matematika-za-feite-4eti-me-cover„Математика за феите“ е вдъхновен и свеж прочит на житейския път на една изключителна жена от първата половина на XIX в. – талантливата мате­матичка Ада Байрон, дъщеря на английския поет Джордж Байрон. Тази интересна, умна и красива дама, родила три деца, тормозена цял живот от деспотичната си майка, се чувства по-удобно сред числата, отколкото в тесния корсет на английската аристокрация, към която принадлежи. Ада, графиня Лъвлейс по мъж, поставя своята страст към математиката пред блясъка на благородническата си титла. Тази „Вълшебница с числата“, под­властна впрочем и на силни любовни трепети, създава първата програма за прототипа на днешния компютър, преди да угасне от рак в разцвета на творческите си сили. Наричат я първата програмистка в историята.
„Математика за феите“ е силен, емоционално наситен и човечен роман за една необикновена жена, която в подчертано мъжкия научен свят на Ан­глия и Европа от онова време е запечатала своето име в аналите на мате­мати­ческите открития.
Дъщеря на прочутия и скандален поет Джордж Байрон, тази интересна, умна и красива дама, родила три деца, тормозена цял живот от деспотичната си майка, се чувства по-удобно сред числата, отколкото в тесния корсет на английската аристокрация, към която принадлежи.
Ада, графиня Лъвлейс по мъж, поставя своята страст към математиката пред блясъка на благородническата си титла. Подвластна впрочем и на силни любовни трепети, тя създава първата програма за прототипа на днешния компютър, преди да угасне от рак в разцвета на творческите си сили. Наричат я първата програмистка в историята.

– Малко неща са съвършени, казва майка ми. И ви­наги включва в списъка моя живот – отговори тихо мо­мичето и продължи да пише зададеното й наказание. Вълшебницата май се изсмя на остроумието на Ада.
„Ако това съждение крие доказана истина, тогава за останалите смъртни животът сигурно е пълно без­умие.“ Ада нямаше как да не подкрепи този коментар. Тя се уверяваше, че вътрешният глас на Вълшебницата е далеч по-проницателен от нейния.
„Това ме навежда на мисълта, че личният живот на всеки човек, населяващ земята, може да бъде проучен с цифри. Сърцето на влюбена жена, врекла се на люби­мия си, може да бъде анализирано чрез числа.“
– Като да речем: „Аз го обичам на степен 87, но до­пускам, че той ми отвръща с не повече от 45“? – додаде Ада с лукава усмивка. Ако вътрешният й глас имаше лице, би й подарил физиономия, изразяваща удовлет­ворение от установеното между тях съучастничество.
„Щом веднъж утвърдихме това положение, стигаме до съждението, че животът може и трябва да бъде ана­лизиран по числова таблица, която ни дава количест­вени изражения за нашата действителност – продължи да нарежда гласът в главата й. – Ако допуснем, че това е достоверен силогизъм, а и като имаме предвид как майка винаги напомня, че на табулатора нищо няма по-голяма стойност от нашия живот, тогава следва да приемем, че на останалото човечество съответства от­рицателно, много отрицателно число.“
– Трябва да го кажа, без да си кривя душата – на­шият живот е пълна неразбория – отсече Ада, докато дописваше последния ред от изреченията си, наложени й като наказание.

– Нищо не ми е предоставяло толкова убедително до­казателство за вездесъщността на едно висше божест­во, каквото е Бог, както съжденията, залегнали в мате­матическата наука и предоставяни на човека малко по малко – каза жената, без да извръща лице от чашата си чай. После вдигна очи и пред погледите на присъства­щите се показаха два изящни зелени скъпоценни камъ­ка. Острите черти на лицето й лека-полека претърпяха промяна, на него се изписа усмивка и тя продължи бе­седата си. – И в последно време, когато висшата алгеб­ра замести диференциалното смятане, мисля, че тези чудодейни дарове, предоставени на смъртните, трябва да са съществували във възвишения и всезнаещ веко­вечен ум на нашия Бог. И затова аз му се възхищавам и благоговея пред него.
