Съзнанието като инстинкт. По следите на загадката как мозъкът поражда ум – Майкъл Газанига

0

gazaniga-syznanie-cover-4eti-meКакво точно е съзнанието? Как възниква то? Как физическата реалност на атомите, молекулите и клетките създава живите и смайващи светове в главите ни? Определяният като „бащата” на невронауката Майкъл С. Газанига търси отговори на тези въпроси в интригуващата си книга „Съзнанието като инстинкт”, която излиза за първи път на български език в превод на Елена Филипова.
Мащабният по значимост труд е плод на дългогодишния опит на професора, който преплита умело най-новите научни изследвания и факти по темата с това, което знаем от историята на човешкото познание, за да даде отговор на важния въпрос: какво точно е съзнанието и как то ни прави хора?
Възникналата преди столетия идея за мозъка като машина провокира и разделя учените и философите и днес. Газанига прави истински пробив в тази теория, защитавайки идеята, че мозъкът е стройна система от независими модули, които работят в синхрон. Трудно е съзнанието да  бъде угасено дори при наличието на тежки мозъчни травми и изменения – то няма център и винаги блещука в мрака. Разбирането как то се появява ще дефинира бъдещето на невронауката и ще предопредели посоката на изследванията за изкуствения интелект – теми, които вълнуват проф. Газанига в „Съзнанието като инстинкт”.
Газанига отдавна знае за разпокъсаната природа на нашия мозък. През 1964 г. той започва да работи върху изследванията с разделеният мозък, като помага да се започне изследване на функционалната латерализация в мозъка. Когато мозолистото тяло е прекъснато, всяко полукълбо има свои собствени перцептивни и концептуални системи, ефективно създаващи два мозъка в един човек. Работата на Газанига промени областта на неврологията. Вече не може да се мисли за съзнание като безпроблемно преживяване, генерирано от една система или мрежа.
Въпреки факта, че то чувства както имаме непрекъснато съзнание (освен третата част от живота си, който прекарваме в сън), това явление всъщност се произвежда от „хиляди относително независими процесори“. С други думи, модули. Газанига пише, че всичко, което преживяваме субективно, е резултат от мозък, организиран в модули от функционално взаимосвързани региони. Няма локализируем център на съзнанието.
С тази книга той се опитва отново да изтласка полето напред. За да обясни модулността, Газанига изследва физиката и архитектурата, като използва Boeing 777 като пример. Съставен от 150 000 модула на подсистема, свързани в мрежа от 1000 компютъра, никой от инженерите не трябва да знае как функционира цялата система, за да разбере ролята, която играе. Без една подсистема равнината не функционира по предназначение – помислете за неврологично увреждане на една система. Повреди твърде много и машината се проваля. И все пак наслояването на многобройни системи създава желания ефект, точно както го прави в човешкото съзнание.

