Смисълът на всичко това. Мисли на един гражданин-учен – Ричард Файнман

Мнозина ценят високо приноса на Ричард Файнман към физика­та, но малцина са тези, които осъзнават колко дълбоко обвързан е бил той с проблемите на своето време. Тази кратка книга – основа­ваща се на три непубликувани досега лекции, които той изнася във Вашингтонския университет през 1963 г. – разкрива точно тази страна на Файнман и неговите виждания върху различни обществе­ни проблеми като конфликта между наука и религия, липсата на доверие към политиците и нашето неизчерпаемо влечение към летящите чинии, лечение чрез вяра и телепатията.

През април 1963 г. Ричард Файнман е поканен да из­несе три вечерни лекции в университета „Вашинг­тон“ в Сиатъл като част от поредицата лекции „Джон Данз“. В тях Файнман излага по оригинален начин свои размисли за обществото, конфликта между науката и религията, войната, мира, повсеместната мания по летя­щите чинии, изцелението чрез вяра, телепатията, недо­верието към политиците – изобщо за всички тревоги на съвременния гражданин учен. Чрез тази книга тези проникнове­ни лекции са направени обществено достояние.

Тук виждаме Файнман в най-добрата му светлина – преливащ от остроумие, играещ си с езика, но винаги проникновен и честен.

Заемайки се с нелеката задача да говоря за влиянието на идеите от една област върху идеите в друга област, ще подхвана темата оттам, откъдето я познавам. Аз познавам науката. Познавам нейните идеи и методи, отношението ѝ към знанието, двигателите на нейния прогрес, интелектуалната ѝ страна. Ето защо в първата лекция ще говоря за добре известната ми наука, а ще оставя по-нелепите си твърдения за следващите две лекции, на които, предполагам, по всеобщия закон, ще присъстват по-малко хора.
Какво представлява науката? Думата обикновено се използва, за да обозначи едно от три неща или комбинацията от тях. Не мисля, че трябва да сме прецизни – невинаги е полезно да си прекалено точен. Наука понякога означава специален метод за правене на открития. В друг случай означава съвкупното познание от вече направените открития. Понякога означава нововъведенията, които можем да правим благодарение на откритията или самия процес на прилагане на новостите. Последното обикновено наричаме „технология“ Но ако погледнете секцията за наука на списание „Тайм“, ще видите, че половината е посветена на откритията, а другата половина представя различни възможности за нововъведения или за приложение на откритията. Така че популярната дефиниция на „наука“ донякъде включва и „технология“.

Ценност ли е науката?
Мисля, че силата да променяш света е ценна. Резул­татът може да е нещо добро или нещо лошо в зависимост от начина, по който се прилага тази сила, но тя самата е ценна.
Веднъж в Хавай ме заведоха в будистки храм. Ето как­во чух от един човек в храма: „Ще ти кажа нещо, което никога няма да забравиш. На всеки човек е даден ключ за райските порти. Същият ключ отваря и вратите на ада.“
Така е и с науката. Посвоему тя е ключ за рая, който отключва и портите на ада, а ние нямаме упътване коя врата коя е. Дали да изхвърлим ключа и да се лишим во веки веков от достъп до рая? Или да положим усилия, за да разберем кой е най-добрият начин да използваме този ключ? Това, разбира се, е много сериозен въпрос, но мисля, че никой няма да отрече ценността на ключа към рая.

