съгласен да приеме условията на преговорите.
Това, което Робърт знае от дългогодишен опит, е, че 90% от пациентите няма да отслабнат, но тъй като те (а не той) са си по­ставили целите и параметрите, ще е много по-лесно да приемат последствията. На практика той ги кара да се изправят лице в лице с тяхната игра и по такъв начин ги извежда от затворения кръг. Ако пациентът наистина отслабне, чудесно, но ако не ус­пее, поне ще е готов да приеме нужното лечение.
Това е пример на хроничен провал на самоконтрола и освен това на стратегия за интервенция за предотвратяване на после­диците от провала в причиняването на още по-тежки резултати. Ако Робърт беше приел подход „долу ръцете“ в ситуацията с па­циентите си, цикълът несъмнено щеше да продължава и за много от пациентите му резултатите щяха да са катастрофални.
Повечето от нас нямат лукса да разчитат на умел клиницист като Робърт, за да предотвратява резултатите от собствения ни разпад на самоконтрола, а още по-лошото е, че мозъкът ни не е ес­тествено предразположен към предлагането на особена помощ. Както знае всеки, пазил диети и изпитвал йо-йо ефекта, когато жестоко намалите калориите, мозъкът ви реагира, като намалява изгарянето на калории, за да ви попречи да се уморите от глад (фактът, че никога не сте били заплашени от гладна смърт, няма значение). Когато лишите тялото си от въглехидрати, както е в ограничаващата протеинова диета, в крайна сметка започвате да копнеете за тях до степен, в която поглъщате твърде много въгле­хидрати и натрупвате повече килограми, отколкото сте свалили по време на диетата. За всеки настъпателен ход, който предпри­емаме, мозъкът ни разполага с контраход. Иронично, нали, тъй като всички ходове възникват на едно и също място? Нека изслед­ваме някои странности и безумства на самоконтрола, за да видим дали можем да постигнем по-добър контрол върху лудостта…

ЦЕНТРАЛНАТА ТЕМА: ПРИВИКВАНЕТО
Силата на желанието засенчва удовлетворението от получаването. За да остане популярен един 60-годишен комикс, представящ само един койот и една птица, трябва да се запази напрежението на желанието. Няма да се получи, ако койотът хване кукувицата. Хората обичат комикса, защото хитрия Койот иска наградата с всяка фибра на тялото си и вечно не успява да я достигне. За да остане доходоносно начинание, „преживяването гадже“ не може да стане „гадже за истинско преживяване“.
Енергията (и парите) се извличат от напрежението на това да искаш нещо, което никога няма да се материализира. За много наддаващи в иБей именно тръпката от „лова“ е онова, което мо­тивира все по-високи залози, дори когато същият артикул може да се купи на друго място за по-малко пари и с по-малко време, което е необходимо. Получаването на въпросното нещо често води до тъпо, безнадеждно чувство, гарнирано с объркване. Това е съжалението на получаването – чувството на загуба, което ако можеше да говори, би попитало: „И сега какво?“
И както можете да очаквате, мозъкът ни има отговор на този въпрос: насочи се към ново възнаграждение. Този отговор има смисъл, защото системата на възнаграждението в мозъка е структурирана да ни насочва да търсим непрекъснато полезни награди, било то храна, вода, секс, подслон или техни замести­тели, например пари и всичко онова, което те могат да осигу­рят. Разбира се, проблемът е, че когато получим онова, което сме искали, играта приключва. За капак на всичко започва да се настанява нещото, което психолозите наричат привикване, а ние свикваме с въпросното нещо просто за дни или седмици. При­мер за този процес, който наблюдаваме всеки ден, е покупката на нова техника, независимо дали е компютър, конзола за видео­игри или смартфон. В началото изпитваме оживление в очаква­не на купуването на артикула. Когато най-накрая го купим, тази приповдигнатост отстъпва на по-заземено „харесване“ на вещта, което през следващите няколко седмици се разтваря в неутрал­на оценка. Този етап може да отнеме известно време, но в край­на сметка вещта става просто още едно притежание във вашата колекция с определена полезност (ако изобщо продължава да е полезна). Първоначалното чувство на еуфория никога не може да се завърне по отношение на тази вещ, след като цикълът се извърти до края. Какъв е отговорът на мозъка? Да се фокусира върху нещо ново и да се върне към еуфорията.
В действителност съжалението може да се настани още пре­ди да сме постигнали желаното или преди да изпълним онова, което сме си поставили за цел. Изследванията показват, че съжа­лението е един от най-влиятелните фактори във вземането на ре­шения, защото ставаме уязвими за него веднага след като очак­ването на възнаграждението започне да се уталожва в нещо не толкова възбуждащо. Спадът в такива случаи започва дори преди решението да е доведено до край.
Няколко примера илюстрират процеса. Например да си представим мъж или жена, който/която се е развеждал/а и се е женил/омъжвала много пъти. Психологическите изследвания върху привикването във взаимоотношенията показват, че мно­го хора просто никога не преодоляват спада във възторга, след като в живота им се настани реалността на тяхното обвързване. Съжалението запълва емоционалната празнота и бракът страда, докато приключи. Не е случайно, че процентът на разводите при вторите бракове е по-висок от този при първите; опитите да се възвърне очакването на възнаграждението просто задействат нов цикъл на привикване и съжаление.
Друг случай, с който повечето от нас имат опит, е купува­нето на нова кола. Не е рядкост съжалението да се настани още преди сделката да е сключена, защото в момента, в който бъде­щият купувач влезе в автосалона, се сблъсква със сравнението между колата, която възнамерява да купи, и всички други изло­жени коли. С откритието на всяка характеристика, която дру­гите коли имат, но тази, която той възнамерява да купи, няма, вратата пред съжалението се отваря все по-широко. Когато ко­лата е купена, сравненията продължават – обект на съпоставка са другите коли на пътя, в списанията, по телевизията и т.н. В този случай привикването и съжалението се движат по успоред­ни коловози.
Още един пример: преместването в нов град и започването на нова работа. Всеки вярва, че новото място или позиция ще е значително по-добро, отколкото онова, с което сме привик­нали. „Новостта“ има някаква мистична притегателност, макар да е невероятно краткотрайна и рядко отговаря на очакванията (защото тези очаквания са оцветени от непостижимо желание за непрекъсната еуфория). Когато се пренесем на ново място и започнем нова работа, влизаме в същия цикъл на съжаление, след като очакването на възнаграждението избледнее – оттук и странната, но пълна с мъдро прозрение аксиома „Където и да отидеш, ти си там“.

