kambanata-4eti.me-coverВъв времена, когато в душите ни цари мрак, а в домовете ни – безверие, когато може би сме забравили кои сме и откъде идваме и смело се впускаме обезличени в глобалния модерен свят, с илюзията, че той е по-добрия свят, за да останем накрая разочаровани и разрушени. Точно в този момент като по необходимост се появява една книга.
Новият роман на големия писател Недялко Славов „Камбаната“ идва в един от тежките моменти от нашия български живот. Тази книга идва, за да ни напомни, че не всичко е загубено, за да ни отърси от заблудите, в които сами сме се натикали, за да ни покаже за пореден път в нашата история пътя към Светлото. Светлината, която през определени интервали от време все ни се налага да търсим отново. Светлината, която всеки път ни се изплъзва, която винаги някой ни отмъква изпод носа. Светлината, която единствено Камбаната ще отрази и ще я насочи към душите ни. Това прави Недялко Славов в новия си роман.
Романът „Камбаната“, носи изключителен емоционален и социален заряд. Зареден с напрежение и контрастите на съвременния живот. Обезлюдените села, опустошените села и техните беззащитни обитатели, жестоките картини на насилие и погроми, поруганите храмове…

“Камбаната” се родее с романа на Георги Божинов “Калуня-каля” – същите потресаващи картини на насилие и жестокост, същото изострено чувство за справедливост, страст в любовта и първично усещане за природата. И един нов Калуньо се появява в лицето на бившия затворник Вено – защитник на слабите и беззащитни българи в уж свободна България. По ирония на съдбата точно на него се пада жребият да бие тревожната камбана за спасение. “Дойде време камбаната да спасяваш, момче – каза поп Васил. – Чуваш ли! Камбаната! Като Варава да идеш на кръста, но сам да се възкачиш на него, Господ в сърцето си да приемеш.”
„Камбаната“ – роман без празна дума, без излишна фраза, без скучно многословие… Роман изумителен, възхитителен, потресаващ! Няма как да не е, защото с него Недялко Славов се гмурва една тема, болезнена за българското общежитие и непоносима за мнозина от нас – обезкостяването и оглозгването на българското село. „Камбаната“ не се страхува да бръкне в раната и да покаже нещата ачик-ачик, без сантименталности, без политическа коректност. Прозрачно е всъщност кои са мематите, в турския сериал „Долината на вълците“ има такъв герой, дясна ръка на мафиотски бос. „Камбаната“ всъщност звънти за оставените на пълен произвол умиращи български села с по десетима старци в тях, от които държавата е вдигнала ръце, а животът всекидневно е поставян на изпитание: „Хората бяха други. Ходеха мълчаливи, нямаше песни.“ С романа „Камбаната“ Недялко Славов извършва същото, което извършва и неговият герой – застава на страната на губещите, на ошушканите, на заврените в калта, за да им даде поне малко човешко достойнство и гордост, да им възвърне доблестта. И е много интересно как от интелектуалната, поетична, артистична тема на „432 херца“ писателят премина така органично и естествено към грубата, жестока, брутална тема в „Камбаната“. Разбира се, майсторството при разказването е същото, романът прелива от можене, от знаене, от усет какво значи добро писане и как читателят нито за миг да не загуби интерес, вървейки упоен след перото на автора.
В наши дни Недялко Славов се очерта като един от изключително големите майстори на прозата и е просто учудващо как сякаш изведнъж той, поетът, се обърна към белетристиката, за да покаже колко го бива и колко е талантлив включително и там. Към таланта му прибавяме значимостта на темата и така наистина се срещаме с роман, който взривява чувствата и поглъща вниманието. Роман, от който не можеш да се откъснеш, докато не затвориш последната страница, но който и след това продължава да те държи и гложди – преглъщаш сухо и хем негодуваш заради сквернотата на събитията, хем се радваш заради прелестите на почерка.

