1/2 живот – Татяна Лолова

1

1-2-jivot-cover-lolova-4eti.meВ основата на книгата “1/2 живот” е залегнал автобиографичният разказ на Татяна Лолова, изригнал само за три месеца през 1996 г. с участието на Георги Каприев в ролята на втория актьор, който, освен че е подавал репликите, след това умело е режисирал цялата пиеса (всъщност, само 1/2, останалата част е още неизречена).
Написах “изригнал”, защото определението на Петър Увалиев за Татяна Лолова, вулкан, приляга и за неспирния поток от случки и преживявания, поднесен с такава топлота и любов на (по)читателите, за тяхна “полза и за малка разтуха”. В педадогическия идеал за съвместяване на полезното с приятното превес е взел забавният момент, жизнерадостното споделяне на пре-миналото. Манифестираната бъбривост, близка до речовитостта на Швейк, с когото автобиографката на няколко пъти се идентифицира, работи на принципа на лавинообразно търкалящата се снежна топка, увличаща все нови и нови имена, събития, истории (съчетаването на лавата и снега не е оксиморон, първото характеризира биоса, второто графоса). Започнала един “епизод”, актрисата бързо го изоставя, за да тръгне в друга посока, подсказана й от споменатото от нея име, но, сетила се, че и в неговото житие присъстват други хора, непредвидимо кривва встрани и т.н., докато обхождайки останалите, тя рязко се завръща към основната си тема – личния животопис. И това е закономерно, понеже биографичната траектория образува мрежа от отношения с лицата на битието ни, което дава правото през 18 в. на граф Порча да изкове термина “периавтография” като най-подходящ за представянето на интелектуалния живот. Татяна Лолова обаче, освен на колегите си, е отделила достатъчно място и на роднините, с които започва, спазвайки традицията, без да спестява и доброто, и лошото.
Хронологичната подредба е измамна в тая хаотична изповед, коствала по всяка вероятност големи усилия на Георги Каприев, скроил книгата по тематични дялове, посветени на семейството, образованието, театъра, киното, радиото и телевизията. Най-обемиста е, разбира се, главата за театралната кариера, видяна като изминаване на етапи, усъвършенстване и развитие, достигнало апогея си в образа на Уини от “Щастливи дни” по Бекет, т.е. телеологичен пробег до заветните изречения: “Тази е ролята на моя живот. Това е моят живот.”
Изобилието на бременни с фикционалност диалози е уравновесено с фотографии на автобиографката от бебе до баба със засмяно внуче, с цитати от статии, писма, случайно запазени бележки и дълга библиография. (Борис Ангелов)

“Много е хубаво да те обичат. Има и такива, които не ме обичат, но аз тях не ги познавам, те не ми се обаждат и така остават анонимни. Тези, които ме обичат, ги познавам по лицата. Те стават красиви. Независимо какви черти им е дала природата, те стават красиви, защото добрата енергия и усмивката правят лицето хубаво”.
— Татяна Лолова

– Помня, че от 3-годишна искам да стана актриса. И станах, благодарение на много стечения на обстоятелствата, на обичта и грижата на много хора, на тяхното можене, имане, на силата да се раздават. Чувала съм някои да казват: „К‘вото съм направила, сама съм си го направила!“. На тези хора им викам: „Блазе ти“. Аз каквото съм направила, всичко е благодарение на хора, готови помогнат на някой, у когото намират, че има нещо – нещо, което може да даде плод. Много рано останах без баща. Майка ми също си отиде млада, но толкова много хора са се грижели бащински и майчински за мене, че съм щастлив човек.
— Татяна Лолова

Надявам се да ви бъде от малко полза и за малка раз­туха това четиво, в което се открехвам духовно и фи­зически аз, която през целия си живот съм се мъчила да бъда сдържана и потайна.
Защо 1/2 живот?

