Преди 146 години младият чешки учен Константин Иречек написва „История на българите“, която в началото на 1876 г. излиза едновременно на чешки и немски език. Наскоро след това се появяват два руски превода – единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появяват българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през (1886 г.) и унгарският на Р. Майер през (1889 г.) Така в навечерието на големите политически събития – Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъква с цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имат написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получава мощна подкрепа от страна на историческата наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на Иречековата „История на българите“. Новата българска история е тясно свързана с тази книга и с нейния автор.

„История на българите“ е книга, която представлява завършен етап в развитието на българската историография. Ако „История славянобългарска“ на Паисий бе началото на новата българска историография, то „История на българите“ на К. Иречек означава тържество на критичното направление в развитието на българската историческа наука. Тази история е етап, от който по-новата българска историография тръгна, за да завоюва сериозни успехи в разработването на родната история. След „История на българите“ на любителството, на безкритичното използване на изворите, на смешението на легендите със сериозните факти бе нанесен непоправим удар.
„История на българите“ е първата цялостна научна история на българския народ, която започва от най-дълбока древност и завършва до времето на нейното написване. Никой друг автор нито до К. Иречек, нито след него, не е дръзнал да направи такова нещо. Направеното от Иречек си остана единствено и неповторимо. Днес то може да бъде постигнато само с колективните усилия на учени от различни области на науката и специалисти по отделни периоди на българската история.
„История на българите“ е книга, в която са използвани всички видове извори – писмени, археологически, езиковедски, устно народно творчество и т.н. В това отношение книгата на К. Иречек е образец и пример за подражание. Но със съжаление трябва да се констатира липсата на подобно съчинение и подобен метод на работа в по-сетнешните изследвания.

„История на българите“ започва с обширен географски преглед на планинската и речната система на българските земи. Той дава представа за физическата география на онази територия, в която бе образувана българската държава, оформиха се българската народност и нация, в която в продължение на векове протичаха животът и борбите на българския народ. В този преглед още в самото начало К. Иречек е платил данък на едно модно увлечение на XIX в. за надценяване ролята на географския фактор. Той пише: „Характерът и културата, нравите и обичаите, издигането и упадъкът, с една дума, цялото умствено развитие на всеки народ зависи главно от вида и особеностите на почвата, на която живее този народ.“ За щастие обаче тези мисли са останали само гола фраза – те не са прокарани нито в научното творчество на К. Иречек, нито в „История на българите“. Затова географският преглед е една необходима и полезна глава, която спомага за локализирането и по-доброто разбиране на историческите събития.

Най-ранната история на българските земи е разгледана в Глава „Трако-илири и римляни“. Тук е отделено голямо внимание на траките, на техния бит, култура и държавни организации, както и на връзките им с македонци, гърци и римляни. Разгледана е римската власт в българските земи и особено степента на романизация на завареното население. Тук с даден решителен отпор на така наречената трако-славянска теория, според която славяните били автохтонно население. Поради липса на какъвто и да било материал, К. Иречек не е могъл да се спре на живота на първобитния човек в българските земи. Независимо от това обаче, в „Поправки и добавки“ той отново се спира на могилите на траките, говори за наколни жилища, за римските провинции и степента на ромеизация на завареното население, както и на заимстване и пославянчване на старата топонимия, т.е. на всички онези основни въпроси, които и досега са обект на научно дирене. И накрая, като има предвид важността на проблемите и обилието на нов фактически материал, Иречек отбелязва, че тази глава ще трябва да се напише отново.

Главата „Бит, нрави, селища, племена у преселените славяни и отношенията им с туземците“ е логично продължение и допълнение на предходната. Тук е дадена широка картина на бита, обществената организация, религиозните вярвания, колонизацията и отношението на славяните към местното население. Иречек е разгледал подробно влиянието на други племена и народи на полуострова върху славяните, както и славянското влияние върху тях. Дадени са подробни сведения за отделните славянски племена на Балканския полуостров. Най-широко са използвани данните от писмените извори, устното народно творчество, топонимията, патронимията и т.н.

