Моши моши, Япония. Истории от Япония – Юлияна Антонова-Мурата

0

Moshi_moshi-prednaНе че преди не са излизали книги на българи за Япония, но тази е много нежна, много пътеписна, поетична, лирична, има чувственост в нея, топла е и сърдечна, има уют на огнище с открит огън. А край огъня насядали деца и слушат ли, слушат.. Има цветя (рози, лилии), има острови, има и земетресения…
Малки разкази събрани в едно. Нанизани, като перли в огърлица. Всеки от тях е една отделна книга и представя по един великолепен начин отделни мигове в Япония, как живеят, работят, умират и как животът продължава след това. Зашеметяваща картина на съвременна Япония, промените които са настъпили и нещата, които никога няма да се променят. Всичко това написано по един невероятно вкусен начин. Япония като място, където вниманието към другия и грижата за красотата са издигнати в личен култ. Япония, в която майсторите у дома почистват след себе си със снежнобяла кърпа, бакшишът не съществува и дори императорът се явява на проверочен изпит по шофиране. Япония, превърнала се във втори дом и родина на една българка. Поразително е уважението, което изпитват японците, към всеки човек насреща им. Към работата си. Към точността, красотата, съвършенството. Те дават светлина за едно ежедневие, в което се съблюдава правото на другия да не му се пречи, да не бъде ненавиждан, нагрубяван, защото японците са разбрали едно – отношения и живот с такива грозни качества могат да бъдат победени с добри думи и с много, много респект един към друг. Поразителна е благодарността към живота, която ги води в делника.
“Моши моши” е дискретният, ненатрапчив начин да окажеш пълно съдействие на човек в нужда. Без да подчертаваш състоянието му, да не се почувства той неловко, уязвен. Да намериш най-добрия подход, за да изразиш човечност, благонамерение, благодарност, че ви има и двамата в земния Път на живота. И да усетите взаимно и едновременно Мига на истинската любов от Свише.
„Моши моши, Япония” е книга за чудесата в ежедневието на японците. Но чудно е и отношението им не само един към друг, но и към нас българите, европейците, към страните от Г8, така също и към слабите и икономически неразвити страни, за които те имат програми и помагат. Продължават да помагат. Впечатляващо е тяхното стриктно съблюдаване на законите на страната им. И всеки един гост, бил той будист, християнин или мюсюлманин, стига да спазва законите и да не пречи никому, е добре дошъл в тази подредена като аптека страна. Страна с 20 милиона туристи през миналата година – само от Китай са 5 милиона. Радостно е, че все повече български туристи идват, за да се докоснат до красотите на тази страна, да съпреживеят едни отношения на внимание, които аз вярвам, са заложени във всяко българско сърце.
Мисля, че възпитанието им и човешките им качества и стремления са нещо като фантастика за нас, тук в България. Където е точно обратното на всичко, което е Япония. Да се зачудиш – човек наистина ли се ражда изначално добър, а после става… айде да кажем „друг”! Или изначално си се ражда „такъв един”.

ПЪРВИЯТ УРОК
На японски има поговорка: „Душата на тригодишното дете е до сто години“, тоест „каквото научиш детето на три, остава до старини“.
В тази ясла обаче не се шегуват. „Поизбързали са и възпитанието е започнало с приучаване на полезни навици още на годинка и няколко месеца“, мисля си аз, докато Джейми кимва с главичка и се покланя за „довиждане“ на учителката по японски, после на другата по английски, на жената на информацията, на майка, която е дошла за момиченцето си.
Покланям се и аз.

Защо толкова много се чете у нас „Моши моши, Япония”? Сигурно има надежда, че тези хора, които я четат, не са лоши, а са добри и светли. Или се стремят към добротата и светлината. Дали не търсим
Бих я препоръчала силно на младежите, които не четат дебели книги. Не само че не е дебела, ами се състои от отделни малки истории, които се възприемат светкавично с ума и със сърцето.

“Докато бях в Япония, нито веднъж мислите ми за моята страна не ме напуснаха. Промяната в България не може да се случи с една политическа сила, както години наред сме се надявали, или с един политически лидер, дори той да има най-голямата аура. Промяната може да стане през отношенията между хората.” – Юлияна Антонова – Мурата

“Моши моши Япония” е  една палитра от впечатления на авторката за Япония, хората, културата им, нравите им, представена с  нормални, ежедневни случки и ситуации.
Книгата се чете на един дъх, тези малки истории зареждат с красота, доброта и човечност. Не спираш да се усмихваш – на всяка история. А след като я изчетеш, си замечтан – „Ех, защо и у нас не е така”… Kнигата вече се преиздава 5-6 тиража! Само какъв успех за неособено четящата ни страна, от автор който не се хвали да е писател! Хората имат нужда от примери за красота, доброта и човечност. Явно са доста хора. Книгата на Юлияна задължително трябва да се дава за четене, подарява, препредава от ръка на ръка.

