dushi-v-okovi-moam-4eti.me-cover„Души в окови“ е блестящ роман с автобиографични елементи. В него се проследява историята на Филип Кери, останал сирак отрано, копнеещ за живот, изпълнен с любов и приключения. След мъчително детство при студения си чичо Филип най-сетне се чувства порасъл и свободен да започне живота си далеч от ограниченията. Заминава за Хайделберг, а след това и за Париж, решен да осъществи мечтата си да стане художник. Скоро обаче разбира, че истинският живот не е такъв, какъвто го е виждал в младежките си блянове. Осъзнал, че му липсва талант, Филип се връща в Лондон и се захваща с медицина. Там среща Милдрид и се влюбва безпаметно и страстно. Попаднал в оковите на любовта, Филип достига до най-дълбоките дебри на отчаянието. И разбира: любовта може да унищожи човека. Или да го въздигне.
За романа „Души в окови” би могло да се каже, че е първият истински шедьовър на един от най-известните английски писатели – Съмърсет Моъм. Моъм  сам настоява, че това не е “автобиография, а автобиографичен роман”. Казано накратко, това е смецица от факти и измислици, подправена със лични емоции. Какъвто и да е процесът на композиране, той удовлетворява неговия автор. “Открих себе си свободен от болките и нещастните спомени, които ме измъчваха”, пише той по-късно.
Моъм винаги беше яростно самокритичен. “Знаех, че нямам лирични качества”, пише той. “Имах малък речник и никакви усилия, които да мога да направя, за да го разширя много, не ми помогнаха. Имах слабо чувство към метафорите; оригиналните и поразителни сравнения рядко ми се отдаваха.” Но той има инстинктивния усет за разказване на истории. Мнозина биха казали, че кратките му разкази въплъщават най-добрата му работа и той остава съществена фигура в литературния пейзаж от началото на 20-ти век.
Единственото важно нещо на една книга е значението, което тя има за теб
–Съмърсет Моъм
В този вълнуващ роман се чувства неповторимата дарба на писателя да направи пълната дисекция на човешката душа и да я раздипли с тънкия финес и богатството на словото. Така се анализират смисъла на човешкия живот; от раждането до смъртта, ограниченията, възможността за свободата на избор и изява, казано иначе дали всички живеем с равни права? Нещо, което в действителност не е така. Темата за любовта засегната в романа има своя подтекст. Попадайки в оковите на любовта, почти няма оттърване. Държи здраво. А любовта е болка и страдание…
Не знаеше какъв дълъг, каменист и виещ се край пропасти път трябва да измине навлизащият в живота, докто приеме реалността. Илюзия е, че младостта е щастлива, илюзия на онези, които са я загубили; младите страдат от безброй лъжливи представи, които са им били внушени, и всеки път, щом се докоснат до истината, тя ги наранява. Като че са жертви на заговор, защото книгите, които им се дават да четат – минали през подбор и затова пълни с идеализирани представи, както и нещата, които чуват от по-възрастните – хора, гледащи назад към миналото през розовата мъгла на забравата – ги подготвят за един недействителен живот. Те трябва сами да открият, че всичко прочетено и чуто е лъжа, лъжа и само лъжа, и всяко откритие е още един гвоздей, забиван в тялото им, разпънато на кръста на живота. Но странно – всеки преживява това горчиво разочарование, а после на свой ред допринася за изграждането на илюзии, несъзнателно тласкан от непреодолима вътрешна сила.
— из “Души в окови”
Предговор от самия автор:
Този роман е толкова дълъг, че ми е неудобно да го удължавам с предговор. Авторът вероятно е последният човек, който би могъл да напише нещо сносно за собствената си творба. Във връзка с това видният френски романист Роже Мартен дю Гар разказва една поучителна история за Марсел Пруст. Пруст държал някакво френско списание да излезе с обстойна статия за големия му роман и като смятал, че никой не може да я напише по-добре от него, седнал и я написал сам. После накарал един свой млад пишещ приятел да сложи името си под нея и да я занесе на издателя. Младежът така и сторил, но след няколко дни редакторът пратил да го извикат.
„Трябва да отхвърля статията ви – казал му той. – Марсел Пруст никога няма да ми прости, ако отпечатам такава повърхностна и недобронамерена критика за творчеството му.“
Макар че авторите лесно се докачат и не са склонни да понасят критични бележки, те рядко са доволни от себе си. Съзнават колко далеч е от замисленото онова, в което са вложили толкова време и труд, и когато го преценяват, раздразнението от неуспеха да изпълнят напълно първоначалния си замисъл е по-силно от радостта, че тук-там са сполучили и на някои отделни пасажи могат да гледат със задоволство. Стремят се към съвършенство и с горчивина съзнават, че не са го постигнали.
