Homo Deus. Кратка история на бъдещето – Ювал Харари

В международния бестселър “Sapiens” Ювал Ноа Харари ни показа как човешкият род надделява в битката за оцеляване и завладява планетата. В “Homo deus” – своята нова, не по-малко завладяваща и провокативна книга, той насочва поглед към бъдещето на човечеството и стремежа на хората да станат богоравни.
Човешкият род днес е в състояние да овладее масовия глад, епидемиите и войната. Те вече не са непонятни и неконтролируеми природни сили, а предизвикателства, които могат да бъдат преодолени. За пръв път в историята повече хора умират от преяждане, отколкото от глад; от старост, отколкото от заразни болести; повече хора се самоубиват, отколкото са убити от войници, терористи и престъпници.
Какви тогава ще са занапред най-важните точки в дневния ред на човечеството? Изкуственият интелект и надмогването на смъртта? Ще се превърнат ли хората в “богове” и как ще защитят този крехък свят от собствената си разрушителна сила? Запознайте се със следващия етап от еволюцията: “Homo Deus”.

Предвижданията, с които е осеяна тази книга, не са нищо повече от опит да обсъдим днешните дилеми и призив да променим бъдещето. Да предвиждаме, че човечеството ще се опита да си извоюва безсмъртие, вечно блаженство и божествена сила, е все едно да предвиждаме, че когато си строят нов дом, хората ще искат да имат трева в предния двор. Звучи много вероятно. Но след като вече сте го изрекли на глас, можете да започнете да мислите за алтернативи.
Хората се сепват, когато им се говори за безсмъртие и божествен статус, не защото подобни мечти са толкова непривични и невероятни, а защото не е прието да се говори за тях така прямо. Но започнат ли да мислят за това, повечето хора осъзнават, че всъщност то е много логично.
Сега аз бих искал да поставя още нещо на масата: една пушка. Пушката, която се появява на сцената в първото действие, за да гръмне в третото. Следващите глави проследяват по какъв начин хуманизмът — култът към човешкия род — покори света. Възходът на хуманизма обаче носи в себе си семената на неговото падение. Опитът да бъдат превърнати хората в богове, довежда хуманизма до логичния му завършек, но същевременно разкрива и неговите вродени недостатъци. Ако започнете с несъвършен идеал, често осъзнавате слабостите му едва когато идеалът е на път да се осъществи.
Вече можем да наблюдаваме този процес в гериатричните болнични отделения. В съответствие с непоклатимото хуманистично убеждение, че човешкият живот е свят, ние поддържаме живота у хората, докато те изпаднат в такова жалко състояние, че сме принудени да си зададем въпроса: „Какво му е тук святото?“
Ръководейки се от други подобни хуманистични убеждения, в XXI в. ние вероятно ще тласкаме човечеството като цяло да надхвърли възможностите си. Но същите онези технологии, които могат да превърнат хората в богове, може би ще направят хората ирелевантни. Например компютрите, които са достатъчно съвършени, за да разгадаят и преодолеят механизмите на остаряването и смъртта, по всяка вероятност ще са достатъчно съвършени, за да заместят хората във всякакви дейности.
Ето защо истинският дневен ред в XXI в. ще е много по-сложен, отколкото загатва тази дълга встъпителна глава. Днес може да ни се струва, че безсмъртието, блаженството и божественият статус са на първите места в нашия дневен ред, но доближим ли се до постигането на тези цели, сътресенията, които това ще предизвика, вероятно ще ни отклонят в съвсем други посоки. Бъдещето, описано в тази глава, е просто бъдещето на миналото — т.е. бъдеще, родено от идеите и надеждите, които доминират в света през последните 300 години. Истинското бъдеще — т.е. бъдеще, родено от новите идеи и надежди на XXI в. — може би ще е съвсем различно.
За да разберем всичко това, трябва да се върнем назад и да разгледаме кой всъщност е Homo sapiens, как хуманизмът се превърна в доминиращата световна религия и защо стремежът да осъществим хуманистичната мечта, вероятно ще доведе до унищожаването на човешкия род. Това е основната цел на тази книга.
Първата част на книгата разглежда взаимоотношенията между Homo sapiens и другите животни, като се опитва да разбере какво прави нашия животински вид толкова специален. Някои читатели може би ще се учудят защо в книга за бъдещето е отделено такова внимание на животните. Според мен не можем да говорим сериозно за природата и бъдещето на човешкия род, ако не започнем с нашите животински събратя. Homo sapiens всячески се опитва да забрави този факт, но той също е животно. Още по-важно е да помним произхода си в момент, когато се опитваме да се превърнем в богове. . Искате да знаете как свръхинтелигентните киборги ще се отнасят към обикновените хора от плът и кръв? Започнете с анализ на това как човеците се отнасят към своите по-малко интелигентни братовчеди в животинския свят. Аналогията не е абсолютна, разбира се, но това е най-добрият прототип, който реално можем да изучаваме, вместо просто да разчитаме на въображението си.
Позовавайки се на заключенията в тази първа част, втората част на книгата разглежда странния свят, който Homo sapiens е създал през последните хилядолетия, и пътя, който ни е довел до днешния кръстопът. Защо Homo sapiens е повярвал в хуманистичното кредо, според което Вселената се върти около човешкия род, а човеците са единственият извор на смисъл и авторитет? Какви са икономическите, социалните и политическите последици от това кредо? Как то формира ежедневието ни, изкуството ни и най-съкровените ни желания?
Третата и последна част на книгата ни връща към началото на XXI в. Позовавайки се на едно много по-дълбоко разбиране за човечеството и хуманистичното кредо, тя описва днешното ни незавидно положение и възможните алтернативи на бъдещето. Защо опитите да доведем хуманизма до неговия логичен завършек, могат да доведат до неговия крах? Как стремежът към безсмъртие, вечно щастие и божествен статус ще подкопаят основите на вярата ни в човечеството? Кои са признаците, които вещаят този катаклизъм, и как той ще се отрази на ежедневните решения, които всеки от нас взема? А ако хуманизмът наистина е в опасност, какво би могло да го замести? Тази част от книгата не се свежда просто до философстване или празни пророчества. Тя внимателно се вглежда в нашите смартфони, в начините, по които си търсим партньори, и в трудовия пазар, за да отгатне какво ни очаква.
За онези, които вярват непоколебимо в хуманизма, всичко това може да прозвучи много песимистично и потискащо. Но нека не прибързваме със заключенията. Историята е била свидетел на възхода и падението на много религии, империи и култури. Сътресения от този род невинаги са негативни.
Хуманизмът доминира в света 300 години, а това не е много дълъг период от време. Фараоните са управлявали Египет 3000 години, а папите господстват в Европа цяло хилядолетие. Ако можехте да кажете на някой египтянин от времето на Рамзес II, че един ден фараоните няма да ги има, той вероятно би се изумил. „Как така ще живеем без фараон? Кой ще осигурява ред, мир и справедливост?“ Ако можехте да кажете на хората от Средновековието, че след няколко века Бог ще е мъртъв, те биха се ужасили. „Как така ще живеем без Бог? Кой ще дава смисъл на живота ни и ще ни закриля от хаоса?“ Обръщайки поглед назад, мнозина си мислят, че и гибелта на фараоните, и смъртта на Бог са позитивни събития. Може би крахът на хуманизма също ще е от полза. Хората обикновено се страхуват от промяната, защото се боят от неизвестността. Единствената голяма константа на историята обаче е, че всичко се променя.

Развитието на изкуствения интелект и биотехнологията безспорно ще преобразят света, но това не предопределя един-единствен резултат. Всички сценарии, описани в тази книга, трябва се разглеждат по-скоро като възможности, отколкото като пророчества. Ако не ви харесват някои от тези възможности, мислете и постъпвайте по нови начини, които ще попречат на тези конкретни възможности да се осъществят.
Не е лесно обаче да мислим и да постъпваме по нови начини, защото мислите и действията ни обикновено са наложени от идеологиите и социалните системи на деня. Тази книга проследява произхода на тази обусловеност, за да разхлаби хватката ѝ и да ни позволи да действаме по различен начин и да мислим много по-креативно за бъдещето си.
Разширяването на хоризонтите ни обаче може да има и обратен резултат, като още повече ни обърка и обезкуражи. При толкова много сценарии и възможности какво да изберем? Светът се променя по-бързо от когато и да било и ние сме заливани от неизмерими количества данни, идеи, обещания и заплахи. Хората отстъпват властта си на свободния пазар, мнението на тълпата и външните алгоритми отчасти защото не можем да се справим с потопа от данни. В миналото цензурата е функционирала, като е блокирала информационния поток. В XXI в. цензурата функционира, като удавя хората в несъществена информация. Ние просто не знаем на какво да обърнем внимание и често прахосваме времето си в изследвания и спорове по маргинални проблеми. В древността да имаш власт, е означавало да имаш достъп до информация. Днес да имаш власт, означава да знаеш какво да пренебрегнеш. Имайки предвид всичко, което се случва в нашия хаотичен свят, върху какво да се съсредоточим?
Ако става въпрос за месеци, вероятно най-добре ще е да се съсредоточим върху непосредствени проблеми като размириците в Близкия изток, бежанската криза в Европа и забавянето на темповете на растеж на китайската икономика. Ако става въпрос за десетилетия, на преден план излизат глобалното затопляне, задълбочаващото се неравенство и сътресенията на трудовия пазар. Но ако погледнем на живота в наистина дългосрочна перспектива, всички проблеми и промени ще бъдат засенчени от три взаимосвързани процеса:

1. Науката все повече се обединява около една всеобхватна догма, според която организмите са алгоритми, а животът — обработка на данни.
2. Интелектът се откъсва от съзнанието.
3. Несъзнателни, но високоинтелигентни алгоритми може би скоро ще ни познават по-добре, отколкото ние сами се познаваме.

Тези три процеса повдигат три важни въпроса, които, надявам се, ще останат в съзнанието ви дълго след като сте прочели тази книга:

1. Наистина ли организмите са просто алгоритми, а животът — просто обработка на данни?
2. Кое е по-ценно — интелектът или съзнанието?
3. Какво ще се случи с обществото, политиката и ежедневния живот, когато несъзнателни, но високоинтелигентни алгоритми ни познават по-добре, отколкото ние сами се познаваме?

Основни теми в книгата:

“Драстичният спад на детската смъртност безспорно води до увеличаване на човешкото щастие и отчасти компенсира стреса от съвременния живот. Но въпреки че сме малко по-щастливи от предците си, ние далеч не сме толкова доволни, колкото би трябвало да се очаква. В каменната епоха човек е разполагал средно със запас от около 4000 калории енергия дневно. Това включвало не само калориите, необходими за прехрана, но и за изработването на сечива, облекло, произведения на изкуството и лагерни огньове. Днес средният американец се нуждае от запас от 228 000 калории на ден, за да напълни не само стомаха си, но и колата си, компютъра, хладилника и телевизора. Средният американец изразходва шейсет пъти повече енергия от хората в каменната епоха. Дали средният американец е шейсет пъти по-щастлив? Едва ли можем да вярваме на подобни оптимистични твърдения.”
Ние преодоляхме много от бедите на миналото, но постигането на реално щастие вероятно ще е много по-трудно, отколкото премахването на страданията. В Средновековието гладуващият селянин се е радвал на залък хляб. Какво ще зарадва отегчения, добре платен и затлъстял инженер?
[…]
Изглежда, човешкото щастие се блъска в някакъв мистериозен стъклен таван, който не му позволява да расте въпреки безпрецедентните ни успехи. Дори да осигурим безплатна храна за всички, да излекуваме всички болести и да въдворим мир в целия свят, може би няма да успеем да разбием този стъклен таван. Постигането на истинско щастие няма да е много по-лесно от преодоляването на старостта и смъртта.
Стъкленият таван на щастието се крепи върху две яки колони, едната психологична, другата – биологична. На психологично равнище щастието зависи по-скоро от очакванията, отколкото от обективните условия. Ние не изпитваме удовлетворение, когато водим спокойно и материално осигурено съществуване. Ние изпитваме удовлетворение, когато реалността отговаря на очакванията ни. Лошата новина е, че с подобряването на условията очакванията неимоверно се повишават. Драстичното подобряване на условията на живот, на което човечеството се радва през последните десетилетия, намира израз по-скоро в нараснали очаквания, отколкото в нараснало задоволство. Ако не вземем мерки, каквито и успехи да постигнем в бъдеще, ние ще сме все така неудовлетворени.
На биологично равнище и очакванията, и щастието ни се определят в по-голяма степен от биохимията ни, отколкото от икономическата, социалната или политическата ситуация. Според Епикур човек е щастлив, когато изпитва приятни и не изпитва неприятни усещания. Джереми Бентам също твърди, че природата е дала власт над човека на двама господари – удоволствието и болката – и единствено те определят всичко, което правим, казваме или мислим. Следовникът на Бентам, Джон Стюарт Мил, обяснява, че щастието не е нищо друго освен удоволствие и отсъствие на болка и че извън удоволствието и болката не съществува нито добро, нито зло. Всеки, който твърди, че доброто и злото произтичат от нещо друго (например Божията воля или националния интерес), ви заблуждава, а може би и сам себе си заблуждава.

Ние никога не реагираме на събития във външния свят, а единствено на усещания в собственото си тяло. Никой не страда, защото е загубил работата си, защото се е развел или защото правителството е обявило война. Единственото, което прави хората нещастни, са неприятните усещания в тялото. Да загубиш работа, безспорно може да предизвика депресия, но самата депресия всъщност е неприятно физическо усещане. Хиляди неща могат да ни разгневят, но гневът никога не е абстракция. Той винаги е усещане за топлина и напрежение в тялото и именно това прави гнева така влудяващ. Неслучайно казваме, че „изгаряме“ от гняв.

