Лхоце 8501. На западната страна – Христо Проданов

0

lhotze8501-cover-4eti-meНа 30 април 1981 г. в 13.55 ч. Христо Проданов, сам и без кислороден апарат изкачва Лхотце (8516 м.), четвърти по височина на планетата и първи осемхилядник в историята на българския алпинизъм. На него той поставя ледокопа си с българското и непалското знаме и снимката на едногодишната си дъщеря Силвия. Изкачването е извършено по опасния и труден Кулоар на Райс. Х. Проданов става първият български алпинист стъпил на осемхилядник , а денят е исторически за българския алпинизъм.
Много дълго време е бил в сянката на своя могъщ съсед Еверест. Дори името, дадено му от англичани през 1921 г. , уточнява местоположението му спрямо “Третия полюс” – Южен връх. Лхотце (Lhotse) е превод на тибетски от английското South Peak.
В литературата се срещат различни вариации – Hlotse, Hlo Tse, Lho Tse, Loce, Lotse, Mount Lhoze. Посочват се и различни височини – 8560, 8546, 8545, 8541, 8539, 8516, 8511, 8510, 8501, 8500, 8350 м. Години по-късно височината на върха бе променена на 8516 м, която се признава и от всички институции, имащи отношение към тези неща. Промяна претърпя и точното произношение на върха – от Лхоце той стана ЛхоТце.
Лхотце се издига в Главното Хималайско било, в центъра на огромна верига в посока изток-запад. На разстояние 13 км тя никъде не слиза под 7000 м. От Главния връх на Лхотце тръгват три мощни била. Северното стига до Южното седло (7906 или 7986 м), което отделя Лхотце от Еверест. Дълго е около 1 км с разлика във височините 510 м. Източното се простира между Главния връх и Шарце (разделя ги седловината Lhotse-Shartse Col, 7577 м). Най-високата му част е назъбена и насечена… [Вижте повече на climbingguidebg.com]

„На предвърховия гребен вятърът започна да фучи покрай мен. Спрях се на няколко метра под гребена и се замислих за пътя, който ми оставаше. Над мен вляво се извисяваше 50-метровата ледена пирамида на върха, до която трябваше да се изкатеря по самия гребен, нагънат като хармоника и с огромни ледени козирки, висящи над 3000-метровата Южна стена. Трябваше да реша какво да предприема. Ако продължех по гребена , рисковах да се подложа на напора на пронизващия вятър, който в някои моменти би могъл да ме отнесе надолу, или някоя козирка да изтрещи заедно с мен, че … Реших да опитам по стената право нагоре, което бе по-трудно, но сравнително по-безопасно. Успях да намеря логично начало през няколко скални тераси, които обиколих. Съвсем неочаквано се озовах на левия-Китайския гребен на върха. Под мен зееше огромна бездна, а аз самият кацнал на върха на една козирка, сливаща се с белотата на околната гъста мъгла. Вятърът бе неудържим. Успях да забележа, че върхът бе вдясно, на десетина метра над мен. Спуснах се малко и траверсирайки, се прехвърлих надясно по последната скална тераса. Оттук тръгнах право нагоре. След няколко минути се отзовах на върха – на 8501 метра, на вр. Лхоце.
Часът бе 13.55 минути. Сам на този остър като бургия връх! Не можех да повярвам на очите си, че нагоре повече няма накъде да се върви…Бях се проснал отгоре му, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите. Вълнуващ миг, който трая не повече от 20-30 секунди. Миг, който щях да помня цял живот!
В същото време бях разтърсен от ударите на силна електромагнитна буря, за което бе способствал и металният самар върху гърба ми. Спуснах се 3-4 метра по-ниско, където с огромни усилия да застопоря и закрепя единия ледокоп, а другия превързах за самара. След миг включих радиостанцията, но отново същият дефект. И все пак отдолу ме чуваха. Няколко пъти повторих: „Аз съм на върха! На върха съм! А останалите двама ги няма все още!”. После изключих станцията, която вече не бе необходима.
На самия връх не открих никакви следи от предишни изкачвания, но тук, на гребена, видях да стърчи част от кислородна бутилка. Издърпах я внимателно и установих, че това е пълен комплект с кислородна маска. До апарата открих дълъг леден клин, на който закачих нашето знаме и го забих в склона. На същия клин закрепих и металната капсула от кремиковска стомана. Имах два фотоапарата, но единия бе замръзнал. На върха оставих единия ледокоп, въпреки че съзнавах какво означаваше да остана с един ледокоп. Най-после можех да си отдъхна и да се отдам на потока от чувства, които ме обгръщаха. А мислех за толкова много неща!..”

