Открито – Автобиография – Андре Агаси

Животът е тенис мач между пълни противоположности, казва Андре Агаси в своята история. Всеки ден играем такъв мач: ние срещу някой друг. Подготвени сме дори какво ще чуем: по някой изповядан грях (взимал е наркотици), душевни терзания, мимикрия (носил е перука), скандал (от недотам любезни думи към своите съперници), драма (нелепия брак с Брук Шийлдс), светска суматоха (били са приятели с Барбара Стрейзанд). Трудното детство, самотата, цената на успеха, натрапения път към този успех са почти клишета в историята на всяка успяла личност. Както и колко много научава такъв човек за загубата, каква болка понася. Успехът сам по себе си не спасява, нито носи утеха. Къде остава целият звезден блясък, всичките овации, показаното уважение, възхвалите, когато след своя последен истински мач в кариерата си, на Агаси му се налага да легне на паркинга, подпрял глава на сака си, защото преумореното му и съсипано тяло е рухнало след един зверски двубой на корта?
Като всеки истински шампион и Агаси осъзнава, че това, че една битка е предварително загубена, изобщо не е основателна причина да не я водиш. И заживява с това познание. Често дори побеждава в предварително загубените битки. Историята му е и за пътя към правото да е самият себе си и да бъде обичан какъвто е – гологлав и личност, която сам е изградил. Достатъчно честен е да говори за своите смешни, нелепи или страшни решения: от индианската грива, която носи и лъжата за амфетамините, до отношението си към своите съперници. Не е задължително да харесва като хора съперниците си, които уважава като тенисисти.
Това е и разказ за приятелството, лоялността, обичта, почтеността. За истински близките му по кръв или по силата на избора хора.
Историята на Агаси няма нищо общо с американската мечта. В нея много дълго няма дори мечти. Има набелязани успехи, търсени победи. Но дълго няма мечти. Защото за да мечтае човек, първо трябва да знае кой е, само онези, които са “някой” в най-добрия и най-обикновен смисъл на думата, могат да мечтаят. Мечтата е своя, тя произлиза и принадлежи на онзи, който вече е личност. В противен случай човек трупа успехи, които пропадат в празнотата на живота му, а самият той се лута (и прибягва до амфетамини или до брак с неподходящ човек).

“Надявам се децата ми да се гордеят с тази книга и след десет, след трийсет и след шейсет години. В книгата си писах за тях, но и на тях. Надявам се да им помогне да избегнат някои капани, на които налетях. Нещо повече, надявам се, че тази книга ще е една от многото, които ще им донесе спокойствие, ще им бъде напътствие и ще им доставя удоволствие. Аз самият доста късно открих магията на четенето. От всич¬ки грешки, от които искам да предпазя децата си, тази е една от първите в списък.”

Андре Агаси е един от най-талантливите тенисисти на всички времена. В прекрасно написаната и завладяваща история на живота си, Агаси споделя своите изпитания и моментите, в които трудно е намирал баланс между самоунищожението и съвършенството. Андре Агаси е бунтар, а бунтът му го превръща в символ на няколко поколения. Никой досега не е описвал с такава точност невидимата страна на тениса и публичната страна на славата. Историята е разказана с езика на тениса, но в нея се говори и за много други неща, които са далече от играта. “Открито” – също като стила на игра на Агаси – създава нов стандарт за елегантност, стил, сила на внушението и въздействие на разказа.

Андре Агаси играе като професионален тенисист от 1986 година до 2006. Изкачва се често до номер едно в ранглистата и печели осем турнира от Големия шлем. Заема седмо място във вечната ранглиста. Агаси е единственият тенисист, който е печелил както златен олимпийски медал, така и четирите турнира от Големия шлем, което е своеобразен “Златен” шлем в цялостната му кариера. Той е и тенисистът, записал най-добрите, постигнати от американец, резултати в купа “Дейвис”. Основател е на фондация “Андре Агаси” и е спечелил повече от 85 милиона долара за спортна академия “Андре Агаси”, призната за училище, в което децата получават и обичайното за държавните училища образование от предучилищна възраст до последния гимназиален клас. Спортната академия “Андре Агаси” се намира в Лас Вегас, родния град на Агаси. Андре живее в Лас Вегас заедно със съпругата си Щефани Граф и техните две деца.