На прабългарите К. Иречек отделя много по-малко място – както поради по-ограничения брой извори, така и поради ролята им в живота на българския народ. На Иречек са останали непознати редица извори за ранната история на прабългарите, поради което той гради своя разказ за тях предимно върху „Именник на прабългарските ханове“ и летописните разкази на византийските хронисти Теофан и Никифор. Основната мисъл тук е, че прабългарите завладели част от славяните в Придунавска Мизия и в 679 г. образували своя държава, като само за два века се слели със славяните, на които дали своето име.

Историята на Първата българска държава е разгледана в шест глави, като изложението е съсредоточено върху следните основни събития: България при Крум и Омуртаг, покръстване на българите, България при цар Симеон, богомилството, руските походи в България и Западното българско царство. Съобразно с историческите извори събитията са подредени в стройна система, макар че веднага трябва да се добави – направеното е недостатъчно, особено що се отнася до политическите събития. Независимо от подобни схващания, които днес са отхвърлени от науката, трябва да се подчертае, че К. Иречек е проявил максимална предпазливост и въздържаност, като строго се е придържал към историческите извори.

В главите за византийското владичество в българските земи през XI и XII в. е дадено стройно изложение на новото административно устройство в българските земи, положението на българската църква, опитите за освобождение, чуждестранните нашествия, разрастването на богомилското движение. Подробно е разгледан и въпросът за ромеизацията в българските земи, както и настаналите етнографски промени.

На Втората българска държава са отделени 11 глави. И тук може да се каже, че събитията са дадени в стройна система, че авторът добросъвестно се е отнесъл към историческите извори и се е придържал към тях. Същевременно обаче тук могат да се направят редица критични бележки, дори отнасящи се до структурата. Преди всичко съотношението на главите шест към единадесет за Първата и Втората българска държава говори за ненужно раздробяване на някои периоди, особено за XIV в. Независимо от тази структура, изложението на събитията е пълно и обхватно. Тук особено ярко се очертават главите, посветени на борбите на българите против латинците, въстанието на Ивайло и други.

Една от най-интересните глави в книгата е XXV, озаглавена „Старобългарски държавен и културен живот през XII–XV век“. Тя има обобщаващ характер и се отнася до целия средновековен период. Тук са разгледани такива важни въпроси като: името на държавата, границите ѝ, административно деление, население и народност, държавно и международно право, държавни и придворни длъжности, царски институт и придворен живот, съсловия, боляри, църква, манастири, градове, саси (рудари), старобългарските селяни и крепостничеството, областно управление, права и закони, финанси, монети, селско стопанство, търговия, пътища, корабоплаване, военно дело, живот и характер на народа. Самото изброяване на разгледаните въпроси показва колко всеобхватно Иречек е разглеждал живота на Средновековна България. Ако към това се добави и прецизният анализ на поставените въпроси, ще стане ясно защо и до ден днешен тази глава запазва своята научна стойност и лежи в основата на всяко научно изследване върху разглежданите въпроси. Същото може да се каже и за следващата глава, посветена на старобългарската литература – от чертите и резките до школата на Евтимий Търновски.

От периода на робството най-обстойна е главата „България под турско иго през XVI–XVII век“. Тук авторът е разгледал въпросите, свързани с административното устройство и положението на българския народ, дубровнишката търговия и католишката пропаганда, антитурските коалиции и дейността на Петър Парчевич, хайдушкото движение, въстанията, заселването на нетурски мохамедански групи в българските земи и т.н. В още по-обстойните бележки към тази глава в „Поправки и добавки“ са дадени обилни сведения за турските провинции в българските земи, за данъчния гнет и за влошаване положението на народа, за католишките дейци и селища, за походите на Михаил Храбри на юг от Дунава в края на XVI в., за дейността на Петър Парчевич и други. Всичко това прави материалите от тази глава крайно необходими и досега при научна разработка на посочените въпроси.