  “Честно казано, българската литература отдавна чакаше такова силно, така въздействащо произведение. Това е роман, който звънти – „Камбаната“ бие за всекиго от нас, бъдете сигурни. И дано имаме сетивата да я чуем, защото глухи ли сме – погубени сме…”
– Митко Новков

  “След “Калуня-каля” романът на Недялко Славов “Камбаната” е най-силният и въздействащ роман от последните няколко години. Книга, която те стъписва, отрезвява и събужда съпротивителните сили за съхраняване на българската идентичност и християнските ценности.”
– Стойо Вартоломеев

„Тази книга бе събудена от едно отиване в родното село на моя баща – едно странджанско село, в което отидохме аз, брат ми и братовчед ми. Отидохме, за да продадем земята на нашия род – и така екзекутирахме рода Славови. Продадохме земята, която беше изгледала четири поколения Славови, като парите от тази разпродажба стигнаха единият от нас да си покрие сметките за ток, друг да купи нещо на дъщеря си, с други думи – всеки взе толкова пари, колкото за едно посещение на мола.
По-страшното беше, че това завръщане в селото, което е свързано с детството ми, ми показа категорично, че всички ние живеем в територии, в които не се говори български език, територии, в които въобще не се говори никакъв език. Всичко това – полуобезлюденото село, в което останалите полуживи български къщи сякаш са се скупчили в единия му край, около църквата; земята; продажбата – всичко това събуди тази книга. Писах я като рапорт пред жената, рапорт пред любовта, но и рапорт пред религията, пред вярата, която е минавала поколения наред с едно кандилце с олио вътре от къща на къща. И аз знам, че докато го има това кандилце – и споменът за него, нищо не е погребано завинаги“.
— Недялко Славов, автор

„Камбаната“ е дълго очакван роман, от който българската култура имаше насъщна нужда – роман, показващ, че може да е обществено обвързан без да е естетически бездарен. Напротив, свръхдарен е, както свръх дарени сме ние днес, като слушатели, получили възможността да го чуем и да му се възхитим. Прибавяйки към възхитата от текста и възхитата от изпълнението на Валентин Ганев – прецизно, вдъхновено, завладяващо. Възхита от писателя, възхита от актьора: една възхита на квадрат, която носи радост на сбръчканите ни от злобите на деня ошмулени сърца.

Няколко цитата из книгата:

Те това искат. Да ипотекират и вярата ни. И нея да олихвяват. Ако не се намерят тия пъклени пари, банката ще свали камба­ната и ще я продаде на търг. Представяш ли си – ще про­дават на търг душата на вярата, камбаната Христова!

Ама кой да ти знае тогава? Лесно е да се говори за миналото в се­гашно време. Днес, след толкова години, е лесно, но тогава! Кой да ти каже, че всяко нещо, което ни е писано да се случи, стои през цялото време на пътя ни! Стои и не мърда от мястото си, чака ни. И така – докато дойде време да го видим. Оня горе не ни дава много знаци, не е щедър с нас. Затова ни върти в кръг, докато най-накрая прогледнем. И накрая – който видял, видял! Който не видял – в другия живот, следващия, ще ги види. Да си е отварял очите.

Не е истина.
Хората се раждат, живеят, изчезват, умират, а този шибан ключ, това парче бронз, изтрито от пръстите, отключваше по един и същи начин от началото на света. Колко години вече? 40, 50? Пръстите, които са го държали – тези на баба, на мама, на баща ми, – вече са изтлели в пръстта, а той си знае неговото – първото завъртане е меко, без звук, трябва само леко да се надига нагоре, с едно невидимо движение на ръката; при второто завъртане, особено през зимата, когато металът се свие, тогава пък заяжда с крайчеца на езика си.
Не е истина.
Стоях и не дишах.
Колко време изтече? Колко години? Десет – след отли­тането на мама (дори не ме пуснаха за погребението ѝ!), пет – след въжето на баща ми.
И ето ме пак тук. Блудният син. Завърнах се. Висок колкото палец, сам, сиротен, без никого на света. В една къща на духове. Без мирис, в който да се вкопча, без звук, който да ме утеши. Мама е излязла преди миг, отнесла е детството ми. Горе, в спалнята, още се люлее въжето – то­ку-що са свалили вкочанения ми баща.
Нямаше паяжини по ъглите, нито кухи мухи под про­зорците. Нито мишина под масата.
Мъртво място, пространство без живот. По-страшно от затвор.
Огледалото бе ослепено с кърпа, снимките по стените – също. Прозорците бяха закрити с прегорели от слънцето вестници. Наклоних глава и видях датата на страницата – времето бе спряло на 12 септември преди пет години.
Седнах на металното легло и изтръпнах. Под мен про­скърца затворни­ческият нар. За бога, колко бях пораснал в затвора – стаята бе по-малка от килията ми.
Всъщност излизах или влизах в затвора?