 Япония има около 127 милиона жители, отделно над 3 милиона. Разбира се, че има и малки японски истории с обратен знак, но ако пропорционално тя е 136 милиона към 1 или 50 или 100, като нормален човек мен повече ме интересува онова, което е наложено като градивен елемент в отношенията. Онова, което като гняв, упорство, слабост, алиенация не може да разбие един народ. Народ, който гради, създава. Народ, който освен иновации, има преклонение към природата, красотата. Красотата в издържания външен вид, ежедневно измититата коса, в ненатрапчивото желание да си полезен на страната си и на тези около теб, в елегантността в общуването. Това е наложено при повечето японци.

Прочетете я с отворено сърце, на топло, с чаша ароматен чай. И  на последната страница Япония и за вас няма да е вече онази далечна островна страна, където редът ни се струва плашещо стерилен и чужд. Япония няма и да е просто дестинация. Ще е нещо като нова магична дума, която ще превръща тъжните ни и обезкуражени души в крила. Да, звуча прекалено поетично, но този полет ни е нужен.

moshi-moshi-uki-uki-4eti.me

Мъжът ми е влюбен в българската кухня и в България. И знаете ли, този японец казва, че няма по-красива страна от България. Е, може да се помисли, че не е искрен, но не е така. Защото когато ме представя на свои приятели, първата дума, която казва, не е „това е съпругата ми Юлияна“, а „тя е българка“. Казва каква прекрасна страна е България и после вече моето име.

КРАТКА ИСТОРИЯ ОТ ТОКИО
Сбърчил носле и с най-сериозното изражение на лицето на момченце, което няма още четири годинки, Джейми се разхожда с пръстче по глобуса и ми показва България… после Япония. И пак, и пак (отиграли сме дестинацията многократно, но не му омръзва).
“Най-важната думичка е БАБА! Защо иначе ще е така и на български, и на японски език”, констатира малкият Джейми. “И на двата езика е една и съща. Баба! Ами защото е най-важната”.
Не възразявам…
А, да, колко много обичам Джейми, който “припознава себе си като японо-българче, “защото мама е японка”, а за баща си (моя син) казва, че е българо-японец, “защото майката е българка.
Повече за Джейми… в една от историите, написана на един дъх в новата книга…

АКУРАТНОСТ
Все си мислех, че знам всичко за нея. Но ето – тя не спира да ме изненадва. Няколко написани реда в един семпъл син плик ме накараха цял ден да се чувствам прекрасно.
Преди два дни съпругът ми бе за един ден на юг в град Кагошима. На летището там купил няколко неща, с които да ме зарадва, като се прибере. При кацането си в Токио обаче установил, че е забравил пакета с покупките на аерогарата в Кагошима, докато чакал повикване за последния полет. Казал на стюардесата на излизане от самолета, подавайки визитната си картичка.
Вечерта се извини, че „си идва с празни ръце“, но утре щяла да пристигне пратката от Кагошима.
Беше убеден.
Че пристигна – пристигна! Донесоха я до вратата ни. Приятната изненада обаче беше пликът с писмото, което намерихме в пакета. Съдържанието накратко бе следното: „Получихме обаждането за оставените от Вас лични вещи и сувенири на летище Кагошима, които ще получите в дома си. Да доставим успешно и веднага вашите забравени вещи е удоволствие за екипа на аерогарата.“
Писмото е подпечатано с ханко – червено печатче, вместо подпис, каквато е практиката навсякъде в Япония. А пък аз… а  все още се наслаждавам на прекрасното чувство от този жест, което не ме напусна тогава през целия ден.

