jajda-karabashliev-4eti-meКакво чуваме, когато слушаме? Какво виждаме, когато гледаме? Защо понякога животът ни отнема най-скъпото, за да ни даде най-важното?
Млад мъж се събужда в реанимацията без спомен за тежката катастрофа, от която е оцелял по чудо. Единственото, което може да прави – обездвижен в шини – е да гледа болничния таван и с отегчение да слуша гласа на възрастния пациент на съседното легло.
Съдбата трудно би събрала по-противоположни характери. Бъбривият оптимизъм на стареца се сблъсква с горчивия нихилизъм на младежа. Но това, което започва като почти банално говорене, колкото да мине времето, постепенно се разгръща в разказ за оцеляване и победа, за спасителния пояс на любовта и за победата на красотата над тъмнината. Чуваме ли, когато слушаме? Виждаме ли, когато гледаме? Трябва ли животът да ни отнеме най-скъпото, за да ни срещне с най-важното?
В свят, в който всеки е убеден, че е различен, има нещо, което изконно ни свързва един с друг. Жаждата.
Захари Карабашлиев е автор на книгите „Хавра“, „18% сиво“, „Не толкова кратка история на самолета“, „Опашката“ и други. Неговите истории са превеждани на английски, немски, френски, полски, сърбохърватски, руски, арабски и др. Включен е в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза 2018“, носител е на повечето национални награди.
karabashliev-jajda-4eti-me
Карабашлиев е носител на наградите Български роман на годината (НДФ 13 века България, 2018), Роман на годината (Фондация ВИК), Хеликон, Аскеер и др. Негови разкази и пиеси са публикувани в книги, сборници и списания, превеждани са на много езици.
„Илюстрациите за тази книга, подобно на героя в нея, се лутаха дълго, изгубени в морето на изобразителното. Започнаха твърде уверено, като конкретни графични рисунки, но тъй като истината никога не е черно-бяла, постепенно изгубваха ясните си очертания, за да се превърнат в свободни, жадни за друг живот акварели.“
–Дамян Дамянов

Дамян Дамянов е български художник. Работи предимно в областта на плаката, книгата и илюстрацията, калиграфията. Също така преподава, има няколко самостоятелни изложби, а една от тях – типографският и социален експеримент “Под езика”, съществува и като книга.

Откъс от книгата:

Събужда го жаждата. Жестока и изпепеляваща жажда, от която чувства устата си като пресушена от жега локва. Долавя над себе си откъслечни думи, изречени с мек, авторитетен мъжки глас:
– …първоначалното обследване на главата показва фрактура на черепа и четирисантиметров епидурален хематом…
Гърлото гори. Жаждата сякаш е изцедила всяка капчица влага от всяка негова клетка. Не просто устата – цялото му тяло сега е пресъхнало за вода, а гласът се чува по-близо:
– …томограф на гръбначния стълб установи фрактури на С3 и Т4 с оток в областта на гръбначномозъчните нервни корени…
Опитва да преглътне, но езикът му се е слепнал, не успява да примлясне дори, няма сили. Гласът продължава:
– …за епидермалния хематом беше приложено консервативно лечение…
Звук от отваряне на врата, смутен момичешки глас промърморва:
– Извинете, може ли?
– Влезте, колега.


Едва сега той осъзнава, че не вижда нищо. Тъмнина е затиснала клепачите му, не успява и не успява да ги отвори и да види откъде идват тези сложни, полупознати, важно звучащи думи:
– …неврологичните тестове показаха нормална проводимост по цялото протежение на нерва.
Врата. Друг женски глас:
– Доктор Парашкевов, извинявайте, но трябва спешно в 134-та…
– Идвам.
Проскърцване на подметки по лъснат под, миризма на дезинфекция, на онзи препарат, с който се чистят стъкла, спрей за пръскане (жълт? син?)… Мъжкият глас продължава, чува се шум от прелистване на хартия:
– Планираме да го задържим тук, докато е готов да премине към рехабилитация и физикална терапия. А сега, колеги, извинете ме, ще продължим утре…
Стъпки. По-тих, едва доловим говор. Стъпки. Вратата се затваря, а той продължава да опитва да отвори очи, но не може, клепачите му сякаш са се сраснали със зениците, някой е залепил очите му, затова не може да вижда.
Тишина.
Унася се и потъва обратно там.


Вратата се отваря.
Чува щракане на електрически ключ и усеща светлина да лизва клепачите му, но колкото и да иска, не успява да ги помръдне.
– Пиленца-а-а – чува хрипкав силен женски глас някъде над себе си, замирисва му на цигари.
Насилва се да отвори очи, да разполови нажежените си устни, да раздвижи нещо от себе си. Не успява. Не може дори да преглътне, да помръдне очните си ябълки, да посвие пръсти… Няма власт над тялото си, нищо не работи, сякаш няма достъп до мускулите си, няма никакъв контрол над нищо свое. Движат се единствено мисли, които мудно регистрират неща извън себе си, но не могат да участват – тромави пчели, затворени в стъклен буркан.
Като дете прекарваше часове в двора на баба си – търпеливо клекнал и съсредоточен – и наблюдаваше пчели. Те долитаха от градината със синкавите кошери на съседната улица и накацваха по лехите с цветя. Гледаше пулсиращите им раирани коремчета, бавните им движения, крачетата, натежали от прашец. А когато му омръзнеше да ги гледа, той ги…
Но сега той опитва да даде сигнал, че е жив, че присъства, че е тук.
Чува всичко, дори някак усилено, но нищо в него не помръдва. Тялото му не му принадлежи. Изключено е. Той просто знае, че се е настанил в него, но колкото и да насилва стартера, двигателят не заработва. Нищо не работи. Той е в тялото си и едновременно с това не е. Единственото, което го свързва с този свят и мътното място, от което се събужда, е жаждата.


Линкове:

или