Nole-cover-4eti.meКога и как Новак Джокович за първи път е хванал ракета за тенис?
Как великият тенисист се е крил по мазетата при бомбардировките над Белград?
Как сърбинът прави големия скок в кариерата си, за да се превърне от много силен тенисист в най-добрия в света?

Тези, и много други въпроси за вече легендарния спортист, намират своя отговор в книгата: “Новак Джокович: Спортният посланик” с автор журналиста Крис Бауърс.
Това е единствената биография на Ноле, написана на английски и издадена с огромен успех във Великобритания, САЩ, Русия и много други страни по света.

Ето част от думите на Татяна Грънчарова, автор на предговора към българското издание на биографията:„Тази книга не е само за феновете на Новак Джокович. Тя е за всеки, който обича тениса, и за всеки, докоснат от магията на спорта като цяло. Ще задоволи любопитството ви за това как се калява характерът на победител, как се втърдява волята за преодоляване на труднитете на и извън корта, как една звезда съумява да се справи с величието и да запази човешкото, без да се крие зад фасадата на славата.“

През 2007 Ноле основава своята фондация. През септем­ври 2011-а Джокович бе обявен за посланик на УНИЦЕФ като много други елитни спортисти. Но неговата роля е специално за повишаване осведо­меността на долните слоеве на сръбското общество за възможността от предучилищно образование в страната. Когато Джокович говори за фондацията си, думата „мечта” винаги присъства в речника му. „Да вярваме в техните мечти заедно!”, пише на страницата в интернет на фондацията и когато стана посланик на УНИЦЕФ, той заяви: „Чрез работата ми с УНИЦЕФ искам да помогна на сръбските деца да реализират мечтите си. Искам да им помогна да разберат, че имат права и тези права трябва да бъдат защитавани. Искам те да вярват, че всичко е възможно.”
Почти изглежда така, като че това са емоциите, които напират у него и на които той не може да даде воля до края на мача. Това е идеализмът му, който е в противовес на всичката тежка работа, която върши на тренировъчния корт и в залата. Това е тази страна на Джокович, която кара много хора да мислят, че той по някакъв начин ще се обвърже с каузата да промени света към по-добро. Душан Вемич смята: „Той осъзнава все повече и повече, че е човек, който обича да дава, и вярвам, че каквото и да прави в бъдеще, то ще бъде свързано с идеята да помага на хората. Мисля, че осъзнава, че дейностите му извън тениса вече дават резултат и това променя към по-добро живота на доста сърби. Затова и много спортисти по света гледат с по-голямо уважение на Джокович.”

Значението на личности като Джокович за околните, които те вдъхновяват, но това зависи и от самите хора, на които световните посланици както на тениса, така и на основните ценности на спорта въздействат по един или друг начин на различните фенове. Сръбският състезател и треньор Душан Вемич трогателно казва: „Наистина съм щастлив, че имам Джокович по някакъв начин в живота си. И то по начин, в който мога да се огледам в него и в постиженията му. Защото той е един велик модел за подражание, велик пример. Много добре съм наясно, че не мога да съм добър колкото него. Но примерът, който той дава, е, че аз все още се чувствам мотивиран да положа усилието да правя всичко, на което съм способен. Като човек той достигна равнището, на което представя не само себе си, но и страната си и своите другари, и то по един позитивен начин. Това е нещо изключително чисто и хубаво. Мотивите му са истински и това винаги си личи.”
Разбира се, светът няма да свърши, когато Новак Джокович окачи своята ракета, нито Сърбия ще спре да съществува. Всъщност Сърбия вероятно ще бъде много по-богата държава в края на кариерата му, отколкото е била в началото. Но тогава ние ще започнем да разбираме дали Джокович е бил просто тенисист и дали ще продължи напред, за да постигне велики неща на каквато и сцена да избере да се изявява след това. Със сигурност има интелектуалния капацитет и е изключително добронамерен, за да обедини своя опит от семейните несгоди, бомбардировките над Белград, светската мъдрост на Йелена Генчич, освиркванията от арена с 23 000 седящи места, борбата с прага на болката и умората в почти 6-часов финал, многото титли и да се превърне в човек, който има огромен принос в много направления.
Треньорът Деян Петрович казва: „До каквото и да се бе докоснал Новак във всеки спорт, той щеше да успее. Просто имаше невероятен глад за победи. Работеше страхотно, за да постигне целите си. Никога не каза: „Аз съм уморен, не мога да го направя.” Телевизионният коментатор Небойша Вишкович споделя: „Той е човек с толкова разностранни интереси, че не мога да си представя с какво може да ги запълни изцяло в бъдеще.”
Ако Джокович пренесе същия глад към следващото си поприще, може да се окаже, че тенисът е бил за него просто трамплин към кариерата на глобален държавник.

Минават месеци и се разчува, че талантът на момчето е голям и расте наистина забележителен тенисист. Част от заслугата за този верен слух е и на самия Новак. Когато е на седем години, той е поканен в предаване на националната телевизия, където деца интервюират деца. Появява се с козирка на шапката,  обърната назад, и поднася едно много самоуверено изпълнение, което включва прогнозата, че е бъдещият номер едно на корта. Клипчето все още може да се намери в интернет и дори да не разбирате сръбски, може да уловите увереността! (Клипчето може да видите на https://www.youtube.com/watch?v=tdOS0zCsJsg – бел. http://4eti.me)

Около средата на 2007 г. Джокович печели име, с което има лек проблем оттогава. Въпреки че е много сериозен и ученолюбив човек на корта, той има и страхотно чувство за хумор и очевидно има способност да наблюдава и анализира останалите хора. Вероятно притежава и някакви вродени театрални способности, защото се оказва, че е много добър в имитацията на останалите тенисисти.
Точно като най-добрите комедианти и имитатори Новак има няколко класически образа, с които бе изградил своята репутация на успешен имитатор, и те бяха наистина добри. Камерата на ВВС го хвана да имитира Мария Шарапова, Рафаел Надал, Горан Иванишевич и Лейтън Хюит на тренировъчния корт на „Куинс Клъб” в Лондон точно преди „Уимбълдън” през 2007 г., след което това се разчу.

Имайки предвид реномето, което бившият ирански професионалист Мансур Бахрами направи в тура за своите имитации на Джон Макенроу, Борис Бекер и т.н., винаги ще има място и за превъплъщенията на Джокович, особено след като се откажеше от тениса на най-високо ниво. Но стриктното разделяне на работата и удоволствието означава, че приложението им в натоварения му график ще бъде доста ограничено.

А думите на Деян Петрович също са интересни. За първата си среща с Джокович (тогава е на 14) израсналият в Австралия сърбин си спомня: „Първото нещо, което забелязах в него, бяха професионализмът и абсолютната му отдаденост на спорта. Срещнахме се в „Партизан” (белградския спортен клуб, където Джокович понякога тренира). Дойдох 15 или 20 минути по-рано и си спомням, че той вече тичаше около корта, разпъваше се – това беше Джокович, перфекционист във всяко отношение. Забелязах също, че той не беше „от Сърбия” – ако бе типичен сърбин, щеше да дойде навреме или дори няколко минути по-късно. Видно бе, че е различен и много мотивиран. Винаги ми казваше, че фактът, че е бил в тенис академията на Пилич на толкова млада възраст и на толкова критичен етап от кариерата си, е направил чудеса с него – да знае какво има в раницата си, да бъде точен, да загрява, да се разтяга. Но вероятно всичко това беше част от него, така или иначе.”

