Да достигнеш небесата – Майк Хорн

0

mike-horn-nebesata-4eti.me-coverПрез целия си живот Майк Хорн изпитва неудържим стремеж към непознатото. Въплътил волния дух на Одисей, той не се страхува да предизвиква боговете, докато се спуска по бързеите на Амазонка, изминава 40 000 километра, следвайки линията на екватора, или прекосява Северния полюс в мрака на полярната нощ. Негов дом са горските пущинаци и непроходимите джунгли, скърцащите ледове и смълчаните пустини. Просмукала се в съществото му, природата е продължение на него самия.
В “Да докоснеш небесата” смелият приключенец ни прави част от най-рискованата си експедиция досега. Без въже, кислородна бутилка и какъвто и да е опит в катеренето на високи върхове Майк предприема последователно изкачване на четири осемхилядника от Хималайската верига. Заедно с трима верни приятели той ще преодолява скрити цепнатини и коварни снежни мостове по пътя към Зоната на смъртта – разредения въздух след 7500 метра, в който съзнанието се замъглява, движенията се забавят, а всяка грешка води до фатални последици. Когато телата им се предадат и дори забиването на пикела се превърне в непосилна задача, мъжете ще трябва да продължат със силата на волята.
Набирайки височина по склоновете на суровите гиганти, Майк постепенно ни допуска до извора на мотивацията и вдъхновението, превърнали го в легендата, която е днес – бурното детство в Южна Африка, отношенията с баща му, който го научава да “гледа отвъд стената”, жестоката действителност в армията и нежната любов на съпругата му Кати, чийто дух съпровожда всяка негова крачка. Там, в наситеносиния безкрай, откриваме не само скритото лице на една велик изследовател, но и неоспоримото доказателство, че ако следваме порива на мечтите си, можем да докоснем небесата.
Майк Хорн е пример за човек, в чийто жили тече свободния дух и който никога не се примирява и не прави компромис с мечтите си. Той обикаля Северния полюс по време на дългите полярни нощи, вървял е по лед, прекосявал е пустини, спускал се е по бързеи и си е проправял пътя през джунглата. А сега разказва за най-смелото си си предизвикателството: заедно с трима приятели Майк Хорн изкачва последователно четири хималайски върха по 8000 m. Без бутилиран кислород, без въжета – по старите закони на алпинизма, единствено със собствени сили.
Приключенецът разказва за дълбоките извори на мотивацията си, за това, което го вдъхновява: баща му, който на осем години го учи да “гледа зад оградата”, и съпругата му Кати, неговата пътеводна звезда, която наскоро се спомина от тежко заболяване, но духът ѝ продължава да го съпътства на всяка крачка. Майк Хорн за първи път кани читателя в най-личното си пространство.

“Невъзможно.
Неосъществимо.
Неизпълнимо.
Толкова е рисковано, безразсъдно е, абсурдно е.
Позната изтъркана песен. Чувал съм я във всички тонове. Изобщо не си давам сметка за това, а продъл­жавам. Харесва ми мисълта, че съм отговорен за съ­ществуването си, не толкова за нещата, които ми се случват, колкото за начина, по който ще ги приема. Опитвам се никога да не казвам „не“, независимо от си­туацията, дори и пред препятствие. Понякога в тези неконтролируеми моменти откриваш ценни неща за себе си или животът ти придобива смисъл. Избрах да изследвам света, за да остана изненадан, възхитен, лю­бопитен. Също и заради тръпката от непознатото. Мога да потъвам, да падам или да загубя разсъдъка си, защото имам само 30% кислород, който оросява мозъка ми, мога да седна на 8000 м височина и повече да не по­мръдна, защото е достатъчно само да затворя очи и да потъна в съня си насред цялата тази красота около мен. Но мога също и да се изправя и да продължа, за да разкажа на децата си това, което съзрях там горе, за да не се ограничавам с мечтите за един по-добър свят, а да намеря начин да помогна светът да стане по-добър.
Аз обаче не съм мъдрец, вдъхновявам се от уроци­те, които получих. Бяха ми дадени от природата и от всичко, което срещнах по пътя си. Да изследваш означа­ва да намериш отговори и да се върнеш, за да ги споде­лиш с другите. Никой не се изкачва само за да се изкачи, винаги има причина, смисъл, търсене. Тези, които тръг­ват, търсят отговори и в тях винаги откриват нещо ново. В живота ни непрестанно изникват нови въпроси, нови причини, за да стигнем все по-далеч…” – Майк Хорн

За мен рожденият ден не е какъв да е празник. Това е припомняне, че имаш една година по-малко да осъществиш всичко, което ти остава. Това ще рече: „Размърдай си задника, приятелче, и бързо!“.