Успешното завършване на първата българска хималайска експедиция  „Лхотце-81”, получава широк отзвук не само сред алпинистите и ръководството на Българския туристически съюз, но и сред  многобройните почитатели на планинарството и алпинизма. Експедицията е отразена на страниците на всички централни издания – вестници, списания, радиа и телевизии, а първият българин, стъпил на осемхилядник намира място в класацията на 10-те най-добри спортисти на България за 1981 г. Журналистите му отредиха № 10 на ежегодната класация „Спортист на годината”.

Лхотце е първият връх от категорията на осемхилядниците, изкачен от българи. От 30 април 1981 г. , когато Христо Проданов стъпи на четвъртия по височина връх в света Лхотце (8516 м), в нашия алпинизъм се случиха страшно много събития. Всичките 14 осемхилядника бяха покорени, но на много висока цена – в Хималаите завинаги останаха Христо Проданов, Милен Метков, Огнян Стойков, Йорданка Димитрова, Иван Томов, Петър Унжиев, Христо Станчев.… Боян Петров, Атанас Скатов …

lhotze-peak-4eti-me

„Не аз, а България стъпи на Лхоце!”
— Христо Проданов

„Има ли воля, има и път”
„Понякога човек трябва да се чувства дори по-силен от самия себе си”
„Завиждам на тези, на които предстоят нови върхове”
— Христо Проданов

Съдържание

НАЧАЛОТО НА ДЪЛГИЯ ПЪТ
КОЙ ДА БЪДЕ ВЪРХЪТ
ПОДГОТОВКАТА
Първите стъпки
Съставът на експедицията
Екипировката, съоръженията, медикаментите, храната
НЕПАЛ – ВРАТАТА КЪМ ХИМАЛАИТЕ (15 февруари – 2 март)
ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ НА ТРЕКИНГА (3 – 16 март)
ПРОБЛЕМИТЕ НА НОВИЯ КЕРВАН (17 – 22 март)
БАЗОВИЯТ ЛАГЕР (23 – 25 март)
НА РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ АЙСФОЛА (26 март)
ПОСЛЕДЕН РАЗМИСЪЛ (27 март)
КЪМ ЛАГЕР 1 (28 – 31 март)
ПОД СЯНКАТА НА ЕВЕРЕСТ (1 – 10 април)
ПО ЛЕДЕНАТА СТЕНА (11 – 16 април)
ТРИ ДНИ КЪМ ЛАГЕР 4 (17 – 19 април)
ОТНОВО В БАЗОВИЯ ЛАГЕР (20 – 26 април)
КЪМ ВЪРХА (27 – 29 април)
ПОБЕДАТА (30 април)