За книгата:

“С тази книга се опитах да подредя историята си. Писах за хората, които са оказали голямо влияние в моя живот. А по отношение на себе си бях откровен до краен предел. Мисля, че мнозина ще имат какво да научат от моята история.” Андре Агаси

“Историята на Агаси не е история за пътя към успеха, нито за живота сред звездите. Това са съпътстващи и дори второстепенни елементи. Историята на Агаси е за извоюването на право на избор, дори когато изборът означава да играе играта, която ненавижда, която го е ограбила, осъдила го е да живее като на самотен остров. Историята е за придаване на смисъл на постиженията, на придаване на стойност различна от рекордите или броя на победите. Историята на Агаси е за победата над загубата.” – O, The Oprah Magazine

“Агаси е изключителна личност, а досегът до една изключителна личност никога не води до загуба, не смазва, не демонстрира величие. Напротив винаги създава усещането за споделен живот, изпълва с вдъхновение, със сила да се преодолеят загубите, обръща посоката на разказа и ни изпълва с желание и ние да разкажем така достойно и смислено живота си след време най-малкото пред нас самите.” – The New York Times

“Автобиографията на Андре Агаси е всепоглъщаща, също като играта му… Агаси е разказал историята си толкова силно и искрено, че на моменти дъхът ни секва. Това е една от най-добрите написани лични истории изобщо, пример за добре написана автобиография.”
-Шон Гергъри, Time

 

Разни части от книгата, извадени по време на обработката:

“Заминавам за първото си участие в Откритото първенство на САЩ в края на лятото на 1986 година. Нямам търпение турнирът да започне. И после виждам очертанията на Ню Йорк върху небето от илюминатора на самолета и нетърпението ми се стопява. Гледката е прекрас­на, но и смазваща за израсло в пустинята момче. Безчислен брой хора.
Безчислен брой мечти.
Безчислен брой мнения.
Вече отблизо, от улицата, Ню Йорк не е толкова смазващ, колкото изнервящ. Отвратителните миризми, пронизителните шумове и бакши­шите. Отгледан съм с бакшиши, вярвам в ползата от тях, само че в Ню Йорк бакшишът приема съвсем различни мащаби. Разделям се със сто долара само докато се добера от летището до стаята си в хотела. През това време съм намазал ръката на шофьора на таксито, на портиера на вратата, на портиера във фоайето и на пиколото. Всичките ми пари са хвръкнали.
И непрекъснато закъснявам. Не смогвам да преценя колко време ми е необходимо, за да стигна от точка А до точка Б в Ню Йорк.”
—
“Когато съм на един от турнирите от Големия шлем, енергията на мача е съвсем различна и аз за пръв път се сблъсквам с нея. По-трескава е. Играта се развива по-бързо от скоростта на светлината, а аз не съм свикнал с подобен ритъм. На всичкото отгоре денят е ветровит, затова топката прехвърча сред вихрушка от хартийки от дъвка и прахоляк. Нямам никаква представа какво става. Сякаш не играя тенис.
След един сет вече не мога да мисля, нито да чувам друго освен биенето на собственото си сърце.”
—
“А и съперникът ми е слаб играч, което допълнително влошава положението. Щом съперникът ми е слаб играч, аз играя още по-слабо от него. Играта ми пада до неговото ниво. Не знам как да съобразявам нивото на играта си, според противника, струва ми се, че е като вдишването и издишването в същото време. Срещу големите играчи аз играя на нивото на предизвикателството. Когато играчът срещу мен е слаб, аз го притискам, което в тениса ще рече, че пресилвам събитията. Да притискаш противника си е едно от най-самоубийствените неща в тениса.”
—
“ПРЕЗ ЮНИ 1987 година отиваме на Уимбълдън. Според схемата трябва да играя срещу някакъв французин, Анри Льоконт, на втори корт, известен като Корта на скръбта заради фаталните загуби, преживени тук от мнозина играчи. Това е първото ми участие на най-възхваляваното и посещавано събитие в тенис календара, което аз намразвам от мига на пристигането си. Аз съм опърпан и необразован хлапак от Лас Вегас. Отхвърлям всичко чуждо, а по-чуждо място от Лондон не може и да има. Храната, автобусите, вековните традиции. Дори тревата на Уимбълдън има различно ухание от тревата у дома, колкото и малко да е тя в пустинята. […]
Още по-неприятно е, че служителите на Уимбълдън, по всичко личи, изпитват високомерно удоволствие наставнически да казват на играчите какво трябвало да правят и какво не трябвало да правят. Мразя правилата, а авторитарните правила ме вадят от кожата ми. И защо трябва да съм облечен в бял екип? Не искам да нося бял екип.