Опитвах да спасявам животи, било то насред пла­нината, в морето или през войната, залагайки живота си за другите. Онези приятели, които живеят живо­та си пълноценно, плащат крайната цена, както и аз може би ще платя един ден предвид това, с което се занимавам. И затова не разумът ще спре всички ни да живеем, а по-скоро с разума всички ще живеем по-предпазливо и ще се учим от грешките си. Има 30 000 дни в един живот! Изживейте всеки от тях максимално пълноценно! Животът ви дава избор, живот дълъг и тесен, осеян с много малко опасности; или един кра­тък и необятен живот, в който ще поемате много рискове. Всички сами избираме как искаме да изживеем живота си.
Ако живеете в мир и сте щастливи от връзката, която сте изградили с онези, които са ви напуснали, тогава можете по-лесно да приемете факта, че тези скъпи същества са ви били отнети. Макар и често да си мислех, че не беше честно да ми отнемат хората, които обичах, отдавна приех факта, че техните лич­ности вече не са тук, но духът им ще живее вечно. И поради тази причина не съм привързан към никое тяло; привързан съм към духа на някоя личност, към неговата доброта.
Ако умра, правейки това, което обичам, ще умра щастлив. Дъщерите ми и семейството ми ще се рад­ват за мен, духът ми ще напусне тялото ми, което ще е станало старо и безполезно. Така духът ми ще бъде освободен и ще може да обиколи света в пълна свобода, тялото ми вече няма да може да го възпре.

Когато Кати ни напусна, разбрах, че приемането ни позволява да живеем щастливи и че реалността неви­наги е вълшебна приказка. Стойността на живота е в ръцете ни. Сами трябва да изградим същината си, ли­чността си, сами трябва да направим крачка встрани, за да изживеем мечтите си и никога да не се оставяме да бъдем затворници.
Но човек не трябва никога да се чувства no-велик от живота. Остани смирен, живей простичко, уважавай при всички обстоятелства, това е най-лесният на­чин да се пребориш с ежедневните проблеми. Именно в простотата намираме решенията.

Както баща ми винаги ми казваше и както днес пов­тарям на дъщерите си:
трябва да си здраво стъпил на земята, за да успееш да докоснеш небесата

 

И ОЩЕ НЯКОЛКО ИЗБРАНИ ЦИТАТА

Научих, че времето във високата планина се измерва в една величина, която няма нищо общо с обичайните ни възприятия. Долу в градовете все казваме, че няма­ме време. Това е, защото не искаме да го вземем. Отвъд 7500 м времето е твоят живот. Умът ти се забавя за­едно с времето и виждаш как животът ти тече секунда след секунда. Вземаш времето в ръцете си, наслаждаваш му се като на най-ценното нещо, което имаш. То не се разпръсква на парчета, концентрира се, хомогенизира се, изпращайки те в една безметежна вселена.

Противно на поговорката времето не е пари, то е самият живот. В ежедневието се оставяме да ни изто­щават толкова много неща, които смятаме, че трябва да направим… или че бихме могли да направим. Когато човек вземе времето си в свои ръце, когато максимално ограничи броя на възможностите, тогава истински вкусва живота.

През 1989 г. навлизам рязко в живота си като мъж. Един от чичовците ми оглавява дружество за внос и износ на плодове и зеленчуци. Предлага ми работа, която ще ми позволи паралелно да уча икономика. Освен това имам нужда и от пари. Не е дребен бизнес.
Всяка сутрин идват камиони, натоварени със зеле, домати и лимони в огромни количества. Тази стока трябва да се разпродаде през деня, в противен случай се разваля. Една неправилна преценка може да струва скъпо.
Не знаех, че имам търговски нюх.
Добър търговец на зеленчуци съм. Пътят пред мен е широк и обещаващ като магистрала. За една година се превръщам в младия вълк на южноафриканската бур­жоазия – един от онези хора, които допринасят за раз­цвета на страната. Парите идват. Имам хубава кола, мотор, къща. Посещавам добри ресторанти, грижа се за външния си вид. Част съм от деловата класа. Зао­биколен съм от приятели, през уикендите организи­раме барбекюта, ходим на плаж, правим купони. Това е едно много приятно съществуване. Зоната ми на комфорт е застлана с коприна. Не мога и да мечтая за нещо по-добро.
Само че.

Само че всичко това ме отегчава. Този начин на жи­вот за мен е твърде предвидим. Да търгувам дини за фасул, да купувам малтийски портокали, да обсъждам цената на доматите „Санзана“ трето качество, чу­десно. Но преди четири години аз насочвах мерника си във враговете. Да премина от бойното поле към пазара за плодове и зеленчуци е малко отегчително. Имам чув­ството, че спя. Не искам да свърша в това кресло като стар търговец с цигара в уста, вестник „Борса“ в ръка и шкембе, увиснало до коленете. Чувствам, че се заду­шавам.
Печеля пари? Голяма работа. Притежавам материал­ни блага? So what? Приятелите ми ме уважават? Какво от това? Последната стереоуредба „Сони“ няма да ме направи по-щастлив. Новият ми „Голф“ няма да накара сърцето ми да тупти.
Трябва да има нещо отвъд стената.