htisto-prodanov-1981-4eti-me

   За Христо, алпинизма беше екстремна авантюра. В нея той залагаше всичко до край. Като българин, той смяташе че ние, т.е. българите, можем да бъдем на нивото на най-добрите в света. Парапетите, тежките експедиции, многото участници, бутилките с кислород, лагерите – всичко това беше за куфарите. Така той наричаше някои от богоизбраните в националният отбор по алпинизъм. Не само по отношение на алпинизма имаше такъв краен мироглед, но и във всяка сфера на живота. Имаше идеи за някаква непробиваема от базука стомана, на която търсеше формулата. Човекът беше инженер металург. За него българин означаваше нещо много. Не само там някакво си гражданство.
Въобще голям мечтател. Никога не казваше България, а Майчица България. За ангел или светец не ставаше изобщо. Тези които го идеализираха след смъртта му не бяха прави.При някои конфликти беше готов да се бие с юмруци. Предлагаше на своя опонент да излязат пред хижата и проблема да се разреши по джентълменски. Тъй като юмрука му беше като гръмотевичен удар (беше тренирал бокс) желаещите не бяха много. Друг начин за разрешаване на конфликтни ситуации беше следният. В заслона на тезгяха се нареждаше безконечна редичка от ракиени чашки. Двамата опоненти изпиваха една по една на екс и който първи паднеше губеше играта. Карловската ракия беше силна, мога да ви уверя в това. Поваляше яки мъжаги.
Палеше се лесно Христо Проданов, вярно е. Говореше рязко, без заобикалки и не обичаше ударите в гръб. Лош или добър, този българин беше явление в нашият планинарски свят. Самото му влизане в заслона предизвикваше емоции и разговори между нас, обикновените хора.
Христо Проданов е много сложна и комплексна личност, пълна с вътрешни противоречия. Не може да се охарактеризира с няколко изречения.
За Христо Проданов са изписани и изговорени страшно много приказки. Най-често глупости. Едните – от хора, които даже не са го познавали. Другите – предимно от завистници, за които Христо беше (и макар и мъртъв, все още е) това, което те биха искали, но никога не са могли да бъдат. Преживял бе изключително тежко детство и юношество. Но не беше попаднал в категорията на рецидивистите и престъпниците, за които трудното детство е обяснение и индулгенция за всичко. Той притежаваше невероятна амбиция за изява. Бе търсил реализация в крайно трудни области – бокс, алпинизъм. Един от треньорите му – легендарният Бате Аце (Стоян Ацев), смяташе, че когато Христо е предпочел алпинизма, българският бокс е загубил една машина за победи на ринга: заради котешката пъргавина и повратливост, фантастичното чувство за време и разстояние, но главно заради инстинкта му на победител с който смазва психиката на противниците си. Не знам някой да е имал смелост да приказва по негов адрес, освен зад гърба му. Покойният професор от катедрата “Металургия” на Висшия химико-технологически институт, банскалията Христо Еринин, пък казваше, че не е срещал друг човек, който да е носил с успех две толкова тежки дини под една мишница – изучаване на трудна инженерна специалност и занимания с изискващ пълно посвещение спорт. Получил и получаващ до края на дните си много удари, от тези най-подличките – в гръб, той беше изключително придирчив, често подозрителен в контактите си с хората. Много трудно скъсяваше дистанцията между себе си и околните. Но повярваше ли на някого, му ставаше приятел завинаги. Христо, който буквално се разхождаше по памирските седемхилядници, е бил обявяван за “неспособен да се приспособява към височината” от най-големите тогавашни “авторитети” във физиологията и спортната медицина, от треньорски съвети, от безхаберници с научни титли. Той е феномен в световния алпинизъм от ранга на Райнхолд Меснер, Дон Уилънз, Йежи Кукучка, Дуугъл Хейстън, Ерар Лоретан, Кшищоф Виелицки, Дъг Скот, Войчиех Куртика – заради природните си заложби, качествата си на изключителен катерач по скала, сняг и лед и психиката си на терминатор – Христо беше изключителна индивидуалност. И изключителен индивидуалист – както гореизброените. А и кой от най-големите в дадена област не е такъв? Но беше вкаран в схема, в която някой беше решил, че главното са “колективизмът”, “съветският опит” и прочие нелепости. Тъкмо тук е разликата между Христо Проданов и да речем, Райнхолд Меснер, когото Христо беше задминал като флагче на Френе през 1969 г. През целия си живот и до днес Меснер следва вътрешния императив да се доказва пред себе си и да търси границата на собствените си възможности. Христо беше принуден да се доказва пред другите. Това е ключът към драмата на неговия живот. Беше принуден да живее в общество с извратени критерии за оценка на хората и постиженията им. Което не се примирява с факта, че някой е личност. Което лицемерно връчва награди, а тайничко кипи от завист и насърчава клюките и ровенето в мръсното бельо. Всъщност Христо Проданов не се нуждае от адвокатстване.
Той е част от историята на българския и световния алпинизъм. И от историята на България.

За Автора

author-4eti-me-prodanov

Той е първият българин, стъпил на осемхилядник – връх Лхотце (8516 m), през 1981 г., и първият българин, изкачил първенеца на Земята, връх Еверест (8848 m), през 1984 г. Загива, спускайки се обратно към базовия лагер на 22 април. Посмъртно е награден с орден и почетното звание „Герой на Народна република България“. Христо Проданов е 155-ият алпинист, изкачил се на Еверест. Той е 13-ият, направил изкачване без кислород, и първият, изкачил се по Западния гребен без кислород. Проданов е първият алпинист, който изкачва върха през месец април, когато условията за изкачване са много тежки.