  •  1/2, защото не успях да вме­стя толкова съкровени мис­ли и обични хора. Хора, кои­то са се мъчили да ме пра­вят актриса и човек, които са ми давали от времето си, от нежност­та си и от знанията си.
  • Защото кой може да каже, че ние, българите сме жи­вели целия си живот?
  • И 1/2 ни е много, ако се размислим.
  • Пък и всеки се надява, че другата 1/2 е пред него и го чака.
  • 1/2, защото изгубихме много скъпи същества.
  • И как преобърна сърцата ни от радост идването на най-хубавото и смело нещо в тази ужасна криза – нашият внук Сава-син, Сава-младши!
  • 1/2, защото, очаквайки за пореден път „рая“, ние ста­нахме чудовището на Балканите в мирно време и който ре­ши да ни спомене, споменава ни, за да плаши сънародници­те си, както се плашат малките деца: „Виж, ако не мислиш, ще станеш като българчетата!“.
  • 1/2, защото другата ни половина отиде да краси други­те страни или да ги плаши и грози.
  • 1/2, защото поех риска да подготвя една книга, излиш­на в тази криза на книгата.
  • 1/2, защото когато хората трудно си купуват хляб, очите им се премрежват и нямат сила да четат дори интимните потайности на една известна артистка, която при това няма подкрепата нито на едните, нито на другите, защото не иска да се дели нито към едните, нито към другите, защото иска да е за всички, които живеят в България.
  • 1/2, защото всичко, което имам в мен, е придобито с много нямане.

 Татяна Лолова

lolova-izdania-1-2-jivot-4eti-me

Сатиричния театър.
Събирахме се постепенно, така че след известно време дойде и Финци, и Петьо Пейков и Лили Апостолова, негова­та съпруга, завършили в другия клас. След това Иван Джам­базов, Златина Дончева, пак от нашия курс, но от другия клас. Хиндо Касимов, наш любим състудент. Васил Попов, наш връстник, но завършил по-късно. Вели Чаушев и Мито Манчев, родени също през 1934, и те завършили след нас. Пенчо Петров – великолепен актьор и много смешен човек, когото страхотно обичах. Енко Багаров и Георги Парцалев, които нямаха театрално образование, но бяха гениални ак­тьори. Яким Михов от Варна. Георги Раданов, когото си спомням с много нежно чувство, защото освен хубав актьор беше и великолепен човек. Дойде, в началото не с постоян­на заповед, а само с покана, и прочутата Стоянка Мутафова, с която и досега ни бъркат, въпреки че сме различни във всичко. Родени сме в един и същи месец, но в различни го­дини. Тя е мургава, тя е много по-жизнена от мен, много по-ниска от мен, а бе, нямаме нищо общо и все пак, когато вър­вя по улиците, и до днес много често ми казват:
– А-а-а, знаеме Ви Вас, Вие сте Стоянка Мутафова.
– Ама аз съм Татяна Лолова.
– Е да, де.
Но Стоянка ме успокои, като ми каза, че и на нея й викали Татяна Лолова.
Появи се и Георги Калоянчев, който също е назначен по-късно, въпреки че е стожерът, гениалният бурлак на Са­тирата. Бурлак е в смисъл, че винаги играеше тежките роли и влачеше след себе си всички нас, а когато се наложи и автора, и режисьора, и имаше сили за още, за да довежда публиката до лудостта, в която тя изпадаше.