Ето защо няма да кажа нищо за самата ми книга, а ще се задоволя с това да кажа на четящия тези редове как се стигна до написването на един роман, който се оказа с по-дълъг живот от много други, а ако това не го интересува, моля да ме извини. Написах го най-напред на двадесет и три годишна възраст, когато след пет години в болницата „Сейнт Томас“ станах доктор по медицина и отидох в Севиля, решен да си изкарвам препитанието като писател. Ръкописът на книгата, която написах тогава, още стои, но не съм го погледнал, след като коригирах машинописния препис, и не се съмнявам, че е много незрял. Изпратих го на Фишър Ънуин, който беше издал първата ми книга (още като студент по медицина бях написал роман, озаглавен Лайза от Ламбет, който имаше известен успех), но той отказа да ми даде стоте лири, които поисках за него, и нито един от издателите, на които го представих след това, не се съгласи да го приеме, независимо от цената. На времето това ме разстрои, но сега знам, че ми е провървяло; ако някой от тях беше приел книгата ми (тя беше озаглавена Артистичният темперамент на Стивън Кери), бих загубил един сюжет, който бях твърде млад, за да използвам както трябва. Не се бях отдалечил достатъчно от събитията, които описвах, за да мога да ги оползотворя добре, и още не бях преживял редица неща, с които по-късно обогатих книгата, която накрая написах. А и не бях още научил, че е по-лесно да пишеш за нещо, което знаеш, отколкото за нещо, което не знаеш. Например изпратих героя си да научи френски в Руан, град, който познавах само бегло, вместо да го изпратя да научи немски в Хайделберг (където самият аз бях живял).
И тъй, сложих отхвърления ръкопис настрана. Написах други романи, които бяха издадени, писах и пиеси. С течение на времето станах много известен драматург и реших да посветя на драмата целия си по-нататъшен живот. Но градях тези планове, без да се съобразявам с една вътрешна потребност, която направи решението ми безсмислено. Бях щастлив, преуспяващ, зает. Главата ми -пълна с пиеси, които исках да напиша. Не знам дали е било като естествена реакция от успеха, или защото той не ми донесе всичко, което съм очаквал, но веднага щом се утвърдих като най-популярния за деня драматург, рой спомени от миналия ми живот започнаха да не ми дават покой. Те така настойчиво ме преследваха и насън, и на разходка, на репетиция, на гости, превърнаха се в такова бреме за мен, че реших – има само един начин да се освободя от тях и този начин е да ги нанеса всички върху хартия. След като в продължение на няколко години се бях подчинявал на изискванията на драматургията, жадувах за волната свобода, която предлага романът. Знаех, че книгата, която съм си наумил, ще бъде дълга, затова отказвах договорите, които издателите се надпреварваха да ми предлагат, и временно се оттеглих от театъра. Тогава бях на тридесет и седем години.
Дълго след като вече бях станал професионален писател, аз отделях много време за работа върху себе си, учех се да пиша, налагах си много уморителни и системни занимания в стремежа си да подобря своя стил. Но прекъснах тези усилия, щом започнаха да поставят пиесите ми, а когато отново започнах да пиша, целта ми беше различна. Вече не се стремях към словесно богата проза с втъкани в нея бисери, не се изразходвах в безполезни усилия да постигна онова, към което тъй упорито се бях стремял по-рано; напротив, търсех обикновеното и простото. След като имах да кажа толкова много и да го вместя в някакви допустими граници, съзнавах, че не мога да си позволя разхищение на думи; тръгнах към целта си, решил да използвам само онези, които са необходими, за да бъда ясно разбран. Нямаше място за украшения. Опитът ми в театъра ме научи да ценя краткостта. Две години работих непрекъснато. Не знаех как да озаглавя книгата си и след доста лутане ми хрумна “Красота от пепел”, цитат от Исая, което ми се стори удачно; но след като научих, че това заглавие е било използвано неотдавна, принудих се да потърся друго. Накрая избрах названието на един раздел от „Етиката“ на Спиноза и озаглавих романа си Души в окови. Не съм далеч от мисълта, че отново ми е провървяло да открия, че не мога да използвам първото заглавие, което ми бе хрумнало.
Души в окови не е автобиография, но е автобиографичен роман; факти и измислици така се преплитат, че стават неотделими; емоциите са лично мои, но не всички случки са разказани тъй, както са протекли, и някои от тях приписвам на своя герой, като ги вземам не от собствения си живот, а от живота на хора, с които съм бил близък. Книгата ми даде онова, което исках от нея, и когато тя беше представена на света (един свят в гърчовете на ужасна война и твърде зает със собствените си страдания и страхове, за да се занимава с приключенията на едно въображаемо същество), аз се почувствах освободен от болезнените спомени, които ме бяха измъчвали. Критиката беше много благосклонна към романа; в „Ню Рипъблик“ Теодор Драйзър му посвети обширен преглед, в който го разглежда с онази проникновена добронамереност, с която се отличава всичко, написано от него; въпреки това изгледите явно бяха той да сподели съдбата на повечето романи и да бъде забравен завинаги няколко месеца след появата му. Но не знам по каква случайност стана така, че след няколко години книгата привлече вниманието на редица видни литератори в Съединените щати, те продължаваха да я споменават в печата и отзивите им постепенно накараха публиката да я забележи. Ето на какво се дължи това, че книгата получи втори живот; на тези хора трябва да благодаря за успеха, който с течение на годините продължи да нараства.
Няма четящ човек, който да не познава творчеството на Съмърсет Моъм. Заглавия като „Души в окови”, „Луна и грош”, „Острието на бръснача”, „Цветният воал”, “Театър”, “Горе във вилата”, “Тогава и сега” буквално ни разкъсват на парчета от емоции. Мъдростта му е завидна – толкова безпощадна, че ти идва да наизустяваш цели пасажи от книгите му. Познавач на човешката същност, Моъм действа не само отрезвяващо, но и дава надежда, че все пак нищо не е изгубено.