Трябва да се отбележи, че в традиционните алопатични медицински кръгове тези методи се смятат за доста спекулативни и Четойевич също е спорна фигура. Алопатичният свят не би приел такава „немедицинска” диагноза, нито пък неговия уебсайт, който рекламира „енергийна медицина”. Но докато традиционният медицински свят разглежда методите на Четойевич като алтернативни, те са много уважавани в света на алтернативното лечение. Кинезиологичните мускулни тестове се използват широко от кинезиолози, акупунктуристи, физиотерапевти и други специалисти и има много професионални лекари, които са стигнали до извода, че зърнените и млечните храни могат да са причина за всякакви проблеми на тялото. Когато го питат дали Джокович е приел тази диагноза за странна, Четойевич се засмива и казва: „Аз съм странен лекар, така или иначе имам различен подход от повечето лекари. Проблемът е, че хората са научени да вярват, че храната не може да те излекува – само лекарствата могат да те излекуват. А това е грешно. Здравето идва с правилното хранене.”
Четойевич със сигурност вярва, че всички спортисти на високо ниво трябва да елиминират глутена или поне да не приемат никакъв глутен непосредствено преди да практикуват спорта си на тренировка или състезание. „Това е като да заредиш „Ферари” с некачествено гориво – казва той. – Можеш да го направиш и колата ще върви, но немного добре. Глутенът е лепкав, забавя те. Много тенисисти започват деня на голям мач с кроасан и двойно кафе!” В традиционните медицински кръгове отхвърлянето на глутена е в най-добрия случай спекулативно, а в най-лошия – шарлатанство. И все пак енергията съществува в различни форми, китайската медицина е известна от хиляди години. А с генетично модифицираната пшеница, масово произвеждана, за да изхранва милиони, кой може да каже дали много хора, които не могат да бъдат излекувани от традиционната медицина, нямат всъщност глутенова непоносимост? Факт е, че доста хора с непоносимост към пшеница могат да ядат лимец – древната форма на пшеницата, която не се произвежда масово и е генетично различна от конвенционалната пшеница. Което предполага, че човешкото тяло може да приема добре различни типове пшеница или по-скоро висококачествена пшеница, но се затруднява с масовата, която е и генетично модифицирана.
Не е тук мястото да се впускаме в прекалени спекулации относно хранителната и медицинската стойност на пшеницата. Няма съмнение обаче, че Джокович се чувства много по-силен в резултат от режима на Четойевич. Това може би става, защото той наистина има непоносимост към глутен. Или може би е само психосоматично следствие. Или вероятно от комбинацията на диетата и по-добрия сън.

Това е важно да се помни по повод една книга на Джокович, издадена в средата на 2013 г., в която той разказва за откриването на глутеновата си непоносимост. Озаглавена „Сервирай за победата”, тя има 160 страници с меки корици, която частично обяснява проблемите, които причинява глутенът. И в същото време частично е книга с рецепти, като няколко епизода от живота на Джокович са дадени за илюстрация. Дори да не обърнем внимание на доста неубедителното заглавие, това е една незадоволителна книга, основно защото човек се чуди от кого е написана. Името на Джокович е на корицата, няма посочен писател в сянка, но стилът на разказване просто не е този на Джокович – доста е трескав и припрян. Докато Новак е много спокоен разказвач, а някои препратки за храненето към пасажи, свързани с тениса, никога не биха дошли от него (пшеницата и млечните продукти на едно място са описани като „смесена двойка от ада”!!!). Има цитирани доста източници, но почти всички са американски, а Джокович никога не е живял в САЩ и със сигурност не е имал време да прави толкова проучвания в периода, когато книгата е написана. Защото по това време той е играл в турнири от поредния изтощителен тенис сезон.

Вероятно още една причина, поради която тонът не е съвсем коректен, не е само връзката с Джокович, но и това, че книгата прави категоричния извод, че непоносимостта към глутена е разковничето, което извежда Новак от една провалена кариера до световния номер едно. Не бе точно така. Той е номер 3, дори с глутена бе шампион от Откритото първенство на Австралия през 2008 г., а имаше и други елементи, които му помогнаха да излезе от сянката на Федерер и Надал и да стигне до мястото на безспорен номер 1. Фактът, че той завърши онзи мач срещу Цонга, имаше голямо значение – Джокович се научи да не се предава дори ако се чувства като пушечно месо пред опонента на корта. Неговият треньор Мариан Вайда казва, че сърбинът е започнал да удря по-силен форхенд някъде по това време. А със сигурност не е съвпадение, че толкова успешната за него 2010 г. идва, след като Сърбия печели купа „Дейвис”. И като знаменосец на горда нация този отборен триумф също е ключ, който отваря вратата за разкриване на неговия огромен потенциал на корта.

От гледната точка на 28 януари 2008 г. Джокович изглеждаше, че е достигнал до този етап от кариерата си, в който ще бъде шампион на турнирите от Шлема и постоянен фаворит на всяко състезание, в което участва. Все пак от дистанцията на времето може да се каже, че той напълно достигна това ниво след още три години. През този период Новак беше безспорен номер 3 в света въпреки нарастващото предизвикателство от страна на Анди Мъри – но никога не успя да пробие доминацията на Федерер и Надал.

И въпреки това към средата на 2009 г. самият той и хората около него вече започваха да се питат кога ще дойде следващият скок в кариерата му. През май слезе на четвърто място в ранглистата, след като Анди Мъри влезе в Топ 3. Това означаваше, че ще бъде четвърти поставен на „Ролан Гарос”. Там падна от Филип Колшрайбер в третия кръг в Париж и после от Томи Хаас на четвъртфиналите в „Уимбълдън”. Нито една от тези загуби не е срамна. Много са състезателите, които, когато имат ден, могат да са равни на най-добрите в света. Но това едва ли са резултати на тенисист, който има за цел да разбие тоталната дългогодишна доминация на Федерер и Надал.
Така че през юли 2009 г. Джокович и Вайда довеждат още един човек в отбора. „Това е хубавото в Джокович – казва Зимонич. – Че никога не се притеснява да опита нещо различно. Защото просто иска да се подобрява постоянно, за да стане най-добрият. Тогава лесно можеше да си каже: „Играя във времето на двамата най-добри в историята и съм напълно щастлив да съм номер 3 в света.” Но не, той каза друго – че иска все повече и повече победи, и то победи срещу Роджър и Рафа. Затова стана номер 1 в света, когато те бяха там. Бе по-силен от тях в най-важните мачове на най-важните кортове. Спечели турнири от Големия шлем, в които те участваха. Това просто показва колко добър е той.”
Новият човек бе Тод Мартин.

