Дядо Добри. Светецът от Байлово – Борислав Радославов

0

dyado-dobri-cover-4eti.meНяма как човек да не остане възхитен от фигурата на дядо Добри. С външния си вид е сблъсквал световете на хората. Защото изглеждайки така – белобрад, побелял, лишен от всякаква суетност, показва, че не всичко на света е суета и не всичко е материално. И че човек може да живее и по този начин добре, без да е подчинен на материалната зависимост. А много често още с отваряне на очите сутрин сме подчинени на тази материална линия, която завладява целия свят. И с изгрева, и със залеза е така.
Бог ни го праща да ни учи на смирение и солидарност. Той не е виновен, че нашите управници са абдикирали от задълженията си да бъдат съвестни хора и да си вършат ангажиментите както трябва и задачата им е да служат на народа. Дядо Добри се явява като ангел хранител и спасител, който много уместно и на място изпълнява своята роля. Защото все някъде по света и у нас има хора, които правят революционни промени. И всички са разчитали на него да направи тази промяна, защото никой друг преди това не я е направил.
Левски променя цяла държава. Сега е същото. Просто средата на обхват е различен, но това са същите хора и души. Има хора със специална мисия и тяхната роля е да прокарват определени идеи. Те са много възвишени духове, които не могат да се съизмерват с нивата на хора, които са в първичното, примитивното, мислещи единствено за изхранването и препитаването си, че животът е ядене, пиене, заведения и забавления.
Затова мен такива хора ме възхищават. Но друго ме натъжава – защо трябва да молим други хора да свършат това, което можем да направим и ние.
Дядо Добри е градеж. Той е човекът, който гради камък върху камък своята катедрала. Катедралата на добротата, смирението, на смисъла, на целите, на разбирането на духовното. На това да си човечен, отворен към хората и полезен за тях. Да си добродетелен и изпълнен със съдържание. А насреща стоят една група хора, които, вместо да дават, те взимат. Мислят дори, че обществото им е длъжно и затова постоянно взимат от него. Взимат ни от времето, от емоцията, отнемат ни от живота. Буквално. Защото лошото управление е загуба на качеството на един човешки живот. Това е ощетяване. Те грабят не само парите ни, но и част от живота. Нещо, което дядо Добри не е правил. Напротив. Той е давал добавена стойност към нашия живот.
Точно от такъв човек имахме нужда да събира енергията на хората в наши дни, да ги обединява. Студентите трябва да изучават този човек. Църквата и религиозното обучение трябва да говорят за огромните му добродетели. Кой си оставя живота настрани, за да бъде полезен на толкова много хора, да гради храмове и да прави добрини. Кой знае на още колко хора и храмове е помагал, без да знаем, без да е добивало това популярност.
Дядо Добри даваше надежда на българското общество. Той беше пламъкът на добрината, който изпълваше с благоговение всеки един, изпаднал в униние и безизходица, когато човек е загубил вяра. Изпълваше хората със спокойствие, че има светлина. Той избра светлата страна. И той бе избран. Богоизбран.

Това е истинската история на дядо Добри. Защото неговият живот може да се проследи най-добре не с биографични данни, a с разказите на най-близките му. За срещите, случките и разговорите с него. За историите, които оставят поука и време за размисъл. За живота и постъпките на хората, които неминдемо се променят след контакт с дядо Добри и поемат по праведен и честен път. За това, че покаянието и смирението могат да възвисят човек, а сдетата и лицемерието да го принизят.
В следващите страници са събрани историите на най-близките хора, които в продължение на 30 години крепят и доизграждат светлия образ на светеца от Байлово, както завинаги столетникът ще остане в дмовете и сърцата на хората. Цонка Панталеева е неговото второ „аз”. Повече от двайсет години не е говорила никъде и пред никого 3а тайната си Завера с дядо Добри. Тя спази неговите заръки пред никого нищо да не казва. Десетки хиляди минаваха всеки ден през ръцете й, но тя не прибра 3а себе си нито една стотинка.
Това е смисълът да четеш тази книга. Да усетиш и ти духа на вярата, който повдига всеки, дръзнал да се противопостави на дявола в себе си. И да го победи.

