Кеворкизми. Мъгла от тамян – Кеворк Кеворкян

0
kevorkizmi-cover-4eti-me„Кеворкизми“ е забавната история на последните години на българската действителност, побрана в близо хиляда миниатюри. В тях герои са известни лица от телевизионния екран, но не са пощадени и много политици – от царя до Янето и Соломон Паси, за когото се отнася остроумната фраза: „Когато Симеон въздъхваше театрално, Соломон Паси го правеше четири пъти“. За автора повечето от днешните политици са „Малки хора върху огромни пиедестали. Газени лампи върху морски фар“. По друг повод той казва: „Мнозина политици се държат като мародери със собствената си чест“.
Кеворкизми не може да бъде прочетена наведнъж, макар че любопитството да срещнете едно или друго познато име ще ви тика напред по страниците на книгата на Кеворк Кеворкян. Много познание за хора и събития е събрано в нея, затова тя може задълго да се превърне в забавен ваш спътник. И винаги когато искате да сверите собствените си впечатления от някой телевизионен герой или политик, вие ще посегнете към нея. И в повечето случаи искрено ще се разсмеете.
Главен персонаж в книгата е Бойко Борисов – ГосподинТияДаСиХодятВсичкиЗаедно, както е наречен на едно място. Към ухажорите му е отправено следното предупреждение: „Статистите около Бойко трябва да знаят, че той дори тенис на двойки играе сам“. Много любопитно са видени отношенията на Бойко с медиите. Показателен е кеворкизмът: „Когато ѝ гостува Бойко, Цветанка е толкова развълнувана, че ѝ трябват две сърца“. Друг един гласи: „Този водещ се държи толкова слугински, че сякаш Бойко тайно го е чифтосал с някоя от каракачанските си овчарки“. За някои телевизионни псевдохрабреци пък се отнася фразата: „Той е мечка в заешка кожа”. За други натрапници авторът казва: „Главата ѝ струва 50 стотинки, а тя си прави прическа за 50 лева“. За един известен телевизионен бъбривец е фразата „Ако думите му бяха от вода, зрителите вече щяха да са се удавили“. Телевизионният стил на Кеворкян отдавна е добре известен. През последните години много популярни са и неговите дописки в най-тиражните вестници. Още в началото на кариерата му този стил е наречен от голямата актриса Катя Паскалева „кеворкиране“. Никой друг не е бил удостояван с глагол на собственото си име. Тъй че фразите и миниатюрите от книгата спокойно могат да бъдат наречени „кеворкизми“. Кеворк обаче не иска само да забавлява читателите с остроумия – много често фразите му са горчиви, дори злъчни. Но това също ни е нужно днес, когато едва се виждаме през облаците от тамян, който кадят повечето от медиите, а и самите политици също усърдно размахват кадилниците. Разбирането на автора за журналистиката е вложено във фразата: „Истинската журналистика е да изстискаш сълзи и от камък“. И големите му опасения са, че тя вече е невъзможна. Защото, както казва Кеворк: „Днес хората от нашия занаят се раждат на колене – и по очи свършват кариерата си“. Кеворкизмите предлагат ценния опит на автора, един безспорно успял в занаята си майстор. От тях може много да се научи за скритата същност на телевизионната професия. „Кеворкизми“ не може да бъде прочетена наведнъж, макар че любопитството да срещнете едно или друго познато име ще ви тика напред по страниците на книгата. Много познание за хора и събития е събрано в нея, затова тя може задълго да се превърне в забавен ваш спътник. И винаги когато искате да сверите собствените си впечатления от някой телевизионен герой или политик, вие ще посегнете към нея. И в повечето случаи искрено ще се разсмеете. В крайна сметка Кеворк иска да ви предпази да не се загубите в мъглата от тамян, която се стеле над всичко – и затова ви казва: „Виж се отстрани как ядеш лъжата!“.
“Един опитен публицист и телевизионер търси съучастници в присмеха над постоянните си жертви – самозвани трибуни, естраден тип лидери, депутати с продажен електорат, както и негови колеги от бранша. Едно внимателно вглеждане в неговия портрет показва, освен всичко друго, и известна доза лукавство, без което няма истинска сатира. Не бързайте да приравните настроението си с този човек, защото е трудно разгадаем. Той проверява себе си чрез другите, които провокира. Изключително опитен фехтовчик. Потърпевшите виждат дори нещо демонично в него. Въпрос на гледна точка! Кеворкизмите на Кеворк Кеворкян са рефлексии от дългогодишната му блестяща кариера, съпроводена непрекъснато с битки. Както и от една постоянна нагласа да провокира – дори сам себе си. Един горещ ум и едно темпераментно сърце се забавляват в тази книга, разстрелвайки равнодушните. Тази комбинация е изстрадана за цял един живот – и затова е толкова ефикасна.”
