Тестът “Маршмелоу”. Развитие на самоконтрола – Уолтър Мишел

0

testat-marshmelou-4eti-meВодещият световен експерт по самоконтрол Уолтър Мишел доказва, че умението да отлагаш удоволствието е от решаващо значение за успешен живот, защото води до по-високи резултати на SAT, по-добро социално и когнитивно функциониране, по-здравословен начин на живот и по-добро чувство за собствена стойност.
Но силата на волята вродена черта ли е? Или умението за самоконтрол е нещо, на което можем да се научим?
В “Тестът Маршмелоу” известният психолог обяснява как самоконтролът може да бъде развит и използван във възпитанието, образованието и обществената политика, както и за контролиране на теглото, отказване от тютюнопушенето, преодоляване на скръбта, вземане на важни решения и планиране на пенсионирането.
Тази книга ще промени не само начина, по който се възприемаме, но и ще ни покаже какви можем да бъдем.

Отказването на цигарите е едно от най-ужасните изпитания в живота на Уолтър Мишел. Пропушил е съвсем млад, а вредният му навик продължава докато е докторант в университета в Охайо и след това, когато става преподавател по психология в Харвард и Станфорд през 60-те години на миналия век. “Не ми стигаха три кутии на ден и си допушвах с лула”, разказва ученият и допълва: “Накрая за десерт си палех пура.” Пушенето в тези времена той възприема като част от имиджа на стабилен и умен университетски преподавател. До мига, в който зърва пациент с рак на белите дробове, който чака операция в коридора на медицинската клиника на Станфорд. Главата му е обръсната, а малки зелени кръстчета по тялото показват местата, където трябва да проникне лъчът с радиация. Твърдо решен да откаже цигарите, Уолтър започва да си представя картината с болния всеки път, когато му се допуши – т. е. веднъж на всеки три минути. Усилията му се увенчават с успех и това слага началото на неговата теория – че самоконтролът, т. е. умението да се отлага все по-дълго очакваното удоволствие, докато напълно се пренебрегне, води до успех в живота.

Въведение:

 И моите студенти, и децата ми ще потвърдят, че самоконтро­лът не ми се удава естествено. Способен съм да позвъня на студентите си посред нощ, за да питам как върви анализът на последните данни, макар че са започнали работа едва приве­чер. На вечери с приятели за мой срам чинията ми често първа се изпразва. Собственото ми нетърпение и откритието, че стра­тегиите за самоконтрол могат да се усвояват, ме накараха да ги изучавам през целия си живот.
Основната идея, която ръководеше работата ми и ме моти­вира да напиша тази книга, беше моето убеждение и откритие­то, че способността да се отлага незабавното въз­награждение в името на бъдещи последствия е когнитивно умение, което може да се придобие. В изследванията, които започнахме преди по­ловин век и продължаваме и досега, показваме, че това умение е видимо и измеримо още в най-ранна възраст и има фунда­мен­тални дългосрочни последици за благополучието и за психично­то и физическо здраве на хората през целия им живот. Но може би най-важното и вдъхно­вяващо по отношение на неговите последици за възпитанието и отглеждането на децата е, че това умение подлежи на модифициране, и може да се подпомага чрез конкретни когнитивни стратегии, които днес са идентифици­рани.
Тестът Маршмелоу и експериментите, които го последваха през последните 50 години, помогнаха да се стимулира забеле­жителна вълна от изследвания върху само­контрола с петкратно увеличение на броя научни публикации само през първото десе­тилетие на този век. В тази книга разказвам историята на тези изследвания, как те осветляват механизмите на самоконтрола и как тези механизми могат да се използват конструктивно във всекидневния живот.
Всичко започна през 60-те години на XX век с децата в дет­ската градина „Бинг“ на Станфордския университет в просто изследване, което ги изправяше пред предизви­кателството на една трудна дилема. Дадохме им възможност да избират меж­ду една награда (например бонбон маршмелоу), която могат да получат незабавно, и по-голяма награда (два бонбона), за която трябва да чакат – насаме – в продължение на 20 мину­ти. Позволихме на децата да изберат наградите, които искат най-много, от разнообразен асортимент, включващ бонбони, бисквити, малки гевреци, ментови бонбони и т.н. „Ейми“ на­пример избра бонбоните маршмелоу. Тя седеше сама на маса­та пред един бонбон, който можеше да изяде веднага, както и пред два бонбона, които можеше да получи, ако изчака. До бонбоните имаше звънец, който можеше да използва по всяко време, за да извика изследователя и да изяде един от бонбо­ните. А можеше и да изчака изследователят да се върне и ако не беше ставала от стола си и не бе изяла бонбона си, можеше да получи два.
Борбата, която наблюдавахме, докато тези деца се опит­ваха да избегнат използването на звънеца, би могла да ви раз­плаче, да ви накара да аплодирате тяхната креативност, да ги подкрепите и да ви даде нова надежда за потенциала дори на малките деца да устояват на изкушението и да постоянстват в името на техните отложени във времето награди.
Неочаквано се оказа, че това, което децата в доучилищна въз­раст направиха, докато се опитваха да чакат за отложената двой­на награда, прогнозира в много отношения бъдещия им живот. Колкото повече секунди бяха способни да чакат на 4-5-годишна възраст, толкова по-високи бяха резултатите им на академичния тест SAT и толкова по-добро беше социалното и когнитивното им поведение през юношеството. На 27-32-годишна възраст онези, които бяха изчакали в теста Маршмелоу в доучилищна възраст, имаха по-малък индекс на телесната маса, по-висока самооценка, преследваха целите си по-ефективно и се справяха по-адаптивно с фрустрацията и стреса. В средна възраст онези, които проявяваха постоянство в изчакването („дългосрочно от­лагане на въз­награж­дението“), и тези, които не успяваха („крат­косрочно отлагане“), се характери­зира­ха с отчетливо различни изображения на зоните в мозъка, свързвани със зависи­мостите и затлъстяването.
Какво наистина показва тестът Маршмелоу? Умението да от­лагаш удоволствието вродено ли е? Как може да се усвои? Кои са недостатъците на експеримента? Книгата поставя тези въпроси и отговорите често са изненадващи. В „Тестът Маршмелоу“ се дискутира какво е и какво не е „сила на волята“, условията, кои­то водят до отслаб­ването ѝ, когнитивните умения и мотивация­та, които я подпомагат, както и последиците от притежанието и използването ѝ. Изследвам последиците от тези резултати за преосмис­лянето на това кои сме ние и кои можем да бъдем, как работи психиката ни и как можем – или не можем – да контро­лираме своите импулси, емоции и склонности, как можем да се променяме и как да отглеждаме и да възпитаваме децата си.
За да разберем по-добре същината на самоконтрола и спо­собността да се отлага въз­награждението, трябва да разберем какво пречи и какво допринася за тяхната проява. Заглавие след заглавие в днешната преса разобличават поредната зна­менитост – прези­дент, губернатор, друг губернатор, уважа­ван съдия и морален стожер на обществото, международен финансов и политически магьосник, спортен герой, който е взривил репутацията си с млада стажантка, икономка или не­законна дрога. Тези хора са умни – не просто имат висок IQ, но би трябвало да са емоционално и социално интели­гент­ни, иначе не биха постигнали положението си в обществото. Тогава защо постъпват толкова глупаво? И защо има толкова много хора, подобни на тях, чиито имена никога не попадат в заглавията?
Ще се възползвам от резултатите, постигнати от авангарда на науката, за да се опитам да обясня тези факти. В същината на нещата са две тясно взаимодействащи си системи в човешкия мо­зък: едната „гореща“ – емоционална, реактивна, несъзнавана, а другата – „студена“ – когнитивна, рефлективна, по-бавна и изис­кваща усилия. Взаимо­дейст­вие­то на тези две системи при поя­вата на силно изкушение е определящо за поведението на децата в доучилищна възраст в ситуацията с бонбоните маршмелоу и за начина, по който действа – или не действа – волята. Това, което научих, промени отдавнашните ми разбирания за това кои сме ние, за природата и проявленията на характера, и възмож­ности­те да се променим по собствено желание.