Роден и израсъл в подножието на Стара планина, още твърде рано Христо се пристрастява към планината. По-често сам, по-рядко с приятели, от десетгодишна възраст той броди по долината на Стара река, обикаля хижите „Хубавец“, “Балкански рози“ и „Васил Левски“. Нерядко изкачва и близките до Карлово върхове Амбарица, Купена, Кръстците, Костенурката. През 1957 г., едва на 14 години, с братовчед му Захари предприемат и най-продължителния си преход – от хижа „Васил Левски“ през връх Ботев, хижа „Тъжа“, хижа „Мазалат“, хижа „Узана“, Шипченския проход до хижа „Бузлуджа“, откъдето слизат до село (днес – град – Шипка). До родния си град се връщат пеша през село Шейново и Калофер – нещо, с което двамата много се гордеели.
От тогава Христо е така запленен от връх Ботев, че нищо не може да го убеди, че в България и на Балканите има по-високи от него. Дори когато учителят му по география се мъчи да го убеди не само с думи, но и чрез написаното в учебника, Христо само промълвява: „Е, да, но Мусала и Ботев са еднакви по височина“…
Решаваща за връзката му с алпинизма се оказва 1958 г. Тогава по улиците на Карлово вижда двама мъже с необикновено облекло и огромни обувки. На раменете си носят раници, а върху тях нещо нормално за онова време) – намотани по особен начин въжета. Възрастните карловци дълго обръщат погледи след чудаците. А малчуганите ги съпровождат до края на града. Любопитството на двама от тях е по-силно и ги проследяват чак до хижа „Балкански рози“. Там братовчедите Христо и Захари разбират що за хора са двамата, след които са вървели толкова дълго – алпинисти, хора, които изкачват върховете, без да търсят пътеки, а право нагоре по скалите, без да се съобразяват с изпречилите се пред тях трудности. Това много силно впечатлява „преследвачите“ и определя смисъла и съдържанието на целия по-сетнешен Христов живот. И той се захваща за работа.
„Още от края на 1958 г. аз с голям интерес се стараех да науча нещо от алпинизма – пише в дневника си той. – Веднъж ми попадна книгата „Техника и тактика на алпинизма“, която с голяма жар четях и препрочитах. От рисунките се стараех да науча нещо повече за алпийската техника. За една седмица аз успях да прерисувам всички нагледни рисунки, преписах и доста работи от алпинизма.“ В Механотехникума, където учи, разбират увлечението му и разрешават създаването на алпийска група. С инвентар, съоръжения и инструктори помагат от Пловдив. Записват желаещите в курс по алпинизъм. Тук вродените качества бързо са забелязани от неговите учители. А скалите на Сучурума (турски – „Водопада“; водопад и местността край него в близките околности на Карлово) стават място за изява на смелост и подранило мъжество. После погледите на карловските алпинисти се насочват към върховете на Рила, Пирин и Стара планина. Сред тях винаги и неизменно е Христо.
Окръжната лятна алпиниада на тогавашния Пловдивски окръг през 1959 г. (от 13 до 17 юли в Пирин) е първата му среща с истинския алпинизъм. Там Христо се запознава с Никола Корчев, който по това време е еталон за алпинист-катерач у нас. С него катери върховете Дженгал, Атмегдан и Синаница – и трите от IV категория. После се зареждат участия в републикански летни и зимни алпиниади, курсове по лятна и зимна алпийска техника, републикански зимни траверси Рила-Пирин, курсове за младши инструктори.
От 26 януари до 5 февруари се сбъдва голямата мечта на Христо – да отиде в чужбина, „в един нов и непознат за мене свят“ – както отбелязва в дневника си. С отбора на Окръжния съвет на Българския туристически съюз – Пловдив, посещава Румъния. Активността му не остава незабелязана и включен в националния състав за Югославия. От 24 юли до 8 август 1962 г. там катери върховете Триглав по „Словенска смер“ и Яловец по „Хранова смер“ (в Юлийските Алпи, в днешна Словения).
След завръщането от тази голяма за него проява, поласкан от доверието, Христо още по-пълно се отдава на алпинизма. Стреми се да премине всички категоризирани маршрути у нас (по това време около 300). Но това не го задоволява и не спира дотам. У него се страстно се проявява жаждата за премиери. Търси нови пътища към върховете. Премиерите му се отличават с необикновена трудност и логичност. Трудно е да се изброят всичките. Само на Райските скали (над хижа „Рай“) са десетина. И все от висока категория. „Цанко Бангиев“, „Победа“, „Черните плочи“, „Дружба“ и днес респектират всеки алпинист.