Да не се злоупотребява с метафората на машината обаче. Както пише Газанига:
“Мозъците не са като машините; машините са като мозъци с нещо, което липсва.”
Което ни води до един от най-очарователните и обсъждани аспекти на неврологията: идеята душата да бъде катализатор за съзнанието или поне отделен слой, неангажиран във физическата структура на тялото. Разширявайки архитектурния мотив, Газанига отбелязва, че на най-фундаменталното ниво архитектурата и в тази аналогия, съзнанието, е „дизайн в границите на ограниченията“.
Как точно мозъкът прави ума – заедно с необходимите му партньори, тялото и околната среда – може винаги да остане скрито предвид сложността на слоевете. Това не означава, че съзнанието е възможно без слоеста архитектура, съществуваща в тялото. В нашия разговор той обобщи три основни теории за ума:
“Там няма разхлабени болтове. Няма магия. Но в историята на човечеството има основно три идеи за връзката между мозъка и тялото. Едната е, че мозъкът генерира ума. Това е общото приемане. Друг е, че мозъкът генерира ума, но има добавена стойност, наречена дух или душа, която оцелява след смъртта. След това има и трети, който е дуализъм. И тези три идеи все още са с нас”
Точно както „призракът в машината“ е илюзия, създадена от многото слоеве на съзнанието, така е и представата за плавно течащо съзнание. По-скоро Газанига пише, че съзнанието е по-скоро като поредица от „познавателни мехурчета, свързани със субкортикални„ усещащи “мехурчета, сшити от мозъка ни във времето“. Тази идея се заражда в изследванията на паметта. Не си спомняме идеално минали преживявания. По-скоро всичко, което се е случило оттогава, ще промени събитието, за което си спомняме.
Както пише Газанига, нашите чувства към минали моменти всъщност не са чувствата, които сме изпитвали по време на събитието. Изпитваме настоящите си чувства, картографираме ги назад във времето в ремикс на предишното си аз. Може да си спомним дата, която имахме преди десетилетие по-различно във вторник, отколкото в понеделник, в зависимост от нашето текущо настроение – толкова крехка е тази система.
И все пак, както Газанига описва мозъка като цяло „крехък, но здрав“. Въпреки че никога не бихме могли да разберем как точно мозъкът прави ума, няма да намерим тайната само в една система. Съществуването е твърде сложно за това, колкото и да предпочитаме прости обяснения. Това не прави сложността по-малко очарователна.

„Вдъхновяващо и проникновено изследване на науката и философията на съзнанието. Майкъл Газанига дава отговор на някои от най-дълбоките въпроси, които умът е способен да зададе”
–Стивън Пинкър, „Как работи умът” и „Материалът на мисълта”.

УВОД

Представете си, ако можете, че осъзнавате само един момент – настоящия. Този момент съществува без минало или бъдеще. А сега си представете животът да е върволица от таки­ва моменти, всеки съществуващ някак изолиран от всички други моменти, несвързван от субективното време. Представете си да застивате временно във всеки един от тези момен­ти, които заедно съставляват нормалното живеене. Трудно е да си представим такъв сце­нарий, защото нашият ум пътува напред-назад във времето плавно като балерина в „Лешникотрошачката“. Даден момент служи като материал за следващото планирано действие, което на свой ред бива претегляно в настоящето на фона на миналия ни опит. Трудно е да си представим това някога да не бъде вярно. И все пак халосайте си главата по подходящия начин – и това може да сте вие, все още способни да разберете идеята за минало и бъдеще и все пак неспособни да се поставите в собственото си минало или бъде­ще. Необикновено, но вярно. Няма минало, няма бъдеще, само настоящето.

В тази книга ще ви поведа на пътешествие в един свят, в който почти невъобразимите изменения в онова, което наричаме съзнание, са нещо обичайно. Неврологичното отде­ление на всяка болница е пълно с примери за разстройства на нормалния опит на съзна­нието. Всеки от тези случаи ни казва нещо за начина, по който е организиран нашият мо­зък, за да ни доставя скъпоценното ни съзнание миг подир миг. Всяко такова разстрой­ство зове да бъде разбрано, да бъде използвано за извличането на понятна история за това как нашият мозък изгражда и произвежда всекидневните радости на осъзнаването. В миналото хората са се задоволявали да разказват истории за тези странни явления. Днес, в XXI в., не е достатъчно просто да опишем купчината интригуващи разстройства. В тази книга моята цел е да продължа по-нататък, към проблема за съзнанието, и аз ще се опитам да хвърля светлина върху това как е организиран нашият изключително развит мозък, за да извършва магията си. Накратко, искам да изследвам как материята създава ум.

Веднъж захапани от въпроса, прекарваме живо­та си, разяждани от желанието за отговор. И все пак, когато се опитаме да се захванем с проблема за съзнанието, той сякаш се разтваря като мъгла. Защо диренето ни да разберем съзнанието, е толкова трудно? Дали витаещите идеи от миналото не ни пречат да видим ясно как възниква то? Дали съзнанието не е просто онова, което прави мозъкът? Тъй както джобният часовник с всичките му механизми ни показва времето, дали просто и мозъкът с всичките му неврони не ни дава съзнание? Историята на темата е обширна, тласкана от махалото, люшкащо се между чистите механисти и изпълнените с упование менталисти. Изненадващо, но двадесет и пет века човешка история не са решили въпроса, нито са научили нашия вид как да си формира разбиране за собствения си личен съзнателен опит. Съществените ни идеи всъщност не са се променили много.

