Сигурно се шегувате, г-н Файнман. Приключенията на един любопитко – Ричард Файнман
Ричард Файнман (1918 – 1988), носител на Нобелова награда за физика, обожава шегите, загадките и дръзките приключения. В тази книга Нобелов лауреат описва забавната страна на живота си, всичките си странни хрумки, шеги, внезапни увлечения, обсебващи страсти (касоразбивачество, изобразително изкуство, музика, красиви жени), хитроумните начини, по които е заблуждавал околните, че има паранормални сили… “Сигурно се шегувате, г-н Файнман” е книга за гъвкавостта на човешкия ум, за възможностите му да се развива в какви ли не посоки, да попива информация отвсякъде – и с това да става по-добър, по-разбиращ, по-умеещ. Ако мислите, че учените са сухари, тази книга ще ви шокира, ако подозирате, че под рошавите коси и трескавия поглед има мисли само за наука, силно ще се изненадате.“Историите в този сборник са събирани лека-полека в продължение на седем години, докато с Ричард Файнман приятно си свирехме на бонгоси. Всяка една история сама по себе си е много забавна, а събрани заедно са удивително четиво: че на един човек могат да му се случат толкова много откачени неща за един живот, направо не е за вярване! А че един човек може да измисли толкова много невинни щуротии за един живот – без съмнение е вдъхновение!”– Ралф Лейтън
Ако има книга, която може да разчупи стереотипа за скучния учен, то това е точно тази.– Детройт Фрий Прес
Тази книга е като лакмусова хартия: всеки, който я чете и не умре от смях, не е в ред.– Лос Анджелес Таймс Бук Ривю
Ако си от тези, които смятат, че във физиката – или във физиците – няма нищо забавно, се запознай с Ричард Файнман… Един от най-забавните типове, с които атомите са си имали работа.– Асошиейтед Прес
Докато бях в МТИ, обичах да погаждам номера на хората. Веднъж в кабинета по машинно чертане някакъв тип взе кривката (пластмасовия шаблон за криви линии) и каза:
– Чудя се дали кривите на това нещо имат специални формули?
Помислих малко и казах:
– Със сигурност. Това са много специални криви. Чакай да ти покажа.
Взех кривката и започнах бавно да я въртя в ръце.
– Направена е така, че както и да я въртиш, допирателната към най-ниската ѝ точка е хоризонтална.
Всички от курса хванаха кривките си и започнаха да ги въртят под различен ъгъл и да доближават молив до най-ниската точка – убедиха се, че допирателната винаги е хоризонтална. Бяха така развълнувани от това „откритие“ – макар да бяха минали доста часове висша математика и да бяха „учили“, че производната (допирателната) към локалния минимум (най-ниската точка) на всяка една крива е нула (хоризонтала). Но не събираха две и две. Дори не знаеха, че „го знаят“. Не знам какъв е проблемът с хората: не учат чрез разбиране, а по някакви други начини – механично или де да знам как. Знанията им са толкова крехки!След четири години направих същия номер в „Принстън“, когато разговарях с един опитен човек, асистент на Айнщайн, който работеше върху гравитацията. Поставих му задача: представете си, че излитате с ракета, на борда на която има часовник, и има часовник на Земята. Трябва да се върнете, когато часовникът на Земята покаже, че е минал един час. Допълнително условие е по вашия часовник да е изминало възможно най-много време. Според Айнщайн, ако отидете твърде високо, часовникът ви ще върви по-бързо, защото колкото сте по-високо в гравитационното поле, толкова по-бързо се движи часовникът. Но ако решите да отидете твърде високо, а по условие имате само един час, ще трябва да го направите толкова бързо, че скоростта ще забави часовника ви. Значи не може да отидете твърде високо. Въпросът е коя е точната комбинация от скорост и височина, за да се измине максимално време по вашия часовник?
Асистентът на Айнщайн се мъчи с тази задача дълго време, преди да се сети, че отговорът е свободното движение на материално тяло. Ако изстреляш нещо нагоре по обичайния начин, така че времето, което е необходимо на снаряда да се изкачи и да падне, е един час, това е правилното решение. Това е фундаменталният принцип на Айнщайновата теория на гравитацията – тоест, че така нареченото “собствено време“ е максимумът за съответната крива.
Когато обаче измислих задача за ракета с часовник, асистентът не разпозна условието. Стана същото като с момчетата от курса по машинно чертане, но този път не беше смотан първокурсник. Така че тази крехкост на знанието всъщност се среща много често, та дори и сред по-учени хора.