 Лошата новина е, че приятните усещания бързо утихват и рано или късно се променят в неприятни. Дори победоносният гол на финалите за Световната купа не гарантира доживотно блаженство. Всъщност оттук нататък може би ще става все по-лошо. По същите причини, ако миналата година неочаквано са ме повиши­ли в службата, аз може би все още съм на новия пост, но изключително приятните физически усещания, които съм изпитал, когато съм научил добрата новина, часо­ве по-късно вече са ме напуснали. Ако искам отново да изпитам тези прекрасни усещания, трябва да получа ново повишение. И още едно. А ако не го получа, мога да се окажа много по-огорчен и озлобен, отколкото ако бях останал деветата дупка на кавала.

За всичко това е виновна еволюцията. В продължение на безброй поколения биохимичната ни система се е адаптирала така, че да увеличава шансовете ни за оцеляване и възпроизвеждане, не щастието ни. Биохимичната система възнаграж­дава действията, които водят до оцеляване и възпроизвеждане, с приятни усе­щания. Но те са просто краткотраен маркетингов трик. Ние се борим за храна и партньори, за да избегнем неприятното усещане на глад и да се насладим на при­ятни вкусове и блажени оргазми. Но приятните вкусове и блажените оргазми не траят много дълго и ако искаме отново да ги изпитаме, трябва да потърсим нова храна и нови партньори.

Какво би се случило, ако някаква рядка мутация бе създала катерица, която, след като изяде един-единствен орех, изпитва вечно блаженство? (Технически това всъщност може да бъде постигнато, като се промени мозъкът на катери­цата.) Кой знае, може би някоя катерица е имала такъв късмет преди милиони години. Но ако това се е случило, тази катерица е имала безкрайно щастлив и безкрайно кратък живот – и това е бил краят и на рядката мутация. Защото щастливата катерица надали би търсила повече орехи, камо ли партньори. Ней­ните съперници, които огладнявали пет минути след като изядат орех, имали много по-големи шансове да оцелеят и да предадат гените си на следващото по­коление. По същата причина орехите, които ние, човеците, трупаме – доходни постове, големи къщи, привлекателни партньори, – рядко ни удовлетворяват задълго.

В един прочут експеримент учени свързват електроди с ума на няколко плъха, за да могат животните да усещат възбуда просто като натиснат един педал. Изправени пред избора между вкусна храна и натиска­не на педала, плъховете предпочитат педала (така както децата предпочитат ви­деоигрите пред вечерята). Плъховете натискат педала отново и отново и накрая умират от глад и изтощение. Хората също понякога предпочитат вълнението от надпреварата пред лаврите на успеха.

Уви, възбудата от надпреварата е точно толкова преходна, колкото удовлетворе­нието от победата. Донжуанът, който се наслаждава на случайната любовна аван­тюра; бизнесменът, който си гризе ноктите, гледайки как борсовите индекси ту рязко скачат нагоре, ту стремглаво падат надолу, и геймърът, който с удоволствие убива чудовища на екрана на монитора, не изпитват удовлетворение, спомняйки си вчерашните приключения. Също като плъховете, които натискат педала отно­во и отново, донжуановците, бизнесмените и геймърите имат нужда от нова доза възбуда всеки ден. И което е още по-лошо, и тук очакванията се приспособяват към условията и онова, което вчера е било предизвикателство, днес вече е досадно. Може би ключът към щастието не е нито в съперничеството, нито в златния медал, а в съчетаването на правилните дози вълнение и спокойствие, но повечето от нас обикновено постоянно преминават от възбуда направо към досада и обратно, не­доволни и от едното, и от другото.

Ако учените са прави и щастието се определя от биохимичната ни система, то единственият начин да си осигурим трайно задоволство, е, като променим начи­на на функциониране на тази система. Забравете за икономически растеж, соци­ални реформи и политически революции; за да повишим глобалните равнища на щастие, трябва да манипулираме човешката биохимия. През последните няколко десетилетия ние започнахме да правим именно това. Преди петдесет години на психиатричните лекарства се гледаше с много лошо око. Днес това вече не е така. За добро или за лошо, все по-голям процент от населението редовно взема такива лекарства не само за да се излекува от сериозни психични заболявания, а за да се справи с по-прозаични депресии или дори лошо настроение.

Хората пият алкохол, за да забравят; пушат трева, за да изпитат пълно спо­койствие; вземат кокаин и метамфетамини, за да имат бистър ум и по-голямо са­мочувствие;

При това наркотиците са само началото. В изследователските лаборатории експертите вече работят върху по-усъвършенствани начини за манипулиране на човешката биохимия, например чрез изпращането на директни електриче­ски стимули към определени точки в мозъка или чрез генно инженерство на човешкото тяло. Какъвто и да е методът обаче, постигането на щастие чрез биологично манипулиране няма да е лесно, тъй като това изисква да се променят основните модели на живот. Но и гладът, епидемиите и войните не бяха лесно преодолени.

Днес човечеството проявява много по-голям интерес към биохимичното реше­ние. Каквото и да говорят монасите в хималайските си пещери или философите в кулите си от слонова кост, според капиталистическия колос щастието е удоволст­вие. Нищо повече. С всяка изминала година нашата поносимост към неприятни усещания намалява, а копнежът ни за приятни усещания се усилва. И научните изследвания, и икономическата дейност са подчинени на тази цел: всяка година те произвеждат по-ефикасни успокоителни, по-вкусен сладолед, по-удобни матраци и по-увлекателни игри за смартфоните ни, за да не скучаем нито миг, докато чака­ме автобуса.

След като Homo sapiens не е пригоден от еволюцията да изпитва постоянно удоволствие, а човечеството иска именно това, сладоледът и игрите за смартфони не вършат работа. Трябва да се промени биохимията ни и да се преработят телата и умовете ни. И ние вече ра­ботим върху това. Можете да спорите дали е за добро, или за лошо, но изглежда, вторият голям проект на XXI в. – да осигурим всеобщо щастие – предполага пре­фасониране на Homo sapiens така, че да може да изпитва вечно удоволствие…

Трябва да се отбележи, че в традиционните алопатични медицински кръгове тези методи се смятат за доста спекулативни и Четойевич също е спорна фигура. Алопатичният свят не би приел такава „немедицинска” диагноза, нито пък неговия уебсайт, който рекламира „енергийна медицина”. Но докато традиционният медицински свят разглежда методите на Четойевич като алтернативни, те са много уважавани в света на алтернативното лечение. Кинезиологичните мускулни тестове се използват широко от кинезиолози, акупунктуристи, физиотерапевти и други специалисти и има много професионални лекари, които са стигнали до извода, че зърнените и млечните храни могат да са причина за всякакви проблеми на тялото. Когато го питат дали Джокович е приел тази диагноза за странна, Четойевич се засмива и казва: „Аз съм странен лекар, така или иначе имам различен подход от повечето лекари. Проблемът е, че хората са научени да вярват, че храната не може да те излекува – само лекарствата могат да те излекуват. А това е грешно. Здравето идва с правилното хранене.”
Четойевич със сигурност вярва, че всички спортисти на високо ниво трябва да елиминират глутена или поне да не приемат никакъв глутен непосредствено преди да практикуват спорта си на тренировка или състезание. „Това е като да заредиш „Ферари” с некачествено гориво – казва той. – Можеш да го направиш и колата ще върви, но не много добре. Глутенът е лепкав, забавя те. Много тенисисти започват деня на голям мач с кроасан и двойно кафе!” В традиционните медицински кръгове отхвърлянето на глутена е в най-добрия случай спекулативно, а в най-лошия – шарлатанство. И все пак енергията съществува в различни форми, китайската медицина е известна от хиляди години. А с генетично модифицираната пшеница, масово произвеждана, за да изхранва милиони, кой може да каже дали много хора, които не могат да бъдат излекувани от традиционната медицина, нямат всъщност глутенова непоносимост? Факт е, че доста хора с непоносимост към пшеница могат да ядат лимец – древната форма на пшеницата, която не се произвежда масово и е генетично различна от конвенционалната пшеница. Което предполага, че човешкото тяло може да приема добре различни типове пшеница или по-скоро висококачествена пшеница, но се затруднява с масовата, която е и генетично модифицирана.
Не е тук мястото да се впускаме в прекалени спекулации относно хранителната и медицинската стойност на пшеницата. Няма съмнение обаче, че Джокович се чувства много по-силен в резултат от режима на Четойевич. Това може би става, защото той наистина има непоносимост към глутен. Или може би е само психосоматично следствие. Или вероятно от комбинацията на диетата и по-добрия сън.

Ако това звучи ненаучно или направо странно, то е, защото хората често по­грешно разбират смисъла на божествеността. Божествеността не е някакво неяс­но метафизично качество. И не е тъждествена с всемогъщество. Когато говорим за усъвършенстване и превръщане на хората в божества, мислете по-скоро за гръц­ките богове или за индуистките божества, отколкото за всемогъщия библейски Бог-Отец на небето. Потомците ни ще имат слабости, прищевки и недостатъци, така както Зевс и Индра са имали своите. Но те ще могат да обичат, мразят, създа­ват или унищожават в много по-голям мащаб от нас.

В миналото хората вярвали, че повечето богове притежават не всемогъщество, а по-скоро конкретни свръхспособности като например способността да измис­лят и създават живи същества; да преобразяват собственото си тяло; да контро­лират обкръжението си и времето; да четат мисли и да общуват от разстояние; да пътуват с много голяма скорост и разбира се, да избягват смъртта и да живеят безкрайно. Хората вече са на път да придобият всички тези качества, та дори и още някои.

В древните земеделски общества много религии проявяват учудващо слаб интерес към метафизичните въпроси и към живота след смъртта. Вместо това в центъра на тяхното внимание е съвсем елементарният въпрос как да се увеличи реколтата. Господ-Бог от Стария завет например никога не обещава награди или наказания след смъртта. Вместо това той казва на израилтяните: „Ако слушате за­поведите Му […] ако обичате Господа, вашия Бог, и Му служите от все сърце и душа, Той ще даде на земята ви дъжд навреме […] и ти ще събереш житото си, виното си и дървеното си масло; ще даде трева на полето ти за твоя добитък, и ти ще ядеш и ще бъдеш сит. Пазете се, да се не прелъсти сърцето ви, да се не откло­ните и да не служите на други богове и да им се не покланяте; защото тогава ще се разпали гневът на Господа върху вас, и Той ще заключи небето, и няма да има дъжд, и земята няма да произведе плодовете си, и вие ще изчезнете скоро от до­брата земя, която Господ ви дава“ (Втор., 11:13-17). Учените днес могат да правят много повече от Господ-Бог от Стария завет. Благодарение на изкуствените торо­ве, промишлените инсектициди и генномодифицираните растения земеделската реколта днес надхвърля и най-оптимистичните надежди, които древните селяни някога са хранели за намесата на своите богове. Поразената от суша държава Из­раел вече не се страхува, че някое разгневено божество ще „заключи“ небето и ще спре дъжда – израелците неотдавна построиха огромна станция за обезсоляване на морската вода на средиземноморския бряг и вече могат да получават водата за пиене, от която се нуждаят, направо от морето.

Досега ние мерехме сили с древните богове, като създавахме все по-добри и по-добри инструменти. В немного далечното бъдеще ние може би ще създадем свръхчовеци, които ще засенчат древните богове не с инструментите си, а със способностите на тялото и ума си. Ако и когато постигнем това обаче, божестве­ността ще стане нещо така обикновено като киберпространството – едно чудо на чудесата, което ние приемаме просто за даденост.

В едно можем да сме сигурни: хората ще се опитат да се превърнат в божест­ва, защото имат много причини да желаят това и много начини да го постигнат. Дори някой от обещаващите пътища да се окаже задънена улица, винаги ще се намерят алтернативни маршрути. Може би ще установим, че човешкият геном е прекалено сложен, за да бъде съществено променен, но това няма да попречи на разработването на интерфейс „мозък-компютър“ на нанороботи или на изкуст­вен интелект.

Във всеки случай нямаме основания да изпадаме в паника. Или поне не веднага. Усъвършенстването на Sapiens ще е постепенен исторически процес, а не холивуд­ски апокалипсис. Homo sapiens няма да бъде унищожен от разбунтували се роботи. По-вероятно Homo sapiens ще се самоусъвършенства стъпка по стъпка, като по­степенно се слива с роботите и компютрите, докато накрая, хвърляйки поглед на­зад, потомците ни ще осъзнаят, че те вече не са онова същество, което е написало Библията, построило е Великата китайска стена и се е смяло на номерата на Чарли Чаплин. Това няма да се случи нито за един ден, нито за една година. Всъщност то вече се случва благодарение на безброй най-обикновени действия. Всеки ден милиони хора решават да дадат на смартфона си малко по-голям контрол върху живота им или да изпробват някакво ново и по-ефикасно лекарство срещу депре­сия. В стремежа си да постигнат здраве, щастие и могъщество хората ще променят първо едно от качествата си, после още едно и още едно и накрая ще престанат да бъдат човеци.

На 3 февруари 2015 г. британският парламент обаче одобри така наречения „закон за трима родители“, с който разреши тази медицинска практика – и свърза­ните с нея изследвания – в Обединеното кралство. Днес е технически невъзмож­но, и незаконно, да бъде подменена ядрената ДНК, но ако и когато техническите трудности бъдат преодолени, логиката, която направи възможна подмяната на де­фективната митохондриална ДНК, вероятно ще позволи подмяната и на ядрената ДНК.

След селекцията и подмяната следващата потенциална стъпка е промяната. Щом като вече е възможно да се коригират смъртоносни гени, защо да си правим труда да вкарваме някаква чужда ДНК, когато можем просто да пренапишем кода и да превърнем опасен мутирал ген в неговата доброкачествена версия? А после може би ще започнем да използваме този механизъм не само за да поправим смър­тоносните гени, а и онези, които са отговорни за не толкова опасни болести като аутизъм, невъзприемчивост и затлъстяване. Нима някой би искал детето му да страда от такива неща? Да предположим, че според генетичния тест бъдещата ви дъщеря по всяка вероятност ще е умна, красива и добра, но ще страда от хронична депресия. Нима не бихте искали да й спестите години на страдания с една бърза и безболезнена интервенция в епруветката?