Стефан Сърчаджиев
Казвали на Сърчо, че бил довел хора от кол и въже. Никому неизвестни актьори. Първия път, когато ни събра, бяхме една съвсем мъничка група. Около 5 актриси и 15 ко­леги. Тогава той каза:
– Искам да направим едно голямо нещо, дето го няма никъде в света. Искам, когато вървите по улиците, хората да се спират, и да бъдете толкова лични, толкова излъчва­щи, толкова елегантни, толкова обичани, че да се обръщат и да казват: „Тази е актриса от Сатиричния театър. Този е ак­тьор от Сатиричния театър“…
На нас това ни се виждаше утопия, струваше ни се, че Сърчо ни говори приказки от 1001 нощ, но и много искахме да стане, и го гледахме с ококорени блестящи очи, и си вика­хме вътрешно: „Да, Да!“. Ама откъде ще дойде това „да“, не мислехме. И колко време мина, докато една част от него се осъществи, а друга няма да се осъществи никога.
Събрахме се с много мерак и надежда. Сърчо беше стра­хотен оптимист. Сега като си мисля, той е епоха. Той създа­де театъра. А като директор остана най-много година и по­ловина. Колкото бях и аз в Русе, без да бъда никакъв етап. Но Русе ми е етап на мен. Така, както ми е етап и Сърчо.
С първата си роля актьорът дава една визитна картич­ка. Аз направих една отвратителна визитна картичка. След такова нещо никой нямаше да ме вземе за нищо. А за втора­та пиеса Сърчо ми даде да играя жена от народа, която стои в задния план, вика „А-а-а“, издава изобщо някакви звуци и вдига едната ръка. Това беше ролята, която ми даде моят любим професор.
Станиславски казвал, че няма малки и големи роли, а има малки и големи артисти. Но много големи артисти са го опровергали. Аз вярвам, че самият Станиславски много добре е знаел, че това, което казва, не е верно, но го е казал точно за тези, които вдигат ръка от последния ред или даже въобще не вдигат ръка, а седят и чакат да ги види публика­та. Един голям немски артист беше казал:
– Ако и най-гениалният световноизвестен актьор го сло­жат в три, даже в две постановки на трети план, още в края на първия месец публиката ще го забрави и все едно, че не е имало такъв актьор.
Актьорът израства с ролите. Един актьор, не играе ли няколко години, свършва. Аз много години не съм имала роли, а когато съм ги имала са били все на четвърти-пети план. В Сатирата хубавите женски роли бяха въобще много малко. Ролята беше една и тя беше за Калата, а ако бяха две, то тя е за следващия прекрасен актьор. Подреждат се прек­расните актьори, а за жените остава дребосъка, където, хай­де, едно ще играе Стоянка, другото ще играе Татяна…
Когато през 1972 дойде прекрасният режисьор Джурке­ску от Румъния, за да поставя „Швейк през Втората светов­на война“ на Брехт, преводачът му ми каза след неговото заминаване:
– Знаете ли какво каза за Вас Джуркеску: „Това е една чудесна актриса, която държат под капак“.
Държали ли са ме под капак? Кой ме е държал под ка­пак? Защо ме е държал под капак, че дори един човек, до­шъл за една единствена постановка да го разбере още на втория ден?
Той ми даде една роля и не ми каза: „Това е гениална роля“, а:
– Вижте сега, това е много скучна роля. Давам я на Вас, защото мисля, че заедно можем да опитаме да направим не­що интересно.
Казват, че един актьор, не играе ли с години, свършва… Е добре, аз направих най-хубавата си роля, след като много години бях играла малки роли, много малки роли, и може­ше да се помисли, че съм загубила тренинга си. Но съм стра­хотно благодарна на Радиото и на тази моя Катя Воденича­рова, за която нямам насита да говоря, която ме отгледа най-нежно, не само пускайки ме в ефир, но и показвайки ме на публиката, защото много от нещата, които тя измисли за Радиото, излязоха и на сцена. Аз бях звезда в това, което правеха в „Хумор, сатира и забава“ и то ми поддържаше и самочувствието, и тренинга.

Театър “София”
Отидох в театър „София“, стоях там 11 години и всяка година викаха:
– О, Господи, това е гениална артистка. Какво да играе? За нея трябва нещо много специално, много специално.
Единадесет години играх баба Гена в „Човекоядката“, защото беше препълнено с публика, която се редеше на ог­ромни опашки за билети и неведнъж изпочупваше в порива си стъклата пред касата. Партнирах на Тодор Колев, та пу­шек се вдигаше. Тодор беше великолепен в „Човекоядката“ на Иван Радоев, това беше страхотната му роля. Даже мис­ля, че „другарят Топузов“ е за него онова, което е за мен Уини от „Щастливи дни“ на Бекет. Постановката беше на Младен Киселов, но Тодор има много голяма заслуга. Той работеше неистово. Предлагаше неистово. Раздаваше се не­истово. Веднъж му се досвидяха дори и тия две думи, дето ги имам, и ми ги взе, на което аз млъкнах, така че въобще да не може да си продължи нататък, и му казах:
– Искаш ги тези реплики, вземи ги. Вземи ги и си играй нататък сам.
Въпреки това трябва да кажа, че за мен беше удоволст­вие да му партнирам. Беше наистина страхотен.
През тези години играех непрекъснато, не съм стояла без работа. Но за единадесет години не се появи нищо, което да ме впримчи и да ме изстиска. Точно когато съм имала най-мощните физически сили. Фигура. Психика. А бе, всич­ко, за да мога да деяна най-големия деян.