Присъстващите зашумяха одобрително. Всички гледаха дамата, която нямаше вид на специална, дори на ръст беше под средния, колкото за да съществува. Лицето й не беше особено изразително, с изключение на очите – те бяха проницателни, дълбоки пещери на един интелект, който едва се показваше като връх на айсберг, задрямал в океана на мисълта й. Говореше простичко и приятно. Най-характерното у нея беше непринудеността, с която коментираше без излиш­на скромност научните теми, а тя беше много добре информирана по тях. Изреченията й в разговорите и беседите й бяха добре подредени и силни – като оръ­дейни изстрели – и човек трябваше да си даде миг на размисъл, за да осъзнае, че слуша нещо изумително сложно от устата на една обикновена жена.

– Можете ли да го видите вие самата тук? – попита дамата, без да пуска ръката на Ада. Момичето остана смаяно от това, което виждаше на картината и което сякаш я привличаше като магнит. – Припомнете ми схващанията на нашия гръцки приятел.
Без да премигва, тя заговори:
– Общите концепции в елементите са: ако две неща поотделно са равни на едно и също нещо, то те са рав­ни помежду си. Ако към равни се прибавят поотделно равни, получените резултати са равни. Ако се извадят еднакви от еднакви, остатъците са равни. Нещата, кои­то съвпадат едно с друго, са равни помежду си, а цяло­то е по-голямо от която и да е своя част.
– Правилно… Виждате ли геометрията, забелязвате ли перспективата? – попита госпожата, която не пуска­ше ръката й, все едно че между тях преминаваше елек­трически ток и двете си предаваха не само познанието, а и обичта към него.
Изведнъж пред погледа на Ада простата картина на една улица започна да се превръща в линии и линиите взеха да се опростяват, докато всичко се преобрази в геометрични фигури. Сградите бяха правоъгълници, лодките – квадрати, куполът – триъгълник. Целият ве­ликолепен пейзаж стана чиста геометрия.
– Виждам точките… – отвърна Ада, като намери центъра, откъдето се появяваха линиите, убежната точка на перспективата.
– Първи постулат? – попита Мери.
– Права линия може да бъде начертана, като се съ­единят които и да е две точки. – И щом Ада каза това, оттам тръгна права линия по посока на сградите по улицата, после се появи друга и така всяка линия сти­гаше до убежната точка.
– Оттук разбрах нещо възхитително: че това важи не само за изкуството, а и за всичко, което ни заобикаля – обясни дамата учен, като отстъпи назад от картината и накара Ада да извърне лице. – Вторият постулат?
– Всеки отделен отрязък от права линия може да се изтегли до неограничена права линия…
Докато изговаряше това дума по дума, Ада забе­ляза, че насреща й в стаята, в която се намираха, се появиха прави линии, които се разбягваха безкрайно към убежната точка на погледа й. Всеки предмет, всяка стена на стаята се превърна в линия…
– А сега, след като разбрахте, помислете за третия постулат. Изтеглете първата линия, която наблюда­вахте…
– Ако е дадена отсечка от права линия, то може да се начертае окръжност с произволен център и радиус, минаваща през двата края на отсечката.
– Точно така, а сега превърнете вашата линия в ок­ръжност…
– Би била огромна, колкото…
– Да, колкото Земята… Колкото планета – допъл­ни тя и изви устните си, за да изпише на тях съучаст­ническа усмивка. Ада видя ясно в ума си как тази ги­гантска права линия прави окръжност и образува пла­нета. Беше толкова просто, толкова елементарно, че усещаше как целият й живот и всичките й проблеми се свеждат до това. – Така проумях, че дори най-слож­ната наука почива на прости основи. Перспективата в тази картина е същото, каквото е нашият живот – ако две неща поотделно са равни на едно и също нещо, то те са равни помежду си… както го е казал този велик грък. Това е залегнало в основата на познанието при астрономията и при други науки, това е било началото на всичко…
– Чудесно е. Толкова е просто, че не мога да повяр­вам – промълви Ада, като видя как всички линии, черти и форми, които бе създала в главата си, рухваха като картонена кула, за да я върнат в реалността.
