“Ку-ку бенд”. Ад и рай – Иво Сиромахов

0

KU-KU_bend-4eti.me-coverЮбилейното издание „Ку-ку бенд: Ад и рай” разказва историята на емблематичната групата с думите и през погледа на самите музиканти. История, на моменти смешна, на моменти тъжна, която със сигурност ще ви накара да поплачете и да си пуснете… „Ку-ку бенд“ – луксозното лимитирано издание, съдържа автографи от всички членове на Бенда и специален диск с лайв изпълнения ( в е-книгата са указани като линкове към официалния youtube канал на “Ку-ку бенд”).
Да пишеш книга за най-популярната група в България не е лесна работа. Още щом започнах, разбрах, че ме дебнат няколко коварни капана.
Първо – всеки българин има мнение за „Ку-ку бенд”, така както има мнение за политиката, футбола и секса. И това мнение е категорично, безапелационно и неоспоримо . Така че с тази книга ми предстои да вляза в спор с всички тия мнения, искам или не искам.
Второ – малко са групите, които в продължение на 25 години са на сцена и интересът към тях не намалява. Любопитен бях да узная какви са причините за това.
Трето – музикантите от „Ку-ку бенд” са мои колеги и приятели от много време, а се наложи да ги погледна отстрани – като непознат човек, който за пръв път чува за тая група и се опитва да разбере каква е тайната на успеха им.
Затова реших да оставя те да водят историята. В тази книга са събрани разказите на хората, които са създали групата и до ден днешен свирят в нея.
Дами и господа, посрещнете „Ку-ку бенд”!
(Иво Сиромахов)

Било е някъде през 1993 година. Аз бях студент трети курс в НАТФИЗ и един ден чух страшен джангър в Учебния театър. Влязох вътре и видях някакви странни хора, които свиреха някакви странни песни… Бяха на моите години и не приличаха на музиканти, а по-скоро на актьори, които пародират нещо. Разпознах сред тях състудентите си Август Попов и Камен Воденичаров. Имаше и някакъв много висок човек с дълга коса, вързана на опашка. Отначало помислих, че това е годишен изпит по актьорско майсторство – на тези изпити беше обичайно да се правят маймунджилъци. Останах в залата и се заслушах. Текстовете на песните бяха абсурдни – например „ръгай чушки в боба”… Какъв боб бе, какви чушки… За к’во става въпрос тука? Обаче беше смешно. Беше свободно, пъстро, щуро.
Ако някой тогава ми беше казал, че след 25 години ще пиша книга за тая група, вероятно щях да го посъветвам да потърси психиатрична помощ.
–Иво Сиромахов

“25 години. Не знам дали за вас са много, но за нас са начин на живот.”
–Слави Трифонов

“Аз нямам деца. Ти, като имаш двама сина, би казал – това е най-хубавото нещо, което съм направил. Твоите синове. Звучи много мелодраматично, но най-хубавото нещо, което съм направил аз, това е “Ку-ку бенд”. Правя това, което мога, с чисто сърце и с пълни усилия и концентрация. Каквото стане след десет години, ще стане. Правя каквото мога. Както мога. Докато съм жив. Докато мога.”
–Слави Трифонов

СЛАВИ ТРИФОНОВ: Всяка вечер, докато ме гримират в гримьорната, отвън са „Ку-ку бенд“ и чувам смях. Толкова години… Ние сме щастливци, че живеем такъв живот. Хората се чувстват добре като отбор. Смеят се, подхвърлят си шеги, закачки. Това е прекрасно. Просто прекрасно.
Как „Ку-ку бенд“ са успели да се сработят, при положение че са толкова различни като натюрел, като вкусове, като харесване на различни видове музика? Някак си, като видиш резултата от това, което правиш, в очите на хората и в тяхната реакция… Излизаш на един стадион и виждаш 30-40 000, да не говорим за Националния стадион – 70 000 души, млади хора, които пеят… Това е фантазия. Толкова е хубаво. И тогава тези чепати характери всъщност разбират, че това е отговорът на въпроса, който задават с песните си, и това ги вдъхновява и ги кара да работят в екип.