А щом вече сте започнали, защо да не й дадете малко преднина? Животът е те­жък и труден дори за здравите хора. Затова би било много полезно, ако момичен­цето има по-силна от нормалното имунна система, по-добра от средната памет или изключително ведър нрав. Вие може и да не желаете всичко това за детето си, но ако съседите го правят за своите деца? Ще допуснете ли вашето дете да остане по-назад? Правителството може да забрани на гражданите си да прилагат методи­те на генното инженерство върху собствените си деца – ами ако севернокорейците го правят и произвеждат изумителни гении, творци и спортисти, които са далеч по-добри от нашите? Ето така, с бебешки стъпки, ние вървим към създаването на генетичен детски каталог.

Лечението е първичното оправдание за всяка актуализация. Намерете про­фесори, които експериментират с генното инженерство или разработват ин­терфейс между мозък и компютър, и ги попитайте защо са се посветили на тези изследвания. По всяка вероятност ще ви отговорят, че го правят, за да лекуват болести. „С помощта на генното инженерство – ще ви обяснят те – ще победим рака. А ако можем да свържем директно мозъка с компютъра, ще излекуваме ши­зофренията.“ Може би, но това няма да е краят. След като успешно свържем умо­вете с компютрите, само за лечение на шизофрения ли ще използваме тази техно­логия? Ако някой действително вярва в това, той може да знае много за умовете и компютрите, но не знае достатъчно за човешката психика и човешкото общество. След като е направен научен пробив, не можете да ограничите използването му само за лечение и напълно да забраните той да се прилага за усъвършенстване на здрави хора.

Моето предвиждане е за онова, което човечеството ще се опита да постигне през XXI в. – не онова, което ще успее да постигне. В бъдеще икономиката, обществото и политиката ще се формират от опита да бъде победена смъртта. Това не означа­ва, че в 2100 г. хората ще са безсмъртни.

Предвиждането ми е не толкова пророчество, колкото начин да говорим за избора, пред който сме изправени днес. Ако дискуси­ята ни накара да направим различен избор и предвиждането се окаже погрешно, толкова по-добре. Какъв е смисълът да се правят предвиждания, ако те не могат нищо да променят?

Някои комплексни системи като атмосферните условия нехаят за нашите пред­виждания. Процесът на човешкото развитие обаче се влияе от тях и реагира на влиянието им. Всъщност колкото по-точни са предвижданията ни, толкова повече реакции предизвикват. Парадоксът е, че колкото повече данни натрупваме и колко­то по-мощни стават компютрите ни, толкова по-непредсказуеми и по-неочаквани стават събитията. Колкото повече знаем, толкова по-малко можем да предвидим. Представете си например, че един ден експертите разгадаят основните закони на икономиката. Когато това се случи, банките, правителствата, инвеститорите и клиентите ще започнат да използват тези нови знания, за да действат по нови на­чини и да спечелят преимущество пред съперниците си. Каква е ползата от новите знания, ако не водят до нови начини на поведение? Уви, когато хората променят поведението си, икономическите теории остаряват. Може и да знаем как е функ­ционирала икономиката в миналото – но вече не разбираме как функционира в настоящето, да не говорим за бъдещето.

Това не е хипотетичен пример. В средата на XIX в. Карл Маркс има блестящи икономически прозрения. На базата на тези прозрения той предсказва все по-ожесточен конфликт между пролетариата и капиталистите, който ще завърши с неизбеж­на победа на пролетариата и крах на капиталистическата система. Маркс е уверен, че революцията ще започне в страните, които са начело на индустриалната револю­ция – Великобритания, Франция и САЩ, – и оттам ще се разпространи по цял свят.

Маркс обаче забравя, че капиталистите умеят да четат. Отначало само група по­следователи приемат Маркс сериозно и четат трудовете му…[…]

Това е парадоксът на историческото знание. Знание, което не променя пове­денческите модели, е безполезно. Но знание, което променя тези модели, бързо губи значението си. С колкото повече информация разполагаме и колкото по- добре разбираме историята, толкова по-бързо историята променя посоката си и толкова по-бързо знанията ни остаряват.

Преди векове човешките знания нарастват бавно, затова и политиката, и иконо­миката също се променят с бавни темпове. Днес знанията ни се увеличават с бясна скорост и на теория ние би трябвало да разбираме света все по-добре и по-добре. На практика обаче се случва точно обратното. Новопридобитите знания ни водят към по-бързи икономически, социални и политически промени; опитвайки се да разберем какво се случва, ние ускоряваме процеса на натрупване на знания, а това от своя страна води до още по-бързи и по-големи сътресения. В резултат ние сме все по-неспособни да осмислим настоящето и да предвидим бъдещето. През 1016 г.            е било относително лесно да се предвиди как ще изглежда Европа през 1050 г. Е, да, някои династии можели да рухнат, можели да нахлуят непознати врагове, може­ли да настъпят природни бедствия; очевидно било обаче, че през 1050 г. в Европа все така ще управляват крале и свещеници, че обществото ще е земеделско, че по­вечето от членовете му ще са селяни и че те ще продължат да търпят глад, епидемии и войни. През 2016 г. ние обаче нямаме никаква представа как ще изглежда Евро­па през 2050 г. Не можем да кажем каква ще е политическата й система, как ще е структуриран нейният трудов пазар, нито дори какви тела ще имат обитателите й.

 Това е безпрецедентно явление. От появата на живота – преди около 4 милиар­да години, никога един животински вид не е променял самостоятелно глобалната екология. Имало е немалко екологични революции и събития, предизвикали ма­сово измиране на видове, но те не са били причинени от действията на определен вид гущери, прилепи или плесен. Те са били причинени от дейността на могъщи природни сили като климатични промени, размествания на тектонични плочи, вулканични изригвания или сблъсъци на астероиди.

Някои хора днес се страхуват, че отново сме изложени на смъртна опасност от серия от вулканични изригвания или сблъсъци на астероиди. От тези страхове холивудските продуценти печелят милиарди. Но в действителност опасността е минимална. Масово измиране на видове се случва веднъж на милиони години. Да, голям астероид вероятно ще удари планетата ни през следващите 100 милиона го­дини, но е много малко вероятно това да се случи следващия вторник. Вместо да се боим от астероидите, по-добре да се боим от себе си.

Да се боим от себе си, защото Homo sapiens пренаписа правилата на играта. Този маймунски вид успя сам за 70 000 години да промени глобалната екосистема по радикален и безпрецедентен начин. Въздействието ни вече може да се сравнява с въздействието на ледниковите периоди и тектоничните движения. След век на­шето въздействие може да засенчи въздействието на астероида, унищожил дино­заврите преди 65 милиона години.

Антропоценът обаче не е ново явление от последните няколко столетия. Още преди десетки хиляди години предците ни от каменната епоха променят флората и фауната на всеки континент и остров, на който се заселват. Те причиняват изчез­ването на всички други човешки видове по света, на 90% от големите животни в Австралия, 75% от големите бозайници в Америка и около 50% от всички големи сухоземни бозайници на планетата – и то преди да са засели първата нива с жито, да са изработили първото метално сечиво, да са написали първото изречение или изсекли първата монета.

Големите животни са главните жертви, защото те са относително малко на брой и се възпроизвеждат бавно. Да сравним например мамутите (които измре­ли) и зайците (които оцелели). Стадо мамути наброявало не повече от няколко дузини животни и се размножавало приблизително само с две малки годишно. Ако местното човешко племе убивало само по три мамута годишно, това било доста­тъчно смъртността да изпревари раждаемостта и след няколко поколения маму­тите изчезвали. Затова пък зайците се размножавали като зайци. Дори човеците да убивали стотици зайци всяка година, това не било достатъчно, за да причини изчезването им.

Нашите предци не си поставяли за цел да унищожат мамутите; те просто не осъзнавали последиците от действията си. Изчезването на мамутите и други голе­ми животни може и да е било бързо като еволюционен процес, но за човека то било бавно и постепенно. Хората живеели не повече от седемдесет или осемдесет годи­ни, докато процесът на измиране на отделен вид продължавал векове. Древните Sapiens вероятно не са забелязвали никаква връзка между ежегодния лов на мамути – когато убивали два или най-много три мамута – и изчезването на тези космати великани. В най-добрия случай вероятно някой възрастен с носталгия разказвал на недоверчивите младежи как „когато бях млад, мамутите бяха много повече, откол­кото в днешно време. И мастодонтите, и гигантските лосове. Разбира се, по онова време и племенните вождове бяха честни, и децата уважаваха по-възрастните“.

Безспорно е вярно, че всички инстинкти, потребности и емоции са се развили, за да отговорят на еволюционните изисквания за оцеляване и възпроизводство. Ако и когато тези изисквания изведнъж изчезнат, инстинктите, потребностите и емоциите, които те са породили, обаче не изчезват. Или поне не веднага. Дори вече да не са необходими за оцеляването и възпроизводството му, те продължа­ват да формират субективните преживявания на животното. И за животните, и за хората земеделието променя почти за една нощ еволюционните изисквания, но не променя техните физически, емоционални и социални влечения.

Защо съвременните хора толкова обичат сладките лакомства? Не защото в на­чалото на XXI в. трябва да се тъпчем със сладолед и шоколад, за да оцелеем. По- скоро защото, когато прародителите ни от каменната епоха намирали сладки пло­дове или мед, най-разумното, което можели да направят, било да изядат колкото може повече колкото може по-бързо. Защо младите мъже шофират безразсъдно, защо участват в сбивания и защо хакват конфиденциални интернет сайтове? За­щото следват древни генетични подбуди, които може би са излишни или дори контрапродуктивни днес, но преди 70 000 години са били напълно логични от еволю­ционна гледна точка. Когато рискувал живота си, преследвайки мамут, младият ловец засенчвал съперниците си и получавал ръката на местната красавица – а за нас са останали неговите мъжкарски гени.

Съвсем същата еволюционна логика определя живота на дивите свине и прасе­тата във фермите.

Потомците на дивите свине – домашните свине – наследили тяхната интели­гентност, любопитство и социални умения.Също като дивите си предци домаш­ните свине общуват, използвайки изобилие от вокални и обонятелни сигнали: майките разпознават безпогрешно квиченето на рожбите си, а двудневни прасета различават майчиния зов от грухтенето на други свине.

Фермерите осигуряват на свинете всичко необходимо за оцеляването и въз­производството им. Те получават достатъчно храна, ваксинирани са срещу бо­лести, защитени са от природните стихии и са изкуствено оплождани. Обективно погледнато, на тях вече не им се налага да изучават околната среда, да общуват с други свине, да се привързват към прасенцата си или дори да ходят. Но от субек­тивна гледна точка те все така изпитват много голямо желание да правят всички тези неща и ако тези желания не са удовлетворени, ужасно страдат. Бременните свине, затворени в гестационни боксове, обикновено проявяват признаци на сил­но раздразнение, което преминава в дълбоко униние.

Това е основният урок на еволюционната психология: потребност, изградена преди хиляди поколения, продължава субективно да се изпитва дори когато вече не е необходима за оцеляване или възпроизводство. Трагедията е, че земеделската революция дава възможност на хората да осигурят оцеляването и възпроизвод­ството на одомашнените животни, като пренебрегват субективните им потреб­ности.

Как можем да сме сигурни, че животни като свинете наистина имат свой субекти­вен свят от потребности, усещания и емоции? Дали не хуманизираме животните, с други думи, дали не приписваме човешки качества на нечовешки субекти, така както децата вярват, че куклите могат да обичат и да мразят?

Ние искаме да вярваме, че човешкият живот наистина е по-ценен по някаква фундаментална причина. Ние, Sapiens, сме свикнали да смятаме, че при­тежаваме някакво магическо качество, което не само обяснява огромната ни мощ, но е и моралното оправдание за привилегированото ни положение. Каква е тази уникална човешка искра?

Традиционният монотеистичен отговор е, че единствено Sapiens притежава безсмъртна душа. Тялото умира и изгнива, но душата продължава пътя си към спа­сението или проклятието и ще продължи да живее във вечна благодат в рая или във вечни мъки в ада. Тъй като прасетата и другите животни нямат душа, те не участват в тази космическа драма. Те живеят само няколко години, а после умират и изчезват завинаги. Затова ние трябва да се вълнуваме много повече за вечните човешки души, отколкото за ефимерните прасета.

Това не е детска приказка, а изключително могъщ мит, който продължава да формира живота на милиарди хора и животни в началото на XXI в. Убеждението, че хората имат вечна душа, докато животните са само ефимерно тяло, е основният стълб на правната, политическата и икономическата ни система. То обяснява например защо е съвсем в реда на нещата хората да убиват животни за храна или дори просто за удоволствие.

Най-новите ни научни открития обаче категорично опровергават този монотеистичен мит. Вярно, лабораторни експерименти потвърждават правдивостта на една част от него: точно както твърдят монотеистичните религии, животните нямат душа. Никакви подробни изследвания или щателни експерименти не са открили каквато и да е следа от душа у прасетата, плъховете или макаците. Уви, същите лабораторни експерименти подкопават втората и далеч по-важна част от монотеистичния мит, а именно, че човеците имат душа. Учените са подложили Homo sapiens на десетки хиляди странни експерименти, изследвали са всяко кътче на сърцата ни и всяка гънка на мозъците ни. Но досега не са открили магическа искра. Няма никакво научно доказателство, че за разлика от прасетата, Homo sapiens има душа.