Макар и да не знаем как да решим проблема, бих желал да изтъкна, че пробвахме две неща – технологично ноу-хау и икономическа помощ. Разочаровани сме и от двете и опитваме нещо друго. Както ще видите по-късно, намирам го за окуражително. Смятам, че изпробването на все по-нови и нови решения е начинът за постигане на напредък.
И така, това са практическите аспекти на науката, нововъведенията. Те са толкова очевидни, че няма смисъл да говорим повече за тях.
Следващият аспект на науката е нейното съдържание – направените вече открития. Това е урожаят. Това е златото. Това е въодушевлението, отплатата, която получаваш за дисциплинираното мислене и упоритата работа. Това не е работа, която вършиш с мисълта за евентуалното ѝ приложение. Вършиш я заради вълнението да откриваш. Вероятно усещането е познато на мнозина от вас. Но на онези, които не са го изпитвали, е почти невъзможно да предам в лекция този така важен аспект, тази най-вълнуваща част, истинската основа на науката. Не го ли разберете, ще пропуснете най-същественото. Не бихте могли да разберете науката и връзката ѝ с всичко останало, докато не разберете и не оцените най-голямото приключение на нашето време. Не принадлежите на съвремието, ако не схващате какво невероятно, необуздано и вълнуващо приключение е това.
Може би мислите, че това са глупости? Не, не са. Най-трудно е да го обясниш на другите, но ще се опитам да ви създам поне бегла представа. Нека започнем с нещо, с някаква идея…
Например в древността са смятали, че Земята е гръб на слон, стъпил върху костенурка, която плува в бездънно море. Върху какво се крепи морето е отделен въпрос, чийто отговор древните не знаели.
Въпросното вярване е било резултат на въображение. Било е една прекрасна поетична представа.
Как виждаме нещата днес? Днешната представа по-умна ли е? Земята е кълбо, което се върти, а хората са прилепени по повърхността му от всички страни, някои с главите надолу. Въртим се като шиш пред голям огън. Обикаляме около Слънцето. Е, колко по-романтично, по-вълнуващо. А какво ни държи? Силата на гравитацията, която е нещо, свойствено не само на Земята; тя е причината Земята да е кръгла, Слънцето да не се разпадне, а ние да се въртим около него в един нескончаем опит да сме колкото се може по-далеч. Гравитацията държи в обятията си не само звездите, но и пространствата между тях; тя ги свързва в огромни галактики на мили и мили във всички посоки.
Тази вселена е описвана многократно, но опитите не престават, и краят ѝ е толкова неизвестен, колкото и дъното на бездънното море от другата представа – той е също толкова загадъчен и предизвикващ страхопочитание, също толкова неведом, колкото и поетичните картини от древността.
Но вижте, въображението на природата е неизмеримо по-велико от човешкото въображение. Никой, освен хората, които са го прозрели – макар и бегло – по време на изследвания, не може изобщо да си представи какво чудо е природата.

Или да вземем атомите. Красота – миля след миля, едно кълбо след друго кълбо в повтарящ се модел изграждат структурата на кристала. В обекти, които изглеждат тихи и спокойни – например неподвижна чаша с вода, покрита от няколко дни – всъщност кипи непрестанна активност; атоми се отделят от водната повърхност, подскачат насам-натам и се връщат пак обратно. Нещо, което за нашето невъоръжено око изглежда спокойно, всъщност е див и вихрен танц.
И тъй, установено е, че светът е изграден от едни и същи атоми, че звездите са съставени от същите елементи, от които сме изградени и ние самите. Тогава изниква въпросът откъде идват атомите. Не просто откъде идва животът или откъде идва Земята, а откъде идват съставните елементи на живота и на Земята. Изглежда, ги е избълвала някоя избухваща звезда, още повече че доста звезди си експлодират, докато ви говоря. Така една буца пръст изчаква четири и половина милиарда години, за да започне да еволюира и да се променя и ето сега едно странно същество с инструменти се е изправило и говори на други странни същества в аудиторията. Не е ли прекрасен животът!
Или да вземем за пример човешката физиология, без значение какво по-конкретно имам предвид. Където и да се вгледаме внимателно, ще установим, че няма нищо по-вълнуващо от истината и от ценните открития на учените, достигнати с пот на челото.