Проф. Иван Славов

 

За Кеворк Кеворкян
Кеворкян Кеворк, журналист и публицист, е роден на 11 септември 1944 г. в Сливен. Завършва право (1965 – 1970) в Софийския университет. Редактор в отдел „Критика“ (1971 – 1972) и наблюдател във в-к „Литературен фронт“ (1982 – 1988). Коментатор (1973), наблюдател (1981) и програмен директор (1990) в Българската национална телевизия. Автор и водещ на програма „Информационен дневник Неделя“ (1976 – 1978). Автор и водещ на програма „Всяка неделя“, най-популярното предаване в историята на БНТ, което с годините утвърждава нов стил в журналистиката и се превръща в трибуна на инакомислието(1979 – 1990, 1993 – 1999, 2002 – 2005). Автор е на седмичната рубрика на в-к „Труд“ – „Приказки за телевизията“ (2006 – 2011). Издател на списание „Всяка неделя“ (1990 – 1993), основател на издателство „Зодиак – ВН“ и на радио „Сигнал Плюс“. Основател и председател на Българското сдружение за честни избори и граждански права (1990) – международна награда „Маршал“. Създава всенародно движение и възстановява десетки войнишки паметници. Автор на книгите „Събеседник по желание“ (т. 1 – 3, 1981-1987), „15 срещи“ (1982), „Личности“(1989), „Срещи със Симеон Втори“ (1990), „Легендата и нейните герои“ (т. 1 – 3, 2005), „Кеворк проговаря. Необичайни срещи“ (2008), „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“ (2008) и др. От 2011 г. е автор на седмична коментарна рубрика във вестник „Стандарт“, от 2012 г. и на седмична рубрика във вестник „Преса“.

 

Забравата е българската прокоба, а подмяната е нейната слугиня. Това превръща времето в нещо без­формено, забавя неговия ход, то застива в някакви неясни очертания. И носи само заблуди.
Истини, полуистини и лъжи у нас са преплетени като свински черва.
Интригата е по-търсена от истината, понеже е по- сочна, а и лигите й не правят впечатление на никого.
Някои водещи имат индивидуалността на пакет чипс.
Важното се изрича с половин уста.
Неважното се изкрещява, а спекулативното се просъсква.
Бойко – ГосподинТияДаСиХодятВсичкиЗаедно.
Той иска да си мислим, че сверява часовника на Господ.
Самохвалството е едната от двете основни боле­сти на хората от телевизиите. Другата е маниакално­то самохвалство.
Бойко Василев е много опитен водещ, но изпитва детинска радост, когато гостите му го черпят със за­харен памук.
Над всичко в българската политика надделява през­рителният грак „Това са стари работи!“
Няма по-малко и по-голямо зло, тъй както няма по-малка или по-голяма курва.
Истинската далновидност изисква да гледаш и назад.
Геноцидът над умното слово е най-голямото пости­жение на днешните телевизии.
Нищо сериозно не се случва по телевизиите. Дори крак да си отрежат в ефир – и той ще се окаже дървен.
Не гледайте предаване, което е озаглавено с думата „истина“.
Българската история се пише всяка заран наново. Предишните листове се откъсват и изхвърлят.
Почти след всеки по-обширен разговор Бойко спокойно може да каже: „Мерси, откраднах ти шоу­то“. Повечето водещи изглеждат жалки в негово при­съствие, но това сякаш ги прави щастливи. На тях им е достатъчно да наблюдават отстрани собственото си предаване, обсебено от Б. Б.
Разходки по повърхността на монумента, нищо повече.
Понякога ми се ще да затворя Карбовски в някак­ва клетка и да го показвам като най-откачения екзем­пляр в журналистиката ни.
Тези хора имат атрактивността на фикус, неполиван отдавна от мърлява домакиня, но все ги канят тук и там.
Журналистиката достига дъното си, когато някой водещ каже: „Нямам представа, но знаете ли какво си мисля“.