Защо еволюционната теория поражда такова недоволство, а като че ли никого не го е грижа за теорията на относителността или квантовата механика? Защо по­литиците не настояват на децата да се преподават алтернативни теории за матери­ята, енергията, пространството и времето? В края на краищата идеите на Дарвин на пръв поглед изглеждат далеч не толкова опасни, колкото чудовищните теории на Айнщайн и Вернер Хайзенберг. Теорията на еволюцията се позовава на прин­ципа за оцеляване на най-приспособените, което е ясна и проста, за да не кажем скучна, идея. В сравнение, теорията на относителността и квантовата механика твърдят, че човек може да променя времето и пространството, че нещо може да се получи от нищо и че една котка може да бъде едновременно жива и мъртва. Това е подигравка със здравия разум, но никой не се опитва да защити невинните учени­ци от тези скандални идеи. Защо?

Теорията на относителността не разгневява никого, защото не противоречи на нито едно от най-съкровените ни вярвания. Повечето хора пет пари не дават дали пространството и времето са абсолютни, или относителни. Ако мислите, че прос­транството и времето могат да бъдат изкривени, то си е ваша работа. Залавяйте се за работа и ги кривете. Мен какво ме е грижа? Дарвин обаче ни отне душите. Когато наистина разберете същината на теорията на еволюцията, ще разберете, че душата не съществува. Това е ужасяваща мисъл не само за набожните християни и мюсюлмани, но и за много светски хора, които не се придържат към никаква конкретна религиозна догма, но въпреки това искат да вярват, че всеки човек има някаква вечна индивидуална същност, която остава непроменена през целия жи­вот и може дори да оцелее след смъртта

Някои учени – например Даниъл Денет и Станислас Деан – твърдят, че на всички важни въпроси можем да намерим отго­вор, като изучаваме мозъчната дейност, без да прибягваме до субективни преживя­вания. Затова учените спокойно могат да зачеркнат „ум“, „съзнание“ и „субективни преживявания“ от речника и статиите си. Както ще видим в следващите глави оба­че, цялата конструкция на политиката и етиката на модерността е изградена върху субективни преживявания и твърде малко етични дилеми могат да бъдат решени, позовавайки се само на мозъчната дейност. Например какво е толкова осъдител­но в измъчването или изнасилването? От чисто неврологична перспектива, кога­то човек е измъчван или изнасилван, в мозъка се случват определени биохимич­ни реакции и различни електрически сигнали преминават от една група неврони към друга. Нима в това има нещо лошо? Повечето съвременни хора имат етични скрупули относно мъченията и изнасилването заради субективните преживява­ния, които произтичат от тях. Ако учен реши да твърди, че субективните прежи­вявания нямат значение, той трябва да обясни защо мъченията и изнасилването са осъдителни, без да прибягва до субективни преживявания.

И накрая, някои учени признават, че съзнанието е реално и може би наистина има голяма морална и политическа стойност, но не изпълнява никаква биологична функция. Съзнанието е биологично безполезен страничен продукт на определени мозъчни процеси. Реактивните самолети бучат силно, но шумът не тласка самоле­та напред. Хората не се нуждаят от въглероден двуокис, но с всеки свой дъх пълнят въздуха с него. По същия начин съзнанието може би е нещо като ментално замър­сяване на околната среда, предизвикано от функционирането на сложни неврални системи. То не служи за нищо. Просто го има. Ако е вярно, това твърдение предпо­лага, че болката и удоволствието, изпитвани от милиарди създания милиони годи­ни наред, са просто ментално замърсяване. Това е идея, върху която заслужава да се помисли, дори да не е вярна. Удивително е, че до днес това е най-добрата теория за съзнанието, която съвременната наука може да ни предложи.

 Точно така функционира парният двигател. Затваряте парата в контейнер. Тя създава все по-голямо налягане, а после вие изведнъж отваряте клапа и освобождавате наляга­нето в определена посока, за да задвижи, да речем, влак или тъкачен стан. Не само в армията, но и във всички сфери на дейност ние често се оплакваме от натрупаното в нас напрежение и се страхуваме, че ако не „изпуснем парата“, ще гръмнем.

В XXI в. звучи детински да сравняваме човешката психика с парна машина. Днес разполагаме с много по-сложна технология – компютъра, затова обясняваме човешката психика, сякаш е компютър, който обработва данни, а не парен двига­тел, регулиращ налягането. Но тази нова аналогия може да се окаже също толкова наивна. В края на краищата компютрите нямат съзнание. Те не желаят нищо дори когато им е пуснат бръмбар, а интернетът не изпитва болка дори когато автори­тарни режими откъсват цели държави от мрежата. Защо тогава да използваме ком­пютрите като модел за разбирането на съзнанието?

Според днешната научна догма всичко, което изпитвам, е резултат от електри­ческа дейност в мозъка ми и следователно теоретически е възможно да се симули­ра цял виртуален свят, който аз не бих могъл да различа от „реалния“ свят. Някои изследователи на мозъка смятат, че в немного далечното бъдеще действително ще правим такива неща. Или може би вече е било направено – с вас? Откъде да знаете – годината може би е 2216 и вие сте отегчен тийнейджър, потънал във ви­деоигра, която симулира страхотния примитивен свят от началото на XXI в. Ако дори само признаете, че този сценарий е възможен, математиката ще ви отведе до наистина плашещо заключение: след като има един-единствен реален свят, а броят на потенциалните виртуални светове е безкраен, вероятността вие действително да живеете в единствения реален свят, е почти нула.

Нито едно от нашите научни открития не е успяло да преодолее този просло­вут „проблем за чуждите умове“. Най-добрият тест, разработен досега от учените, е тестът на Тюринг, но той разглежда единствено социалните условности. Според теста на Тюринг, за да определите дали един компютър има съзнание, трябва да ко­муникирате едновременно с компютър и с човек, без да знаете кой какъв е. Може да задавате каквито въпроси искате, може да играете игри, да спорите, дори да флир­тувате с тях. Независимо колко време ще ви отнеме. После трябва да решите кой от събеседниците ви е компютър и кой – човек. Ако не можете да решите или ако сгрешите, компютърът е издържал теста на Тюринг и трябва да приемем, че той на­истина има съзнание. Но това, разбира се, не е никакво доказателство. Признаване­то на съществуването на други умове е просто социална и юридическа условност.

Тестът на Тюринг е измислен през 1950 г. от английския математик Алън Тю­ринг, един от бащите на епохата на информатиката. Тюринг освен това е хомо­сексуален в период, когато хомосексуалните връзки са забранени във Великобри­тания. През 1952 г. е осъден за непристойни действия и принуден да се подложи на принудително хормонално лечение. Две години по-късно се самоубива. Тестът на Тюринг е всъщност копие на обикновена форма на обществен (само) контрол, с която всеки хомосексуален мъж се сблъсква във Великобритания през 1950-те години: може ли да убеди другите, че е хетеросексуален? Тюринг знае от собствен опит, че няма значение какъв си всъщност – важно е единствено какво другите мислят за теб. Според Тюринг в бъдеще компютрите ще бъдат като хомосексу­алните през 1950-те години. Няма значение дали компютрите наистина ще имат разум, или не. Важно ще е единствено какво хората мислят.

Много бизнес корпорации също признават животните за съзнаващи същества, но парадоксалното е, че именно това е причината те често да бъдат подлагани на по-скоро неприятни лабораторни експерименти. Фармацевтичните компании на­пример рутинно използват плъхове в експериментите си за разработване на антидепресанти. При един добре познат експеримент вземате сто плъха (за по-голяма статистическа надеждност) и поставяте всеки плъх във висок стъклен съд, пълен с вода. Плъховете отначало упорито, но безуспешно се мъчат да изпълзят от съда. След петнайсет минути повечето се предават и престават да се движат. Просто се поклащат на повърхността на водата, безразлични към случващото се.

След това вземате други сто плъха, хвърляте ги в съда, но ги изваждате след четиринайсет минути, точно преди окончателно да са се предали. Подсушавате ги, нахранвате ги, оставяте ги малко да си починат – и отново ги пускате във водата. Втория път повечето плъхове продължават да се мъчат да изпълзят двайсет ми­нути, преди да се откажат. На какво се дължат тези допълнителни шест минути? На това, че споменът за миналия успех предизвиква освобождаването на някакво биохимично вещество в мозъка, което дава на плъховете надежда и отлага настъп­ването на отчаянието. Ако успеем да изолираме това биохимично вещество, бихме могли да го използваме като антидепресант за хората. Но върху мозъка на един плъх във всеки отделен момент въздействат различни биохимични вещества. Как да открием кое точно ни трябва?

За тази цел вземате нови групи плъхове, които до този момент никога не са участвали в експеримента. Инжектирате всяка група с определено химично веще­ство, което предполагате, че може да се окаже желаният антидепресант. Хвърляте плъховете във водата. Ако плъховете, инжектирани с вещество А, се опитват да се измъкнат само в продължение на петнайсет минути, преди да ги обземе отчаяние, можете да зачеркнете А в списъка си. Ако плъховете, инжектирани с вещество В, продължават да се борят двайсет минути, можете да кажете на шефа си и на акцио­нерите на компанията, че по всяка вероятност сте улучили джакпота.

Психиатричните лекарства целят да предизвикат промени не само в човешкото поведение, но преди всичко в човешките чувства. Когато пациен­тите отиват при психиатър и му казват: „Докторе, дайте ми нещо, което да ме изва­ди от тази депресия“, те не искат някакъв механичен стимулант, който да ги кара да кипят от енергия, въпреки че продължават да са потиснати. Те искат да се чувстват жизнерадостни. Експериментите с плъхове могат да помогнат на корпорациите да създадат такова вълшебно хапче …

 Така върви историята. Хората плетат мрежа от наративи, вярват в тях от все сърце, но рано или късно мрежата се разплита и когато обърнем поглед назад, не можем да проумеем как някой изобщо е приемал такива неща сериозно. Погледна­то така, да тръгнеш на кръстоносен поход с надеждата да се озовеш в рая, звучи като пълно безумие. Погледнато така, Студената война изглежда дори още по-го­лямо безумие. Нима е възможно преди трийсет години хората да са били готови да рискуват ядрено унищожение, защото са вярвали в комунистическия рай? След сто години нашата вяра в демокрацията и човешките права може да изглежда също толкова непонятна за потомците ни.

През последните 70 000 години интерсубективните реалности, които Sapiens измисля, стават все по-могъщи и днес господстват на света. Ще оцелеят ли шимпанзетата, слоновете, амазонската джунгла или арктическите ледници в XXI в.? Това зависи от желанията и решенията на интерсубективни реалности като Евро­пейския съюз и Световната банка; реалности, които съществуват единствено в на­шето споделено въображение.

 Писменият език може би е бил замислен като скромен инструмент да се опи­ше действителността, но постепенно се превръща в могъщо средство тя да бъде префасонирана. Когато официалните доклади противоречат на обективната ре­алност, реалността често трябва да отстъпи. Всеки, който някога се е сблъсквал с данъчните власти, образователната система или която и да е друга бюрократична машина, знае, че истината практически няма значение. Важно е какво пише във формуляра.

Вярно ли е, че когато текстът и реалността се сблъскват, реалността понякога тряб­ва да отстъпи? Не е ли това обичайното, но преувеличено обвинение срещу бюро­кратичните системи? Повечето бюрократи – независимо дали служат на фараона, или на Мао Дзъдун – са разумни хора и сигурно биха си казали: „Ние използваме писмения език, за да опишем действителността – ниви, канали и хамбари. Ако опи­санието е точно, вземаме реалистични решения. Ако описанието е неточно, това води до глад и дори бунтове. Тогава ние или администраторите на бъдещите режи­ми се учим от грешката и се стремим да описваме по-правдиво действителността. Затова с течение на времето документите ни неизбежно ще стават все по-точни.“

Донякъде това е така, но то игнорира противоположната историческа дина­мика. Колкото повече власт натрупват, толкова по-неуязвими за собствените си грешки стават бюрократичните системи. Вместо да променят описанията си така, че да отговарят на реалността, те могат да променят реалността, за да отговаря на описанията им. Накрая външната действителност съответства на бюрократични­те им фантазии, но само защото те са я принудили. Например границите на много африкански държави пренебрегват речните корита, планинските вериги и търгов­ските пътища; излишно разделят исторически и икономически зони; игнорират етнически и религиозни идентичности

Много от трудностите, с които африканските държави се сблъскват днес, произтичат от факта, че границите им са нелогични. Когато писмените фантазии на европейските бюрократични системи се срещат с африканската действителност, действителността е принудена да отс­тъпи.

 

Действително могъщите човешки организации невинаги са прозорливи. До голяма степен тяхното могъщество се гради върху способността им да налагат своите измислени наративи на една покорна реал­ност. Това е същността и на идеята за парите например. Правителството печата нищо и никакви късчета хартия, заявява, че те имат определена стойност, а после ги използва, за да определя стойността на всичко останало. Правителството има властта да принуди гражданите да плащат данъци, използвайки тези хартийки, а гражданите нямат друг избор, освен да се опитат да си осигурят поне част от тях. Така тези късчета хартия наистина придобиват стойност, държавните чиновници доказват правотата си и тъй като правителството контролира печатането на хар­тиените пари, тяхната сила расте. Ако някой възрази, че „тези късчета хартия ня­мат никаква стойност!“, и се държи, сякаш парите са просто хартийки, той няма да стигне далеч в живота.

Същото се случва и когато образователната система заявява, че матурите са най-добрият начин за оценяване на учениците.

Светите писания функционират по същия начин. Религиозният елит провъзгла­сява, че свещената книга съдържа отговорите на всички въпроси.