– Не се лъжете, малката, когато аз проумях това, ос­танах толкова обсебена от математиката, че родители­те ми се бояха да не би здравето ми да пострада заради дългите часове учене нощем. Баща ми смяташе, че къл­нът на абстрактната мисъл ще повреди рамката на жен­ската ми природа. С други думи, че няма да мога да… А ето че се омъжих два пъти. Както ви казах в началото, цялото това величие, вложено от Създателя в астро­номията и математиката, ме кара да мисля, че в такъв случай трябва да се радвам на простите удоволствия в живота, като на музиката например, или на един залез, или на една вечеря с приятели.

След като се сбогува набързо със собственика на хана, Ада се шмугна в една от стаите и затвори врата­та под носа му, за да избегне всякакви чужди погледи. Стаята беше непретенциозно обзаведена, но уютна. Стените бяха украсени със средновековни мотиви. Огромно легло, цялото във възглавнички като шарени планини, приканваше към отдих. В камината гореше буен огън, който от време на време хвърляше искри. На масата имаше бутилка вино, придружена от две чаши. Едната вече беше използвана, защото пазеше в кристалния си корем малко от алената течност. Като я съзря, Ада се усмихна.
Свали си шапката, после и ръкавиците и ги сло­жи на една маса така внимателно, както монахиня пристъпва към олтар. Прекоси цялата стая и отиде до прозореца, където гърбом към нея стоеше мъж. Той имаше приятна външност – леко дълга, руса и буй­на като водопад коса, широки рамене. Беше само по разкопчана жилетка. Ръцете на Ада се кръстосаха на гърдите му, за да могат да бръкнат през ризата и да усетят космите му. Имаше квадратно, съвършено из­ваяно лице. Лека набола брада покриваше бузите и волевата му брадичка. Немирната му коса падна вър­ху лицето му и покри едно от очите му, които имаха тъмносин цвят.
– Очаквах ви с копнеж, госпожо Кинг.
– Аз също, господин Крос.
Ада започна да разкопчава ризата на любовника си. Той се обърна, за да стори същото с роклята на графи­нята. Гледаха се лице в лице като двама младоженци, канещи се всеки момент да се насладят на своята първа брачна нощ. Опитните ръце на младия мъж успяха да свалят роклята й и да я оставят по бельо.
Джон Крос я погледна. Ада беше гола, излагаше на по­каз без свян красивото си тяло. Покриваха я единствено няколко гънки на чаршафа. Беше опряла гръб на въз­главниците, а разпуснатата й коса се бе разпиляла по тях, сякаш беше нимфа. Държеше някакъв бележник, нищо друго, и го четеше, изцяло погълната от съдър­жанието му. От време на време мърдаше устни като момиченце, което преговаря домашното си. Крос усети мигновен прилив на страст. Трябваше да приеме, че тази жена беше привлекателна дори когато демонстрираше ума си, четейки математически писания, след като е пра­вила любов.
– Красива сте. Вие сте музата на рационалната ми­съл – прошепна Крос, седнал на един стол и протегнал крака върху леглото. Беше само по дълги долни гащи.
Ада остави бележника, в който толкова се бе вглъ­била. Погледна мъжа със закачлива усмивка и лицето й се озари.
– Дразни ли ви, че чета тези записки, мистър Крос?
– Бих се подразнил, ако не ги четяхте. Панорамата, която ми разкривате вие и книжката, ме изпълва из­цяло. Дори ми се иска да повторим предното. Но като знам, че сте се вглъбили във вашите абстракции, ще ми е съвестно да ви прекъсвам – намигна й Крос.
– В такъв случай ще трябва да си изчакате реда. Ис­кам да довърша тези бележки на професор Бабидж – усмихнато каза Ада и отново се зачете.
Джон Крос продължи да я гледа. Спомни си как се бяха срещнали за първи път преди няколко години във Файн Корт, имението на чичо му, разположено край хълмовете Куонток, много близо до мястото, където се намираха сега. Баща му Андрю Крос го беше известил, че ще пристигнат няколко гости, за да се информират за резултатите от опитите му в областта на електри­чеството. Имението непрекъснато беше посещавано от благородници или учени, желаещи да се възторгнат от постиженията му. За Джон Крос това беше досадно и глупаво. Предпочиташе да продължава да си живее при­ятно по балове, гуляи и конни състезания. Но още не му беше ясно защо точно този ден реши да остане, макар че никога нямаше да се разкайва за решението си.