Последните няколко глави разглеждат събитията от българската история от края на XVIII в. до 1872 г. Самите наименования на главите „Пазвантоглу и кърджалиите“, „Фанариотски епископи и гърцизмът в България“, „Възраждане на българския народ“, „Руските походи и гръцката революция“, „Новобългарското движение“, „Българският църковен въпрос“, „Новобългарска литература“ показват, че тук са разгледани едни от най-важните въпроси на новата българска история, свързани с възраждането на българския народ, с борбата за признаване на българската нация, с революционните брожения сред българите през първата половина на XIX в., с новата българска литература и култура. Това е първият научен очерк по всички тези въпроси.

Накрая, като притурка е поместена „Жилища и брой на българите“. Тук са очертани етническите граници на българите със съседните народи. Посочени са наличието на български селища отвън етническата българска граница на Балканския полуостров, както и многобройни български поселения в други страни – Русия, Влашко и Унгария. Посочен е и броят на българите и останалите етнически групи в българските земи.
Тази притурка по същество е неразделна част от цялостното изложение на българската история.

 

Предговор към изданието от 1929 г.
В 1886 г. се появи и български превод, направен от Н. Д. Райнов и З. Бояджиев, учители тогава в държавната реална гимназия в Габрово, но за жал крайно неточен и неправилен и при това на един ужасен български език. И може би поради това той не можа да замести у нас руския превод, а и бързо изчезна от продажба. Обаче и одеското издание също така твърде отрано стана голяма библиографска рядкост. Тъкмо това обстоятелство наред с бързите успехи в разработката на отечествената история през първите 10–15 години на сегашния век както в самата България, тъй и в чужбина, принуди Българската академия на науките още през юли 1915 г. да предложи на проф. Иречек да приготви едно трето издание на своята „История на българите“, която да издаде на свои разноски. На това предложение Иречек отговори в писмото си от 1 януари 1916 г. със следните думи: „Аз съм готов да приема поканата на Българската академия. Но за извършване на тоя план трябва свободно и мирно време, сгодно за пътувания, да не говорим за добро здраве. Нинешните военни години не са добри за книжовни предприятия. Освен това имам много почнати работи, които би трябвало по-напред да се довършат, и много служебни задължения. Когато ще се върне пак всеобщият мир, по-лесно ще бъде да наченем и с всичко спокойствие новото издание на българската история.“ Иречек не можа да изпълни това си обещание, защото смъртта го настигна, преди да свърши Общоевропейската война, на 10 януари 1918 г., и българите не можаха да се сдобият с трето издание на „Историята“, преработено и допълнено въз основа на най-новите изследвания и изучавания в българската историография. Но колкото и да е остаряла, Иречековата „История на българите“ все още не е изгубила своето значение и историческа стойност и до днес си остава най-пълното изложение на българското минало до Освобождението ни, а между това тя е недостъпна за българина, защото и руското издание, както се каза, стана библиографска рядкост. Предвид на това издателството на „Българска историческа библиотека“ в желанието си да удовлетвори тая нужда реши да направи нов български превод на ценния труд на покойния вече К. Иречек и да го издаде като приложение на годишника от „Българска историческа библиотека“.

По-точно казано, това издание има за цел, първо – да отдаде заслуженото на Иречек в един момент, когато се празнуват у нас две големи исторически годишнини: десет века от времето на цар Симеон и петдесет години от Освобождението ни; второ – да задълбочи и разшири още повече интереса на българина към собствената му история. Ако много от научните утвърждения в „История на българите“ са вече остарели, то никога не ще остареят сочността в изложението на Иречек и голямата му дарба да увлича, да описва художествено и да излага историческите събития с едно неподражаемо майсторство. Интересът, който почва да се заражда у нашата интелигенция към родната история, има нужда да бъде насърчен тъкмо от такава книга.