Нашите политици с лекота се справят с големите въпроси на деня. В смисъл, че просто ги заобикалят.
Те никога няма да схванат, че отминалият ден е всъщност част от бъдещето.
Нашите политици се държат не като държавници, а като чиновници, които чакат обедната почивка, за да треснат табелата „Затворено“ в лицето на Историята.
Избори в СЕМ – никакви хора избират никакви. Някои от тях бяха кочияши по-рано на Костов, сега пък са на Б. Б.
Статистите около Бойко трябва да знаят, че той дори тенис на двойки играе сам.
Днешните репортери са щастливи да попиват всякакви глупости – те са техният допинг. Те и сода каустик биха погълнали, само и само да имат своите пет минути слава.
Героят на един известен роман беше пожелал на надгробния му паметник да бъде написано: „Де да знам!“
Както са тръгнали нещата, тези думи могат да бъ­дат и епитафията на журналистическия занаят.
В езика на нашите политици липсва думата „до­пускам“. Един разумен човек често би прибягвал до нея. Политиците ни обаче са категорични – те не из­живяват и нищожно съмнение по какъвто и да е по­вод, макар все пак да не отричат, че са човешки съ­щества.
Тази им категоричност ги превръща в неандерталци.
От Европа се държат с нас като с идиоти. Но и ние много често го заслужаваме.
Защото сякаш тук е измислена мафиотската мак­сима, че здравият разум е за баламите. Затова не сме в състояние да проумеем най-простото правило – че трябва да се спазват правилата.
У нас повечето свободи носят със себе си и груби ограничения, и дори насилия.
Бойко е буквално навсякъде в медиите. И чес­то участието му в телевизионни предавания е като „Платен репортаж“.
Повечето от българските разследващи журнали­сти са преки потомци на Барон Мюнхаузен.
Тези хора живеят единствено в настоящето, в ня­какво „Кеш енд Кери“ – вземай онова, което ти от­ърва, и бягай! Бъдещето изобщо не ги занимава, а миналото е кошмарът за тях – о, бедни гаврошовци.
В момента няма и половин телевизионен водещ, който да задава истински важните въпроси. Телешки­те езици са заети с друго.
Днешният телевизионен занаят не е кой знае колко по-различен от сервитьорския.
Словесните пируети на Бойко са забележителни.
Обаче той трябва да издаде окръжно, че пируетите са позволени единствено за вожда, а не и за раята от ГЕРБ.
Публиката очаква с нетърпение лафовете му – те му вършат повече работа от 10 Дянковци, взети заедно.
Бойко си самозабрани да се вижда с приятели. Ако съдя по някои негови министри, вероятно си е самозабранил да се вижда и с умни хора.
Екранът започна да прелива от лисуни – същество не толкова хитро, колкото коварно, мелез меж­ду лисица и чакал, смес от алчност и вероломство. Лисунът отвлича предварително упоени кокошчици, напълно замаяни, те го гледат покорно и доброволно се отдават на кулинарните му пиршества. Нещо като местния електорат.
Думите сякаш не са от особено значение в днешна­та телевизия. Всичко е игра. Политиката също трябва да бъде схваната като игра, като надговаряне.
Каквото и да се случи, телевизиите врякат ден-два, на третия гласът им изтънява – и те се захващат със следващия „скандал“. Властта знае, че те страдат от сериозна амнезия. Забравят какво са дрънкали преди пет или дори една година и се унасят в поредния си сън. В крайна сметка, усилията им се оказват само една голяма кръпка върху картината, рисувана уве­рено и спокойно от политическата класа.
Ако Едвин Сугарев беше американец и беше напи­сал книга, че тамошният главен прокурор е убиец, вече отдавна щеше да е в затвора и да прави в банята пое­тични рецитали пред интелектуално надарени негри.
Ние не сме европейци, а европИйци. Нямам жела­ние дори да го обяснявам.
Телевизиите са ампутирани от интерес към истински скандалното – това всъщност е най-срамната им тайна.
Когато Цветанка каже за пореден път: „Аз мисля, макар че не разбирам“, ми се приисква да се приеме закон срещу мисленето.
У нас всяка поредна истина живее трийсет минути, какво се случва след това – няма никакво значение.
В нашия занаят обаче едно от най-ценните неща е въртенето на педалите в обратна посока – върни се назад и чопли, докато потече кръв от историята.
“Обявяването“ е любимото изстъпление на днеш­ните телевизионни храбреци – да изкрещиш с пълно гърло някакво разпореждане по фактите, без дори да ги познаваш, о, каква сладост е това!
Искрените думи на обикновените хора на някои им се струват като бълнуване, като нещо чуто в лош сън, който ще отмине като всеки друг сън.
Само дето нито е сън, нито отминава.
Веднъж започнах да пресмятам какво наказание в ада няма да ми е по вкуса. Правете това упражнение – полезно е за въображението.
Една представа за телевизията: празнично освете­на къща, но в нея няма никой.
Вчера си ритал бурето под краката на осъдения, днес правиш изкуствено дишане на трупа.
Приспособи се не към околните, а към себе си.
Обхванат съм от носталгия по умността.
Днешните телевизии са нейните палачи.
А отгоре на всичко на Бъдни вечер един истински, жив папагал декламираше „Аз съм българче“.
Това е останало сякаш от всичко.
Една история от времето на соца.
Натоварили от Япония хиляди говорещи кукли – на­клониш я и тя жално казва „Мамооо“. Наша търговска организация щяла да ги продава в страните от Източ­ния блок, очаквал се голям удар с това „Мамооо“.
Тръгнали на път, и при всяко поклащане на кораба, веднъж на минута, куклите проплаквали „Мамооо“. Трима моряци не издържали и полудели.
Никой не може да издържи – започнат ли всички медии в един глас да викат „Бойкооо“.
Джиткане идва от джерит, а пък това е игра, в коя­то конникът препуска с коня си, скача от него и тича след това, за да го хване.
Някои предавания са като тази игра – подгонваш фактите от една история, плющиш с камшика след тях, без да се интересуваш дали отговарят на истина­та, а и изобщо не си правиш труда да ги настигнеш, да ги укротиш, осмислиш.
Джиткаш с думите. Лъжата се смалява в далечина­та, а ти се хилиш щастливо.
Днес за успешно предаване минава онова, което си служи с ясни лъжи.
Доста водещи се задоволяват с полувтасали ис­тини, с недовършени фрази, с подмятания, които се нуждаят от специално тълкуване. И в крайна сметка, остават с нож в гърба.
Задоволяват се с минималното, което ще им под­хвърли гостът. То е все едно срещу теб да седне чо­век с белезници – и ти да не го питаш за какво са му сложили това бижу.
За мнозина журналисти сякаш е въпрос на чест да бъдат благословени от Б. Б.
Около всеки властен човек има силно мише цвър- кане – как влияе то на Бойковия слух, все още не е известно. Във всеки случай, никак не е безобидно. Дългото слушане е разрушително за психиката.
„Не искам да живея в бандитска държава“ – все това повтаря през годините една дама с лисиче изра­жение, понеже анонимната смелост нищо не й стру­ва. Сега обаче песента е друга: „Ах, сигурни ли сте, ах, че това е Октопода, ах?“.
Дамата с лисиче изражение е днешната телевизия – да направя това уточнение, понеже знам, че си поми­слихте за Цветанка.
Един натрапчив страх у мен: хората, които имат минало, си отиват. Идват напълно анонимни и безлични особи.
90-годишна хаитянка разказваше как посрещнала зе­метресението, стенейки с името на Исус. „Той ни даде знак, че трябва да се променим“ – мълвеше женицата.
А един българин, който по онова време бил в Хаи­ти, си казал: „Е, Иване, сега си еба майката!“
Това сме ние. Всичко при нас е с главата надолу.
Нито един български политик досега не е казал: „Не знам“.
Има хора, които разчитат единствено на зашеме­тяващата сила на забравата, на липсата на памет в публиката.
Слухът на сърцето е много важен. Обаче журна­листът трябва да има и уши. Обикновен чифт уши – ляво и дясно. По възможност добре почистени.
Как да ти вярват за голямото, когато ги подвеждаш за дребното.
Дори да го замериш с Наказателния кодекс, той пак няма да се досети, че е престъпник.
Повечето водещи днес сякаш са болни от логорея. И сякаш слушалките в ушите им непрекъснато на­шепват едно и също: „Велик си, ти знаеш всичко…“.
Днес никой на нищо не вярва. Дори някой да бъде хванат със 150 хиляди лева подкуп в директно преда­ване, зрителите няма да повярват. Ще решат, че Лука­нов дава поредната печалба, нищо повече.
Никой вече не желае да коментира фактите. Те се изсипват в нещо като кош за мръсно бельо.
Медиите, освен етичен кодекс, трябва да имат и някакъв кодекс за непотребното.
Защото продажбата на измишльотини всъщност е корумпиране на обществото с фалшиви думи.
Предизборните клипове са толкова ефикасни, кол­кото и рекламите за кучешка храна „Педигри“ в стра­на, където кучетата боготворят джолана и карантиите.
Колкото по-невероятни са лъжите, толкова телеви­зионните шарани сякаш са по-доволни. Вместо да хва­нат лъжците и да ги овъргалят в катран и перушина.
Доста телевизионни водещи сякаш не са чували ан­глийската поговорка, че когато гониш лисици, трябва да проверяваш всички дупки. Същото е и когато пред себе си имаш измамници, а уж търсиш истината.
Доста репортажи се нуждаят от силиконови под­плънки.
Някои репортери ми изглеждат като едновремешните провинциални фотографи – независимо кой се снимаше при тях, хората на снимките изглеждаха едни и същи.
Този водещ има свободата и независимостта, коя­то има пиле на грил.
Обикновено Господин Злъч/Костов е дружелюбен колкото един алигатор. Но когато го види срещу себе си, Цветанка излъчва плам като домакиня, зяпнала филм с Освалдо Риос. Тя гледа на Костов като на ге­рой от сапунен сериал.
Трябва да се направи класация на разговорите фелацио в телевизионната история.
Често историите, разказвани от политиците, са толкова убедителни за публиката, колкото и ако Астор прави фокусите си по радиото.
И второ пришествие да има, БНТ ще си кара по същия начин.
Не е лошо хората от медиите понякога да си при­помнят една фраза, която приписват на Чърчил. Той казал веднъж пред журналисти: „Добре, след като вече установихме, че сте проститутки, дайте сега да поговорим за цената ви“.
Бойко не се притеснява да казва, че ни обича. Пак добре, че всеки път не изважда собственото си сърце, като Данко на Максим Горки, и със светлината му да ни сочи верния път.
А пък за враговете си казва: „Ще им извадя сърца­та, ще ги изтръгна на живо!“.
„И нашите, и нашите!“ – шепне вече електоратът.
Една циганка от Варненско твърдеше, че изборите не са честни, понеже ще й платят за гласуването чак на Нова година.
На Бареков принадлежи думата „полутурцизъм“. Пльосна я по време на един разговор. Е, да, прав е – когато има полужурналистика или полуполитика, може да има и полутурцизъм.
Политиката сякаш е някакво мазе, в което се скла­дират вехтории – и пак ще изпълзят познатите приз­раци.
Неговите интервюта са като кръжене на пеперуда около силна лампа.
Милен Велчев понякога се изразява като говори­теля на Държавния департамент, когато той трябва да обяснява защо американците са взривили по погреш­ка 100 цивилни на багдадския пазар.
Появи се един нов водещ и скоро се превърна в но­мер 1 на нашия телевизионен пазар. Отначало беше любезен със събеседниците си, сетне стана авторита­рен, но все пак не стигна до физически схватки, къде­то предимствата му, казват, били големи. Бойко.
Без предаванията на външните продуценти, теле­визиите ще заприличат на нещо като дома за сираци в Могилино.
Чалгата – комбинация от фалшиво пеене и фалши­ви цици.
Президентът Първанов каза: „България се превър­на в добро място за живеене“. И българската наука била оценена по достойнство.
И в новогодишно изявление има място за шеги.
Страх ме е да гледам „Панорама“ да не би нещо да се случи най-сетне.
Там открай време всичко се отмерва с пипетка – една капка синьо, една – червено, малко царска тур­шия и т.н.
Блатото на нищо незначещата българска дума „от­говорност“.
Преди години продаде на търг в „Сотбис“ ордените на дядо си цар Фердинанд. И перна българската исто­рия с опакото на ръката си – както би шляпнал порту­галския си готвач, ако ястието не е по вкуса му.
Все едно в „Армани“ да кроят костюми с дюлгерски метър – така прави той предаването си.
И ракета на Ал Кайда да уцели телевизията, Цве­танка пак няма да млъкне.
Проклетият народ – все той е грешен.
Един обикновен човек изрече следните думи: „Имам основно образование. Обаче имам ПАМЕТ“!
Тъкмо заради това този човек е извънредно опа­сен, той е истинско „чудовище“ за ония, които се гаврят с миналото. Едва оцелява от дивашките пре­вратности на прехода, но е много по-човечен и дос­тоен от екземплярите от политическия супермар­кет. И е и по-достоверен, вън от съмнение. И докато политиците – дори най-големите нарциси измежду тях – си играят на поредната жмичка, този човек и подобните на него гледат живота с широко отворе­ни очи.
Закъснели хитрувания, закъснели храбрости, за­къснели прозрения. Ние вечно се движим със закъс­нение, на първа скорост. Но дори ленивото ни прид­вижване не ни позволява да схванем важни послания, които се крият в привидно незначителни факти. Мо­жем, макар и трудно, да усетим миризмата на някакъв конкретен свинарник. Но не и още по-тежката мириз­ма на заплахите от бъдещето.
По време на интервю за „24 часа“ царят имал на бюрото си „една ярка табелка на английски“. Тя глася­ла: „Великите хора говорят за идеи. Нормалните хора говорят за неща. Малките хора говорят за другите“.
Такива надписи можеш да срещнеш в кабинет на безработен зъболекар или в някое помощно училище. Пак добре, че не си е сложил табелка с името, да си го гледа.
Веднъж го питаха знае ли как го наричат неговите хора зад гърба му. „Сакса, нали?“ – оживил се той.
Да, но не позна. Откакто е тук, винаги са го нари­чали „Горския“.
В този смисъл, една ярка табелка с името му на английски и френски може да върши работа.
Сметището, където гният думите и идеите на бъл­гарските политици, непрекъснато расте.
Милиони въпроси „защо“ остават по джобовете на репортерите.
А това е велик въпрос. Много телевизионни рево­люции можеха да бъдат предизвикани, ако репорте­рите го използваха по-често.
Време е да разрешат и парад на педофилите.
Набоков казва: „Веднъж видяното никога вече не може да се върне в хаоса…“.
Това не се отнася за нашия хаос.
Със свраките* от медиите може да се коментира само прогнозата за времето. (това е от времето преди започне да се полза термина ‘мисирки’ – бел. http://4eti.me)
Некадърните водещи те продават с намаление – и ти дори не се усещаш.
Днешната куртоазия е чудовищно неприлична – по време на някакъв певчески конкурс по телевизията обявиха, че нечии рими били толкова страхотни, та „Ботев щял да стане хлебар, ако ги чуел“.
Ботев щял да стане хлебар, ако ги чуел?!
Ботев. Хлебар.
Кой да защити сега Ботев от телевизиите?
Съюзът на хлебарите ли?
Някои от интервютата с Бойко наистина са уни­кални. Те трябва да се изучават задължително във Факултета по журналистика. В раздела „Какво нико­га не бива да правите по телевизията“.
Никой от нас не знае всъщност за къде е. Човек почти винаги си остава дърводелец, ако шансът не се стовари отгоре му. Ако Харисън Форд не бе оправил бравата на Джордж Лукас и онзи да го забележи, и досега щеше да човърка нечии ключалки.
Боклукът от общи думи затиска истината.
В централна емисия „Новини“ на Би Ти Ви наре­коха Айнщайн „известен учен“.
Да си любопитен колкото една фризьорка, все още не те прави годен за нашия занаят. В него въздържа­нието е важен белег. Не можеш да поглъщаш всяка глупост с апетита на просяк.
Да наричаш повечето от временните квартиранти на парламента политици, е чиста клевета.
В безкрайния бъбреж на Цветанка не може да се вклини дори една карфица.
Непрекъснато крадат опашките на лъвовете от „Лъвов мост“. И това е истинската причина да иска­ме циганите ни да си стоят във Франция.
У нас всичко е безобразно омотано – затова исто­рията е избягала и се е скрила някъде като уплашено куче с подвита опашка. Ако остане тук, ще се спука по шевовете от недомислията ни.
Новата ни история е разядена от молците на ре­ваншизма и на реставрацията.
Телевизиите все по-охотно се ровят в септичните ями. И все по-нахално твърдят, че те са пълни с ро­зова вода.
Ако се бях опитвал 30 години да се харесвам на всички, сега щяхте да ме познавате като водещ на „Панорама“.
След 1989 година бяха сложени изкуствените ченета в устата на публичното говорене и днес всеки идиот можеше да каже каквото си иска.
ГовНорене.

Линкове:

или
Share.

Leave A Reply