В началните месеци на 2010 г. сервисът на Джокович е почти безнадежден. Той не сервира добре на Откритото първенство на Австралия, където губи на четвъртфиналите от Жо-Вилфрид Цонга. Тогава Новак е пробит в петия сет след ужасна двойна грешка вследствие на това, че повърна в съблекалнята, както го описахме по-рано в книгата. Но като цяло той не сервира добре, а сервисът му на по-следващия турнир, в който играе – в Дубай, е истинска катастрофа. Въпреки това там Джокович спечели титлата!
„Техниката му на сервис тогава бе много лоша – обобщава Ненад Зимонич. – Но това показва и колко вече беше стабилен психически. За мен неговата най-голяма победа е спечелването на турнира в Дубай през 2010-а. Настилката там е много бърза, топката лети, а той постоянно правеше двойни грешки. Но пробиваше съперниците си по пет – шест пъти на мач, защото не можеше да взема геймовете, в които подава. А това означаваше, че играта му се подобрява много, като изключим сервирането. После, когато си върна ритъма в сервиса и като подобри техниката си, това го направи по-силен от всякога. Повечето момчета вероятно биха се предали и казали – сервисът ми е толкова зле – и биха спрели да търсят промяна. Но той се пребори и стана по-добър играч заради това.”

Но самият Джокович казва, че ако има такъв момент, след който нещата наистина са започнали да се получават видимо по-добре за него, това са „Ролан Гарос” и „Уимбълдън” през 2010-а. „Имаше няколко определени момента, които бих нарекъл повратни точки – каза той през 2013 г. – Но ако трябва да избера една, вероятно това ще е „Уимбълдън” през 2010-а. След този турнир започнах да играя много по-добре и много по-уверено. Първите шест месеца на 2010-а преминах през много здравословни проблеми, не можех да постигна много добри резултати. Изгубих увереност, но успях да се завърна.”
Истинската награда за придобитата увереност от „Уимбълдън” дойде на Откритото първенство на САЩ. Там Джокович достигна финала, побеждавайки Роджър Федерер на полуфиналите, след като спаси два мачбола.
Този път Федерер игра консервативно, докато Джокович заложи на агресивни действия във важните точки – в това число един спиращ дъха форхенд, който сложи край на едно дълго разиграване и спаси мачбол. Така сърбинът бе възнаграден с победа 7-5 в петия сет. След това Новак бе спрян на финала от недосегаемия Надал. Испанецът беше лишен от календарен Голям шлем (да спечелиш четирите турнира в рамките на една година) само заради контузията на коляното, която претърпя на четвъртфинала на Откритото първенство на Австралия.

Футболът е безспорно напред като топ спорта на Сърбия. След това идва баскетболът като очевидно второ място. След това волейболът, водната топка, хандбалът… Така първите пет спорта в Сърбия са все отборни, като тенисът не може наистина да се сравнява с тях. До златната ера на Иванович/Джокович тенисът бе смятан до голяма степен за елитарно занимание за малцина, практикувано от старата кралска фамилия и нейната кохорта, а не от обикновените хора.
Но това е една нация предимно на отборните спортове, което обяснява значимостта от спечелването на купа „Дейвис” през 2010 г. за Джокович и Сърбия. В очите на неговите сънародници това беше най-важното постижение в тениса, особено след като бе постигнато на родна земя.

 Ако това не е достатъчен пример за ролята на спорта в политическата съдба на една нация, футболният автор Джонатан Уилсън вярва, че проникването е дори по-дълбоко. Той твърди, че Сърбия винаги е имала бразилска дарба във футбола. Сърбите винаги са смятали себе си за „европейските бразилци” и дори прякорът на основния стадион в Белград е „Маракана”, копирайки името на славната арена в Рио де Жанейро. Но Уилсън смята, че това е нещо повече от просто копиране на футболен стил: „Подозирам, че това идва от робския манталитет в миналото. Много бразилци идват от бившите поробени народи и оцеляването като роб означава развиването на манталитет на хитрост и мошеничество. Това дори се отразява на определени танци и понякога в Бразилия на футболния терен е по-важно да подлъжеш съперника с хитър финт, отколкото да спечелиш мача. Южните славяни имат подобно чувство на робство – 5-6 века те са под властта на Османската империя. Така че аз мисля, че възприемането на много бразилски прийоми във футбола, дори да е основно на подсъзнателно ниво, ни казва нещо за това как сърбите и останалите бивши югославски народи, а вероятно и всички южни славяни, възприемат себе си.”
Уилсън разширява хипотезата си до там, че нарича Югославия и особено сърбите „най-постоянно провалящия се отбор в Европа” на футбол. Той цитира факта, че югославският национален отбор и неговите водещи клубни тимове изглежда винаги се провалят на последното препятствие.
Но по някакъв начин Джокович се оказа пейсмейкър за сръбския спорт, в смисъл че наруши този цикъл, че сърбите са многогодишни славни губещи, които от време на време печелят големи титли в баскетбола, водната топка, волейбола и хандбала. Лесно е да се забрави, че до около 2008 г., вероятно дори докъм 2010-а, имаше едно чувство в професионалния тур по тенис, че сърбите се отказват. Иванович и Янкович бяха стигнали до върха, но бързо бяха изпаднали от него, а Джокович бе спечелил Откритото първенство на Австралия, но не бе постигнал нищо друго, съизмеримо с това. А мъжете тенисисти често имаха навика да не позволяват на съперника да победи – изглеждаше, че те предпочитаха да се откажат заради травма от един мач, отколкото да загубят последната точка (не само Джокович – много интелигентният Янко Типсаревич се е отказвал в 25 мача в кариерата си на най-високо ниво и във веригата „Чалънджър”). Джокович бе нарушил тази традиция, ограничавайки отказванията си и показвайки умение да се задържи на корта в някои невероятно тежки срещи.
Ако изобщо съществува комплексът „жертва” в сръбския спорт и общество, Джокович показа, че този комплекс може да се превъзмогне.

Така че, докато тенисът е разпознат в Сърбия преди ерата на Зимонич, Типсаревич, Янкович, Троицки, Иванович и Джокович и има дългогодишна основа в спортната култура на Сърбия, това по никакъв начин не означава, че той е почитан като спорт. Ето защо е логично да смятаме златното поколение на Сърбия за нещо от ранга на появата на футбола в САЩ през 70-те, на ръгбито в Аржентина или на колоезденето във Великобритания – домашният успех в тези спортове повишава значително интереса и броя на практикуващите, но не успява да свали съществуващите наложени спортове от върховото им място в националната спортна психика на съответните страни. Като такова явление бъдещето на тениса в Сърбия може да зависи до голяма степен от поколението след Джокович, тъй като само способността на тези, които ще дойдат, ще гарантира, че тенисът ще остане в светлината на прожекторите в Сърбия, когато Джокович го няма и има по-малък шанс за спечелването на купа „Дейвис”.