Няколко пъти повече и по-трудни са туровете му в Рила – Дяволските Игли, Черната стена, Злия зъб. Впечатляващи са маршрутите му на Вратцата, както и по скалите на Триградското ждрело. „Много силно ме привличат премиерните изкачвания. Неизвестността, рискът и опасностите ме мобилизират – бе споделил някога с мене Христо. – Не се спирах и през зимата. Така се роди идеята и за зимни премиери, които не повтарят преминати през лятото маршрути.“
Христо стана инициатор на зимните диретисими – изкачвания по права линия от основата на стената до върха, независимо от трудностите. Само за няколко години младият карловец осъществява толкова много и толкова трудни първи изкачвания през зимата и лятото, че нито един български алпинист все още не е достигнал неговото постижение – 36 премиери само от висока категория на трудност. По нашите планини Христо показа висока класа и виртуозна техника, която – смело може да се каже – обогати теорията и практиката на българския алпинизъм. Много и различни са неговите партньори – Георги Атанасов, Благой Дживджанов, Атанас Кованджиев, Трифон Джамбазов, Пламен Гурзовски, Асен Велев, Иван Василев, Никола Корчев, Малин Цонкин, Драголюб Костов…
Стихия на Христо са не само отвесните скали, а и ледените и вечно заснежени върхове на големите планини в света. Алпите стават арена, където изявява себе си и предизвиква вниманието на чуждестранните специалисти. Те все по-често започват да говорят за българския алпинизъм с почит и уважение.
През 1965 г. имах щастието да заведа младежкия национален отбор по алпинизъм в Кавказ. В състава беше и Христо. Там изкачихме върховете Мижирги (4500 м) и Улу-ауз-Баши (4675 м) в района на Безенги, както и кавказкия първенец Елбрус (5633 м). И на трите Христо плътно ме следваше, крачка в крачка. Изяви се не само като отличен катерач, но и като разностранен алпинист, понасящ отлично височината. И днес не мога да си обясня кой и защо беше решил, че Христо не е за височинни изкачвания. От ръководството на българския алпинизъм го насочиха главно към стенните.Когато през 1967 г. българи за първи път тръгнаха насочиха към седемхилядник – пик Ленин (днес Кауфман, 7134м), Христо не намери място в състава. Заедно с Атанас Кованджиев ги изпратиха като представители на традиционната алпийска среща в Шамони. Там те се проявиха по най-добрия начин. Направиха първи български траверс на Монблан, първото българско изкачване по северната стена на Гранд Жорас (реброто Уокър) и преминаха по „Бонати“ на Пти Дрю. Година по-късно Христо се справи с трудния и дълъг ръб по иглите Пьотере и с ръба Френе на Монблан. Тогава направи опит за премиера по северната стена на Пти Дрю от най-висока трудност, но той бе осуетен от лошото време.
Пак заради „съображението“, че „не понася височината“, Христо не попадна в състава за първото изкачване на пик Комунизъм (днес Гармо, 7495 м) през 1972 г. Но и това не го разколеба да продължи напред и нагоре.
През 1974 г. бе епопеята на Матерхорн. Седем дни бурята и ураганният вятър държаха в прегръдките си Христо и партньора му Трифон Джамбазов. Силата, мъжеството и отличната техника победиха отново. Три години по-късно във френската преса отново се писа за „юначните българи“, дръзнали да мерят сили с „Пътя на гидовете“ по северната стена на Пти Дрю. И тук четири денонощия Христо водеше своите приятели и партньори, като преодоля пасажи с изключителна трудност.
Христо често посещаваше Кавказ – най-популярната планина в бившия Съветски съюз. И винаги се завръщаше с още по-трудни изкачвания – едноседмичен траверс на Кръста на Ушба (1970 г.), траверс на шилестите чуки на Шхелда (1973 г.), зимно изкачване на Елбрус.
И когато през 1976 г. беше формиран екипът за „българската реабилитация“ на Ношак (7492 м, атакуван пет години преди това от друга българска експедиция с пет жертви), Христо не можеше да не бъде включен в него. По време на тренировъчния лагер-сбор в Памир през 1975 г. поради лошите атмосферни условия на пик Ленин стъпиха само четирима души. Един от тях беше Христо. На Ношак той отново бе водеща фигура. Това окончателно го утвърди като „висотник“, като тогава, подражавайки на съветската терминология, наричахме занимаващите се с височинен алпинизъм.