На всичко отгоре се засягам от ограниченията и забраните и от чувството, че съм нежелан. Трябва да покажа карта, за да вляза в съблекалнята и то не в главната съблекалня. Аз съм участник в турнира, а с мен се отнасят като с навлек, който дори не може да тренира на кортовете, на които ще се състезава. Ограничават ме във вътрешните кортове над улицата. Освен това ще играя за пръв път на трева, точно когато за пръв път играя на Уимбълдън. Шокът си го бива и още как! Топката не отскача както трябва, изобщо не отскача, защото тревата не е трева, ами лед, намазан с вазелин. И мен толкова ме е страх да не се подхлъзна, че едва пристъпвам. Оглеждам се, за да видя дали британските зрители са забелязали колко ми е несвойствено всичко и ме хваща страх: те са точно над мен. Сградата е къщичка за кукли. Добавете името ми към изгорелите на Корта на скръбта. Льоконт ме усмъртява. Казвам на Ник, че повече кракът ми няма да стъпи тук. По-скоро бих се навил да прегърна отново баща си, отколкото да се навия да участвам пак на Уимбълдън.
ВСЕ ТАКА В ЛОШО НАСТРОЕНИЕ пътувам няколко седмици по-късно до град Вашингтон. Където в първия кръг играя срещу Патрик Кънан. Сили не са ми останали. Изморен съм до смърт. След дългото бъхтане из Европа едва ходя. Пътуването, загубите, напрежението, всичко това ме е оставило без никакви сили. На всичкото отгоре денят е необичайно горещ, а пък аз не съм в добра форма. Изобщо не съм подготвен, затова съзнанието ми изключва. Когато и двамата имаме по един сет, аз напускам корта, с разума си. Умът ми напуска тялото ми и започва да се рее над корта. Дълго преди началото на третия сет аз вече не съм там.
Губя с 6-0.
Отивам до мрежата и стискам ръка на Кънан. Той ми говори нещо, но нито го чувам, нито го виждам. Той е капчица енергия, готова да се отдели от тубата. Грабвам тенис сака си и напускам стадиона. Пресичам улицата и отивам в Рок Крийк парк, сред дърветата и когато вече съм убеден, че никой не ме чува, започвам да крещя на дърветата.
Не издържам на тоя гаден живот повече! Край с мен! Край!
Вървя без да спирам, докато не стигам до една поляна, където се озовавам сред група бездомници. Някои седят на земята, други са се изтегнали на някой дънер и спят. Двама играят карти. Приличат на тролове от вълшебна приказка. Приближавам се до един, който изглежда много изнервен. Отварям чантата си и му оставям няколко ракети Принс.
Я виж и ми кажи дали ги искаш? Искаш ли ги? Защото на мен повече няма да ми трябват.
Мъжът не разбира много добре какво се случва, но е напълно убеден, че най-накрая е срещнал по-голяма откачалка и от себе си. Другарите му се примъкват към нас и аз им казвам, Съберете се, приятели, съберете се тук. Може да е четирийсет градуса на сянка, но днес е Коледа.
Пускам тенис сака си на земята и измъквам от вътре и останалите ракети, всяка от които струва стотици долари и им ги раздавам.
Взимайте, не бойте се! Дяволски съм убеден, че повече няма изобщо да ми трябват!
После казвам на Фили, че ми е дошло до гуша. Повече не мога да продължавам така.
Той не ми възразява. Разбира ме. Че кой по-добре би ме разбрал? Съсредоточаваме се върху подробностите, измисляме план. Как да кажем на Ник, как да кажем на баща ми, как ще си изкарвам прехраната.
С какво искаш да се занимаваш вместо с тенис?
Не знам.
Излизаме на вечеря, говорим, обсъждаме как съм с финансите, останали са ми неколкостотин долара. Шегуваме се, че сме на крачка от битието на картофи и леща.
Като се връщаме в хотела, телефонът ни звъни. Чака ме съобщение. Организаторите на тенис турнир в Северна Каролина се обаждат, за да кажат, че един от играчите им се е отказал. Искат да знаят, дали мога да участвам. Съглася ли се да участвам, ще ми платят 2000 долара.
Фили също е на мнение, че е добре да напусна тениса с малко пари в джоба си.