Не сме религиозна нация, макар почти половината българи да се определят като вярващи в някой бог. Въпреки всичко е видимо, че имаме нужда от добри примери, от хора, които да следваме и на които да се възхищаваме. Такава икона беше Дядо Добри – сякаш много повече мит, отколкото ясни факти и реално познание за човек, който събираше с просия пред храм-паметника „Св. Александър Невски“ и избягваше да говори с медиите. И все пак „всички“ го харесваха – посветената му страница във Facebook има близо 300 000 последователи.
Изданието обаче ще ви изненада – това не е стандартната биография. Вътре няма да се почувствате обляти от факти за 103-годишния чудак, а ще усетите благодарността, с която разказват вдъхновени от делото му хора. Харесва ми форматът, в който чрез променените съдби на няколко души можем да опознаем истинското дело на човек, за когото мнозина смятат, че трябва да бъде канонизиран за светец. В изповедите на отец Христодул, игумена Серафима, затворника Димитър Братанов-Кокала, Цвета Кирилова и още редица повлияни от Добре Добрев личности ще разберете на какво се дължеше обаянието на стареца.

Сега е настъпило „време разделно“. Малцина са запазили пламъчето на духовността да гори в душите им. И сякаш стават все по-малко. Иначе нямаше да позволят цял манастир на половин час път от София да тъне в разруха и една игумения да страда и да се бори сама с болките и въжделенията си. Чийто свещен глас е глас без помощ, глас в пустиня. Пустинята на опустошаващото безверие и безнравственост.
Точно затова дядо Добри призовава да си пазим душите, защото дяволът вече живее в хората и приказва чрез тях мазно, за да може да привлече именно душите. Няма ли вяра, сме загубени.

Дядо Добри говореше простички неща, но изречени от него и по начина, по който ги казваше, влизаха в главите на хората. Това бе неговата магия.