Чудат учен беше баща му. Уверяваше, че може да се постигне спонтанно генериране на живот, защото вяр­ваше, че животът може да се появи и от електричес­ка клема. Обикновено, за да го демонстрира, излива­ше няколко капки химическа смес върху пемза. После прилагаше електрическо напрежение и камъкът за­почваше да изхвърля малки сталактити. Няколко дена по-късно според него се появявали и насекоми от ме­тал, Electrophorus acari.
Всъщност не можеше да го обясни напълно, но уве­ряваше, че посредством електрически заряди може да се придаде живот на която и да е биологически мъртва част от организъм. Правеше го, демонстрирайки екс­периментите на Луиджи Галвани с труп на жаба – при съприкосновение с подаван от батерия електрически ток кракът й потрепва, сякаш е жива.
Този ден бяха дошли граф и графиня Лъвлейс за­едно с един приятел на семейството, професор Фара­дей, запленен от опитите, провеждани във Файн Корт. В очите на младия Джон Крос обаче той беше просто стар чудак като баща му. Но пък установи голяма бли­зост със семейство Лъвлейс. Лорд Кинг беше човек с учтиви обноски, с когото можеха да се водят неприну­дени и интересни разговори. Но не беше наясно дали му допадна самият благородник в личностен план, или по-скоро го очарова съпругата му. Жената беше висо­ка и елегантна и притежаваше ум, който комплексира­ше мнозина други хора, но за Крос беше най-привле­кателната й черта. Моментално започна любовна игра с нея, като я заливаше с умни фрази, докато лорд Кинг и професор Фарадей продължаваха да се захласват по теориите на баща му. Когато останаха сами в една зала, графиня Лъвлейс коренно промени сдържаното си поведение и буквално му се хвърли на врата. След две седмици вече бяха любовници. Тя винаги свиреше първа цигулка във връзката. Крос просто се остави да го води, тъй като се бе предал и паднал в краката й. Първия път, когато се срещнаха в хотелчето, той я съб­лече и преди да я обладае, й се изповяда:
– Графиньо, трябва да ви кажа, че съм женен.
– Това ми се струва чудесно. Значи сме в едно и също положение — отвърна му Ада.
Оттогава връзката им като любовници постепенно прерасна в нещо повече, двамата си станаха душепри­казчици, които можеха да споделят всичко, свързано с живота им, дори най-съкровените си тайни.
– Приключих, господин Крос, бихте ли ми казали какво желаете да правите сега? – върна го от спомени­те му Ада.
Тя остави книжката настрана и отгърна чаршафи­те, за да прикани любовника си да легне до нея. Крос мигом се шмугна в леглото и я прегърна, докато Ада полагаше глава на гърдите му.
– Кое е това тъй важно писание, което ме принуж­дава да чакам, госпожо? – попита я Крос, играейки си с разпуснатата й коса, която се разстилаше сред въз­главниците.
– Лекцията на професор Бабидж в Италия. Трябва­ше да я прегледам, за да му изложа писмено впечатле­нията си. Вие добре знаете, че диференциалната маши­на е тема, която е повече от важна за мен – спокойно обясни тя, чувствайки се уютно, обгърната от топлина­та на любовника си.
– Докато баща ми се мъчи да създаде биологичен живот с електричество, вие двамата искате да създадете механичен живот с машината на Бабидж… Защо всички искат да се увековечат като богове? Нима богът, кой­то имаме, е някакво си там нищожество, та се налага да създадем нов сред нас, хората? – рече Крос.
– Аналитичната машина е само инструмент. Важен е човекът зад нея. Но въпросът ви не е лош. Прочетох една много вълнуваща книга по тази тема… от една бивша любовница на баща ми, Мери Шели.
– Неудобно ми е да ви го кажа, но негов любовник е бил мъжът й, Пърси Шели!
Ада перна гальовно Крос по гърдите. Щом като си доверяваха тайните си, тя разказа целия проблем с май­ка си, странните си фиксидеи, дължащи се на това, че не бе познавала баща си, и как бе открила някои факти от живота му.
– Не бъдете толкова строг с баща ми, клетникът си­гурно е в потрес, че дъщеря му сега е разпътен човек, каквито впрочем са всички Байрон.
– Уверявам ви, че би приветствал решенията ви, графиньо. Виж, лейди Милбанк като нищо би получила сърдечен удар, ако ви видеше сега – пошегува се Крос.