А Памир? Тази планина с трите си седемхилядника така привлече Христо, че той пет пъти стъпи на пик Ленин (днес Кауфман, 7134 м), четири (последния само за 28 часа!) – на пик Евгения Корженевска (7105 м) и два – на пик Комунизъм (днес Гармо, 7495 м). През 1983 г. постави още един български рекорд – само за 21 дни беше на пик Ленин (13 юли), пик Комунизъм (24 юли) и Корженевска (29 юли) и пак на пик Ленин (2 август). С 12-те си седемхилядни постижения Христо изпреварва всички свои колеги и колежки. След него са един алпинист с 11 изкачвания, двама – с по 10, двама – с по 9, един – с 8, двама – с по 7, петима – с по 6 и т. н. И тъй като тези, които са най-близо до него, са приключили заниманията си с алпинизъм, не съществува вероятност рекордът му да бъде подобрен нито в близките, нито в по-далечните години.
И затова, когато на 30 април 1981 г. бе съобщено, че в 13. 45 часа на връх Лхотце (8516 м) е стъпил българин, нито за секунда нямах съмнение, че това е Христо Проданов. Благодарение на силната си воля, на отличната си физическа и техническа подготовка, на изключителната си психическа устойчивост, увенча с успех усилията на първата българска хималайска експедиция през 1981 г. и откри пътя на българите към гигантите в Хималаите и Каракорум. За това свое постижение той написа книгата „Лхотце – 8516 м“ (София, издателство „Медицина и физкултура“, 1982 г.).
За Еверест Христо тръгна с най-голям актив – един осемхилядник, дванадесет седемхилядника, изкачвания на четири от петте най-големи стени в Алпите, траверс на Шхелда и Кръста на Ушба. И не само това. Той бе подготвен във всяко отношение – физически, психически, техническа. Показа забележителна височинна поносимост и работоспособност. От 30 април 1981 г. до 20 април 1984 г. Христо не се разделяше с голямата си мечта да стъпи на най-високия връх на планетата Еверест (8848 м). С нея заспиваше и се събуждаше. С нея крачеше по снежните и ледени върхове на Памир, Кавказ, Алпите, Рила, Пирин и Стара планина.За „Третия полюс“ тръгна няколко дни преди основната група.. После с още няколко души пое по склоновете му. И когато пристигнаха и останалите, вече имаше изграден лагер 1 (6050 м) на седловината Лхо-Ла. Той взе активно участие и в организирането на останалите лагери. Затова бе съвсем естествено да участва в първия опит за изкачване. Направи го с шерпа Чхованг Ринджи, защото само той от цялата група прие предизвикателството за атака без кислород, както беше решил Христо. В границите на 8400-8500 м шерпът се отказа и Христо бе принуден да вземе решение да продължи или да се връща. На Еверест и други осемхилядници деветнадесет души преди него бяха избирали да продължат. Така бе действал и той самият на Лхотце. …Тръгна нагоре от 8500 м. Движението беше бавно. В 18. 10 часа местно време неговият глас прозвуча от 8848 м. На най-високата точка на планетата беше първият българин. Нататък е ясно. Христо не слезе от „своя“ връх. Остана завинаги по склоновете му. За него се изказаха алпинисти и специалисти със световна известност – Райнхолд Меснер, Едмънд Хилари, Майкъл Чени, Едуард Мисловски, Юзеф Ника. Всички бяха единодушни – Христо бе един от най-големите алпинисти в света, явление в българския алпинизъм. Потвърдиха го и резултатите от анкетата „Алпинист на ХХ век“. Той беше посочен на първо място в най-много от картите на действащите алпинисти, ветерани, деятели, както и от спортните редакции и отдели на водещите печатни издания и електронни медии.
Христо ни остави не само многобройни и трудни изкачвания, а и тази книга и няколко десетки материала, отпечатани във вестник „Ехо“, списание „Турист“ и редица всекидневници. Остави ни и два дневника. Единият проследява първите му стъпки в алпинизма от 1958 г. до влизането му в казармата през 1962-а. Вторият е писан „на коляно“, в палатката на базовия лагер на Еверест. Започва на 10 февруари 1984 г. – денят на отпътуването му към Хималаите с думите: „За втори път записвам най-важното в моя живот към Еверест – моята мечта.“ За която Людмил Янков писа: „На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата“.
Фейсбук страница за Христо Проданов тук.


Линкове към цялата книга:

или
Share.

Leave A Reply