С тази жена до мен всичко си е на мястото. Не се стремя да угаждам на никого, нито мечтая да задово­лявам нечии идеали, нито пък искам да си отмъщавам за нещо. Преждевременната смърт на баща ми ми по­каза, че животът е безценно съкровище и от това си съставих лична философия: в никакъв случай не трябва да пропилявам това съкровище в каквато и да е рути­на, или в навици, всеки от които се равнява на малка смърт. Колко дни живее човек? Три хиляди? Колко часа? Седемстотин и двадесет хиляди? Което прави чети­ридесет и три милиона минути… Не трябва да пропи­лявам нито една. Баща ми нямаше късмета да доживее до старини, имаше половин живот. Надявам се, че аз ще живея пълноценно. И вече смятам, че само един живот не е достатъчен. Искам да вървя по непознати пъти­ща, да откривам диви пейзажи, да разговарям с хора от всички краища на планетата, искам да обиколя света, да наблюдавам изгревите в Андите и залезите в Монго­лия. Искам, искам…
… Да прогледна отвъд стената.

Истинската стойност на живота е в нас самите. Всеки има нещо уникално в себе си. Никой и нищо не може да ни го отнеме. Не можеш да си купиш енергията и коп­нежа. Борсата може да рухне, но това няма да промени нищо, тази стойност е винаги в нас. Разбрах, че парите не ме интересуват. Да замина някъде навън, възможно най-далеч, отвъд стената, за да се обогатя вътрешно – ето какво истински осмисля съществуването ми. И съм сигурен, че всеки посвоему може да следва този на­чин на живот.
Всеки може да погледне отвъд стената…

Зоната на смъртта… онова място, което се намира над 7500 м. Когато достигнеш тази граница в планина­та без кислородна маска, мозъкът се изключва. Часове­те са броени. Невъзможно е да оцелееш повече от 20-24 часа без прекъсване – и тази продължителност е от­носителна, според човека. Във въздуха, който дишаме, обикновено има 21% кислород. С височината процен­тът намалява. А кислородът е необходим за произвеж­дането на енергия в организма. Когато парциалното налягане на кислорода в артериалната кръв спадне, жи­вотът приключва. Механизмът е простичък: клетките се обезгазяват, тъй като кислородът, който съдържат, излиза, за да уравновеси налягането между средата от­вън и тази в организма. Последствията са бързи: болки в главата, затруднено дишане, следва гадене, координа­цията на движенията се затруднява, съзнанието се за­мъглява. За няколко часа клетките некротизират.
Когато количеството кислород в кръвта спадне до 17%, границата между оцеляване и пълно замъгляване на съзнанието е достигната. Когато стигне 10%, време­то, което ти остава, е три минути. Първо полудяваш, а после умираш.

Алпинистът Гюнтер Меснер е първият, който е на­рекъл зоната отвъд 7500 м „зона на смъртта“. Заедно с брат му Райнхолд са установили и описали симпто­мите: апатия, липса на апетит, раздразнителност. Всяко усилие става мъчително. Простото движение да забиеш пикела е непосилно. Да завържеш обувките си на 6000 м се превръща в твърде сложно действие. На 7000 м рискът от оток е огромен. На 8000 м е почти невъзможно да повдигнеш крака си, за да направиш една крачка. Единственото нещо, което надделява, е воля­та. Държиш се само благодарение на нея.
И не само липсата на кислород е заплашителна: вя­търът е страховит; температурата варира между -20 и -60°С; лавините са непредвидими; прогнозата е рязко променлива. Ако се изпотиш, замръзваш. Ако пиеш вода, ще се изпотиш. Ако заспиш, ще е завинаги. Ако белите ти дробове замръзнат, свършено е с теб.
Има само един монотонен лайтмотив: дръж се, дръж се, дръж се.

Неуспехът в планината е част от приключението. Важното е да оцелееш. Винаги ще има друга възможност, друго пътуване, друго предизвикателство. Няма зна­чение, че си признат алпинист или смел приключенец – никога няма да си по-добър от природата.
Смелостта, да. Безстрашието, добре. Но неправилно премереното безстрашие, не. С всяко решение залагаш живота си. Трябва да си способен да направиш решава­щия избор, четейки метеорологичния бюлетин, изпра­вен пред ледена стена или срещу океан от облаци. Чака­нето е лош съветник; в прекаленото чакане на „добър“ метеорологичен прозорец нетърпението надделява над всичко и можеш да загубиш разумната си преценка.
Какво кара хората да надхвърлят себе си по този на­чин?
Необяснимо е и все пак, това е най-силната част от нас самите.