Четох например „Химическата история на една свещ“ – поредица от шест коледни лекции на Фарадей за деца. Основната мисъл на Фарадей е, че независимо как­во изследваш, ако вникнеш достатъчно задълбочено, ще стигнеш до цялата вселена. По този начин, спирайки се поотделно на всяка част на свещта, той обяснява горене­то, химическите взаимодействия и пр. В увода на книгата, описващ живота на Фарадей и някои от откритията му, се разказва как той установил, че количеството електри­чество, необходимо за електролиза на химически веще­ства, е пропорционално на броя на атомите, разделени според тяхната валентност. По-нататък се обяснява, че принципите, открити от Фарадей, днес се прилагат при хромирането и при анодното боядисване на алуминий и при още десетки производствени процеси. Твърдението не ми харесва. Ето какво казва той самият за собственото си откритие: „Атомите на материята са по някакъв начин надарени или свързани с електрически сили, на които те дължат някои от най-забележителните си свойства, едно от които е тяхното взаимно химическо привличане.“
Фарадей открил, че начинът, по който атомите се свързват, и начинът на комбиниране на желязо с кисло­род, при което се получава железен оксид, се определят от факта, че някои от частиците са заредени положител­но, а други – отрицателно и така те се привличат взаимно в определени пропорции. Той също установил, че елек­тричеството е свързано с частиците, с атомите. И двете открития са важни, но най-вълнуващото е, че това е един от най-драматичните моменти в историята на науката, един от тези редки моменти, когато две велики сфери на познанието се свързват и обединяват. Фарадей неочак­вано открива, че две очевидно различни неща се оказват различни аспекти на едно и също нещо. До този момент електричеството и химията са се изучавали отделно. Из­веднъж излиза, че са две страни на едно и също нещо – химическите взаимодействия са резултат от електрични сили. И до ден днешен се поддържа това схващане. Така че да се твърди, че принципите на Фарадей са се използ­вали за хромиране, е недопустимо.

Третият аспект от моята тема е науката като метод за открития. Той се основава на принципа, че научното наблюдение е критерий дали нещо е вярно, или не. Всички останали аспекти и характеристики на науката могат да бъдат разбрани директно, след като човек проумее, че наблюдението е върховният и окончателен критерий за истинността на конкретно научно твърдение. „Доказателство“ обаче в този случай наистина означава „тест“, по същия начин, по който градусите на алкохола са тест за неговата сила. За широката публика тази идея може да бъде преведена като: „Изключението подлага на изпитание правилото.“ Да го кажем по друг начин: „Изключението доказва, че правилото е грешно.“ Такъв е принципът на науката. Ако има изключение от някое правило и то може да бъде доказано чрез изследване, то правилото е грешно.