Добре, казвам. Един последен турнир. Ами да ида да си взема някакви ракети все пак.” (1997)
—
Редовно ме наричат Спасител на американския тенис, каквото и да означават тези думи. Според мен журналистите имаха предвид атмосферата на моите мачове. Освен че се обличат като мен, феновете си пра­вят и прически като моята. Срещам и мъже и жени, които носят моята прическа мулет. (На жените им отива повече.) Поласкан съм, че ме ими­тират, но също и смутен, напълно объркан. Не проумявам защо им е на всички тези хора да се правят на Андре Агаси, след като самият аз не искам да съм Андре Агаси.
От време на време захващам да обяснявам тази драма в интервю, но думите никога излизат както са замислени. Правя се на забавен и то или излиза глупаво, или някой се засяга. Правя се на дълбокомислен и сам се чувам, че говоря безсмислици. Затова спирам, връщам се към изтъркани­те отговори, към клишетата, казвам на журналистите, онова, което спо­ред мен те очакват да чуят. Това е най-доброто, което мога да направя. Щом аз самият не проумявам собствените си мотиви и демони, откъде накъде очаквам да мога да ги обясня на притиснатите от времето журна­листи?
За да станат още по-зле нещата, журналистите предават думите ми дословно, кога и какво съм казал, дума по дума, сякаш са чистата истина. Искам да им кажа, Я чакайте, това не го пишете, просто си размишлявам на глас и толкова. Питате ме за онова, което най-малко разбирам — за собствената ми същност. Нека да се поразмисля за себе си, да си попротивореча. Но времето не чака. Трябват им записани черно на бяло отговори, добри или лоши няма значение, отпечатани редове със седемстотин думи, а после минават на друга някаква тема.
Да имах време, да бях по-самоуверен, щях да кажа на журналистите, че аз самият се опитвам да разбера кой съм, но и че междувременно съм проумял кой със сигурност не съм. Аз не съм дрехите, с които съм облечен. Няма знак на равенство между мен и моята тенис игра. Не съм човекът, за когото публиката ме смята. Не съм комедиант, само защото съм от Вегас и облеклото ми се откроява. Не съм enfant terrible*, думи, които се появяват във всяка статия за мен. (Според мен човек не е може да бъде определен с думи, които дори не може да произнесе.) И, в името Божие, не съм пънкар. Предпочитам мелодичния и популярен поп-стил, като музиката на Бари Манилоу или на Ричард Маркс.”
—
“Все по-често печеля. Трябва да съм щастлив. Но вместо това съм изнервен, защото идва краят на победите. Радвах се на победен сезон на кортове с твърда настилка, тялото ми жадува да продължи да играе на твърда настилка, но започва сезонът на кортовете с клей. Внезапният преход от един вид настилка на друг променя всичко. Играта върху клей е друга игра и стилът на игра също трябва да се промени, както и тялото е принудено да се пригоди. Вместо да спринтира от едната до другата страна, внезапно да спира и внезапно да се втурва след топката, тенисистът трябва да се плъзга, да се привежда и да танцува. Познатите мускули трябва да играят поддържаща роля, спящите мускули да се активизират. Не ми стига терзанието, че и при най-добрите обстоятелства не знам кой съм, ами изведнъж се налага да стана съвсем различен човек – клей тенисист, което подклажа допълнително напрежение и тревога.”
—
“Един приятел ми казва, че четирите настилки в тениса са като четирите сезона. Всяка една от тях изисква различен подход от страна на тенисиста. Всяка възнаграждава с различни дарове и поставя различна цена. Всяка една драстично променя схващанията за тениса, изгражда отново тенисиста на молекулярно ниво. След три кръга на Откритото първенство на Италия през май 1988 година, вече не съм Андре Агаси. Вече не съм и участник в турнира.”
—
“Губя от Лендъл. Държа се до четвъртия сет, но той е прекалено силен. Опитвам се да го изтощя, но изтощавам себе си. Въпреки всичките усилия на куцукащия Лени и Пат Плюещия чилиец, не мога да се сравнявам с човек от ранга на Лендъл. Обещавам си, че прибера ли се във Вегас, ще продължа да търся специалист, какъвто ще да е, който ще съумее да ме превърне в тенисист, готов за продължителна битка на корта.
НИКОЙ ОБАЧЕ НЕ МОЖЕ ДА МЕ ПОДГОТВИ за битката с медиите, защото всъщност медиите не участват в битки, а само в кървави кланета. Всеки ден има по някоя нова анти-Агаси тирада в някой вестник или списание. Ехидно изказване от друг тенисист. Унищожителна критика от спортен журналист. Новоизсмукана от пръстите измишльотина, поднесена като анализ. Бил съм пънкар. Бил съм измислен герой. Късметлия съм и бил и толкова. Заради заговори и интриги от страна на медиите и хлапетиите. Всъщност понеже съм без спечелен голям турнир, не съм и заслужавал подобна позиция в ранглистата.”