Точно в полунощ, насред мрака, най-после атакуваме Гашербрум II от горния базов лагер. Добре аклимати­зирани. С достатъчно червени кръвни телца. Фред и Оливие отново са отпред, но скоро пътищата ни ще се разделят. Всеки прокарва свой собствен път. В един момент виждам светлините на другарите си, друг път съм сам. Това не ме тревожи: започвам да се справям сам и, парадоксално – самостоятелното катерене изисква по-малко енергия. Челникът ми осветява скалните гън­ки. Стремя се да ги откривам.

Когато се катериш в толкова тъмна нощ, лампата ос­ветява само най-същественото пред теб, останало­то вече не е от значение. Знаеш, че около теб дебнат опасности – ледени блокове, скали… – но не ги виж­даш. Когато вдигнеш глава, челникът ти показва пътя. Всичко, което е зад или около теб, е притъмнено и не съществува. Светлината се отразява в леда, пресреща силуетите на другарите ти и рисува призрачни фор­ми. В тази нереалност въображението се разгръща. Не виждаш колко стръмен е склонът, не виждаш какво ти остава да изкатериш. Ти си единствено в настоящия момент, свръхсъсредоточен в тесния сноп светлина. Единствената ти надежда е тази светлина. Навсякъде, където е тъмно, е минно поле. Обожавам да се катеря през нощта, реалността вече не съществува, почти няма и възможности. А колкото по-малко възможнос­ти имаш, толкова по-бързо вземаш решение.
Леко съм разочарован, че слънцето изгрява.
Постепенно светлината огрява планината. Аз съм на ръба. Небето става яркосиньо. Малко по малко умора­та ме наляга. На някои заснежени пасажи изразходвам огромно количество енергия. Изминаването на един ме­тър ми коства страшно много. Понякога се питам как­во изобщо правя тук. Крача, плъзгам се назад и всичко се повтаря отново и отново. До безкрайност. Тъпча на място. Отчайващо. Но се успокоявам, защото опитът ме е научил: изнервянето е синоним на загуба на енер­гия. Радвам се, че се боря.

Склоновете на Еверест са замърсени. Палатки, щай­ги, бутилки, тоалетни, всичко остава там. Хората оскверняват най-далечните кътчета на планетата. Има цели водовъртежи от пластмаса, големи колкото континенти, които плават в океаните. Има морски ями, замърсени от разлагането на боклука. Има цели страни, чиято земя е напоена с човешки отпадъци. Хи­ляди тонове изпражнения се изхвърлят в реките. Пам­пасите са осеяни с ръждясали коли, пустините служат за диви бунища… Въпреки това планините остават символ на абсолютната чистота.

Никога не съм се смятал за еколог, но от двадесет години изследвам света и видях щетите от замърсява­нето, засегнали най-необитаемите кътчета на Земята. Пластмасови галактики задушават фауната и флора­та в морето, в джунглата, по протежението на река Амазонка и с всички сили унищожават горите. Земята ми е дала твърде много, за да продължавам да я обика­лям надлъж и нашир, без да давам нищо в замяна, прес­трувайки се, че замърсяването не ме засяга. Има хиляди книги, които говорят за околната среда, специалисти, които трупат доклади за климатичните промени и от години ни предупреждават, че трябва да ограничим разхищението си, че ако не променим консуматорските си навици, вървим към гибел, но какво се е променило? Нямам никакъв урок, който да преподам. Искам просто да споделя опита си и най-разумно да използвам всичко, което знам: да заведа младите хора до онези кътчета, където да им покажа красотата и крехкостта на света ни… за да се докосне тази емоция до сърцата им, да я запомнят завинаги. И един ден да решат да променят нещата.