Стигам до един възлов момент. Старите закони може би са грешни. Как може едно наблюдение да е невярно? След като е било внимателно проверено, как би могло да е грешно? Защо физиците непрекъснато трябва да променят законите? Отговорът е първо, че законите не са наблюденията, и второ, експериментите са винаги неточни. Законите имат елемент на налучкване, на екстраполация, не са нещо, за което наблюденията да гарантират. Те са просто добри предположения, които са преминали през ситото до този момент. По-късно обаче се оказва, че ситото е вече с по-малки дупки от ситата, използвани някога, и този път законът не минава. Така че законите са налучквания, екстраполации в неизвестното. Не знаеш какво ще се случи и се опитваш да отгатнеш.
Навремето са били убедени, тоест открили са, че движението не оказва влияние върху теглото на обектите. Ако завъртиш пумпал и го претеглиш, а после го измериш вече спрял, теглото му ще е едно и също. Резултат от наблюдение. Не може да се претегли нещо с точност до безброй знаци след десетичната запетая, до милиардна част от грама. Днес обаче знаем, че въртящият се пумпал тежи повече от неподвижния с няколко милиардни части от грама. Ако пумпалът се завърти достатъчно бързо и ъгловата му скорост в периферията доближи 300 000 километра в секунда, увеличението в теглото му става осезателно – но не и преди това. Първите експерименти са проведени с пумпали, които се въртели със скорост, доста по-ниска от 300 000 километра в секунда. Тогава е изглеждало, че масата на въртящия се пумпал и тази на неподвижния са абсолютно еднакви и някой е направил предположение, че масата не се променя.
Колко глупаво! Какъв глупак! Налучкал е закона, направил е екстраполация. Защо е извършил нещо толкова ненаучно? Нищо такова обаче няма. Било е само несигурно и неточно. Би било ненаучно да не се опита да налучка. Точно така се прави, защото единствено екстраполациите имат някаква реална стойност. Заслужава внимание само принципът, че искате да разберете какво ще се случи при нещо, неизпробвано досега. Познанието не струва и пукната пара, ако казва само какво се е случило вчера. Необходимо е да знаем какво ще стане утре, ако направим еди-какво си. Не само е нужно, но и забавно. За целта трябва да си подадете носа навън.
Всеки научен закон, всеки научен принцип, всеки доклад за резултатите от наблюдение е един вид обобщение, което пропуска много детайли, защото нищо не може да бъде предадено абсолютно прецизно. Човекът просто е пропуснал – трябвало е да формулира закона „Масата не се променя съществено, когато скоростта не е достатъчно висока“.
Номерът е да формулираш чрез допускане закон, след което да видиш минава ли през ситото. В този случай конкретната догадка е, че масата никога не се променя. Каква вълнуваща възможност! Няма лошо, че впоследствие се оказва точно обратното. Законът е бил единствено неточен и в несигурността му няма нищо лошо. По-добре да кажеш нещо, без да си сигурен, отколкото да не кажеш нищо.
Истината е, че няма как всичко, което твърдим в науката, всичките ни умозаключения, да са сигурни, защото не са нищо повече от съждения. Те са догадки какво ще се случи, а ние не можем да знаем какво ще се случи, защото не сме направили най-изчерпателните експерименти.

Учените са свикнали да боравят със съмнението и несигурността. Цялото научно познание е несигурно. Важно е да имаме опит със съмнението и несигурността. За мен тези неща са изключително ценни, при това далеч не само в науката. Убеден съм, че за да решим проблем, който не е бил решаван никога досега, трябва да оставим открехната вратата към неизвестното. Трябва да допуснем възможността, че не сме го изпипали както трябва. В противен случай, ако сме убедени, че сме на прав път, може и да не решим проблема.
Ако учен ви каже, че не знае отговора, значи е дилетант. Ако ви каже, че има предчувствие как ще се получат нещата и добави: „Ето така ще стане, мога да се обзаложа“, той все още изпитва някакво съмнение. За да има прогрес, от първостепенно значение е да разграничаваме дилетантството от съмнението. Именно защото изпитваме съмнение ние решаваме да потърсим нови идеи в нова посока. Темпът на развитие на науката не е единствено темпът, с който се правят наблюдения, но и – много по-важно – темпът, с който се намират новости, които да бъдат изследвани.
Ако нямахме възможността или желанието да погледнем в нова посока, ако не изпитвахме съмнение или не разпознавахме дилетантството, нямаше да ни спохождат нови идеи. Нямаше да има нищо, което да си заслужава да бъде изследвано, защото щяхме предварително да знаем кое е вярно. Днешното научно познание е съвкупност от твърдения с различна степен на сигурност. Някои от тях са много несигурни, други са почти сигурни, но нито едно не е абсолютно сигурно. Учените са свикнали със ситуацията. Наясно сме, че е възможно животът да е съвместим с незнанието. Някои казват: „Как е възможно да живееш, без да знаеш?“ Не разбирам какво искат да кажат. Аз непрекъснато живея в незнание. Лесно е. Как се стига до знанието е което аз искам да знам.
Свободата да се съмняваш е основополагаща в науката, а, мисля, и в други области. Тя е родена в битки. Водили са се сражения, за да имаш правото да се съмняваш и да бъдеш несигурен. Не бих желал да забравяме значението на тези битки и да загубим без бой нашите завоевания. Чувствам се отговорен като учен, който е запознат с огромната цена на философията на достатъчното незнание и с прогреса, който тя прави възможен – прогрес, който е рожба на свободата на мисълта. Чувствам се отговорен да възвестявам тази скъпоценна свобода и да проповядвам, че съмнението не е нещо, от което трябва да се страхуваме, а да го приветстваме като източник на нов потенциал за човечеството. Щом знаем, че не сме сигурни, значи имаме шанс да подобрим нещата. Бих желал да отстоявам тази свобода и заради бъдните поколения.
Ясно е, че съмнението е ценност в науката. Дали е така и в други сфери си остава отворен въпрос и несигурна територия. Смятам да разясня точно този проблем в останалите лекции като се опитам да демонстрирам колко важно е да се съмняваш и да покажа, че съмнението не е нещо страшно, а изключително ценно.

