apostola-na-svobodata-levski-cover-4eti-meПо-ценно от златото. Най-скъпото съкровище на България. За мен Левски не е личност, позната от най-ранните ми годи­ни, а внезапно откро­вение, ослепяваща светлина, която извед­нъж озари живота ми.
Левски не е поетична измислица – той е жив човек от плът и кръв.
Малко са народите, които имат такива герои. Нямаме та­кива в английската история. Имаме, разбира се, много големи писатели, учени, изобретатели, имаме генерали и адмирали, но нямаме един Левски, защото нашата история е била съвсем друга. Трябва да се върнем много векове назад, за да открием английски герои, които са се борили за английската свобода, но за тях малко се знае. Те живеят повече в легендите, откол­кото в историята, а обикновено между легендите и историята има голяма разлика. У Левски обаче такова разминаване няма. Той е от малцината, чиито характер и дейност могат да се под­лагат на научно проучване, без легендата да загуби нещо от магията си.
Няма историк, който да може да открие и най-малкия факт, от който да потъмнее светлият образ на легендарния Апостол на свободата. Напротив – историческият Левски е още по-ве­лик, още по-достоен за възхищение, отколкото онзи Левски, когото позна­ваме от легендите. Когато Левски изграждаше своята “огнена мрежа на бунта”, никъде в света нямаше по­добна организация. Той е един гениален новатор. И сега цял век по-късно, когато в много страни се води борба за свобо­да и равноправие, има хора – и между тях честни, всеотдай­ни борци, които все още не са разбрали това, което Левски е разбрал: че няма кратък път към революцията, че една шепа конспиратори не може да освободи един народ, че революци­ята не може да се внесе отвън, а изисква дълга подготовка и участието на целия народ, изисква стройна, дисциплинирана организация.
Всяка подробност в идеите на Левски заслужава вниманието на тези, които все още се борят за свободата, но един елемент в неговата идеология аз смятам за особено важен – неговия интернационализъм. Левски е обичал своя народ, без да мрази други народи. Той се е борил срещу тиранията на султана, без да гони турския народ. Напротив, в разгара на борбата той из­рично подчертава, че в бъдещата “чиста и свята република” ще има място и за турците и че те ще бъдат равноправни във всичко с българите. Малко от водачите на националноосвобо­дителни движения са способни на такава хуманност, на толкова доблест, на такова прозрение. И днес нашият свят се разкъсва от расови и религиозни борби и има нужда от духа на Левски! Всеки патриот трябва да разбере, както Левски е разбрал, че свободата и правдата са неделими, че всички сме хора, че всич­ки сме равноправни.
Но Левски е знаме не само за войниците на свободата. Той е знаме и за победителите, за строителите на новото общество. Както е казал Яне Сандански: “Да живееш, значи да се бориш: робът за свобода, свободният за съвършенство”.
Борбата за съвършенство не по-малко от борбата за свобо­да изисква хора, които са честни, постоянни и всеотдайни като Левски, хора, които са готови да пренебрегнат личните си ам­биции в името на общото дело, които измерват своя живот с аршина на Левски.
Има една стара римска легенда. Живели две благородни римлянки – едната много богата, другата по-бедна. Първата обичала да се хвали с богатствата си и затова показала наки­тите си на по-бедната и след това, не без ехидност, я поканила на свой ред и тя да и покаже своите. Втората жена прошепнала нещо на един слуга, който излязъл и се върнал с двама стройни момци, синовете на по-бедната жена. „Ето моите накити“ – ка­зала майката, а богатата жена млъкнала, защото въпреки богат­ството си нямала деца.
Един народ е богат преди всичко със своите синове, а наро­дът, който е родил Левски, е един от най-богатите в света.
(Увод от Мерсия Макдермот)

“На българския народ, който ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря”
–Мерсия Макдермот

„Апостолът на свободата” е една от най-вълнуващите книги, писани за Васил Левски. Английската писателка Мерсия Макдермот, при престоя си в България, остава пленена от делата на Апостола и ги описва по един романтично-поетичен, но същевременно достоверен начин. Книгата на Мерсия Макдермот излиза през 1967 година от авторитетното лондонско издателство „Джордж Алън енд Ъндин” на английски език. От 1970 година, когато е първото издание на български език, до днес „Апостолът на свободата” е преиздавана няколко пъти. Книгата е преведена на български от Иван Градинаров.

