География на мъдростта – Ерик Уайнър

0

geografia-na-madrostta-4eti.meЕрик Уайнър съчетава своята страст към философията със страстта си към пътешествията и предприема едно поклонническо пътуване, което разкрива изненадващи житейски уроци от великите световни мислители по света, от Ницше до Ганди, от Конфуций до Симон Вейл. Пътувайки с влак (единственият транспорт, който му предоставя условия за размишление) той изминава хиляди километри, прави спирки в Атина, Делхи, Уайоминг, Кони Айлънд, Токио, Франкфурт и на различни места между тях, за да се свърже с първоначалната цел на философията: да ни научи как да водим по-мъдър, по-смислен живот. “География на мъдростта” представя 14 мислители, всеки един от тях разгледан през определен аспект на живеенето – “как да ходим като Русо”, “как да ценим малките неща като Сей Шонагон”, “как да се справяме като Епиктет”. Това е един практичен пантеон от философи, разнообразен като боговете на Олимп, като сред тях откриваме мрачният Шопенхауер, който обичал пудела си повече от хората, натуралистът Русо, познат още и като професионален пешеходец, доброволно изолираният Хенри Дейвид Торо, или иначе казано – човекът от колибата. Не можем да минем и без демоните на Ницше и борбения Ганди, без добротата на Конфуций и взискателните стоици. Голям плюс за мен е включването на Симон дьо Бовоар за сметка на Сартр. Бовоар често е по-пренебрегваният от двамата екзситенциалисти, сигурно защото е повече романист от философ, за сметка на Сартр, който е повече философ, отколкото романист.
От всяка разгледана философска школа Уайнър изкарва ценното, смисленото, дори практичното. Всяка глава започва с едно пътуване с влак, описва посещение на град или място, свързано с въпросния философ, съдържа личните случки и размисли на автора, които по много приятен и плавен начин са осмислени през концепциите на съответния мислител. Като изповядва личната си проблематика, за която търси лек в универсалните идеи, Уайнър не сваля, а издига философията до нейното предназначение – как да живеем добре. Философията е нужна не само, когато търсим отговорите на големите въпроси – как да обичаме, как да стареем, как да се справяме с големите, както и с малките неща от живота.
Гигантите са изтупани от прахта, идеите им са освежени с едно хубаво пролетно почистване, за да можем днес, ние, хората от 2020 година, все така объркани, потиснати и разтревожни покрай бушуващата пандемия да намерим малко смисъл и мъдрост от тези, които някак си са знаели как днешните хора ще се чувстваме.Приятно и леко четиво – идеално за отпускарски и карантинен сезон.
Философията не е извън живота, a неразривна част от него. Въпросите във всяка възраст и във всяка социална прослойка, както и при различните типове хора, са различни. Марк Аврелий е бил стоик, но същевременно е бил “главен изпълнителен директор” на Римската империя. Конфуций е учел на доброта и ред и същевременно цял живот се е домогвал до държавен пост, който така и не получил. Торо съзерцавал в усамотение природата като извор на истината с дни, но все пак тичал за гозбите на мама, които природата нямало как да чу осигури.

