Пътешествие под звездите – Филип Жак

0
pateshestvie-pod-zvezdite-filip-jak-4eti.me-coverВоден от сентенцията, че ако светът е село, то обитателите му са едно семейство, вече над 30 години френският пътешественик Филип Жак се усмихва щастливо на живота, крачейки неуморно като пътник по планетата Земя.
Пеша или на велосипед, Филип Жак е прекосил над 55 държави на всички континенти, изминал е около 100 000 км, а впечатленията и спомените си събира в книги.
В края на ноември 2012 г. трансконтиненталният пътешественик пристига в България (която е част от пътешествието), за да разкаже за едно от най-трудните си и забележителни приключения – от Египет до Испания. За 1 година, теглейки количката „Одисей“, побираща целия му багаж, той прекосява 14 държави, прави 12 милиона крачки и изминава 8 000 километра. Самият Жак нарича това пътешествие Поход за Мира, призовавайки всички към разбирателство. А преживяванията си от него описва в книга.
Човешкото същество е едно и също навсякъде!
–Пътешественикът Филип Жак
По думите му, в лицето на хората, които е срещнал по света, Филип Жак е познал истинския смисъл на думата „Любов“ и това го вдъхновява да продължава напред към нови пътешественически измерения.
8000 км, сам, пеша От Египет до Сантяго де Компостела – 14 страни, 12 милиона стъпки 8000 км, 1 година ход пеша 1 количка с тегло 40 кг – 1 човек.
Eдин самотен мъж с количката си „Одисей” и тяхната прекрасна одисея в продължение на 8000 км. Тръгнал от връх Моисей в Синайската пустиня, Филип Жак се хвърля в това приключение с послание за мир през рамо, с отворени очи, готови да се наслаждават на всичко по пътя си, с наострени уши и отворени обятия, готови да прегръщат. Той иска да предаде посланието си с всяка една от 12-те си милиона стъпки, необходими за да достигне година по-късно до Сантяго де Компостела. От бреговете на Червено море до Атлантическия океан, той преминава през 14 държави от Близкия Изток и Европа, които прекосява със скорост от 5 км/ час. Едно пътешествие, изпълнено с чувство за братство, отвъд културните и религиозни различия, в което е заложен оптимизма за един по-добър свят.
Посетил е над 55 държави от всички континенти и както самият той казва: “Съвсем нормално е да разгледам стаите на моята планета. А те са 5 – петте континента”.
След всяко пътуване издава книга с впечатленията си. Приходите от продажбата на книгите отиват в помощ на хуманитарната асоциация “Слънчеви лъчи”, която помага на нуждаещите се в четирите краища на света – “малките, забравени от живота, тези, които не искат нищо друго, освен да живеят с минимално достойнство.”
През годините “Фидел” претърпява доста трансформации и вече е оборудван като хотелска стая – с “кухня” отпред и “спалня” отзад. С този велосипед Филип Жак е изминал 100 000 км.
И когато ги навъртял драснал една линия на пътя, написал 100 000 км и думата “край”. И по примера на Форест Гъмп “няма да прекося тази линия, няма да видя какво има след нея и ще се върна обратно”. Пак тогава изпълнил и едно свое ексцентрично желание – в местността около Бордо изписва френската дума velo (колело), като четирите букви били разпръснати така, че погледнати от небето, се четат като английската дума love.
В някои страни Филип Жак остава за определен период от време, за да опознае местните жители и традиции. “В Япония например, работих като инструктор по джудо, бил съм сервитьор в Нова Зеландия, а в Калкута помагах като доброволец в болница. Там беше и моята незабравима среща с майка Тереза. Това се случи през 1987 г., тя беше на посещение и се спря при мен, за да поговорим. Беше един от най-вълнуващите моменти в моя живот.”
“Пътешествията ми няма да спрат до тук. Моят добър приятел “пътят” вече ме зове за нови приключения и срещи.” – Филип Жак
В автобиографичната си книга „Седемте стълба на мъдростта” сър Томас Едуард Лорънс, по-известен като Лорънс Арабски, е определил широките пясъчни долини, обградени от гигантски кули, като „катедрала под открито небе” и „божие творение”.
„Всички хора мечтаят, но не по еднакъв начин. Онези, които бленуват през нощта в прашните недра на своите умове, се събуждат през деня, за да разберат, че това е било суета. Но мечтателите на деня са опасни хора, защото те могат да действат в съня си с отворени очи и да го направят възможен.” Т. Е. Лорънс.