Но това би било и твърде просто обяснение за неговата „година на чудесата” – 2011-а. Имаше няколко „липсващи парчета от пъзела”, сред които без съмнение бе безглутеновата диета, която той откри в средата на 2010-а (независимо от това дали имаше реален резултат, или само психологически – здравните специалисти са разделени във вижданията си дали въпросната диета е от такова значение за доброто здраве). А преоткриването на ритъма в изпълнението на сервиса бе още едно от парчетата. Към това могат да се добавят много дребни неща – от стелките в обувките му до спокойния, но авторитетен екип, воден от Мариан Вайда. И на 23-годишна възраст той има огромен опит, включително и вече по-зряла връзка с баща си, която му дава усещането за контрол над собствения си живот.

Когато той победи Надал в Маями с тайбрека в решителния сет, светът на тениса се замисли още повече. Да сломиш очевидния световен номер 1 два пъти в два последователни финала беше вече сериозно, но най-добрата настилка за Надал тепърва предстоеше.
Джокович пропусна Монте Карло, но след като спечели втора титла на своя турнир в Белград, той изигра два турнира от сериите „Мастърс” в Мадрид и Рим непосредствено преди „Ролан Гарос”. Хората със сигурност още говорят за невероятната му серия без загуба. Влезе в турнира в Мадрид след 28 мача за годината и 30 от последната си загуба (от Федерер на финала на АТР). Когато победи Надал 7-5, 6-4 в мача за титлата, светът на тениса се изправи на крака – това бе неговият първи успех срещу испанеца на клей, а Надал усети горчивината от поражението на такава настилка във финал едва за трети път.

Ето защо истинското поражение за психиката на испанския си съперник Джокович нанесе в Рим. Турнирът бе нещо като крепост за Надал – спечелил бе пет поредни петсетови финала в дните, когато все още финалът се играеше в 5 части, а и условията бяха много по-близки до „Ролан Гарос”, отколкото тези в Мадрид. Така че, когато Джокович триумфира срещу Надал с 6-4, 6-4 в италианската столица, той изведнъж се оказа фаворит за Париж, заедно с Надал, разбира се.

Каквото и да беше постигнал у дома, от гледна точка на тениса Джокович вече бе разтърсил основите. Имайки предвид как започна десетилетието около 2004-2005 г. и дойде ерата на Федерер/Надал/Джокович, е лесно да забравим каква огромна промяна настъпи с победата на сърбина на „Уимбълдън”. Откакто Гастон Гаудио почти шокиращо спечели „Ролан Гарос” през 2004-та, само трима (Марат Сафин, Хуан Мартин дел Потро и Джокович) бяха попречили на Федерер и Надал да узурпират всичките 28 титли от Шлема. Джокович не беше просто номер 1, той бе победил Федерер и Надал осем пъти в девет мача през последните шест месеца. Така бе разрушил тяхната доминация.
След „Уимбълдън” Джокович имаше зад гърба си 49 двубоя през 2011 г. и беше спечелил 48 от тях.

Той със сигурност изглеждаше в идеално състояние на „Флъшинг Медоуз”, след като загуби само 12 гейма в първите си три мача. Нещата постепенно станаха по-трудни след това. Дойде един тайбрек с резултат 16-14 срещу Александър Долгополов, после изтощителен четирисетов двубой срещу сънародника му Янко Типсаревич на четвъртфиналите и още една петсетова битка срещу Роджър Федерер на полуфиналите. За втора поредна година срещу Федерер той спаси два мачбола, но тази победа си бе почти като пладнешки обир. Федерер доминираше през първите два сета, след като Джокович не можеше да намери своя ритъм. Швейцарецът проби, за да поведе с 5-3 в последния сет и при 5-3 и 40-15 имаше два мачбола. На първия от тях Джокович реши да рискува с форхенд ретур и го направи с грандиозен завършващ удар. На пресконференцията след мача стана ясно, че тази точка е пречупила Федерер психически. Вероятно това е дошло и от Джокович, който вдигна двете си ръце към публиката, за да получи малко подкрепа, след като по-голямата част от феновете бяха викали безсрамно за Федерер от началото на двубоя. А и сърбинът вероятно бе доволен, защото рискът се беше отплатил. Разколебаването на Федерер може да е дошло и от дръзката усмивка на Джокович, когато се подготвяше да посреща сервиса при втория мачбол. Каквато и да бе причината – Федерер пласира форхенда си в мрежата при втората точка за спечелване на мача и след това бе пробит. В изказването си след двубоя Федерер почти намекна, че такъв риск на мачбол е неуважителен.

Надал бе отправил зловещо предупреждение на „Уимбълдън”. „Когато един тенисист ме победи пет пъти, това е така, защото моята игра не го притеснява достатъчно – бе казал той след финала. – Трябва да опитам да намеря решение и ще го направя.” Да, Надал щеше да намери това решение, но това щеше да се случи следващата година. Всъщност финалът на Откритото първенство на САЩ следваше сценарий, подобен на този от „Уимбълдън”.
Статистиката показва, че Джокович победи Надал с 6-2, 6-4, 6-7, 6-1, но числата не отразяват бруталния физически сблъсък и спиращите дъха разигравания. Това беше тенис, който е възможно най-близо до бокса и ако двамата играха по-дълъг финал в Мелбърн четири месеца по-късно, този бе поне толкова физически, ако не и повече, въпреки че продължи „само” малко повече от четири часа.

Неговата титла от Откритото първенство на Австралия през януари 2010-а може да влезе в историята като най-доброто му постижение. Той игра 4 часа и 50 минути на полуфинала във втората петъчна вечер на турнира, побеждавайки Анди Мъри със 7-5 в петия сет. Мнозина смятаха, че Мъри бе направил достатъчно, за да поднесе на Надал лесна победа на финала, изразходвайки енергийните запаси на Джокович. Обратно – Надал бе отстранил Роджър Федерер в четвъртък вечер за повече от час по-бързо. Но онзи уикенд Джокович доказа, че изчерпването на неговите ресурси е почти невъзможно.
Неизбежно след края на мача попитаха Джокович дали това е най-великата победа в кариерата му. „Мисля, че излиза на първо място – каза той. – Дори само заради факта, че играхме почти шест часа, тя е невероятна. Аз съм много горд да бъда част от този момент, част от елита от състезатели, които са спечелили този турнир няколко пъти. Много съм поласкан да мога да играя пред 15 000 души, които стоят до 1,30 ч. (сутринта).”

Триумфът на Новак на Откритото първенство на САЩ означава, че „Ролан Гарос” е последният от четирите турнира от Шлема, който той все още не е печелил. След като Федерер бе взел пълния комплект през 2009- а, а Надал през 2010-а, е лесно за модерните фенове на тениса да смятат, че постигането на „кариерен Голям шлем” е ключов момент, през който преминават всички топ състезатели. Но това е едно изключително трудно постижение. Преди Федерер само двама тенисисти го бяха постигнали – Род Лейвър и Андре Агаси. Чистият Голям шлем на Лейвър през 1969 г. е феноменално постижение, което все още не може да бъде достигнато, но три от четирите турнира от Шлема тогава са на трева, така че само Агаси бе спечелил всичките четири, откакто те се провеждат на четирите различни настилки, на които се играе професионален тенис днес.
Пристигайки в Париж за „Ролан Гарос” през 2012-а, Джокович не просто идва да оформи големия си „кариерен шлем”, но също така да стане третият човек в историята, който е носител на титлите от всичките четири големи турнира едновременно. Той мина по ръба на бръснача при петсетовата победа над Жо-Вилфрид Цонга в четвъртия кръг, след като спаси четири мачбола. Успя да се промъкне и когато се изправи на финала срещу Надал, това бе кулминацията, която всеки искаше да види. Освен вероятно боговете на времето, чиято намеса повлия силно на изхода на мача.