—
“Предполага се, че ще съм съвсем различен човек след като съм спечелил турнир от Големия шлем. Всички в един глас го твърдят.
Но нямам чувството, че победата на Уимбълдън ме е променила. Всъщност имам чувството, че съм част от малка мръсна тайна: победата нищо не променя. Сега, когато съм спечелил турнир от Шлема, знам нещо, което само на шепа хора в света им е позволено да осъзнаят. Щастието от победата не е така силно както покрусата от загубата. А и трае много по-кратко. Дори сравнение не може да има.
[…]
Струва ми се нереално, а после изведнъж всичко изглежда в реда на нещата. Изумен съм колко бързо невероятните събития стават част от обичайните. Чудя се и се мая колко различна от представите е известността, колко земни хора са звездите. Те са объркани, несигурни, колебливи и често мразят онова, което правят. Непрекъснато чуваме това твърдение -като старата поговорка, че парите не могат да купят щастие, но не й вярваме чистосърдечно, докато не се случи и на нас. През 1992 година сам го преживявам и от преживяването придобивам нова самоувереност.”
—
“Започвам отначало. Мястото е Университетът на Невада. Позната теритотрия за непривично събитие. Докато с Гил влизаме в паркинга, си мисля колко далече съм стигнал и колко всъщност не съм. Това са същите кортове, на които играех като седемгодишно хлапе. На това място дойдох, когато Гил напусна работата си и започнахме да работим заедно. Точно на това място стоях, пред неговия кабинет, подскачах на един крак, защото горях от нетърпение да извървя пътя, който ни предстоеше. Сега, няколко метра по-нататък, играех с любители и стари величия.
С други думи, точно хора като мен.
Малкият турнир е пример за незначително занимание и това най-много личи в разтакаването на играчите. Храната преди мача е като храната в самолетите: гумено пилешко, повехнали зеленчуци, блудкава сода. Имало е времена, в които на турнири от Шлема аз съм се разхождал покрай безкрайния бюфет, бъбрел съм си с главни готвачи с бели шапки, които са ми
правели пухкави омлети и домашни приготвена паста. Всичко е вече прах и пепел.
Униженията не спират до тук. На малкия турнир момчетата за топките не достигат. И има защо, защото просто няма топки. На мач се падат по три. От двете страни на твоя корт се редят кортове, на които също се играят мачове и то по същото време. Когато човек подхвърля топката, за да бие сервис, вижда какво правят играчите от лявата и от дясната му страна. Чува ги да спорят. Не ги е грижа дали съсипват концентрацията му или не. Майната ти на теб и на концентрацията ти. От време на време някоя топка идва на подскоци до краката ти от друг корт и чуваш, Малко помощ! Спираш да правиш каквото и да е и хвърляш обратно топката. Сега ти си момчето за топките. Отново.
Сам си пишеш и резултатите на дъската. На ръка. По време на смяната на игрищата прехвърлям малки пластмасови цифри, чувствам се сякаш си играя на детска игра. Феновете се смеят и крещят разни работи. Как всемогъщият бил паднал ниско! Образът е всичко, нали, приятел? Високопоставен служител заявил, че да играе Андре Агаси в малки турнири било като Брус Спрингстийн да свири в кръчмата на ъгъла.
И какво му е лошото, Спрингстийн да свири в кръчмата на ъгъла? Мисля, че ще е много готино понякога Спрингстийн да свири в кръчма.”
—
“ДОКАТО ИЗКАЧВАМ ПОЧЕТНАТА СТЪЛБИЧКА, се чудя: Какво ли е чувството? Толкова пъти съм го гледал по телевизията, дали ще се окаже каквото очаквам? Или като толкова други неща, ще трае ден до пладне?
Поглеждам наляво и надясно. Паеш, бронзовият медалист, е от едната ми страна. Бругера, носителят на сребърния медал, е от другата. Моята платформа е с една стъпка по-висока – един от малкото пъти, в които съм по-висок от останалите. Само че бих се чувствал три метра на височина, на каквато и да било повърхност. Някакъв мъж поставя на врата ми златния медал. Започва националният химн. Сърцето ми се изпълва. Тенисът изобщо няма нищо общо с чувствата ми или с мен, и затова надминава всичките ми очаквания.