Каква съдба е имал този уелсец, роден през 1888 година! Бил е студент, археолог, авантюрист, шпионин, британски офицер и писател. Задълбочените му познания по арабски език и култура са го превърнали в идеалната връзка между британците и арабските сили. Установил е щаб квартирата си в „лунната долина” заедно с принц Файсал Бин Хюсеин по време на Арабския бунт срещу отоманците по време на Първата световна война. Тук за този уелсец се носят легенди. Прекрасните сцени от филма на Дейвид Лийн „Лорънс Арабски” с Омар Шариф са завладели завинаги съзнанието на хората по света. Туристическите гидове са разбрали това и са се хванали за нишката: изворът на Лорънс, планината на Лорънс…
Но друга част от биографията на Т. Е. Лорънс ме впечатлява особено: непознат за широката публика период от живота му, който е много близък до мен – пътешественикът велосипедист от Югозападна Франция. Колкото и странно да изглежда, Лорънс Арабски е започнал да пътува от Франция, обикаляйки я с колело. Бил е на двадесет години, когато е напуснал Саутхемптън на борда на парахода „Вера”, според книгата на Ги Пено „Обиколката на Франция на Лорънс Арабски ”.
„Така през 1908 г. направи сам, с колело, една невероятна обиколка на Франция, за да се наслади от север на изток и от юг на запад на множество исторически забележителности, включително и средновековни крепости. Някои от тези твърдини са били построени от прочутия английски крал Ричард Лъвското сърце, споменът за когото го е съпътствал по време на цялата му обиколка.”
„ … Багажът, който носел със себе си, бил сведен до минимум: малка кошница, покрита с мушама, върху багажника отзад, смешна шапка, непромокаем шлифер и чифт резервни обувки и чорапи върху волана.”
Ако не беше разликата от няколко десетки години, сме можели да се срещнем някъде по пътя (ако въобще е имало пътища по това време) между Кастийон-ла-Батай в департамента Жиронд и Сен-Мишел-де-Монтан в Дордон. Нямаше да съм така привлечен като него от средновековната архитектура и нямаше да я познавам толкова добре, но с удоволствие щях да споделя физическите му усилия. За мое голямо учудване няколко десетилетия по-късно аз все пак минах по стъпките му и се качих на каменен хълм, наречен от бедуинския ми гид Абдала „Къщата на Лорънс”.
Град Кърджали е разположен на кръстопът, откъдето минава пътят за Стара Загора на север. Спрях за вестник в центъра на града, тъй като очаквах статията за мен от един журналист, който бях срещнал предния ден. Пред будката се запознах с пенсионирания полицай Николай. Поговорихме малко, след което той ме покани сърдечно да обядвам в дома му.
– Жена ми ще бъде очарована – ми сподели той на английски. – Тя говори френски.
Съгласих се на драго сърце. И така след няколко минути се озовах в апартамента на домакините ми, разположен около вкусна трапеза, а след това седнал в хола, разглеждайки снимките на емигриралия им в Чарлстън (САЩ) син, сякаш се познавахме от години. Тръгнах си с чорапи, обкантени с българския трибагреник. Благодаря ви за прекрасния прием!
На излизане от града пътят се изкачваше стремглаво, за да стигне до Ардино, където пазарът процъфтява. Възползвах се, за да мина през едно интернет кафене и да захраня блога си с нови снимки и коментари. Не беше трудно да намеря такова – трябваше само да кажа магическата дума „интернет” и веднага някоя ръка се вдигаше и сочеше посоката.
Град Смолян е разположен в Централните Родопи, а дължината му от десет километра ми се стори безкрайна. Поне да си струваше!… Но градът, който е изграден в подножието на ски курортите Пампорово и Чепеларе, съвсем не беше на нивото на красивите планински пейзажи, които го заобикалят.
На няколко крачки по-нататък кацналото на брега на река Широколъшка село Широка лъка излъчваше по-голям чар. „Типично” родопско село с три красиви извити моста. Даже някак прекалено „типично” за мен. Декор като от пощенска картичка, от който лъха доза „капан за туристи”. С десетки къщи от деветнадесети век, реставрирани в националния стил. Всичко е направено, за да настанява, изхранва и продава на забързаните организирани туристи нещо Made in Bulgaria, подправено с няколко ноти музика и фолклорни танци.
Нетолкова фотогенични изглеждаха торбите с боклуци, на които попаднах малко по-далече, висящи от храстите като тибетски молитвени знамена и поклащани от вятъра. Молитва, отправена не от Хората към небесните божества, а от Майката Земя към човешката раса: „Милост, деца мои – умолява тя – не ме жертвайте в името на вашето безразсъдство! Помислете за децата си! Почитайте ме!”