Фикциите ни дават възможност да си сътрудничим по-успешно. Цената, която плащаме обаче, е, че същите фикции определят целите на нашето сътрудничество. Следователно ние можем да имаме много съвършени системи за сътрудничество, които обаче са предназначени да служат на фикционални цели и интереси. Сис­темата наглед може да функционира добре, но само ако възприемем собствени­те й критерии. Например мюсюлмански имам би казал: „Нашата система работи. Днес на света има 1,5 милиарда мюсюлмани и повече хора изучават Корана и се подчиняват на волята на Аллах от когато и да било.“ Ключовият въпрос обаче е дали това е правилното мерило за успех. Училищен директор би казал: „Нашата система работи. През последните пет години резултатите от изпити са се повиши­ли със 7.3%.“ Дали това обаче е най-добрият начин да се оценява едно училище? Служител на фараона в Древен Египет би казал: „Нашата система работи. Съби­раме повече данъци, прокопаваме повече канали и строим по-големи пирамиди от когото и да е на света.“ Наистина, в епохата на фараоните Египет е първи в света по събиране на данъци, напояване и строителство на пирамиди. Но това ли е в действителност най-важното?

 Фикцията не е лошо нещо. Тя е жизненоважна. Без общоприети истории за неща като пари, държави или корпорации нито едно сложно човешко общество не може да функционира. Не можем да играем футбол, ако всички не вярваме в едни и същи измислени правила; не можем да извлечем полза от пазарите и съдилищата без подобни измислени истории. Но историите са просто средства. Те не трябва да се превръщат в наши цели или в наши критерии. Забравим ли, че те са просто фикция, губим връзка с реалността. Тогава започваме войни, „за да спечелим мно­го пари за корпорацията“ или „за да защитим националния интерес“. Корпораци­ите, парите и нациите съществуват единствено в нашето въображение. Ние сме ги измислили, за да ни служат; тогава защо сме готови да жертваме живота си, за да им служим?

В XXI в. ние ще създадем дори още по-могъщи фикции и по-тоталитарни ре­лигии, отколкото в коя да е предишна епоха. С помощта на биотехнологията и компютърните алгоритми тези религии не само ежеминутно ще контролират съ­ществуването ни, но ще са в състояние да префасонират телата, мозъците и умове­те ни и да създават цели виртуални светове, всеки със своя ад и своя рай. Да можем да различаваме фикцията от реалността и религията от науката, следователно ще става все по-трудно, но все по-важно.

 НАУКА И РЕЛИГИЯ –  като двама непознати съпрузи от 500г.

Според едното становище науката и религията са заклети врагове, а мо­дерната история е резултат от борбата на живот и смърт между научните знания и религиозните заблуди.

По-важното е, че науката винаги се нуждае от подкрепата на някаква религия, за да създаде жизнеспособни човешки институции. Учените изучават как функ­ционира светът, но няма научен метод, който да определя как трябва да постъпват хората. Науката ни казва, че хората не могат да оцелеят без кислород. Но дали е правилно да екзекутираме престъпниците, като ги лишаваме от кислород? Наука­та няма отговор на такъв въпрос. Само религиите ни дават необходимите напът­ствия.

Ето защо всеки практически проект на учените се позовава и на религиозни идеи. Да вземем за пример изграждането на язовира „Три клисури“ на река Яндзъ. Когато китайското правителство през 1992 г. решава да го построи, физиците изчисляват на какъв натиск трябва да устои язовирната стена; икономистите пред­виждат какви средства ще са необходими; електроинженерите пресмятат колко електроенергия ще произвежда. Правителството обаче трябва да вземе предвид и допълнителни фактори. Водите на язовира ще залеят над 600 квадратни кило­метра площ, където има много села и градове, хиляди археологически обекти и уникални природни пейзажи и хабитати. Над един милион души са принудени да напуснат домовете си, стотици животински видове са застрашени от изчезване. Изглежда, построяването на язовира е причината за изчезването на китайския речен делфин. Независимо какво е личното ви мнение за „Три клисури“, ясно е, че изграждането му е етичен, а не чисто научен въпрос. Никакви физически екс­перименти, никакви икономически модели и никакви математически уравнения не могат да определят дали производството на хиляди мегавати електроенергия и приходите от милиарди юани са по-ценни от спасяването на древна пагода или китайския речен делфин. Следователно Китай не може да функционира единстве­но на базата на научни теории. Той се нуждае и от някаква форма на религия или идеология.

Кредото „повече“ насърчава индивидите, компаниите и правителствата да пренебрегват всичко, което би могло да попречи на растежа, като например за­пазването на социално равенство, гарантирането на екологично равновесие или уважение към родителите. В Съветския съюз ръководството вярваше, че центра­лизираната комунистическа икономика е най-бързият път към развитието, затова всичко, което се изправяше на пътя на колективизацията, бе заличено от лицето на земята, включително милиони кулаци, свободата на словото и Аралско море. Днес обикновено се приема, че някакъв вариант на пазарния капитализъм е мно­го по-ефикасен начин да се гарантира дългосрочен растеж, затова алчни магнати, богати фермери и свободата на словото са защитени, но екологичните хабитати, социалните структури и традиционните ценности, които се изпречват на пътя му, са отстранявани и унищожавани.

Капитализмът дори заслужава аплодисменти за това, че е намалил насилието между хората и е увеличил толерантността и сътрудничеството. Както обяснява следващата глава, за това изиграха роля и допълнителни фактори, но капитализмът наистина допри­несе значително за глобалната хармония, като насърчаваше хората да престанат да гледат на икономиката като на игра, в която твоята печалба е моя загуба, и вместо това да я разглеждат като ситуация, в която твоята печалба е и моя печалба. Този взаимноизгоден подход вероятно помогна повече за глобалното разбирателство, отколкото векове християнски проповеди как трябва да обичаме ближния и да об­ръщаме и другата буза.

От вярата си във върховната ценност на растежа капитализмът извлича своята най-важна заповед: инвестирай печалбите си във все по-голям растеж. В миналото принцове и свещеници обикновено прахосвали печалбите си в пищни карнавали, разкошни дворци и напразни войни. Или затваряли жълтиците си в железни ковче­жета, заключвали ги и ги заравяли в подземията на крепостите си. Днес убедените капиталисти използват печалбите си, за да наемат нови служители, да разширяват фабриките си или да разработват нови продукти.

Ако не знаят как сами да го направят, дават парите си на някого, който знае, да речем, банкер или рисков инвеститор. Те на свой ред заемат пари на различни предприемачи. Фермерите вземат заеми, за да засяват нови ниви с пшеница, стро­ителите строят нови сгради, енергийните корпорации изследват нови петролни залежи, а оръжейните заводи разработват нови оръжия. Благодарение на печалби­те от тези дейности предприемачите могат да заплатят заемите си с лихва. Ние не само имаме повече зърно, домове, петрол и оръжия – но и повече пари, от които банките и фондовете отново отпускат заеми. Това колело никога няма да спре да се върти – поне според капиталистическата логика. Никога няма да стигнем до мо­мент, когато капитализмът ще каже: „Това е то. Стига толкова растеж. Време е да си отдъхнем.“ Ако искате да знаете защо капиталистическото колело надали някога ще спре да се върти, поговорете с някой приятел, който е натрупал 100 000 долара и се чуди какво да прави с тях.

„Банките предлагат толкова ниски лихви – ще ви се оплаче той. – Не искам да слагам парите си в спестовна сметка, която носи едва 0,5% годишно. Може би мога да получа 2% от правителствени облигации. Братовчед ми Ричи миналата годи­на си купи апартамент в Сиатъл и вече си възвърна 20% от капиталовложенията! Може би и аз трябва да се насоча към недвижими имоти, но всички казват, че па­зарът с недвижими имоти се е превърнал във финансов балон. Какво ще кажеш за фондовата борса? Един познат ми каза, че напоследък било най-изгодно да се влагат пари в развиващите се икономики, да речем, Бразилия или Китай. А друг приятел ми каза че инвестицията в криптовалута е силновъзвръщаема, макар и да има риск да загубя всичко.“ Когато приятелят ви прави кратка пауза, колкото да си поеме дъх, вие питате: „А не са ли ти достатъчно тези 100 000 долара?“ Той ще ви обясни по-добре от мен защо коле­лото на капитализма никога няма да спре да се върти.

Този урок се втълпява дори на децата и юношите чрез капиталистическите игри, които днес са навсякъде. Предмодерните игри като шахмата приемаха, че икономиката не се развива. Започвате игра на шах с шестнайсет фигури и никога не я свършвате с повече от шестнайсет. В редки случаи пешка може да се превърне в царица, но не можеш да произведеш нови пешки, нито да ъпгрейдваш офице­рите си в танкове. Затова играчите на шах никога не се замислят за инвестиции. В много модерни настолни и компютърни игри обаче фокусът е върху инвестициите и растежа.

Особено показателни са „цивилизационните“ стратегически игри от типа на „Майнкрафт“, „Заселниците на Катан“ или „Цивилизация“ на Сид Майер. Дейст­вието на играта може да се развива в Средновековието, каменната епоха или ня­каква измислена приказна страна, но принципите винаги са едни и същи – и вина­ги са капиталистически. Целта ви е да основете град, кралство или може би цяла цивилизация.

Истинското възмездие за модерната икономика обаче е екологичният срив. И научният прогрес, и икономическият растеж се осъществяват в крехка биосфера, а вълните, които те предизвикват, набирайки скорост, дестабилизират икономиката. За да осигурим на всеки човек на света жизнения стандарт на бога­тите американци, ще са ни необходими още няколко планети – но ние имаме само тази. Ако прогресът и растежът накрая унищожат екосистемата, не само прилепи­те вампири, лисиците и дивите зайци, но и Sapiens ще платят скъпо за това. Еколо­гичната катастрофа ще доведе до икономическа разруха, политически размирици, влошаване на жизнения стандарт и може да застраши дори съществуването на чо­вешката цивилизация.

Бихме могли да намалим опасността, като забавим темповете на прогрес и рас­теж. Но религията на растежа категорично отхвърля тази еретична идея. Вместо това тя ни съветва да тичаме още по-бързо. Ако откритията ни дестабилизират екосистемата и застрашават човечеството, трябва да измислим нещо, което да ни предпази. Ако озоновият слой намалява и излага кожата ни на риск от ракови заболявания, трябва да инвестираме в по-добри защитни кремо­ве и по-добро раково лечение, с което ще допринесем и за изграждането на нови заводи за защитни кремове и центрове за лечение на рака. Ако новите индустрии замърсяват атмосферата и океаните, предизвиквайки глобално затопляне и масово измиране на животински видове, ние трябва да си изградим виртуални светове и високотехнологични убежища, които ще ни осигуряват всичките блага на живота дори ако планетата стане гореща, замърсена и потискаща като същински ад.

Въздухът в Пекин вече е толкова замърсен, че хората избягват да излизат навън, а богатите китайци плащат хиляди долари за пречиствателни системи в домовете си. Свръхбогатите поставят филтриращи устройства дори в дворовете си.

Повод за тревога е и фактът, че екологичният апокалипсис може да има раз­лични последствия за различните човешки касти. В историята няма справедли­вост. При бедствие бедните почти винаги страдат много повече от богатите дори когато именно богатите са причинили трагедията. Глобалното затопляне вече променя живота на бедните в безводните африкански страни повече от живота на благоденстващите хора на Запад. Да вземем за пример емисиите на парникови газове. Повечето учени и все по- голям брой политици признават, че глобалното затопляне е факт, а опасността е голяма. Това признание обаче досега не ни е накарало съществено да променим поведението си. Говорим много за климатичните промени, но на практика чове­чеството не е готово за сериозните икономически, социални и политически жерт­ви, които трябва да направи, за да предотврати катастрофата. В периода от 2000 до 2010 г. емисиите изобщо не намаляват. Напротив, те се увеличават годишно с 2,2%, докато от 1970 до 2000 г. годишното увеличение е 1,3%.¹²⁴ Протоколът от Киото от 1997 г. за редуциране на емисиите от парникови газове целеше просто да забави, не да спре глобалното затопляне, но въпреки това най-големият замър­сител на света – Съединените щати – отказва да го ратифицира и не прави опит значително да намали емисиите си от страх да не попречи на икономическия рас­теж.

През декември 2015 г. Парижкото споразумение поставя по-амбициозни цели, като настоява средното покачване на температурата да бъде ограничено до 1,5 гра­дуса над прединдустриални равнища. Много от болезнените стъпки, необходими за постигането на тази цел, обаче предвидливо бяха отложени за след 2030 г. или дори за втората половина на XXI в., което на практика прехвърля горещия картоф на следващото поколение. Така днешните правителства жънат непосредствените политически ползи от това, че изглеждат загрижени за екологията, а тежката поли­тическа цена за намаляване на емисиите (и забавяне на растежа) е завещана на бъ­дещите управници. Дори в момента, когато пиша тази книга (януари 2016), далеч не е сигурно, че САЩ и другите големи замърсители ще ратифицират и прилагат Парижкото споразумение. (Да не говорим, че с идването на Доналд Тръмп всичко това се отхвърли. Поне засега – бел.ред.)

Графиката показава малкият спад през 2008-2009 г. се дължеше на глобалната финансова криза, а подписването на Споразумението от Копенхаген нямаше съществено влияние. Единственият сигурен начин да се спре глобалното затопляне, е да се спре икономическият растеж, а това нито едно правителство не е готово да направи.

Дори да продължим да тичаме достатъчно бързо и да успеем да предотвратим и икономическия колапс, и екологичната катастрофа, самата надпревара създава огромни проблеми. За индивида тя означава високи нива на стрес и напрежение. След векове на икономически растеж и научен прогрес животът би трябвало да е спокоен и мирен, поне в най-развитите страни. Ако знаеха с какви инструменти и ресурси разполагаме, предците ни биха решили, че сигурно се радваме на райско спокойствие без никакви грижи и никакви тревоги. Истината е много различна. Въпреки всичките си постижения, ние сме под постоянен натиск да правим и да произвеждаме повече.

Виним за това себе си, началника си, ипотеката, правителството, образовател­ната система. Но всъщност те не са виновни. Такъв е пактът на модерността и ние всички сме се подписали под него в деня, в който сме се родили. В предмодерния свят хората са като нисшите чиновници в социалистическа администрация. Ходят на работа, но чакат друг да я свърши. В модерния свят ние, хората, сме отговорни за успеха и затова сме под постоянно напрежение денем и нощем.