Тръгваме посред нощ, разбира се. Въпросът е другите експедиции да не ни пречат. Тъкмо достигам ледника и прескачайки един поток, се подхлъзна и пропуквам ле­дения слой. Единият ми крак е мокър. Има опасност измръзналата кожа да се напука. Но дума не може да става за връщане. Имам резервни обувки в Лагер 2. За щастие палатката е непокътната. Правим почивка, докато кръвообращението на засегнатия крак се възстанови. Знам какво ще ми струва, ако получа измръзвания. По­лярният кръг ми остави болезнени спомени.
Два часа по-късно, отпочинали, тръгваме отново. Планината е пуста, другите катерачи още не са се поя­вили. Снегът е добър, нито прекалено рехав, нито много твърд, позволява добро закрепване. Коби води, на около петдесетина метра от мен е. Вече виждам първите въжета, във всякакви цветове. Пристигаме на гърлото. И ето, разочарование. Леденият вятър е образувал нови слаби снежни слоеве. Ходенето по тези пластове е сигурна смърт. Дума да не става дори с пръст да докосвам тази снежна маса. Коби се връща обратно.
Слизаме. По пътя срещаме група катерачи. Със си­гурност ще се сблъскат със същото препятствие, с което се сблъскахме и ние. Невъзможно е да осъществим контакт: твърде далеч сме и вятърът отнася думите ни. Двеста метра по-надолу един мъж се клатушка сам по склона. Не е добре аклиматизиран. Рискува да пад­не. Коби му крещи да спре. Но той се е затворил в себе си. Продължава напред като зомби. На тази височина, в случай на болест, нищо не може да се направи. Следя го с поглед, в случай че полети надолу. Не искам да попад­на в траекторията му. За щастие човекът осъзнава, че няма да стигне до върха. Спира, връща се по стъпките си като пиян. Още по-добре. Склонът изисква пълната ми съсредоточеност. Възобновявам концентрацията си.
Крясък – глух и страшен.
Човекът се търкаля по склона, който го свлича на­долу все по-бързо и по-бързо. Би трябвало да се закачи за стената, но скоростта го блъска и размята. Ще пад­не в пропастта. Ние сме там, плътно прилепнали към стената, вцепенени и безсилни. Чудо – спира се точно в последния момент. Минават няколко секунди. А после продължава да върви, сякаш нищо не се е случило, сли­зайки към Лагер 3. Този тип или е някой дзен майстор, или шоковият ефект и липсата на кислород напълно са увредили реакциите му. Изглежда безразличен. Типична реакция за височинна болест: започваш да се отчужда­ваш. Вече нищо няма значение. Емпатията не същест­вува. Инстинктът за оцеляване отслабва. Волята из­чезва. Вече си нищо.
Тази мисъл ме приковава на място. Животът ми струва това, което аз вложа в него – мечтите ми, емо­циите ми, любовта ми, Кати, дъщерите ми. Чувствам се разрязан на две, сякаш външната ми обвивка е отде­лена от мен самия. Аз съм актьор и наблюдател, отвътре и отвън. Това е халюцинация.
Оцелелият в крайна сметка се връща по стъпките си. Все пак е с разсъдъка си.

Времето е лошо. Чакане, чакане, чакане. Какво да пра­виш, освен да играеш карти, да четеш „Война и мир“, да изричаш нежни думи на жена си и да изтърпиш болката си. Малко съм притеснен за палатката, която остави­хме на склона на планината. Надявам се, че ще издържи.
И така, тъй като няма нещо по-добро за правене, отиваме до Мемориала на Гилки.
Разходката е спокойна; мястото е все така впечат­ляващо. Трогателно е. Снегът е мръсен. Един ръждясал пикел се показва измежду камините. Коби разчита гра­вираните имена. От последния път, преди три години, списъкът се е удължил: единадесетте имена от август 2008 г. са тук. Една италианка, Мишел Файт, е падна­ла със ски на следващата година. Един българин, Петър Унжиев, е починал вследствие на оток. Един чех, Веслав Хжашч, е получил сърдечен удар. Един унгарец, Ласло Варкони, е паднал в пропаст. Един англичанин, Питър Кинлак, е умрял от изтощение… Повече от 250 души са загинали по склоновете на Еверест. А ако добавим и другите върхове, списъкът се умножава по десет… Един се откачил от въжето, друг счупил котките си, трети просто изчезнал. К2 е убиец. Не само мъже и жени умират, но и надежди, усилия, мечти.
Планината тук отново ми говори. Казва ми да по-бързам. В това съм сигурен: трябва да се изкача бързо и да се върна още по-бързо. Създаваме си нова зона на комфорт в ниското. Трябва да излезем от нея. Спешно. Споделям на Коби. Съгласен е.

Един шантав проект се ражда в съзнанието ми. Ис­кам да направя обиколка на Земята по линията на екватора. Сам. Без моторизирано превозно средство. Ще ме нарекат умопобъркан ненормалник, но съм свикнал.
Ненормалник, може би. Но умопобъркан, със сигур­ност не.
Впускам се в това приключение, без да умея да пла­вам. Впрочем трябва да прекося Атлантическия океан с платноходка. Не познавам джунглата. А там има пирани, костенурки, черни каймани, насекоми, анаконди и други змии, както и всичко, което би могло да застра­ши живота ми. Амазонската джунгла притежава всич­ки опасности, събрани накуп. Броят им е умопомрачи­телен: 2000 вида риби, 500 вида земноводни, 400 вида влечуги, 130 000 вида безгръбначни…
Това е точно за мен. Този път съм актьор в собстве­ните си мечти.
Ще пътувам 17 месеца, както мога: пеша, с кану, с платноходка, с колело, на магаре или, ако трябва, с тро­тинетка, ще прекося джунглата, океана, пустините. Имам само смътна представа какво ме очаква: но тази част от загадката ми харесва. Атлантическият океан, Южна Америка, Тихият океан, Индонезийските остро­ви, Индийският океан, Африка. Правя го. Изхранвам се с животните по тези места, ориентирам се по слън­цето, следвам усета си, моя отличен усет, и понякога мисля за баща си. Ако ме беше видял …
Изпълнявам обиколката си по план – или почти. Ха­пят ме разгневени насекоми, нападат ме опасни жи­вотни, сблъсквам се с океанските вълни, но се справям. Издържам благодарение на желязната си воля да вървя напред, да устоявам, да не се отказвам. В несвяст съм в продължение на четири дни, след като съм ухапан от змия, но го преодолявам. Хващам кайман, за да се нахра­ня, и кълна се – много е вкусен. Но опасностите на при­родата са нищо в сравнение с човешките опасности: в Африка съм изправен пред наказателен взвод, за да бъда разстрелян; колумбийски наркодилъри се опитват да се отърват от мен, преминавам през територии, където бушуват непонятни войни. Обвинен съм в шпионаж. Просто не ме познават добре… Едва не се удавям по време на буря в езерото Виктория… За щастие амазонските пирани, за които ми бяха разказвали толкова страшни неща, не ме закачат.
По време на това пътешествие, с което завършвам века – завръщам се през 2000 г. – за първи път нито съ­жалявам за нещо, нито искам да се върна обратно.
Пътешествието е преди всичко духовно.
(Тези приключения Майк описва в книгата си “Пътешествие по Екватора – 40 000 километра, за да се срещнеш със света” – очаквайте скоро на http://4eti.me )