На въпросната конференция имаше само една случка, която ми беше приятна, дори ме разсмя. Всяка една произнесена дума се записваше със стенографска машина. Някъде по време на втория ден стенографът дойде при мен и каза:
– С какво се занимавате? Вероятно не сте професор.
– Професор съм – отговорих му аз.
– По какво?
– По физика.
– О! Това трябва да е причината – каза той.
– Причината за какво?
Той каза:
– Аз съм стенограф на конференцията и пиша каквото се говори. Когато другите говорят, пиша какво казват, но не го разбирам. Всеки път обаче, когато вие станете да зададете въпрос или да кажете нещо, разбирам точно какво казвате – разбирам въпросите ви, разбирам и изказванията ви; затова предположих, че не сте професор!
По едно време, докато течеше конференцията, бе организирана специална вечеря, на която главата на богословите – много симпатичен човек, истински евреин – изнесе реч. Речта му беше хубава, той беше добър оратор, и макар и сега, когато говоря за това, основната му идея да звучи шантаво, тогава ми звучеше като нещо очевидно, като самата истина. Той говореше за големите разлики в стандартите на живот в различните страни, от които произтича завист, която води до конфликти, а днес, когато имаме атомни оръжия, стига и една война и всички сме обречени. Ето защо верният път е да се борим за запазване на мира, като направим така да няма големи разлики между различните страни и понеже ние в Съединените щати имаме много, трябва да дадем от него на другите страни, за да се изравним. Слушахме го, изпълнени с жертвоготовност, и си мислехме, че така трябва да направим. Но по пътя към хотела си възвърнах здравия разум.
На другия ден един мъж от нашата група каза:
– Според мен речта снощи беше толкова добра, че всички трябва да я подпишем и тя трябва да бъде резюмето на нашата конференция.
Започнах да обяснявам, че идеята всичко да се разпределя поравно се основава на теорията, че има определена X сума от неща на света, които първо някак сме взели от по-бедните страни, а после трябва да им ги върнем. Но тази теория не отчита истинската причина за различията между страните – а именно развитието на нови технологии за отглеждане на храна, развитието на машини за отглеждане на храна, както и фактът, че за всички тези машини е била нужна концентрация на капитал. Важни са не нещата, които имаме, а способността да направим тези неща. Тези хора обаче не бяха учени, те не разбираха това. Те не разбираха технологиите, не разбираха своето време.Конференцията толкова ме изнерви, че една моя позната от Ню Йорк трябваше да ме успокоява. „Гледай – каза тя, – целият трепериш! Да не си полудял! Успокой се, не взимай нещата толкова на сериозно. Дистанцирай се за малко и ще видиш какво са.“ Замислих си за конференцията, за цялата ѝ лудост и в крайна сметка не беше толкова зле. Но ако някой някога ме покани да участвам отново в подобно нещо, ще бягам като луд – никога вече! Не! Категорично не! И до ден днешен получавам покани за участие в подобни неща.
Накрая дойде време да оценим конференцията и всички започнаха да се превъзнасят колко полезна била, колко успешна била и т.н. Когато ме попитаха мен, аз им казах: „Тази конференция беше по-зле от тест на Роршах: гледаш безформени мастилени петна, питат те на какво ти приличат и когато отговориш, започват да спорят с теб!“
Още по-лошото бе, че конференцията трябваше да приключи с отворена за широката общественост среща, на която ръководителят на нашата група щеше да запознае обществото с научните постижения, до които стигнахме на конференцията, и тъй като нямаше време за обсъждане, трябваше просто да се разкаже на обществото какво бяхме постигнали. Аз се облещих: не мислех, че имаме някакви постижения въобще!
Накрая, когато обсъждахме въпроса дали сме разработили метод за диалог между хората от различни области – нашият втори основен „проблем“ – аз казах, че съм забелязал нещо интересно. Всеки от нас говореше за своята представа за „етика на равенството“ от своя гледна точка, без да обръща внимание на чуждите гледни точки. Например историкът предложи като начин да се разберат етичните проблеми да се погледне исторически как са се зародили и развили; адвокатът по международна право предложи да се види как постъпват в действителност хората в различни ситуации; йезуитският свещеник имаше един рефрен за „фрагментираността на познанието“, а аз, ученият, предложих да подходим към проблема по начин, аналогичен на научните експерименти на Галилео Галилей и т.н.
– И така, според мен между нас няма никакъв диалог – казах аз. – Цари пълен хаос!
Разбира се, бях атакуван от всички страни:
– Не мислите ли, че редът може да се роди от хаоса?
– Ами дааа, като генерален принцип… – не разбирах какво да правя с въпрос от сорта: „Може ли да се роди ред от хаоса?“ Да, не, какво от това?