Модерното общество следователно трябва на всяка цена да гарантира, че нито като индивиди, нито като колектив хората ще се опитат да се оттеглят от надпрева­рата, въпреки напрежението и хаоса, които тя създава. За тази цел модерното об­щество издига растежа като върховна ценност, в чието име трябва да сме готови на направим всякаква саможертва и да приемем всякакъв риск. На колективно равни­ще правителства, компании и организации са насърчавани да измерват успеха си според растежа и да се страхуват от стагнацията като от дявола. На индивидуално равнище ние сме стимулирани постоянно да увеличаваме приходите си и да по­добряваме жизнения си стандарт. Дори ако си доволен от това, което имаш, тряб­ва да се стремиш към нещо повече. Вчерашният лукс днес е необходимост. Ако някога си се чувствал добре в тристаен апартамент с една кола и един компютър, днес ти трябва петстаен дом с две коли и цял куп айподи, таблети и смартфони.

Но критиката на капитализма не трябва да ни засле­пява за предимствата и постиженията му. Досега той е удивително успешен – поне ако игнорирате потенциала за бъдеща екологична катастрофа и ако измерваме ус­пеха с производство и растеж. Днес ние вероятно живеем в по-напрегнат и хаоти­чен свят, но пророчествата за крах и размирици не се сбъднаха, а шокиращите обе­щания за постоянен растеж и глобално сътрудничество се осъществиха. От време на време избухват икономически кризи и международни войни, но като цяло ка­питализмът не само успя да ограничи, но и да преодолее масовия глад, епидемиите и войната. Векове наред свещеници, равини и имами обясняват, че хората не могат със собствени усилия да обуздаят глада, епидемиите и войните. А после идват бан­керите, инвеститорите и индустриалците и за двеста години постигат точно това.

И така пактът на модерността ни обеща безпрецедентна мощ – и обещанието бе изпълнено. Но какво да кажем за цената? В замяна на могъщество този договор очаква от нас да се откажем от смисъла. Как хората се справят с това смразяващо условие? Изпълнението му лесно можеше да превърне света в мрачно място, ли­шено от етика, естетика и съпричастност. Факт е обаче, че днес човечеството е не само много по-могъщо, но и много по-миролюбиво и готово за сътрудничество. Как хората постигнаха това? Как нравствеността, красотата и дори съпричаст­ността оцеляват и процъфтяват в свят, в който няма нито бог, нито рай, нито ад?

Капиталистите отново бързат да отдадат заслугата изцяло на невидимата ръка на пазара. Но ръката на пазара не е само невидима, тя е и сляпа и сама никога не би могла да спаси човешкото общество. Всъщност дори селският панаир разчита на подкрепа от бог, крал или църква. Там, където всичко е за продан, включително съ­дилищата и полицията, доверието се изпарява, кредитът изчезва и бизнесът залинява.Какво тогава е спасило модерното общество от катастрофа? Човечеството е спасено не от закона за търсенето и предлагането, а от възхода на една револю­ционно нова религия – хуманизма.

Религията и технологията винаги танцуват деликатно танго. Бутат се, но са свързани и не могат твърде много да се отдалечават една от друга. Технологията зависи от религията, защото всяко изобретение има много потенциални приложе­ния и инженерите имат нужда от пророк, който да направи решаващия избор и да ги насочи в желаната посока. През XIX в. например инженерите изобретяват локо­мотивите, радиоприемниците и двигателите с вътрешно горене. Но както доказа XX            в., тези изобретения могат да бъдат използвани за изграждането и на фашист­ки общества, и на комунистически диктатури, и на либерални демокрации. Без религиозни убеждения локомотивите сами не могат да решат накъде да тръгнат.

От друга страна, технологията често определя обхвата и ограниченията на ре­лигиозните ни визии, така както келнерът ограничава предпочитанията ни, когато ни връчва менюто. Новите технологии убиват стари богове и раждат нови. Затова земеделските божества са различни от духовете на ловците събирачи, фабричните работници си представят различен рай от селяните, а революционните технологии на XXI в. най-вероятно ще родят непознати досега религиозни движения, вместо да съживят средновековните вярвания. Ислямските фундаменталисти могат да повтарят колкото искат, мантрата „ислямът е решението“, но религиите, които гу­бят връзка с технологичните реалности на деня, се лишават от способността дори да разберат зададените въпроси. Какво ще стане с пазара на труда, когато изкуст­веният интелект започне да превъзхожда хората в повечето когнитивни дейности? Какво ще е политическото въздействие от появата на масова нова класа от иконо­мически безполезни хора? Какво ще се случи с взаимоотношенията, семействата и пенсионните фондове, когато нанотехнологията и регенеративната медицина превърнат осемдесетгодишните в новите петдесетгодишни? Какво ще се случи с човешкото общество, когато биотехнологията ни даде възможност да създаваме бебета по поръчка и отвори безпрецедентна пропаст между богатите и бедните?

Няма да откриете отговорите на нито един от тези въпроси в Корана или шариата, в Библията или конфуцианските „Аналекти“, тъй като никой в древния Близък изток или Китай не е знаел нищо за компютри, генетика или нанотехнология. Ра­дикалният ислям може и да предлага сигурна котва в един свят на технологически и икономически бури, но за да преминете през бурята, ви трябват карта и рул, не само котва. Радикалният ислям може и да привлича хора, родени и възпитани в неговото лоно, но предлага твърде малко на безработните испански младежи или угрижените китайски милиардери.

Естествено, стотици милиони могат да продължат да вярват в исляма, хрис­тиянството или индуизма. Но в историята числата сами по себе си не означават много. Историята се формира от малки групи устремени напред иноватори, а не от ретроградни маси. Преди десет хиляди години повечето хора са ловци съби­рачи и само малцина пионери в Близкия изток са земеделци. Бъдещето обаче е на земеделците. През 1850 г. над 90% от хората са селяни и в селцата по поречието на Ганг, Нил и Яндзъ никой не е чувал за парни двигатели, железници или теле­графни линии. Съдбата на тези селяни обаче вече е предрешена в Манчестър и Бирмингам от шепа инженери, политици и финансисти, които поставят начало­то на индустриалната революция.

През XIX век Хун не повежда китайците към царството на вечното спокойствие. Повежда ги в Тайпинското въстание срещу манджурската династия Цин – най-кървавата война през XIX в., продължила от 1850 до 1864 г. Поне двай­сет милиона души загиват – много повече, отколкото в Наполеоновите войни или в американската Гражданска война.

Стотици милиони се подчиняват на религиозните учения на Хун, Даянанда, Пий IX и Ал Махди дори когато фабриките, железниците и параходите завладяват света. Въпреки това обаче днес ние рядко мислим за XIX в. като за век на религия­та. Когато мислим за визионерите от XIX в., ние много по-вероятно ще си спом­ним за Маркс, Енгелс и Ленин, отколкото за Ал Махди, Пий IX или Хун Сюцюан. И с основание. В средата на XIX в. социализмът е периферно движение, но скоро набира инерция и променя света много по-осезаемо, отколкото самопровъзгласилите се месии на Китай или Судан. Ако цените националното здравеопазване, пенсионните фондове и безплатното образование, трябва да благодарите много повече на Маркс и Ленин (и Ото фон Бисмарк), отколкото на Хун Сюцюан или на Ал Махди.

Защо Маркс и Ленин успяват там, където Хун и Ал Махди се провалят? Не за­щото социалистическият хуманизъм е философски по-съвършен от ислямската или християнската теология, а защото Маркс и Ленин отделят по-голямо внима­ние на анализа на технологическите и икономическите реалности на своето време, отколкото на изучаването на древни текстове и пророчески прозрения. Парните двигатели, железниците, телеграфът и електричеството създават непознати преди това проблеми, но също така безпрецедентни възможности. Преживяванията, по­требностите и надеждите на новата класа на градския пролетариат са просто твър­де различни от тези на селяните от библейската епоха.

Маркс и последователите му разбират новите технологически реалности и новите човешки преживявания, затова предлагат подходящи отговори на нови­те проблеми на индустриалното общество, както и оригинални идеи как да се възползваме от безпрецедентните възможности. Социалистите създават една прекрасна нова религия за един прекрасен нов свят. Те обещават спасение чрез технологията и икономиката и така поставят началото на първата технорелигия в историята, променяйки основите на идеологическия дискурс.

В началото на XXI в. влакът на прогреса отново се готви да потегли – и това веро­ятно ще е последният влак, който ще напусне гарата, наречена Homo sapiens. Оне­зи, които го изпуснат, няма да имат друг шанс. За да се качите на този влак, трябва да разберете технологията на XXI в. и по-специално силата на биотехнологията и компютърните алгоритми. Тяхната сила е много по-мощна от парата и телеграфа и тя няма да бъде използвана само за производството на храни, тъкани, транспортни средства и оръжия. Основните продукти на XXI в. ще са тела, мозъци и умове и раз­ликата между онези, които знаят как да произвеждат тела и мозъци, и онези, които не знаят, ще е много по-голяма от разликата между Дикенсова Англия и Судан на Ал Махди. Всъщност тя ще е по-голяма от разликата между Sapiens и неандерталците. В XXI  в. онези, които успеят да се качат на влака на прогреса, ще получат божествени дарби на съзидание и унищожение, а които го изпуснат, рискуват да изчезнат.

Ако можеше да се върне днес на света, Маркс вероятно щеше да посъветва малцината си останали последовате­ли да отделят по-малко време на четенето на „Капиталът“ и повече на изучаването на интернета и човешкия геном.

Задайте си въпроса какво е най-влиятелното откритие, изобретение или иде­ологически продукт на XX в.? Това е труден въпрос, защото трудно можем да из­берем от дългия списък на научни открития като антибиотиците, технологични изобретения като компютрите или идеологически продукти като феминизма. А сега си задайте въпроса какво е най-влиятелното откритие, изобретение или иде­ологически продукт на традиционни религии като исляма и християнството през XX в.? Това също е много труден въпрос, защото списъкът е толкова кратък. Какво свещениците, равините или мюфтиите са открили през XX в., което заслужава да бъде поставено редом с антибиотиците, компютрите или феминизма? След като сме разсъждавали по тези два въпроса, откъде мислите, че ще дойдат големите промени на XXI в.: от Ислямска държава или от „Гугъл“? Да, Ислямска държава знае как да качва видеоклипове в ЮТюб, но оставяйки настрана индустрията за мъчения, какви нови изобретения са дошли напоследък от Сирия или от Ирак?

За милиарди хора, включително за много учени, религиозните писания продъл­жават да са извор на авторитет, но те вече не са извор на креативност. Помислете например за приемането на хомосексуалните бракове или жените в духовенство­то от по-прогресивните направления в християнството. Откъде произтича това приемане? Не от четене на Библията, св. Августин или Мартин Лутер. То произ­тича по-скоро от четенето на текстове като „История на сексуалността“ на Ми­шел Фуко или „Манифест на киборга“ от Дона Харауей. Но истински вярващите християни – колкото и да са прогресивни – не могат да приемат, че дължат етич­ните си принципи на Фуко и Харауей. Затова се обръщат отново към Библията, св. Августин и Мартин Лутер и започват да търсят. Изключително внимателно четат страница след страница и история след история, докато най-сетне открият онова, което им трябва: някаква максима, притча или заповед, която, ако бъде изтълкува­на достатъчно творчески, казва, че Бог благославя хомосексуалните бракове и че жените могат да бъдат ръкополагани. След това тези християни твърдят, че идеята произтича от Библията, докато всъщност тя води началото си от Фуко. Библията продължава да се приема за източник на авторитет, макар че вече не е действите­лен източник на вдъхновение.

Извадки от ТРЕТА ЧАСТ на книгата:

Да предположим, че направим робот, чийто централен процесор е свързан с маса от радиоактивен уран. Когато избира между две възможности – да речем, да натисне десния бутон или левия, – роботът преброява ураниевите атоми, които са се разпаднали в предходната минута. Ако броят е четен, натиска десния бутон. Ако е нечетен – левия. Ние не можем със сигурност да предвидим действията на такъв робот. Но никой не би нарекъл това устройство „свободно“ и не бихме си и помислили да му позволим да гласува в демократични избори или да го изправим пред съд за действията му.

Според съвременната наука детерминизмът и случайността си поделят цяла­та торта и не оставят дори трохичка за „свободата“. Оказва се, че свещената дума „свобода“ – също като „душа“ – е кух термин, лишен от какъвто и да е конкретен смисъл. Свободната воля съществува единствено в историите, които ние, хората, сме си измислили.

Ако благодарение на добрите си гени едно животно решава да из­яде богата на хранителни вещества гъба и да се съвкупява със здрави и плодовити партньори, неговите гени се предават на следващото поколение. Ако поради лоши гени животното предпочита отровни гъби и анемични партньори, гените се губят. Ако обаче животното „свободно“ избира какво да яде и с кого да се съвкупява, то тогава естественият отбор не играе никаква роля.

Изправени пред такива научни обяснения, хората често ги отхвърлят и изтък­ват, че те се чувстват свободни и действат според собствените си желания и реше­ния. Това е вярно. Хората действат според желанията си. Ако под „свободна воля“ разбираме способността да действаме според желанията си, то да, хората имат свободна воля също като шимпанзетата, кучетата и папагалите. Когато папагалът Поли иска бисквита, папагалът Поли получава бисквита. Но въпросът за един ми­лион долара не е дали папагалите и хората действат в съответствие с вътрешните си желания – въпросът е дали изобщо могат да избират желанията си. Защо Поли иска бисквита, а не краставица? Защо решавам да убия досадния си съсед, вместо да обърна и другата буза? Защо предпочитам да си купя червен автомобил, а не че­рен? Защо гласувам за консерваторите, а не за лейбъристите? Аз не избирам нито едно от тези свои желания. Усещам как някакво конкретно желание се поражда у мен, защото биохимичните процеси в мозъка ми пораждат това усещане. Тези процеси могат да са детерминистични или произволни, но не са свободни.