В Първа част („Способността за отлагане на възнагражде­нието: как се постига само­контрол“) разказвам историята на теста Маршмелоу и експериментите, които показаха, че децата в доучилищна възраст могат да направят онова, което Адам и Ева не са могли да направят в Райската градина. Резултатите иденти­фицираха психичните процеси и стратегии, чрез които можем да „охладим“ горещите изкушения, да отлагаме въз­награж­дение­то и да постигаме самоконтрол. Освен това те посочиха възмож­ните мозъч­ни механизми, с които се свързват тези постижения. Десетилетия по-късно лавина от изследвания на мозъка използ­ваха най-модерни техники за визуализация, за да проучат връз­ките психика-мозък и да ни помогнат да разберем действията на децата в доучи­лищна възраст.
Резултатите с бонбоните маршмелоу неизбежно водят до въпроса: „Способността за самоконтрол вродена ли е?“ Послед­ните открития в генетиката дават нови отговори на този въпрос. Те разкриват изумителната пластичност на нашия мозък и транс­формират начина, по който мислим за ролята на възпитанието и ДНК, средата и наследствеността и „ковкостта“ на човешката природа. Изводите далеч надхвърят пределите на научната лабо­ратория и противоречат на общоразпространените представи за човешката при­рода.
Първа част ни оставя с една загадка: защо способността на детето в доучилищна въз­раст да изчака, за да получи по-голяма награда, вместо да използва звънеца и да се задоволи с по-малко, предсказва бъдещи успехи и благополучие?

Отговарям на този въпрос във Втора част („От бонбоните маршмелоу в детската градина до парите в пенсионния план“), където разглеждам как способността за самоконтрол влияе върху целия жизнен път от детската градина до пенсионирането, как пропровя пътя за успе­хите и позитивните очаквания – „Мисля, че мога!“ както и чув­ството за собствена значимост.
В тази част, както и в самия живот, има неочаквани обра­ти. Ще обсъдим не само съпротивата срещу изкушенията, но и други изпитания на самоконтрола: от „охлаж­дането“ на болез­нените емоции, превъзмогването на силната скръб и борбата с депресията до вземането на важни решения с оглед на бъдещите последствия. И макар че показва ползите от самоконтрола, Вто­ра част еднакво ясно разкрива и неговите ограничения: живот с прекалено суров самоконтрол може да е също толкова неудов­летворяващ, колкото и живот със слаб самоконтрол.

В Трета част („От лабораторията към живота“) разглеждам значението на изводите от изследванията за обществената поли­тика, фокусирайки се върху това как най-новите образователни нововъведения, започващи в доучилищна възраст, включват уро­ци за самоконтрол, за да се помогне на децата, живеещи в усло­вия на токсичен стрес, да имат шанс да изградят по-добър живот. След това обобщавам концепциите и стратегиите, изследвани в цялата книга, които могат да помогнат в трудностите със само­контрола във всекидневието. В последната глава разглеждам как последните резултати от изследванията в областта на самоконт­рола, генетиката и невропластиката променят представата ни за човешката природа и разбирането кои сме и какви можем да бъдем.
Докато писах „Тестът Маршмелоу“ си представях, че водя спокоен разговор с теб, читателю, подобен до голяма степен на разговорите, които съм водил с приятели и познати. Обикнове­но всичко започва с въпроса: „Какво е новото в изследванията ви, свързани с бонбоните маршмелоу?“ Скоро се отклоняваме към приложимостта на резултатите в някакъв аспект от живота ни: възпитанието на децата, наемането на нови служители, из­бягването на неразумни бизнес и лични решения, превъзмогва­нето на скръбта, отказа от пушене, контролирането на теглото, реформирането на образо­ванието и познаването на собствени­те ни уязвими и силни страни. Написах книгата за онези от вас, които като мен имат проблеми със самоконтрола. Написах я и за тези от вас, които просто биха искали да разберат по-задълбоче­но как работи психиката ни.