На всички ни става тъжно, когато се замислим какви чудесни заложби притежава човечеството, а после ги сравним с незначителните постижения, които има. Не преставаме да се надяваме, че бихме могли да се справяме по-добре. В миналото хората, особено в кошмарните епохи, са мечтали за бъдещето. Макар и някои от техните мечти днес да са постигнати и надминати, все пак ние, хората от тяхното бъдеще, имаме в голяма степен същите въжделения. Надеждите за бъдещето днес не се различават много от тези в миналото. В даден момент се е смятало, че потенциалът на хората е недоразвит, защото всички са невежи. Решението на проблема виждали в образованието – ако всички се просветят, то всеки ще бъде Волтер. Оказва се обаче, че лицемерието и злото се учат също толкова лесно, както и доброто. Образованието е голяма сила, но и нож с две остриета. Чувал съм да казват, че комуникацията между народите би трябвало да води към разбирателство и оттам до разгръщане потенциала на човечеството. Но средствата за масова комуникация могат да бъдат манипулирани и заглушавани. Обменът може да се състои както от лъжи, така и от истини, както от пропаганда, така и от реална и ценна информация. Комуникацията е велика сила, но отново води както до добро, така и до зло. Известно време се е смятало, че приложните науки ще избавят човечеството ако не от друго то поне от материалните несгоди. Действително има някои добри постижения в тази насока, например в медицината. От друга страна обаче, след като учените положиха толкова старателни усилия да се преборят с ред болести, днес има тайни лаборатории, в които се разработват нови зарази.
Никой не харесва войната. В наше време мечтата ни е мирът да вземе превес. Без разходите за въоръжаване можем да постигнем каквото си поискаме. Мирът също е голяма сила както за добро, така и за зло. Но как така за зло? Не знам. Ще разберем, ако някой ден настъпи мир. Гледаме на мира като на велика сила досущ като материалната мощ, комуникациите, образованието, честността и идеалите на плеяди от мечтатели. Днес имаме да обуздаваме много повече такива сили, отколкото хората в древността. Може би се справяме дори малко по-добре от тях. Бихме могли обаче да имаме гигантски постижения, а се залъгваме с откъслечни успехи. Защо е така? Защо не можем да надскочим себе си? Защото установяваме, че дори и най-великите дарби и сили не вървят с ясни инструкции за употреба. Ето един пример: огромното натрупване на знания за това как функционира физическият свят води до убеждението, че това функциониране е белязано от някаква безсмисленост. Науката не учи директно на добро и зло.