Георги Парцалев
Веднъж, все още в началото, стоях пред касата на теа­търа, където бяха изложени наши снимки от представления, минаха двама души, огледаха снимките и казаха:
– Нема ги Парцалев и Багаров! Значи не струва.
Играхме в „Импровизация“ на Валери и Радой – Одисей и Пенелопа, играхме в „Женитба“ на Гогол под режисурата на Нейчо. Той – Подкальосин, аз – Агафья. И други, и други, и други театрални и телевизионни постановки. После пъту­вахме заедно до Израел през 1984 и там публиката не го пу­скаше да си тръгне от сцената. Играхме в „Сиромашко ля­то“ на Милен Николов – той в главната роля, а аз бях Тотева.
После го накараха да се реши да влезе в болница. По­молих да го попитат, мога ли да го посетя, казаха, че щял да се зарадва. Заварих го вече по-добре, е освежен тен, бодър, любимец на цялата болница.
Гастролирах в „Сълза и смях“ по това време – „Стран­ната мисис Савидж“. Било е 1987-88 година. На едно предс­тавление, точно както се изправям от поклона и, вместо да намалее, аплаузът се усилва… очите ми се плъзват по едни мъжки обувки, нагоре светлосини дънки, един огромен бу­кет, прекрасен, стилен и над него подмладеното, засияло ли­це на оздравелия Пацо и една сърдечна прегръдка, и една взривена публика, трогната от жеста на колегата и радост­на, че го вижда здрав. После се върнах в Сатирата и първото ми присъствие на тази сцена беше с него в откъс от „Женит­ба“ по случай честването на Гогол: „Вие… обичате ли да се разхождате с лодка? – Да, понякога се разхождаме с познати“.
После имахме един концерт в зала „Универсиада“, той си почиваше след участието си, може би пред чашка коняк, но беше жълт… Така чаках да го излекуват отново. Но той си тръгна с неизиграната мечтана роля на Дон Кихот, за да остане в паметта на колегите и публиката с характерния си глас, който мнозина се опитват да имитират, както се ими­тират известните личности.
Бях сигурна, че го чака нещо много хубаво. Понякога рецитираше стихотворението за тъжния клоун. Аз мислех, че той го е писал, но може би някой го беше написал за не­го… очите му се насълзяваха. Не съм тази, която знае най-много случки за Пацо. Имам цялостно усещане за присъст­вието му. Пътуваше непрекъснато, неизменно отпред, на се­далката до шофьора, за да регулира отвреме навреме бързи­ната: „Не бързаме за никъде!“ или: „Ако бързаш за някъде, спри да сляза!“, с цигара, димяща между пръстите му или заспал за пет минути, за да възстанови неизчерпаемите си сили. За другото трябва да питаме Енко Багаров – елегант­ния партньор на Пацо, който обикновено с фин пас подава­ше топката, а Пацо я забиваше ловко и безпогрешно, но Ен­ко си тръгна на 13 декември 1963.
Най-много случки знае за него жизнената Стоянка, за­щото най-дълго е била с него. Разсмивали са цяла България и сами са се смели много. Толкова често играеха мъж и же­на, че много хора от публиката мислеха, че са женени.
Колко е богата България на актьори, на дарби, и как ги оставя да живеят немили-недраги като нея самата, която над вода и злато стъпва и жадна и бедна остава.
Кога ли политическият елит, освен изкъпан, нахранен, за­гладен и лъскаво облечен, връщайки се от аерогарата, ще знае къде, какво, как, защо и колко и докога, за да укроти крадците и убийците и да даде поле за работа на тези, които могат и искат да бъдат българи тук и навън, сега и за в бъдеще.
Спи и почивай в мир, Пацо! За момента нищо особено не губиш, освен единствената прекрасна радост, че още ди­шаш, че можеш да видиш слънцето, когато изгрее, и нашата стара надежда, която все още единствено ни крепи, че утре, утре, но никога .днес, животът ще бъде по-хубав и даже мо­же би поносим.“