“Моъм е ненадминат в избора на сюжет, в усета за трагичното и в проявата на ирония, но и състрадание към съдбата на своите герои.”
–The Observer

“Измежду съвременните автори Съмърсет Моъм е този, който ми е повлиял най-много”
–Джордж Оруел

 

Няколко избрани цитати от великолепния Съмърсет Моъм:

“Смешно нещо е животът: когато откажеш да се примириш с каквото и да е друго, освен с най-доброто, обикновено го получаваш.“

„С всяка следваща година ние се променяме. Променя се и човекът до нас. Истинско щастие е, ако, променяйки се, продължаваме да обичаме човека, който се е променил.“

„Можеш да направиш всичко на този свят, стига да си готов за последствията.“

„Само посредственият човек винаги се представя в своята най-добра светлина.“

„Въображението расте с упражняване и, противно на всички схващания, е по-силно при зрелите хора, отколкото при младите.“

„Бракът е нещо прекрасно. Освен когато не се превръща в навик.“

„Трагедията на любовта е в безразличието.“

„Хората твърдят, че искат да чуят искрената ти оценка, но истината е, че единственото, което искат, е да бъдат хвалени.“

„Възрастта си има своите предимства, които не са по-малки от тези на младостта.“

„Какво мисля за хората?! Мисля, че сърцето им си е на мястото, но главата им е абсолютно безполезен орган.“

„Когато си млад, приемаш добротата, с която другите се отнасят към теб като нещо, което по право ти се полага.“

„Животът ти ще е ужасен, ако се тревожиш за миналото, вместо да се наслаждаваш на настоящето.“

„По-важно е да обичаш, не да бъдеш обичан.“

„Нищо на този свят не е вечно и ние сме глупаци, че молим този момент да продължи, вместо да го изживеем.“

„Ако жена реши да се омъжи за даден мъж, нищо освен еднопосочен билет не може да го спаси.“

„Трагедията на живота не е, че човечеството загива, а че загива желанието на хората да търсят любовта.“

„Жената може да демонстрира любовта си през целия ден, а мъжете само от време на време.“

„Когато една жена се влюби в теб, тя няма да е доволна докато не притежава душата ти. Жената използва слабостта си като превъзходство и нищо друго няма да значение.“

„Съвременната жена търси такъв мъж за свой съпруг, какъвто някога е имала английската дама за свой иконом.“

„Много хора могат да кажат истината, но малцина са тези, които ще я чуят.“

  Съмърсет Моъм е един от най-успешните автори на своята епоха и в един момент е описан като най-известния писател в света. На днешния ден, 25 януари, се навършват 142 години от рождението на английския писател и драматург Съмърсет Моъм. През 30-те години на миналия век той си спечелва името на един от най-известните и високоплатени писатели. Макар и роден в Париж, Уилямс Съмърсет Моъм живее повече в Англия със своя чичо.
Още 16-годишен той решава да стане писател, заради което го изпращат да учи в университета в Хайделберг. Там следва литература, философия и немски език в университета. Именно там Моъм започва да пише тайно разкази. На 18-годишна възраст се завръща в Англия по настояване на чичо си, за да учи медицина, но посещава медицинското училище на лондонската болница Св. Томас без желание. След пет години се дипломира, но не работи като лекар, а се отдава изцяло на писането.
Отначало публикува кратки разкази и още 23-годишен публикува първия си роман „Лайза от Ламбет“. През следващите години пише предимно пиеси, като четири от тях се играят в Лондон с голям успех. През 1915 г. публикува автобиографичния роман „Души в окови“. По време на Първата световна война е английски шпионин в Швейцария. През 1928 г. Моъм купува резиденция на Френската ривиера, нарича я вила „Мореск“ и живее там до края на живота си. В нея гостуват известни личности като Уинстън Чърчил, Хърбърт Уелс и Ноел Коуард.