Твърдо убеден съм, че съществува конфликт между науката и религията, дефинирана по горния начин. За да направя темата лесна за дискутиране и за да придам ясни очертания на нещата, вместо да навлизам в сложна богословска проблематика, ще ви запозная с един проблем, с който се сблъскваме от време на време.
Младеж от религиозно семейство влиза в университета, за да изучава наука. В хода на следването той започва, естествено, да се съмнява, защото така изисква учебният процес. Отначало той се съмнява, а после започва да губи вяра в този Бог, в който вярва баща му. Под Бог разбирам персонализирания Бог, на който човек се моли за морална подкрепа и който има нещо общо със сътворението. Този случай се наблюдава често, не е изолиран или въображаем. Смятам, макар и да не разполагам с точна статистика, че повечето от половината учени не вярват в Бога на своите бащи или в Бог в традиционния смисъл. Повечето учени не са вярващи. Защо? Какво се случва? Мисля, че с отговора на този въпрос ще изтъкнем най-ясно проблемите на отношенията между наука и религия.
Как става така? Има три възможности. Първата е, че на младежа преподават учени, а те, както изтъкнах вече, са атеисти и така тяхната нечестивост се предава постепенно от учител на студент… Благодаря за смеха. Ако приемете това становище, означава, че разбирате по-малко от наука, отколкото аз от религия.
Тъй като недостатъчното знание е опасно, втората възможност е да предположим, че младежът, едва попил от науката, е решил, че вече знае всичко и да допуснем, че след като съзрее повечко, ще започне да ги разбира по-добре тези неща. Не мисля така обаче. Смятам, че има много зрели учени и хора, които възприемаме като зрели, без да познаваме религиозните им възгледи, които не вярват в Бог. Всъщност си мисля, че отговорът е точно обратният. Не че младежът е решил, че знае всичко – той внезапно е проумял, че не знае нищо.
Третото възможно обяснение е, че младежът навярно не схваща правилно науката, че науката не е способна до отрече Бог и вярата в науката е съвместима с тази в Бог. Съгласен съм, че науката не може да отрече съществуването на Бог. Абсолютно съм съгласен. Също така приемам, че е съвместимо да вярваш и в науката, и в Бог. Познавам много учени, които вярват в Бог. Целта ми не е да отричам каквото и да било. Има много учени, които наистина вярват в Бог по традиционния начин, но не съм сигурен, че знам как точно вярват. Тяхната вяра и тяхната работа като учени са изцяло съвместими. Съвместими, но не и лесни.

Науката наистина оказва влияние върху голям брой религиозни схващания, но не мисля, че засяга по някакъв драстичен начин нравственото поведение и етичните възгледи. Религията има много страни. Тя дава отговор на всякакви въпроси. Аз обаче ще наблегна на три нейни аспекта.
Първият е, че тя говори за същността на нещата, откъде са се появили, какво представлява човек, какво е Бог, какви качества има той и т.н. С оглед на настоящата дискусия ще го нарека метафизичен аспект на религията.
Освен това религията ни учи как да постъпваме. Нямам предвид церемониите, ритуалите и тем подобни, а как да се държим в морален план изобщо. Да го наречем етичен аспект на религията.
И накрая, хората са слаби. Необходимо е нещо повече от праведно съзнание, за да има праведно поведение. Дори да чувствате, че знаете какво трябва да правите, сте наясно, че не постъпвате така, както би ви се искало. Един от най-силните аспекти на религията е да вдъхновява. Религията ни вдъхновява да постъпваме добре. И не само – тя е извор на вдъхновение за изкуството и още много човешки дейности.
Тези три аспекта на вярата са тясносвързани един с друг според религиозните схващания. Обикновено се започва с нещо такова: морална ценност е словото Божие. Божието слово свърза етичния и метафизичния аспект на религията. По този начин в крайна сметка вдъхновява вдъхновението, защото ако постъпваш богоугодно и се подчиняваш на Божията воля, ти си по някакъв начин свързан с вселената, твоите действия имат смисъл в големия контекст и това е вдъхновяващо. Така че тези три аспекта са много умело интегрирани и взаимосвързани. Трудности възникват, когато науката влиза сегиз-тогиз в противоречие с първите две категории, т.е. с етичния и с метафизичния аспект на религията.

