Личен архив – Мария Лалева

0

laleva-lichen-arhiv-4eti.meСтихосбирката „Личен архив“ е първата стихосбирка на поетесата Мария Лалева. Редакторът Маргарита Петкова подбира творби от над двеста стихотворения, писани повече от десет години. Включените стихове представят Лалева най-ярко от гледна точка на емоционалност и честен маниер на писане на поезия. Характерните за нея къси стихове със запомнящ се финал се налагат като запазена марка още с първата й книга. Лириката й засяга темите за любовта, прошката и самотата. За ценителите на римуваните словесни форми стиховете в „Личен архив“ са едно чудесно предизвикателство и допир с един експресивен темперамент и ум.

Мария Лалева по професия е икономист, е сценарист и продуцент и на  филма “Роза дамасцена”. чийто режисьор е Тодор Анастасов. Всъщност ученикът на Крикор Азарян открива случайно поезията на Мария в онлайн пространството. И веднага звъни на добрата си приятелка Маргарита Петкова. Маргото е доволно сдържана, преди да прочете стиховете на Мария. А после става редактор на първата й книга “Личен архив”, издадена от Лъчезар Минчев. Сега – и на “Не съм ви ближна”. След като съдбата сблъсква Тодор и Мария, двамата се питат: “Кои сме ние, та да й отказваме – да сътворим нещо заедно, да бъдем дует на сцената или екрана?”. Така се стига до “Роза дамасцена”. Обединява ги философията на утвърждаването, на съзиданието.

 

 

У всеки има поезия. Някои се срамуват да признаят, че я четат. Други се срамуват да споделят, че им харесва. Има личности, при които римата на живота идва малко по-късно. Всъщност всичко е избор. Ето това искаме да покажем с “Роза дамасцена”. Всеки сам пише приказката си. Макар че това често става в самота”
– Мария Лалева

“При някои римите се обострят като язва. Имаш я, но невинаги се проявява. Поезията е като криза на язвата. От болката се пръква стихотворение. Изведнъж. Не е като нещо, което дълго си носил и после го раждаш. Първо е мелодията. Трябва да я има дори при псувнята. Още повече – при кратката поезия като моята. Не я меря. Тя е като парен чук. Дадеш ли си свобода да разхождаш “трижди прокълната гола душата”, тогава вадиш всичко от себе си. И се чувстваш спокоен.”
– Мария Лалева

Мария споделя: “За поета е важно някой да му вярва.. Джоко Росич казваше: “За какво са му всичките успехи на някой мъж, ако няма жена, която да му извика “браво”. При поезията няма значение кой ти вярва – мъж, жена, дете, приятел… Талантът е най-несериозното нещо – по начина, по който ти е даден. Понякога можеш да напишеш първите два реда от стихотворението и да спреш – за шест месеца. И половин година по-късно да го финализираш. Значи вече си му чул края. Нали знаете – всички идеи са в пространството. Който има антени, ги хваща. Така че самата поезия е твърде сериозна. Не го разбрах, докато не започнах да публикувам. Първо във Фейсбук ме сполетя странна за мен популярност. Получих изумителни признания. 20 човека наведнъж ми казаха: “Това стихотворение си го написала за мен. Аз съм целият в него”. И ми повярваха, че следващото мое стихотворение ще бъде също толкова честно. Нямах право вече да лъжа, да измислям.
Артистът трябва да е искрен. Иначе не струва”

Защо ми даде, Господи, очи

Защо ми даде, Господи, очи?
Защо реши, че мога да ги нося?
Не им се плаша, но боли. Горчи
да виждам как мъдрецът проси.

Да гледам как разпънати на кръст,
живеем на ръба на съвестта си,
търгувайки със вяра, с обич, скръб,
продавайки дори и гордостта си.

Добре поне, че ме дари с море –
две дози вечност за очите тленни.
И ме благослови с едно дете –
да е надежда в болните ми песни.


Мечта

Загледана във цъфнало мушкато,
така внезапно, ярко осъзнах,
че истински тъгувам по мечтата
за стара къща, вино и сачак.

За скат планински със мъгливо утро,
за губер шарен, стомна и бунар,
за дървен под и ръжен от огнище,
ковани панти, плочник и дувар.

Чимшир на двора, смели минзухари,
кокичета, накацали в снега.
Трева на пролет, буболечки горди
и дъх на пръст и есен след дъжда.

За звън от брадва, чанове далечни
и пукаща камина във зори.
Кафе на джезве и една надежда –
до мене да приседнеш точно ти.


Реквием за гарвани

Когато сам изпееш тишината си
и в самота посееш всички думи,
се ражда твоят реквием за гарвани –
такъв, че даже глухите да чуят.

Когато сам лице си нарисуваш
и сам-самичък си напишеш приказката,
разплакваш дявола, но Бог ликува –
ти вече си готов за всяка истина.


Да преминеш честно

Дали ще се разделяш със година,
с човек, със дом, със минало, със рана,
погледай ги, благодари им тихо,
дари им свобода и продължавай.
Дали ще срещаш ангел или демон,
приятел, път, погром или победа,
обичай ги със цялата си смелост,
защото и със тях ще се разделяш.
След ден, след век, след няколко живота,
за ден, за век, завинаги най-често.
Най-важното и нечовешки сложно –
към всичко да си по човешки честен.


Задушница

Не плача на Задушница, а чакам
от оня свят да ме споходи мъдрост.
Отдавна се отказах да оплаквам
събляклата плътта човешка същност.
И вярвам, че любимите ни горе
обичат и живеят в друго време,
и можем да ги чуем как говорят,
притихнем ли, за да ги пуснем в себе си.
Те идват във съня да ни погалят,
от думите на песен се усмихват,
подкрепят чрез ръката на приятел,
присядат на трапезата ни тихо.
Задушница е нашата покана
и нашата най-истинска победа
на вярата ни, че смъртта я няма,
когато любовта ни в нея гледа.


Линкове към книгата в различни формати:

или

Share.

Leave A Reply