Седях дълго пред огъня, неподвижен, преди пламъкът да озари душата ми, да я отнесе към блещукащите звезди и да прикове погледа ми към една от тях. Не знам дали мястото беше причина за душевното ми състояние, но имах чувството, че този момент на щастие се дължеше на изострената чувствителност на вибрационното ми поле, което само уединението и дългото скитане бяха в състояние да ми осигурят. По подобие на отшелниците в пустинята сигурно човек трябва да премине през определени изпитания, да впрегне физическите си сили до степен, че почти да ги изцеди, да приеме, че живее собствената си история, да вникне в истинската си същност, да прочете „собствената си легенда”, за да може духовното да съзре друга реалност.
И тялото, и душата ми бяха понесени едновременно към неподозирано вибрационно поле, чиято енергия ме обгърна със спокойствие, което ми се стори познато. Дали все още бях тук, или в някое друго измерение? И все пак имах чувството, че съм на мястото си. Някъде сред най-интимните и най-тайните вибрации на съзнанието ми, сред атомите ми. В някакво пространство, където бях в съвършена хармония с енергия, която ме обгръщаше. Гърлото ми се беше свило както всеки път, когато собственото ми аз оставяше истинската ми същност да процъфти. Тази същност, която се отрича от външния свят, за да се вслуша във вътрешния глас, искащ да ми говори.
Имах чувството, че всичките ми колебания са намерили своя отговор. Всичко беше съвършено бистро. Дори и краткият отрязък от време и пространство, който се наричаше мой живот. Нещо или някой ме водеше към същността. Не се намирах в точно определена част от света, а бях едновременно навсякъде. Бях едновременно и огънят, и дърветата, и ливадите, които ме обкръжаваха. Времето не съществуваше. Всичко беше очевидно.
Човешко същество в един илюзорен свят. Някаква енергия ми разказваше за великолепието на Любовта, за красотата на Мира, за преходността на този феноменален свят, призван да се върне доброволно или насила към своя първоизточник.
И като след много дълго пътуване се озовах пред огъня си, подобно на паднал с парашут на сцена, върху която краката ми имаха още малко да повървят. Душата ми бе пречистена. Чувствах се добре.
Зад мен остана град Банско с напълно безразборно построените си сгради, ненаситно изяли девствената природа и загрозяващи ден след ден красивото малко градче в покрайнините на Природен парк Пирин. Някога градът е бил основан върху старо тракийско селище и е представлявал търговско средище, идеално разположено между Егейско море и река Дунав. Днес шумният маркетинг на недвижими имоти е засенчил славата на прословутите школи по иконопис и дърворезба. След като черноморското крайбрежие е било бетонирано без оглед на природата, инвестициите с повече или по-малко съмнителен характер са се насочили към новото Елдорадо, което привлича в планината жителите на близко отстоящата столица на България.
По пътя, който трябваше да ме отведе до София, се намираше Рилският манастир – едно от местата, които нито един турист не трябва да пропусне. Нямаше значение, че трябваше да извървя тридесет допълнителни километра и да се издигна на няколко километра във височина, така че езикът ми да увисне десет сантиметра. Най-големият български манастир е малко бижу, скрито в тясна долина в горски масив на Рила планина, на 119 км от София. И като всяко съкровище той заслужава славата си.
Не можете да си представите какво стълпотворение предизвиква тази обител не само от чуждестранни туристи, но и от българи. Свети Иван Рилски, основателят на манастира през 927 година, сигурно се върти в гроба си. Надали някога през живота си този свят човек е подозирал подобна върволица от туристи. Автобусите на туроператорите са подредени в редици на паркинга пред входа на крепостта, която днес е превзета от орди „фуджиколор туристи”. Това е цената на славата. Преди да бъде признат като част от световното наследство на ЮНЕСКО през 1983 г., манастирът е изживял своите трагедии. Бил е преместван, разграбван, опожаряван, но е успял да съхрани жива културата и религията на българите въпреки вражеските нашествия. В това отношение източноправославният манастир си прилича с манастира „Света Екатерина” – святото място в Синай, което напуснах няколко месеца по-рано. …
На другата сутрин, в чест на последния ми ден ход преди да стигна до столицата, дъждът спря да ме притеснява. Знаех, че след последните дни на диво къмпингуване ми предстоеше покрив над главата. Докато прескачах с голяма крачка локва с вода, придържайки с едната си ръка количката, а с другата новия си яркожълт чадър, забелязах, че срещу мен се задава някакъв мъж, изкачващ склона в отсрещната лента. Дали му се бях сторил като видение? Така или иначе той прекоси шосето и тръгна право към мен. Спря се и няколко пъти премигна с очи. Не знаех какво да мисля. Дали беше местен обичай, или метод за гонене на зли духове? Не, очевидно мъжът не искаше да ме прокълне. Само ми каза възрастта си!
