Христо Калчев – Железният Кон

0
  Jelezniat-kon-cover “Не ѝ каза, че е имало и унизителни сцени, за които предпочита и да не мисли, че ако в него е живяла онази искрица, от която твърдят, че се подпалвало изкуството, то тя е загасена не без чужда помощ и за да лумне отново, в живота му трябва да настъпи прелом, смяна на багрите или кой знае какво, но нещо, и то непременно бързо, защото, когато човек навлезе във възрастта на Хамлет, противно на класическото схващане, че няма никакво време за колебание. Именно тогава ѝ каза за онзи цитат, който наричаше в себе си „шест илюзии!“: “С появата си Любовта гради Великодушието, отваря сърцето за Дружбата и ако Честен приятел вдъхне Вяра, човек набира Смелост да диша, без което живота е невъзможен!”
Спартак беше прекарал доста време по кафенетата, беше чул достатъчно мъдри мъже, за да схване целия инфантилизъм на този цитат, но ежедневието му доказваше непрекъснато несъстоятелността на стоическите философии, а той не искаше, а и не можеше да се мъкне със скептична маска, когато в гърдите му духат сухите ветрове на пустиня.”
[…]
“В девет и половина влезе в стаята на секретарката и се отпусна в канапето срещу нея. Известно време дрънкаха празни приказки, оплакваха се един на друг от горещините, скуката беше ударила лицето ѝ, свежо, дори красиво през сезона. В гласа ѝ се прокрадваше нещо, което лесно се предаде и на него. Тогава Спартак „откри душата си“. Започна отдалече и всъщност с желание да сподели мъката си, като запази в тайна обекта и силата на чувството. Секретарката изглеждаше заинтригувана, ако съдеше по погледа ѝ, и това го подведе. Разказа как е стоял с часове срещу прозореца на „Червения съд“, как е чакал да се мерне скъсеният ѝ от рамката профил, как денят е изглеждал пълен, как самотата се е стапяла в дивата жега на ранните следобеди. Секретарката слушаше с напрегнато лице, като че ли му съчувствуваше, и тази илюзия продължи до момента, в който го прекъсна и попита: „Сигурен ли си, че часовникът ти не изостава?“ Спартак разбра, че не е чула нищо, че само е убивал времето ѝ и че отново е произнасял монолози. Поседя мълчаливо няколко минути и като излезе, потвърди в себе си, че денят е започнал отвратително.
При главния счетоводител и организаторите картината се повтори. Говориха само за жени, но като затвори вратата и излезе на стълбите, откри, че хората се събират, търсят се, имат нужда от себеподобни, за да разбият тишината, за да произнасят монолозите си на глас и да направят следващата крачка във времето с чувството, че са се облекчили.” – Шест Илюзии, Христо Калчев
***
 “В девет часа Риса лежеше по гръб в килера на Мага, оставил вратата отворена така, че да вижда оскъдното движение по „Улица спяща“. Първият му свободен ден беше минал като насън, едновременно мудно и бързо. Можеше да продължи скитането, ако не беше навикът му от „там“ да ляга рано, а и какво би могъл да му предложи денят отсега нататък освен нов „екс“ или повръщане в някои от ресторантите. Не искаше да си признае, а и не биваше, но в този момент градът му внушаваше страх, съзнание за нищожество, неизвестност и ако побягна от шума, беше, за да се осъзнае и да възбуди съпротивителните си сили. Днес, утре и в други ден можеше да спи, да скита с ръце в джобовете, но след това трябваше да тръгне да търси работа и навсякъде да се среща със затворническото си досие. Някъде в него непозната сърцевина се разтваряше като мида и всяваше в коравата му плът смут и несигурност.
Риса запали цигара и се замисли за жени. Имаше навик, изработен „там“, когато се налага да бяга от себе си, когато стане зле или се зададат тревожни времена, да рисува в главата си мръсни сцени, да се включва като герой в тях и да изживява по свой, стерилен начин всичко онова, което тези осем години му ограбиха. За две хиляди деветстотин двадесет и осем дни затвор успя да си създаде и типа жена, която се явяваше в будните му сънища. Тя беше с тъмни коси, падащи върху раменете, със силни прави крака, завършващи с тънки глезени и малки стъпала, почти без талия и с гърди, паднали до дъгите на ребрата. Всъщност тази жена трябваше да прилича на другата, която един ден видя да бърза след синя, детска количка, облечена в синя плетена рокля с бели волани.
 Разсейваше се, нещо му пречеше. Нервната му система приемаше тревожни сигнали и го държеше нащрек. „Там“ можеше да се отпусне и да забрави всичко наоколо, тук това се оказваше невъзможно.” – “Гняв рисов”, Христо Калчев
***
“Под ъгъл с огледалната врата на гардероба, през светлото каре на прозореца, а оттам през процепа, оставен от пердетата, Емилия виждаше зараждащата се буря. Това още не беше нищо. Тепърва небето щеше да се продъни и да се изсипе върху нещастната ѝ глава. Погледна часовника си — седем и половина. Отново затвори очи. Беше неделя, осми септември. Почувствува признаците на онова нервно главоболие, което се появяваше с гняв, прерастваше в страх, задълбочаваше се до ужас. За щастие, обикновено следваше истеричен рев, в който изтичаше и лошото ѝ настроение.
Емилия беше на тридесет години, на път да се превърне в една от онези „стари моми“, които могат да твърдят, че не са отишли под венчило, защото са поставяли независимостта си по-високо от понятия като продължение на рода, нужда от закрила и т. н.” – “Арис”, Христо Калчев
***
В нощта на абитуриентската им вечер почина Петър Хабров. В три и половина излязоха от бара на хотел „България“, нощта беше посивяла, над Подуяне светлееше, скоро щеше да съмне. Тръгнаха хванати за ръце, пееха, целуваха се и изчезваха в страничните преки. Тази нощ предизвика четири аборта и един смъртен случай. На входа на парка се разделиха по двойки и тръгнаха към плажа. Тогава Петър и Соня отишли в алпинеума. Подхлъзвайки се по мокрите камъни, Петър си счупил вра-та на височина по-малка от метър. Експертизата беше категорична: „В пияно състояние!“
Погребаха го в понеделник сутринта. Момчетата от класа дойдоха в абитуриентските си костюми, онемели и настръхнали. Претупаха погребението. Единственото място, където разлепиха некролози, беше „Ъгълът“… Соня умря в един петък на дванадесети септември в три и половина сутринта. Погребаха я в събота следобед. Момчетата отново дойдоха в абитуриентските костюми. Започналите да възмъжават лица бяха луди от напрежение, суеверен страх и абстрактна жажда за отмъщение. Трябваше да минат години, за да разберат, че възмездие няма или ако се изсипе някъде, то е случайно и рядко на подходящи места. – “Ъгълът”, Христо Калчев
 .
Книгата, издадена 1978г. съдържа следните новели:
— “Железният кон”
“Мюлвет”
“Гняв рисов”
“Венерин хълм”
“Арис”
“Ъгълът”
“Шест илюзии”
.
Share.

Leave A Reply