Още през втората половина на 1875 г., когато излизали от печат отделни части от чешкото издание на „История на българите“ (към 18 август били отпечатани вече 15 коли), започнали да се появяват първите хвалебствени отзиви на чешки, хърватски, италиански и френски език. Вестта за написването и печатането на „История на българите“ възбудила най-вече българите. С писмо от 11 август 1875 г. В. Д. Стоянов моли К. Иречек да му изпрати отпечатаните части, като изразява желание да преведе „Историята“ на български и да помести за нея съобщение в „Периодическо списание“. Той не се съмнява, че произведението на Иречек „ще бъде най-хубавото, т.е. най-съвършеното и най-пълното във всяко отношение между всички произведения от подобен род, които имаме досега. Вие сте вече наш и ще останете навеки наш за чест и вечна слава на нашия български народ и родина.“
Тон на положителната оценка и признание на „История на българите“, както трябвало и да се очаква, дал М. Дринов, тогава председател на Българското книжовно дружество в Браила. Той уведомил ръководството на дружеството, че тази книга е „толкова драгоценна за българите, щото ние вече можем да кажем, че имаме историята на народа си“. Настоятелството на дружеството от своя страна благодари на К. Иречек за неговото решение да отстъпи правото за превеждане на книгата на български език на Българското книжовно дружество и изпраща съобщение до всички български вестници, с което подканва желаещите да направят този превод, да се обадят.
Същевременно още през февруари 1876 г. М. Дринов изпраща подробно писмо до Българското книжовно дружество, което е и първата рецензия на български учен върху чешкото и немското издание на „История на българите“. Като описва съдържанието на книгата, М. Дринов сочи преди всичко нейното достойнство като пръв цялостен опит да се напише история на българите от най-древни времена до наши дни. Той сочи и редица конкретни достижения: хубавото географско описание; убедителната теза, че славяните не са потомци на трако-илирите; славянския произход на българския народ; системното изложение на историята на Първото и Второто българско царство, макар тук да е могло да се направи много повече; довеждането на българската история чак до 1872 г., нещо което почти липсва във всички дотогавашни съчинения, и много други. На М. Дринов особено допаднала глава XXV „Старобългарският държавен и културен живот през XII–XV век.“ Той пише: „Материалът е събиран зърно по зърно из много и различни списания; какъв труд, какви знания са употребени при съставянето на тая глава, която заема 46 страници. Само нея ако да беше написал г-н Иречек, то и тогава той щеше да внесе голям влог в славянската наука.“ Дринов заключава: „Българска история за много време ще бъде изходен пункт, от който ще се запътят всички изследователи на нашия минал живот“, а откритията му: „драгоценен принос в славянската наука. И тя ще му бъде толкова благодарна, колкото и нашият народ, който чрез тая книга и сам ще се опознае по-добре, па и на образования свят ще стане по-добре познат.“
Появата на „История на българите“ била посрещната с остри нападки от страна на гръцки фанариотски среди.
Одеските българи също така високо оценили труда на К. Иречек.
През август 1877 г. те му връчили тържествен благодарствен адрес. В своя отговор между другото К. Иречек пише: „Моята цел бе да осветля в своята книга безпристрастно и съгласно със сегашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена, поради неблагоприятните за него обстоятелства, съвършено забравен. Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към народа, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, на своята ревност към образование и със своето пробуждане в настоящото столетие ясно доказва, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно нищо повече, освен по-добро управление.“
„История на българите“ предизвикала голям интерес в Русия и още в началото на 1876 г. Славянският комитет решил да я преведе на руски език. Скоро обаче с тази работа се заели одеските българи, като за целта решили да използват пари от фонда „В. Априлов“. Самият превод бил възложен на финландеца проф. Ф. Брун и българина В. Н. Палаузов, магистрант, а по-късно професор в Одеса.
На 1 февруари 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов се обръщат към К. Иречек с най-ласкави похвали за неговата „История на българите“ и отбелязват: той е човекът, когото „всеки българин може да нарече искрен приятел на своята нация“. По-нататък, като отбелязват, че сега се решава съдбата на българския народ, те считат, че превеждането на книгата на руски език е крайно необходимо.
Кореспонденцията на Ф. Брун и В. Палаузов с К. Иречек още от самото начало надхвърлила рамките на отношение между преводачи и автор. Тя се превърнала в едно сътрудничество, в което и двете страни проявявали максимално желание да включат повече материали, да подобрят текста, да отстранят всички възможни пропуски.
Докато се превеждало и печатало руското издание, критиката продължавала да дава най-ласкави отзиви по чешкото и немското издание. По повод положителния отзив на англичанина Киперт М. Дринов пише на К. Иречек на 14 ноември 1876 г. от Харков: „Цял свят Ви хвали и чрез Вашата книга се запознава с един забравен народ, комуто съдбата, види се, готви добра бъднина.“ Все там става ясно, че руските вестници и списания препечатват части от книгата на Иречек, а в-к „Отечественные записки“ поместил дълга статия под заглавие „Забытый народ“, съставена по „История на българите“. Такива ласкави отзиви за книгата на Иречек били написани от Пипин в майската книжка на 1877 г. на „Вестник Европы“, както и от видния германски етнограф Фридрих фон Хелвалд.

Издаването на „История на българите“ на чешки и немски и особено руското издание създават на К. Иречек многобройни връзки с българите. Едни се интересуват от съчиненията му, други го канят да попълни историята си с по-новите събития, трети му изпращат трудовете си. И почти всички, буквално всички бързат да го запознаят с едни или други събития, да уточнят един или друг факт. Особено силен е този стремеж по време на почти петгодишното пребиваване на К. Иречек в България.
Още през 1881 г. С. С. Бобчев издава „История на българския народ“, съставена по К. Иречек, от чиято „История на българите“ заимства цели пасажи, но която допълва с четири нови глави, обхващащи събитията от Априлското въстание до Берлинския договор. Така историята на Иречек с всичките си идеи и достойнства става гимназиален учебник и навлиза широко в живота и културата на българския народ.

 

Съдържание

Анотация
Предговор към руското издание
Предговор към изданието от 1929 г.
Послесловие (към „Поправки и добавки“)
Иречековата „История на българите“

Глава I. ГЕОГРАФСКИ ПРЕГЛЕД
А) Орография. — Балканът (Стара планина), Странджа, Средна гора, Витоша и Рила, Родопа, планински вериги между Струма и Вардар, Шар планина, планинската страна на Западна Македония, планините в Албания и Сърбия
Б) Xидрография. — Басейнът на Черно море, басейн на Егейско море и басейн на Адриатическо море

Глава II. ТРАКО-ИЛИРИ И РИМЛЯНИ
Първобитни времена на полуострова. — Могили. — Трако-илири. — Техните колена, език, нрави и съдбини. — Римско владичество. — Романизация на първобитното население. — Можем ли да смятаме славяните за първобитни жители на полуострова?

Глава III. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
Преселване на славяните през III—IV в. — Римско господство в Дакия и сблъскване на славяни с римляни. — Първи следи от славянска колонизация на полуострова. — Хуни, готи, българи. — Император Юстиниан (527—565 г.). — Словени и анти в Дакия през VI и VII в. — Авари. — Падане на аварското и византийското царство и войнствено движение на славянските племена чак до Пелопонес

Глава IV. БИТ, НРАВИ, СЕЛИЩА, ПЛЕМЕНА У ПРЕСЕЛЕНИТЕ СЛАВЯНИ И СНОШЕНИЯТА ИМ С ТУЗЕМЦИТЕ
А. Бит на славяните. — Б. Славянска колонизация. Местни имена. — В. Отношения на славяните към туземците. — Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция

Глава V. ИДВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ
Преселване на уралските българи и основаване на могъща държава в Мизия в 679 г. — Нрави, обичаи, език, политическа и военна уредба на коренните българи. — Тяхната народност. — Отношението на преселенците към славянските стари жители и тяхното смесване с последните

Глава VI. КРУМ И ОМУРТАГ
История на българите от преселването в Мизия до покръстването им (679— 864 г.). — Дулоиди. — Войни на Константин V Копроним. — Ханове Крум и Омуртаг. — Борба с гърците и франките. — Омуртагов надпис. — Разширение на българското могъщество от Цариград до Тиса

Глава VII. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ
Княз Борис (около 852—888 г.). — Славянските апостоли Константин и Методий.— Покръстване на българите в 864 г. — Колебание на Борис между Рим и Византия. — Държавата на Светополк във Велика Моравия. — Княз Владимир. — Борис (поч. 907 г.)

Глава VIII. ЦАР СИМЕОН
Характерът на цар Симеон (888—927 г.). — Войните на Симеон с византийците и неговите кроежи за Цариград. — Царската титла и патриархатът. — Сръбски и хърватски отношения. — Най-голям обем на българската държава

Глава IX. ЦАР ПЕТЪР. БОГОМИЛИ
Разпадане на България при цар Петър (927—968 г.). — Разделяне България на две държави, западна и източна. — Св. Иван Рилски и македонските пустинници. — Павликяни. — Поп Богомил и предизвиканото от него движение. — Поглед върху богомилската догматика и етика

Глава X. РУСИТЕ В ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ
Нахлуване на руския княз Светослав и заемане на крайбалканските земи от русите. — Покоряване на Източна България от византийския император Йоан Цимисхий (971 г.)

Глава XI. ЗАПАДНОТО БЪЛГАРСКОЦАРСТВО И НЕГОВОТО ПАДАНЕ. ЦАР САМУИЛ
Граници на Западното българско царство. — Цар Шишман I (963—968 г.?). — Цар Давид (968?—977 г.). — Цар Самуил (977—1014 г.). Борба с Василий II Булгароктон. — Царете Гавриил (Роман 1014—1015 г.) и Иван Владислав (1015—1018 г.). — Окончателно присъединяване на България към Византийската империя

Глава ХII. ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.
Българската църква в Охрид. — Несполучливи въстания на Петър Делян (1040) и Константин Бодин (1073 г.) — Нападения на кумани и печенеги. — Народно и религиозно движение в България

Глава ХIII. ВЪТРЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.
Елинизиране на националната Охридска църква. — Разпространяване на богомилите в Гърция, Босна, Италия и Франция.— Етнографски преглед на полуострова

Глава XIV. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЦАРСТВОТО ОТ БРАТЯТА АСЕН I И ПЕТЪР
Състоянието на Византийската империя към края на ХII в. — Въстанието на братята Петър и Асен в 1186 г. — Новото българско царство в Мизия. — Цар Калоян (1196—1207 г.). — Иванко в Родопа, Стрез в Просек, независими замевладелни князе. — Преговорите в Рим

Глава XV. БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ С ЛАТИНЦИТЕ
Франки в Цариград. — Калоянова уния. — Гръцко-български съюз срещу франките. — Съдбата на император Балдуин в битката при Одрин (1205 г.). — Кървави войни в Тракия и Македония. Калояновата смърт при Солун. — Узурпаторът цар Борил (1207—1218 г.). — Гонене на богомилите (1211 г.) — Македонските князе Слав и Стрез

Глава XVI. ЦАР ИВАН АСЕН II
Разцвет на българското царство при цар Иван Асен II (1218—1241 г.). — Клокотнишката битка и завземането на цяла Тракия и Македония. — Вътрешното издигане на държавата. — Столицата Търново. — Съюз между българи и гърци против цариградските латинци. — Отношенията на Асен към папата и към Маджарско

Глава XVII. ПОСЛЕДНИ АСЕНОВЦИ
Упадък на държавата при Калиман I (1241—1246 г.) и Михаил Асен (1246—1257 г.). — Загубата на тракийските и македонските провинции. — Убийството на Михаил, последния от Асеновци, от Калиман II

Глава ХVIII. ГРАЖДАНСКИ ВОЙНИ. ЦАР КОНСТАНТИН АСЕН УЗУРПАТОРЪТ ИВАЙЛО. ТАТАРСКО ВЛАДИЧЕСТВО
Вътрешни безредици и преврати. — Сърбинът Константин Асен (1258—1277 г.). — Войни с маджарите. — Съюз на неаполитанските Анжу със сърби и българи срещу Византия. — Интригите на царица Мария. — Въстание. — Управление и смърт на узурпатора цар Ивайло (Лахана) (1277—1279 г.). — Византийският претендент Иван Асен III. — Георги Тертерий (1280—1292 г.) — основател на нова династия. — Нахлуване на хан Ногай. — Цар Смилец, татарски васал. — Хан Чоки. — Светослав, освободител на отечеството (1294 г.)