Въведение

Гладни сме. Ядем и ядем, и ядем още, но пак сме гладни. Колкото повече ядем, толкова повече огладняваме. Посягаме към своите смартфони. Какво чудодейно устройство! С едно плъзване на пръста получаваме достъп до цялото човешко знание – от Древния Египет до квантовата физика. Поглъщаме го, но все още сме гладни. Какъв е този глад, който не може да бъде заситен?
Ние не искаме това, което си мислим, че искаме. Мислим си, че имаме нужда от информация и знания. Не. Имаме нужда от мъдрост. Има разлика. Информацията е бъркотия от факти, а знанието е по-организирана бъркотия. Мъдростта разплита тази бъркотия, намира смисъла на фактите и най-важното, подсказва ни как най-добре да ги използваме.
Знанието и мъдростта са различни неща, а не различна степен на едно и също нещо. Повече знание не означава непременно по-голяма мъдрост. Може да знаем много, но знанието ни да е погрешно. Както казва британският музикант Майлс Кингтън „Знанието е да знаеш, че доматът е плод. Мъдростта е да не го слагаш в плодова салата“. Знанието знае. Мъдростта вижда.
Знанието е нещо, което имаш. Мъдростта е нещо, което правиш. Мъдростта е умение и като всички умения може да се придобие. Но се изискват усилия, не става с късмет. Да очакваш случайно да придобиеш мъдрост, е все едно да очакваш да извадиш късмет и случайно да се научиш да свириш на цигулка.
И все пак по същество ние правим точно това. Препъваме се през живота, надявайки се да открием частичка мъдрост тук и там. И в същото време сме объркани. Смесваме спешното с важното, вземаме многословното за дълбокомислено, смятаме, че популярно означава добро. Ние, както казва един съвременен философ, „не уцелваме живота“.
И аз съм гладен. През годините опитвах различни средства за задоволяване на глада: религия, психотерапия, книги за самопомощ, пътешествия, както и един кратък и злощастен експеримент с психеделични гъби. Всеки метод утоляваше донякъде глада ми, но никога напълно, нито пък за дълго.
И тогава, една събота сутрин, се осмелих да сляза в подземния свят: в моето мазе. Там държа под карантина книгите, които намирам неподходящи за дневната. Там сред заглавия като „Газът, който изпускаме“ и „Лични финанси за начинаещи“ изрових книгата на Уил Дюрант „История на философията“, издадена през 1926 година. Беше наистина тежка книга и когато я отворих, от нея се вдигна цял облак прах. Избърсах я и започнах да чета.
Думите на Дюрант не предизвикваха у мен нито гръмотевични откровения, нито повратен момент от рода на „Пътя за Дамаск“. (И за разлика от гъбите нямаше и халюцинации.) Нещо обаче ме караше да продължавам да чета. Не бяха толкова идеите, вложени в книгата, колкото страстта, с която бяха представени. Дюрант очевидно беше влюбен, но в кого? В какво?
„Философ“, от гръцкото (filosofos, означава „обичащ мъдростта“. Определението казва за притежаването на мъдрост не повече, отколкото Декларацията за независимост казва за постигането на щастие. Можете да обичате нещо, което не притежавате и което никога няма да имате. От значение е стремежът към него.
Докато пиша, се намирам във влак. Някъде в Северна или може би в Южна Каролина, не съм сигурен. Във влак е лесно да изгубите представа за мястото, а и за времето също.
Обичам влаковете. По-точно обичам да се возя на влакове. Не съм железопътен ентусиаст, който се разпенва при вида им. Изобщо не ме интересува тонажът или междурелсовото разстояние. Обичам преживяването: онази рядка комбинация от простор и уют, която дава само пътуването с влак.
В купето човек се чувства като в майчина утроба. Приятната температура, топлата светлина… Влаковете ме пренасят в едно по-щастливо предсъзнателно състояние. Във времето преди годишните данъчни декларации, преди спестяването за колеж, часа за зъболекар и задръстванията. Времето преди сестрите Кардашиян.
Философията и влаковете си подхождат. Мога да мисля във влак. Но не мога да мисля в автобус. Дори и малко. Подозирам, че има нещо общо с различните усещания, или пък може би е асоциативно: автобусите ми напомнят как като дете пътувах до училище и до летните лагери, места, където не обичах да ходя. Влаковете ме водят там, където искам да отида, и го правят със скоростта на моята мисъл.
И все пак и философията, и влаковете изглеждат до известна степен отживелица: някога жизненоважна част от живота, днес те са се превърнали в причудлив анахронизъм. В наши дни малко хора се качват на влак, ако могат да пътуват и по друг начин, а философия следват само хора, чиито родители не са успели да предотвратят това нещастие. Философията, подобно на пътуването с влак, е нещо, което хората са правили, преди да имат по-добър избор.
Технологиите ни съблазняват да вярваме, че философията вече няма значение. Кой се нуждае от Аристотел, когато имаме алгоритми? Дигиталната технология толкова успешно се справя с отговорите на по-малките въпроси от живота – Къде мога да намеря дюнер? Кой е най-краткият път до офиса?, – че ние приемаме, че е добра и в отговорите на големите. Но не е. Сири може да блесне, като ви покаже къде е тази дюнерджийница, но ако попитате как най-добре да се наслаждавате на дюнера, ще покаже празен екран.
Или да вземем пътуването с влак. Технологията и нейният повелител, науката, могат да ти покажат скоростта на влака, теглото и масата му и да обяснят защо Wi-Fi връзката на борда постоянно прекъсва. Но науката не може да ти каже дали да се качиш на влака, за да отидеш на срещата на випуска в гимназията или за да посетиш чичо си Карл, който винаги те е дразнил, но сега е тежко болен. Науката не може да ти каже дали е етично приемливо да зашиеш един шамар на крещящото дете, което ти рита седалката. Науката не може да ти каже дали гледката през прозореца на купето е красива, или съвсем обикновена. Философията също не може това, поне не категорично, но може да ти помогне да видиш света през един различен обектив, а това е изключително ценно.
В кварталната книжарница има два раздела: „Философия“ и в съседство с нея „Самоусъвършенстване“. В книжарниците на Древна Атина тези два раздела щяха да бъдат един. Философията е била самоусъвършенстване. Философията е била практична. Философията е била терапия. Лекарство за душата.
Философията е терапевтична, но не по начина, по който масажът с горещи камъни е терапевтичен. Философията не е лесна. Не е деликатна. Не е успокояваща. Не е спа процедура, а по-скоро фитнес.