Оглеждам публиката и погледът ми попада на Гил, Брад и Брук. Оглеждам се за баща си, но той се е скрил. Предишната вечер ми е казал, че съм успял да му върна нещо, което преди години му е било отнето и въпреки това иска да остане невидим, не иска да ме отвлича от този специален за мен момент. Не разбира, че моментът е толкова специален точно защото не е мой.
СЛЕД НЯКОЛКО ДНИ, по причини, които не проумявам, радостта от спечелването на олимпийския медал е посърнала. Аз съм на корта в Синсинати и напълно съм си изгубил ума. Отново играя за себе си, разбивам ракетата си в пристъп на бяс. Само че продължавам победно към края на турнира, което е направо смешно и само подсилва усещането ми, че изживявам някакъв невероятен майтап.
После през август, на шампионата в Индианаполис, играя мач от първия кръг срещу Даниел Нестор, сърбин от Канада. Водя убедително. Само че се чувствам прекалено уязвен, защото е успял да пробие сервиса ми. Не мога да овладея внезапно връхлетелия ме гняв. Поглеждам към небето и си представям, че отлитам надалече. Аз не мога да отлетя, но топката може. Запращам я високо над трибуните и далеч от стадиона.
Автоматично предупреждение.
Съдията на стола, Дейн Лаконто, казва на микрофона, нарушение. Предупреждение. Нарушение с топката.
Да ти го начукам, Дейн.
Той привиква съдията. Казва на съдията, че Агаси е казал, Да ти го начукам, Дейн.
Съдията се приближава и пита, Казахте ли тези думи?
Да.
Край на мача.
Супер. Да ти го начукам и на теб. И да му го начукам на съдията на стола при когото изприпка.
Публиката направо въстава. Не разбират какво се случва, защото не могат да ме чуят. Знаят само, че са си платили да гледат мач, а мачът е отменен. Освиркват ме, обсипват корта с възглавниците от седалките си и бутилки с вода. Талисманът на шампионата е кученце, което сега припка по корта и избягва възглавничките за седалки и бутилки с вода. Кученцето стига до средата на мрежата, вдига задния си крак и се изпишква.
Напълно съм съгласен с мнението му.
Кутрето самодоволно се оттегля. Аз вървя след него, присвил глава и повлякъл тенис сака си. Публиката се разбеснява, като тълпа във филм за гладиатори. Засипват корта с боклуци.”
—
“След това тичам до магазина за играчки и купувам от онези малки надуваеми пояси за малки деца. Внимателно приплъзвам пояса под Кейси. Нагласявам го, така че главата й да е в центъра, после започвам да го надувам внимателно и постепенно, докато не започва да повдига главата й, без да променя ъгъла на врата й. Гледа ме с нескрито облекчение, благодарност и радост, които сияят на лицето й и в този поглед, в това малко и смело момиченце намирам онова, което търся, философския камък, който обединява всичко преживяно, доброто и лошото от последните няколко години. Страданието й, живата усмивка на лицето й, по което се чете болка, моят дял в облекчаването на тази болка – това е, това е смисълът на всичко. Колко пъти ще се налага да ми се показва? Затова сме тук. За да се борим с мъката, когато е възможно, да облекчим мъката на останалите. Толкова е просто. Толкова е трудно да се разбере.”
—
В затвора Мандела всеки ден отделял по няколко часа за самообразование. Създал нещо като университет и той със своите събратя по съдба станали учите­ли в този университет. Учели се един друг. Преживял самотата на доживотната си присъда с четене, най-много обичал Толстой. Едно от най-теж­ките наказания, които неговите пазачи му наложили, било забраната да се образова за няколко години. За пореден път в думите му проблясва лично отношение. Замислям се за работата, с която сме се захванали с Пери във Вегас, за нашето училище и усещам прилив на увереност. Но съм и при­теснен. За пръв път от много години така остро усещам липсата на обра­зование. Усещам тежеста на тази липса, какво нещастие ми носи. Гледам на нея като на престъпление, в което имам свой принос. Замислям се колко ли хилиди в родния ми град са жертви на това престъпление в момента, лишавани са от образование, без да осъзнават какво губят.[…]
Най-накрая Мандела разказва за пътя, който е изминал. За трудностите, които съпътстват човешкия живот и въпреки това, казва той, има чистота и благородство в това да си пътешественик. Когато спира да говори и сяда на стола си, осъзнавам, че пътуването ми, сравнено с неговото, е нищожно, но не това е бил смисълът на думите му. Мандела казва, че всяко пътуване е важно и че няма невъзможно пътешествие.”