РЕЙДИ БРИЗУЕЛА: С „Ку-ку бенд“ в началото беше много интересно, защото аз ни говорех, ни разбирах български. Представи си да си в една среда, всичко живо да се хили, да говори на аблаблаблабла, което ти не знаеш какво е. Всички се хилят, а ти гледаш тъпо. Ти не разбираш, па те се хилят. Сега вече знам за какво са се хилили, но тогава не съм знаел. Да речем, като кажат: „Айде да свирим „Ад и рай“. Аз ни „айде“, ни „да свирим“, ни „Ад и рай“ знам какво е. Венко дава четири палки, аз чувам половин такт в началото и започвам да свиря, но не знам кое парче е!
Другото, което беше много стресиращо за мен, бяха неравноделните размери – седем осми, девет осми, единайсет осми. При нас в Куба всичко е право, в четири четвърти. И по целия свят между другото, почти навсякъде е така. Помня, че Гъмзата и Илия Илиев тогава много ми помагаха, докато ми влезе в главата, защото солфежът по принцип е математика. Просто трябва да броиш. И да смяташ в началото. И трябва да броиш „раз-два, раз-два, раз-два-три“, защото, когато има някакви неравноделни неща в други части на света, обикновено са на 5/4, 7/4, което се брои раз-два-три-четири. Докато тука е на 8, това е осмина, а не четвъртина. Това ми отне време. Първата ми година като цяло беше един огромен уй, да ти кажа.
Но истината е, че Венелин Венков, Евгени Димитров, Хари Занов и Емо Занов много ми помогнаха. Това е нещо, което, независимо кой какво мисли, кой какво прави, променя ли се, или не, аз няма да го забравя никога. Аз не мога да съм лайно. Не може някой да ти помага и да се държи добре с теб, а ти да си неблагодарен. Нали като се погледнеш в огледалото, ще изглеждаш мръсен.
В началото Венко ме возеше до нас много пъти. Аз живеех в „Младост 4“ и ходех на работа с рейс номер 76 в едни снегове, минус 15 градуса. Представи си какво е да дойдеш от 40 градуса жега на минус 10, минус 12.
Първото ми турне беше няколко месеца след като влязох в групата. Това беше шок за мен. Викат: „Ние тръгваме на турне“. И аз, не съм го казвал, ама тогава си мислех – еби му майката! Аз още не бях готов и се чудех какво ще правя. Мисля, че беше в Стара Загора, на стадиона имаше над 45 000, близо 50 000 души. И когато се качих на сцената и видях толкова народ пред мен да вика, аз се разревах. От вълнение. Целият стадион тропа, човече… И всичко трепери…Това беше първото ми турне.
Много такива концерти правихме, после отидохме в Щатите, после къде ли не. И аз един ден спрях да го мисля, защото отиваш и си викаш – ей сега си ебало путка му лелина. То няма накъде повече. А после свириш на още по-як концерт и пак си викаш – ей сега, ей това си ебало путка му лелина. И един ден ми писна и си викам: „Пич, приеми, че това е хубаво, приеми, че това е усещането“. Аз мога да кажа колко е готино, но не мога да кажа кога е било гадно. Нямал съм такова усещане, никога не съм излизал на сцената с „Ку-ку бенд“ и да си кажа: „Е, преебахме се, много беше гадно, ебати, тука няма емоция“. Винаги е имало емоция.
Има едно парче, мисля, че е на Годжи, в него се пее „за да мога отново при вас да се върна с обич и щастие да ви подаря…“ (Парчето е „Толкова“ – б. р.). И когато някой пее „за да мога отново при вас да се върна с обич и щастие да ви подаря“, нали се сещаш какво ми идва на мене в главата? Те го пеят това нещо, аз там свиря на шейкъри и рева… Защото е много трудно да си имигрант. По-лошо е даже от това да имаш ипотечен кредит. Не го пожелавам на никого.
Има три неща, заради които съм останал тук, щото нещата, които ме дразнят, и в Куба щяха да ме дразнят, а ако живеех в Япония – и там щяха да ме дразнят. Навсякъде има неща, които не ти харесват. Няма смисъл да говорим за тях.
Но има три неща, заради които съм останал тук. Това са фолклорът, природата и културата ви. Да речем това, че като си казвате „наздраве“, трябва да се гледате в очите. Това го няма по света, да знаеш. Такива неща като „да си жив и здрав“. Няма такъв израз в Куба, няма такъв израз в Щатите. Имате много поговорки, народни и изключително мъдри. Не че в Куба няма такива, навсякъде по света има, но тука са много – на мене това ми прави голямо впечатление.
Другото е природата. Нямате представа колко ви е красива страната. Ама наистина! Имате четири сезона. При нас няма. Това да е всичко зелено. Това да е всичко жълто, когато падат листата… Па после да е всичко бяло.
А третото е фолклорът. Целият ви фолклор. Гайдите. Няма такъв тип гайди по света, разбери. Това за вас може би е нормално, но за мене е връх. Как да ти кажа… На мен ми е странно – кубинската музика е невероятно известна по света, невероятно популярна, и аз я обичам и нищо лошо не мога да кажа, гордея се с нея. Но винаги ми е било странно как толкова богата култура като вашата не е толкова популярна?
Може би, защото Куба е на 145 километра от Щатите, а те определят пазара на киното, на музиката… Това, което на тях им е интересно, излиза в Холивуд, излиза навсякъде. Но българският фолклор не е по-малко богат от кубинския. Аз не омаловажавам кубинския, просто ти казвам как е.
Хората тук са много талантливи за много неща. И много се дразня, когато чуя някой да казва: нищо не става от нас. Не е вярно бе, копеле. Това много ме дразни – някой да казва – ние сме няк’ъв гаден народ. Това па не е вярно, да еба майка му да еба. Тъпо ми е, защото знам, че не е така.