Някога философите са завладявали въображението на света. Те са били героични. Били са готови да умрат заради своята философия, а някои, като Сократ, са го направили. Сега всичко героично във философията се изразява с епичните борби за академични постове.
Повечето училища днес не преподават философия. Те преподават за философията. Те не учат учениците как да философстват. Философията е различна от другите предмети. Това не е сбор от научни знания, а начин на мислене – начин на съществуване в света. Не „какво“ или „защо“, а „как“.
Философията, за разлика от науката, не само описва света такъв, какъвто е, но и какъвто би могъл да бъде. Тя отваря очите ни за възможностите. Авторът Даниел Клайн казва за древногръцкия философ Епикур това, което може да се каже за всички добри философи: четете ги не толкова като философия, колкото като „поезия, която прави живота по-добър“.
Прекарах последните няколко години, попивайки тази поезия бавно, със скоростта, с която мислех, сгушен на седалката до прозореца във влака. Вземах влак, където и когато беше възможно. Пътувах до местата, където някои от най-големите мислители в историята бяха размишлявали, където бяха живели и където бяха завършили дните си. Справих се със Стоическия лагер в Уайоминг и с бюрокрацията на Индийските железници в Делхи. Возих се по F-линията в Ню Йорк по-дълго, отколкото нормален човек би следвало да го прави. Тези пътешествия бяха моето междучасие, моята възможност да изпъна краката си, пък и ума си, между отделните действия на този философски спектакъл. Даваха ми възможност за пауза в най-добрия смисъл на думата.
Напишете в Гугъл „философи“ и ще намерите стотици, може би хиляди. Избрах между тях четиринадесет. Как? Внимателно. Всички са мъдри, макар и по различни начини. Различни оттенъци на мъдростта. Живели са в различни времена – Сократ през V в. пр.Хр., а Симон дьо Бовоар – в края на XX век, и на най-различни места: от Гърция до Китай, от Германия до Индия. Всички те са мъртви, но това няма значение. Добрите философи никога не умират. Те живеят в умовете на другите. Мъдростта е леснопреносима. Тя преодолява пределите на пространството и времето и никога не остарява.
В списъка ми има много европейски, но и други философи. Западът няма монопол върху мъдростта. Някои от моите философи, като Ницше, са били изключително продуктивни. Други, като Сократ и Епиктет, не са написали нито една дума. (За щастие техните ученици са го правели.) Някои са се радвали на голяма слава. Други са умрели напълно неизвестни. Някои знаете като философи; други, като Ганди, вероятно не мислите за такива. (А той е бил философ.) Няколко имена, като това на японската придворна дама и писателка Сей Шонагон, може да са нови за вас. Това е в реда на нещата. В крайна сметка моите критерии се свеждат до това дали тези мислители са обичали мъдростта и заразна ли е тази любов.
Обикновено мислим за философите като за умове без тела. Не и тези от моята групичка обаче. Те са били телесни, материални, активни създания. Разхождали са се и са яздели коне. Сражавали са се във войните, пиели са вино и са правели любов. И са били, всеки един мъж и жена от тях, практически философи. Не са се интересували от смисъла на живота, а от това, да водят смислен живот.
Не са били идеални. Имали са си своите странности и прегрешения. Сократ изпадал в транс, понякога продължаващ с часове. Русо неведнъж си показвал задника на публично място. Шопенхауер разговарял с пудела си. (Да не си отварям устата пък за Ницше.) И какво от това? Мъдростта рядко носи скъп костюм, макар че човек никога не знае.
Винаги се нуждаем от мъдрост, но имаме нужда от различни видове мъдрост на различните етапи от нашия живот. Въпросите, които имат значение за 15-годишните, не са тези, които са от значение за 35-годишен или 75-годишен човек.
А етапите, както уча от собствения си опит, просто летят. Твърде много от нас си живеят безметежно, трупайки в умовете си баналности и глупости, сякаш имаме цялото време на света. Само че го нямаме.
Така че въпреки бавния ход на влака, в който се возя в момента, едно чувство за неотложност движи ръката ми, докато пиша тези думи. Чувството за неотложност и притеснението на някой, който не иска да умре, без да е живял. Не мога да посоча някаква особена криза: нямам страхове за здравето си, нито за финансите си. Няма кресчендо като в холивудски филм, само обичайната мелодия на досади, разочарования и едно постоянно подозрение, че „не уцелвам живота“. Животът не е проблем за мен, все още не, но усещам дъха на времето във врата си и всеки ден той е малко по-горещ. Искам – не, трябва – да знам какво има значение и какво не, и то преди да е станало твърде късно.
„Рано или късно животът прави от всички нас философи” казва френският мислител Морис Ризелинг.
Чета това и си мисля: „Защо да чакам?“ Защо да чакам, докато животът се превърне в проблем за мен? Защо да не позволя на живота да направи от мен философ днес, точно сега, докато все още има време?

Извадки от “География на мъдростта” на Ерик Уайнър

“Добротата не е свободно плаваща. Тя се нуждае от съд. Този съд е… правилното ритуално поведение.”
–Конфуций

“Не това, което имаме, а това, на което се радваме, представлява нашето изобилие.”
–Епикур

“Епикур поставил проста диагноза: страхуваме се от това, което не е вредно, и желаем това, което не е необходимо.”

“Песимизмът изисква сигурност, която ми липсва…”

“Вашето наблюдение, за да бъде интересно, т.е. значимо, трябва да е субективно.”
–Торо

“Отложете дефинирането на това, което виждате, и ще видите повече.”
–Торо

“Голяма част от това, което приемаме за човешка природа, е социален навик.
–Русо.”

“Кой се нуждае от Аристотел, когато имаме алгоритми? Дигитaлната технология толкова успешно се справя с отговорите на по-малките въпроси от живота…, че ние приемаме, че е добра и в отговорите на големите.”