Решението дали да натисне десния, или левия прекъсвач, безспорно е избор на конкретния индивид. Но това не е свободен избор. Всъщност вярата ни в свободната воля е продукт на погрешна логика. Когато биохимична верижна реакция ме накара да пожелая да натисна десния прекъсвач, аз чувствам, че наистина искам да натисна десния прекъсвач. И това е така. Наистина искам да го натисна. Но хората правят погрешното заключение, че щом искам да го натисна, аз съм избрал да го искам. Това, разбира се, не е вярно. Аз не избирам желанията си. Аз само ги чувст­вам и действам в зависимост от тях.

Въпреки това хората продължават да говорят за свободна воля, защото дори учените твърде често продължават да използват отживели теологически понятия.

Ако живите същества действително нямат свободна воля, това означава, че ние можем да манипулираме и дори да контролираме техните желания с наркотични вещества, генно модифициране или пряко стимулиране на мозъка.

Ако искате да видите философията в действие, посетете някоя лаборатория с робоплъхове…

Доколкото ни е известно, плъхът не чувства, че някой го контролира или при­нуждава да прави нещо против волята му. Когато проф. Талвар натиска дистанционното управление, плъхът иска да тръгне наляво и затова тръгва наляво. Кога­то професорът натиска друг бутон, плъхът иска да се изкачи по стълбата и затова се изчаква по стълбата. Та нали желанията на плъха не са нищо друго освен схема за предаване на сигнали между невроните. Има ли значение дали невроните се ак­тивират, защото са стимулирани от други неврони, или от трансплантирани елек­троди, свързани с дистанционното управление на професор Талвар? Ако попитате плъха, той може би ще ви каже: „Разбира се, че имам свободна воля! Ето, искам да тръгна наляво и тръгвам наляво. Искам да се покатеря по стълба и се катеря по стълба. Не доказва ли това, че имам свободна воля?“

Сали Адий, журналистка от списание „Ню Сайънтист“, получила разрешение да посети тренировъчна база за снайперисти и сама да участва в експеримента. Отначало я поставили в симулатор на бойни действия, без да сложат на главата й транскраниална каска. Сали описва как страхът я завладял, когато двайсет мъже с маски на лицата, въоръжени с бомби и автомати, се втурнали срещу нея. „Убиех ли един от нападателите – пише Сали, – трима нови изникваха отнякъде. Ясно бе, че не стрелям достатъчно бързо, а от паника автоматът ми постоянно правеше засечки.“ За нейно щастие, нападателите са просто видеообрази, прожектирани върху огромни екрани. Въпреки това тя била толкова разочарована от провала си, че й се искало да хвърли автомата и да излезе от симулатора.

После на главата й поставили каската. Сали казва, че не изпитвала нищо не­обичайно, освен леко щипане и странен метален вкус в устата. Но вече убивала виртуалните терористи един след друг хладнокръвно и методично, сякаш е Рамбо или Клинт Истууд. „Когато двайсетина нападатели се втурваха срещу мен, раз­махвайки пушките си, аз спокойно зареждах своя автомат, поемах си дълбоко дъх, прицелвах се в онзи, който бе най-близо, стрелях, а после избирах следващата си жертва. Сякаш само след секунди чух глас да казва: „Окей, достатъчно.“ В залата за експерименти запалиха лампите… В тишината, възцарила се сред труповете нао­коло, аз всъщност очаквах нови нападатели и бях донякъде разочарована, когато специалистите започнаха да свалят електродите. Вдигнах поглед и се почудих дали някой не е преместил напред стрелките на часовниците: колкото и да бе невероят­но, бяха изминали цели двайсет минути. „Колко застрелях?“, попитах асистентката. Тя ме погледна недоумяващо: „Всичките.“

Експериментът променил живота на Сали. В следващите няколко дни тя осъз­нала, че е имала „едва ли не мистично преживяване […] най-важното в него бе не това, че се чувствах по-умна или възприемах по-бързо: онова, което ме смая, бе, че за пръв път в живота в главата ми всичко утихна… Умът ми, освободен от всякакви колебания, бе нещо невероятно. Изведнъж в главата ми настъпи изу­мителна тишина… Надявам се, ще ме разберете, когато ви кажа, че през след­ващите няколко седмици най-силното ми желание бе да се върна в симулатора и да сложат отново електродите на главата ми. Започнах да си задавам и много въпроси. Коя бях аз без онези натрапчиви мисли, които населяват съзнанието ми и ме тласкат към провал, защото се страхувам дори да опитам? И откъде идваха онези гласове?“

Някои от тези гласове повтарят обществените предразсъдъци, някои са ехото от личната ни история, някои изразяват генетичното ни наследство. Всички те за­едно, казва Сали, създават една невидима история, която определя съзнателните ни решения по начини, които рядко разбираме. Какво би се случило, ако можехме да пренапишем вътрешните си монолози или понякога дори напълно да ги заглу­шим?

Какво ще се случи, пита се Борхес, ако заслепен от фантазиите си, Дон Кихот нападне и убие истински човек? Въпросът на Борхес е фундаментален: какво се случва, когато приказките, измислени от нашето помнещо Аз, причиняват сериозна вреда на нас самите или на хората около нас? Според Борхес възможностите са три.

Има една честа възможност, която е много по-сложна и дълбока. Докато се сражава с въображаеми великани, Дон Кихот просто играе роля. След като обаче наистина убие човек, той се вкопчва с все сили във фантазиите си, защото само те ще дадат смисъл на трагичното му деяние. Парадоксалното е, че колкото по-големи само­жертви правим за една въображаема история, толкова по-упорито й вярваме, за­щото отчаяно искаме да открием смисъл в тези саможертви и в страданията, които сме причинили.

И така, вече видяхме, че нашето Аз също е измислена история като нациите, боговете и парите. У всеки един от нас има сложна система, която изхвърля на боклука повечето от преживяванията ни, запазва само няколко образци, смесва ги с кадри от филми, които сме гледали, романи, които сме чели, речи, които сме слу­шали, и блянове, които сме бленували, и от цялата тази каша изважда една привид­но логична история за това кой съм аз, откъде идвам и къде отивам. Тази история ми казва какво да обичам, кого да мразя и какво да правя със себе си. Тази история може дори да ме накара да пожертвам живота си, ако сюжетът го изисква. Всеки от нас си има своя жанр. Някои преживяват трагедия, други са герои в безкрайна религиозна драма, трети приемат живота като екшън филм, не са малко и онези, които се държат така, сякаш са актьори в комедия. Но накрая това са все истории. Измислени истории.

Някои икономисти предвиждат, че рано или късно неусъвършенстваните чове­ци ще станат абсолютно излишни. Роботи и 3D принтери вече заместват общите работници в дейности, изискващи физически труд, като производство на ризи, а високоинтелигентни алгоритми ще изместят служителите с бели якички. Банко­вите чиновници и туристическите агенти, които до неотдавна като че ли бяха аб­солютно защитени от автоматизацията, вече са вид, застрашен от изчезване. Кол­ко туристически агенти са ни необходими, след като можем със смартфоните си да си купим самолетни билети от алгоритъм?

Борсовите агенти също са застрашени от изчезване. Повечето финансови транзакции днес вече се осъществяват от компютърни алгоритми, които за секунда могат да обработят много по-голям обем информация, отколкото един човек за една година, и могат да реагират на информацията по-бързо, отколкото човекът ще мигне с очи. На 23 април 2013 г. сирийски хакери разбиха официалния туитър акаунт на „Асошиейтед Прес“. В 13:07 часа хакерите съобщиха, че Белият дом е нападнат и президентът Обама е ранен. Борсовите алгоритми, които постоянно следят новините, незабавно реагираха и започнаха бясно да продават акции. Ин­дексът „Дау Джоунс“ се срина и за шейсет секунди изгуби 150 пункта, което се равнява на загуба от 136 милиарда долара! В 13:10 „Асошиейтед Прес“ съобщи, че въпросният туит е фалшив. Алгоритмите смениха посоката и в 13:13 „Дау Джо­унс“ бе възстановил почти всички загуби.

Три години по-рано, на 6 май 2010 г., Нюйоркската фондова борса претърпя дори още по-голям шок. За пет минути – от 14:42 до 14:47 – „Дау Джоунс“ падна с 1000 пункта и загуби един трилион долара. След това отскочи обратно нагоре, като се върна на предишното си ниво за малко повече от три минути. Ето това се случва, когато свръхбързите компютърни програми отговарят за парите ни. Екс­пертите до днес се опитват да разберат какво предизвика този срив, известен като флаш краш. Те знаят, че вината носят алгоритмите, но все още не са съвсем наяс­но къде беше грешката. Някои борсови оператори в САЩ вече водят дела срещу борсовата търговия с алгоритми, като изтъкват, че тя е дискриминационна спрямо човешките същества, които просто не могат да реагират достатъчно бързо, за да я конкурират.

А ако следващия случай се запише в криптоверигите…

Онова, което е вярно за лекарите, е два пъти по-вярно за аптекарите. В 2011 г. в Сан Франциско отвори врати аптека, в която работеше един-единствен робот. Когато някой човек влезе в аптеката, роботът за секунда получава всички негови рецепти, както и подробна информация за всякакви лекарства, които той взема, и за неговите предполагаеми алергии. Роботът проверява да не би новите лекар­ства да имат негативно действие върху другите лекарства и възможните алергии и после ги отпуска на клиента. За една година роботът аптекар изпълни 2 милиона рецепти, без да допусне нито една грешка. Аптекарите от плът и кръв грешат сред­но при изпълнението на 1,7% от всички рецепти. Само в Съединените щати това се равнява на над 50 милиона погрешно изпълнени рецепти ежегодно!

А какво ще правят хората? Често се казва, че изкуството е последното (и един­ственото само човешко) убежище за хората. В свят, където компютрите са замес­тили лекарите, шофьорите, учителите и дори хазяите, всеки ли ще стане творец? Не е ясно обаче защо творчеството ще бъде защитено от алгоритмите. Защо сме толкова уверени, че компютрите никога няма да ни превъзхождат в композиране­то на музика? Според биологическите науки изкуството не е продукт на някакъв вълшебен дух или метафизична душа, а на органични алгоритми, които разпозна­ват математически модели. Ако това е така, няма причина неорганичните алго­ритми да не го овладеят.

Дейвид Коуп е професор по музикознание в Калифорнийския университет в Санта Крус. Той е и една от най-спорните фигури в света на класическата музи­ка. Коуп е разработил компютърни програми, които композират концерти, хора­ли, симфонии и опери. Първото му творение се наричаше EMI (Експерименти по музикален интелект), а неговият специалитет бе да имитира стила на Йохан Себастиан Бах. За разработването на програмата бяха необходими седем години, но веднъж завършен, EMI композира 5000 хорала в стила на Бах само за един ден. Коуп организира изпълнението на няколко от тези хорали на музикален фести­вал в Санта Крус. На фестивала някои ентусиазирани представители на публика­та похвалиха вълнуващото изпълнение и въодушевено обясняваха как музиката е докоснала най-тънките струни в душите им. Не знаеха, че музиката е създадена от EMI, а не от Бах, а когато узнаха истината, някои реагираха с мрачно мълчание, други – с гневно негодувание.

EMI продължи да се усъвършенства и се научи да имитира Бетховен, Шопен, Рахманинов и Стравински. Коуп осигури на EMI договор и първият й албум – „Класическа музика, композирана от компютър“ – спечели изненадващ успех. Но това предизвика още по-враждебна реакция от страна на ценителите на кла­сическата музика. Професор Стив Ларсън от Университета в Орегон отправи на Коуп музикално предизвикателство. Трима професионални пианисти трябваше да изсвирят три композиции една след друга: една от Бах, една от EMI и една от самия Ларсън. След това публиката трябваше да бъде познае кой коя музикална пиеса е композирал. Ларсън бе убеден, че хората лесно ще направят разлика между вдъхновената човешка музика и бездушния продукт на една машина. Коуп прие предизвикателството. На уречената дата стотици преподаватели, студенти и почи­татели на музиката се събраха в концертната зала на Университета в Орегон. След концерта публиката бе помолена да гласува. Резултатът? Слушателите смятаха, че композицията на EMI е истински Бах, че пиесата на Бах е композирана от Ларсън, а пиесата на Ларсън е дело на компютър.

Критиците продължиха да твърдят, че музиката на EMI е технически съвърше­на, но нещо й липсва. Твърде е точна. Няма дълбочина. Няма душа. Но слушайки композициите на EMI, без да знаят кой ги е създал, хората често ги хвалеха именно за богатата им душевност и емоционалното въздействие.

След успехите на EMI Коуп продължи да създава нови, още по-съвършени програми. Най-голямото му постижение бе програма, наречена Ани. Докато EMI композира музика според предварително установени правила, Ани е създадена на базата на самообучението. Музикалният й стил постоянно се променя и развива в отговор на новата информация, която получава от външния свят. Коуп няма пред­става каква ще е следващата композиция на Ани. Впрочем Ани не се ограничава с музикални пиеси, а изпробва силите си и в други форми на изкуството като поези­ята хайку. В 2011 г. Коуп публикува „Настъпва огнена нощ: 2000 хайку стихотво­рения от човек и от машина“. Някои от стиховете са написани от Ани, останали­те – от поети от плът и кръв. В книгата не се посочват авторите. Ако смятате, че сте в състояние да направите разлика между човешкото творчество и произведеното от машината, можете да изпробвате силите си.

В XXI в. ние може би ще станем свидетели на една масова нова безработна класа: хора, лишени от каквато и да е икономическа, политическа или дори творческа стойност, които не допринасят с нищо за благоденствието, мощта и славата на обществото. Тази „безполезна класа“ няма да е просто без работа – за нея няма да има работа.

