Колко силно го искаш? – Мат Фицджералд

0

Kolko-silno-go-iskash-4eti.meНай-великите спортни постижения се случват в съзнанието, не в тялото. Елитните атлети знаят това от десетилетия, а вече и науката предлага обяснение на този феномен. Спортният журналист Мат Фицджералд изследва способността за издръжливост при спортистите и разкрива техники и стратегии за увеличаване на психическата устойчивост като основно средство за успех.
Авторът е събрал впечатляваща колекция мотивиращи истории от света на бягането, колоезденето, триатлона и гребането, които доказват последните научни открития: добрата психологическа форма ни позволява да се доближим до истинския предел на възможностите си, като ни дава предимство пред физически по-силни съперници. Всяка глава изследва моментите, в които у елитните спортисти настъпва психологическа трансформация, определяща изхода на дадено състезание. Резултатът е забележителен – революционна книга, която се чете като увлекателна спортна биография, но същевременно дава идеи как човек би могъл да подобри издръжливостта си, превръщайки се в свой личен “спортен психолог”.
Мат Фицджералд ни показва, че ключът към постигането и на най-амбициозните ни цели е у нас самите, а негов пазач е собственото ни съзнание. Авторът ни повежда на вълнуващо пътешествие в света на човешкия потенциал, след което отговорът на въпроса “Колко силно го искаш?” никога няма да бъде същият.
Най-важното откритие на мозъчната революция в спортовете за издръжливост, а и най-важната истина, която бихте могли да узнаете като спортист за издръжливост, е следното: Човек не може да стане по-добър и no-издръжлив спортист, ако не промени от­ношението си към усещането за усилие.
Дори нещо толкова физическо на пръв поглед, като тре­нировките, е подчинено на този принцип. Тренировъчни­ят процес увеличава физическите способности на даден спортист, но в същото време променя и отношението му към усещането за усилие. В колкото по-добра форма влиза спортистът, толкова по-лесно му се струва да плува, да кара велосипед, да бяга или да извършва каквато и да било дейност при определена скорост и затова резултатите му се подобряват. Ако физическите способности на спортис­та се увеличават, но отношението му към усещането за усилие не се променя съобразно с тях, показателите му по време на състезание няма да стават по-добри, защото той ще е психологически неспособен да черпи от повишените си физически способности. Реално сценарият, който току-що описах, не би могъл да се случи. Усещаното усилие по същество представлява съпротивата на тялото спрямо волята на ума. В колкото по-добра форма влиза спортистът, толкова по-малко съ­противление влага тялото. Ето защо увеличената физиче­ска способност винаги се чувства.

Няколко абзаца от книгата, линкове – най-долу:

Въпросът, пред който всеки спортист се изправя в ре­шителните мигове на състезание – Колко силно го искаш? – е в основата си въпрос на мотивация. Множество са фак­торите, които влияят колко близо ще стигне ходещият по жарава до своя краен физически предел, но мотивацията има най-силно въздействие. Зад въпроса колко силно спор­тистът желае да стори най-доброто, на което е способен, се крие един по-дълбок въпрос – същият, към който Пре постоянно се връща: Заслужава ли си? Силата на мотивация­та на спортиста да постигне най-доброто си представяне се определя до голяма степен от това каква стойност му придава. Спортистите издържат на невероятно високи нива на усещано усилие в състезанията, защото очакват да бъдат възнаградени. В повечето случаи тази награда не е нито утилитарна (например пари), нито сензорна (на­пример вкусно угощение в чест на победата), а е лична. Да сториш най-доброто, на което си способен, носи някакъв смисъл. Тъкмо той е ценното във всичко това. А 3 а всеки спортист смисълът е различен.
Всеки спортист, който в стремежа си към подобрение се е напрягал отвъд познатите си предели, раз­бира тези чувства. Никое преживяване не може да се срав­ни с това да се напрегнеш до точката, в която ти се иска да се откажеш, но да продължиш. В този миг на „сурова реалност“, както го нарича Марк Алън, когато нещо вътре в теб пита: Колко силно го искаш?, една вътрешна завеса се повдига и разкрива част от личността ти, която се виж­да единствено в миговете на криза. И когато отговаряш с още усилия, след такова изпитание у теб остават себеопознаването и самооценката, които не могат да бъдат купени.
В тези срещи със суровата реалност спортистите намират не само причини да продължат усилията си, а и начини да го сторят – мотивации (защо) и умения за сп­равяне (как), към които могат да прибягват отново и да надграждат върху тях следващия път, когато са изкушени да забавят темпото или да се откажат. Тези два въпроса – „Защо“ и „как“ – са до известна степен лични, специфични за отделния спортист.

Мозъчната революция обаче убеди много от въпросните учени в погрешността на материализма им. Тези просветени изследователи вече са готови да се съгласят, че великият финландски бегач Пааво Нурми е бил прав, когато преди почти век е казал: „Съзнанието е всичко. Мускулите – парченца гума. Всичко, което съм, се дължи на съзнанието ми“.
Ето един по-точен, макар и не толкова поетичен начин да се изрази схващането на Нурми: от психобиологична гледна точка издръжливостта се определя единствено от производителността на съзнанието; биологията не е нещо повече от външен принос на данни към съзнанието, който влияе на неговата производителност. Британският невробиолог Винсънт Уолш дори изказа предположението, че спортното състезание е най-трудната дейност за човеш­кия мозък – по-трудна дори от „чисто“ умствените задачи като решаване на диференциални уравнения, а също така по-трудна за самия мозък, отколкото за тялото.
Ако смятате, че това е преувеличено, замислете се вър­ху следното: мускулите въобще не са необходими за учас­тие в спортове за издръжливост, нито пък за някаква дру­га форма на движение. Може да се мине и без тях, те са напълно заменими. Днес хора с квадриплегия могат да кон­тролират роботизирани крайници с мислите си чрез елек­троди, прикрепени към главата. Скоро ще бъде възможно страдащи от пълна парализа да участват в състезания за издръжливост, стегнати в механично тяло, или пък дистанционно. Дали тези кибератлети ще са способни да се движат безкрайно? Не. Издръжливостта им ще е ограниче­на от мозъка така, както винаги е било при спортистите без увреждания.
Да управляваш роботизирано тяло с мислите си не е лесно, при все че то уж върши цялата работа – защото всъщност не я върши то. След около 30 минути хранене с роботизираната си ръка жената, която я използва, дости­га до предела на силите си и не може да продължи повече. Няма реална разлика между това явление и състоянието на планинския колоездач, който отпада поради хипогликемия на последното изкачване в състезание. И при двата сцена­рия този срив настъпва в мозъка като резултат от уси­лието на ума да принуждава тялото – от плът или метал – да върши работа.
Науката едва наскоро призна, че издръжливостта е фундаментално психологическа, но езикът на всекидневи­ето винаги го е знаел. Когато казваме, че някой е издържал нещо, какво значение влагаме? Това, че човекът е преминал през трудно преживяване.

Има два начина да победиш в състезание. Или като участваш с по-големи физически способности, или като използваш по-голяма част от по-малките си физически способности в конкретната надпревара. Шампионите в спортовете за издръжливост рядко отдават своя успех на физическите си способности.

Най-важното откритие на мозъчната революция в спортовете за издръжливост, а и най-важната истина, която бихте могли да узнаете като спортист за издръжливост, е следното: Човек не може да стане по-добър и no-издръжлив спортист, ако не промени от­ношението си към усещането за усилие.
Дори нещо толкова физическо на пръв поглед, като тре­нировките, е подчинено на този принцип. Тренировъчни­ят процес увеличава физическите способности на даден спортист, но в същото време променя и отношението му към усещането за усилие. В колкото по-добра форма влиза спортистът, толкова по-лесно му се струва да плува, да кара велосипед, да бяга или да извършва каквато и да било дейност при определена скорост и затова резултатите му се подобряват. Ако физическите способности на спортис­та се увеличават, но отношението му към усещането за усилие не се променя съобразно с тях, показателите му по време на състезание няма да стават по-добри, защото той ще е психологически неспособен да черпи от повишените си физически способности.
Усещаното усилие по същество представлява съпротивата на тялото спрямо волята на ума. В колкото по-добра форма влиза спортистът, толкова по-малко съ­противление влага тялото. Ето защо увеличената физиче­ска способност винаги се чувства.

Има обаче една уловка. Самият мозък се изморява при продължителна физическа активност, а мозъчната умора също увеличава усещаното усилие. Самуеле Маркора доказа това в едно проучване от 2009 г., публикувано в „Журнал по приложна физиология“ (Journal of Applied Physiology), при което възлага на участниците умствена задача, преди да направят тест за издръжливост. Участниците съобща­ват, че степента на усещаното усилие е по-висока и се отказват по-рано, отколкото когато са изпълнили същия тест, без да е предшестван от мозъчна умора. Споменах, че наричам състезанията за издръжливост игра за надмощие на съзнанието над мускулите, но може би ще е по-точно да я наречем игра за надмощие на съзнанието над мозъка и мускулите.
Фактът, че усещането за усилие идва от мозъка, а не от тялото, обяснява защо е толкова дълъг списъкът с факто­ри, които увеличават издръжливостта, без да има реално нарастване на физическите способности… Кофеинът, музиката и транскраниалната електростимулация не запазват гликогена и не неутрализират млечна­та киселина, нито подобряват физическите способности по някакъв друг начин. И все пак те действително повиша­ват издръжливостта. Въздействат на мозъка, а не на мус­кулите, и ни карат да чувстваме физическата активност по-лесна. Когато интензивното каране на велосипед, бягане или гребане се струват по-леки на спортистите, те успя­ват да стигнат по-близо до действителния предел на физи­ческите си сили, преди да ударят тавана на търпимостта си към страданието. Но дори да сте приели кофеин и да сте получили електростимулация на мозъка преди изпитание за издръжливост, и да слушате любимата си енергична музика през това време, пак няма да успеете да реализирате на 100 процента физическия си потенциал. Каквото и да правите, винаги ще имате резервен физически капацитет в края на всяко състезание или тест за време с продължителност повече от 30 секунди…

От психобиологична гледна точка издръжливостта е вид саморегулация – процес, чрез който организмите контроли­рат вътрешните си състояния и поведение в преследване на целите си. При изучаване на саморегулацията понятие­то за характер се заменя от това за стил на справяне. Това алтернативно понятие изразява идеята, че така наречени­ят характер съществува не само при хората, а и при някои животни и има практическо предназначение. Стилът на справяне е характерен набор от индивидуални поведения, емоции и (при хората) мисловни модели, с чиято помощ се противодейства на трудностите в живота. Формулирано по друг начин, стилът на справяне е сборът от характер­ните за конкретен човек умения (или черти) за справяне. Както ще потвърди всеки родител, стиловете на справяне са до голяма степен вродени. Отделни черти на характера Започват да се проявяват при бебетата още от раждане­то им, а понякога дори по-рано. Да имаш вродено умение да ходиш по жарава означава, че си имал късмета да се родиш с такъв стил на справяне, който се проявява във вид на много добра психологическа форма в областта на спорта.
„Късмет“ обаче невинаги е подходящата дума. Стил на справяне, който дава предимство в областта на спорта, може да е дезадаптивен в ежедневието …

В доклад, публикуван в „Доклади по психология“ (Psychological Reports), изследователите достигат до заключението, че спортистите с увреждания „имат по-висока самооценка, показват по-голямо удовлетворение от живота и щастие, по-общителни са и постигат по-високо ниво на образова­ност от хората с увреждания, които не са спортисти. Психосоциалното функциониране на лицата с увреждания може да бъде подобрено чрез активно участие в спортни събития“.
Уили участва в „Айрънмен“ още три пъти, преди да пре­мине към нови предизвикателства. А те включват състе­зания по планинско колоездене на 160 километра, каране по часовник на 100 километра, 24-часови планински състе­зания от типа Adventure Race и спускане с каяк по Гранд Каньон. През 2006 г. Уили печели Маратона на Каталина – но не в дивизията за състезателите с увреждания или в своята възрастова група, а цялото състезание.
Случва се някой фен или приятел да каже на Уили: „Леле, представи си какво можеше да постигнеш с две ръце!“. Отговорът му винаги е един и същ:
„Нямаше да постигна нищо от това!“

През 1984 г. двукратният шампион от „Айрънмен“ Скот Тинли казва пред Triathlete: „Изглежда, всяка година летвата се вдига. Преди няколко години правехме по 500 километра [седмично] на велосипеда и това беше предос­татъчно. Миналата година това число вече нарасна до 650 километра. Сега като че ли 800 километра е вълшебният репер. Всеки от нас смята, че трябва да тренира повече от другите. Не съм много сигурен, че това е правилният начин да тренираш, за да задобряваш. Не се знае“.

„Станах алчна – споделя тя пред един репортер. – Това си е стар недостатък на човешката природа: ако пожънеш успех, искаш повече. И си мислиш, че повече значи по-добре, вместо да погледнеш назад и да видиш кое ти е вършело работа. Имах си стил. Знаех кое ми върши добра работа. Но навред около мен всички правеха нещо друго. Новата ми философия за 1995 г. даде резултат с велосипеда. Но после се обърна срещу мен – в края, когато рухнах.“
Спортистите за издръжливост отрано се научават да поставят знак за равенство между усиления труд и задобряването. Това е универсално преживяване: първия път, когато начинаещият върши усилена работа, това дава по-добри резултати, после малко повече усилен труд дава още по-добри резултати. Но има предел на това какво ко­личество тежък труд може да положи един спортист и да има полза от него.
Мнозина губят представа за общата картина и надви­шават предела си. Започват да гледат на усилената рабо­та като на единствен път към подобрението. Ако изгубят едно състезание или не успеят да постигнат дадена цел, реакцията им е да се трудят още по-усилено. Ако започ­нат да се чувстват зле по време на тренировките си в резултат от твърде усилената си работа, те започват да работят дори по-здраво. Тежкият труд става нещо като предпазна мярка, рефлексивен отговор на всеки въпрос, на всяко съмнение.
Проблемът при поставянето на знак за абсолютно ра­венство между тежкия труд и задобряването е, че то насърчава спортистите да пренебрегват усещанията си…
„За мен най-големият урок и като спортист, и в трени­ровките е просто да не ставаш алчен – казва Пола. – Знай, че на другия ден трябва да станеш и да го направиш пак. Винаги си спестявай по нещичко. Мисля, че тъкмо това пре­чи на много спортисти да се задържат на върха дълго и по­настоящем причинява редица травми. Всеки иска повече, а медиите ще те пришпорват и ще те подстрекават. Както и всички останали. Трябва просто да имаш доверие в себе си и в [треньора си] и просто да вярваш. Недей все да търсиш повече. Когато се получава, се получава! Не ядосвай успеха, разбираш ли?“

Психолозите разграничават два типа перфекционизъм: адаптивен и дезадаптивен. Адаптивният перфекционизъм е една вечно неудовлетворена нагласа, която може да има положително влияние върху резултатите. Дезадаптивният перфекционизъм, от друга страна, често води спортистите към саморазрушителни поведения – като претрениране. За тази разновидност на перфекционизма е известно, че е свързана с ниската самооценка и неувереността. Спортистите, които вътрешно таят едно общо чувство, че никога не са достатъчно добри, са склонни да претренират в нескончаемия си стремеж да се доказват. Уверените спортисти обикновено са много по-способни да регулират тренировките си въз основа на рационални вътрешни наблюдения.

Психологът Адам Уейц от Северозападния университет е изследвал това несъответствие, което той нарича склонност към свръххуманизиране. Проучвания­та му разкриват, че е много по-вероятно бели хора да при­писват свръхчовешки качества на чернокожи, отколкото на други бели, които се представят на високо ниво. Затова, когато разглеждаме доминацията на белокожите в конкре­тен спорт, те обикновено търсят социално обяснение или такова свързано с влиянието на околната среда, например солидна работна етика, но когато разглеждат доминаци­ята на чернокожите в даден спорт, е по-вероятно да по­търсят обяснение в наследствеността. Дори при това по­ложение човек не може да отхвърли идеята, че кенийските бегачи имат генетично предимство просто защото не му се нрави двойният стандарт, залегнал в основата й, който дава обяснение чрез расата. По принцип това е възможно.

Ако съществува генетично предимство, в какво би могло да се състои то? Едната възможност е някои или всички кенийци да имат ген или група гени, които са благоприятни за високи резултати в бягането, но не съществуват при другите народи. Например единствено хората от племе­то календжин може да имат ген, който усилва конкретна адаптивна реакция към аеробните упражнения, като напри­мер митохондриална биогенеза. Биолозите обаче казват, че вероятността е изключително малка, тъй като генните варианти, съществуващи изключително в една отделна чо­вешка популация, са почти на изчезване.
Още повече че дори да имаше ген на бягането, върху кой­то племето календжин държи монопол, той можеше да не представлява предимство в някакъв абсолютен смисъл. Няма нито една генетична рецепта за величие в бягането – нито пък в който и да било спорт. Учените са идентифици­рали разнообразни гени, които благоприятстват предста­вянето в определени типове спортове, но не са открили нито един ген, който да е ключов за върхови постижения в който и да било спорт.
Нациите, които доминират в определен спорт, споделят една основна характеристика: техните народи са луди по този спорт. Да го формулираме така: националната доминация в даден спорт е функция от обхвата и интензивността на участието на гражданите й в него. Ако огромен брой хора от дадена нация участват в един спорт и ако много от тях имат желание да рискуват всичко, за да постигнат най-високото ниво на успех, то тази нация със сигурност ще се справя особено добре в световните състезания.
Кения отговаря и на двете условия по отношение на бя­гането. Процесът започва още в детството – бягането е повсеместно като начин на придвижване. Милиони кенийски момчета и момичета всеки ден бягат до училище. Нещо повече, когато кенийските деца пристигнат там, те от­криват, че има само два спорта, между които да избират: бягане и футбол.
Макар че все още не е ясно дали кенийците имат гене­тично преимущество като бегачи, е сигурно, че те прите­жават културно предимство под формата на груповия ефект. Когато вземем под внимание това предимство, кол­ко остава да бъде обяснено от гените?
Не много.

 

 Установено е, че е по-вероятно студентите да почистват след себе си в едно кафене, ако по стените на видни места са окачени плакати, изобразяващи човешки очи. Ефектът на публиката повишава стандартите на хората не само за по-морално поведение, но и за всеки вид изпълнение на Задача, което може да бъде обект на оценка. Ние, хората, искаме да ни виждат като „добри“ във всяко нещо, което правим в присъствието на други.
Това включва физическите упражнения и спорта. През 2003 г. изследователи от Щатския университет на Аризона инструктират студенти доброволци да вдигат от лежанка колкото могат повече тежести в три различни ситуации: в група от хора, с които не се състезават, в съревнование срещу други студенти и индивидуално пред пасивна публика. Резултатите, публикувани в „Журнал за изследвания върху силата и физическата подготовка“ (Journal of Strength and Conditioning Research), са поразителни.
Участниците са вдигнали значително повече тежести, ко­гато работят сами „на сцената“, отколкото в съревнова­ние, а най-малко тежести – в неконкурентна групова среда. Всъщност числата дори не са близки. Средно студентите са вдигнали с 13,2% повече тегло пред публика, отколкото когато никой не ги наблюдава.
Едно проучване от 2014 г., ръководено от Самуеле Маркора и публикувано в „Граници на човешката невронаука“ (Frontiers in Human Neuroscience), предполага, че социалното насърчение подобрява издръжливостта не само като мо­тивира спортистите да „търсят у себе си повече сили“ (или, казано на психобиологичния език на Маркора, да тър­пят по-високо ниво на усещано усилие), но и като намалява усещането за усилие, съотнесено към интензивността на физическата активност.
И двата действат, като карат спортистите или хората, изпълняващи някаква задача, да очакват повече от себе си. При ефекта на публиката спортистите се прицел­ват в по-висок стандарт за успех, когато са наблюдавани, отколкото когато представянето им остава незабелязано, и винаги целта е да получат положителна оценка от наблю­дателите си. При ефекта на успеха спортистите се при­целват в по-висок стандарт, защото успехът, който вече са постигали, е повишил чувството им на вяра в собстве­ните сили, а това е породило очакването, че могат да се представят по-добре, отколкото в миналото.
Според психобиологичния модел на издръжливостта вся­ко влияние, което кара спортиста да очаква по-добро пред­ставяне, има потенциала да доведе до по-добро представя­не. Има данни, че самата физическа активност донякъде действа като плацебо – колкото по-подготвен физически очаква да стане човек от дадена спортна програма, тол­кова по-добра форма постига в действителност. Това би обяснило защо често се казва, че разликата между велики­те треньори и останалите не е в системата им за тре­ниране, а в способността им да накарат спортистите да вярват в нея.
Като цяло високите очаквания за подобрение и успех са сред най-мощните умения за справяне, които един спор­тист за издръжливост би могъл да притежава. Както се казва, ако мислиш, че можеш, си прав. И ако мислиш, че не можеш (дори да казваш, че можеш), също си прав. Тома Воклер го разбира и затова търси всеки възможен източник на по-високи очаквания, до който може да се добере – неза­висимо дали ще е подкрепяща го публика, вече постигнати успехи, или нещо съвсем друго. Ето защо, макар че втората му офанзива с жълтата фланелка се развива до голяма сте­пен като първата, тя приключва далеч по-различно.
При все че бягането е единствено призвание за Хайле Гебреселасие, страстта му към този спорт е просто конкретно проявление на цялостната му пламенна любов към живота. Дните му в дома му в Адис Абеба са изпълне­ни с бизнес начинания (той е много успешен предприемач), участия в обществени и политически събития, интервю­та, задължения към спонсори, време за семейството, праз­нични угощения и, разбира се, по няколко бягания. Човек има усещането, че ако Геб не беше открил бягането, щеше да намери нещо друго, в което да съсредоточи всичко. Той може и да иска да бяга до сетния си ден, но всъщност иска да живее вечно.

Чрез своя садомазохистичен съревнователен стил и непремерените си коментари пред публика Пре си е изградил репутация на най-коравия сред състезателите, безстрашен гладиатор, който умее с лекота да овладява усилието. „Единствено­то добро състезателно темпо е самоубийственото – каз­ва той в типичния си стил преди едно състезание – а днес ми изглежда добър ден за умиране.“
Подобни самохвални изказвания оставят у някои при­върженици впечатлението, че на Пре всъщност му е  приятно да страда. Но нищо не би могло да е по-далеч от ис­тината. В почти всяка надпревара той стига до кризисни моменти, а понякога се случва да надделее и слабата му страна.
„Понякога се чудя дали това напрягане до предела на силите действително си заслужава болката, с която трябва да платя – доверява той на дневника си след една тежка пистова тренировка през октомври 1971 година. – Мога само да кажа: дано да си заслужава!“
Този фундаментален въпрос – Заслужава ли си? – изник­ва пак и пак в думите и в писанията на Пре. Той издава естествен страх и ненавист към неизбежния дискомфорт на усиленото бягане. И все пак Пре продължава да се по­ставя в ситуации, в които този въпрос няма как да не из­никне – защото още по-голям е страхът и ненавистта му към мисълта да бъде разгромен от този дискомфорт. Сес­трата на Пре, Линда, казва за него: „Той изпитва същите болки и страхове като всички нас“. Това, което го прави различен, добавя тя, е, че „въпреки болката и страха си той всъщност казва: „Дай го насам!“.

„Защо бягаш е въпрос, който често ти задават – пише той в свое есе в гимназията. – Защо отиваш всеки следобед да се съсипваш? […] Каква е логиката да се наказваш всеки ден, да се стремиш да ставаш по-добър, по-резултатен, по-корав?“ После отговаря на собствения си въпрос. „Цен­ното във всичко това е какво научаваш за себе си. В такава ситуация наяве излизат всякакви качества, които може да не си виждал у себе си преди.“
Чрез бягането Пре открива не само кой е, а и кой и какво иска да бъде. А това, което иска да бъде, и го съобщава на всички, е корав. За Пре да бъдеш корав, или да имаш кураж, е нещо повече от това да бъдеш типичният спортист мъжкар. То е възвишен принцип. Той презира често среща­ната състезателна тактика „да риташ седнал“, или да подтичваш в струята на лидера до последната отсечка и тогава да го изпревариш с един спринт.

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Колко силно го искаш” – от тук

Share.

Leave A Reply