СЛАВИ ТРИФОНОВ: В подреждането на песните винаги има логика – както във всеки един филм. Филмът има начало, развитие на тезата, кулминация и финал. Същото е и в един концерт. Трябва да има начало, което винаги е пищно. Началото трябва да те завладее. И да си кажеш: „Уау!“ и да влезеш в тоя свят. Да се ангажираш, да забравиш, че си ни концерт.
Имах едно гадже от един град, близо до Хасково. Ама не беше идвала на мой концерт. Нямаше представа. И я поканих на един концерт. На този концерт аз карах хората да си късат ризите, като ги посочвах с пръст. Просто ги бях докарал до такова състояние. Когато излязох от концерта, тя ме гледаше все едно съм някакъв много странен, непознат човек, а пък се познавахме с нея. И тя каза: „Аз знам кой си, знам какъв си, знам какво правиш. Но по телевизията е друго. Като видях толкова много хора, които танцуват, толкова много хора, които пеят, толкова много хора, които са готови да направят неща, които в нормалния си живот не биха ги направили, като видях как се заразяват от другите хора и се държат по такъв начин – всичко това е много откачено, ти сигурно си много луд“.

ЦВЕТАН НЕДЯЛКОВ: Много голямо удоволствие изпитах на концерта в Лондон. Аз лично не вярвах, че такава огромна зала ще се напълни докрай. „Арена Уембли“ се казваше залата, баш на стадиона, и това, което ме впечатли, е, че организацията беше перфектна. В същия ден имаше финал за купата на Англия и аз мислех, че след като има такъв голям мач, няма да можем да стигнем до Залата. Нищо подобно. В момента, в който отидохме с автобуса, нек’ви хора излязоха отнякъде, упътиха ни – тоя натам, оня натам, и стигнахме без една минута закъснение. Това просто не е за вярване. И публиката, нашите хора – това бяха основно българи, затова казвам нашите хора – дойдоха абсолютно навреме в залата, бяха повече от 15 000 човека…
И когато излязохме на сцената, на първото парче, от силата на реакцията на публиката ме побиха тръпки. Имах чувството, че ще ме отнесат. Не си чувах усилвателя, който ми е до ухото. Не го чувах от виковете на хората. Не е за вярване, наистина. Не го чувам, а той е 120 вата! Лампов усилвател, който ти троши главата. Това е нещо, което не може да се Забрави. И това, че толкова много хора идват да ни слушат. Щото аз съм бил и на други турнета, където публиката е по 30 човека. Но няма как, музикантският път е такъв…