С пъдарството се нагледах на тоя звяр. Ненаситен, стра­шен звяр се оказа той. Голямо крадене падна в ония години, просто невиждано и нечувано.
Понеже всичко на къра бе общо, всеки го нарочи за свое. И ако гледах денем един народ по полето, два пъти повече ставаше нощем, че дори и се утрояваше, като прибавим старческото опълчение. И именно тая колективна кражба разруши хората, отрови душите, роди погрома.
Но знам ли, мога и да се заблуждавам с това твърдение. Може би пък това да е истинската ни човешка направа. Граблива. Лакома. Ненаситна. Алчна. За храна, за плът, за вещи, за имане. Много прекомерност има в нашето малко водно телце. Знае ли човек? Да съди ли, да прощава ли?
Но едно знаех със сигурност – тая работа, моята, рано или късно щеше да ме затрие.
Така и стана.
Гневът ми растеше, направо полудявах. Накрая не из­държах…

По това време се случи чудо. Нещо му стана на тоя народ. Някакъв амок го обхвана. Една радост, едно веселие без причина. Всъщност причината бе проста. Проста и стара като света. Радостта от самия живот! От това, че си жив на тая земя, че дишаш под това небе. Като птичките – едва оцелели от януарския студ, а вече се въргалят в прахта и цвърчат под бялото пролетно слънце.
Големият касаплък бе свършил. Бе дошъл следвоенният мир. Сезонът на пролетта. А като дойде пролет, какво пра­ви светът – размножава се. Много деца се нароиха тогава, беше пълно с техните гласове. Прелитаха на шумни орляци и вдигаха пушилка по улиците.
И още нещо. Голяма работа падна в ония години, голям трудов ентусиазъм – така му казваха тогава – настана. Тая дума – ентусиазъм – я пишеше на всяка стена. И над входа на селсъвета, и на челото на кмета, и на пощата, и на чита­лището. И в кръчмата, и там голям ентусиазъм падаше, особено вечер. И най-вече в градинката. Там ентусиазмът продължаваше до зори.
Още не съмнало и затракат тракторите, забучат ками­оните. Хората напират за труд. И пеят. Пеят, та се късат. По каруците, по пейките на камионите, по синорите, че и в полевите тоалетни. И в мъжките. И в женските. И солово. И в двуглас. Пеят.
Много се пееше тогава.
Пеещо време. Приповдигнато. Защото и времето е като хората. Веднъж ходи на пръсти, друг път тича като бясно. После пък се влачи като пребито. Но тогава всички сякаш ходеха на пръсти. Щастието на бедняка бе това, че не е курбан на смъртта, че не го пращат на война. Щастието на майките – че не връщат рожбите им в ковчези. Щастието на жените – че е дошло време да наваксат награбеното от смъртта.
Цяло лято човешкият мравуняк носеше, примъкваше, събираше, склади­раше: тежко и скърцащо минаваха ками­оните с жито, земята тътнеше от тракторите, грохотно ги следваха комбайните. Най обичах да гледам ком­байните нощем. Дивеше се младото ми сърце. Вечер се прибираха като чудо­вища от приказките. С огромните заслепяващи фарове прожектори, някъде горе, до кабината на комбай­нера. Изникваха от мрака, пъплеха едва-едва през село и с хедерите си аха да подберат пейките пред къщите…
По залез стъргалото бе пълно с народ. Всеки се докарал с нова дрешка, щъка напред-назад. Момичетата се хванали под ръка – хем кураж да си дават, хем да заграждат момче­тата, – вървят в редица, кикотят се; момчетата – и те вървят в редица; и като се срещнат, застават едни срещу други и започнат да се оглеждат. И като настане една сгляда, едно намигане, едно сочене с вежди, едно препречване при раз­минаването. Старците зяпат от пейките, дечурлигата звън­тят като най-малката брънка от невидимия синджир на живота.