Глава XIX. КУМАНСКИ ТЕРТЕРИЕВЦИ И БДИНСКИ ШИШМАНОВЦИ
Цар Тодор Светослав (1295—1322 г.). — Войни с Византия. — Георги Тертерий II (1322—1323 г.), последен от своя род.— Михаил Бдински (1323—1330 г.). — Несполучливо нападение на Цариград. — Битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г.

Глава XX. РАЗЦВЕТ НА СРЪБСКАТА ДЪРЖАВА
Сърбия при Стефан Душан (1331—1355 г.) като първа държава на полуострова. — Българският цар Иван Александър (1331—1365 г.). — Разширение на сръбската и на българската държава през време на византийските междуособици. — Турците в Европа (1353 г.)

Глава XXI. РЕЛИГИОЗНИ СМУТОВЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ХIV В.
Богомили, исихасти, адамити, евреи. — Царица еврейка. — Свети Теодосий Търговски. — Литература

Глава XXII. ПЪРВИ БИТКИ НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ С ТУРЦИТЕ
Безвластие в Сърбия след смъртта на Душан (1355 г.). — Вътрешни разпри в България. — Последни войни на българите с гърци и първи с турци. — Разпадане на България: Търновско царство и Видинско царство. — Експедиция на граф Амадей Савойски в България. — Маджари във Видин (1365—1369 г.). — Цар Иван Шишман III (1365—1369 г.), турски васал. — Битката при Марица (1371 г.). Крали Марко. — Княжеството на деспот Добротич при Понт

Глава XXIII. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРЦИТЕ
Южнославянска конфедерация при крал Стефан Твърдко Босненски. — Победа на съюзниците при Топлица (1387 г.). — Първо Шишманово подчинение. — Битката на Косово поле (1389 г.). — Второ турско нахлуване в България. — Превземане на Търново и падане на българското царство и националната църква (1393 г.). — Пленяване на цар Шишман. — Бой на Ровинско поле и смъртта на Крали Марко. — Бой при Никопол (1396). — Краят на цар Срацимир (1398). — Цяла България под турска власт

Глава XXIV. БЪЛГАРИЯ В XV В.
Битката при Ангора (1402 г.) и последици от нея. — Въстание на българските князе (около 1405 г.). — Междуособна война между Баязидовите синове (1409—1413 г.). — Поход на маджарския крал Владислав до Златица в Балкана (1443 г.). — Битка при Варна (1444 г.). — Падане на Цариград и на всички християнски държави на полуострова. — Скандербег

Глава XXV. СТАРОБЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ ПРЕЗ XII—ХV В.
Причини за падането на България. — Име, граници и деление на държавата. — Държавно и международно право. — Придворен живот, боляри. — Придворни и държавни служби. — Държавната църква. — Градове. — Крепостничество. — Право, закони, събори, администрация и финанси. — Земеделие и търговия. — Военно дело. — Характерни особености на народа

Глава XXVI. СТАРОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА
Константин (Кирил) и Методий. — Старобългарски и старословенски език. — Кирилица и глаголица. — Свети Седмочисленици. — Цар Симеон. — Богомилска книжнина. — Апокрифи и гръко-източни разкази. — Книжнината на Търновското царство. — Евтимиева школа

Глава XXVII. БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО ИГО ПРЕЗ XVI—XVIII В.
Български войнишки села в Балкана, Средна гора и Родопа. — Влашките търговски градове, техният разцвет и техният упадък. — Дубровчани. — Католици в България. — Охридската църква. — Фанариоти. — Тайни съглашения между християнските държави и архиепископ Парчевич. — Австро-турски войни. — Хайдути. — Татари, албанци и цигани