Джокович призна същото в интервю след срещата в онзи понеделник. Потвърди, че прекъсването заради дъжда е дошло в лош момент за него, но че също така дъждът му е помогнал да се върне в мача. И също така призна, че Надал е бил по-добрият играч през двата дни. Той бе дал достоен отпор, но никой не можеше да твърди, че резултатът е незаслужен.

Докато започнеше следващият му турнир, Джокович трябваше да се появи по кината из целия свят. Той не е един от онези, които избягват светлината на прожекторите, и прие малка роля в „Непобедимите 2″ – продължението на гангстерския хит от 2010 г. Във филма със забележително оскъден сюжет по сценарий на Силвестър Сталоун и с участието на Сталоун, Брус Уилис и Арнолд Шварценегер Джокович се появява за 10 секунди, в които собственоръчно обезврежда с ракетата си за тенис трима (или бяха четирима?) терористи, въоръжени с автоматична картечница. За човек, който се отказва от агресивния бекхенд с една ръка, когато е още на 7 години, той вади от играта един от терористите със страхотен бекхенд с една ръка, на който и Федерер би завидял.

Докато двата световни лидера в облеклото за тенис „Найк” и „Адидас” са се концентрирали в спортните екипи, Джокович подписа с японска компания, която се опитва да разшири позициите си като търговец на дребно по търговските улици, моловете и интернет. По същото време, когато Джокович стана глобален посланик на марката „Юникло” (състезателите не просто носят облеклата, те се наричат „посланици на марката” в днешно време), друга дизайнерска марка – шведската верига „Хенес&Мауриц” (Н&М), подписва с друг тенисист от Топ 10 – Томаш Бердих. Това предизвика и въпросът дали скоро „Некст”, „Маркс енд Спенсър” или други познати имена от модата ще започнат да спонсорират тенисисти.

 

След като Мъри взе първия сет на финала, той беше притиснал Джокович при 0-40 във втория гейм от втората част. Изглеждаше на всички, които бяха на „Род Лейвър Арена”, като че Мъри ще триумфира. Но тогава се случиха две неща. Първо, Джокович изигра три от най-добрите си точки в мача, за да изравни и след това да вземе сервис гейма си. Второ, в тайбрека на втория сет едно перце от прелитаща птица падна, докато Мъри се подготвяше да изпълни втори сервис при 2-2. Той пристъпи напред, за да го махне, върна се на линията и незабавно направи двойна грешка. Имайки предвид, че до този момент нямаше никакви пробиви, това беше пропуск от решаващо значение, от който Джокович се възползва. Той спечели тайбрека, за да изравни мача, след което Мъри имаше нужда от нови лепенки, за да предпази пришките на крака си. Джокович проби в осмия гейм на третия сет, за да потвърди промяната в двубоя, проби два пъти в четвъртия и окончателно отказа Мъри.
Така сърбинът стана първия човек в Оупън ерата на тениса, който печели три последователни титли в Мелбърн и потвърди, че заслужено е номер 1 в света. Въпросът сега бе дали е способен да попълни своя комплект от трофеи от Шлема.
В края на януари 2013 г. беше очевидно, че Джокович и Мъри са новите двама топ тенисисти.

Попитан за преживяването, Джокович след това каза: „Мисля, че поканата беше най-готината част. Да имаш тази привилегия да говориш от името на глобалното семейство на спортистите на такъв исторически ден е страхотно. Исторически, защото това е ООН и ние всички знаем колко е важна ООН като организация. Решава най-големите проблеми в света. Това наистина беше едно специално усещане, което никога преди това не съм изпитвал. Човек има такова усещане, когато е част от нещо наистина голямо – само от това ме побиха тръпки. Да съм в позицията да говоря пред асамблеята на ООН бе огромна чест за мен.

Малко тенисисти изразяват мнения по политически въпроси, но Джокович не показа сдържаност. „Аз съм против всякакво оръжие, всякакъв вид въздушни удари или ракети – каза той. – Аз съм против всичко, което разрушава. Тъй като имам личен опит, знам, че това не носи нищо добро за никого.” И в друг отговор на същата пресконференция добави: „Онези времена, през които аз и моите сънародници и колеги от Сърбия преминахме, са определено период от живота, който не пожелавам на никого. Войната е най-лошото нещо в живота на човечеството. Никой не побеждава наистина.” Интересна подробност е, че той провери стенограмата на пресконференцията си заедно със стенографите, преди да напусне стаята за интервюто, просто за да е сигурен, че те бяха записали това, което искаше да каже.

Беше лесно да се осмива тяхното сътрудничество, когато бе обявено за пръв път. Бекер имаше ужасна 2013 г. заради лични и здравословни проблеми. А когато Анди Мъри нае Иван Лендъл през 2012-а, последван през 2013-а от Роджър Федерер, който започна да работи със Стефан Едберг, Стан Вавринка – с Магнус Норман, Марин Чилич – с Горан Иванишевич, и Кей Нишикори – с Майкъл Ченг, изглеждаше, че има тенденция да се избират големите имена от 80-те и 90-те години, която Джокович не искаше да пропусне.
Ако водещите три фигури в световния тенис трябваше да се разграничат според техния определящ образ, Федерер би бил стилният традиционалист, Надал – силният физически бик, докато Джокович е нещо като професора философ. Но този професорски образ не се вижда толкова лесно и често, колкото образите на другите двама, и светът невинаги разбира тази комбинация от сърцат воин и мислител. Наличието на Бекер в неговия лагер със сигурност даде на Джокович една нова популярност, която той не бе имал дотогава.