Най-трудният проблем не е да се създадат нови професии. Най-трудният проблем е да се създадат нови професии, които хората да изпълняват по-добре от алгоритмите.

Ние често си въобразяваме, че демокрацията и свободният пазар побеждават, защото са „добри“. Истината е, че те побеждават, защото подобряват глобалната система за обработване на данни.

Датаистите обясняват на онези, които все още се прекланят пред същества от плът и кръв, че са прекалено привързани към остаряла технология. Homo sapiens е изживял времето си алгоритъм. Какво всъщност е предимството на хората пред кокошките? Само това, че при хората информационният поток се движи по много по-сложна схема. Хората поглъщат повече информация и я обработват, използвай­ки по-добри алгоритми от кокошките. (На езика на ежедневието това означава, че хората по презумпция имат по-дълбоки чувства и по-висши интелектуални спо­собности. Но спомнете си, че според сегашната биологическа догма емоциите и интелектът не са нищо друго освен алгоритми.) Е, добре, ако можем да създадем система за обработване на данни, която да асимилира дори повече информация от едно човешко същество и да я обработва по-ефикасно, няма ли тази система да бъде по-висша от човека, така както човекът е по-висш от кокошката?

Нито една част от Вселената не трябва да ос­тане извън голямата мрежа на живота, а блокирането на информационния поток би било най-големият грях. Какво е смъртта, ако не състояние, в което информа­ционният поток секва? Затова датаизмът провъзгласява свободата на информаци­ята за най-висше благо.

 Хората рядко успяват да си измислят някакви напълно нови ценности. За по­следен път това се случва през XVIII в., когато хуманистичната революция започ­ва да проповядва вдъхновяващите идеали за свобода, равенство и братство между хората. След 1789 г. – въпреки многобройните войни, революции и сътресения – хората не са успели да си изградят никакви нови ценности. Всички конфликти и борби оттогава насам са се водели или в името на трите хуманистични ценности, или в името на дори по-стари ценности като преклонение пред Бога или служба на нацията. Датаизмът е първото движение след 1789 г., което създава една наистина нова ценност: свобода на информацията.

Не трябва да смесваме свободата на информацията със стария либерален идеал за свобода на словото. Свободата на словото се дава на хората и защитава право­то им да мислят и да говорят каквото искат – а също така правото им да мълчат и да пазят мислите си за себе си. Свободата на информацията обаче не се дава на хората. Тя се дава на информацията.

 Индивидът се превръща в микрочип в една гигантска система, която никой не разбира напълно. Всеки ден аз поглъщам безброй битове информация посред­ством имейли, телефонни обаждания и статии; обработвам данните и изпращам обратно други битове информация чрез нови имейли, телефонни обаждания и статии. Аз не зная къде се вмествам в голямата схема на нещата, нито как моите би­тове информация се свързват с битовете, произведени от милиарди други хора или компютри. Нямам време да го установя, защото съм твърде зает да отговарям на имейли. И докато обработвам все повече данни все по-ефикасно – с още имейли, телефонни обаждания и статии, – аз заливам хората около мен с още повече данни.

Този несекващ поток от данни поражда нови изобретения и създава нови пре­дизвикателства, които никой не планира, никой не контролира и никой не проу­мява. Никой не разбира как функционира глобалната икономика и накъде върви глобалната политика. Но никой няма нужда да го разбира. Единственото, което е необходимо, е вие да отговаряте по-бързо на имейлите си – и да позволявате на системата да ги прочете. Както капиталистите вярват в невидимата ръка на сво­бодния пазар, така датаистите вярват в невидимата ръка на потока от данни.

Глобалната система за обработване на данни става всезнаеща и всемогъща, за­това да си свързан със системата, се превръща в единствен източник на смисъл. Хората искат да се слеят с информационния поток, защото, когато е част от ин­формационния поток, човек е част от нещо много по-голямо от него самия. Тради­ционните религии ни уверяваха, че всяка наша дума и действие са част от някакъв голям космичен замисъл, че Бог ни наблюдава всяка минута и следи всичките ни мисли и чувства. Религията на данните днес казва, че всяка наша дума и действие са част от големия информационен поток, че алгоритмите постоянно ни наблюда­ват и следят всичко, което правим и чувстваме. На повечето хора това много се ха­ресва. За вярващите да си откъснат от информационния поток, означава да нямаш смисъл в живота. Има ли някакво значение какво правиш или какво преживяваш, ако никой не научава за това и ако то не допринася по някакъв начин за глобалния обмен на информация?

Хуманизмът смята, че преживяванията се осъществяват вътре в нас и че трябва да открием в себе си смисъла на всичко случващо се, за да изпълним Вселената със смисъл. Датаистите вярват, че преживяванията нямат стойност, ако не са спо­делени, и че ние не трябва – не можем – да търсим смисъл в себе си. Ние трябва единствено да документираме и да свързваме преживяванията си с големия поток от данни, а алгоритмите ще открият техния смисъл и ще ни кажат какво да правим. Преди двайсет години японските туристи бяха обект на всеобщ присмех, защото винаги носеха фотоапарати и снимаха всичко, което видят. Днес всички го правят. Ако отидете в Индия и видите слон, вие не гледате слона и не се питате: „Какво изпитвам?“ – нямате време, защото търсите смартфона си, снимате слона, качвате снимката във Фейсбук, а после на всеки две минути проверявате колко лайкове сте получили. Да си водиш таен дневник – нещо обичайно за предишните поколе­ния, – за днешните младежи е абсолютно лишено от смисъл. Защо да пишеш нещо, ако никой няма да го прочете? Новото мото гласи: „Ако преживяваш нещо – до­кументирай го. Ако документираш нещо – качи го в интернет. Ако качиш нещо в интернет – сподели го.“

Датаизмът не е нито либерален, нито хуманистичен. Трябва да подчертаем обаче, че датаизмът не е антихуманистичен. Той няма нищо против човешките преживя­вания. Той просто не смята, че по своята същност те имат стойност.

Интернетът-на-всички-неща може би скоро ще създаде толкова мащабни и бързи потоци от данни, че дори усъвършенстваните човешки алгоритми няма да са в състояние да ги обработват. Когато автомобилите заместват файтоните, хората не усъвършенстват конете – те просто ги „пенсионират“. Може би е дошло време да направим същото с Homo sapiens.

 В кулминацията на много холивудски научнофантастични филми хората са из­правени пред нашествие от извънземни, армия от разбунтували се роботи или всезнаещ суперкомпютър, който иска да ги унищожи. Човешкият род сякаш е обречен. Но в последния момент, противно на всички очаквания, човечеството възтържествува благодарение на нещо, което извънземните, роботите и супер­компютрите не познават и не могат да разберат: любовта. Вдъхновен от своята любима, героят, който до този момент е бил манипулиран от суперкомпютъра и надупчен от куршумите на зли роботи, изведнъж прави някакъв неочакван ход и сразява озадачената Матрица. За датаизма сценарии от този род са направо смеш­ни. „Това ли е единственото, което можете да измислите? – укорява той холивуд­ските сценаристи. – Любов? И то дори не някаква платонична космична любов, а плътско привличане между два бозайника? Наистина ли смятате, че един всезнаещ компютър или извънземни, успели да покорят цялата Галактика, ще изгубят ума и дума просто пред прилив на хормони?“

Каква е ползата от демократични из­бори, когато алгоритмите знаят не само как всеки отделен човек ще гласува, но и скритите неврологични причини един човек да гласува за демократите, а друг – за републиканците? Хуманизмът повелява: „Слушайте чувствата си!“ но датаизмът заповядва: „Слушайте алгоритмите! Те знаят какво чувствате.“

Когато решавате за кого да се ожените, каква професия да изберете или дали да започнете война, датаизмът ще ви каже, че би било пълна загуба на време да се изкачвате на върха на планината, за да съзерцавате как слънцето залязва на хоризонта. Би било също толкова излишно да ходите в музей, да си водите дневник или да споделяте с приятел. Да, за да вземете правилните решения, вие трябва да се опознаете по-добре. Но в XXI в., ако искате да се опознаете, има много по-добри начини да го направите от това да се катерите по планините, да ходите по музеи или да пишете дневници. Ето ви няколко практически датаист- ки съвета:

„Искате да знаете кой сте всъщност? – пита датаизмът. – Забравете за плани­ните и музеите. Изследвали ли сте своята ДНК? Не?! Какво чакате? Направете го още днес. И убедете баба си и дядо си, майка си и баща си и братята и сестрите си и те да изследват своята ДНК – техните данни са важни за вас. А чували ли сте за биометричните устройства, които измерват кръвното ви налягане и пулса ви двайсет и четири часа дневно? Добре тогава – купете си такова устройство, сложете го на себе си и го свържете със смартфона си. А докато пазарувате, купете си и мобилна камера и микрофон, документирайте всичко, което правите, и го качете онлайн. И дайте възможност на Гугъл и Фейсбук да четат всичките ви имейли, да следят всич­ките ви разговори и електронни съобщения и да записват всичките ви лайкове и кликове. Ако направите всичко това, всемогъщите алгоритми на интернета-на-всички-неща ще ви кажат за кого да се ожените, каква професия да изберете и дали да тръгнете на война.“

Но откъде се появяват тези всемогъщи алгоритми? Това е тайната на датаизма. Както според християнството ние, хората, не можем да разберем Бог и Неговия замисъл, така датаизмът заявява, че човешкият мозък не може да проумее нови­те „божествени“ алгоритми. Днес, разбира се, алгоритмите най-често се пишат от човешки хакери. Но наистина важните алгоритми – например алгоритъмът на търсачката на „Гугъл“ – се разработват от огромни екипи. Всеки член на екипа е наясно само с една част от пъзела и никой не разбира алгоритъма като цяло.

Зародишният алгоритъм първоначално може да е бил разработен от хора, но развивайки се, той следва свой собствен път и отива там, където човек никога не е стъпвал и никога не може да го последва.

Имайки предвид всичко, което се случва в нашия хаотичен свят, върху какво да се съсредоточим?
Ако става въпрос за месеци, вероятно най-добре ще е да се съсредоточим върху непосредствени проблеми като размириците в Близкия изток, бежанската криза в Европа и забавянето на темповете на растеж на китайската икономика. Ако става въпрос за десетилетия, на преден план излизат глобалното затопляне, задълбоча­ващото се неравенство и сътресенията на трудовия пазар. Но ако погледнем на жи­вота в наистина дългосрочна перспектива, всички проблеми и промени ще бъдат засенчени от три взаимносвързани процеса:

1. Науката все повече се обединява около една всеобхватна догма, според която организмите са алгоритми, а животът – обработка на данни.
2. Интелектът се откъсва от съзнанието.
3. Несъзнателни, но високоинтелигентни алгоритми може би скоро ще ни по­знават по-добре, отколкото ние сами се познаваме.

Тези три процеса повдигат три важни въпроса, които, надявам се, ще останат в съзнанието ви дълго след като сте прочели тази книга:

1. Наистина ли организмите са просто алгоритми, а животът – просто обработ­ка на данни?
2. Кое е по-ценно – интелектът или съзнанието?
3. Какво ще се случи с обществото, политиката и ежедневния живот, когато не­съзнателни, но високоинтелигентни алгоритми ни познават по-добре, откол­кото ние сами се познаваме?

Има голямо объркване относно тази концепция за „свободната воля“. Хората очевидно имат воля, имат желания и понякога са свободни да изпълнят желанията си. Въпреки това, хората не са свободни да избират своите желания. Можете лесно да го наблюдавате. Просто вижте следващата мисъл, която ще  се разкрие в ума ви. Откъде дойде? Избрахте ли да го помислите? Очевидно не.

Когато внимателно наблюдавате собствения си ум, вие осъзнавате, че не избирате свободно какво да мислите, какво да чувствате и какво искате. Осъзнаването на това може да ни помогне да станем по-малко обсебващи в нашите мнения, в нашите чувства и в нашите желания. Хората обикновено придават толкова голямо значение на своите желания, че се стремят да контролират и оформят целия свят според тях. В стремежа към желанията си, хората летят до Луната, водят световни войни и унищожават екологичната система. Ако разбирате, че вашите желания не са резултат от свободния избор, а са резултат от биохимичните процеси във вашето тяло и мозък, вие се надявате, че ще бъдете по-малко заети с тях.

Мисля, че разбирането на себе си, умовете и желанията ни, както те наистина са, ще направи света по-добро място, отколкото ако се опитаме да осъзнаем каквато и да е фантазия на ума ни. Ето защо аз лично посвещавам два часа всеки ден на медитация, всяка година ходя на дълго медитационно оттегляне между 30 и 60 дни. Практикувам медитацията на Випассана, която е метод за наблюдение на съзнанието по систематичен и обективен начин. Умът непрекъснато е в контакт с усещанията на тялото. Във всеки момент винаги изпитваме някакво усещане в тялото и умът реагира на него.

Дори когато смятаме, че реагираме на световната финансова криза, на това, което Доналд Тръмп казва по телевизията или на болезнен спомен от детството, всъщност реагираме на някакво телесно усещане, което присъства тук и сега. Във Випасана се обучаваме да наблюдаваме систематично и обективно усещанията на тялото и реакциите на ума към тях, като по този начин разкриваме най-дълбоките ни умствени модели. Медитацията не е бягство от реалността. Тя се свързва с реалността. Най-малко два часа в денонощието действително наблюдавам реалността, докато за останалите 22 часа се затрупвам с имейли, туитове и забавни видеоклипове за котки. Без яснотата и прозрението, които придобих от практикуването на Випассана, не бих могъл да напиша Сапиенс и Хомо Деус.

Линкове за сваляне:

или

или

Други препоръчани книги:

Sapiens. Кратка история на човечеството – Ювал Ноа Харари 21 урока за 21-ви век – Ювал Ноа Харари Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Кратка история на иновациите – Мат Ридли Мощ срещу Сила. Скритите фактори, определящи човешкото поведение – Дейвид Хокинс