Равносметката е жестока. Авантюристите често се смятат за безсмъртни, но не са. Казвам си, че не си струва да рискуваш живота си за няколко снимки, с които ще се продаде един часовник, блокче шоколад или чифт маратонки, безсмислено е. Трябва да правиш не­щата, защото искаш да ги правиш, не за да задоволиш нечий рекламен интерес. Ако той съвпада със собстве­ната ти страст, добре. Но да плащаш с живота си за продажбата на някакъв си мъжки парфюм, не.
От „Сектор“ променят философията си. Старият екип е заменен. Мъжът с очилата „Рей Бан“ отива при „Персол“. Разрушават се приятелските връзки, които ни свързваха: шампионите са заменими, за тях те не са нищо повече от рекламни лица. Начинът на мислене вече не е същият, скоростта на информацията разтърсва всичко, влиянието на рекламата е безумно. Рекордите продължават да се редят един след друг, това е ясно, но хората забравят, че зад всичко това стои цената на човешкия живот. Шантал Модюи и Патрик де Гаярдон скоро ще бъдат забравени от рекламните специалисти. Но не и от мен.
Постижение: това ли искам наистина? Питам се.
Можеш да скочиш по-високо, да стигнеш по-далеч, да проявиш повече смелост, да покачиш нивото си на из­дръжливост, но не трябва никога, никога да забравяш да бъдеш естествен.
Пред природата смирението е задължително.
Трябва да намериш равновесието между предизви­кателството и скромността, между високомерието и умереността. Балансът е крехък и незабележим, но изисква постоянна бдителност. Едно е да си уверен. Но да си твърде уверен е сигурна гибел. Екстремното приключение се случва в най-дълбоките дебри на нас са­мите.
Това е урокът ми от екватора.

Когато Парик де Гаярдон загина, един спортен вест­ник му посвети следното изречение: „Със своите из­обретения някои хора промениха живота ни. Други – мечтите ни“.
Моите мечти си остават същите. Но не забравям, че съм съвсем малък пред този неизмерим свят.