“Трябва да се научим, казват стоиците, да желаем това, което имаме. Стоикът не само смята чашата за наполовина пълна, но смята за чудо, че изобщо има чаша…”

Качеството на нашето внимание определя качеството на нашия живот. Вие сте това, на което решите да обърнете внимание, и, най-важното е как ще му обърнете внимание. Животът ни е не по-малко и не повече от сумата от моментите, когато сме били най-погълнати от нещо. „Най-високият екстаз – казва Вейл – е най-пълното внимание.“
–Симон Вейл

“С напредването на възрастта балансът се измества от контрола към приемането.”
–Симон дьо Бовоар

“Не може да се направи по-голяма грешка…, да си въобразим, че написаното най-късно винаги е най-правилно…и че всяка промяна означава прогрес.”
–Шопенхауер

Психичният шум прави нещо повече от това, да смущава. Той маскира. В шумна среда ние губим сигнала и пътя си. Около 150 години преди да се появи имейлът, претрупаната пощенска кутия притеснява Шопенхауер.
В своето есе „За авторството“ философът предвещава умовцепеняващата врява, каквато са социалните мрежи, където звукът на истината е удавен от шума на новото. „Не може да се направи по-голяма грешка от това, да си въобразим, че написаното най-късно винаги е най-правилно, че написаното впоследствие е подобрение на написаното преди и че всяка промяна означава прогрес.“
Правим тази грешка всеки път, когато кликваме с мишката, без да мислим, като лабораторен плъх, който натиска лост, надявайки се на награда. Каква форма ще приеме тази награда, ние не знаем, но това няма значение. Подобно на гладните читатели на Шопенхауер, ние бъркаме новото с доброто, необикновеното с ценното.
По времето на Шопенхауер ролята на интернет играела енциклопедията и била почти толкова съблазнителна. Защо да си блъскаш главата над някакъв проблем, когато решението е лесно достъпно в книга? Защото, отговаря Шопенхауер, „е сто пъти по-ценно, ако стигнете до него, като мислите самостоятелно“. Твърде често, казва той, „хората посягат към книгата, вместо да останат с мислите си. Трябва да четете само когато собствените ви мисли пресъхнат“.
Заменете „четете“ с „кликвате с мишката“ и получавате нашия проблем. Ние бъркаме данните с информация, информацията със знание и знанието с мъдрост. Тази тенденция притеснява Шопенхауер. Навсякъде той виждал хора, които търсят информация, като я вземат за прозрение. „На тях не им хрумва, пише той, – че информацията е само средство за постигане на прозрението и има малка или никаква стойност сама по себе си.“ Аз ще направя още една крачка в тази посока. Този излишък от данни – всъщност шум – има негативна стойност и намалява възможността за прозрение. Разсеяни от шума, ние не чуваме музиката.

Излизам от гарата и след като вървя няколко пресечки, се озовавам на „Хай стрийт“. Това е приятна пешеходна зона, с множество кафенета и антикварни магазини. Вървя по-нататък, наслаждавайки се на необичайната поява на слънцето, когато забелязвам човек, който обръща голямо внимание на нещо на тротоара. Наближавам още малко и виждам, че той има четка в едната си ръка и реше едно куче. Колко мило, мисля си.
Поглеждам по-отблизо, по-внимателно и виждам, че не е истинско куче. Това е пясъчно куче. Куче, което човекът е направил от пясък. Толкова изкусно е оформил извивката на опашката, гънките на плътта над муцуната, набръчканата козина на врата, че съм го взел за живо куче.
„Колко време ви отне?“, питам аз.
Какъв глупав въпрос, осъзнавам по-късно. Вниманието не се измерва в минути или часове. (По-добре 15 минути чисто внимание, казва Вейл, отколкото осем часа мързеливо, разредено внимание.) Можех да задам на човека други по-очевидни въпроси. Как е изключил нещата около себе си, които го разсейват, и се е съсредоточил върху пясъчното куче? Как намира воля да упорства, когато вятърът размаже лапа или пясъкът поддаде и падне някое ухо? Но все пак не му ги зададох. По-лесно е да изследвате количеството на вниманието, отколкото качеството му. Ние измерваме това, което е най-лесно да се измери, а не това, което е най-важно.

Ще е погрешно да заключим, че Ганди не е бил креативен. Той е бил, само че не по обичайния начин. Четката на Ганди е неговата решителност, а платното му е човешкото сърце. „Истинската красота – казва той – е да правиш добро срещу злото.“ Всяко насилие е всъщност един провал на въображението. Ненасилието изисква креативност. Ганди винаги търси нови, иновативни начини да се бори. […]
В крайна сметка, да, Ганди си представя един свят без насилие, но е достатъчно реалист, за да знае, че това едва ли ще се осъществи скоро. Междувременно ние трябва да се научим как да се борим по-добре.
Помислете за съпрузите, които се хвалят с това, че „никога не се карат“. Когато чуете, че са се развели, не сте изненадани. Борбата, водена правилно, е продуктивна. Борещите се могат да стигнат не само до решение, при което печелят и двете страни, но и до нещо повече: решение, което нито един от тях не би намерил, ако не се бореха.

