Новата Цивилизация – Владимир Мегре

0

cover-megre81Бавно вървяха робите един след друг и всеки носеше шлифован камък. Четири редици от каменоделците, всяка една широка километър и половина – до мястото, където почваше строителството на града-крепост – бяха охранявани от стражари. На всеки десет роби се падаше по един въоръжен войн-надзирател. Встрани от вървящите роби, на върха на една тринадесетметрова ръкотворна планина от шлифовани камъни, седеше Кратий – един от върховните жреци. Вече четири месеца той мълчаливо наблюдаваше какво става. Никой не го разсейваше, никой не смееше даже с поглед да прекъсне неговите размисли. Робите и стражите възприемаха изкуствената планина с трон на върха като неизменна част от пейзажа. Вече никой не обръщаше внимание и на човека, ту седящ неподвижно на трона, ту разхождащ се по площадката на върха на това възвишение. Кратий си бе поставил задачата да преустрои държавата – поне за хиляда години да укрепи жреческата власт, подчинявайки й хората по Земята, като направи всички, включително и държавните глави, роби на жреците.

* * *

Един ден Кратий слезе долу, оставяйки на трона свой двойник. Жрецът смени дрехата си, свали перуката и заповяда на началника на стражата да го оковат във вериги като прост роб и да го включат в една от редиците – до един млад и силен роб, който се казваше Нард.
Вглеждайки се в лицата на робите, Кратий забеляза, че погледът на този младеж бе изпитателен и оценяващ, а не блуждаещ и отчужден, както у мнозина. Лицето на Нард бе ту съсредоточено-замислено, ту развъл­нувано. „Значи, той мъти някакъв план“ – разбра жрецът, но искаше да се увери доколко точно е преценил.
Два дни Кратий наблюдава Нард, мълчаливо мъкнейки камъни. Седеше с него по време на ядене и спеше до него на наровете. На третата нощ, веднага след командата „Спете!“, Кратий се обърна към младия роб и шепнешком, с мъка и отчаяние, каза, сякаш на себе си: „Майка му стара, така ли ще се влачим до края на живота?!“
Жрецът видя как младия роб трепна и моментално се обърна към него – очите му блестяха! Те святкаха даже при мъжделивата светлина на светилниците в голямата барака.
– Това няма да продължава вечно! Аз премислям един план. И ти, старче, можеш да вземеш участие! – прошепна младият роб.
– Какъв план? – равнодушно и с въздишка попита жрецът.
Нард разгорещено и уверено почна да обяснява:
– И ти, старче, както и аз, съвсем скоро ще бъдем свободни хора, а не роби. Сметни само: на всеки десет роба се пада по един стражар. И за петнайсет робини, които ни готвят и шият дрехи, отговаря само един. Ако в уговорен час всички се нахвърлим върху стражата, ще я победим! Нека са въоръжени, а ние оковани. Ние сме по десет на един, лък и от веригите става оръжие за предпазване от меча. Разоръжаваме всички пазачи, връзваме ги – и им взимаме оръжието!
– Ех, момко… – пак въздъхна Кратий и отново вяло рече: – Твоят план е недомислен: тия, близките стражари, дето са до нас, може и да разоръжиш, но скоро господарят ще прати нови – сигурно щяла армия – и ще убие въстаналите роби.
– Аз и за това съм помислил, старче. Трябва да се избере такова време, когато няма да има армия. И това време настава: всички виждаме, че армията я готвят за поход. Събират провизии за три месеца. Значи, след три месеца армията ще бъде където трябва и ще влезе в бой. В сраженията тя ще отслабне, но ще победи, пленявайки много нови роби. За тях вече се правят нови бараки. Ние трябва да почнем да разоръжаваме стражата веднага след като армията на нашия владетел влезе в сражение с другата войска. На вестоносците ще им трябва месец, за да занесат съобщението за нуждата от незабавно връщане. Отслабналата армия ще се връща поне три месеца. За четири месеца ще успеем да се подготвим за срещата – ще бъдем не по-малко от войниците в армията. Пленените роби ще поискат да бъдат с нас, когато видят какво е станало. Всичко съм го предвидил точно, старче.
– Да, момко, с тоя план и замисъл наистина ще можеш да разоръжиш стражата и да удържиш победа над армията – отговори жрецът вече насър­чително и добави: – Но носле какво ще правят робите и какво ще стане с господарите, надзирателите и армията?
– Виж, за това не съм мислил много. Засега ми идва наум само едно: всички, които са били роби, ще станат свободни; а всички, които днес не са роби, ще станат роби – сякаш мислейки на глас и не съвсем уверено каза Нард.
– А жреците? Кажи ми, млади човече, към робите или към не робите ще причислиш жреците, когато победиш?
– Жреците? За това въобще не съм мислил. Но сега си мисля: нека жреците си останат жреци. Тях ги слушат и робите, и владетелите. Въпреки че често е трудно да ги разбереш, те са безвредни. Нека си разказват за боговете, пък нашия живот ние по-добре знаем как да го живеем…
– Как по-добре, това е хубаво! – отговори жрецът и се престори, че ужасно много му се спи.
Но Кратий не можа да заспи през цялата нощ. „Разбира се – мислеше си той, – най-лесното е да съобщя за заговора на владетеля и да хване юношата-роб – явно той е главният подстрекател. Но това няма да реши проблема. Робите винаги ще имат желание да се освободят от робство. Ще се явяват все нови водачи, ще се разработват нови планове, а щом е така, главната заплаха за държавата винаги ще иде отвътре“.
Пред Кратий стоеше фундаментална задача: да разработи план за поробването на целия свят. Той разбираше: да се постигне тази цел само с физическо насилие не е възможно. Трябва психологическо манипулиране на всеки човек, на цели народи! Човешката мисъл трябва да се транс­фор­мира – да се внуши на всеки, че робството не е най-висшето благо. Трябва да се задейства саморазвиваща се програма, която да дезориентира цели народи в пространството, времето и понятията! Но най-главното е в адекватното възприемане на действителността.
Мисълта на Кратий работеше все по-бързо и по-бързо, той престана да усеща тялото си и тежките окови на ръцете и краката. И внезапно, като лумнала мълния, идеята се роди! Още неясна и необяснима, но вече осезаема и изгаряща въображението със своята мащабност. Изведнъж Кратий се видя като единовластен господар на света.
Жрецът лежеше на нара, окован във вериги. И се възхищаваше от себе си: „Утре сутринта, когато подкарат робите на работа, аз ще направя условния знак и началникът на охраната ще се разпореди да ме изкарат от робската редица, да ми свалят оковите. Ще детайлизирам програмата, ще кажа няколко думи – и светът ще почне да се променя! Само няколко думи – и целият свят ще ми се подчини: на мен, на моята мисъл. Бог наистина е дал на човека сила, на която няма равна във Вселената. Тази сила е човешката мисъл. Тя ражда слово и променя хода на историята.
Страшно много ми проработи късметът – точно сега робите готвят план за въстание. Този план е обмислен и явно може да им донесе положителен резултат, макар и временен. Но аз, само с няколко фрази, ще поробя навеки не само тях, внуците им и правнуците им, но ще превърна в роби и всички земни владетели за хиляди години напред!“
На сутринта, по знак на Кратий, началникът на охраната свали оковите му. Още на другия ден, на наблюдателната му площадка бяха извикани останалите петима жреци и самият фараон. Пред събралите се, Кратий започна своята реч:
– Това, което ще чуете сега, не бива да бъде записано или преразказано от никого. Наоколо ни няма стени и затова никой друг, освен вас, няма да чуе думите ми. Аз измислих начин за превръщане на всички хора, живеещи на Земята, в роби на нашия фараон. Да се направи това с многочислени войски и изнурителни войни е невъзможно. Но аз ще го сторя само с няколко изречения! Ще минат само два дни след произнасянето им – и вие ще видите с очите си как светът ще почне да се променя. Вижте: долу дълги върволици оковани във вериги роби носят по един камък. Охраняват ги много войници. Колкото повече роби, толкова по-добре за държавата – така сме мислили винаги. Но колкото повече са робите, толкова повече се налага да се опася­ваме от бунт. Постоянно усилваме охраната. Принудени сме добре да храним робите си, инак не могат да извършват тежката физическа работа. Въпреки това, те са лениви и склонни към бунт. Гледайте ги как бавно се мъкнат, а измързеливилата се стража не подгонва с камшиците и не бие даже здравите и силни роби. Охо-о, чуйте ме, обаче: те ще ми припнат много по-бързо! И то без никаква стража. Надзирателите също ще станат роби. Ето как може да стане това: нека още днес глашатаите разнесат указ от фараона, в който ще бъде казано: „От утре сутринта на всички роби се дава пълна свобода. За всеки камък, доставен в града, свободният човек ще получи по една монета. Монетите могат да се обменят за храна, дрехи, жилище, дворец в града или за целия град. Отсега вие сте свободни хора!“
Когато жреците осъзнаха казаното от Кратий, един от тях – най-възрастният – каза:
– Ти си демон, Кратий! Замисленото от теб ще зарази с демонизъм всички земни народи.
– Нека да съм демон. И нека замисленото от мен хората да го наричат в бъдеше „демокрация“

* * *

На залез слънце указът бе оповестен пред робите. Те бяха напълно изумени и почти всички не спаха през цялата нощ, представяйки си новия, „щастлив“ живот.
На следващата сутрин жреците и фараонът пак се качиха на площадката на изкуствения хълм. Картината, която видяха очите им, надминаваше всяко въображение! Хиляди хора – довчерашни роби – в надпревара мъкнеха същите камъни, както и преди. Плувнали в пот, мнозина носеха по два камъка! Други, които имаха по един, тичаха, вдигайки прах след себе си. Някои надзиратели също мъкнеха камъни. Хората, въобразили си, че са свободни, понеже са им снели оковите, се напъваха до пръсване да получат повече от мечтаните монети, за да могат да си уредят щастлив живот…
Кратий прекара още няколко месеца на своята площадка, доволно наблюдавайки ставащото долу. А измененията бяха колосални! Част от робите се обединиха в малки групи, измайсториха колички, и като ги натоварваха догоре с камъни, облени в пот – почваха да ги бутат.
Те още много приспособления ще измайсторят… – с удоволствие си мислеше Кратий. – Ето, вече и вътрешни услуги възникнаха: разносвачи на вода и храна. Част от робите ядат, без да спират работа, за да не губят време да ходят до бараките за обяд и разплащайки се със снабдителите чрез получените монети. Гледай ти – даже лекари изникнаха сред тях: помагат на пострадалите направо в движение – също за монети! И регулировчици на движението си избраха… Скоро ще си изберат и началници, съдии… Нека си избират – нали си мислят, че са свободни, а нещата си останаха същите: мъкнат камъни.
Така продължават да тичат несретниците през хилядолетията – прашни, потънали в пот, мъкнейки тежките си камъни… И сега потомците на същите роби са също роби, и продължават безсмисления си бяг…

* * *

– Сигурно имаш предвид простите работници, Анастасия. С това май човек може да се съгласи. Но няма как да се причислят към категорията на робите всички ръководители на предприятия, чиновниците… предприемачите…
– А виждаш ли някаква разлика, Владимире? Тогава обясни ми в какво се състои.
– Ами в това, че едните работят – мъкнат камъни като роби, а другите командват мъкненето; както се казва днес – „производствения процес“…
– Ръководенето е също работа и често по-сложна от носенето на камъни от един роб.
– Общо взето – да: на предприемачите им се пръска главата от грижи. Мислите им са заети с проблеми от сутрин до вечер. И какво става тогава? Излиза, че и фараонът, и президентът, и канцлерът – също са роби?
– Точно така. Станаха роби и жреците, които извършиха този злокобен акт.
– Да, но щом има роби, трябва да има и робовладелци. Кои са тогава те? Щом даже жреците не ги вписваш към тях?
– Робовладелецът – това е изкуственият свят, създаван от хората. А надзирателите са вътре в почти всички хора и ги шибат с камшиците си – карат ги да работят за монети.
– Рисуваш ни печална и безизходна картина. Излиза, че през изминалите хилядолетия, докато са възниквали и изчезвали цели империи и са се сменяли религии и закони, всъщност нищо не се е изменило: човекът си е останал роб. Нима това не може да се поправи?
– Възможно е!
– И как? Кой може да го направи?
– Образът.
– Какво значи – „образът“? Кой образ?
– Онзи образ, който ще разкрие ново положение на хората. Сам съди, Владимире: хората, които днес управляват света с пари, мислят, че щастието може да се постигне само чрез власт и пари – и се мъчат да убедят в това всички останали хора, които се напъват да печелят „монети“.
Но често, вече все по-често, самите победители пострадат в напразната надпревара. Те реално достигат илюзорните висоти и затова много по-остро от другите усещат цялата безсмисленост на живота си.
Ето, сега ще ти покажа една сценка от бъдещия живот, а ти я опиши – нека по-скоро се превърне в реалност.
[Демон Кратий, “Новата цивилизация”, Владимир Мегре]
[Снимки и клипове от “Етюд-и-те на София]

protest1_18.07.2020

protest2_18.07.2020

“Това, че веднъж на 4 години робите си избират господари, не ги превръща в свободни хора.”
— Александър Смитсън

– Много красив край има твоята история! – казах аз на Анастасия, когато завърши своя разказ за бъдещето. – И всичките ти истории са все обнадеж­даващи. Но може ли нещо подобно да стане действителност?
– Непременно ще се случи, Владимире! Това не е измислена история, а проекция от бъдещето. Не са важни имената и местата на действие в нея. Важна е същността, идеята, мечтата! И ако моят разказ предизвика някъде положителни чувства, то хората непременно ще проектират същността му в бъдещето. А от собствените подробности на много хора, в тази проекция ще бъде добавен голям смисъл и голяма осъзнатост.
– И как ще стане всичко това?
– Виж колко е просто. На теб тази история хареса ли ти?
– На мен? Да!
– Искаш ли тя да се осъществи в бъдещето?
– Как да не искам!
– А ако ти я разкажеш на хората, как мислиш: няма ли да се намери още някой, който да поиска да я види наяве?
– Сигурно ще се намери.
– Ето, виждаш ли? Ще го поискат и тези, които ще пожелаят да влязат в ролята не само на наблюдатели, но и на участници. И словото ще се превърне в живот!
(“Милиардерът” , Новата Цивилизация, Владимир Мегре)

Както е известно, демографската ситуация в страната е катастрофална. Това определение даже е слабо. Ако в една страна през мирно време населението намалява годишно почти с един милион души – това е чудо­вищно! Управниците на такава страна трябва да скрият имената си от населе­нието и от поколенията. Всички разговори за изменение на ситуа­цията, в която сме изпаднали, са само дрънканици – това не променя нищо. Увели­чаване на материалната издръжка за новородените, разбира се, е нужно, но материалната помощ, по същество, не води до нищо ново.
От много хиляди години историята показва: жените винаги престават да раждат, когато не виждат бъдеще за децата си. Преди всичко, трябва да се очертае точно и ясно бъдещото развитие на цялото общество и на конкретното семейство, като първична структура в него.
(“Хайде да градим” , Новата Цивилизация, Владимир Мегре)

Произведения

Серия „Звънтящите кедри на Русия“ (Звенящие кедры России)
  1. Анастасия, Книга 1. Анастасия (1996)
  2. Звънтящият кедър, Книга 2. Звенящие Кедры России (1997)
  3. Пространството на любовта, Книга 3. Пространство Любви (1998)
  4. Сътворение, Книга 4. Сотворение (1999)
  5. Кои сме ние?, Книга 5. Кто же мы? (2001)
  6. Родова книга, Книга 6. Родовая Книга (2002)
  7. Енергията на живота, Книга 7. Энергия Жизни (2003)
  8. Новата цивилизация, Книга 8. Новая цивилизация. Часть 1 (2005)
  9. Обредите на любовта, Книга 9. Новая цивилизация. Часть 2. Обряды любви (2006)
  10. Анаста, Книга 10. Анаста (2010)
  11. Енергията на твоя род, Книга 11. Энергия твоего рода (2019)

Поредицата книги е достъпна и в Читанка


Линкове към книгата в различни формати и подобрения :

или

Share.

Leave A Reply