Да поговорим за мечките. Всеки знае, че мечката е опа­сен ловец, впечатляващ хищен бозайник с невероятни способности. Може да усети слаба миризма от 50 км разстояние; да измине 100 км за един ден, достигайки скорост 40 км/час; да преплува феноменални разстоя­ния в ледените води. От духа на мечката са вдъхновени легендите на древните народи, особено тук, на Север­ния полюс. Тя е символ на смелостта, силата, находчи­востта. Инуитите я наричат Нанук и за тях има поч­ти божествено значение: тя решава дали ритуалите са били добре спазени. Мечката кодиак може да бъде стра­ховита, достига 2-3 м височина и тегло 800 кг, дори един тон. Една мечка може да плува под вода 10 мину­ти, без да си поема въздух. Що се отнася до ноктите на полярната мечка, те приличат на малки саби: дълги 7 см, остри като бръсначи. Животното също така има 42 зъба, с които разкъсва на парчета 40 кг храна на ден. Случва се да напада и човек, особено ако човекът мири­ше на тюлен…
Това е всичко, което знаех, преди да тръгна на път. И там за малко да се простя с живота си. Но имах късмет: инуитите, които нямат почти нищо, споделиха с мен оскъдните си средства. Щедростта им е безкрайна. Симон беше един от тях. Бях изгубил всичко след пожар в палатката ми и бях останал без почти никакъв ин­вентар. Видял мизерията на този самотен странник в ледената пустош, той ме прие топлосърдечно. Предло­жи ми чифт подплатени ръкавици, даде ми храна, гово­ри си с мен. Преди всичко ме научи на основни неща: как да си построя иглу, да разчитам дирите на мечките и най-важното – как да се държа в случай на непредвидена среща с някоя 800-килограмова плюшена играчка.
Всъщност е много просто. Трябва да си придадеш ве­личие, разпервайки ръце, което създава впечатление у животното, че си има работа със значителен съперник. Не бива да му обръщащ гръб – знак на бягство, предиз­виква нападение. Не гледай дивото животно в очите, това го провокира. Не е лесно, понеже първият ти ре­флекс е да побегнеш като ракета! Съветите на Симон ми бяха много ценни. Този мъж живееше в своята вселе­на, следвайки инстинкта си и знанието, предадено му от прадедите.
Един ден го попитах за насоки в маршрута ми на една карта и той ми се изсмя в лицето. Без да влага ирония или подигравка. Просто за един инуит картата няма никакъв смисъл. Това е плоска проекция в умален мащаб. Как може да се картографира вятърът? Да се посочи движението на облаците? Как може картата да ти по­каже небето, въздуха? Да сигнализира опасността от прииждаща вълна? Как ще разпознаеш знаците, предиз­вестяващи буря? До такава степен се опитваме да опи­томим пространството… Симон пазеше в спомените си пътуванията, които сам бе осъществявал, и тези, за които му бе разказвал баща му. Можеше да назове все­ки пасаж по ледовете. Доверяваше се на несигурни, но древни сведения. Казваше ми: – Майк, тръгваш от тук и вървиш от малката луна до голямата луна. Когато видиш планината с глава на мечка, продължаваш още до долината с моржовия зъб. Върви по посока на изгряващото слънце и намери пла­нината, която прилича на бременна жена. После обърни гръб на изгряващото слънце и върви към залязващото слънце. И тогава ще пристигнеш.
Слушах внимателно това хилядолетно знание, което ми предаваше. Северозападният морски път, набелязан от Кук и Ванкувър през 1776 г. и преплаван за първи пет от Руал Амундсен през 1903 г., стана реалност и за мен. Този 1500-километров маршрут, съединяващ Атлантическия с Тихия океан, вече не е само понятие. А реалност. Знаех, че следвайки ориен­тирите на Симон, ще навляза в света на знаците, на промъкващите се по леда привидения, на знанията, завещани от прадедите. Главата на мечката, зъбът на моржа и бременната планина бяха по-истински от кота 765, денивелацията на скалите или гранит­ния талвег. Системата на Симон имаше и още едно предимство – в случай че загубиш картата си и ба­терията на джипиеса падне. Вятърът може да отнесе картата ми или огън да я изгори. Но картините на инуитите остават запечатани в съзнанието ми. Те са винаги там, дълбоко в паметта ми.
Това е едно съкровище, което Симон ми завеща.

Северните народи имат десетки думи, за да опишат снега. Екстремните условия, в които живеят, изис­кват подходящи термини. Трябва да можеш да опишеш с точност състоянието на леда. Едно прилагателно може да определи разликата между живота и смъртта. Има изрази за мокър сняг, пресен сняг, кален сняг, сняг на преспи, снеговалеж, ледения слой, който се образува след дъжд, снега на иглуто, снега, който скърца под краката, снежната маса, която вятърът довява от северозапад, снега за пиене, ледените шушулки по прозорците, сте­пания сняг, където някое куче е спало… Какво богат­ство! Но и каква простота у тези хора.
Има два народа, у които усетих еднакво силна емпатия с природата: инуитите и бушмените. Мислех, че имам ясен мироглед, но на остров Бафинова земя, накрая на света, срещнах хора, които ми помогнаха да се докосна до тайните на тяхната култура. Познание­то, което имат, е интуитивно и същевременно много просто. Когато ги срещнеш, не би могъл да отгатнеш, че под грубоватата си черупка са способни да доловят кипящия океански живот, да предусетят прииждане­то на стадо северни елени, да предвидят зараждането на буря. Никога не се оплакват, въпреки немилостиви­те условия. И защо да го правят? Хленченето няма да предизвика прииждането на повече моржове, нито съл­зите ще доведат повече риба. Те приемат съдбата си и са част от цялото. Отдавна са намерили мястото си в една велика вселенска хармония.
Какво сме ние в сравнение с тези хора? Ако светлини­те в градовете ни загаснат, сме загубени. А те умеят да се вслушват в мрака. От незапомнени времена позна­ват планината с глава на мечка; а ние познаваме линия 18 на метрото. Купищата информация, постоянният поток от излишни шумове и ежедневното заливане с всякакви картини са ни накарали да забравим урока на мечката.
Този урок е всемогъществото на природата.
Дълбоката, абсолютната и загадъчна хармония с околната среда.