Прекарваме живота си в постоянно търсене на лекарства за душата и тялото. Търсим ги в болницата, аптеката, съвети от по-старите или от църквата, когато ни налегне сериозен проблем. А отговорът е много по-простичък, отколкото мнозина си мислят. Той се корени в трите Т-та – трудът, трудностите и тревогите! Те каляват душата и тялото.
Трудът възпитава и защитава от пороци. Трудът е универсалното оръжие срещу бездушието и немарливостта. Трудът учи на честност и уважение. Той изгражда у нас онази заметена под килима благодарност, която толкова ни липсва и която ни е толкова потребна. Както едно бебе не трябва да се изнежва, така и проходилото дете постепенно трябва да се калява и приучва на работа. Работа, работа и пак работа!
 Трудностите са като ваксина, която вкарва в тялото болестотворни микроорганизми. Те предизвикат защитна реакция и създаване на антитела, които да се справят срещу тях. Точно затова често може да чуете, че болестите и перипетиите в трънливия житейски път са Божие наказание. Или Божи промисъл.
Тревогите доизграждат и затварят кръга на каляването. Те са израз на състрадателност към себе си и близките. Те са отличителен знак за това как трябва да се цени животът и как бездействието, примирението и безразличието нямат място в светоусещането вътре в нас.
Точно тези три непреходни качества въплъщава в себе си дядо Добри. 103 години труд. 103 години трудности. 103 години тревоги. Те водят до благата усмивка на благодарността, с която целува ръка на децата, и поклонът до земя за всяка дарена стотинка. Те водят до смирението, милосърдието и човеколюбието, на които до сетния си дъх се опитваше кроткият байловчанин да ни учи.
Тъкмо трудът, трудностите и тревогите го предпазиха от мъчителната болест на трите С-та – себелюбието, страхът и свадливостта. В него нямаше капка егоизъм и тази дума до последно остана чужда и непозната за добродушния старец. Напротив – той беше щастлив да даде и последната си стотинка на дете, на църквата, на нуждаещия се. Отделяше и от мизерната си пенсия, която никога не надвиши 160 лева, за възстановяване на поредния храм.
Ами какво да кажем за страха? Да си на един век и сам да носиш хиляди стотинки, завързани в най-обикновена кърпа от София до Елин Пелин, за да намериш най-доверения си човек Цонка и да ѝ ги предадеш. Дядо Добри редица пъти е обиран от мургави крадци и наркомани. Години наред е изложен на опасности, хулен и отблъскван. Пътят е страшен, но славен, както с решителност заявява бунтовникът в „На прощаване“. Това е и пътят на съвременния войвода в шаячни потури и цървули от Байлово. Имаше страх от Бога, който молеше да си го прибере в последните месеци. За да започне новият му живот след смъртта.
Ами свадливостта? За мнозина бе познат до болка строгият, но справедлив характер на беловласия дарител. Не се свенеше да гони строителни работници, които не ремонтират по дадените от него указания. Без да му мигне окото, за секунди се качваше на покрива на ремонтиращата се църква, както на „Свети Димитър“ в село Горно Камарци, за да нагледа отблизо какво вършат майсторите и да предизвика паника и ужас у околните да не се случи инцидент с него. А след това, без да се церемони, да нареди на работниците да бутнат покрива и да го построят наново.
Дядо Добри не се притесняваше да гони дошли да го видят жени и мъже в къщичката в двора на църквата в Байлово, които разпознаваше безпогрешно. Кои с користни цели, кои с къси поли и недостойни да влязат в Божия храм, кои пък с нечисти помисли, в които усещаше дългата ръка на дявола. Но тук се възцаряваше справедливостта, а не свадливостта. Гневът и омразата нямаха място в дома и душата на дядо Добри. Разграничаваше ги прекалено добре, за да може да предаде на всички същата поука.
Тъкмо със своя пример показваше как не трябва да се поддаваме на пагубните и зловредни страсти. Да не разпалваме огъня на ненавистта и съперничеството. И да потушаваме пламъците на враждата и обидата.

Ако попитаме някой човек: „Кой според теб е най-страшният грях?“ – един ще назове убийството, друг – кражбата, трети – подлостта, четвърти -предателството.
Всъщност най-страшният грях е неверието.

„Краят на света е там, където свършва добротата“.