За мен Левски не е личност, позната от най-ранните ми години, а внезапно откровение, ослепяваща светлина, която изведнъж озари живота ми. Левски не е поетична измислица – той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои.
–Мерсия Макдермот

“Днешният век е век на свободата и равноправността на сичките народности. Днес сякой притеснен и потъпкан, ся­кой, комуто робските синджири тежат на врата и който носи жалостното и срамното име роб, напънал е сичките си сили – и нравствени и физически, и търси случай Да отърси от себе, под какъвто начин и да било, робското тегло, да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далече името Роб, иска свободно да живее и да са наслаждава с природата бо­жия, иска да бъде човек. Роби смя и ние българите и в нашата татковина върлуват турски золумкяри и яничари и нашите долини ечат от робски ехтения и въздишки, но и ние търсиме случай да разкъсаме робските тези вериги, да изгониме далеч от земята си турските кеседжии, да подигнеме и съградим Храм на Правата Свобода и да дадеме всякому своето.”
–Васил Левски

„Чисто народният мъж дава всичко,
па и себе си в жертва“.
–В. Левски

 “Който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за всичкия свят.”
–Христо Ботев
Портрет на Васил Левски - Художник Мирослав Петров - 4eti.meПортрет на Васил Левски
Художник: Мирослав Петров
Левски бил в състояние да постъпва подобно на неуязвим митически герой, но всъщност е съзнавал, че в случая се касае за обратното. Неговата смелост е бала смелостта на обречения, който е приел най-страшното и вече нямало от какво да се бои. Веднъж го попитали не се ли страхува да бъде уловен от турците. Той отговорил: „Какво ще ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата при Бога и тогава съм тръгнал по този път“.
В Стрелча, когато комитетските членове се били събрали да положат клетва, той забелязал, че ръката на свещеника, с която държал кръста, трепери, и казал: „Защо трепериш, дядо попе? Бъди по-як; то се знае, ние мрем, ще мрем всички, но ще освобо­дим България и децата ни ще добруват“

„От децата идват хората“

„Дето има съгласие; там
и куршумът по вода плава.“
„Не се полъгвайте, че тези, които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате като слънце пред очите си.“
–Васил Левски
Раздорите между дейците будят у него силно възмущение: „Стига, стига таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите. “
В писмата му се повтаря неизменно неговият призив за сговор и отстъпване от личните ламтежи. На Панайот Хитов пише: „Дай, Боже, съгласие и любов: първо между народните ни главатари, пък името българско нека е войвода!“ В дописка до в. „Свобода“ от 28.01.1871 г. четем: “Гледайте да се съгласите по-скоро помежду си, защото времето не чака.“ И пак, и пак: „От едно място трябва да се свири.“ Сравнявал е работата с раздори между „братята съдейственици“ с „жаба през угар“.
Като изисква съгласие и дисциплина пръв дава пример на подчинение. Мисълта да мине от началство към подчинение не го огорчава, както мнозина други народни дейци, които от наранено честолюбие са цепили народа си. Инстинктът на господство е наравно у него с чувството му на дълг. В писмо до Филип Тотю той споделя: „Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса патките.“
Апостолът особено е настоявал българите да не разчитат на външна развръзка, на външни сили. Проницателно е предупреждавал: “Който ни освободи, той ще да ни и пороби.“
До Троянския революционен комитет той пише: „Никой да не се подвежда сляпо в работата.“
„Трябва изпит всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре — магаре. “

Думите на Апостола:

Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля. — до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
    Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.
    Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си. — до Панайот Хитов, писано през март или април 1868 г.
    Без изпит не е приет никой. — Из ,,Нареда (проектоустава) за освобождение на българския народ — за приемане на войводите и техните длъжности”
    Без революция сме загубени во веки веков. — до комитета в Карлово, 16.I.1872 г.
    Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а свободен. — до окръжния център в с. Голям извор (Тетевенско), 12.XII.1872 г.
    Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност. — до Л. Каравелов, 25.VII.1872 г.
    Бързата работа ялова излиза. — до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
    Време за помагане е сега — закъснелите не ще бъдат наши приятели. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
    Времето е в нас и ние сме във времето. — до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
    Всекиму ще се държи сметка за делата. — до троянци и сливенци, 15.VII.1872 г.
    Всички зависят от вишегласието. — до Революционния комитет в Сливен, 16.I.1872 г.
    Всичко се състои в нашите задружни сили. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
    Главният център е в България. — до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
    Дела трябват, а не думи. — до Л. Каравелов, 27.I.1872 г.
    Днешният век е век на свободата. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
    Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица. — до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
    Дружна разяснителна работа. — до местни комитети, лятото на 1872 г.
    Дързост и постоянство!
    За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.
    За враговете на демокрацията и републиката — смърт! — из ,,Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ” — наказателен закон, 3
    За отечеството работим — кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим. — до Ив. П. Кръшковски, 20.VI.1871 г.
    За честните хора такава смърт. — до сливенци, 4.IV.1872 г.
    Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си. — Писмената клетва на Левски, положена след общото събрание в Букурещ, април и май 1872 г.
    Играем с живота на 7 милиона българи — трябва зряло да се постъпва. — до Данаил Хр. Попов, 11.II.1871 г.
    Има два пътя — кой ще изберете? — до чорбаджи Петко в Карлово
    Интригата спира хода на народната работа. — до Атанас п. Хинов, 25.VIII.1872 г.
    Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.
    Както речат повечето игроводи, така ще играем. — до кръг дейци във Влашко, 20.VI.1871 г.
    Каравелов казва: ,,Аз съм”. — до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
    Които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови. — до Д. Хр. Попов, 5.II.1871 г.
    Който не е чист, убивам го. И работа трябва, работа! — до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16.IX.1872 г.
    На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел. — до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
    На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. — до Л. Каравелов, 16.IX.1872 г.
    Най-много са виновни чорбаджиите. — до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
    Народната работа стои над всичко. — до Христо Иванов Големия, 4.VIII.1872 г.
    Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш. — до Атанас п. Хинов, 25.VIII.1872 г.
    Ние гоним царя и неговите закони. — до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
    Никой да не се повежда сляпо в работата. — до Троянския революционен комитет, 4.IV.1872 г.
    Обич и доверие към Апостола! — до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
    Оръжие, оръжие и пак оръжие. — до троянци, 15.VII.1872 г.
    От едно място трябва да се свири… — до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16. IX.1872 г.
    От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи. — до новоприети членове в организацията, 19.II.1872 г.
    Отговорност към обществените средства
    Предателите трябва да се убиват. — до сливенци, лятото на 1871 г.
    Пророкувам предателство. Ако отричате, аз ще ви покажа предателя. — до комитета в Ловеч, последно писмо 12.XII.1872 г.
    Работата вършете, но умно! Трябва да се убие, ако не е чист. — до Христо Иванов, 4.VIII.1872 г.
    Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско. — до Д. Хр. Попов, 27.VII.1871 г.
    Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция на място. — до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
    Решили сме се вече — или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души! — до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
    Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република. — из ,,Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ” — подбуда и цел
    Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот. — до едно чорбаджийско семейство в Карлово
    Строга и редовна отчетност. — до Сливенския комитет, април 1872 г.
    Строга революционна бдителност. — до местен комитет
    Техните милиони жълтици нека си бъдат техни! — до Д. Хр. Попов, 6.VII.1871 г.
    Ти ли трябва да вървиш с вишегласието, или милиони хора — след една глава? — до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
    Трябва да се жертва всичко, па и себе си. — до орханийци, 29.I.1872 г.
    Трябва да се променят имената — станаха известни на мнозина. — до Д. Хр. Попов, 20.VI.1871 г.
    Трябва да се съобразите със закона. — до Панайот Хитов, 10.I.1872 г.
    Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре — магаре. — до Д. Хр. Попов, 30.V.1871 г.
    Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме. — до Филип Тотю, 18.IV.1871 г.
    Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си. — до Д. Трайкович, ноември или декември 1872 г.
    Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа. — до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
    Ще имаме едно знаме, на което ще пише: ,,Свята и чиста република”. — дописка на В. Левски до в. ,,Свобода”, писана през втората половина на 1870 г., публикувана в ,,Свобода” на 13.II.1871 г.
    … времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.