В пандиза видях всичко, но това… което… тук… ще за­мълча… корав човек съм… проклет… но, признавам… за­плаках.
Бях слязъл в ада.
Стоях и немеех.
Селото го нямаше.
Горната махала бе изравнена със земята. Долната – поч­ти. Скупчени като стадо около пастир, в църквата се притискаха оцелелите къщи. Оглозгани до скеле зееха учили­щето, кметството, читалището. Само горе, на високото, циганската махала бе набъбнала като тумор…
Крачех онемял.
Наоколо, изпод зеления прибой на копривата, стърчаха руини. В някои от тях надзърташе избит прозорец, под стените, като прешлен от пречупен гръбнак, се надигаше керемида.
Селото бе гробище на къщи.
В един от прозорците видях цигане – бе седнало на пер­ваза, люлееше провесените си крака и чоплеше семки.
Мислите ми катастрофираха. Всеки знае тая подредба, тя е по-стара от света – черупката да надживее охлюва, къщата – стопаните си. Така я знаех и аз, така я знаеха ро­дителите ми и техните родители. И ето, само за четвърт век някой бе сринал Божията подредба. Охлювът бе надживял черупката си, стопаните – къщите си. Гол и беззащитен, без своя свят, зъзнех под чуждо, враждебно небе.
Зловещ факир бе махнал с ръка и – има го, няма го – се­лото бе изчезнало.
Тръгнах към горната махала. Вървях не по улица, а през сън за бивша улица. Бордюрите ги нямаше, троскотът бе надигнал асфалта и го ронеше с възлестите си пръсти.
Природата си връщаше за отнетата си земя!
Сякаш крачех и потъвах в пръстта. Минавах край сри­натите къщи – на Малаците, на дядо Стоян, на баба Дана столетницата, на Щерю Милин – комбайнера.
Колко ли бяха оцелелите? И колко вече въртеше земна­та мелница? А до вчера тук през двор се редуваха доброто и злото.
Крачех и спомените ме връхлитаха.
Ей го – до трите двора на Малаците, където в сговор живееха тримата братя – Големия, Средния и Малкия Ма­лак с многобройните им семейства (малак по нашия край значеше бивол), в съседство на тия хора, работливи и доб­родушни като фамилиите си, беше къщата на Митьо Мо­ряка – човек зъл и див. Дали беше подивял в морската пустиня и какви ги бе вършил там – той си знаеше, но тук, на сушата, бяха пропищели от него. Пиеше, биеше жена си, отрови всички кучета в махалата. Но и на него му дой­де редът… […]
Следващата бе къщата на Щерю Милин, комбайнера. Запомнил съм го все такъв – накарфичен от осила, ухилен до уши. На какво толкова се радваше – не знам. През лято­то се убиваше на къра, през зимата – в ремонтния цех.
Да продължавам ли нататък? Да редувам ли още добро­то и злото? Защото те се редуваха не само през плетовете, но и в главите на хората. Така, мине не мине поколение, и везната вземаше ту едната, ту другата страна.
И защо бе всичко това?
Нищо не бе останало от тия хора, нищо от тая направа! Изобщо какво добро, какво зло? Какви плетове между тях. Само бъзак и коприва. И зелената река на тревата.
Всичко бе изравнено от смъртта.
Всичко бе върнато на земята.

Отчето не сваляше очи от мен, но изведнъж разбра – говорех просто ей така, от едната глупост, на инат – и се усмихна.
– Бог е смирение, Вено.
Позамислих се, че туй вече го бях чувал от поп Васил, и също ми стана смешно. Ама за друго. Сетих се, че най-смирени в старостта ставаха курвите и богаташите. Все висяха в църквата с богоугодни лица.
– Смирение и… любов – додаде поп Танас.
– А какво е любовта, отче? – омекнах и аз.
Отецът се изправи и с едно излишно движение изтръска скута си. Явно търсеше отговора. Накрая каза:
– Вливане на две реки в една. Това е любовта. И знай – едната река е винаги по-голяма от другата!


Моля купувайте и хартиени копия за да подкрепите автора, издателството и всеки допринесъл!
За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте един от бутоните по-долу: