Дон Кихот от Красно село – Моите жени, моите роли – Коста Цонев

0
Don-Kihot-ot-Krasno-Selo-kosta_tsonev_4eti-me-1Кой е този холивудски актьор, какъвто в Холивуд нямат? Който не може да преброи ролите и почитателите си? Който и над 80 години си остава един млад Дон Кихот? Актьорът Коста Цонев разказва за най-хубавите си роли и интересни моменти от своя живот. Връща се към спомена за любимото си кино от детството в столичния квартал “Красно село” и на филмови ленти проследява своя живот, коментира, одобрява и неодобрява, споделя случки с Апостол Карамитев, Никола Анастасов и още много от най-големите.
Дон Кихот в “Човекът от Ламанча”, Климент Охридски в “Борис I”, Александър и Йоан Асен в “Сватбите на Йоан Асен”, Алданов в сериала “Дом за нашите деца” – това са само някои от знаменитите превъплъщения на Коста Цонев. “Моите жени, моите роли” е дългоочакваната изповед на актьора, в която той разказва за жените в своя живот, за щастливите мигове и за огорченията, които те са му носили през годините, за родителите и семейството си, за времената на мизерия и изпитания, както и за моментите на удовлетворение от постигнатото. На страниците на книгата оживяват срещите му на снимачната площадка и на театралната сцена с познатите и обичани от всички Апостол Карамитев, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Ицко Финци, Стефан Сърчаджиев, Боян Дановски, Рангел Вълчанов.Емоционално себеразкриване или разказ от първо лице за историята на българския театър и кино, книгата “Дон Кихот от Красно село / Моите жени, моите роли” със сигурност няма да ви остави безразлични.Kosta Tsonev - My Wives / My Roles Коста Цонев-Моите жени/Моите роли
Животът на Коста Цонев не е поредица от безметежни дни и щастливи случайности. Остава рано без баща – бит, мачкан като човек, започва сам да се прехранва, копае канали по улиците, бил е хамалин, ратай, месил е хляб.
По време на бомбардировките от Втората световна война 30-сантиметров шрапнел едва не го убива – забива се на мястото, откъдето бъдещият актьор току-що е станал.
Катастрофира няколко пъти – при единия от тях колата му се преобръща четири пъти, преди да се приземи на колела.
200-килограмова метална релса пада до него на сцената, изпива чаша веро вместо чай, имитиращ уиски…
На въпрос за последната роля Коста Цонев отговаря: „Няма да има последна роля! Живял съм като щур каскадьор, който предизвиква смъртта. Шофирам като луд. Премятал съм се през балкон 30 метра над земята. Преплувал съм Марица в кучи студ. За кеф. На Айфеловата кула си казах: „Ако скоча, какво ще стане, а? Кой съм аз бе!? Защо  съм роден?“ Такива щуротии ми се въртят из главата… Понякога мисля, че всичко е измислица. Надничам зад уличните ъгли, за да видя дали животът продължава. Отсичам: „Стоп! Това вече съм го играл! Къде? Кога? Защо? А! О!“ – сепвам се. С нетърпение очаквам моето приключение отвъд.“
За Коста Цонев приключението в отвъдното започна на 25 януари 2012 г., но паметта за него ще продължи да живее в многобройните образи от киното и театъра, с които той ни докосна и остави незаличима диря в емоционалния ни свят.
Най-големият подарък за мен е, като ме видят на улицата, да ми се усмихнат, да ме поздравят, да ми се зарадват – това е орденът за мен, казва самият Коста Цонев.
Youtube лист със филми на Коста Цонев
https://www.youtube.com/playlist?list=PLET59zUYWq6eQRvmzppRndvyjTHhdoTti
Коста Цонев или Дон Кихот от Красно, пред БНР:
https://archives.bnr.bg/16448/kosta-tsonev-ili-don-kihot-ot-krasno-selo/

След премиерата Бено Бесон ни събра и ни каза:
– Може би се чудите защо не заминах за Франция. Не можах, вие ме пленихте. Направихте нещо, което не ми се беше случвало в живота. Във всеки театър, където съм бил, има по един-двама блестящи актьори, другото е пълнеж. А в този театър не видях посредствен актьор. Всички сте блестящи, всички вие сте на световно равнище. Вярвайте ми, обиколил съм почти целия свят. Аз поставям същата пиеса и във „Фолксбюне“ и там ще направим две премиери – първо с тамошните артисти, а вечерта от осем часа ще играете вие същата пиеса.
Ние зяпнахме.
– Да играем във „Фолксбюне“! Ами те ще ни съсипят, ще ни смажат направо!
– Бъдете спокойни! Аз ви казвам, че ще имате невероятен успех. Благодаря ви за удоволствието, което ми доставихте, мили приятели! – тези думи на Бено Бесон са останали дълбоко в сърцето ми.
През цялото време, докато големият режисьор беше тук, имахме много приятни вечери на Витоша. Запознах го с моя приятел Тодор Чалъков, царя на Витоша. Първата вечер, като го заведох, му направихме телешка глава в шкембе. Не беше ял такова нещо, изпадна във възторг. А Тодор беше намерил и едно бяло вино… Бено Бесон примря от удоволствие и заяви:
– Край! Напускам София, ще живея тук, на „Щастливеца“. Сутрин ще идва кола да ме взима и веднага след репетиция – отново тук.
Заминахме за Берлин. Дойде денят на премиерата. В четири часа започваха да играят германците. Слушахме по говорителите в гримьорните си и тръп-нехме при всеки смях, при всяко ръкопляскане. Беше като на мач. С всеки възглас умирахме. Бяхме сразени, в края на спектакъла – направо убити. Дадоха пауза от един час, същата публика щеше да гледа и нас. Раздадоха апаратчета за симултанен превод, но явно публиката знаеше текста наизуст. Питах се изтръпнал: Боже Господи, какво ще направим ние след този успех на германските колеги? Да вземем да се откажем и да си вървим.
Дойде времето, загасна осветлението в залата, вдигна се завесата – пълна тишина. Минаха минута, две, три. Пълна тишина, никой не гъква. Боже Господи, провалихме се! Минаха четири, пет, шест минути, аз си викам: „По-скоро да излезе Ицо Финци – Ицо играеше Точилко. – По-скоро да излезе Ицо! Ицо, излизай, за да тръгнат работите!“ По едно време чувам, зашумоля залата и изведнъж – бесни аплодисменти и кикот. Явно Ицо беше излязъл на сцената. И започна нещо, което не ми се е случвало друг път в живота. Не беше спектакъл, а фойерверк, тайфун. Завъртяхме се всички в едно цяло – и публика, и артисти, всичко се обърна с главата надолу. Залата се тресеше, ние играехме като бесни. Всеки си казваше: „Победихме!“
След края публиката ръкопляска 10, 15, 20 минути и не искаше да си отиде. Ние плачехме от радост, прегръщахме се, целувахме се за нашия успех, за успеха на България, за успеха на българския театър в тази студена страна с вековни театрални традиции, в този класически театър.
На другия ден сутринта по Радио Западен Берлин прочетоха рецензия за представлението, каквато не се е чувала. Авторът говореше за магьосничество, за стихия, разляла се на сцената на „Фолксбюне“. „Може само да се съжалява – казваше той, – че залата беше побрала само 400 души. Трябваше да дойдат четири хиляди, четиристотин хиляди, четири милиона немци, за да видят тези великолепни артисти, които разцъфнаха като свежи пролетни цветя. Блестящият им актьорски талант и професионализъм заля като шампанско сцената на „Фолксбюне“. Опихме се от това шампанско и никога няма да го забравим, няма да забравим майсторството на тези великолепни артисти от България.“
Критиката на ГДР сякаш също не отбеляза така ярко участието ни. Изобщо при тогавашния строй такива спектакли не се възприемаха особено добре, защото бяха против рутината, против традицията. Рушаха окови.
С много режисьори съм работил – и чужденци, и българи, но радостта, която изпитвах всеки път, когато играехме „Както ви се хареса“, и удоволствието от непосредственото общуване с Бено Бесон никога няма да забравя. Няма да забравя и думите му:
– Деца, вие просто не можете да си представите колко сте талантливи. Колко сте велики и колко сте нещастни. Нещастни сте, защото живеете в страна, където много малко хора могат да ви видят и така вашият талант ще си остане затворен като в консерва.

Представям си как моите спътници са останали с отворени уста. След това не съм имал други контакти с тях. Не бяха лоши хора, но не мога да понасям посред­ствеността. Изобщо българина можеш да го опознаеш като човек в чужбина. Не е нужно да изядете заедно една торба сол – зад граница веднага си личат еснафът, ограниченият човек, подлецът. Бил съм много пъти след това в чужбина, с различни колективи, на снимки и на екскурзии, но посредствеността винаги се проявява със страшна сила. Много интелигентни, много умни, мно­го талантливи хора изведнъж изпростяват, стават съв­сем други, не се усмихват даже, всичко ги дразни.
След това пътуване сякаш започнах да възприемам света по друг начин. Може би след едно такова пъте­шествие, след трудностите и изпитанията по пътя, чо­век помъдрява. Помъдрява от срещите с голямото из­куство, с интересни хора, с изумителни неща. И много неща, които преди това ме дразнеха безкрайно, вече гле­дах откъм смешната им страна. Започнах да се отнасям по друг начин и към работата си. Вече ме интересуваха само важните неща, моментите, свързани с дълбоки въл­нения и емоции, с необикновени срещи между хората. Промени се дори отношението към колегите ми. От­минавах дреболиите и интригите в театъра.
РОЛЯТА НА МОЯ ЖИВОТ
Май има на този свят нещо като реабилитация. Като се върнах от снимки, извика ме на разговор новата директорка на телевизията – Леда Милева. Беше се върнала наскоро от Ню Йорк с плочите и сценария на „Човекът от Ламанча“.
– Това – каза тя – е един мюзикъл, който се върти в Ню Йорк с невероятен успех.
Изслушах плочите и се побърках. Боже, викам си, страхотно е! Ще мога ли аз да изпея тези песни? Ще мога да ли изиграя тази невероятна роля?
Преведе се сценарият, песните се аранжираха веднага, записаха се на плейбек и всичко вървеше със страшна сила. Определиха за режисьор Гриша Островски, помощник-режисьор беше Асен Траянов и започнахме снимките в киноцентъра вечер след представление. От 12 до 4-5 часа сутринта. Всеки от артистите спеше може би по 3-4 часа, защото продължавахме работата в театрите – репетициите сутрин, представленията вечер, следобед кой в радиото, кой в телевизията, а нощно време снимахме „Човекът от Ламанча“. Двайсет дни бях в еуфория, денонощието ми беше огласено от великолепните арии на Дон Кихот, живеех само с моя Дон Кихот.
Снимките минаха като на един дъх. Никой от участниците не се оплака. Имаше, разбира се, някои несъобразени неща, несгоди и грешки, но никой не се разсърди за нищо. Двайсет дни бяхме като опънати струни. Играехме, пеехме, танцувахме, получи се прекрасен филм. За сетен път се уверих, че за да се направи добро представление или добър филм, преди всичко литера-турният материал трябва да е добър. А Дон Кихот е вечен образ.
Тази роля сякаш открай време е била заложена дълбоко в мен. Тя покри артистичните ми мечти, моето художествено кредо. Може би аз самият съм си един Дон Кихот в живота? В най-добрите роли, които съм правил след това и в киното, и в театъра, имаше нещо донкихотовско. Може би не Дон Кихот е толкова луд, колкото всички около него? Дали той не е най-трезвомислещият, докато наоколо са лудите? До ден-днешен хора по улиците усмихнати ми казват:
– Всичко друго може би е забравено, но той остава. Остава с хуманизма, с човечността, с любовта си към хората.
Ако не беше Леда Милева, ако не беше донесла музиката и сценария, ако не беше ме видяла като Дон Кихот, нямаше да имам щастието да изиграя ролята на живота си. Даже като ме викна, аз й казах:
– Извинявайте, но съм наказан от телевизията и не мога да играя.
– Кой те е наказал?
– Ами миналата година по това време…
Тя поиска да й донесат заповедта, видя я и ми каза:
– Заповедта е за шест месеца, оттогава са минали още толкова.
– Е, да – казах, но оттогава никой не ме вика в телевизията.
– Вече ще те викат.
БАЩИ И ДЕЦА
Преди пътуването в Съветския съюз аз се бях развел за втори път. Поставих условие децата да останат при мен и аз да ги отгледам и двете. Мечтаех за голямо семейство с пет-шест отрочета. Тази мечта не можа да се осъществи по много причини, но и двете си дечица с много любов съм отгледал. Бях строг баща. Впрочем възпитавал съм сина си и дъщеря си така, както мен е възпитавал моят баща. Хващал съм се дори, че ругая:
– Как не ви е срам, бе? Как може да сте толкова млади и толкова мързеливи? Нищо няма да излезе от вас! Вие сте хаймани и бездарници! – и изведнъж усещам, че това съм го чувал някъде.
Чувал съм го от моя баща, който го е казвал на мен и на братята ми. Явно по интуиция съм възпитавал децата си точно така. И боят не ги е отминавал – с пръчка, с ръчичка, с каишче. Най-строг съм бил към тях, когато са се опитвали да ме измамят. За мен лъжата беше най-голямото прегрешение. Яли са бой и по други поводи, за да не се разхайтят. Аз винаги съм им казвал:
– Мили мои дечица, аз съм Коста Цонев, а вие все още сте нищо. Не си въобразявайте, че като сте деца на Коста Цонев можете да правите каквото ви хрумне. Това няма да ви позволя по никакъв начин!
И не ги разглезвах. Сутрин им давах по 20 стотинки. Те се оплакват:
– Да, татко, ама на еди-кого си баща му му дал десет лева, майка му му дала двайсет лева.
– Всяка коза за своя крак, моите деца. Аз ви давам толкова за една баничка. Каквото поискате, ще ви го дам!
Синът ми веднага скочи:
– Искам да ми купиш мотор.
– Моето момче, никога няма да ти купя мотор, защото искам да си жив и здрав. Аз мъртво дете не желая. Виждаш какви катастрофи стават. Като поотраснеш малко, ще ти купя колело. Но на тази възраст мотор – няма начин!
Изобщо много строго възпитавах децата си. Може и да са си мислели, че не ги обичам. По-късно вероятно са ми простили суровостта към тях. Безкрайно ги обичам. Не съм ги лишавал от нищо. Винаги е имало жена, която да се грижи за тях, когато пътувам или работя в София, нещо като икономка, която да пере, да готви, да чисти. За Теодора е имало учителка по пиано, и двамата са имали учителки по английски. Казвах си: „Гладен ще ходя, но моите деца ще научат по един език.“ Това, че ние тримата тъпи братя не научихме гръцки от нашата майка гъркиня, която ни молеше, и се правехме на патриоти, никога няма да го забравя. Искрено съжалявам, че не научих поне този език. И двете ми деца владеят съвършено английски. Дори брат ми Иван Цонев, като поговори с Теодора, каза:
– Тя говори английски, все едно е завършила Оксфорд или Кеймбридж. Аз не го говоря така добре.
А Теодора владее и немски, в момента и италиански, защото е омъжена за италианец. Синът ми Митко не пада по-долу. Английският му помогна много в работата и за филмите, които снима в Америка или в други страни.
Според мен дереджето на нашата държава се дължи и на неудачната политика по отношение на децата и семейството. Още с раждането си детето е захвърлено или на улицата, или в някакви ясли, после в детски дом, където веднага научава всякакви мръсни думи и деяния, научава се да краде и да лъже. Навремето, когато съпругата ми искаше да даде Теодора в детски дом, се възпротивих:
– Детето трябва да живее у дома, трябва да чувства топлината на семейството. Само тогава ще стане истински човек. То трябва да почувства обичта!
“СВАТБИТЕ НА ЙОАН АСЕН”
В живота и творчеството настават понякога преломни моменти – за добро или за зло. За мен първият такъв момент беше играта ми във филма „Дон Кихот“ – героя, когото обикнах за цял живот. Друг такъв миг беше участието ми във филма „Сватбите на Йоан Асен“ заедно с моя незабравим колега Апостол Карамитев.
Сценария на „Сватбите на Йоан Асен“ репетирахме с Вили Цанков два месеца преди това като пиеса. Всеки ден се събирахме в неговия апартамент, четяхме и разигравахме сцените. Научихме текста наизуст, спокойно можехме да изиграем сценария и в театъра. Затова и впоследствие при снимките владеенето на текста и актьорската работа бяха на много високо равнище. Бяхме наясно с образите и взаимоотношенията помежду им и играехме логично и искрено, с много вдъхновение.
Безкрайно се възхищавах на Апостол Карамитев (аз играех негов брат), на майсторството и професионализма му, на прецизността му във всеки детайл и епизод от филма, възхищавах се на експресивността и мощта му, на стръвта и желанието му по-бързо да приключим. За жалост не след дълго се разбра защо така бързаше. Когато непоправимото дойде, не можех да повярвам, че е истина, че на следващия ден на снимките няма да видя Апостол, няма да чуя дрезгавия му глас, няма да видя големите му хубави очи, няма да усетя излъчването му.
Погребението на Апостол Карамитев беше като на държавен глава. Имах чувството, че цялата столица, цяла България се е стекла по улиците, за да види своя любимец, онзи, който години наред я е радвал, изтръгвал е смях и сълзи. Улиците до гробището бяха претъпкани с народ, дошъл да изпрати за последно незабравимия Апостол Карамитев-Чочо. Хората сякаш се разделяха с цяла епоха в българския театър – епохата на Апостол Карамитев.
След като поутихна скръбта, се замислихме за съдбата на „Сватбите на Йоан Асен“. Пред очите ми минаха всички по-известни български артисти, които дори издалеч наподобяваха Апостол. Но никой не влизаше в неговата мярка. Казах си, че вероятно филмът ще остане недовършен като документ за последните снимки и дни на Апостол Карамитев. Извикаха ме в киноцентъра и Вили каза:
– Ръководството реши, че ти трябва да продължиш ролята на Апостол.
Погледнах го смаян. Дори не повярвах.
– Вие сте луди! Как аз ще продължа ролята на Апостол Карамитев! Нали и аз играя във филма?
– Няма значение. Има такъв прецедент в киното. Ще облечеш неговите дрехи и с неговия грим и корона ще продължиш ролята му, защото ти единствен знаеш как Апостол щеше да я изиграе. Два месеца сме репетирали, ти знаеш той как реагираше на всяка сцена и какво щеше да направи до края на филма. Само ти!
Смаза ме.
– Много ви моля да ме пуснете да ида да си помисля.
– Няма какво да мислиш! Идваш утре на снимки!
Не можах да мигна, в ужас изпаднах. Добре че в снимките на другия ден нямаше текст. Трябваше да играя едновременно двете роли.
Явих се в киноцентъра на следващия ден, облякох костюма на Апостол Карамитев, гримираха ме и отидох в павилиона. Много народ се беше струпал, включително шефовете на кинематографията. Всички смълчани, все едно присъстваха на погребение или литургия. Застанах с неговите дрехи и неговата корона пред камерата и от очите ми рукнаха сълзи. Обърнах се и видях, че абсолютно всички плачат – операторът, режисьорът, помощник-режисьорът, всички артисти. Вили каза:
– Край на снимките! Довиждане до утре.
После нещата се поуспокоиха и снимките тръгнаха. Като че ли всичко тежеше най-вече на моите плещи. Как да изиграя ролята на Апостол Карамитев, как да я довърша? Да направя онова, което може би той щеше да направи, или да заявя: „Дотук беше Апостол Карамитев, нататък ще видите аз как мога да играя.“ Изборът беше много сложен, дори мъчителен. Знаех какво и как искаше да изиграе Апостол, как щеше да го направи, и реших с лек щрих да го представя. Според мен така беше най-етично, а и най-правилно, както се оказа впоследствие. Ужасно трудни обаче бяха диалозите между мен и него. Невероятно мъчителни снимки, защото трябваше по десет пъти да се преобличам и да влизам в кожата ту на моя образ, ту на Йоан Асен, тоест на Апостол. Моят герой в края на филма страдаше от неизлечима кожна болест, с рани по цялото тяло. Горкият гримьор Таньо Куков се мъчеше по три-четири часа да нанася всичките пластове, гледайки снимките, за да не се различава днешният грим от вчерашния. Таньо работеше като ювелир. Макар и трудно, снимките напредваха.
В цялата мъка имаше и смешни моменти. Вили Цанков си беше внушил, че трябва да изиграя една сцена гол – дибидюс гол.
– Ще го изиграя, Вили – викам му аз, – но Павел Писарев (тогавашният шеф на кинематографията) няма да позволи тези снимки да излязат на бял свят.
– Абе ти не се занимавай с Павел Писарев, слушай мен какво ти казвам! Събличаш се гол и снимаме.
– Пред тези 50 момичета! И пред целия колектив?
– Без приказки! Това е изкуство.
Вярно, изкуство е и за мен не беше проблем. В сцената участваха още Стефан Данаилов и Цветана Манева. Разговорът между мен, патриарха (Иван Кондов), Стефан Данаилов и Цветана Манева се водеше така – аз срещу камерата, те в гръб. Аз бях гол – току-що излязъл от или на път да вляза в огромна бъчва, пълна с топла вода. Павилионът беше безбожно студен. Снимките, разбира се, се правеха през зимата. Съблякох се и си представих, че съм на Ривиерата или на екватора и че ми е страшно горещо. Изправих се пред камерата и снимките започнаха. Стефан Данаилов пред мен, до него Цеца Манева. Гледам в очите му блясък и усмивчица – аха… да се разкиска. Голям кикот му хвърли след това този мой добър приятел, задето съм стоял гол пред толкова момичета…
От подобни случаи в световната кинематография нашето решение беше може би най-оригиналното. Но аз излязох като убит. Имам много стабилна психика, но този път бях смазан. Взех си отпуска за един месец и заминах в чужбина, за да се даврандисам, както казват някои.
В АВСТРАЛИЯ
Кацнахме в Сидни, от Сидни в Мелбърн. Брат ми живее в Голдкост, но искаше да кацна в Мелбърн, защото беше дошъл да гледа годишните конни състезания. Слабостта му, която след това се оказа фатална, бяха именно тези конни състезания.
Като че ли стъпих на друга планета. Бил съм в чужбина, но Австралия ме изуми. Изуми ме като климат, като пейзаж, като архитектура, бях удивен от животните и дърветата, които не бях виждал дотогава. Брат ми веднага, разбира се, ме закара на хиподрума, защото беше заложил на някакви коне. Печелеше си там дневната дажба. Залагаше на първо, второ и трето място и обезателно печелеше или първото, или второто. И ако беше заложил десет австралийски долара, които са по-евтини от американските, винаги получаваше по сто, по двеста, по триста, т.е. дневната прехрана си изкарваше по този начин.
Поживяхме в Мелбърн една седмица – докато минаха състезанията. Присъствах дори на едно за кучета. Хрътките бяха като изваяни – само кожа и кости. Брат ми казваше, че действително ги хранят много малко, за да имат стръв. Вечер им показвали един заек, целият оголен, давали им го само да го подушат (но не и да го ядат) и кучетата прекарвали цяла нощ с тази миризма и с представата за заека. Та като излезело на пистата, кучето като обезумяло хуквало да гони вкусната плячка. Е, имаше и изостанали, имаше и победители. Мен като че ли тези неща не ме вълнуваха толкова, колкото всички присъстващи на състезанията австралийци, които залагаха невероятни суми. Някои печелеха, но повечето губеха. Брат ми, слава Богу, тогава беше въздържан и печелеше средно. Той каза:
– Ето, за днес спечелих толкова. Имаш по десет процента от печалбите. Откакто ти дойде, ми тръгна.
Заминахме за Голдкост, който е близо до град Бризбън. Това е в Северна Австралия. Тогава, преди близо двайсет години, Голдкост започваше да се развива като един от най-големите и най-интересни международни курорти. Взеха да идват китайци, японци и хора от почти цял свят. Още не беше така добре организирано, хотелите бяха по-малко. Но морето, брегът бяха невероятни. Брат ми живееше в един апартамент на тринайсетия етаж, на сто метра от морето. Всяка сутрин ставах в седем часа и се юрвах по брега. От приливите и отливите пясъкът беше като асфалт. Чувството беше невероятно – да изпиташ удоволствие на бос крак да търчиш километри. Забравях се. Тогава срещах тези мили хора, които ми се усмихваха. Мислех си: „Боже, откъде ме познават?“ А те приемаха всеки, който бяга сутрин, като съмишленик. Винаги ме поздравяваха: „Окей! Хелоу!“ Пожелаваха ми добър ден. Това ме учуди безкрайно. Така ми напълни душата с радост. И веднага си помислих: „Господи, а в България защо има такава злоба и такъв идиотизъм?“ Защото, като бягах в България, вместо да ми се усмихват, хората ми викаха: „Бегай, бегай, и ти че умреш! Бегай! С орлите ли искаш да живееш?“
НА СЦЕНАТА, В КИНОТО И В ТЕЛЕВИЗИЯТА
В моя живот нежният пол е голям стимул. Жените осмислят живота на един мъж. Бил съм влюбчив навремето, но това се изразяваше всъщност в трупане на бройки. Имал съм и невероятни приключения, много завоевания. През целия си живот съм се влюбвал фатално, тоест несподелено, само 3-4 пъти. Затова пък колко жестоки и болезнени бяха тези моменти. Разбирал съм какво означава човек да обича и да не бъде обичан. Тогава е готов да му отрежат крак, ръка, глава, ако щете, само и само да се пробуди у насрещната страна малко любов. Убедих се, че любовта е колкото велика и всеотдайна, толкова и страшна, жестока. Любов винаги съществува между хората. Вярно, във време като нашето на преден план излизат злобата, алчността, кариеризмът, кражбите, мафията. Горката любов сме я закътали вдън сърцата си и ако избие навън, е като крехко цветенце, което бурята всеки миг ще изтръгне из корен. Любовта е като небесната синева – дава сили, дава здраве и бодрост, дава вяра на хората. Всеки знае, че когато е влюбен, е в състояние да извърши невероятни неща. А представяте ли си, ако всички в нашата страна днес бяха поне малко влюбени? Каква радост, какво чудо би настанало! Сигурно усмивката нямаше да слиза от лицата на хората. Всички щяхме да сме приветливи, весели, щяхме да си помагаме, нямаше да си завиждаме.
Най-страшното е, че се отнасяме безотговорно към плода на любовта, към децата си. Навремето нямаше много детски градини. Вярно, имаше забавачки, но децата се връщаха вкъщи. Бяха обградени от най-важното – от любовта на бащата и на майката, от уюта на дома, на семейството. И да се сбие на улицата, детето знае, че като се върне вкъщи, майка му ще го помилва, ще го погали, ще го почисти, ако е наранено, ще го изкъпе, ако е изцапано, бащата вечерта ще донесе вечеря и ще се съберат всички в топлината на дома. Така децата се възпитават в най-важното – да бъдат добри и работливи, да не лъжат, да не мамят. Това беше основното, което са ми втълпявали родителите ми. А сега какво е? Създават се деца и се хвърлят на държавата да ги отглежда в детски домове. Децата ще ни спасят, а ние се отнасяме недостойно към тях. Днес е пълно с престъпници, крадци, убийци, защото социализмът разби семейството и остави възпитанието на децата на детските домове.
Спомням си, че на улицата научих как се прави любов, как се правят други неща, как да се самозадоволи едно момче – какво ли не може да стане с едно дете. Но когато то не е откъснато от семейството си, тези неща постепенно отшумяват, думите на родителите, на майката или бащата, остават дълбоко в съзнанието: „Не лъжи! Не кради! Бъди достоен! Бъди честен! Бъди внимателен! Бъди учтив! Уважавай възрастните!“ Всичко това пропада, когато безотговорно захвърляме децата си на улицата. И се чудим защо толкова се ширят бандитизмът, кражбите и убийствата. И ако държавните ни мъже в най-близко бъдеще не проумеят това, неусетно ще загинем. Спомням си, преди години говорехме за деветмилионния българин: „Деветмилионният българин ще се роди скоро! Ние ще станем деветмилионна нация!“ За съжаление вече сме към седем милиона и отиваме към шест. Да не говорим за хората, които се отчаяха и напуснаха страната. Те също са милиони. Но ако на това не се обърне внимание, ако не се помъчим да възстановим българския характер и нрав, българското здраво семейство, лека-полека с годините ще изчезнем като нация.
— Коста Цонев

 

БЕЛЕЖКА:
Двете заглавия са различни издания на един и същ материал:
Дон Кихот от Красно село, 2001
Моите жени, моите роли, 2007
 

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ  “Дон Кихот от Красно село / Моите жени, моите роли” на Коста Цонев от тук

Share.

Leave A Reply