На тази конференция имаше много глупаци – и то надути глупаци, – а надутите глупаци ме изваждат извън кожа. Обикновените глупаци са си окей; можеш да приказваш с тях, да се опиташ да им помогнеш. Но надутите глупаци – онези, които скриват глупостта си, като се държат надуто и се представят за голяма работа – ТЯХ НЕ МОГА ДА ИЗТЪРПЯ! Обикновеният глупак не е измамник. Обикновеният глупак не е мошеник, с него всичко си е наред. Но този, който се преструва, че не е глупак, е ужас! И именно с такива се сблъсках на конференцията, с гмеж от надути глупаци, и много се разстроих. Повече не искам да се разстройвам така и затова никога повече няма да участвам в интердисциплинарни конференции.
Един ден двама или трима млади равини дойдоха при мен и казаха:
– Решихме, че не можем да учим за равини в съвременния свят, без да знаем нищо за науката, така че искаме да ви зададем няколко въпроса.
Естествено, че имаше хиляди места, от които можеха да научат нещо за науката, а и Колумбийският университет бе точно до тях, но ми стана интересно какво точно искат да знаят.
– Ами, например – казаха те, – дали електричеството е огън?
– Не – отговорих им аз, – но… защо питате?
– В Талмуд пише, че в събота не бива да си служим с огън, затова се чудим може ли да използваме електрически неща в събота?
Бях шокиран. Те въобще не се интересуваха от наука! Науката ги интересуваше единствено дотолкова, доколкото искаха да интерпретират по-добре Талмуда! Те не се интересуваха от външния свят, от природните явления, интересуваха се единствено от отговорите на някои въпроси във връзка с Талмуда.
След това един ден – вероятно е било събота – искам да се кача в асансьора, а до него стои един човек. Асансьорът идва, аз се качвам и той се качва с мен. Питам го:
– На кой етаж? – готов да натисна някой бутон.
– Не, не! – казва той. – Аз съм тук, за да натискам бутоните вместо вас.
– Какво?
– Да! Момчетата тук не могат да натискат бутоните в събота, затова аз стоя тук и го правя вместо тях. Разбирате ли, аз не съм евреин, така че за мен не е проблем да натискам бутоните. Те ми казват етажа и аз натискам бутоните.
Е, това наистина ме ядоса и реших да сложа на студентите капан с логическа дискусия. Аз самият съм израснал в еврейски дом и знаех как да водя такива логически спорове. „Ще падне купон!“ помислих си аз.
Планът ми беше следният: да започна с въпроса „Дали еврейските възгледи може да се споделят от всеки човек? Защото ако не е така, тогава те определено не са нещо, което да е от общочовешко значение… так, так, так.“ Така те ще са принудени да кажат: „Да, еврейските възгледи са подходящи за всеки човек.“
После ще ги подведа още малко, като ги попитам: „Етично ли е човек да наема друг човек да върши нещо, което е неетично да прави той самият? Например бихте ли наели някой да краде вместо вас?“ И така лека полека ще ги подмамя, докато паднат в капана!
И знаете ли какво стана? Те бяха студенти равини, нали така? Бяха десет пъти по-добри от мен! Веднага щом се усетиха, че ще паднат в капан, се отметнаха, направиха завой, пак се извиха – не помня как – и се отърваха! Мислех си, че съм измислил нещо хитро – глупости! Това е обсъждано в Талмуд от векове! Направо ме издухаха.
Накрая се опитах да убедя студентите равини, че електрическата искра, която ги притесняваше, когато натискат бутоните на асансьора, не е огън. Казах им:
– Електричеството не е огън. Не е химичен процес, какъвто е огънят.
– Наистина ли? – казаха те.
– Е, електричество има и между атомите на огъня.
– Аха! – казаха те.
– И във всяко друго явление в света.
Дори им предложих практично решение как да премахнат искрата.
– Ако ви притеснява, вържете кондензатор паралелно на ключа и тогава електричеството ще се включва и изключва без искра.
По някаква причина обаче, те въобще не харесаха тази идея.
Бях много разочарован. Ето ги тези постепенно навлизащи в живота млади хора, чиято цел беше само да интерпретират по-добре Талмуд. Представете си! В наши дни момчета, които се изучават, за да навлязат в обществото и да направят нещо – да станат равини, – да се интересуват от наука само защото някакви нови явления объркват техните древни, провинциални, средновековни разбирания.