„Случват се такива неща в една революция“, казва Ленин, оправдавайки масовите екзекуции, които е наредил. Не и в революцията на Ганди. Той предпочита по-скоро Индия да остане окована към Великобритания, отколкото да придобие своята независимост чрез кървави средства. Никой човек, казва Ганди, „не може да хвърли друг в ямата, без сам да падне в нея“. Когато се отнасяме жестоко към другите, оскотяваме ние. Ето защо повечето революции в крайна сметка се провалят. Объркали средствата и целта, те се самоизяждат. За Ганди средствата никога не са оправдавали целите. Средствата са целите. „Нечистите средства водят до нечисти цели. Ние жънем точно каквото посеем.“ Точно както не можете да отгледате розов храст на токсична почва, така не можете да отгледате мирна нация на окървавена земя.

Повечето от нас не се сражават с империи. Нашите битки са по-ежедневни и банални, но за нас са не по-малко важни. За щастие философията на Ганди за ненасилствена съпротива действа също при семейни караници, офис спречквания и политически свади.
Нека да разгледаме един обикновен спор от гледна точка на Ганди. Вие и съпругата ви излизате на вечеря, за да отпразнувате годишнина от сватбата. Вие искате индийска храна, тя иска италианска. Вие сте сигурен, че индийската кухня е по-добра, докато вашата съпруга е също толкова сигурна, че по-добрата храна е италианската. Има конфликт. Какво да правим?
Най-бързото решение е „принудителна победа“. Можете да заставите съпругата си да вечеря с вас в „Бомбайска мечта“, като я занесете там вързана в чувал. Този подход има известни недостатъци. Друг начин е да кажете, че ще се яде индийска храна, и точка. Без повече обсъждания. Да кажем, че вашата съпруга се съгласява. Вие спечелихте, нали?
Не сте. Неловкото мълчание на вечерята е илюзорно. Никой не обича да го принуждават да се подчини. „Това, което изглежда като край на спора, може да е само отварянето на нова глава в конфликта“, казва Марк Юргенсмайер, автор на книгата „Пътят на Ганди: Наръчник за разрешаване на конфликти“. И като прибягвате до „завоалирано насилие“, наранявате не само партньора си, но и себе си.
И обратното, бихте могли да „успокоите“ партньора си, като се съгласите за италианския ресторант, но след това да прекарате цялата вечер, като кипите отвътре. Този резултат е просто друга форма на насилие – по-лошо, то е нечестно, „нечисто“ насилие. По-добре да се бориш за принципите си, отколкото да се преструваш, че нямаш такива.
Бихте могли да предложите компромисна кухня. Японска например. Но това означава, че нито един от вас не получава това, което иска, а междувременно конфликтът под повърхността продължава да зрее. Ганди е много внимателен с подобни компромиси. Той е голям привърженик на взаимните компромиси, но не и когато става дума за собствените принципи. Да направиш компромис с принципите си, означава да се предадеш, „само да даваш и да не получаваш“, казва той. По-добро творческо решение е това, при което двете страни получават това, което не са знаели, че искат.
Ганди би предложил да направите крачка назад. Разгледайте позицията си, като имате предвид, че знаете само част от истината. Сигурни ли сте, че индийската храна е по-добра? Може би италианската кухня има достойнства, които все още не оценявате. Проверете внимателно и отношението си към съпругата. Като опонент ли я виждате, или като враг? Ако е последното, това е проблем. „Един противник невинаги е лош само защото се противопоставя“, каза Ганди. Той самият е имал много противници, но нямал врагове. Ганди се стремял да вижда не само най-доброто в хората, но и тяхната латентна доброта. Той виждал хората не такива, каквито са, а такива, каквито биха могли да бъдат.
Бъдете креативни, съветва Ганди. Можете например да добавите аргументи в полза на индийския ресторант, като подчертаете, че този избор би бил добър не само за вас, но и за вашия партньор. Може би тя не е опитвала индийска храна отдавна или може би има ново ястие в „Бомбайска мечта“, което ще й е интересно да опита. Доказвайте правотата си внимателно, тъй като, както казва Ганди, целта ви не е да съдите опонента си, а да го накарате да промени мнението си.

Всеки от нас притежава една и съща латентна доброта, казва Менций. Точно както от опустошената, лишена от растителност планина все още могат да покълнат мънички издънки, така дори и най-жестокият човек запазва латентна доброта. „Ако му се даде правилното подхранване, няма нищо, което да не израсте, а ако бъде лишено от него, няма нищо, което да не изсъхне.“
Способността ни за доброта е като способността ни за езика. Всички сме родени с вродената способност да говорим език. Но той трябва да бъде активиран или от нашите родители. По същия начин трябва да се мобилизира присъщата ни доброта и начинът да го направим, вярват конфуцианците, е чрез учене. Встъпителните редове на „Аналектите“ пеят химн за ученето: „Не е ли удоволствие да учиш и да практикуваш наученото?“
Под „учене“ Конфуций няма предвид наизустяване или дори самото учене като процес. Той има предвид нещо по-дълбоко: морално самокултивиране. Това, което учим, научаваме. Това, което култивираме, възприемаме. Никой акт на доброта не е малък. Всяка проява на съчувствие е като поливане на семка от секвоя. Никога не знаеш каква височина ще достигне.

Добротата е трудно нещо. Тя включва съпричастност, но това не е достатъчно. Необходим е конфуциански ритуал. Има причина да се обръщаме към ритуалите по време на най-важните моменти в живота – сватба, завършване на учебно заведение, смърт. Тези събития предизвикват толкова силни чувства, че рискуваме да изгубим спойката помежду си. Ритуалът ни държи заедно. Ритуалът предоставя контейнера за нашето емоционално съдържание.
„Товарът е тежък, а пътят е дълъг“, казва Конфуций. Добротата е трудно нещо. Всичко, което си заслужава, е.

„Цялата истина е изкривена“, казва Ницше. Всички животи също. Само в ретроспекция ние изправяме разказа, присвояваме му модели и смисъл. Преди това всичко е едно движение на зигзаг. И бяло пространство: прекъсвания в текста, които отделят бившите ни същности от една зараждаща се бъдеща същност. Тези бели пространства изглеждат като пропуски. Те не са. Те са безсловесни преходи, точки, където теченията на нашия живот сменят посоката си.
Една такава бифуркация се случила рано в живота на Ницше. Той изучавал теология в университета в Лайпциг, когато един ден влязъл в антикварна книжарница. Почувствал се привлечен, припомня си той, от една конкретна книга: шедьовъра на Шопенхауер „Светът като воля и представа“. Обикновено се колебаел дълго, преди да купи книга. Не и този път.
След като се прибрал вкъщи, Ницше се хвърлил на дивана и: „оставих този енергичен и мрачен гений да ми въздейства“. Ницше бил възхитен – и ужасен. „Тук намерих болест и здраве, изгнание и убежище, Ад и Рай.“ Малко след това той се прехвърля от специалност теология във филология, класическа. Това може да не изглежда кой знае какво, но за един син и внук на лютерански пастори си е направо бунт.

Ницше е едновременно удоволствие и бреме за четене. Удоволствие, защото неговата проза съперничи на тази на Шопенхауер със своята яснота и освежаваща простота. Той пише с несдържания темперамент на тийнейджър, който има да каже нещо важно. Той пише така, сякаш животът му зависи от това.
Ницше смята, че философията трябва да бъде забавна. Той е игрив и забавен по един хаплив начин. Всяка истина, казва той, трябва да бъде придружена от поне един смях. Той играе с идеите и с литературните изразни средства и похвати. Той пише в афоризми, детски стихчета, песни – и говори с имитация на библейски глас чрез най-известното си изобретение – Заратустра. Кратките му енергични изречения се чувстват като у дома си в Twitter.
Ницше е бреме, защото подобно на Сократ той изисква да поставим под въпрос утвърдените вярвания, а това никога не е приятно. Винаги съм смятал, че философията е задвижвана от усилени разсъждения и студена логика. Ако Русо нарани тази вяра, Ницше я довърши. Като изпълва страниците с тиха (а често и не толкова тиха) възхвала на импулсивното и ирационалното. За Ницше емоциите не са отвличане на вниманието или заобикаляне по пътя към логичното. Те са крайната цел. Добродетелните са ирационални, най-благородният от всички „се поддава на своите импулси, а в най-добрите му моменти неговият разум изчезва напълно“.
Ницше не бил почитател на чисто абстрактната мисъл. Подобно неясно предъвкване никога не е вдъхновявало никого да направи нещо, аргументира се той. „Трябва да се научим да мислим по различен начин… да чувстваме различно“, казва той. Той страдал от един вид чувствена синестезия. Мислел по начина, по който повечето от нас чувстват – инстинктивно.

Някои философи шокират. Мнозина спорят. Няколко вдъхновяват. Само Ницше танцува. За него няма по-фин начин да се изрази жизнерадост и amor fati: любов към съдбата. „Бих повярвал само в Бог, който знае как да танцува“, пише той. Измисленият бог на Ницше, Заратустра, танцува диво, пламенно, без дори следа от притеснение. Какво знаят боговете за срама?
Духът на всеки добър философ, казва Ницше, е дух на танцьор. Не задължително добър танцьор. „По-добре да танцувам тромаво, отколкото да ходя с куцане“, казвал той и точно така и било. Не можел да направи дори няколко прилични стъпки на дансинга. Така да бъде. Добрият философ, подобно на добрия танцьор, е готов да се изложи.
Философията на Ницше обаче танцува превъзходно. Има ритъм. Подскача и лети по страницата, а от време на време се движи и назад с лунната стъпка на Майкъл Джексън. Танцуването няма цел – танцът е целта. Точно така е и с философията на Ницше. За него танцуването и мисленето имат подобна цел: радостта от живота. Той не се опитва да докаже нищо. Просто иска да видите света и себе си по различен начин.
Подобно на художник, философ като Ницше ни подава чифт очила и казва: „Погледнете света през тях. Виждате ли това, което аз виждам? Това не е ли чудо?“.