Радостта му при триумфа с трофея беше приглушена – леко свиване на ръката в юмрук. За сравнение, когато спечели в Маями две седмици по-късно, той беше по-оживен в емоцията си, отколкото обикновено я показва дори при спечелване на турнир от Шлема. Това може би бе отчасти заради страхотната точка, с която сломи Рафаел Надал на финала, но излъчването му беше, сякаш е направил пробив. А къде беше Бекер във всичко това? Двата турнира, които Джокович бе спечелил през годината, бяха без участието на новия му треньор, а старият му наставник Вайда присъстваше и на двата. Бекер настояваше, че е бил на телефона заедно с Джокович и Вайда всеки ден и че това е било истинско отборно усилие, независимо от това кой е с Джокович и кой си е у дома. Това може би бе вярно, но погледнато отстрани, позицията на Бекер изглеждаше несигурна.
И може би щеше наистина да е несигурна, ако импулсът за промяната не идваше от Вайда, а от Джокович. Вайда искаше да пътува все по-малко, така че си остана у дома на Откритото първенство на Австралия за пръв път от години и пълноценно прекара свободното време със семейството си. Вайда гледаше мачовете по телевизията, говореше редовно с Бекер и чувстваше, че още е част от отбора, но не искаше да се връща на стария режим. „Може би тази една година ще видим нивото на Джокович да се колебае малко нагоре-надолу – каза Вайда в интервю за радио Би Би Си на Индиан Уелс. – Но вероятно в дългосрочен план това ще има положителен ефект върху тениса му. Очевидно е голяма промяна. Той е свикнал да ме вижда наоколо, свикнал е с моя процес, с моите тренировки, моите забележки на всяка среща и всичко вървеше гладко. Очевидно моето присъствие беше важно за него. Но сега той трябва да свикне с друг треньор освен мен и това не е лесно, отнема време. Това не е чудо, а процес.”
С други думи, връщането към стария начин не беше вариант. Джокович трябваше да се сработи с Бекер или с друг треньор, но нямаше как Вайда да остане като негов основен треньор. Така бяха направени някои корекции за сезона на клей. Вайда работеше с Джокович в Монте Карло, но не се наложи да се ангажира в Мадрид, тъй като контузията в китката на Новак го принуди да се изтегли от турнира. Джокович обаче помоли Вайда да го придружи заедно с Бекер в Рим – последния от важните турнири преди „Ролан Гарос”.
В италианската столица работата с Бекер най-накрая започна да дава резултат. Присъствието на Вайда означаваше, че Бекер можеше да види как обича да работи Джокович, така че германецът бе по-скоро нещо като ученик, отколкото метлата, която измита всичко от стария режим. Джокович победи Надал на финала, след като бе отстъпил първия сет – едно наистина забележително постижение. Така че никой не беше изненадан, когато Вайда и Бекер отново бяха тандем в Париж.

Техният син Стефан се роди на 22 октомври и както Джокович обяви на своя уебсайт и в социалните медии – всичко „с раждането мина добре”.
След това Новак стана непобедим. В рамките на седмица след появата на Стефан на бял свят той отиде на Мастърса в Париж, където спечели титлата. После триумфира и във финалите на АТП в Лондон, въпреки че това стана, без да се наложи да играе на финала, след като Роджър Федерер се оттегли заради контузия на гърба.
Във втората седмица на декември Джокович направи нещо различно. Отиде в Азия за учредяването на Международната професионална тенис лига, в която изигра четири мача за клуба „Роялс” от Дубай. Циниците веднага биха казали, че той е отишъл заради парите, във време от годината, когато така или иначе би изиграл няколко демонстративни мача. Без съмнение възнаграждението е било щедро, но Международната професионална тенис лига се оказа много успешна сред онези, на които липсваше отборният елемент в един изначално индивидуален спорт. Между членовете на четирите отбора, които участваха в първата лига, се разви истинско приятелство. Месец по-късно на Откритото първенство на Австралия Джокович бе попитан за помощта, която Горан Иванишевич дава на Малек Джазири, който току-що беше станал първият тунизийски тенисист, достигнал трети кръг на турнир от Големия шлем. Сърбинът отговори: „Това е, защото бяхме в същия отбор за лигата – само „Роялс”! Сближихме се по време на двубоите от лигата. Беше забавно, имахме хубави моменти на корта. Всеки път, когато се видим с останалите членове на отбора, ние си спомняме за тези случки. Горан беше там и се сприятели с Малек, затова му помага. Джазири е страхотен, той ни е приятел.” Изводът е, че самият Джокович може да е съдействал за помощта, която Иванишевич е оказал на Джазири – в крайна сметка той лесно би могъл да разбере ограниченията и трудностите, с които се сблъсква някой, който сам си проправя път в една не толкова богата страна, която е без традиции в тениса.
„Това, че станах баща, ми донесе много радост и чувство на пълнота в живота ми – каза Джокович в навечерието на Откритото първенство на Австралия. – Но от друга страна, важно бе за мен да уточня как ще организирам живота си занапред. Разбира се, че екипът ми се грижи да спазвам графика си, да остана дисциплиниран и отдаден на този спорт. Затова от гледна точка на моя подход към тениса нищо не се е променило.”

Част от тази дисциплина беше да знае кога да постави тениса пред семейството. Бе решено, че Йелена и Стефан не трябва да пътуват до Мелбърн, което трябва да е било трудно за Джокович. Особено по време, когато дори седмица може да промени много едно тримесечно бебе и когато целият свят се интересува от сина му. В един момент на Откритото първенство на Австралия Йелена публикува в туитър снимка на Стефан, който седи пред телевизора, докато баща му играе един от мачовете си. Фотографията стана много популярна. Джокович бе попитан за нея след срещата. Понякога изглежда, че той може да обърне всяка ситуация в своя полза, но се усети някаква тъга в начина, по който се изказа доста интимно за това, че е далеч от сина си: „Със сигурност мога да кажа, че това е най-хубавото и най-приятното нещо, което някога се е случило на мен и на съпругата ми. Ние сме благословени и благодарни, че имаме дете. Той е малък ангел. Опитвам се да остана в постоянна връзка с тях. Съвременните технологии ми помагат да си говорим и да се виждаме всекидневно. Нямам търпение обаче да съм с тях. Всичко, което човек прави като баща, е много специално. Всичко, което виждаш у детето – неговите изражения, как се променя с всяка изминала седмица, дори всеки ден, това е забележително. Не може да се обясни на човек, който не го е изживявал преди. На мен хората ми казваха същото, преди да стана баща. Повтаряха ми: „Когато се случи на теб, ще разбереш чувството.” Сега наистина го разбирам. Аз съм много щастлив във всеки аспект на живота си. Синът ми обаче му придава нов смисъл и цел. Това пък също придава нов смисъл и цел на тениса, който играя. Опитвам се да пренеса тази енергия, мотивация и любов, които изпитвам към семейството и към момчето си, на корта.

Когато един американец, британец, французин, германец, австралиец или друг гражданин на някоя от 15-те най-известни страни в света кажат откъде са, нормално страната им бива разпозната бързо. Но доскоро един сърбин, който пътува в чужбина, би се натъкнал на враждебност или поне на объркване. Това е нещо, което самият Джокович разбра много добре, когато започна да пътува. „Не са много хората, които знаят къде е Сърбия – казва той. – И някои от тях дори смятат, че казвам Сибир. Бе трудно да обяснявам къде е Сърбия, но на мен това ми харесваше. Чувствах, че имах мисията да накарам страната ми да бъде свързвана с колкото се може повече хубави неща, защото медиите не отразяваха най-добрите новини от Сърбия по това време.”