—
“В първия кръг се изправям срещу Дъг Флаш, номер 281 в ранглистата. Прескочил квалификациите тенисист, който е пълна скръб. Само че като го гледате срещу мен, изобщо няма да разберете колко много не го бива. Той играе, сякаш в него се е вселил Род Лейвър, а аз играя като виден общественик и културовед. Мачът е на Корта на скръбта. Човек ще си рече, че досега вече трябва да са ми сложили възпоминателна плочка. Губя колкото се може по-бързо и двамата с Брук се втурваме обратно към Лос Анджелис, за да водим още по-задълбочени разговори за батенбергска дантела и шифон.”
—
“Ами, казвам, явно съм в сезона на скъсванията. Първо Тя скъса с мен. Сега Ник.
Хората около мен оредяват по-бързо от косата ми.
НАПЪЛНО БЕЗСМИСЛЕНО Е, но искам да изляза отново на корта. Искам да почувствам онази болка, която само тенисът причинява.”
—
“Как по дяволите, стигна дотук? Как се случи? Защо се държиш така? Бракът ти далеч не е съвършен, дори не сте сигурни, защо се оженихте, дали изобщо сте искали да се жените, защо тогава си така съсипан емоционално при мисълта, че вероятно всичко е свършило?
Защото мразиш да губиш. А разводът е жестока загуба.
И преди си губил, защо тази загуба да е по-различна?
Защото не виждаш никакъв начин, като следствие от тази загуба, да станеш по-добър!”
—
“Започваме тренировката. Щефи е безупречна, разбира се, и на мен ми е трудно да прехвърля топката над мрежата. Мрежата е най-големият ти враг. Спри да мислиш. Хайде, Андре, това е само тренировъчна сесия.
Но е по-силно от мен. По-красива жена не съм виждал. Когато стои, прилича на богиня, когато се движи, е истинска поезия. Аз съм неин ухажор, но съм и неин почитател. От толкова дълго време искам да разбера какъв е в действителност форхендът на Щефи Граф. Гледал съм я по телевизията, по турнири и искам да знам какво е усещането, когато топката е отиграна от ракетата й. Всеки тенисист отиграва по различен начин топката, същестуват невероятно дребни, но съществени тънкости при силата и ротацията, с които лети топката. Сега, когато играя срещу нея, усещам тези тънкости. Сякаш я докосвам, въпреки че сме на дванайсет метра един от друг. Всеки форхенд е любовна прелюдия.”
—
“На следващия ден се появявам притеснен. Изоставам с 1-2 в четвъртия сет, сервирам, назад съм с два брейкпойнта. Не, не, не. Изравнявам до четирийсет равни. Удържам. Сетът е изравнен. Избегнал съм катастрофата и изведнъж се отпускам, щастлив съм. Това е толкова често в спорта. Изправен си пред бездънна яма от опасността да загубиш. Гледаш смъртта в лицето. После съперникът ти, или животът ти, те спасяват, и се чувстваш толкова благословен, че играеш с упоение. Печеля четвъртия сет и мача. На финал съм.”
—
“На финала треньора Брад ме гледа от упор. И изведнъш се разкрещява неистово. Брад, който никога не повишава тон на никого, крещи с всички сили.
Какво искаш да ти кажа, Андре? Какво искаш да ти кажа? Ти ми каза, че той е твърде добър. Как бе, мамка му, го разбра ти? Не можеш да прецениш как играе! Толкова сдъвкан си на корта, толкова си заслепен от паника, та чак съм изумен как изобщо го виждаш. Твърде добър ли? Ти го правиш да изглежда добър.
Но…
Отпусни се. Ако ще губиш мача, изгуби го по твоите правила. Отигравай шибаната топка.
Но…
А ако не си сигурен как да я отиграеш, ето то идея. Отигравай я към същото място, където и той я отиграва. Ако той играе бекхенд по диагонала и ти играй бекхенд по диагонала. Отиграй твоя малко по-добре от неговия и това е. Не ти трябва да си по-добър от целия шибан свят, забрави ли? Трябва само да си по-добър от приятелчето отсреща. Той няма нито един удар, който и ти да нямаш. Прецакай му сервиса. Сервисът му ще се съсипе, когато започнеш да отиграваш своите удари. Просто отигравай. Отигравай* мамка му. Ако ще губиш днес, добре, ще го понеса, но да загубим по нашите правила. В последните тринайсет дни виждам как си на линия. Как съси-чаш, как си под натиск, как мачкаш съперниците си. Така че сложи край на жалбите си, спри да ми повтаряш колко бил добър, и в името на Бога, спри да се правиш на идеалния тенисист! Не изпускай от поглед топката, отигравай топката. Чуваш ли ме, Андре! Следи топката. Отигравай топката. Накарай приятелчето да се съобразява с тебе. Може и да си мислиш, че го правиш, но повярвай ми, ти чисто и просто стърчиш на корта. Ако ще падаш, хубаво, падай, само че продължавай да стреляш с пищовите. Не спирай, не спирай, не спирай, докато падаш да стреляш с пищовитееее.