В новата програма не се правело разлика между политическата и духовната борба, като до голяма степен отхвърлила надеждата за мирно разрешение и категорич­но сочела революцията като единствен път към освобождение:
„1. Българският революционен централен комитет има цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещото българско управление ще бъде определена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено.
2. За да бъде изпълнена тая цел, дозволява са сяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.
3. Ние, Българите, желаеме да живеем със сичките наши съседи дружествено, а особено със Сърбите и Черногорците, които съчувствуват на нашите стремления и с ромъните, с които нашата съдба е тясно свезана, и желаем да съставим с тях федерация из свободни земи“.
Точката, в която се определя отношението на освободителното движение към турците, също отразява влиянието на Левски:
„10. Ние не въставаме против турският народ, а против турското правителство и против онези турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и народност.“
Уставът, приет на събранието, не се различавал много от проекта на Левски, въпреки че по форма и език бил значително подобрен чрез опитната редакция на Каравелов. Делегатите очевидно споделяли отношението на Панайот Хитов, на когото Левски бил изработил един екземпляр още през януари и който той приветствувал с възторг: „Отдавна съм желал да видя таквъзи закон и твърде ми драго като го видях. Вижда ми се като слънце пред очите и всякой човек праведен би ся с него съобразил“.


И колкото повече разсъждавал, толкова по-неизбежно стигал до болезнения и мъчителен за възприе­мане извод, че в стратегията на Народния войвода има пукнатини. Раковски бе този, който направи от България нация в очите на чуждите държави; под негово водачество тя бе имала своя войска и своя политическа организация. Той бе бащата на революцията, той бе Народният войвода. И при все това имаше нещо погрешно.
Легиите бяха изградени върху пясъчни основи, а четите не предизвикаха никакъв подем всред народа. „Народът не е подготвен – говорел той на своите приятели, – казвам го от опит, като бяхме миналото лято на Балкана, срещнахме твърде големи препятствия и мъчнотии, защото този, за когото си отишъл да мреш, не само доброволно не иска да ти помогне, но още те и предава на общите душмани. Но той, робът, не е виноват, никой се не е погрижил да го приготви, та по тая причина той не знае що да чини. С чети да се приготовлява народът е и опасно, и безполез­но: така турците стават нащрек и нашето народно дело среща още по-големи мъчнотии.
– Трябва да просветим народа, Дяконе! – се обадих аз. – Трябват училища!…
– Да се просвещава народа, не е лошо нещо, но – добави той – този е най-дългият път, по който може да се постигне свободата.
– Истина е, че е най-дългият път, но в същото време той е и най-верният, най-сигурният – казах аз, – българският народ, който е търпял четиристотин години, бива да потърпи още малко – четиридесет, петдесет години, но да получи вярна свобода и с по-малко жертви, с по-малко кръвопролития. Па и свободата си да я дължи само на себе си.
– Аз мисля – каза Дякона – другояче. Не би било зле, ако наедно с просвещението събуждаме народа, като образуваме един вид тайни общества, които да имат друго назначение, друга мисия, отколкото да ги просвещават. Ние, Христо – се обърна Левски към ловчанлията, – с тебе сме доста възрастни, па и непросветени; нито сме за учители, нито за ученици. Учители да станем, сме некадърни, ученици да станем, сме стари, но и за нас има работа, даже и по-важна, отколкото да отиваме на Балкана да се бием. Ние ще отидем в България, където повече познаваме местата, хората и хората нас, та че там да се заловим с образуването на тайни дружества, които ще подкопаят повече основите на турската империя, отколкото четите, които минават през Дунава и отиват да се бият с турците гърди с гърди. Ще вземем оттука някои и други другари и ще заминем през границата, та че там, в България, повече ще размислим какво да се прави“.
Левски вече се убеждава, че ключът към свободата се намира в самата България, че нито легиите, нито четите могат да направят нещо, докато народът като цяло остава роб на страха и безразличието. Но той все още не бил наясно как ще се развият събитията и колко време ще бъде нужно за такова пробуждане. Той знаел само едно – че най-важното е не организирането на революционно настроеното малцинство, което било готово да остави дом и близки заради освободителното дело, а организирането на колебаещото се мнозинство, което си оставало по домовете. Революцията не може да се внесе отвън, тя трябва да се подготви на мястото, където ще стане.