Ами, добре. Но, нали се сещате, че това не ме интересуваше особено. Въпреки всичко човекът изглеждаше горд от себе си. За да не остана по-назад, написах и аз с палец върху дланта си моята възраст. Представянето ми сигурно го бе впечатлило, защото се прекръсти няколко пъти пред лицето ми, така както би го направил и пред разпятието, после се прекръсти и пред „Одисей” и си тръгна по пътя.
След един завой съзрях кацналия на колелото си Мартин, който беше дошъл навреме на уговорената среща. След двадесет и осем дневен поход из Родопа планина – почти цял лунен цикъл – достигнах София, най-високо разположената европейска столица, на 545 метра надморска височина, в подножието на планината Витоша.
И разполагах с добър екскурзовод. Мартин, който беше последна година студент в Художествената академия в София, познаваше като дланта си столицата с 1.25 милионно население. За него беше като детска игра да намери пътя към центъра през обходни маршрути – толкова бе свикнал да кръстосва града с велосипед.
Очакваха ме няколко дни почивка, които щяха да ми се отразят добре. Пък и времето, което се разваляше, всъщност работеше в моя полза. Щях да си почина и да забравя за ходенето и дивото къмпингуване, да обикалям търговските улици, да се срещам с хора, да си пия кафето на терасата на някое кафене и да се опивам от околния въздух. Щях да се потопя в атмосферата на тази нова европейска столица, докато не забравя, че съм само временно преминаващ пътник. Накратко, нещо като възвръщане към „нормалните” неща – леко потапяне в анонимността на тълпата.
Пристигнахме в хостел „София” – на две крачки от централната търговска улица „Витошка”. Не го бъркайте с „Гранд хотел София” – кула от гранит и стъкло, най-новия петзвезден хотел на столицата. В хостел „София” няма пиколо. Нямаше кой да ми качи багажа по тъмните спираловидни стълби, водещи към стаите за настаняване на втория етаж на стара сграда с олющена мазилка. От разположения на партера китайски ресторант се издигаха всевъзможни кухненски изпарения. Още преди да съм бутнал вратата с крак, веднага надуших атмосфера на пътешествие. И обиколката на земното кълбо продължи и вътре.
Обичам подобни места поради две простички причини. Първо, цената е без конкуренция (двадесет лева нощувката), и второ, поради космополитната клиентела. Всички кътчета на Земята, или почти всички, бяха представени. Всеки е дошъл със своята си бохча на раменете, със собствената си история и планове за пътешествия, с пътеводители с повече или по-малко захабени страници. Впрочем хостелите са нещо като миниатюрен многоцветен свят. И този адрес не правеше изключение от правилото.
С приближаването на град Ужице настроението ми не се подобри. Бяха ми описали красив маршрут, но хората, които не вървят пеша, имат съвършено различна представа за нещата. Пътят вероятно бе добър, ако се возиш в кола, но със сигурност не за човек, комуто е хрумнала лошата идея да флиртува с асфалта. Хомо сапиенс се превръща в друг човек, когато се качи на волана на ковчег с четири гуми. Погълнатият алкохол, за да изглежда „силен като мъж”, го кара да забрави ограниченията на скоростта. Осовата линия е също толкова несъществуваща, колкото и човекът встрани от пътя. Бях преминал рисковано през два тунела и се намирах на входа на трети. Мирният пътешественик обаче въобще не беше спокоен. Даже бях бесен от абсурдността на подобна инфраструктура. Тунелите не можеха да бъдат заобиколени по никакъв обходен път. Нямаше осветление и никаква индикация за дължината им. Предлагаше ми се само черна дупка, в която трябваше да се хвърля слепешката. Беше лудост!
Протестирах, крещях, ръкомахах във всички посоки на автомобилистите. „Ами аз, аз къде да отида?” Но на никого не му пукаше. Можех да кача едната гума на „Одисей“ на едва шестдесетсантиметровия тротоар, но какво се очакваше да правя с другата? Колко беше дълъг тунелът, триста метра или три километра? Какво щях да правя в средата на абсолютната тъмнина? Единствената табела забраняваше достъпа на каруци с коне, но не казваше нищо за теглените на ръце колички. Нямах избор. Преди да се втурна към недрата на Земята, направих няколко снимки и вписах в бележника си последните ми коментари

 

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Пътешествие под звездите” на Филип Жак от тук

Share.

Leave A Reply