През последните години темата за съзнанието отново се нажежи до червено. В същото време и въпреки съвременната лавина от нови данни има много малко, ако изобщо има ня­какви, общоприети хипотези как мозъкът изгражда ум и заедно с него съзнателно прежи­вя­ване. Целта на настоящата книга е да се измъкне от това тресавище и едновреме­нно да представи един нов възглед за теоретичното осмисляне на съзнанието. Пътешест­вието ни включва знания, добити не само от неврологията, но и от еволюционната и теоретичната биология, инженерството и физиката и разбира се, психологията и филосо­фията. Никой не е казал, че търсенето ще е лесно. Но целта – да разберем как природата прави фокуса да превръща невроните в ум – е достижима. Така че дръжте си здраво шапката!

Най-просто казано, според мен съзнанието е инстинкт. Много организми, не само хората, го притежават в готов вид още с появата си. Тъкмо това са инстинктите – нещо, което организмите притежават още с появата си. Живите същества имат организация, която прави възможно съществуването на живота и в крайна сметка на съзнанието, въпре­ки че са изградени от същите материали като неживия природен свят наоколо им. А инстинктите обгръщат организмите от бактериите до хората. Оцеляването, сексът, гъвка­вата устойчивост и ходенето обикновено са смятани за инстинкти, но такива са и някои по-сложни способности като езика и общителността – всички те са инстинкти. Списъкът е дълъг, а ние, хората, изглежда, имаме повече инстинкти от другите същества. И все пак в инстинкта за съзнание има нещо особено. Той не е обикновен инстинкт. Всъщност той изглежда толкова изключителен, че мнозина са на мнение, че само ние, хората, можем да претендираме за него. Дори и това да не е така, искаме да знаем повече за него. А понеже всички го имаме, всички си мислим, че го разбираме. Както ще видим, това е изплъзващ се, сложен инстинкт, намиращ се в най-непроницаемия орган във Вселената – мозъка.

В първия раздел на тази книга ще видим как природата се е превърнала в „то“ – нещо отделно от нас, което може да бъде изучавано и разбирано с обективни понятия. Ще проследим тази идея по целия ѝ път през Декарт чак до новото време и зората на съвре­менната биология. Изненадващо, повечето съвременно научно мислене е направило кръг и се е върнало към идеите на древните гърци, поддържайки практически същите модели, свърз­ващи неразривно умственото и физическото в една система. Съвременната наука е започнала да преследва същата цел, към която са се стремели и гърците, но засега не я е постигнала. И отново имаме нужда от нови идеи, а тази книга е един такъв опит.

Във втората част са представени някои съвременни принципи на функционирането на мозъка, които според мен би трябвало да ръководят пътешествието ни в това как невроните създават ум. За мен е удивително как метафората за „мозъка като машина“, предложена за пръв път от Декарт и напълно възприета в голямата част от съвременната наука, ни е довела до убеждението, че за изпълнението на много от функциите на мозъка е необходима цялата машина. Всъщност всеки от нас е конфедерация от модули, до голяма степен независими, настроени да работят заедно. За да разберем как си сътрудничат тези модули, трябва да познаваме цялостната архитектура на системата – архитектура, наречена „слоес­та“ и вероятно позната за мнозина читатели, например компютърните учени. А най-накрая ще посетим неврологичната клиника, за да проверим тази формулировка. Там ще открием, че нашият модулен мозък със своята слоеста архитектура управлява съзнанието ни от… всякъде в локалните си тъкани отново и отново. Няма една централизирана система, чиято работа да произвежда великата магия на съзнателното преживяване. То е навсякъде и изглежда, не можете да го угасите дори и с такова широкообхватно мозъчно заболяване като болестта на Алцхаймер.