От собствения си опит Левски разбира значението на едно отговорно, дисципли­нирано ръководство и затова той решава да изложи своите планове пред Панайот Хитов, отчасти, защото той още считал Хитов за свой войвода, и отчасти, защото в очите на по-младото поколение революционера Хитов бе придобил поне до известна степен авторитета на Раковски. Все още недостатъчно здрав, за да напусне къщата, Левски пише на Хитов:
Господин Панаете,
Премного ви благодара дето са потрудихте че ма извадихте из болницата, щото ако бех стоял там още неколко дена, истина бех умрел. Така истоса трудите и за всичките ни Сабрани Братия и сме длъжни да вий почитаме… Защото сте и най-повече в началото на скупщината ни Главний Войвода.
Вий са грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мени надявам са да ми пратат колкото ще похарчите за мен. Защото ас са варда да си вчислявам в ония да са рече чи са е харчило и за мен… на всеки начин ще гледам да ви ги върна. То е доста и пре доста само че са трудите.
Повторително ви мола да ми пратите 1. желтица за трошка, защото немам вече заемалсам от брата ми и от другите си приятели 40 гр. и мой хак 20 гр. и твой са набират 105 гр. без да съм дал ни пара за лековити на жената, а она колко ще земе незнайъ.
Чулсам да щялси да отидеш във влашко. Ас от 67:мо до сега насам имал чест дастеса доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно? Нъ пакви мола и познавам за най-искреннен и прв любимец Български дадодите при мен или да ви пишъ какво ас мислиъ да права и ще го направа ако рече Бог с ваше дозволение акого намерите благосклонно и ще вимола да ми дозволите, за което ако испечелиъ, печеля за цел народ, ако изгуба губа само менеси.
Тоще ве мола ако идете за влашко да додите да ви кажъ или да ми дозволите да ви пишъ. Нъ трето ви мола кактови пишъ по горе да ма не оставите без трошка защото кажи че, от каксам утишел в ониъ къщъ неса-са загрижили да си купат нещичко за едини все одмен а за оная жена коятома лечи тя има вече право да яде вече от мен, защото всеки ден стои при мениъ, готви ми мий паницити вода носи чак от Дунава? А Панчувица не хваща нищо? Ас незная как щейса наплата зато молави елате даса разговорите дайса плати чесно акома излечи, че зато молави ни най малко дави нидотегни, за което ще са труда както ви пишиъ по горе.
67:ый Ваш хоръгво­носец.
В место.
В. И. Льский