Глава XXVIII. ПАЗВАНТОГЛУ И КЪРДЖАЛИИТЕ
Турски размирици през 1791—1808 г. — Последици от Френската революция. — Реформите на Селим III. — Независими паши. — Разбойнишки кърджалийски орди (1792—1804 г.). — Осман Пазвантоглу, видинският паша отцепник. — Сръбската революция. — Тилзитският мир и източните планове на Наполеон

Глава XXIX. ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ И ГЪРЦИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ
Състоянието на българския народ в началото на сегашния XIX в.— Сведенията за българите на Запад. — Продължение на елинизацията. — Гръцки училища и писмо. — Фанариотският клир. — Изгаряне на ръкописи

Глава XXX. ВЪЗРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
Начало и характер на българското национално движение. — Историкът Паисий Самоковски (1762 г.) и епископ Софроний Врачански (1739—1815 г.)

Глава XXXI. РУСКИТЕ ПОХОДИ И ГРЪЦКАТА РЕВОЛЮЦИЯ
Руската война през 1806—1812 г. — Гръцката революция. — Руската кампания от 1828—1829 г. — Капитан Георги Мамарчев. — Капиновският заговор от 1836 г. — Български колонии в Бесарабия

Глава XXXII. НОВОБЪЛГАРСКО ДВИЖЕНИЕ
Букурещки търговци и емигранти. — Историкът Юрий Венелин. — Априлов и първото българско училище в Габрово (1835 г.). — Неофит Рилски. — Развой на новобългарското училищно дело

Глава XXXIII. БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС
Турските реформи. — Неофит Бозвели и митрополит Иларион. — Кримската война. — Настоятелството на одеските българи. — Българският църковен въпрос от 1858 до 1872 г. — Учредяване на екзархията. — Революционни опити
Глава XXXIV. НОВОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Притурка. Жилища и брой на българите
Допълнителни бележки
Съкращения
Българският принос в написването на „История на българите“ от Константин Иречек
Bulgarian Contribution to the Writing of Constantine Irechek’s „History of Bulgarians“ (Summary)
Показалец на географските имена
Именен показалец

 

За автора

Константин Иречек е роден през 1854 г. в чешко семейство във Виена. През 1872 г. издава своята първа научна работа – „Книгопис на новобългарската книжнина. 1806 – 1870“. През 1875 г. завършва история с докторат в Карловия университет в Прага, където специализира история на славяните.
Дисертацията на Иречек, озаглавена „История на българите“ („Dějiny národa Bulharského“), е написана с подкрепата на много българи, между които и Марин Дринов. Тя е публикувана на чешки и немски през 1876 г. и на руски през 1878 г., като претърпява няколко български издания (1886, 1888, 1929). Този труд е първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г., но Иречек продължава да работи по темата до смъртта си. В отделен том „История на българите“ (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали.

След дипломирането си Константин Иречек преподава известно време в Карловия университет. През 1879 г. заминава за София, където става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. Той се сближава с военния министър Казимир Ернрот и става част от кръговете около княз Александър, недоволни от предвиденото в Търновската конституция демократично устройство на страната. През 1881 – 1882 г., по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно е председател на Учебния съвет при Министерството и директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София.

Големи са заслугите на Константин Иречек за организиране на учебното дело в България, за създаване на редица културни институти и опазването на българската старина. Той е сред инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София, като от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел.
Иречек е награден с първия златен медал „За наука и изкуство“ от княз Александър I през ноември 1883 г. Преди отпътуването си от София получава от Княза и ордена „Св. Александър“, III степен (август 1884).
През септември 1884 г. Константин Иречек се завръща в Прага, където става професор по всеобща история в Карловия университет. От 1893 г. до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Вниманието му е насочено главно към историята на славянските народи и основно към историята на българския и сръбския народ.
Константин Иречек умира във Виена на 10 януари 1918 г.

 


Линк към книгата:

или