ЕВГЕНИ ЙОТОВ: Много ми хареса първият концерт в „Арена Армеец“. От всичките големи концерти, които правим напоследък, усетих магия в него. Може би песните бяха така подбрани. Получи се, хем си в огромна зала, хем все едно си в клуб. Някаква такава Задушевна атмосфера. Имаше го това във въздуха. Не мога да пропусна и концерта от стадиона – огромно, грандиозно нещо, но на мен лично повече ми допадна първият концерт от зала „Арена Армеец“. Някак си там имаше магия.
Няма да забравя и първото ни излизане в Англия. Сценичните работници, англичани, останаха много изненадани, като видяха, че в браса има и кларинет. Единствено в оркестъра на Глен Милър има кларинет в браса.
„Ку-ку бенд“ е уникална група по своя състав. Всеки е специалист в определен музикален сегмент. Класика, джаз, рок, фолк, имаме покритие навсякъде. Буквално от предкласика, класика, романтизъм, ако в това можем да включим класическата музика, до рок, джаз, поп, диско – можем да покрием всякакви стило-8е музика. Ние сме сбор от студийни музиканти. Такива, които – слагаш им нотите и веднага засвирват.
Можем с много репетиции, можем и с малко репетиции. Васил Петров, като ни беше гост в това предаване за любима музика, ми направи страхотен комплимент, без да иска. Вика: „Страхотно изсвирихте „Earth, Wind and Fire“. Викам: „Васко, вярваш ли, че това стана за две-три изсвирвания?“. Буквално за половин-един час му сглобихме програмата. Той се изненада: „Вярно ли? Не може да бъде! Страхотни професионалисти сте!“. Идват всякакви гости – ние, където и да ни пипнеш, все свирим. Не мисля, че в света има подобен оркестър.