Откъс от Глава 1:

Пред внушителния вход на известния Парижки медицински университет „Рене Декарт“ студентите се тълпят, пушейки цигара след цигара от пакети, на които с големи букви на френ­ски език е написано: ТЮТЮНОПУШЕНЕТО УБИВА. Безпоря­дъкът, който настъпва, когато хората не могат да потиснат неза­бавното удоволствие в името на отложени във времето резулта­ти, дори и да знаят, че трябва да го направят, ни е добре познат. Виждаме го у децата си и в себе си. Виждаме провала на волята винаги когато новогодишните решения – да спрем цигарите, да ходим редовно във фитнес залата, да престанем да се караме с чо­века, когото обичаме – изчезват още преди края на януари. Вед­нъж имах удоволствието да участвам заедно с Томас Шелинг, Нобелов лауреат по икономика, в семинар върху самоконтрола. Ето как той резюмира дилемите, пораждани от слабата воля:

 Каква представа би трябвало да имаме за рационалния потре­бител, когото всички познаваме и се крие в самите нас: този, който, отвратен от себе си, смачква кутията с цигари и я хвър­ля в кофата за боклук, кълнейки се, че този път наистина е ре­шен никога повече да не рискува децата му да останат сираци заради възможността да се разболее от рак на белия дроб, и три часа по-късно е на улицата, търсейки магазин, който все още е отворен, за да си купи цигари; този, който хапва висо­кокалоричен обяд, знаейки, че след това ще съжалява, и наис­тина съжалява, не може да разбере как така е изгубил контрол и решава да компенсира с нискокалорична вечеря, но хапва висококалорична вечеря, знаейки, че ще съжалява, и наистина съжалява; този, който седи, залепен за телевизора, знаейки, че утре отново ще се събуди рано, облян в студена пот, неподгот­вен за онова сутрешно съвещание, от което в такава голяма степен зависи кариерата му; този, който разваля удоволствие­то от пътуването до Дисни­ленд, защото избухва, когато деца­та му правят това, което е знаел, че ще направят, макар да е решил твърдо да не избухва, щом го направят?

Въпреки дебатите върху природата и функционирането на волята хората просто я прилагат, докато се опитват да се изкачат на Еверест, изтърпяват години самоограни­чения и тежки трени­ровки, за да стигнат до Олимпийските игри или да станат звезди в балета, или да се откажат от тежка зависимост към психоактивни вещества. Някои се придържат към строги диети или спират да пу­шат, след като години са палили цигара от цигара; други се прова­лят, независимо че започват със същите добри намерения. Когато се вгледаме по-внимателно в себе си, как си обясняваме кога и защо нашата воля и усилия за самоконтрол действат – или бездействат?
Преди да дойда в Станфорд през 1962 г., бях провел изслед­вания върху вземането на решения на остров Тринидад и в Хар­вард. В тях на децата се предлагаше да избират между по-малко лакомства сега и повече по-късно, или между по-малко пари сега срещу повече по-късно (ще обсъдим тези изследвания в глава 6). Но нашият първоначален избор да отложим и способността да се придържаме към това решение при появата на „горещи“ из­кушения, може и да не устоят. При влизането в ресторант мога да реша, всъщност категорично да настоявам: „Никакъв десерт тази вечер! Няма да го направя, защото това означава висок хо­лестерол, разширена талия, повишение на кръвното с лоши по­следици…“ След това покрай мен минава количката с десертите и сервитьорът светкавично размахва шоколадовия мус пред очи­те ми и още преди да съм помислил, той се озовава в устата ми. И понеже това ми се случва често, аз бях заинтригуван: какво е необходимо, за да се придържам към позитивните решения, от които толкова лесно се отказвах. Тестът Маршмелоу стана ин­струментът, чрез който изследвахме как хората преминават от избора да отложат възнаграждението към действителния успех в изчакването и устояването на изкушението. […]

Макар че се опитахме да запазим простотата на метода, ние му дадохме невероятно сложно академично име – „Парадигма на самоналоженото отлагане на незабавната награда в името на отложени, но по-ценни награди при деца в доучилищна възраст“. За щастие, десетилетия по-късно, след като журналистът Дей­вид Брукс откри нашето изследване и го представи в „Ню Йорк Таймс“ под заглавието „Бонбоните маршмелоу и публичната по­литика“, медиите го нарекоха „Тестът Маршмелоу“. Името придо­би гражданственост, макар че ние често не използвахме бонбо­ни като награди в изследва­нията. […]
Тестът Маршмелоу не беше планиран като „тест“. В действител­ност винаги съм имал сериозни съмнения по отношение на повечето психологически тестове, които се опитват да предсказват поведението в реалния живот. Няколко години след началото на експериментите с бон­боните маршмелоу обаче започнах да подозирам наличието на връзка между поведението на децата в нашите експерименти и това, което ставаше с тях по-късно в живота. Когато сравних тези оценки с пър­воначалните данни, видях да се очертава ясна корелация и осъз­нах, че заедно с моите студенти трябва сериозно да я изследваме.
Повече от 550 деца, които посещаваха детската градина „Бинг“ в Станфордския университет в периода 1968-1974 г., участваха в теста Маршмелоу. Ние ги наблюда­вахме и оценявах­ме с различни инструменти приблизително по веднъж на всяко десетилетие след първоначалното тестиране. През 2010 г. те бяха в началото или в средата на 40-те, а през 2014 ние продъл­жавахме да събираме информация за тяхното професионално, финансово и семейно положение, за физическото и психическо­то им здраве. Резултатите ни изненадаха още в началото и про­дължават да ни изненадват […]

Тестът Маршмелоу и десетилетията последвали изследвания ни показаха, че способността за самоконтрол в ранните го­дини е неимоверно важна за начина, по който ще протече жи­вотът ни, и че тази способност у малкото дете може да се оцени, макар и приблизително, с прост инструмент.
Избрах деца в доучилищна възраст за изследванията, защо­то наблюдаването на промените у собствените ми деца ми под­сказа, че това е възрастта, на която децата започват да осъзнават връзката между нещата. Те могат да схванат, че ако изберат по-малкото лакомство сега, това ще им попречи да получат повече лакомства по-късно. Това е и възрастта, в която стават видими индивидуалните различия в тази способност.

Отзиви

“Голяма, просветляваща книга… Всички случаи, описани тук, да не гово­рим за главата, посветена на практи­ческото приложе­ние, водят до прозрение как можем да максимизираме нашата воля, без да претовар­ваме излишно нейния потенциал… Да си човек означава да се бориш, използвайки волята си: тази сти­мулираща книга ни насърчава да взе­маме обмислени решения.”
—„Пъблишърс Уийкли“

 “Мишел използва внушителния си опит, както и други свър­зани изслед­вания в об­ласт­та, за да изследва „природата и възпитанието“ на воля­та. Той обяснява просто и елегантно сложните невронни и когни­тивни компоненти, които влияят върху спо­соб­ността ни да се само­контро­лираме.”
–„Съксес“

 “Това е изумителна книга – просветляваща, трансформатив­на, завла­дяваща, напи­сана от един от най-големите психолози на нашето време. Мишел изпраща могъщото послание, че са­моконтролът може да се развива и усъвършенства, и ни показ­ва как!”
–Карол С. Дуек, професор по психология в Станфордския университет,
автор на „Мисловната нагласа“ (Mindset)

“Тази чудесна книга е уникална и е прекрасно написана от на­чалото до края. Спектърът, който Уолтър Мишел покрива – от креативната когнитивна наука през невронауката до ге­нетиката, – е главозамайващ. Това е наука в най-добрата ѝ форма. Браво!”
— Ерик Р. Кандел, д-р по медицина, носител на Нобелова награда за физиология или медицина, професор в Катедрата по невронауки
в Колум­бийския университет, автор на „Времето на прозренията“
(The Age of Insight) и „В търсене на паметта“(In Search of Memory)

Откритията, които породи изследването с бонбоните маршмелоу, със­тав­ляват историята на едно от най-прозор­ливите научни изслед­вания в психо­логията. Каквото и да е вашето разбиране за човешката при­рода, то ще се промени съществено, след като прочетете тази блестя­ща книга.
–Даниъл Канеман, автор на „Мисленето“ 

„Тестът Маршмелоу“, очарователно разказана научна исто­рия, дава ясно да се разбере, че експериментът не се отнася само за малките деца, а е полезен за всички нас в „маршмелоу моментите“, които пре­жи­вяваме в живота си. Мишел е напи­сал чудесна книга – анга­жи­раща, просветляваща и задълбочена.
–Даниъл Голман, автор на „Емоционалната интелигентност“ и „Фокусът“

Уолтър Мишел е един от най-влиятелните психолози на XX век. „Тес­тът Марш­мелоу“ ще го направи един от най-влиятел­ните и на това сто­ле­тие.
 –Стивън Пинкър, професор по психология в Харвардския университет, автор на „По-добрите ангели на нашата природа“

 Забележителна книга от блестящ изследовател в действие и рецеп­та как човек да промени живота си.

Тимоти Уилсън, професор по психология в
Университета на Вирджиния,
автор на „Пренасочване“ (Redirect)

Цитати

Учените са използвали изследванията с близнаци, за да от­крият точните пропорции в ролята на природата и възпитание­то, сякаш те могат да се разделят. Трябва да сме благодарни за тяхната пионерска работа, която най-накрая е дала ясно да се разбере, че ние сме биологични създания, със силно биологично наследство и че природата има не по-малко значение от възпи­танието. Със задълбочаване на изследванията върху наследстве­ността обаче се оказва, че не е лесно да се отделят природата и възпита­нието. Човешките диспозиции и поведенчески модели, включително характерът и личностните черти, нагласите и по­литическите убеждения, отразяват сложните ефекти на гените (обикновено множество гени), чиято експресия се формира от детерминантите на средата в хода на живота. Кои сме ние сега и какви ставаме отразява взаимо­действието на генетичните фак­тори и на влиянията на средата в неимоверно сложна хореогра­фия. Време е да оставим настрана въпроса „Колко?“ защото не може да му се отговори просто. Както отдавна отбелязва канад­ският психолог Доналд Хеб, това е все едно да питаме: „Коя от характеристиките на правоъгълника е по-важна: дължината или широчината му?“

Макар че за времето си откритието беше шокиращо, в ретрос­пекция бе пророческо: липсата на надеждност на експертните прогнози, направени по този начин, се оказа правило, неза­висимо дали се отнася за дългосрочно прогнозиране на фон­довата борса, поведение на психиатрични пациенти, успех на бизнес начинание, или на всеки друг отдалечен във времето резултат, както е документирано в книгата на Канеман „Мис­ленето“.
Казано накратко: психичната имунна система ни предпаз­ва от това да се чувстваме твърде зле, когато очакванията ни не се оправдават. Но тя може да ни застави да се придържаме към своите убеждения дори когато сме изправени пред факти, които упорито им противоречат, и да правим скъпоструващи грешки. Оптимистичните илюзии трудно се оборват дори когато огънят ни пари под краката. През юли 2012 г. в Сан Хосе, Калифорния, 21 души трябваше да бъдат лекувани от изгаряния, след като се опитвали да стъпват върху жарава, вдъхновени от мотивационен оратор, възхваляващ силата на позитивното мислене.
Поредното доказателство за силата на психичната имунна система и човешката способност за намаляване на когнитивния дисонанс е фактът, че независимо от обгоре­ните си крака мно­зина от хората, които са опитали, смятат, че това е било поло­жително трансформативно преживяване. Дори когато префрон­талната кора не ни предпазва и „Мисля, че мога!“ води до изго­рени крака, психичната имунна система продължава да върши работата си.

Може би е полезно да повторим казаното от Кауфър и Фран­сис по въпроса за ролята на природата и възпитанието (обсъдено по-рано в книгата) : „Средата може да е също толкова детермини­раща, колкото сме вярвали някога, че само гените могат да бъдат, и геномът може да е също толкова „ковък“, колкото сме вярвали, че само средата може да бъде.“ Основното послание на тази книга е, че същест­вуват доказателства, че можем да бъдем активни субекти, които контролират в значителна степен как ще се разгърнат тези взаи­модействия. Това ни позволява да отстояваме такова разбиране за човешката природа, според което ние потенциално имаме по-голям избор и по-голяма отговорност, откол­кото предполагат чисто детерминистичните научни концепции от миналия век. Те припис­ваха причините за нашето поведение на външната среда, на ДНК, на несъзна­ваното, лошото родителско възпитание или на еволюцията плюс случайността. Исто­рията, която разказвам в тази книга, признава всички тези фактори. В крайна сметка обаче в края на тази причинна верига се намира човекът, който е субект на действието и решава кога да използва звънеца.
Когато ме помолят да обобщя фундаменталното послание на изследванията върху самоконтрола, си спомням прочутия афоризъм на Декарт: Cogito ergo sum („Мисля, следователно съ­ществувам“). Това, което учените са открили за разума, мозъка и самоконтрола, ни позволява да преминем от неговото твърде­ние към следното: „Мисля, следователно мога да променя това, което съм.“ Защото променяйки начина си на мислене, можем да променим това, което чувстваме и вършим, това, в което се превръщаме. В отговор на въпроса „Наистина ли мога да се про­меня?“ ще повторя онова, което Джордж Кели казвал на своите пациенти, когато те го питали дали могат да имат контрол върху живота си. Той ги поглеждал право в очите и казвал: „А вие ис­кате ли го?“

Нашите гени влияят върху начина, по който се справяме със средата. Средата влияе върху това кои елементи от нашата ДНК ще се проявят и кои ще бъдат игнорирани. Нашите действия и степента, в която контролираме вниманието си в услуга на целите си, става част от средата, за чието създаване помагаме и която на свой ред ни влияе. Това взаимно влияние в голяма степен формира кои сме и какви ставаме: от соматич­ното и психичното ни здраве до качеството и продължителността на живота ни.
Да повторя: човешките диспозиции и поведенчески мо­дели, включително характерът и личността, нагласите и дори политическите убеждения, отразяват сложните ефекти на на­шите гени, чиято експресия в хода на живота се формира от редица външни детерминанти. Диспозициите се създават от взаимодействието на генетични фактори и влияния от средата в неимоверно сложна хореография, а това означава, че е време да се откажем от постановката на въпроса: „Природа или възпита­ние?“ Както заключават Даниела Кауфър и Дарлийн Франсис от Калифорнийския университет в Бъркли през 2011 г., резултати­те от най-авангардните изследвания върху взаимоотношението при­рода-възпитание преобръщат представите ни за взаимоот­ношенията гени-среда. „Сре­дата може да е също толкова детер­минираща, колкото сме вярвали някога, че само гените могат да бъдат, и геномът може да е също толкова ковък, колкото сме вярвали, че само средата може да бъде.“
На въпроса на г-н Браун за Джо, който ми бе зададен преди половин век, може да се отговори така: повечето предиспозиции се унаследяват в някаква степен, но те са и гъвкави, с потенциал за промяна. Идентифицирането на условията и механизмите, които обезпечават промяната, е сериозно предизвикателство. Мисля, че г-н Браун нямаше да е доволен от този отговор. Не­говата „гореща“ система би желала бърз и лаконичен отговор: ленив или глупав. Но колкото повече научаваме за природата и възпитанието, толкова по-ясно ни става, че те са неотделими и се формират взаимно.


За автора

Walter-Mischel-author-4eti-me

Уолтър Мишел (1930 – 2018) е американски психолог от австрийски произход, автор на над 200 научни статии и няколко книги по психология. Приживе е бил член на Националната академия на науките и на Американската академия на изкуствата и науките, както и председател на Асоциацията за психологически науки. Носител е на наградата на Американската асоциация на психолозите за съществен принос в развитието на науката и на наградата “Громайър” на Луисвилския университет.



 

Бележка
В книгата са преплетени няколко други заглавия, издадените от Издателство „Изток-Запад“:

Повечето книги вече може да прочетете свободно и на http://4eti.me.
Препоръчваме да си закупите всички тези, а и много други книги на ИК “Изток-Запад”! 


Линкове:

или
Share.

Leave A Reply