Страданието е неизбежно – не ви е нужен философ, за да ви каже това, – но как страдаме и за какво, ето това има значение повече, отколкото си мислим. Изпитваме ли „същинско страдание“, както го нарича Ницше, или нещо друго, нещо по-малко? Дали просто търпим страданието, или го оценяваме „заради самото него?“
Ницше не е мазохист. Той вижда страданието като съставка на добрия живот, като средство за учене. „Само страданието води до знание“, казва той. Страданието е обаждането, което не сме искали, но на което трябва да отговорим така или иначе. Дали отговаряме, като проявяваме повече твърдост, или, както предлага Шопенхауер, се оттегляме в изкуството и аскетизма? Или отговаряме на страданието, като се ангажираме по-дълбоко със света? Безразсъдно дори? Ницше нарича тази опция „Дионисиев“ начин, на гръцкия бог, който обичал виното, театъра и живота. „Искам да научавам все повече и повече, за да виждам като красиво онова, което е необходимо в нещата; тогава ще бъда един от онези, които правят нещата красиви“, каза той. Не обичайте живота въпреки страданието, казва той, а заради него.
Пишейки до сестра си през 1883 г., Ницше прави според мен най-честната равносметка за ролята, която страданията са изиграли в живота му. „Целият смисъл на ужасното физическо страдание, на което бях подложен, се крие във факта, че благодарение само на него бях откъснат от оценка на моята житейска задача, която беше не само невярна, но и сто пъти твърде ниска. Някои насилствени средства бяха необходими, за да се възвърна към себе си… Акт на самопревъзмогване от най-висок порядък.“
Особено ми харесва тази фраза: „да се възвърна към себе си“. Не е нужно да поглеждате извън себе си, за да намерите смисъл, казва Ницше. Не е нужно да поглеждате и вътре в себе си. Погледнете нагоре. „Истинското ви същество не се крие дълбоко във вас, а неизмеримо високо над вас, или във всеки случай над това, което обикновено считате за свое „аз“.“
Вечното възвръщане съблича нашите илюзии до голо и превръща в лъжи нашите постижения. Сключили сте голямата сделка, завършихте книгата, заслужихте повишението? Поздравления – само че сега всичко се изпари и трябва да започнете отначало. Отново и отново. Вечно. Всички сме Сизиф, горкият тарикат от гръцката митология, осъден от боговете да тласка камък нагоре до върха на хълма само за да го гледа как се търкаля отново надолу, за цяла вечност. Сещам се за онази веранда в Монклер, Ню Джърси, и за въпроса на моята приятелка Дженифър: „Как изглежда успехът?“ Знам как би отговорил Ницше: „Изглежда като пълно приемане на собствената ти съдба. Изглежда като щастлив Сизиф“.

Голяма част от живота е извън нашия контрол, но ние командваме най-важното: нашите мнения, импулси, желания и антипатии. Нашият умствен и емоционален живот. Всички ние притежаваме мощта на супергерой, Херкулесова сила, но това е силата да овладеем своя вътрешен свят. Направи това, казват стоиците, и ще бъдеш „непобедим“.
Твърде често ние оставяме щастието си в ръцете на другите: тираничен шеф, меркантилен приятел, нашите последователи във Фейсбук. Епиктет, бившият роб, оприличава нашето затруднение на самоналожено робство. Само мъжът или жената, които не искат нищо, са свободни.
Представете си, казва Епиктет, че предавате тялото си на непознат на улицата. Абсурдно, нали? И все пак това правим с ума си всеки ден. Предаваме суверенитета си на другите, позволяваме им да колонизират ума ни. Трябва да ги изгоним. Сега. Не е толкова трудно. Много по-лесно е да променим себе си, отколкото да променим света. Това е същото като с предупрежденията, че съдържанието (в текст, видео или каквото и да е) може да бъде смущаващо или разстройващо, които са толкова широко разпространени в колежите днес. Те затвърждават презумпцията, че студентите не са в състояние да контролират реакциите си и не могат да преценят сами какво е обидно. Това ги обезсърчава. Не това е начинът на стоиците.