СЛАВИ ТРИФОНОВ: Много изводи мога да си извадя за жената като биологичен, емоционален или психологически феномен от певиците, които са работили в „Ку-ку бенд“. Не бях длъжен да включвам жени. Даже може би беше по-добре да няма жени. Можеше да присъстват просто като бекграунд, който се наема за концерти. Гледах преди малко част от турне на „Пинк Флойд“ – там тези, които са бекграунди, не са част от „Пинк Флойд“. Просто са ги наели за турнето. Певиците в „Ку-ку бенд“ имаха уникалната възможност да бъдат част от една група. Не да бъдат бекграунд, не да са безименни гласове, които са изписани с малки буквички на албума. Те пееха равнопоставено с мен. Те бяха изтиквани напред. Да пеят пред пълен стадион с хора! Те имаха тази възможност.
И една след друга, все едно са се наредили като тия на нос Калиакра, дето са си сплели косите и са се метнали в морето, всичките певици, една след друга, си сплетоха косите и се метнаха! Не издържаха теста на славата. Със сигурност не го издържаха. Дали защото са били малки, дали защото такъв е бил моралният им и интелектуалният им капацитет… Мога да навляза в много сериозен анализ по този въпрос и ще бъда прав. Защото първо – аз по принцип винаги съм прав, и второ – Защото правя анализ съвсем спокойно, на базата не на философски, не на емоционални, а на чисто практични компоненти, отнасящи се до това как идват, как изглеждат в тая среда и как си тръгват.
Ето, поканих ги да дойдат да пеят в зала „Арена Армеец“, на стадион „Васил Левски“, някои отказаха, други се съгласиха. Това е тяхно право. Но те са дошли безименни! Имам въпрос – дали щяха да са такива, ако не са били част от „Ку-ку бенд“? Част от тия чалгари! С тяхното разбиране за класическата музика, за Бъркли, за джаз музиката – сега пак пеят народни песни! А пеят и песните на „Ку-ку бенд“… Защото аз съм много широко скроен.
Ние работим в пазарна икономика. Прекрасно е, че има конкуренция. Изборът някой да пее или да не пее може да е мой, негов, на когото и да било. Но публиката е единственият съдник. Тя оценява. Иначе може да има всякакви гледни точки – емоционални, морални, интелектуални. Нали? Различно е също откъде гледаш! Ти си на сцената, отдолу има 30 000 души. Всеки един от тия, които са на сцената, сигурно има различна гледна точка. Но важен е погледът на тези 30 000 души! Те са важни! Ако някой има друга концепция, това е негово право. Негово право е да си развива живота така, както прецени. Забележи – казвам за втори път колко съм широко скроен. Аз не съм направил нищо друго освен да подкрепям всеки един да направи каквото си иска в живота, щото това е негово право. Нито съм казвал: „Не може това да правиш“, „Не може онова“, „Не може тая песен да пееш“, напротив, пей, прави каквото искаш!
А това изисква много специално инвестиция. Първо – работата в шоуто е различна от работата на всяка друга група. Това да пееш и да работиш със световноизвестни хора, да сменяш непрекъснато стилове и същевременно, хайде да се изразя и аз псевдокултурно – да запазиш своята идентичност, тоест идентичността на групата – е сложно. Не може в един момент да дойдеш и да си готов да пееш всичко, а в следващия момент да започнеш да имаш претенции… Аз да не съм психолог, психиатър, който ежедневно да ги дундурка… Това е екипна работа, в която няма солисти! И е невъзможно да има, защото „Ку-ку бенд“ извършва различна дейност. Той е изграден от професионалисти, които слагат на първо място групата и ангажимента, с който са се заели в момента. Защото това да работиш, да речем, с „Манхатън Трансфер“ или с Лепа Брена, или да пееш на японски с един от най-известните японски певци, е нещо, което трябва много бързо, много адекватно, в рамките на няколко часа да го организираш и да го произведеш вечерта изключително професионално. Нямаш право на грешки. Същевременно трябва да правиш собствената си музика, която я пееш по стадиони, издаваш албуми. Това са професионалисти, в които се инвестира много!
И една сутрин тя се явява и казва: „Аз искам да стана световноизвестна! Не ми се пее чалга! Ти к’во си мислиш, че ще се изправя и ще пея „Нирвана кючек“? Ще застана аз до тебе и ще пея „Нирвана кючек“! Ти знаеш ли аз какви качества имам?“…
Знаеш ли колко ми е трудно да бъда широко скроен в такъв момент? В такъв момент вътрешно си казвам: „Майната ти!“, а външно, най-културно и възпитано казвам: „Добре, свободна си да си вървиш, да правиш всичко…“.
Ама тогава за какво е била цялата тази инвестиция? „Ку-ку бенд“ – това са Евгени Димитров, Цветан Недялков, Венелин Венков, Георги Милчев-Годжи, Гъмзата, Професора, това е „Ку-ку бенд“! Аз им дадох възможността на тия певици да се чувстват част от „Ку-ку бенд“. А можеха да са просто бекграунд, безименни, малки буквички, много дребно изписани на обложката.
Не съжалявам, че съм го направил. Направил съм това, което е трябвало. Не мога да върна времето назад и съм твърде практичен, за да почна сега да се оплаквам. И го казвам от уважение към „Ку-ку бенд“. Проблемът е, че тия певици не осъзнаха шанса, който имат, мястото, на което са попаднали, и възможността, която им се дава.
Нина Николина идва при мен един ден и ми казва: „Ти знаеш ли, че Дони ми е написал песен“. И какво да направя, като Дони ти е написал песен? И аз съм ти писал песни!
После Десислава идва и казва: „Аз отивам в Бъркли, ти ме спираш, ти ме ограничаваш…“. Ами добре, аз те ограничавам, отивай да пееш в Бъркли.
Нели… За пръв път ни гостува, като беше ученичка в 12-ти клас в Котел. Седем години инвестиция в нея, седем години! Идва един ден, застава пред мен и пред Евгени и казва: „Аз искам да стана световноизвестна“. Ами добре. Супер. Давай! Първият конкурс, на който пя, беше в Тимишоара, световноизвестния конкурс за световноизвестни певици в Тимишоара! Може да Звуча ироничен или саркастичен, но това не е група, която е работила в интерес на един човек, дори заради мен. Това е отборна игра.
И какво се оказва? Че тая група, по отношение на певиците, е работила, за да ги изтика напред, така ли? Едната Дони да ѝ напише песен, другата да отиде в Бъркли да учи, третата не можела да пее „Нирвана кючек“ вече, защото е изключително голям телевизионен водещ на телевизионни формати, па другата щяла да става световноизвестна! „Ку-ку бенд“ да не е стъпало бе? „Ку-ку бенд“ не е стъпало за певици! Певиците са имали невероятната възможност да бъдат част от тази група, но не са го разбрали! Дали сега го разбират? Че какво Значение има…
Тая група не е работила за една певица. Тя е работила заради публиката си. A певицата се е заблудила, че е толкова невъобразимо велика, че дори групата „Ку-ку бенд“ работи за нея. Ама е сбъркала. И затова вече я няма. И забележи, аз съм бил достатъчно широко скроен.
В „Ку-ку бенд“ са инвестирани ужасно много усилия, за да бъде групата такава, а не за да работи за една певица, която на всичкото отгоре нито е на подходящите години, нито е с подходящия интелектуален потенциал, за да може да вземе правилното решение. И въпреки че е взела грешно решение, аз съм казал „Окей“. Като си говориш с певиците – питай ги, нещо лошо да им се е случило?
Това са първите думи, които си позволявам да кажа за тях, и то защото това е книга за групата. И тази група е работила за тях, а те не са разбрали! Дали после са разбрали, не ме интересува. Дали са се осъзнали? Твърде много срещи с такива хора съм имал – предателства. Неслучайно казвам предателства… Трябва да го разбереш навреме, тогава, когато ти се случва, после, както казваше баба ми Йонка, лека ѝ пръст, „кел файда“.
Няма проблем, певицата е изпяла страхотно тази песен, така както е трябвало да я изпее, тя си е свършила работата като професионалист, иначе нямаше да е там. Аз не съм им правил компромиси, те са работили като войници това, което е трябвало да правят, защото такава ни е работата. Как са го оценили? Познаваш ме от толкова години, кажи ми, вълнувал ли съм се някога как някой ще ме оцени? Единствено оценката на публиката е важна. А публиката оценява, като си купува билети за концерти, като си купува албуми или като гледа това, което правиш. Така си показва оценката. А иначе дали харесва на някого? Те са били част от тази група и това е било привилегия и чест за тях. А те са погледнали на тая група като на стъпало за собствената им кариера.
Всичките ни певици си взети основно от училище или от Консерваторията съвсем млади. И не си издържали теста на славата. Нито една от тях. С изключение ни тия, които работят в момента в „Ку-ку бенд“, може пък те да го издържат. Но кой знае? И те са жени. Не съм сексист, просто мисля, че жените имат съвсем различен подход, защото чисто анатомично, биологично и психологически са друг вид. Друг вид! Извънземни! Извънземните си кацнали в „Ку-ку бенд“! И носят своите извънземни логики! А когато има извънземни логики, кои сме ние, простите земляни, че да разбираме от логиката на извънземните? Не можем, ние работим според земните привили. А какви си извънземните привили, аз не мога да знам. Това го разбират само жените.
Ти не виждаш ли сега, като ги сглобяваш нещата, какъв голям пич съм аз? Защото, ако кажеш нещо друго, то няма да е вярно. А аз съм голям пич!
И ти, който смяташ, че съм нетърпелив човек, виждаш ли какво търпение имам всъщност – като вол! Защото, ако нямах такова търпение, нямаше да има толкова певици. Въобще нямаше да има певици. Щях да взема мъже, които пеят като жени.