– Да забравим родителите ми и да се върнем към книгата – „Новият Прометей“. Това е историята на един лекар, който иска да стане Бог, за да създаде нов живот чрез електрическия ток и, както баща ви доктор Крос представя нещата, го постига. Резултатът обаче е зловещ.
– Знам го. Семейство Шели бяха много близки и с баща ми. Тя със сигурност е черпила от идеите на баща ми или на Джеймс Линд. Но защо прочетохте този развлекателен роман, щом не ги харесвате? – по­пита той, като се извърна към нея, за да види израза на лицето й. Тя не вдигна поглед и продължи да си стои така, положила глава на гърдите на Крос.
– Искаше ми се да видя дали има нещо за баща ми, потулено в тези страници… – Мъжът изкриви раз­дразнено лицето си. Ада се опитваше да внуши, че животът на баща й не я интересува, но всъщност все гледаше да научи нещо повече за него. В писмата до майка си й обещаваше, че няма да се рови да търси нищо за него, но продължаваше да го прави скришом. – Съжалявам, знам, че последния път обещах повече да не си блъскам ума с това, но откакто преживях она­зи фантастична среща в Малъри Парк, животът ми е… сложен. Понякога и аз самата не знам дали нещо свръхестествено си играе с мен, или наистина съм побъркана. Единственото място, където мисля, че се крие отговорът, е гробът в Хъкнал Торкард – обясни тя, имайки предвид мястото, където почиваха остан­ките на баща й.
Джон Крос я накара да се изправи, за да я погледне право в очите.
– Говорили сме за това, скъпа – феи не съществуват.
– Но аз съм ги виждала! – настоя Ада, като повиши тон с отчаян и огорчен израз. – Те са ми писали, аз съм ви показвала писмата…
Крос възви глава, не одобрявайки разговора и твър­денията на любовницата си. Обичаше я много и й се възхищаваше, но ненавиждаше да става свидетел как понякога тя изпада в депресия заради тези причудливи видения. Неведнъж се бе събуждала посред нощ, уве­рявайки, че на вратата чука фея.
– Нека направим нещо, но обещайте ми, че повече няма да говорим на тази тема, съгласна ли сте? – Тя кимна утвърдително. – Аз имам връзки и приятели из цялото кралство заради конните състезания. Ще се на­ложи да отсъствам няколко месеца, така че положител­но ще мога да проверя какво е станало по въпроса с фе­ите. Освен това ще изясня всичко, свързано с баща ви. Не искам обаче отново и отново да мислите за това – отсега нататък то ще бъде мой проблем.
Ада се взря в него със сломен вид. Не знаеше дали любовникът й ще донесе подоба­ващите за живота й от­говори, които да й помогнат да проумее защо всичко е толкова сложно. Трудно проумяваше дори връзката си с Джон Крос – защо, като имаше идеален брак, бе потърсила други обятия? Защо не можеше да остави на мира паметта на баща си?
– Обещавам, но ще ми липсвате.
Крос й се усмихна и я целуна по бузата. Тя му вър­на целувката, но по устата. Леката целувка прерасна в друга, по-дълга. Пръстите на Крос ровеха косата на Ада, сякаш плуваха в прилив с цвят на черен кехлибар. А тя натискаше с върховете на своите пръсти кожата на любовника си, сякаш беше единственото нещо, за което можеше да се вкопчи. И тогава отново се отда­доха на страстта.

За автора

Мексиканският писател Франсиско X. Хаген­бек е роден през 1965 г. След­ва архи­ектура, но се ориентира към литерат­урното поприще. Твори в най-различни жанрове – автор е на повече от десет романа (истори-чески, детек­тивски и в стил ноар), сценарии, комикси, детски четива и др. Носител е на редица престиж­ни национални и между­народни на­гради, сред тях испан­ски, френски и латино­американски. Изявява се и в област­та на романи­зираните биографии, привлечен от живота на интересни личности като мекси­канския композитор и певец Агус­тин Аара, именитата мексиканска ху­дож­ничка Фрида Кало (книгата за нея е пре­ве­дена на 17 езика, между които и на български, ИК „Колибри“, 2015 г.).


Линкове:

или