Стоиците вярват, че нашите емоции са продукт на рационалната мисъл, но това е дефектна мисъл. Можем да променим начина, по който се чувстваме, като променим начина, по който мислим. Стоикът няма за цел да не чувства нищо. Целта му е да чувства правилно. Разбирам, че звучи странно. Не мислим за емоциите си като за правилни или неправилни. Те просто са. Ние нямаме контрол над тях.
Не е вярно, казват стоиците. Емоциите не ни заливат като вълните на плажа. Те се появяват поради някаква причина. Ние сме отговорни за емоциите си по същия начин, както сме отговорни и за своите мисли и действия. Те са резултат от преценки, които правим, и често тези преценки са погрешни. Това не са объркани или заблудени преценки, казват стоиците, но емпирично са напълно погрешни.
Представете си двама шофьори, които седят в задръстване. Единият е разрошен и сърдит, блъска с ръце по волана и ругае. Другият си седи спокойно, слуша радио и си припомня равиолите с омари, на които се е наслаждавал наскоро. Разбира се, казват стоиците, няма как и двамата шофьори да са „прави“. И те не са. Рошавият шофьор греши. По същия начин, както, ако беше заключил, че две плюс две е равно на три. Да се ядосваш, че животът е такъв, какъвто е, а не друг, си е сериозен провал на разума.
Нека да разгледаме как се ражда една дефектна емоция. Започва с рефлексивна реакция (такива реакции се наричат „преемоции“ или „протострасти“) към външно събитие („впечатление“, казано „стоически“). Удряме си палеца и след това крещим. Засядаме в трафика, след което ругаем. Това е естествено. В крайна сметка ние сме хора. Този първоначален шок не е емоция, а рефлекс като изчервяването, когато сте смутени. Това става емоция, когато се „съгласите“ с него, казват стоиците. Когато се „съгласите“, с „впечатлението“ издигате неговия статус от рефлекс в страст.
Всичко това се случва бързо, на мига, но се случва с нашето разрешение. Всеки път, когато решим да почетем, т.е. да усилим тези негативни протострасти, ние избираме нещастието. „Защо, по дяволите, да го правим?“, питат стоиците.
Трябва да прекъснем връзката между „впечатление“ и „съгласие“. Тук е полезна Сократовата пауза – „Могъщата пауза“, както я наричам аз. Епиктет казва: „Не се оставяйте да ви помете яркостта на впечатлението, а кажете: „Впечатление, почакай малко. Нека видя какво си и какво представляваш. Нека те опитам“. Само когато осъзнаем, че реакцията ни към трудностите не е автоматична, а е избор, можем да започнем да избираме по-добре.
Но не се ли разстройват всички, когато са заседнали в движението или са ударили пръста си? Не, те не го правят и освен това, казва Роб, „само защото много хора се разстройват, когато притиснат пръста си, не означава, че и вие трябва да се разстройвате“. Ние винаги можем да откажем „съгласие“. Това зависи изцяло от нас.
Ако трябва да се съгласите на тези протострасти, съгласете се в друга посока, предлага Епиктет. Преименувайте ги. Ако сте сами, наречете самотата си спокойствие. Ако сте заседнали в тълпа, преименувайте го на фестивал – „и така приемете всичко с доволство“. Още една измама на ума? Може би, но полезна. Умът ви така или иначе винаги ви играе номера с реалността. Защо да не ги използвате?
Във филма „Лорънс Арабски“ има сцена, където Лорънс, изигран от Питър О’Тул, спокойно гаси кибритена клечка между палеца и показалеца си.
Един офицер опитва да го направи и изквичава от болка: „А, това дяволски боли!“
„Определено боли“, отговаря Лорънс.
„Е, какъв е номерът тогава?“
„Номерът – казва Лорънс – е да не се съобразяваш, че боли“.

Бовоар се сблъскала с възрастта си. Ще си помислите, че би трябвало да е очаквала сблъсъка. Тя била обсебена от остаряването още от младо момиче. Страхувала се от старостта дори повече от смъртта. Смъртта е „абсолютно нищо“ и затова е странно утешителна, разсъждава тя. Но старостта? Старостта е „пародия на живота“.
Старостта е това, което нейният дългогодишен партньор, философът Жан-Пол Сартр, нарича „неосъзнаваемо“. Неосъзнаваемо е такова състояние на съществуване, в което се намираме, но не можем да го интернализираме, за нас то не придобива субективен характер. Само другите го осъзнават по отношение на нас. Може да изглеждаме стари, да се държим като стари и по всяка обективна мярка да сме стари, но ние никога не се чувстваме стари. Никога не осъзнаваме своята старост. Така, десетина години след като се сблъсква с възрастта си, Бовоар отбелязва: „Аз съм на шестдесет и три: и тази истина остава чужда за мен“.

Монтен прочел Епикур и други по въпроса за смъртта и не бил доволен. Те засягат темата повърхностно, „едва докосвайки с четката кората й“, казва той. Той бил решен да се гмурне по-надълбоко – и го направил. Никой философ не пише за смъртта и умирането по-честно и по-смело от Мишел дьо Монтен.
Точно както Бовоар е обсебена от остаряването, Монтен е обсебен от смъртта или, за да сме по-точни, от умирането. „Не смъртта, умирането ме тревожи“, казва той. То занимава ума му, когато е болен и когато е добре, дори „в най-разгулните периоди на живота ми… сред дами и забавления“.
Не мога да го виня. По онова време, шестнайсети век, смъртта е във въздуха. „Стиснала ни е за гърлото“, казва Монтен. Католици и протестанти се избивали взаимно с обезпокоително темпо. Но войната била само един от начините да умреш. Чумата отнесла почти половината жители на Бордо. Само едно от шестте деца на Монтен оцеляло. Брат му Арно бил едва на двадесет и три години, когато загинал при нелеп инцидент с тенис топка. Убит от тенис топка! Смъртта е абсурдна. Ако не беше толкова окончателна, щеше да ни разсмива.
Смъртта може да не хвърля толкова дълга сянка върху нашия ден, колкото върху деня на Монтен, но това е слабо утешение. По-късата сянка е не по-малко тъмна. Тогава, както и сега, шансовете на човек да умре, са точно 100 процента, с допустима грешка от нула.

Линкове:
или
или
Share.

Leave A Reply