КРАСИМИР ЖЕЛЯЗКОВ: Много тежка е работата на „Ку-ку бенд“ – всяка вечер, това е къртовска работа. Само който не го е правил, не може да си представи какъв сериозен труд е това. Хората смятат, че за тези десетина души всяка вечер е една страхотна пачанга. А то – не знам как не им изпадат зъбите от бачкане, от аранжименти, от изпипване на солата. Всяка вечер.
Лесно е, като гледаш от малкия екран, да кажеш: „А! Днеска Слави беше кофти“. Добре бе, не ти е харесало. Никой не ти е вързал телевизора или ръцете, сменяй канала, като не ти харесва. Ей тая липса на разбиране, че всеки си върши работата. Няма по-лека и по-тежка работа. Тя може да бъде по-лека физически или по-тежка физически, но работата е работа. А психическото натоварване, като излезеш след предаване? Повечето хора не могат да го разберат това. Така че ние като общество имаме много, много да се учим на взаимно уважение, да знаем, че този отсреща също върши не по-маловажна работа от нас. И ако всеки си върши работата, няма да сме на това дередже. То това е основният проблем – ние или завиждаме на този срещу нас, или казваме: „Айде бе, той нищо не бачка“. Това е ужасният абсурд.
Аз виждам, че всички в бенда свирят нахъсано, на живот и смърт. И на концертите също я има тази позиция, щото това е единственият смисъл. Ако някой е написал тая музика, ако има някаква идея, ти ще стоиш зад тази идея. Щом си в тази група, щом си в това предаване, значи защитаваш нещата, които прави целият този екип. Няма как.