В третата част се изправям пред натрапчивия въпрос, залегнал в сърцевината на тази история с ума и мозъка: как невроните пораждат ум? Как тези кашкави снопове от влажна тъкан ни правят, вас и мен, мислещи? Оказва се, че в разбирането ни за физическия свят съществуват редица празнини. Ние изучаваме едно ниво на организация, после друго, но в действителност не разбираме как се сработват помежду си две различни нива. Съще­ствува прословута пропаст между живата и неживата материя, между ума и мозъка, между квантовия свят и нашия всекидневен свят. Как могат да бъдат преодолени тези пропасти? Струва ми се, че физиката може да ни помогне.

Най-накрая предлагам едно гледище как модулите, слоевете и празнините си взаимо­действат, за да произведат онова, което наричаме съзнателен опит. Професорът по психо­логия Ричард Аслин веднъж отбеляза пред мен, че според него идеята за „съзнание“ е заместител на цял куп променливи, корелиращи с нашия умствен живот. Ние използваме „съзнание“ като съкращение, за да опишем по-лесно функциите на множество вродени инстинктивни механизми от рода на езика, възприятието и емоцията. Става очевидно, че и съзнанието може да бъде най-добре разбрано като сложен инстинкт. Всички ние идваме с цял куп инстинкти. Неспирната конфигурация на мислите ни подскача насам-натам. Обхваща ни усещане за някаква идея, после за противоположната, после за семейството ни, после за сърбеж, после за любима мелодия, после за „Ред Сокс“, после… Това продъл­жава непрестанно, докато не се научим, почти против природата си, да мислим линейно.

Съзнателното линейно мислене е тежка работа. В момента аз се потя с нея. Умът ни е като тенджера кипяща вода. Кое мехурче ще стигне до повърхността във всеки един момент, е трудно да се предскаже. Най-горното мехурче накрая се пръсва в идея само за да бъде заменено от още мехурчета. Повърхността е вечно оживявана от дейност, неспирна дейност, докато мехурчетата не заспят. Стрелата на времето нанизва всичко това, докато всяко мехурче се издига за момент отгоре. Замислете се, че може би, само може би, съзнанието би могло да бъде разбрано просто като мехурчетата на мозъка, всяко със своя собствен хардуер за преодоляване на пропастта, всяко получаващо своя момент. Ако това звучи неясно, прочетете книгата, за да прецените за себе си дали вие също бихте го погледнали по този начин. И особено важно – радвайте се на мислите си, докато те избъл­букват на повърхността на вашето собствено съзнание.


Gazaniga-saznanieto-kato-instinkt-4eti-me

Майкъл С. Газанига (1939) е сред най-знаковите невроучени на планетата. Завършва престижния Dartmouth College (част от елитната Бръшлянова лига) през 1961 г., а през 1964 г. защитава докторската си степен по психология в Калифорнийския технологичен институт. Член е на Американската академия за изкуство и наука, Института по медицина, Националната академия на науките на САЩ и на Съвета по биоетика към президента на САЩ Джордж У. Буш. Основател е на Центърa за когнитивна невронаука в Калифорнийския университет и в Dartmouth College. Автор на редица книги и главен редактор на Journal of Cognitive Neuroscience, днес Майкъл С. Газанига е един от най-известните невроучени в света. „Съзнанието като инстинкт” е първата му книга, която излиза на български език.
Преводач на „Съзнанието като инстинкт” е Елена Филипова, чиито са и преводите на „Как работи умът” и „По-добрите ангели на нашата природа” на Стивън Пинкър, „Подсъзнателното” на Ленард Млодинов, „След Вавилон: аспекти на езика и превода” на Джордж Стайнър, „Мозъкът. Това си ти” на Дейвид Игълман и др.


Линкове:

или
Share.

Leave A Reply