Отговаряйки на всички тези известни имена, които смятат, че той е най-добрият посланик, който Сърбия може да има, Джокович казва: „Това е голяма отговорност. Чувствам едно напрежение. Това е, защото нашият път към успеха е по-труден. Това е конкретно за нас, сърбите, и най-вече заради миналото, което сме имали, заради историята и войните. Трябва да работим повече, за да бъдем забелязани и оценени.”
Не че Джокович има някакви проблеми със забелязването, всъщност той изглежда е роден артист. Беше канен на много от големите американски телевизионни предавания и с удоволствие участваше във всички публични прояви, от които много от тенисистите биха избягали. Изпя песен на „Евровизия” през 2008 г., на която домакин бе Белград. Помолен да участва в модно шоу в Монреал през 2009-а, той разкъса копринен халат, за да разкрие съвсем оскъдни слипове отдолу. В края на 2010 г. позволи да бъде завързан за крилото на двукрил самолет, ходейки отгоре по него и удряйки топки за тенис, в реклама на неговата компания за ракети Head („Майка ми ме попита защо съм го направил – беше лудо, едно от най-лудите неща, които съм правил в живота си със сигурност.”). Но всичко това има голяма стойност за неговата държава и за неговия образ на шоумен. Когато през август 2011-а сръбско-американската писателка Ана Митрич анализира появяването на Джокович в нощното шоу на Джей Лено, тя каза: „Преди Джокович тримата „най-известни” сърби бяха диктаторът Слободан Милошевич и военните „лидери” Радован Караджич и Ратко Младич (и тримата се оказаха подсъдими на Трибунала за военни престъпления на ООН в Хага). Те не са точно типът хора, които получават покана за шоуто на Джей Лено.”

Джокович не е просто добър модел за подражание – начинът, по който той се отнася към своята националност, е част от това, което светът намира за привлекателно. Новак е патриот и никога не пропуска възможността да рекламира Сърбия. Майка му е от хърватски произход и не е изненада, че някои от най-добрите му приятели са хървати (Иван Любичич и Марин Чилич). Но имайки предвид как Сърбия и Хърватия воюваха помежду си в началото на 90-те години на миналия век, този факт не е без значение. А на награждаването в Монреал през 2007 г. Джокович беше представен погрешно от водещия на церемонията като хърватин. Новак се засмя, отвръщайки: „Нямам против да ме наричате хърватин. Сърби и хървати, почти същото е. Ние всички сме хора.” В интервю за хърватски вестник Джокович заяви: „Аз се поставям над всички националистически идеи. За някой, който живее в чужбина, е много трудно да направи разграничение между нашите хора, нашите граници, кои сме ние, какво сме ние. Затова аз не се обиждам. Знам колко много усилия ми струва да обясня откъде съм и къде са тези планински Балкани.”

Йелена Генчич говори за пронизващите очи, които са вървели редом с невероятната му концентрация и способност да се учи. А сръбският коментатор Небойша Вишкович, който имаше дълга вражда със Сърджан Джокович, си спомня как е срещнал 12-годишния Новак за пръв път: „Той беше много любезен, с толкова добри обноски и уважение към моята възраст. И освен това много уверен и много сериозен – изглеждаше като че ще стане учен. Новак е много умен. Почти има раздвоение на личността – едната му личност виждаме ние, а другата може да се види само в специфични ситуации. И дори като момче знаеше как да се справя с връзката между нас.

Друго качество, за което приятелите му говорят, е неговата впечатляваща памет. Някои казват, че винаги помни всеки разговор, което кара много от приятелите му да внимават какво обещават.
Хуморът също играе важна роля за него. Тези, които са работили с Джокович, казват, че има невероятно чувство за хумор. Както и нужда да го демонстрира. Държи обаче времето за забавление и времето за работа да са стриктно разделени. „Той е много по-малко забавен, отколкото хората си мислят – разказва Тод Мартин, който работи с Джокович за няколко месеца през 2009 и 2010 г. – И е много по-умен, отколкото хората си мислят. Когато си с него, не се шегува непрекъснато, а е много сериозно и интелигентно момче.”
Ето защо решението му да излезе на корта с маска за Хелоуин за един мач в Базел през октомври 2011-а беше много сериозен пробив в разделителната линия, която той поставяше между работата и забавленията. Това му действие беше и до голяма степен ясен сигнал, че смята своята работа през годината за завършена към този момент.

На Откритото първенство на Австралия през 2014-а го попитаха коя е най-добрата част от това да бъдеш Новак Джокович. Очевидно бе затруднен от въпроса и се замисли за няколко секунди, преди да отговори. „Обикновено не обичам да говоря много за себе си – отвърна той. – Оставям това на другите хора, но за мен е важно винаги да помня откъде идвам, да бъда благодарен за живота, който имам, и разбира се, да ценя и уважавам всеки момент, прекаран на корта. Нищо не вземам за даденост. Да знаеш винаги тези неща е най-доброто от това да бъдеш Новак Джокович.”

Попитан за ролята, в която се вижда, след като дните на корта отминат, Джокович изглежда си оставя всички врати отворени и казва: „Ще се опитам да дам колкото се може повече на страната си, но не като политик. Мисля, че има много начини да се помогне и в момента избирам да го правя чрез благотворителност и по-точно чрез фондацията си.”

Джокович създаде фонд „Новак” през 2007 г. По същество това са събрани пари, които могат и се използват за всякакви странични проекти. Например подпомагане на спешната помощ в райони, пострадали от войни или бедствия, дарения за деца, които се нуждаят от медицинско лечение извън Сърбия, дарения за пътуване на млади състезатели зад граница и дори финансова подкрепа за поддръжката на исторически обекти – църкви и манастири. През февруари 2012 г. настъпи промяна в юридическия субект, който вече се казва фондация „Новак Джокович”, в която като управител влезе съпругата му Йелена. Нейната цел е да се разшири ролята на фондацията – тя си остава основно върху децата в Сърбия, но вече се включват и благотворителни дейности по света. През септември 2011-а Джокович бе обявен за посланик на УНИЦЕФ като много други елитни спортисти. Но неговата роля е специално за повишаване осведомеността на долните слоеве на сръбското общество за възможността от предучилищно образование в страната. Като се има предвид, че Сърбия има едни от най-ниските проценти на деца, заети в предучилищното образование (44%) в Европа.
Извън тези дейности Джокович стартира три проекта, подкрепени от фондацията, които са свързани с идеите на Фридрих Фрьобел – германски просветен деец от XIX век. Той е разработил теория, че ако се посрещнат нуждите в „ранните години” (които определя като тези от 3 до 7 г.), децата ще могат да се справят по-лесно с всичко, което им се случва след това. Фрьобел въвежда термина „детска градина” заради убеждението, че децата до 7-годишна възраст се учат най-добре, като играят в градината.

Въпреки че фондацията е създадена през февруари 2012 г., реално започна дейност за набиране на средства на една вечеря в Ню Йорк през септември същата година, на която бяха събрани 1,4 милиона долара за начално образование. Седмица по-късно Джокович посети детската градина на УНИЦЕФ в Лесница и месец след това стартира инициативата „Дрехи за усмивки” със своя доставчик на облекла „Юникло” – програма, която цели да подхранва мечтите на децата по света. За всичко това Джокович беше признат от британската благотворителна организация за бездомни „Сентърпойнт”, която го удостои с най-високата си награда „Премиер” на турнира по тенис за ветерани в лондонската зала „Роял Албърт Хол” през декември 2012-а. Джокович получи наградата си от принц Уилям, наследника на британския трон и запален фен на тениса, който е наблюдавал срещи на „Уимбълдън” и на Откритото първенство на Австралия.
Когато Джокович говори за фондацията си, думата „мечта” винаги присъства в речника му. „Да вярваме в техните мечти заедно!”, пише на страницата в интернет на фондацията и когато стана посланик на УНИЦЕФ, той заяви: „Чрез работата ми с УНИЦЕФ искам да помогна на сръбските деца да реализират мечтите си. Искам да им помогна да разберат, че имат права и тези права трябва да бъдат защитавани. Искам те да вярват, че всичко е възможно.”

Душан Вемич смята: „Той осъзнава все повече и повече, че е човек, който обича да дава, и вярвам, че каквото и да прави в бъдеще, то ще бъде свързано с идеята да помага на хората. Мисля, че осъзнава, че дейностите му извън тениса вече дават резултат и това променя към по-добро живота на доста сърби. Затова и много спортисти по света гледат с по-голямо уважение на Джокович.”

Не се ли занимаваме обаче твърде много с Джокович като личност? Не трябва ли просто да гледаме на него като на човек, чиято страст е да играе тенис? Който прави това толкова добре, че е един от най-великите в света и че като интелигентно човешко същество той разбираемо се интересува от останалия свят, но това е всичко? Можем да го направим, но със сигурност това би значело да го подценим.
Има три основни елемента във величието на Джокович. Първите два са характерни за всички успешни спортисти и хора на изкуството – талант и отдаденост. Някои хора имат таланта, но не притежават достатъчно отдаденост. Докато други имат по-скромни способности, но страхотна решимост да успеят, която ги отвежда при други по-надарени. Съотношението между таланта и дисциплинираното желание да работиш, за да успееш с него, от дълго време е обект на дискусии. В трудовете на шведския психолог Андерс Ериксон, смятан от мнозина за един от водещите световни специалисти, се твърди, че целенасочената практика е много по-решаващ фактор за успеха, отколкото всичко, което може да бъде дефинирано като природен талант. Но на базата на убеждението, че и двете неща са необходими в подходящ баланс за създаването на един спортен шампион, Джокович без съмнение има феноменални двигателни умения и амбицията да извлече максимума от тях. Същото може да се каже за Роджър Федерер, Рафаел Надал и Анди Мъри, както и за другите топ играчи от миналото. И дори за тези, които са точно зад тях в ранглистите.

Целенасочеността, която е необходима да успееш в една среда, където и най-малката слабост се наказва, води до една група от доста скучни личности. Ако животът от 6-7-годишна възраст е доминиран от тренировки след училище и повечето уикенди и летни ваканции са заети от лагери и турнири и ти трябва да се подчиниш на строг режим на физическа подготовка през почти 52 седмици от годината, това съвсем не е рецепта за цялостно развитие. Но понякога човек излиза от този брутален режим с природната си интелигентност и успява да извлече максималното от това странно съществуване, за да добие своята представа за света от него. Такива хора излизат от тези тежки реалности с непокътната индивидуалност и това ги прави да изглеждат абсолютно нормални и като всички останали. Джокович е един от тях и това е третият елемент от него-вото величие.
Той не е сам на корта в това отношение. Най-близкият до него е Роджър Федерер, който също комбинира талант, сериозна работна етика и чаровна личност. Отношенията на двамата не са еднозначни, но между тях съществува огромно уважение и всяко напрежение вероятно идва от факта, че и двамата са забележителни спортисти. И двамата са фигури, които могат да се срещнат веднъж в живота и на които се случи да играят по едно и също време. Комплиментите за Федерер и Джокович не предполагат критика към останалите членове на феноменалната Голяма четворка на съвременния тенис – Рафаел Надал и Анди Мъри. Присъщият добър характер на Надал и тихата практичност на Мъри ги правят също толкова достойни за възхищение като хора и спортисти. И е възможно Мъри да узрее и да достигне интелектуалното излъчване на Федерер и Джокович.
Но за момента само Федерер и Джокович са интелектуалците, които са нещо повече от само велики спортисти. Те са международни икони, които надхвърлят границите на своя спорт и своите държави.
Това, което Федерер и Джокович са постигнали, е смесица от величие и възхищение по време на кариерите им (Федерер по-дълго от Джокович). Достигнали са до равнище, на което и двамата заслужават да бъдат наричани освен шампиони и звезди – и глобални представители на най-големия спорт и тенис по начин, по който много малко други елитни спортисти могат да го направят.

Треньорът Деян Петрович казва: „До каквото и да се бе докоснал Новак във всеки спорт, той щеше да успее. Просто имаше невероятен глад за победи. Работеше страхотно, за да постигне целите си. Никога не каза: „Аз съм уморен, не мога да го направя.”
Ако Джокович пренесе същия глад към следващото си поприще, може да се окаже, че тенисът е бил за него просто трамплин към кариерата на глобален държавник.

През 1961 г. Нобеловата награда за литература беше присъдена на Иво Андрич. Това беше закъснял приз за неговата книга „Мостът над Дрина” написана през 1945 г., но преведена на английски чак през 1959-а. Романът все още е забележително малко познат, при положение че е носител на Нобелова награда.
Книгата разказва жестоката история на босненския град Вишеград, който се намира точно преди босненско-сръбската граница, 300 години след като там е построен мост над река Дрина в началото на XVII век. Историята е художествена измислица, но е базирана до голяма степен на исторически факти. Мнозина я описват като подходяща за представяне на сложността и характера на историята на Балканите. И въпреки че Вишеград е босненски, много от неговите проблеми със смесеното население се отнасят за цялата бивша Югославия.

Няколко Youtube линка към най-доброто от Джокович:

Официален сайт на Новак Джокович
Топ 10 тенис удара на Джокович
Цели 13 Причини защо Джокович е Номер 1
Топ 10 недостижими рекорда на Джокович
Моментна ATP ранк позиция на Джокович
Спортна статистика в Уикипедия (Английски)
Първото интервю на Новак (на 7 години) с превод на английски
Джокович практикува на 6 години и половина
Най-дългия и велик финал от голям шлем: Australian Open 2012 … преди Уимбълдън Финал 2019, протекъл за 4 часа и 57 минути – Линк с най-доброто тук

Част от епичния полуфинал на Джокович и Надал, Уимбълдън 2018
Първа част  и Втора част (на следващия ден)

Новак Джокович, топ 10 рекламни клипа
Забавни театралнни имперсонации на Джокович
Забавни моменти с Джокович, част 1
Забавни моменти с Джокович, част 2
Още забавни моменти:
https://www.youtube.com/watch?v=ectsNzFoiWs
https://www.youtube.com/watch?v=kLoTwzUFqrU

Книгата съдържа допълнително прибавени снимки, статистика и линкове към сайтове и youtube!

Свалете/Download “Новак Джокович – Спортният посланик” от тук