Отдавна не буди впечатление фактът, че тоталната липса на благодарност, уважение и оценяване на помощта и подкрепата на семейство, близки и приятели, както и на невидимата и неосъзната за мнозина Божия благодат е повсеместна и превърната в „нещо нормално“. Дядо Добри не се свенеше да целува ръка на малки и големи, да се кланя до земята и да благодари. Нещо, което е забравено и заметено под килима на егоизма, егото и чревоугодничеството. Стъпкана и прашасала, благодарността е също толкова важна, колкото и самите добри дела. Без да оцениш истински и да се преклониш искрено пред добрината, която са ти сторили, не можеш да сториш същото благородно дело насреща. Това масово отклонение от етиката и морала на човечеството прави силно впечатление и на архимандрит Даниил Сапика. Той създава своя притча за благодарността.
„Веднъж сънувах, че съм в рая и един ангел се грижи за мен. Вървяхме един до друг в голяма зала, пълна с ангели. Моят ангел водач спря в преддверието и каза: „Това е приемната. Тук получаваме всички искания, които достигат до Бог под формата на молитви“.
Огледах мястото. Там кипеше работа, толкова много ангели получаваха и класифицираха огромни купища от бележки от хора от целия свят. След това продължихме по дълъг коридор, докато не стигнахме до друго място. Моят ангел ми каза: „Това е отдел по опаковане и доставка. Тук е отдел за милости и благословии, които се измолват и придвижват по-нататък и се доставят за тези, които са молили за тях“.
И тук имаха много работа. Множества ангели, които летяха нагоре и надолу към земята. Най-накрая в края на един дълъг коридор ние спряхме пред вратата на едно малко помещение. За голяма моя изненада там стоеше само един ангел, който на пръв поглед не правеше нищо. „Това е отдел за благодарности” – ми прошепна малко засрамено моят ангел. „Как е възможно? Няма ли работа тук?“ – попитах аз. „Тъжно е – въздъхна ангелът. – След като хората получат това, което са поискали, много малко от тях изпращат своите благодарности.“ „Как може някой да благодари на Господа за благословенията, които е получил“ – отново попитах аз. „Просто е – отговори той, – трябва само да кажеш – благодаря Ти, Боже мой.“ „И за какво по-точно ние трябва да Му благодарим?“
„Ако имаш храна в хладилника си, дрехи на гърба си, покрив над главата си и място за спане, ти си със 75% по-богат от всички в този свят.
Ако имаш пари в банката, в портфейла си и малко джобни, ти си един от осемте процента преуспели хора в света.
Ако се събудиш на сутринта и се чувстваш поздрав, отколкото други, които са болни, ти си по-благословен от другите, които няма да оцелеят през този ден.
Ако не си живял, изпитвайки страх от война, самотата на затвора, мъчителна борба и пронизваща остра болка от глад, ти си в по-добро положение от 700 милиона хора на този свят.
Ако можеш да се молиш в храма без страх от нападение, арест и екзекуция, около 3 милиарда души на този свят ще ти завиждат.
Ако родителите ти са все още живи и ти имаш свое семейство, ти си щастливец.
Ако можеш да държиш главата си високо и с усмивка, ти не си правило, а изключение за всички, които живеят в съмнение и раздразнение.
И ако можеш да прочетеш сега това, ти получаваш двойна благословия, която е дадена от някой, който те обича, и защото ти си по-голям късметлия от два милиарда души, които не могат и не знаят дори да четат.“
„Разбирам. И сега какво да направя? С какво мога да започна?“ „Кажи добро утро – усмихна ми се ангелът, – брой благословенията си и предай това съобщение на другите хора, за да им напомня колко благословени са те.“
И не забравяйте да изпращате вашите благодарности.“

„Пазете си душите! Дяволът вече живее в хората и приказва чрез тях мазно, за да може да привлече душите. Няма ли вяра, сте загубени.“

„Доброто трябва да се прави със смирение, а не с гордост. Ако всеки един от нас помогне за възстановяване на храм, това ще даде много за душата на направилия го, защото Бог вижда доброто дело.“

Страдалецът от Байлово показваше нагледно как и най-бедният човек може да бъде държава в държавата, да събере пари и да въздигне Божи храм почти от руините. Или да изгради напълно нов от буренясалото и отдавна занемарено поле. По простичък начин доказваше още едно Божие слово, записано в Евангелието на Лука – че най-големият дар е дело на нямащия.

Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано
на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.
Матей 18:18

 

НА РАЗПЕТИ ПЕТЪК (26.04) от 18:00 по BTV е премиерата на „Тихият ангел“ – документалния разказ за живота и делата на дядо Добри, разпознаван от мнозина като като “Най-смиреният човек на света” или “Добри-светецът”. Лентата проследява живота на дядо Добри в поредица от интервюта с хора, чиито съдби са преплетени с неговата – Симеон Сакскобургготски, Йорданка Фандъкова, проф. Божидар Димитров, Емил Кошлуков, Епископ Тихон Тивериополски, майка Валентина, Митрополит Антоний, както и дъщерята на дядо Добри – Богдана Добрева. Във филма са включени уникални архивни кадри, както и неизлъчвани досега откровения на дядо Добри. Филмът е копродукция между България, Германия и Съединените американски щати.
НЕ ИЗПУСКАЙТЕ!!!

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ Дядо Добри. Светецът от Байлово от тук

Share.

Leave A Reply