Мисля, че няма как да даваш предварително готови отговори в науката, която непрестанно търси и превзема нови територии от неизвестното, и да не очакваш, че рано или късно тези готови отговори ще се окажат погрешни. Смятам, че не може да не се стигне до конфликт, щом се изисква абсолютна вяра в метафизични постулати. Същевременно не разбирам как може да се поддържа позитивната сила на религията да вдъхновява – при условие че има съмнения. Проблемът е сериозен.
Западната цивилизация, мисля, се отличава с две велики наследства. Първото е духът на откривателство в науката – впускането в неизвестното, което трябва да бъде разпознато като неизвестно, за да бъде изследвано, изискването необоримите тайни на вселената да си останат необорими, разбирането, че всичко е несигурно и неточно. С две думи – смирение на интелекта.
Второто велико наследство е християнската етика – любов, братство между хората, зачитане на човека, смирение на духа. Логически тези две наследства са напълно съвместими. Логиката обаче не е всичко. Нужно е и сърце, за да се следва една идея. Ако хората се обръщат назад към религията, към какво точно се обръщат? Дава ли съвременната църква утеха на човек, съмняващ се в Бог? Дори още повече – на човек, който не вярва в Бог? Може ли съвременната църква да предостави утеха и надежда на тези, за които съмнението е ценност? Досега не сме ли черпили дух и сили при отстояването на всяко едно от двете наследства именно като атакуваме ценностите на другия? Неизбежно ли е? Откъде да почерпим вдъхновение, за да защитаваме тези два опорни стълба на Западната цивилизация, за да стоят те гордо изправени, без да се страхуват един от друг? Не знам.

Пред нас се разкриват неограничени възможности, но и всевъзможни опасности. Човечеството и преди е изпадало в застой поради забрана върху идеи. Тъпчело е на едно място за дълги периоди от време, но повече не ще го толерираме. Надявам се на свобода за идните поколения – свобода да се съмняват, да се развиват, да имат и занапред дръзновението да откриват нови способи за разрешаване на проблеми.
Защо се борим с проблемите? Та ние тепърва започваме. Разполагаме с много време за намиране на решенията. Единственият начин да сбъркаме е, ако заради младежката импулсивност на човечеството решим, че знаем отговорите. Ако това се случи, няма накъде да ходим. Ще тъпчем на едно място. Ще оковем човечеството във веригите на ограниченото въображение на днешните хора.
Не сме чак толкова умни. Глупави сме. Невежи сме. Трябва да намерим верния път. Привърженик съм на ограниченото управление. Смятам, че властта трябва да бъде всестранно ограничавана и го подчертавам по чисто интелектуални подбуди. Не съм в състояние да обхвана всичко едновременно. Нека се съсредоточим върху една малка интелектуална подробност.
Нито една власт няма право да взема решения относно правилността на научните принципи, нито пък да дава препоръки какво и как да бъде изследвано. Не е редно управляващите да определят естетическата стойност на художествени творби или да ограничават способите на литературно или художествено изразяване. Те не трябва да се произнасят по икономически, исторически, религиозни или философски доктрини. Задължението на управляващите спрямо гражданите е да поддържат свободата и да предоставят възможност на тези граждани да допринасят за развитието и прогреса на човечеството.

За Автора

Ричард Ф. Файнман е един от най-забележителните американски физици на ХХ век, наричан “най-великият ум след Айнщайн”. Участник в проекта “Манхатън” в Националната лаборатория в Лос Аламос за създаване на атомната бомба на САЩ през Втората световна война. През 1965 г. получава Нобелова награда за физика заедно с Шиничиро Томонага и Джулиан Швингър за работата си в областта на квантовата електродинамика.

Книги на автора:

• „Вие сигурно се шегувате, г-н Файман! – приключенията на един любопитко“ (2014)
• „Смисълът на всичко това“ (2017)
• „Насладата от откривателството“ (2018)
• „Какво те интересува какво мислят другите хора?“ (2019)

Линк към книгата:

Други препоръчани книги:

Сигурно се шегувате, г-н Файнман. Приключенията на един любопитко – Ричард Файнман Принципът 80-20 и още 92 силови закона на природата – Ричард Кош Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 21 урока за 21-ви век – Ювал Ноа Харари Homo Deus. Кратка история на бъдещето – Ювал Харари