СЛАВИ ТРИФОНОВ: Кой може да обясни патриотизма? Кой може да обясни едно чувство? Как обичаш някого? Как мразиш някого? Чувствата са биохимичен процес. Те не са подчинени на разума. Просто ги изпитваш. Изпитваш любов. Чувстваш омраза. Чувстваш обида… Подобно е и с патриотизма. Всъщност патриотизмът като че ли стои на едно от водещите места в чувствата. Любовта към твоя род. Към твоята родина. Към твоите приятели. Никой не може да каже какво точно означава, въпреки че толкова много хора са измрели заради това…
Какво е родината? Нашите приятели… Природата… Всеки един човек поотделно… Този, който има възможността да го изразява естетически, прави неща, които после другите хора ги рецитират, запяват. То някак си идва от само себе си. Когато е искрено и естествено, то е логично и е въздействащо. Когато е измислица и е насила сложено, то в крайна сметка не е въздействащо и умира бързо. Тъй като ние – като екип, като група, като творчески натури – сме естествени в нещата, които изпитваме, затова патриотизмът в нашите песни стои логично от самото начало. А напоследък циничното и отвратителното е, че има хора, които използват патриотизма с политически амбиции. Те не го изпитват наистина. Патриотизмът за тях е средство да придобиват облаги – власт, слава, пари. Не е нещо, което им идва отвътре. У мен може да буди само пренебрежение това, че някакви партии с хора, които са смешни като качества, като морал, като манталитет, като интелигентност, се нарекоха „патриоти“. А това, че те дори участват във властта, предизвиква отвращение.
Но все пак – да направим разлика! Има хора, които са истински патриоти. От великите български царе до Иван Вазов, да не говорим за стотиците хиляди само в съвременната българска история, които са измрели за името на България. Това са истински патриоти. И е прекрасно, че ги е имало. И в момента има такива.
Къде се намираме ние в тази поредица? Понякога думите, особено в такава ситуация, ми звучат неубедително, недостатъчни са. Ако обичаш някого – просто го обичаш. И тук ще цитирам Буда. Буда по повод едно цвете е казал каква е разликата между това да харесваш и да обичаш. Да харесваш означава да искаш да го притежаваш, а да обичаш означава да искаш да се грижиш за него. Ако заменим Буда с „патриотизъм“ и вместо цвете сложим „България“ – да искаш да притежаваш България е едно, това са българските политици в момента, а да искаш да се грижиш за България – това означава, че наистина я обичаш.
Патриотичните песни като деца сме ги чували само в доста бутафорни хорови изпълнения. Ние ги „преведохме“ на съвременен, модерен език. Модерният език на една песен е аранжиментът, инструментите, с които е изпълнена. Защо да не е преведена на тоя език песента „Къде си, вярна ти любов народна“? Защо да не я пее младо, красиво момиче със същата любов, с която я е пял някой преди сто години? Защо да е с гъдулки, а да не е с китари и с барабани? Това е просто друг език. Дали песните са убедителни? Това могат да кажат само слушателите.

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Ку-ку бенд. Ад и рай” на Иво Сиромахов от тук

Share.

Leave A Reply