Апостол Карамитев
Когато си замина Апостол Карамитев, той си отиде стра­далчески, страхотно измъчен от болестта, за която аз даже не предполагах. На поклонението във ВИТИЗ – където ус­пях да вляза, само защото Нейчо Попов, буквално избутвай­ки тълпата, смогна да ни провре двете със Стоянка – видях, че беше с изхапани устни. Такова е било страданието му. Ридаехме всички, защото той беше нещо невероятно като актьор. Тогава почти веднага схванах, защо се е казвал Апо­стол. На мен това име не ми се виждаше красиво, виках му Чочо, като всички. Когато обаче вече го нямаше, разбрах, че не е било възможно той да носи никакво друго име, защо­то беше наистина апостол на театъра. Не знам какъв е бил като характер. За мен винаги е бил прекрасен както като актьор, така и като човек. Всяка от нас, която е била удосто­явана по някакъв начин с вниманието му, се е мислела за някаква избраница. Моят случай е такъв, че винаги, когато минаваше покрай мен, той ме хващаше за бузата, щипваше ме и викаше:
– Сладурано, сладурано!
Може би това не е най-хубавият комплимент, който мо­же да ти бъде направен, но сега си мисля, колко съм била щастлива да бъда удостоявана с такова щипване по бузата и с прозвището „сладурано“.
Казвам, не повярвах, че е болен, защото никога не съм го виждала в кола или в трамвай, а само пеша, с преметнато кожено яке през рамо и с кецове, не с маратонки, тогава маратонки нямаше. Ходеше с обикновени кецове, защото те му даваха бързата походка, която имаше. Той винаги бърза­ше. Никога нямаше време да седи, да приказва, да си губи времето. Наскоро разбрах, че и с Рей Чарлз било така. Явно има хора, които знаят, че животът е много кратък. Аз пък съм от тези, които могат да си губят времето. Просто част от живота ми е в това, да мога малко да се спра и малко да си загубя времето. Чочо беше винаги забързан.
Отивахме веднъж с Парцалев в Телевизията и по „Раков­ски“ покрай нашето такси прелетя с преметнато кожено сако и на своите бързоходки Чочо Карамитев. Тогава Пацо каза:
– Как не ги е срам? Приказват, че бил смъртно болен. Виж го! Кой смъртно болен лети по улиците?
А той, изглежда, летейки, е влизал и излизал от болни­цата. Изглежда вече е знаел колко е болен, защото на после­дните му снимки това личи в очите му. Иво Хаджимишев му е направил една снимка, с която много се гордее. Там той гледа сякаш от оня свят. Чудя се, как ние не сме усещали. През ум не ми е минавало, че Чочо си отива.
Мисля, че ако някой иска да го познава, това не може да стане само от филмите му, въпреки че някои ги хвалят много. Не беше това Апостол. Апостол беше Апостол в теа­търа. Великолепен беше. Невероятно излъчване. Страшно работлив. Според мен, той е работил до последната секунда, докато започне да хапе от болки устните си. Той тръгна ка­то „лимонадения Джо“, като любимец на ученичките, защо­то е едно красиво, страшно очарователно момче от Бургас. Никога не съм харесвала красиви момчета, макар че се оже­них за едно такова, но не защото е красиво. А Чочо освен красив, беше и потресаващ актьор. Много го обичаха и не­говите студенти. Умираха за него. Той успяваше да бъде пър­ви актьор на сцената и любящ преподавател, педагог.
Обожаваше децата си. Знам, че от всяко пътуване, до­колкото е пътувал, носеше на дъщеря си Маргаритка по ед­но колие, характерно за страната, където е бил. Те с Марга­рита нямаха веднага деца и толкова по-ценни им бяха тези Маргаритка и Момчил. Спомням си, как ги видях на Слън­чев бряг тримата с моряшки фланелки – в средата той и от двете страни двете му деца. Гушнал ги и вървят много важ­но нанякъде.
Никога няма да си простя, че той ме покани да играя с него в „199“, спря ме и ми каза, че иска да работим заедно, а аз седя и му викам:
– Зависи какво…
– „Машинописци“ и „Тигър“ на Шийзгал.
– Ама „Машинописци“, нали?
– „Тигър“.
– А, „Тигър“ не. Омръзна ми да играя красавици.
Мисля, че Чочо не очакваше това от мен. Знаеше кол­ко го обичам, а и в този момент в погледа ми се е четяло обожанието, което изпитвам към него. Преглътна и аз стра­шно съжалявам, че е бил толкова ненастойчив. Може би още там трябваше да ми каже какво губя, защото аз от глупост го разбрах по-късно. А бе, бутур, ако имаш малко акъл в главата си, трябва да знаеш, че ако Чочо Карамитев те кани за табуретка, веднага започваш да играеш табуретка, стига той да е на сцената. Не ме канеше за табуретка. Няма да си го простя. Това е невъзвратимо.