Отваря вратата на съблекалнята и я трясва здраво. Вратата се тръшва и издрънчава.
—
“Шампионска точка. Половината от публиката крещи името ми, останалата половина крещи ШШшшш. Изстрелвам нов съскащ сервис и когато Медведев се насочва към топката и прави неудържим замах, аз вече съм вторият човек, който знае, че съм спечелил Откритото първенство на Франция. Първи го е разбрал Брад. Медведев е трети. Топката пада много далеч зад основната линия. Гледам я как пада и това е един от най-щастливите моменти в живота ми.
Вдигам ръце и ракетата пада на клея. Хлипам, потривам глава. Ужасен съм от щастието, което ме е обзело. Не е обичайно победите да носят такова щастие. Победите не са чак от такова значение обикновено. Само че тази победа носи и то какво щастие, и ме връхлита със сила, пред която съм безпомощен. Преливам от радост, благодарен съм на Брад, на Гил, на Париж, дори на Брук и на Ник. Без Ник нямаше да стигна дотук. Без всички върхове и спадове с Брук, дори без нещастието от последните дни този миг нямаше да се случи. Запазвам известна благодарност дори за себе си, за всички добри и лоши избори, които съм правил и са ме довели до този миг.
Излизам от корта и раздавам целувки в четирите посоки, най-благодарния жест, за който се сещам, с който да изразя пулсиращата у мен благодарност. Емоция, която ми се струва като първоизточник на всички емоции. Заричам се занапред, независимо дали губя или печеля, когато напускам тенис корта, да го правя. Ще изпращам въздушни целувки към четирите посоки на земята и ще благодаря на всички.
По-късно:
Андре? Андре? Поздравления! Такава радост ми достави да те гледам тази вечер. Завиждам ти.
Борг. Завиждате ли? Защо?
Защото направи нещо, което малцина са правили.
Слънцето изгрява, когато двамата с Брад се прибираме в хотела. Преметнал е една ръка отгоре ми и казва, Пътуването приключи добре.
Как така?
Той ми казва, Обикновено в живота, пътуванията приключват по шибания кофти начин. Но този път приключи по добрия.
Премятам и аз ръка през раменете на Брад. Това е едно от малкото неща, за които пророкът бърка този месец. Пътуването едва сега е започнало […]”
—
“НА ПЪТ ЗА САН ДИЕГО, където играе Щефани, аз звъня на Джей Пи, който ми дръпва насърчително слово. Не пришпорвай нещата, казва. Не се опитвай да си съвършен. Бъди себе си.
Мисля си, че знам как да се водя от тези съвети на корта, но при среща със сигурност ще загубя.
Андре, казва ми, има хора, които са термометри, други са термостати. Ти си термостат. Не отчиташ температурата в помещението, ти я променяш. Затова бъди уверен, бъди себе си, дръж се в ръце. Покажи и твоята същност.”
—
“Един ден, докато работех над втората чернова, при Джейдън дойде негово другарче. Листовете от ръкописа стоя натрупани из целия кухненски плот и малкият приятел на Джейдън попита: Какви са тия хартии?
Това е книгата на татко, отговори му Джедън с такъв глас, с какъвто съм го чувал да говори само за дядо Коледа и за любимия си герой от любимата си видео игра.
Надявам се двамата със сестра му да се гордеят с тази книга и след десет, след трийсет и след шейсет години. В книгата си писах за тях, но и на тях. Надявам се да им помогне да избегнат някои капани, на които налетях. Нещо повече, надявам се, че тази книга ще е една от многото, които ще им донесе спокойствие, ще им бъде напътствие и ще им доставя удоволствие. Аз самият доста късно открих магията на четенето. От всички грешки, от които искам да предпазя децата си, тази е една от първите в списъка.”

Изберете си предпочитан формат – Свалете от Тук:

DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ ‘Открито’ на Агаси оттук