Инуитите живеят в Арктика от зората на време­то. Австралийските аборигени са увековечили култу­рата си от преди 60 000 години и могат да разберат езика на прадедите си, да почитат дълбоко същите богове, да преразказват словата на религията си. А ние вече не разбираме езика от библейските времена, трудно ни е да схванем вярванията от Средновекови­ето, а дори и хората от XIX век ни се струват далеч­ни. Всяко поколение погребва предходното. Минават пет века – една минута през погледа на Историята – и вече нищо не разбираме. Да си представим един пари­жанин, който среща египтянин от Старото царство (2600 години пр. Хр.) и разговаря с него. Невъзможно. Аборигените – те биха могли. Всъщност те го пра­вят…
Инуитите не са избягали и не са търсили по-южни територии. Те са останали на своята земя, научили са се да живеят с мразовития вятър, рядко срещания ди­веч, умеят да споделят. Слели са се със своя свят. Студът е продължение на тях самите, ледената кора е раз­ширение на душата им.
Когато трябва да поема по непознат терен, се по­тапям в заобикалящата ме среда, следвайки закона на най-малкото съпротивление. В джунглата аз съм джунглата. По океана аз съм океанът. В пустинята аз съм пустинята. По леда аз съм мечката…
Случвало ми се е да се предавам. Предсмъртният сън ме дебнеше, бях изнемощял, на ръба на силите си. Вироглавството ми ме отдалечи от дъщерите ми, от жена ми, от приятелите ми. В тези моменти всичко беше помитано от мъката, от една огромна умора, от една въздишка: „И защо е всичко това?“. А после сбирах сили.
Винаги имаше едно потръпване, като шум от зад­вижване на машина. Накрая се изправях, черпех от не­подозираните си резерви и отново тръгвах. И оцелях. Разрових се из този енергиен запас, за да сляза от Гашер­брум II, за да прекося тресавища с гъсти блатни треви, за да оцелея в полярния студ.
Една тънка стрелка в ума ми ми посочва докъде мога да стигна. Когато заминавам на експедиция, не съм същият човек. Пътуването изисква да се избавиш от всичко, което затруднява хода ти. Единственото ус­ловие за оцеляване е да сведеш до минимум сложността на нещата: колкото повече ги усложняваме, толкова повече се претоварваме, толкова по-тежко ни е да продължим. Нямам нужда от този свръхпрецизен компас с лазерен визьор. В силните вихрушки трябва да оставя този газов котлон. Нямам какво да правя с този джипиес, чиито батерии ще ме предадат при първия голям студ. Ако трябва да ходя петнадесет часа без прекъсване в джунглата или по ледената кора, трябва да съм лек. Тялом и духом.
Преди да се спусна по Амазонка, се посъветвах с мъже от бразилските спецчасти. Някои от тях дори са ра­ботили с виетнамските зелени барети. Исках да разбе­ра принципите на зеления ад. Дадоха ми книги. Всичко в тези книги беше за оцеляване: какво можеш да ядеш, капаните, за които да внимаваш, нужната екипировка, рискованите действия, отровните растения, ловът на дивеч, най-добрият начин за спане…

Няколко линка, добавени и в е-книгата:

„Да докоснеш небесата“ с Майк Хорн (Български субтитри) : https://youtu.be/qzZWiJJyIwQ

Майк Хорн в Инстаграм: https://www.instagram.com/mikehornexplorer

Официална страница на Майк Хорн: https://www.mikehorn.com/

Майк Хорн във Фейсбук: https://www.facebook.com/PangaeaMikeHorn/

Майк Хорн в Уикипедия: https://en.wikipedia.org/wiki/Mike_Horn
Последното приключение на Майк Хорн – обиколка на Земята Pole2Pole, започнало през 2016г. и наближаващо своя края през 2019г. :https://hk.asiatatler.com/society/mike-horn-explorer
Следене пътуването на живо – https://www.speedcast.com/mike-horn/

Майк Хорн във Fearless – част 1 (Български субтитри) https://youtu.be/vmwJhxRF_7I
Майк Хорн във Fearless – част 1 (Български субтитри) https://youtu.be/6PrHcmmv0MM

 

Сега, септрмври 2019, Майк Хорн и Бьорге Оуслан планират нова арктическа експедиция – двамата ветерани Майк Хорн (53) и Бьорг Оуслан (57) отново се отправят към Северния ледовит океан. Целта им е да го прекосят в началото на полярната зима. Двамата вече са в Ноум, Аляска откъдето ще потеглят с “Пангея” – лодката на Хорн. Те ще опитат да достигнат колкото е възможно по-дълбоко в океана, докато ледът го позволява. След това ще оставят “Пангея” и ще продължат на ски през замръзналия океан до географския Северен полюс. Очаква се да прекосят над 500км ледена пустош до полюса …
(Прочетете повече на https://www.summitsweb.com/2019/08/mike-horn-i-borge-ousland-s-nova-arkticheska-ekspedicia)

 

А за да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Да достигнеш небесата” на Майк Хорн от тук

 

DOWNLOAD/Télécharger all books of Mike Horn [EN or FR]
Share.

Leave A Reply