ЗА АВТОРА

levski-mcdermott-4eti.me-image1

Мерсия Макдермот (на английски: Mercia McDermott) е британска историчка и писателка, чуждестранен член на Българската академия на науките от 1987 година и доктор хонорис кауза на Софийския университет от 2007 година.
Нейната преподователска и научна работа е тясно свързана с България, където е живяла 27 години (1962 – 1989).
Мерсия Макдермот е родена на 7 април 1927 година в град Плимут – важна военно­морска база в Англия. На 1 годинка , тя пътува с родителите си в Китай, където баща ѝ е директор на военноморската болница и военен хирург. Мерсия до 5 години успява да научи китайски и дори да превежда на родителите си. След завръщането си в Англия учи в частен интернат.
Когато избухва Втората световна война, тя с облекчение се прибирала през вакан­циите в малкото село Дитчлинг, графство Съсекс, селото на нейното детство и без­метеж­на радост. Войната прави знаков поврат в представите ѝ за Съветския съюз. В Англия всички навсякъде се възхищавали от доскоро ненавистната Русия. Червеният цвят залял улиците и магазини.  Все по това време младата Мерсия чува за идеите на социализма и смятала, че това е руска характеристика. Но срещата ѝ с английски комсомолски вестник я подтиква да кореспондира с един от редакторите на вестника – виден деец на английската компартия. Мерсия харесва идеала и теорията на социализма. Даже и днес, тя е убедена: „Само социализмът (истинският) може да осигури на всички страни това, което им е необходимо за един хубав живот, материално и културно богатство.”
Последователна във възгледите си, тя започва да се интересува от битието на велики мъже от 19 и началото на 20 век. Есента на 1945 Мерсия е Студентка в Оксфордския университет „Св. Ана – специалност „Руска филология”. През 1947 е председател на младежки социалистически клуб, делегат на световния студентски фестивал в Прага. Тук тя се запознава и общува с българи и е по-близка поради руския език, отколкото с другите .
Мерсия заминава следващата година на студентска бригада в Югославия. Там се за­познава с Павел Матев. Тя е впечатлена от българските бригадири, които били трудо­любиви, ентусиазирани, пеели и танцували.
През 1948 е бригадир в България. Работи на язовир „Копринка”. Среща се с минис­тър-председателя Георги Димитров и с други английски студенти. Тази среща в дво­рец „Евксиноград“ тя никога няма да забрави. Мерсия е станала силно отговорна с култивирано чувство за дълг млада жена, която взема решение да посвети себе си на България – „класическата страна на славянството, макар че първата ѝ любов е Русия. През 1958 тя е в Англия и оглавява Английско-българското дружество до 1973. Годи­ните я зареждат с лекции, беседи, доклади, публични изяви пред обществеността за България. Разбира се и за делото на Кирил и Методий. Тя започва по-дълбоко да вниква в българската история. Положителните отзиви и рецензии за писателски изяви я окуражават и тя открива за себе си Апостола Васил Левски. През юни 1962 е в Карлово. Става преподавател в английската гимназия. През февруари 1966 Мерсия изпраща в Лондон статия за Васил Левски. Нейни сънародници изразили съмнения за великия Карловец, че той наистина е съществувал. Казали ѝ, че такива чисти и светли личности можем да срещнем само в приказките. Мерсия е убедена,че такъв „блестящ идеолог и организатор с по-правилни схващания за теорията и практиката на рево­люцията от Левски не съществува”! Новото и основното в идеологията на Левски е, че „революцията не може да бъде внесена с чети, а трябва да бъде огранизирана в страната посредством мрежа от тайни комитети, които да подготвят целия народ на всеобщо въстание“. През 1973 Мерсия идва повторно в България и остава 15 години. „Апостолът на Свободата” излиза преведена на български през 1973 и 1977.

Мерсия Макдермот издава следните книги:

  • „A History of Bulgaria 1392-1885” (1962)
  • ,,The Apostle Of Freedom” (1967)
  • „Апостолът на свободата“ (1970,1973,1977)
  • „Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев“ – на английски и българ­ски език (1978, 1979, 1980)
  • „За свобода и съвършенство. Биография на Яне Сандански“ (1987)
  • „Български народни обичаи“ – на английски език (1998)

levski-mcdermott-4eti.me-image2


или