Престъпна държава
Видях Ирен Кривошиева, една великоле­пна българска артистка, която е дошла тези дни на гости в България.
– Страшно ми е мъчно, че не съм актриса. Аз показвам на сина си снимки, той не може да си представи и ме пита: „Мамо, какво е това да си актриса“. Показвам му снимки и казвам: „Ето, виж, мило, тук съм играла. Тази е известна бъл­гарска артистка, този е голям актьор. Тук е майка ти с тях.
Тогава, без да искам, казах:
– Ние сме престъпна държава.
Не можеш ти да си убиваш културата, да си убиваш хо­рата, и да не си престъпник. Прекрасната Ваня Цветкова казвала, че крие от съседите си там, че е актриса, защото те никога не биха могли да разберат, как една актриса ще напус­не страната си, за да се занимава с нещо друго. Подиграват се, че един чудесен млад актьор разнасял в чужбина пици. Ама подигравката не е към това талантливо момче, подиг­равката е към нас, които сме тук. Които живеем в страна, в която не може да се живее. От която всички искат да избя­гат. А е толкова красива. Ето, и аз написах в нея една биог­рафия от половин живот. Защото животът, който живея, не може да се нарече цял живот. Защото не мисля, че това е целият ми живот. Защото очаквам още, поне още половин живот да изживея.


ДРУГИ КНИГИ НА ВЕЛИКИТЕ:


Кой не познава изкуството на Татяна Лолова, да, звучи комерсиалено, но да вникна в живота на тази прекрасна, велика българска актриса беше чест. Книга пълна с истории, хора, места, пренасяме се през годините на нейния живот с такава лекота, каквато световно известни ( goodreads звезди) не могат да постигнат. Същевременно през цялата книга се усеща онова “нещо”, не е хумор, не е драма, не е сатира, това е просто душата на актьора. Плаках в супермаркета и се смях с глас по улиците, докато слушах книгата, прочетена от самата Лолова. Накараме да мечтая за този живот на актьора, изпълнен с емоции, пътешествия, среща с интересни и дори приятно шантави хора. Накараме да мечтая веднага да отида в залата, за да се докосна до великаните на българския театър, които народа толкова обича, но за съжаление вече предпочита да гледа през малкия екран.
Тази книга е преживяване. Четенето ѝ би било истинска загуба и силно се препоръчва да се слуша през Storytel. Платформата ми позволи да чуя как тя сама разказва историята си и къде се вълнува. Предполагам също, че това не е 100% четене, а има и нови елементи добавени от самата нея по време на записите. Стахотна и неповторима Татяна. Слушайте.
(Силни препоръки за аудиокнигата от Storytel тук)


Линкове:
Книгата е базирана на Второ и Шесто издание
[последното, Седмо издание има още няколко цветни снимки]

или
Share.

1 Comment

  1. Недев on

    “Защото очаквам още, поне още половин живот да изживея.” Поклон и вечная память.