ПЪРВОЛАЧЕ

Ранно токийско утро. Разминавам се на гарата на метрото с едно момиченце в униформа – плисирана карирана поличка, шапчица, три четвърти бели чорапки, черно сако и обувчици. Преметнало е чанта през рамо. Отива на училище.
На всеки ъгъл го посрещат и изпращат родители доброволци. Няма как да се изгуби или да тръгне в друга посока. И инциденти почти няма. Това показва и статистиката в град с население през деня около три пъти колкото това на България.
Изумявала съм се също и от деца в предучилищна възраст или първолаци, които пътуват сами в метрото. На гарата се нареждат след „големите“, за да изчакат „своя“ влак. Качват се на „правилния“. Нерядко съм виждала по улицата край нас деца да се прибират сами от занималия или спорт по залез слънце или вечер. Крачат уверено. Познават добре пътя. Колко пъти са го минавали само!? Вървят си спокойно. И родителите им спокойни.
Със снаха ми Такако сан сме заедно една привечер, когато се разминаваме с дребно момиченце с възтежка чанта. Поздравяваме се. То продължава по пътя. Снаха ми споделя, че като ученичка пътувала ежедневно с колело от дома си до училището в съседния град – седем километра и половина само в едната посока. И нито веднъж не е закъснявала за първия учебен час.
Усмихнато добавя: „Където отива желанието, там и велосипедът е по-бърз.“

Японски ученици уплътняват свободното си време в събота следобед с любимо занимание – рисуването. Въпреки че е почивен ден, учителката е край тях. Държи малко томче в ръка. Рецитира им поема. Вълнува се. Това привлича вниманието ми.
Изваждам от чантата фотоапарата, а тя спира, пристъпва смутена и ми казва: „Извинете, нямам правилен овал и черти на лицето си. Смущаващо ми е.“ Следват поклони с извинения и поглед с молба да не я снимам.
Толкова е деликатна тази млада учителка, с такова невероятно излъчване и финес! Нещо артистично и много красиво струи от лицето й – това с „неправилния овал“.
„Като че ли всеки човек си създава някаква фикс идея за външността си и всеки сам отново се пресъздава чрез нея“, мисля си, докато снимам ученичките й.

УЧИТЕЛЯТ
За околните японският учител е една достойна професия. За учениците му – той е фактор, герой, личност, която изисква много способности и отговорност. Той е наистина с изключителна стойност! Ето защо в една северна област на Япония местният съд постановил уволнение, след като учител бил спрян в извънработното си време за проверка и полицейският патрул установил, че бил употребил алкохол и карал в нетрезво състояние. „Какъв пример може да е той“, възмутил се съдията и издал тежката присъда. Учителят трябвало също да заплати сериозна парична глоба, отнета му била шофьорската книжка и в следващите пет години нямал право да подаде документи за нов курс за правоуправление.
В Япония само подмяната или просто явяване на изпит при такива случаи не е възможно, а новият курс щял да му струва малко над 200 000 йени.
Учителят имал право да обжалва на по-висока инстанция. Той обаче направил следното: извинил се на цялото училищно ръководство, след това поднесъл извинения на всичките си ученици поотделно. Знаел, че повече никога няма да упражнява любимата си професия, за която учил и която толкова обичал! Ореолът му на герой и любим преподавател бил развенчан с едно необмислено действие, с едно-единствено провинение. За учениците, близките му и него самия онова вечерно „приключение“ в нетрезво състояние оставало енигма…
Последващ диалог между съпруга ми и мен по повод случая с учителя:
„Друг някой, с друга професия, би ли бил уволнен? И също ли няма да може да упражнява занапред професията си при същите обстоятелства? (Все пак няма ранен или убит…)“, питам аз.
Неговото бързо „зависи“ – не ми е достатъчно. Затова по-настойчиво моля за отговор.
Съпругът ми се замисля: „Да, таксиметров шофьор.“
Продължавам да питам: „А ако това е депутат? Какво ще стане него? Не може да не сте имали такъв случай!“
Съпругът ми: „Ще се извини веднага. И моментално ще подаде оставка. Ще бъде приета.“

АВТОБУСЕН ТРАНСПОРТ
Има едно понятие при японците, с което са се „сраснали“ – толкова са свикнали с него. Става въпрос за точността до минутка в метрото по всички линии. Можеш буквално да си свериш часовника с разписанието по пристигащите и заминаващите влакове в метрото.
С хубавото лесно се свиква. Та и аз така. Спрях също да се впечатлявам и от точността на автобусния транспорт, който често предпочитам, когато не съм зад волана. Седя си на седалката, разглеждам улиците, минувачите отвън, пътниците… не ми е скучно.
„Нашата“ спирка е на три минути от дома ни. При необходимост тръгвам точно четири минути преди часа, в който автобусът трябва да стигне до нея по разписание. Вървя до спирката с нормална крачка, пристигам и в мига, в който спирам и си обръщам погледа по посоката, от която трябва да се появи автобусът, той вече се задава. Качвам се отпред, където е шофьорът. До него има касичка, в която пускам йените, и автоматът отбелязва, че ги е приел или ми пуска рестото. Отправям се спокойно към някоя седалка. От автобусите в Япония се слиза от задната врата. На крайната спирка, която обикновено е в най-оживения квартал, шофьорът отваря и двете врати, изчаква всички да слязат, след което слиза, за да се качи от задната врата и да огледа всички седалки за забравени вещи.
Каквото намери, го предава веднага на свой колега, който регулира точното тръгване по разписание на автобусите по всички линии наоколо. Забравените вещи в японските автобуси обикновено са мобилни телефони или някой и друг лаптоп. След като веднъж ги е поверил на колегата си, шофьорът сяда обратно на мястото си, пали мотора, затваря задната врата и усмихнато подканя чакащите да се качат през предната, която вече е отворил. Автоматично се съобщава коя спирка следва. В малките автобуси на общината има и телевизорчета с реклама за очакваните събития за седмицата и месеца.
В дъждовни дни до шофьора има чадъри – от онези прозрачните, найлоновите. Тук са евтини – можеш да си купиш такъв, ако си забравил своя и междувременно е започнало да вали. Приложението за времето в мобилния телефон показва колко е силен дъждът, кога ще намалее и дори кога ще спре. Винаги е много точно, така че се ориентираш в обстановката за секунди и преценяваш дали ти е необходим чадър или не.
Тази вечер минавам пеша покрай спирката. Петък е. Отиваме на вечеря в квартала. Забелязвам на обозначителната колона закачен подвързан в плътен найлон лист, на който с червени букви е изписано да внимаваме, да имаме предвид и да се съобразим, че „автобусът няма да е прецизно точен поради ремонтни действия по маршрута“. Следват, разбира се, извинения за неудобството…
Може би се чудите защо споделям тази подробност. Ами защото информацията за автобуса, който нямало да бъде точен на минутката, се отнася за… вторник, тоест след четири дни.
Предвидили са го и го съобщават, за да може всеки, който разчита на този превоз точно в идния вторник и е разпределил времето си до секунда, за да бъде навреме според личния си график, да може да избере друга опция за пътуване. От уважение към времето и плановете на другите…

ДВАМА ПОЕТИ
Мисля си, по-добре е да умея да работя с цялата си любов към труда, отколкото само това да не умея.“ Така ми казва възрастният майстор, докато застила внимателно пространството пред камината най-напред с памучно платно, след това с тънък найлон и най-отгоре с някаква особена, по-твърда застилка. Тук гой ще работи с помощника си. Навън токийското слънце пече жарко – температурата е трийсет и три градуса. Но двамата японски майстори подготвят камината за късните студени есенни дни, за зимата. Да е топло и уютно.
Говорят изключително тихо. Гласовете им почти не се чуват. Експедитивни са.
Констатирам, че това са поредните майстори, които влизат в дома ни, „въоръжени“ с… добра, мощна прахосмукачка. Носят си я. Не че у дома нямаме, не че ще има какво и да се чисти.
Но тя е задължителна. Когато свършват работа, я пускат. Следва втора изненада – майсторът изважда кърпа и забърсва. И още една – снежнобяла. Когато се убеждава, че е чиста и няма нужда от „трето минаване“, прибира всичко акуратно в голямата си чанта. Там инструменти и кърпи са подредени в найлонови пликчета в различни джобове и прегради. Преди тръгване майсторът „за последно“ обира още веднъж с бяла кърпа. Да речете, че е само пред камината – добре… но не – почиства всичко наоколо!
И благодарят, благодарят, благодарят…
Отправят се към изхода.
Лицата им – благи, очите им се усмихват.
„Всеки човек, велик или нищожен, е поет, ако вижда идеала в своята работа.“
Разделям се днес с двама поети.
Велики в моите очи.

ПСУВАТ ЛИ ЯПОНЦИТЕ?
В речника на японците има сравнително много малък брой неприлични думи. Използват се рядко. Недопустимо е учител да използва нецензурен език. Както е още по-недопустимо да му отговориш, да противоречиш на преподавател, на по-възрастен от теб. Ако се случи, има последствия, които може и да са поносими, но най-тежкото е, че ако си позволиш такава волност, съучениците или колегите ти обръщат гръб (изключения не може да няма при над сто двайсет и шест милиона население).
Колкото и да се мъча да се сетя обаче, нямам, да, нямам нито един приятел или познат японец, който да използва неприлични думи. От своя страна, ако потърсите в интернет такава информация в различни сайтове, ще се убедите, че в „страшния“ списък с нечистоплътни, недостойни изразни средства и „кръвни обиди“ има и такива „солени“ като Кондон сан (за кондом), бака (за глупак).
Ако попитате когото и да е от българите тук за някоя смущаваща японска обида, той едва ли ще знае повече от пет-шест нецензурни думи. Но и тях едва ли използва, въпреки че в един чужд език и страна точно тези думи се научават най-бързо и се запомнят най-лесно.
Едно е сигурно обаче – японците нямат псувни!
За тези деликатни източни хора следните две клетви са най-страшните: „Ще те убия !“ и „Умри!“
И отново не съм чувала някой да ги употребява. Не ги използват и срещу нас, чужденците.
Японците казват: „Ако кълнеш някого, гробовете са два“, или: „Като пращаш дявола при някого, ти също търсиш неговата закрила“, т.е. японците вярват, че ако човек изрече лоши думи и насочи лоша мисъл срещу някого, те се връщат обратно към него.
Имам чувството, че ако изтърсиш цинична реплика, те буквално блокират. Затова и нямат безсрамни, неприлични вицове и майтапи. Обикновено след преведен пиперлив виц, с който очакваш да предизвикаш голям смях, следва тяхното добродушно и учудено: „И какво?“
В едно свое изследване проф. Лилия Цветкова от Института за български език при БАН е преброила, че благопожеланията ни са 883, а клетвите – 2529. По-интересното е, че в клетвите си сме много по-изобретателни и находчиви. „Ветаро газо да му надуа!“ и „Варен петел очите да му изкъца!“ например са гениални умотворения. В „Да му се изсуше врато като на цреша рачката!“ и „Да му се изчепатат нозите като на мало мисирче!“ има удивителна образност – „плод на наблюдателност и на изкусно боравене със словото“ според авторката.
Е, този вид образно или конкретно мислене относно изразяването на лоши пожелания липсва в японския език и манталитет. Непреведимо, необяснимо, неприемливо е за тях.
Някои българи тук го определят като инфантилност или липса на чувство за хумор у японците.
Дори и така да е, по-приятно е. Някак по-хубаво се чувстваш в страна, където никой никого не псува.

КУЛТУРЕН ШОК В ЯПОНИЯ
Културен шок в Япония ли? Да кажете, че го преживях със самото си пристигане в тази подредена, гостоприемна и красива страна… Ами не! Напротив, още тогава разбрах за себе си, че с хубавото се свиква веднага. Бях готова обаче на всяка цена да бъда шокирана – по възможност многократно, да преживея и преживявам „културен шок“, каквото и да означаваше това. И все не се получаваше. До неотдавна, когато наистина го преживях. При това как!
Шокираха ме тези японци, не къде да е, а в токийския елитен френски ресторант, чийто готвач е красив, любезен, способен, виртуоз… Перфекционизъм в посрещане и настаняване – още от приятния японец с папионка, който ме поздрави на български (без акцент!), докато настаняваше семейството ми. Синът ми се усмихна – стана му приятно от този жест. Няма да разказвам за правоъгълните чинии, подносите от специален камък, върху които с милиметри по-малки размери се поднасяха едно след друго ястията. Няма да се спирам подробно и на факта, че менюто, което всеки от нас пое в ръцете си, ни остави с безизразен поглед, заради чисто белите два разгърнати листа фина хартия… Точно така – меню без нито дума текст за това какво се предлага, какви са специалитети те, кое колко струва…
Разбрах от сина ни, който направи резервацията, че тук обикновено се чака повече от два месеца, за да запазиш маса. „Призна“ ми, че когато получил потвърждение за тази вечер, „си е казал всичко“ – т.е. колко души сме, какви сме, какви са предпочитанията ни относно храната, изобщо всякакви уж незначителни подробности. Накрая му благодарили и тържествено заявили, че тази вечер ще бъдем „специалните гости на господин готвача „X“, който ще ни поднесе най-изтънчени блюда“.
Всичко тази вечер започна по един перфектен, лек, но прецизно отработен начин на обслужване. Без досаждане, без излишни обяснения, без натрапчива любезност. Изправеният до масата японец със специална функция се появяваше винаги с всяко ново ястие елегантен, като изваден от последния „Vogue“, и с приятен глас ни „въвеждаше“ в поредната изненада на шеф готвача. Когато разчиташе нетърпението най-вече в моите очи, спираше с картинните обяснения относно блюдата, деликатно се отдалечаваше и ни оставяше да се насладим на перфектните умения на кулинарния виртуоз.
Изненадата, която без да се колебая ще нарека „културен шок“, дойде със сервирането на финалните десерти.
Застанал до масата, нашият персонален домакин леко се поклони и ми отдели почти цялото си внимание, за да обясни, че „тази сутрин с първия полет от Кюшю (това е южният остров под нас), от северозападния горен склон на вулкана Асо в планината, е пристигнала единствената доза уникално козе мляко… специално за мен! А майсторът готвач го е заквасил, за да създаде най-свещения десерт за една българка, за която киселото козе мляко означава много.“
Вярно е. Специалният десерт, приготвен именно с това мляко, означава и много повече. Признах ги! Заради труда и вниманието, заради третирането на госта по уникален начин, заради мисията да ме накарат да се почувствам специална.
Е, разбира се, мина ми през ума онова: „Защо само за мен, като синът ми все пак е половин българин?!“ Отговорът дойде на финала, когато си взехме довиждане: появи се прекрасният готвач, стиснаха си ръцете със сина ми Кейджу, размениха любезности по приятелски, застанаха един до друг за снимка. Полароидът я изкара за минута, а господин готвачът се наведе и даде автограф.
Разписа се на японски… и на български!

Усещането ми от българската проява в Хирошима е като онова, спомням си добре, когато като ученичка, седнала в салона на гимназията по време на тържествения концерт, на сцената мой съученик забравя текста на приветствието. Има хихикания, подмятания, невъздържани думи…аз съм поруменяла от срам и гледам в престилката си. Нямам вина, зная, но ме е обзел тих ужас, срам, неудобство.
Тии, моят съпруг, каза само това: “Един българин е, Юли, не е България! Ние си даваме сметка за това! А аз…” (още повече ме боли, така действат понякога добрите думи от добър човек – като пронизваща болка).
В японската преса ще излезе прес релииз от полицейските власти, когато всичко е приключено. Въпреки че се знае, че това са двама българи от Софийската Опера, полицията никога няма да даде гласност, докато не е 100% сигурна в разследването си и ОЩЕ: така ще съобщят, та да не обидят българите и България. Защото както каза съпругът ми Тии, не Операта, не българите и не България са вандалствали, а определен един или двама души. За тях от японците, убедена съм, ще получат  каквото следва според Законите на тази страна.

ЕДИН РАЗБИТ МИТ
Митовете са онези сериозни твърдения, които устояват във времето. С един такъв пристигнах на най-южния японски остров Окинава (известен в света като „Острова на дълголетието“), за да бъде… разбит.
Пристигнахме с последния полет в столицата Наха, настанихме се в хотела и хайде в близкия пианобар. Той е леко притъмнен, а прожекторите осветяват пианистката и сцената зад нея в игриви виолетови и сини светлини. Не мога да повярвам на очите си: посетителите – всички над седемдесет-седемдесет и пет годишна възраст! „Нормално – казвам си, – делничен ден е, младите утре са на работа.“ Пианистката – и тя гони тази възраст. И дали защото видя „непозната двойка“ и реши да се представи „по-така“, че като се развихри на пианото с голямото парче на Чък Бери „Джони Би Гуди“ (Johnny В. Goode), че като закълчи краката си, полуприведена над клавишите в такт с музиката, че като наскачаха подпийналите двойки, че и аз, българката, не се давам! Танци до капване! „Утре – мускулна треска – промърморвам аз леко по видело на половинката и продължавам, – тези са си добре – ядат яко водорасли и риба, не признават пържено и солено като нас, осъмват на танци – каква по-добра гимнастика за тях?! А и утре ще си поспят до обед на чист морски въздух – че как няма да живеят до сто години със здрави кости!“
Сутринта се изстрелваме на кафе. Пред хотела е пазарът. Дълги редове от тезгях до тезгях.
И ха! Почти всички снощни танцьори вече са приветливи продавачи, застанали зад стоката си, махат ми усмихнати, подканят ме да опитам.
А тук вече бе разбит най-сериозният мит – че дълголетието на японците се дължало на консумирането на риба, водорасли и зеленчуци. Мъжът ми моментално ме опроверга: „Никой не консумира риба от Юга (от Окинава) – тя не е вкусна. Ние ядем риба от Севера, от Хокайдо.“
„Че какво ядат тези здрави, румени, дълголетни южняци?“ чудя се аз.
И отговорът идва сам.
С една дълга редица от огромни и средни тави, от плоски тенджери и съдинки, от добре опаковани в целофан… свински глави, свински крачета и свински пържоли! В невероятно изобилие! От продавачите разбирам, че всяко домакинство наблягало именно на свинското месо. Ядат го няколко пъти седмично. Да, в умерено количество, но редовно. И дълголетието според тях самите се дължало не на друго, а именно на консумацията на свинско месо!

КРАСИВИ КОСИ
Японците „виждат“ и се възхищават не само на стойката с изправения гръб на японката, на красивото кимоно и оби, пристегнало нежния й кръст, на ситнещата и тихичко поприхлопваща възрастна домакиня или забързаната в ранно утро за офиса млада жена, облечена в идеално подбран и излят по нея в „западен стил“ костюм. В уханието и мекотата на копринената винаги чиста коса на японката съпругът намира своя пристан на спокойствие и мир, когато в късните вечери сънят го приканва за блажените часове на отмора.
Японката няма онази прочута смес от „газ, мас и урина“ за поддържане на косите си и която все още срещам като препоръка из интернет. Едно е вярно: няма ден, в който японката да пропусне да измие косата си – независимо от дължината й, гъстотата и „структурата на косъма“.
Ежедневно миене!
Така са научени от майките си, така и те учат децата си.
Когато попитах днес моята добра японска приятелка дали не мисли, че ежедневното миене изтощава косата й, тя се усмихна и отговори: „Чета за това, но едно е сигурно – всяка част от нашето тяло изисква ежедневно поддържане, същото се отнася и за косата. И най-важното за мен е всеки ден да я измивам. За да диша!“
Изважда кокалено гребенче, подарък от баба й, и с грациозен жест го прокарва към краищата на дългите си красиви коси.
А годеникът й добавя: „… и е секси.“

ПРОДАВАЧКА
… Вали като из ведро. От вчера. До нас, близо до дома ни, има уютно кафене. Изкушаващо ухае на канела и прясно смляно кафе. Срещу кафенето има огромна сграда, а под навеса й – бутик за дрехи и френски ресторант. До тях се е сгушил кокетен магазин, който предлага разхладителни напитки и сладолед. Самотен е в днешния хладен и дъждовен ден. Никой не се отбива. Вятърът се усилва. Дъждът – също. Застудява. Отпивам благоуханното кафе и наблюдавам продавачката в магазинчето отсреща. Стои права.
„Защо не поседне поне за пет минутки – чудя се аз, – така и така клиенти няма.“ Жив човек не минава! А и аз съм единственият посетител в отсрещното кафене.
Дъждът плющи. Явно ще ни докара тайфун…
И изведнъж тази красива и млада японска продавачка се подава от магазина, грижливо понесла гъба и препарат за чистене на стъкло. Започва да мие витрината с тихо усърдие. Да кажеш, че не е била чиста, не! Да се намира на работа момичето. Радвам й се! Даже й подвиквам да влиза, че ще настине. Обръща се и ме дарява с разтапяща усмивка. После прикляка до дясното стъкло на витрината, измива идеално и него, влиза обратно в магазинчето и заема мястото си зад щанда – отново права!
И така до края на работното си време.

ШОФЬОР НА ТАКСИ
Нерядко в Токио ми се налага да взема такси. Последния път, когато ползвах тази услуга, заплатих и пропуснах да прибера от кутията за поставяне и връщане на парите рестото от 20 йени[100 йени се равняват на около 1,40 лв.]. В бързината просто ги забравих, пък и е малка сума. Слязох, отправих се към сградата, за която бях тръгнала, и след четири-пет крачки хоп – пред мен току изникна шофьорът на таксито. Конфузно се усмихва, кланя се и ми подава „забравеното“ ресто…
„Забравяла“ съм в бързината и доста по-сериозно ресто – например сума, достатъчна за един обяд в Токио. И пак се е случвало същото – шофьорът ме догонва, спира ме учтиво, започва да се извинява и да ми обяснява притеснен, че сигурно съм малко уморена, успокоява ме, че няма никакъв проблем. И докато не си прибера рестото обратно, поклоните и извиненията не спират.
Не само заради тази толкова специална честност и точност ми харесва да пътувам с японските таксита. Цените на всички таксиметрови агенции тук са уеднаквени. Стига ти да поживееш година-две в страната, и вече си наясно колко би ти струвало да изминеш с този превоз която и да е отсечка. Спомням си, че колкото излизаше дадено разстояние през деветдесетте години, толкова е и сега.
С бакшишите е същото – не се даваха и тогава, не се дават и сега.
Почти всички таксиметрови шофьори карат с бели ръкавици.
Когато отворят багажника, за да помогнат на пътника за пазарските чанти или куфара за път, ще забележите, че в ъгъла му грижливо са поставени резервни чифт бели ръкавици и бяла риза. Тъй де – в Япония лятото е горещо, в дъждовен ден водачът може да се изцапа, докато отзивчиво помага на клиентите си.
В повечето автомобили на облегалките има снежнобели дантелени калъфи. Фирмата ги подновява преди всяка смяна на шофьорите си. Понякога чужденците се подиграват на тази приумица – специално на средноевропейците дантелените калъфи им изглеждат като извадени от бабиния скрин. Архаично някак си, ретро. Консервативните японски таксиметрови агенции „с име“ обаче пазят грижливо този „дългогодишен обичай“.

РЕД ЗА ВСИЧКО
Моментално ми мина през ума максимата, че „здравият ум и щастието са невъзможна комбинация“, когато мениджърът на любимата ми марка „мини автомобили“ ме отряза, че не мога да си купя кола. Разполагах със сумата, а и всичко бе уговорено още предишния ден – модел, цвят, цена.
Пълно разочарование от извинителния му поглед, в който прочетох „не“. Разбира се, попитах за причината.
„Нямате паркинг или гараж“, отвърна той. „Напротив, имаме! Новата къща е „по-прибрана“ заради онези 4,90 метра паркинг и го посочих вчера при разговора ни заедно с адреса, скицата и приложената снимка“, отговарям веднага.
В Япония не можете да си купите кола, ако нямате собствен паркинг или гараж или ако не сте си взели под наем такъв. Някога е можело да си наемете местенце за гариране в радиус от петстотин метра. Сега, поради липса на площ – в радиус от великодушните 2000 метра от адреса ви на местоживеене. Нито сантиметър повече! Нямате паркинг или пък не сте си наели такъв за продължително време – няма и кола!
На всеки двайсет и четири месеца при „годишния технически преглед“ се проверява и адресът на паркинга на автомобила ви. Проверява се дали фишовете за глоби са платени и ако едно такова наказание не е погасено, не можете да го заплатите на ръка. С фиша отивате до най-близкия автомат или банка. Ако сте сменили и паркинга или гаража и не сте уведомили службите за това, се сдобивате с обозначителна лепенка, с която не можете да управлявате колата си, докато не уредите тези „формалности“.
Наясно съм с тези подробности, затова и се учудвам какъв е проблемът в моя случай при наличие на паркинг пред новата ни къща, която бе завършена външно и дори в края на май имаше и откриващо парти с шампанско.
Обяснението ме изненада: мениджърът видял вечерта на паркинга ни неголяма стара метална кофа за хартия и фасове, поставена там от работниците, които оформят терасата на покрива в кокетна градинка. Не можело да се паркира заради тази кофа! Значело, че паркингът бил все още в строеж!
Попитах същия този мениджър защо не е бутнал проблемната кофа встрани, защо не я е преместил на тротоара или пък временно пред съседната къща.
Защото:
1. Това (кофата) било чужда „собственост“ и той не можел да я пипа.
2. Ако вземел решение все пак да я премести, не знаел докъде тротоарът и улицата са „наши“ и дали няма да „навлезе в чуждо владение“
… След кратък телефонен разговор кофата, от която зависеше моята нова мини кола, бе прибрана от майсторите. Формалностите приключиха с хепиенд.
Просто в Япония за всичко си има ред.

Новата книга на автора (препоръчваме да си я закупите)
За тези които ще харесат тази първа книга: Втората книга на Юлияна Антонова-Мурата след “Моши моши, Япония” е “Уки уки, Япония” (2018). Това е един емоционален и интригуващ дневник на японската делничност и празничност, на чийто страници ще намерите малки есета, лични откровения, закачливи коментари, вълнуващи изповеди и магични разкази от и за една страна. Разберете Япония така, както може да я разкаже само приятел, който я обича и чувства като свой втори дом и родина.
„Уки уки“ е чувството, когато човек подарява внимание и обич, когато дарява с радост и с усмивка другия, усещането за отърсване от страха и съмненията, когато поднасяш без разлика на дeстанции и възраст своята лекота в сърцето и ти я върнат, за да я дариш на друг. То е да предаваш това усещане на близки и непознати и те да ти го връщат. То е да се рееш в облаците, да си над страха и страданието, да летиш с усещане, че някой те харесва, че те обича и ти като щафета да го върнеш на него и на всички около теб.  Това усещане е уки уки.“

Това копие на “Моши моши, Япония” съдържа още няколко новодобавени разказа и по-детайлна биография за Автора. За да прегледате и свалите книгата “Моши моши, Япония” в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Моши моши, Япония” на Юлияна Антонова-Мурата от тук

Share.

Leave A Reply