МОЗЪК НА ВЪРХА НА ПРЪСТИТЕ
Преди няколко години бях част от група, която представяше пред щатски здравни агенции ефективни начини за образо­ване на обществеността за качеството на въздуха. По време на последната ни практическа сесия преди истинското представяне един от опитните водещи донесе три огромни папки с документи и ги стовари с трясък на катедрата. Преди да започнем, го попи­тах какво ще прави с тях. Той отвърна: „Ще видиш.“
Когато дойде неговият ред да говори, наистина видях. Все­ки път, когато той се позоваваше на изследвания, подкрепящи твърденията му, вдигаше една от папките достатъчно високо, за да може да го види аудиторията, и след това добре изчислено го пускаше на дървената повърхност така, че всеки да почувства не­говата тежест. Никога не го попитах дали документите наистина съдържаха изследванията, които споменаваше, но това всъщ­ност нямаше значение. Ефектът беше силен.
По онова време не знаех, че този номер използваше нещо, което когнитивните психолози наричат материализирано позна­ние. – хипотезата, че телесните възприятия, например осезанието, влияят силно върху начина, по който мислим.
Друг начин да се обясни това е, че мозъкът ни не е ограничен до пространството между ушите ни. В мисленето участва цяла­та нервна система, затова е обяснимо, че физическите усещания влияят върху възприятията ни. Това, което прави тази хипотеза толкова интересна обаче, е, че ние не си даваме сметка за тези влияния. Ще разгледаме няколко експеримента, които илюстри­рат тази теза в следващите глави:
–Тежък е умът
–Горчив вкус, горчива преценка
–Ако ви е топло и мъгляво, може да е просто от кафето
–Вземете две снимки на любимия си човек и ми се обадете сутринта

ПРЕДСТАВЯЙТЕ СИ РАЗЛИЧНИ СЦЕНАРИИ ЗА БЪДЕЩЕТО, НО ВНИМАВАЙТЕ СЪС САМООБСЛУЖВАЩИЯ УКЛОН
Видяхме, че мозъкът ни среща трудности, когато трябва да ни проектира в бъдещето, а това на свой ред затруднява и взема­нето на солидни решения с дългосрочни последици. Освен това изяснихме, че паметта работи с две измерения: поглед назад и поглед напред. Склонни сме да симулираме бъдещето, като ре­конструираме миналото, а реконструкцията рядко е коректна. Какво можем да направим? Да си представяме убедителни сце­нарии за бъдещето – и добри, и лоши. Същевременно трябва да се уверим, че не оцветяваме тези наративи с онова, което психо­лозите наричат самообслужващ уклон, който ни кара да вярваме, че успехът ни ще се дължи на нашите действия, а всякакви про­вали ще са резултат от други фактори. Например студент учи за изпит и е убеден, че ако получи висока оценка, това ще се дължи на интелигентността му и на усилената му работа. Ако не получи висока оценка, това ще е само защото тестът е бил зле съставен или преподавателят е поставил несправедливи оценки. Сцена­рият за бъдещето на студента предполага един единствен развой на събитията: усилената работа и интелигентността ще доведат до висока оценка. Може да ви стори странно, че ви се предла­га да си представяте собствения си провал, но в действителност това е нелошо приземяващо упражнение за избягване на този тип еднопланово мислене. Провалът е възможност и това трябва да се има предвид, макар че естествено ще се стремим към успех.

 

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ  “Какво радва мозъка ви” на Дейвид Дисалво от тук

Други препоръчани книги:

Откраднат фокус. Защо вече не можем да се концентрираме – Йохан Хари Избави се от тревожността. Как да прекъснем цикъла на страх и безпокойство – Джъдсън Бруър Рационалност. Какво представлява. Защо се среща рядко. Защо е важна – Стивън Пинкър Човекът в търсене на смисъл – Виктор Франкъл Как работи умът – Стивън Пинкър