Когато си млад, се тревожиш за много неща: да отидеш ли тук, или тук, какво ще каже майка ти. Мислиш го, опитваш се да вземаш решение, после излиза още нещо. Много по-лесно е просто да решиш. Решаваш и толкоз – нищо не може да промени решението ти. Така направих веднъж, когато следвах в МТИ. Направо бях изтощен от постоянното чудене какъв десерт да си избера в ресторанта, затова реших, че винаги ще си взимам шоколадов сладолед и повече няма да се занимавам с това – проблемът беше приключен. По същия начин тогава реших, че завинаги оставам в Калтех.
Имаше един опит да променят това решение. Ферми беше починал неотдавна и Чикагският университет търсеше човек за неговото място. Дойдоха двама души от Чикаго и помолиха да ме посетят в дома ми – не знаех за какво става въпрос. Започнаха да се аргументират защо трябва да отида в Чикаго: ще мога да правя това, ще мога да правя онова, там работят страхотни учени, ще имам възможност да правя цял куп прекрасни неща. Не попитах колко ще ми плащат, но ми намекнаха, че ще ми кажат, ако попитам. Накрая обаче питаха директно искам ли да ми кажат заплатата.
– О, не – отговорих аз. – Вече съм решил да остана в Калтех. Жена ми Мери Лу е в другата стая и ако чуе колко ще ми плащате, ще ми вкарате в разправии. Освен това реших повече да не решавам къде ще работя – оставам в Калтех завинаги. – И така не им позволих да ми кажат каква заплата ми предлагат.
Някъде след около месец бях на една среща, където Леона Маршал дойде и каза:
– Странно е, че не приехте нашето предложение за Чикагския университет. Бяхме много разочаровани и не можахме да разберем как можахте да пренебрегнете такова изумително предложение.
– Не ми беше трудно, защото не позволих да ми кажат каква заплата предлагате.
След една седмица получих писмо от нея. Отворих го и първото изречение беше: „Заплатата, която Ви предлага Чикагския университет е…” Изумителна сума, три-четири пъти повече от парите, които изкарвах за месец. Потресаваща заплата! Писмото продължаваше: „Написах Ви първо заплатата, преди да сте прочели всичко останало. Може би сега бихте премислили, защото мястото още е свободно и много искаме именно Вие да го заемете.“
И така, аз им написах отговор: „След като видях заплатата, реших, че трябва да откажа. Причината, поради която отказвам подобна заплата, е, че с такава заплата ще мога да направя това, което винаги съм искал – ще си взема любовница, ще ѝ наема апартамент, ще ѝ купувам красиви неща… С предложената от Вас заплата наистина ще мога да направя това, но знам какво ще стане тогава. Ще се тревожа за нея, ще се чудя какво прави, а като се прибера, вкъщи ще има разправии и т.н. С всички тези тревоги няма да се чувствам добре и ще бъда нещастен. Няма да мога да се занимавам с физика, всичко ще се оплеска! Това, което винаги съм искал да направя, е лошо за мен, затова реших, че не мога да приема Вашето предложение.“
Първият принцип е да не заблуждавате самите себе си – а себе си е най-лесно да излъжеш. Затова човек трябва да бъде много внимателен.
За Автора
Ричард Филипс Файнман (на английски: Richard Phillips Feynman) е един от най-забележителните американски физици на 20 век, наричан най-великият ум след Айнщайн. През 1959 година изнася станалата по-късно световноизвестна лекция на тема нанотехнологии „Има достатъчно място на дъното“ (на английски: There’s Plenty of Room at the Bottom). Файнман написва 3-томно издание на „Лекции по физика“, университетски курс, който се ползва и до днес. Разширява чувствително теорията на квантовата електродинамика, за което през 1965 година, заедно с Джулиан Швингър и Шиничиро Томонага, получава Нобелова награда за физика.
Създава диаграми за взаимодействията на елементарни частици, които носят неговото име и имат огромно практическо приложение. Спомага за разработването на атомната бомба с участието си в секретния проект Манхатън в лабораторията в Лос Аламос, Ню Мексико. Участва в дешифрирането на йероглифите на маите и в изясняването на причините за катастрофата на космическата совалка Чалънджър през 1986. Притежаващ блестящ ум, любознателност, игрив темперамент и невероятно остроумие, любимец на студентите си. Съвременниците му разказват за увлекателните му лекции, за шегите-закачки, за ексцентричността и свободолюбивия му дух.
Книги на автора:
- „Вие сигурно се шегувате, г-н Файман! – приключенията на един любопитко“ (2014)
- „Смисълът на всичко това“ (2017)
- „Насладата от откривателството“ (2018)
- „Какво те интересува какво мислят другите хора?“ (2019)
Линк към книгата:
