Как работи умът – Стивън Пинкър

0

kak-raboti-umyt-steven-pinker-4eti.meЗащо в литературата има толкова много роботи, а в истинския живот – нито един? Аз бих платил доста за робот, който може да прибира съдовете или да изпълнява прости поръчки. Но тази книга не е за роботите; тя е за човешкия ум. Ще се опитам да обясня какво представлява умът, откъде се е появил и как ни дава възможност да виждаме, мислим, чувстваме, общуваме и да се отдаваме на по-възвишени стремления като изкуство, религия и философия. Пътем ще се опитам да хвърля светлина върху някои типично човешки чудатости. Защо спомените избледняват? Как променя гримът изражението на лицето? Откъде произлизат етническите стереотипи и кога те са ирационални? Защо хората избухват? Какво прави децата такива проклетии? Защо се влюбват глупаците? Какво ни кара да се смеем? И защо хората вярват в привидения и духове?
Пропастта обаче между роботите от въображението и действителността е моята отправна точка, защото тя показва първата крачка, която трябва да предприемем в опознаването на самите себе си: да оценим фантастично сложната структура, залегнала в основата на онези постижения на умствения ни живот, които приемаме за нещо естествено. Причината да няма човекоподобни роботи не е в това, че самата идея за механичен ум е подвеждаща. Работата е там, че инженерните задачи, които ние, хората, решаваме, когато виждаме, ходим, планираме и преминаваме през обичайното си ежедневие, са далеч по-големи предизвикателства от кацането на Луната или разчитането на човешкия геном. Природата за пореден път е намерила такива находчиви решения, до каквито човешките инженери още не могат да стигнат. Би трябвало да насочим възхищението си не към Шекспир, Моцарт или Айнщайн, а към четиригодишното дете, което изпълнява заръката да сложи играчката на рафта.

Темата на тази книга е сложната структура на ума.
Първо, ние не разбираме как работи умът – далеч не така добре, както разбираме как работи тялото, и определено не достатъчно добре, за да създадем утопия или да излекуваме нещастието. Защо тогава това дръзко заглавие? Лингвистът Ноам Чомски веднъж бе подхвърлил, че нашето незнание може да се раздели на задачи и загадки. Когато сме изправени пред задача, ние може да не знаем решението ѝ, но имаме интуицията, нарастващото знание и предположението какво търсим. Когато обаче сме изправени пред загадка, можем само да зяпаме смаяно и удивено, без дори да имаме представа как евентуално би трябвало да изглежда едно обяснение. Написах тази книга, защото десетки загадки на ума, от мисловните образи до романтичната любов, неотдавна бяха издигнати до задачи (макар че все още остават и някои загадки!). Може да се окаже, че всички идеи в тази книга са погрешни, но това пак би било напредък, защото старите ни идеи бяха прекалено неясни, за да бъдат дори погрешни.
Второ, аз не съм открил онова, което все пак знаем за работата на ума. Много малко от идеите на следващите страници са мои. Аз съм подбрал теории от много дисциплини, за които смятам, че предлагат специфично разбиране за нашите мисли и чувства, съответстват на фактите, предполагат нови такива и се съгласуват в съдържанието си и начина си на обяснение. Целта ми беше да вплета тези идеи в една свързана картина с помощта на две още по-големи идеи, които не са мои – изчислителната теория за ума и теорията за естествения подбор на репликаторите.
Основната идея на книгата може да се изрази с едно изречение: умът е система от органи за изчисление, създадена от естествения подбор да решава типа задачи, пред който са били изправени нашите предци при техния събирачески начин на живот, а по-точно, да разбират и надхитряват предмети, животни, растения и други хора. Това обобщение може да се разчлени на няколко твърдения. Умът е онова, което мозъкът прави; по-конкретно, мозъкът обра­ботва информация, а мисленето е вид изчисление. Умът е организиран на модули, или ментални органи, всеки със специализирано устройство, което го прави експерт в една област на взаимодействие със света. Основната логика на модулите се определя от генетичната ни програма. Действието им е моделирано от естествения подбор така, че да решава задачите на ловно-събираческия начин на живот, воден от предците ни през голяма част от еволюционната ни история. Разнородните задачи на дедите ни са били подзадания на една голяма задача, пред която са били изправени техните гени – да увеличат максимално броя на своите копия, стигнали до следващото поколение.
От тази гледна точка психологията представлява конструиране в обратна посока. При обичайното конструиране човек проектира машина, която да прави нещо; при обратното конструиране човек отгатва какво е проектирана да прави дадена машина. Обратно конструиране е онова, което правят спецовете в „Сони“, когато „Панасоник“ пусне нов продукт, или в „Панасоник“, когато продуктът е на „Сони“. Те купуват една бройка, донасят я в лабораторията, хващат отвертката и се опитват да разберат за какво служат всички части и как се съгласуват, за да заработи устройството. Всички ние се захващаме с обратно конструиране, когато срещнем интересен нов уред. Ровейки из антикварен магазин, може да открием някоя джаджа, която е непроницаема за нас, докато не се сетим какво е създадена да върши. Щом разберем, че това е уред за вадене на маслинени костилки, внезапно проумяваме, че металният пръстен има за цел да държи маслината и че ръчката спуска Х-образния нож през единия край, избутвайки костилката от другия. Формата и подредбата на пружините, съединенията, ножовете, лостовете и пръстените изведнъж добиват смисъл в резултат на едно прозрение, което ни изпълва със задоволство. Ние се досещаме даже защо консервираните маслини имат Х-образен срез в единия си край.
През XVII в. Уилям Харви открива, че кръвоносните съдове имат клапи, и прави извода, че клапите трябва да са там, за да карат кръвта да циркулира. Оттогава насам ние схващаме тялото като удивително сложна машина, съчетание от подпори, връзки, пружини, макари, лостове, съединения, шарнири, гнезда, резервоари, тръби, клапи, покрития, помпи, обменници и филтри. Дори и днес ни прави удоволствие да узнаем за какво служат различните загадъчни части. За какво са ни сбръчканите ни асиметрични уши? За да филтрират звуковите вълни, идващи от различни посоки, по различен начин. Нюансите в звуковата сянка съобщават на мозъка дали източникът на звука се намира под, над, пред или зад нас. Стратегията на обратното конструиране на тялото продължава и през втората половина на настоящия век, когато изследвахме нанотехнологията на клетката и на молекулите на живота. Материята на живота се оказа не просто едно трептящо, руменеещо, чудновато желе, а машинария с миниатюрни опори, пружини, шарнири, пръти, листове, магнити, ципове и люкове, сглобени от лента с данни, чиято информация се копира, сваля и сканира.
Обосновката на обратното конструиране на живите същества идва, разбира се, от Чарлс Дарвин. Той показа как „крайно усъвършенствани и усложнени органи, които справедливо предизвикват нашето възхищение“, произлизат не от божественото провидение, а от еволюцията на репликаторите в течение на огромни периоди от време. Когато репликаторите се възпроизвеждат, при копирането понякога стават случайни грешки и онези от тях, които увеличават коефициента на оцеляване и възпроизводство на репликатора, проявяват тенденцията да се натрупват с поколенията. Растенията и животните са репликатори, а сложните им механизми изглеждат конструирани така, че да им дадат възможност да оцеляват и да се възпроизвеждат.
Чак през последните няколко години предизвикателството на Дарвин бе поето от един нов подход, който антропологът Джон Туби и психоложката Лида Космидис наричат „еволюционна психология“. Еволюционната психология съчетава две научни революции. Едната е когнитивната революция на 50-те и 60-те години на XX в., която обяснява механиката на мисленето и емоциите чрез информацията и изчислението. Другата е революцията в еволюционната биология от 60-те и 70-те, която обяснява сложната адаптивна структура на живите същества чрез подбора сред репликаторите. Тези две идеи са мощно съчетание. Когнитивната наука ни помага да разберем как е възможен умът и какъв тип ум имаме. Еволюционната биология ни помага да разберем защо имаме ума, който имаме.
Еволюционната психология в тази книга е в известен смисъл пряко продължение на биологията, фокусирано върху един орган – ума, на един вид – Homo sapiens. От друга страна обаче тя е радикална теза, отхвърляща рамката, в която са били разглеждани проблемите на ума в течение на близо век. Предпоставките на тази книга най-вероятно не са онези, които предполагате. Мисленето е изчисление, твърдя аз, но това не означава, че компютърът е добра метафора за ума. Умът е набор от модули, но модулите не са херметични кутии, нито добре очертани мостри по повърхността на мозъка. Организацията на менталните ни модули произлиза от генетичната ни програ­ма, но това не означава, че за всяка особеност има ген, нито че ученето е по-маловажно, отколкото сме си мислели. Умът е адаптация, формирана от естествения подбор, но това не означава, че всичко, което мислим, чувстваме и правим, е биологически адаптивно. Ние сме произлезли от човекоподобните маймуни, но това не означава, че имаме същия ум като маймуните. Крайната цел на естествения подбор е да разпространява гените, но това не означава, че крайната цел на хората е да разпространяват гените.
Нека обясня защо това не е така.

Как работи умът” е толкова грамотно и остроумно написана научна книга, че ще ви хареса да я четете не само заради стила на писане, но и заради научните тези, разработени в нея.
The New York Times Book

Тази книга е за мозъка, но аз няма да ви занимавам с неврони, хормони и невротрансмитери. Защото умът не е мозъкът, а онова, което мозъкът прави, и дори не всичко, което прави, като примерно метаболизъм на мазнини или излъчване на топлина. 90-те години бяха наречени десетилетие на мозъка, но никога няма да има десетилетие на панкреаса. Специалният статут на мозъка произтича от специалното нещо, което мозъкът прави, благодарение на което виждаме, мислим, чувстваме, избираме и действаме. Това специално нещо е обработката на информация, или изчислението.
Информацията и изчислението пребивават в конфигурации от данни и логически отношения, независими от физическия посредник, който ги пренася. Когато се обаждате по телефона на майка си в друг град, съобщението ви си остава все същото, докато се откъсва от вашите устни и достига до нейните уши, макар и физически да променя формата си от трептящ въздух през електричество по кабела, заряди в силиция, мигаща светлина в оптичното влакно, електромагнитни вълни и после по обратния ред. Пак в този смисъл, съобщението си остава същото и когато тя го повтори на баща ви в другия край на дивана, след като вътре в главата ѝ то се е преобразувало в поредица от импулси, изпращани от невроните, и вещества, разпространяващи се по синапсите. По същия начин дадена програма може да работи на компютри, направени от електронни лампи, електромагнитни превключватели, транзистори, интегрални схеми или добре обучени гълъби, и ще изпълнява едно и също нещо поради едни и същи причини.
Това прозрение, изказано за пръв път от математика Алан Тюринг се нарича изчислителна теория на ума. То е една от великите идеи в интелектуалната история, защото решава една от загадките, представляващи т.нар. проблем на тялото и ума – как безплътният свят на значенията и намеренията, същността на нашия психически живот, се свързва с едно физическо парче материя като мозъка. Защо Бил се качи на автобуса? Защото искаше да иде на гости на баба си и знаеше, че автобусът ще го откара дотам. Никакъв друг отговор не би бил смислен. Ако той мразеше баба си или знаеше, че маршрутът е променен, тялото му нямаше да се намира в този автобус. Хилядолетия наред това е било парадокс. Същности като „искане да иде на гости на баба си“ или „знаене, че автобусът отива до къщата на баба“, нямат цвят, мирис и вкус. Същевременно обаче те са причини за физически събития, толкова действени, колкото и една билярдна топка, удряща друга.
Изчислителната теория на ума разрешава парадокса. Според нея убежденията и желанията са информация, въплътена в конфигурации от символи. Символите представляват физически състояния на фрагменти материя, като примерно чиповете в компютъра или невроните в мозъка. Те символизират неща в света, защото са активирани от тези неща посредством нашите сетивни органи и поради онова, което правят, щом бъдат активирани. […] Изчислителната теория на ума следователно ни дава възможност да запазим убежденията и желанията в нашите обяснения на поведението, като заедно с това ги закотвим здраво в материалния свят. Тя позволява на значението да причинява и да бъде причинявано.
Изчислителната теория на ума не е същото като презряната „метафора с компютъра“. Както изтъкват много критици, компютрите действат линейно, те правят нещата едно по едно; мозъците са паралелни и правят милиони неща едновременно. Компютрите са бързи; мозъците са бавни. Компютърните части са надеждни; мозъчните части имат шумове. Компютрите имат ограничен брой връзки; мозъците имат трилиони. Компютрите се асемблират по зададен проект; мозъците трябва да се асемблират сами. И да, компютрите пристигат в бозави кашони, имат файлове AUTOEXEC.BAT и пускат скрийнсейвъри с летящи тостери, а при мозъците не е така. Никой не твърди, че мозъците са като потребителските компютри на пазара. А по-скоро, че мозъците и компютрите притежават интелигентност поради някои сходни причини. За да обясним как летят птиците, ние се позоваваме на законите за подемната сила и челното съпротивление и на механиката на флуидите, които обясняват как лети и самолетът. Но това не ни кара да правим „самолетна метафора“, описвайки птици, снабдени с реактивни двигатели и любезни стюардеси, разнасящи напитки.
Без изчислителната теория е невъзможно да се осмисли еволюцията на ума. Повечето интелектуалци са на мнение, че човешкият ум трябва някак си да се е изплъзнал от еволюционния процес. Еволюцията според тях може да произвежда само тъпи инстинкти и фиксирани модели на действие – сексуалния нагон, импулса към агресия, териториалния императив, кокошки, мътещи яйца, и патета, следващи обемисти предмети. Човешкото поведение е прекалено изкусно и гъвкаво, за да е дело на еволюцията, смятат те; то трябва да има някакъв друг произход – да речем „културата“. Ако обаче еволюцията ни е снабдила не с неудържими нагони и неизменни рефлекси, а с невронен компютър, всичко се променя. Една програма е сложна рецепта за логически и статистически операции, ръководени от сравнения, проверки, разклонения, цикли и подпрограми, вградени в други подпрограми. Програмите на изкуствените компютри, от потребителския интерфейс на „Макинтош“ през метеорологичните симулации до програмите, които разпознават реч и отговарят на въпроси на английски, ни подсказват на какъв финес и на каква мощ е способно изчислението. Човешкото мислене и поведение, при цялата си изкусност и гъвкавост, може да е резултат на много сложна програма, а тази програма може да ни е дар от естествения подбор.
Докинс обяснява тази теория в една книга, наречена „Себичният ген“, като метафората е добре подбрана. Хората не разпространяват себично своите гени; гените се разпространяват себично. Те го правят чрез начина, по който изграждат нашите мозъци. Като ни карат да се радваме на живота, здравето, секса, приятелите и децата, гените си купуват лотариен билет за присъствието си в следващото поколение, с шансове, благоприятни с оглед на средата, в която сме се развили. Нашите цели са спомагателни цели спрямо крайната цел на гените – да се възпроизвеждат. Но това са две различни неща. Що се отнася до нас, нашите цели, съзнателни или несъзнателни, изобщо не са свързани с гените, а със здравето, любовниците, децата и приятелите.
Смесването на нашите цели с целите на гените ни е забърквало каша подир каша. Един рецензент на книга за еволюцията на сексуалността възразява, че изневярата при хората, за разлика от животните, не може да е стратегия за разпространяване на гените, защото изневеряващите взимат мерки да избегнат забременяване. Но за чия стратегия говорим тук? Сексуалното желание не е стратегия на хората за разпространяване на гените им. То е стратегията на хората да постигнат сексуална наслада, а сексуалната наслада е стратегията на гените да се разпространяват. Ако гените не се разпространяват, то е, защото ние сме по-умни от тях. Една книга върху емоционалния живот на животните възроптава, че ако алтруизмът според биолозите е просто помощ за роднините или размяна на услуги, което и в двата случая обслужва интересите на собствените гени, то той няма да е наистина алтруизъм, а някакъв вид лицемерие. Тук също става объркване. Така както грубият чертеж не означава непременно груба сграда, така и себичните гени не означават непременно себични организми. Както ще видим, понякога най-себичното нещо, което един ген може да направи, е да създаде безкористен ум. Гените са пиеса в пиесата, а не вътрешен монолог на героите.

pinker-umyt

Нашите изчислителни органи са резултат на естествения подбор. Биологът Ричард Докинс нарича естествения подбор Слепия часовникар; в случая с ума можем да го наречем Слепия програмист. Умствените ни програми работят толкова добре, защото са формирани от подбора така, че да дават възможност на предците ни да се справят със скали, сечива, растения, животни и едни с други, като крайната цел са оцеляването и възпроизводството.

Логиката на естествения подбор дава отговора. Крайната цел, за чието постигане е бил проектиран умът, е максималното умножаване на копията на гените, които са го създали. Естественият подбор се интересува единствено от дългосрочната съдба на съществата, които възпроизвежда, тоест съществата, които запазват устойчива идентичност в течение на много поколения копиране. Той предвижда само, че репликаторите, чийто ефекти проявяват тенденцията да увеличават вероятността за репликацията им, ще започнат да преобладават. Когато задаваме въпроси от рода на: „Кой или какво би трябвало да има облага от една адаптация?“ и „Устройството на живите същества е устроено за какво?“, теорията на естествения подбор ни дава отговора: дългосрочните устойчиви репликатори, гените. Дори телата ни, дори лично ние не сме крайните бенефициенти на нашето устройство.

От формата на тялото на един организъм до формата на белтъчните му молекули всичко, което сме научили в биологията, се дължи на разбирането, скрито или явно, че организираната сложност на един организъм служи на оцеляването и възпроиз­водството му. Това включва и наученото за неадаптивните странични резулта­ти, защото те могат да бъдат открити само в процеса на търсене на адаптациите. Без­почвено е твърдението, че дадена характеристика е щастлив резултат от дрейфа или от някаква недоизучена динамика, която не подлежи на проверка и е формулирана ad hoc.

Често съм чувал да се твърди, че животните – в края на краищата – не са добре проектирани. Естественият подбор е спъван от късогледство, от хватката на миналото и сковаващите ограничения на това какви видове структури са биологически и физически възможни. За разлика от инженера човек, подборът е неспособен на добър проект. Животните са раздрънкани таратайки, накамарени с антикварни вехтории, които понякога попадат насляпо на що-годе приложими решения.

На хората толкова им се иска да повярват в това твърдение, че рядко го осмислят, нито проверяват фактите. Къде можем да намерим онзи свръхестествен човек инженер, който не е ограничен от наличието на части, производствената приложимост и физичните закони? Разбира се, естественият подбор няма далновидността на инжене­рите, но това е нож с две остриета – той няма и техните мисловни засечки, обедняло въображение или подчиненост на буржоазната чувствителност и интересите на господстващата класа. Воден само от онова, което върши работа, подборът може да се насочва към блестящи творчески решения. Хилядолетия наред биолозите са откривали, за свое удивление и радост, находчивите приспособления на живия свят: биомеха­ничното съвършенство на гепарда, инфрачервените безобективни камери на змиите, сонарът на прилепите, суперлепилото на ракообразните, стоманеноздравата коприна на паяците, десетките захвати на човешката ръка, ремонтните механизми на ДНК във всички сложни организми. В края на краищата, ентропията и по-зловредните сили като хищници и паразити неспирно подяждат правото на организма на живот и не прощават немарливите инженерни решения.

А много от примерите за лошо устройство в животинското царство се оказват врели-некипели. Да вземем забележката в една книга на известен когнитивен психолог, че естественият подбор е бил безсилен да премахне крилете на коя да е птица, поради което пингвините са обременени с криле, макар че не могат да летят. Двойна грешка. Птицата моа не и имала и следа от крило, а пингвините използват крилете си за летене – под водата.

В еволюцията на птичите криле няма нищо загадъчно. Половин крило няма да ти позволи да се рееш като орел, но ще ти даде възможност да планираш или да парашути­раш от дърветата (както правят много съществуващи животни), а също и да скачаш или да се изхвърляш на тласъци, докато тичаш, като пиле, опитващо се да избяга от фермера. Палеонтолозите не са единодушни по въпроса кой междинен етап се подкрепя по-добре от вкаменелостите и аеродинамиката, но в това няма нищо утешително за един креационист или социален учен.

Теорията за еволюцията на крилата на насекомите, предложена от Джоуел Кингсолвър и Мими Кьол, която далеч не опровергава адаптационизма, е всъщност един от най-прекрасните му моменти. Малките студенокръвни животни като насекомите се мъчат да регулират температурата си. Поради високата стойност на съотношението между повърхността и обема си те се загряват и охлаждат бързо. (Затова навън няма буболечки през студените месеци; зимата е най-добрият инсектицид.) Може би възникващите крила на насекомите са се развили първо като регулируеми слънчеви панели, които са попивали слънчевата енергия, когато навън е по-студено, и са разсейвали топлината, когато е по-топло. Чрез термодинамични и аеродинамични анализи Кингсолвър и Кьол показват, че прото-крилата, прекалено малки за летене, са били ефективни топлоомбенници. Колкото повече се уголемявали, толкова по-ефективни ставали в топлорегулацията, макар че достигнали до точката на намаляваща възвращаемост. Тази точка е в диапазона от размери, в който панелите могат да служат успешно и като крила. Отвъд тази точка те стават все по-полезни за летене, нараствайки все повече и повече, чак до сегашния си размер. Естественият подбор би могъл да подтиква към все по-големи крила в диапазона от никакви крила до настоящите крила, с постепенна промяна на функцията при междинните размери.

Как тогава работата е била изопачена до нелепата история, че един ден някое древно насекомо е излетяло, размахвайки невидоизменените си слънчеви панели, и оттогава насам всички насекоми вече го правят? Отчасти това е недоразбиране на един термин, използван от Гулд, екзаптация, което означава адаптацията на стар орган към нова функция (Дарвиновата „пре-адаптация“) или адаптацията на един не-орган (части от кост или тъкан) до орган с функция. Много читатели интерпретираха това като нова теория на еволюцията, заменила адаптацията и естествения подбор. Не е така. Още веднъж: сложното устройство е причината. Понякога машина, проектирана за сложна, невероятна задача може да бъде притисната да върши нещо по-просто. Една книга с карикатури, наречена „101 приложения за умрял компютър“, показва компютър, използван като преспапие, аквариум, лодъчна котва и т.н. Хуморът произтича от възлагането на една сложна техника да върши скромна функция, която и по-примитивни устройства могат да изпълняват. Никога обаче няма да има книга с карикатури, наречена „101 приложения за умряло преспапие“, която да показва преспапие, използвано като компютър. Така стоят нещата и с екзаптацията в живия свят. От инженерна гледна точка е минимална вероятността един орган, създаден за дадена цел, да се използва ей така, изведнъж, за някаква друга цел, освен ако тази цел не е съвсем елементарна. (А дори и тогава нервната система на животното трябва често да се приспособи, за да открие и запази новата употреба.) Ако новата функция изобщо е трудна за осъществяване, естественият подбор трябва да е преработил и видоизменил частта значително, както е сторил, за да снабди съвременните насекоми с крилата им. Мухата, изплъзваща се на вбесен човек, може да забави бързия си полет, да зависне, да направи обратен завой на място, да лети с главата надолу, да направи лупинг и тоно и да кацне на тавана, всичко това за по-малко от секунда. Както отбелязва една статия, озаглавена „Механичното устройство на крилата на насекомите“: „Фините детайли в техническото устройство и конструкцията, които никой създаден от човека аеродинамичен профил не може да достигне, разкриват колко забележително приспособени са крилата на насекомите към въздушната акробатика на летенето“. Еволюцията на крилата на насекомите е довод в полза на естествения подбор, а не против него. Една промяна в еволюционния натиск не е същото като липса на еволюционен натиск.

В по-ново време компютърните симулации от новата сфера на изкуствения живот демонстрираха способността на естествения подбор да развива организми със сложни адаптации. А какво по-добро доказателство от любимия на всички пример за сложна адаптация – окото? Компютърните учени Дан Нилсон и Сузане Пелгер симулирали трислойна плочка виртуална кожа, подобна на светлочувствителното петно на примитивен организъм. […]  За всеобщо задоволство, моделът еволюирал в сложно око направо на компю­търния екран. Плочката се назъбила, а после хлътнала като чашка; прозрачният слой се удебелил, за да запълни чашката, и изпъкнал, образувайки роговица. Вътре в прозрачния пълнеж на точното място се появила сферична леща с по-висок показател на пречупване, сходна в множество тънки подробности с отличното оптично устройство на рибешкото око. За да преценят колко дълго се развивало окото в реално, а не в компютърно време, Нилсон и Пелгер приели песимистични предпоставки за наследствеността, изменчивостта в популацията и големината на еволюционното предимство, като дори принудили мутациите да стават само в една част от „окото“ при всяко поколение. Въпреки всичко цялата поредица, при която плоската кожа се превърнала в сложно око, отнела само 400 000 поколения – един геологически миг.

Направих преглед на съвременната аргументация в полза на естествения подбор, защото много хора са враждебно настроени към него.  Отново и отново чувам възраженията – теорията образува порочен кръг, какъв смисъл от половин око, как може от случайни мутации да възникне структура, не е имало достатъчно време…  Хората отчаяно искат дарвинизмът да се окаже погрешен. Според диагнозата на Денет в „Опасната идея на Дарвин“, естественият подбор внушава, че Вселената, включително и човешката природа, няма план. Несъмнено това е една от причините, но друга такава е, че хората, които изучават ума, биха предпочели да не им се налага да мислят как се е развил той, защото това ще хвърли в хаос техните лелеяни теории. Различни учени са твърдели, че умът е снабден по рождение с 50 000 понятия (включително „карбуратор“ и „тромбон“), че капацитетни ограничения не позволяват на човешкия мозък да решава задачи, рутинно решавани от пчелите, че езикът е създаден по-скоро за красота, отколкото за употреба, че туземците убиват бебетата си, за да предпазят екосистемата да не се пренасели с хора, че децата хранят подсъзнателно желание да се сношават с родителите си и че хората могат да бъдат обусловени да се радват на мисълта за изневярата на брачния си партньор също толкова лесно, колкото и да се разстройват от тази мисъл. Когато им бъде посочено, че тези твърдения са еволюционно невероятни, те нападат теорията на еволюцията, вместо да премислят твърденията. Усилията, хвърлени от академиците да оборят дарвинизма, са наистина забележителни.

Защо изобщо са се развили мозъците? Отговорът се крие в ценността на информацията, която мозъците са конструирани да обработват.
Всеки път, когато си купите вестник, вие плащате за информация. Икономистите теоретици обясняват защо: информацията носи полза, за която си струва да се плати. Животът е избор сред хазартни възможности. Човек завива наляво или надясно на разклона на пътя, остава с Рик или тръгва с Виктор, знаейки, че никой от двата избора не гарантира благополучие или щастие; най-доброто, което можеш да направиш, е да пресметнеш шанса си. Оголено до самата си същност, всяко решение в живота се свежда до избора кой лотариен билет да си купиш.

Повечето организми не купуват лотарийни билети, но всички избират между хазартни възможности всеки път, когато телата им имат възможност да се движат в повече от една посока. Те би трябвало да са готови да „платят“ за информацията – с тъкани, енергия и време, – ако разходите са по-ниски от очакваната възвращаемост в храна, безопасност, възможности за чифтосване и други ресурси, всичките оценявани в крайна сметка чрез очаквания брой оцелели потомци. При многоклетъчните животни информацията се събира и преобразува в рентабилни решения от нервната система.

Често пъти повечето информация носи по-голямо възнаграждение и си заслужава допълнителните разходи. Ако някъде в квартала ти има заровен сандък със съкровище, дори само информацията дали той се намира на север или на юг е от полза, защото намалява двойно времето ти за копаене.[…]
Способността за учене превръща еволюционния проблем от търсене на игла в купа сено в търсене на игла с някой, който ти казва, когато я наближиш.

Ефектът на Болдуин вероятно е изиграл голяма роля в еволюцията на мозъците. В противовес на предпоставките на стандартната социална наука ученето не е някакъв връх в еволюцията, достигнат едва неотдавна от хората. Всички, освен най-елементарните животни, учат. Именно затова ментално простички създания като плодовите мушици и морските охлюви са били удобни обекти за невроучените, търсещи невронното въплъщение на ученето. Ако способността за учене е била налице у един ранен предшественик на многоклетъчните животни, тя може да е насочвала еволюцията на нервните системи към техните специализирани схеми, дори и когато тези схеми са толкова сложни, че естественият подбор не би могъл да ги открие самостоятелно.

Дали чудесните алгоритми на животните не са прости „инстинкти“, които ние сме изгубили или надхвърлили? Често се твърди, че хората нямат инстинкти, освен вегетативните функции; твърди се, че ние разсъждаваме и действаме гъвкаво, освободени от специализираните механизми. Двуногото без пера несъмнено разбира астрономията по начин, по който двуногото с пера не я разбира! Така си е, но това не е, защото ние имаме по-малко инстинкти от другите животни; то е, защото имаме повече. Превъзнасяната ни гъвкавост се дължи на множество инстинкти, сглобени в програми и хвърлени в конкуренция. Дарвин нарича човешкия език, образеца на гъвкаво поведение, „инстинкт за усвояване на изкуство“,  а неговият последовател Уилям Джеймс продължава мисълта му: “И защо различните животни вършат привидно странни за нас неща при наличието на такива чудновати стимули? Защо например кокошката се примирява със скуката да мъти такова ужасно безинтересно множество обекти, каквото е едно люпило яйца, освен ако няма някакво пророческо предчувствие за резултата? Единственият отговор е ad hominem. Ние можем да тълкуваме инстинктите на животните само чрез онова, което знаем за нашите собствени инстинкти. Защо хората винаги лягат, ако имат възможност, на меки легла, а не на твърди дъски? Защо сядат край печката в студен ден? Защо вътре в помещение те застават в 99% от случаите с лице към центъра, а не към стената? Защо предпочитат овнешко печено и шампанско пред сухари и езерна вода? Защо девойката привлича вниманието на младежа дотолкова, че всичко, свързано с нея, му изглежда по-важно и значимо от каквото и да било друго в света? Не може да се каже нищо друго, освен че такива са човешките привички, а всяко създание харесва своите привички и ги следва като нещо разбиращо се от само себе си. Науката може да се заеме да разгледа тези привички и да намери, че повечето от тях са полезни. Но те биват следвани не заради полезността си, а защото в момента на следването им ние чувстваме, че това е единственото уместно и естествено нещо, което да направим. Дори и един човек на милион, когато вечеря, не си мисли за полезността. Той яде, защото храната има хубав вкус и го кара да иска още. Ако го запитате защо иска да яде още от нещото с такъв вкус, вместо да ви отдаде почит като на философ, той вероятно ще ви се изсмее като на глупак…
Така вероятно се чувства и всяко животно по отношение на конкретни неща, които обикновено прави при наличието на конкретни обекти. За мътещата кокошка навярно би изглеждала чудовищна мисълта, че в света може да има създание, за което едно люпило яйца да не представлява изключително привлекателен и ценен обект, който никога не можеш да се наситиш да мътиш, какъвто е то за нея.

Не обичам да се разпростирам в дефиниции, но опрем ли до съзнанието, нямаме друг избор, освен да започнем с разплитане на значенията. Понякога „съзнание“ се използва като приповдигнат синоним на „интелигентност“. Съществуват обаче три по-специализирани значения, добре разграничени от лингвиста Рей Джакендоф и философа Нед Блок.
Едното е самопознанието. Сред разнообразните хора и обекти, за които може да има информация едно интелигентно същество, е и самото то.
Вторият смисъл е достъп до информация. Аз питам: „Какво си се умислил?“ В отговор ти ми разказваш съдържанието на бляновете си, плановете си за деня, болежките и сърбежките си, както и цветовете, формите и звуците пред теб. Но не можеш да ми разкажеш за ензимите, отделяни в стомаха ти, текущите параметри на сърцето и пулса ти, изчисленията в мозъка ти, които възпроизвеждат триизмерни образи от двуизмерни ретини, правилата на синтаксиса, които редят думите, докато говориш, нито поредицата от мускулни съкращения, благодарение на които вдигаш чаша. Това показва, че масата от информационна обработка в нервната система попада в две хранилища. Едното, обхващащо зрителните явления и съдържанието на краткосрочната памет. Другото хранилище, което обхваща автономните (идващи отвътре) реакции, вътрешните изчисления в основата на зрението, езика и движението, както и потиснатите желания или спомени (ако има такива), не е достъпно за тези системи. Понякога информацията може да преминава от едното хранилище в другото.
И накрая стигаме до най-интересния от всички смисли, сетивната съзнателност [sentience]: субективното преживяване, осъзнаването на явленията, непосредствените усещания, първо лице сегашно време, „какво е усещането“ да бъдеш или да правиш нещо, ако трябва да питаш, никога няма да разбереш.

Общият принцип е, че всеки информационен процесор трябва да получава ограничен достъп до информация, защото информацията носи както ползи, така и разходи.
Единият разход е пространството – хардуерът, който съхранява информацията. Това ограничение е много разбираемо за собствениците на микрокомпютри…
Вторият разход, свързан с информацията, е времето. Така както човек не може да съхрани всички партии шах в един мозък, по-малък от размера на Вселената, така не може и мислено да проиграе всички партии шах в рамките на един живот, по-кратък от възрастта на Вселената (10 на степен 18 секунди).
Третият разход са ресурсите. Информационната обработка изисква енергия. Това е очевидно за всеки, който е удължавал живота на батерията на лаптопа си, като е забавял процесора или е ограничавал достъпа до информация на диска. Мисленето също е скъпо.

Всеки интелигентен субект, въплътен в материя, работещ в реално време и подчинен на законите на термодинамиката, трябва да бъде ограничен в достъпа си до информация. Трябва да се допуска само информацията, релевантна на текущата задача. Това не означава, че субектът трябва да носи наочници или да страда от амнезия. Информацията, която е ирелевантна в даден момент за дадена цел, може да е релевантна в друг момент за друга цел. Затова информацията трябва да е маршрутизирана. Информацията, която винаги е ирелевантна за изчислението, трябва да е изолирана перманентно. Информацията, която понякога е релевантна, а понякога ирелевантна, трябва да е достъпна за изчислението, когато е релевантна, доколкото това е предвидимо. Тази структурна спецификация обяснява защо в човешкия ум съществува достъпно съзнание и освен това ни позволява да разберем някои от особеностите му.

Достъпното съзнание има четири явни характеристики.
Първо, ние съзнаваме, в една или друга степен, едно богато поле от усещания – цветовете и формите, звуците и миризмите, натиска и болката в кожата.
Второ, части от тази информация могат да попаднат под прожектора на вниманието, да бъдат извиквани в краткосрочната памет и отпращани от нея и да подхранват съзнателните ни размишления. Трето, усещанията и мислите са емоционално обагрени – приятни или неприятни, интересни или противни, вълнуващи или успокояващи.
Третата забележителна черта на достъпното съзнание е емоционалната окраска на преживяването. Ние не само регистрираме събитията, но ги регистрираме като приятни или болезнени. Това ни кара да предприемем стъпки за увеличаване на първите и намаляване на вторите, сега и за в бъдеще. Във всичко това няма нищо загадъчно.
Четвъртата характеристика на съзнанието е насочването на контрола към един управляващ процес – нещо, което ние преживяваме като собствена личност, воля, Аз.
Всяка от тези характеристики пренебрегва някаква информация в нервната система, очертавайки магистралите на достъпното съзнание. И всяка има ясна роля в адаптивната организация на мисленето и възприятието, служеща на рационалното решаване и действие.

Психологът Джон Андерсън е направил обратно конструиране на процеса на припомняне при хората и е доказал, че ограниченията на паметта не са страничен резултат от кашкавия ѝ материал. Както обичат да казват програмистите: „Това не е бъг, а характеристика“. В една оптимално проектирана система за извличане на информация даден запис би трябвало да се извиква само когато релевантността му надхвърля разходите за извличането му.

Единственото предсказание на футурологията, което без съмнение е вярно, е, че в бъдеще днешните футуролози ще изглеждат глупаво. Крайните постижения на изкуствения интелект са неизвестни и ще зависят от безброй практически превратности, които ще бъдат откривани едва на ход.

Те са направени от месо.
– Месо?…
– Няма съмнение. Събрахме няколко от различни части на планетата, отнесохме ги на нашите разузнавателни кораби, изследвахме ги от край до край. Те са изцяло от месо.
– Това е невъзможно. Ами радиосигналите? Посланията към звездите?
– Те използват радиовълни, за да разговарят, но сигналите не идват от тях. Сигналите идват от машините.
– А кой е направил машините? С него искаме да осъществим контакт.
– Те са направили машините. Това се опитвам да ти обясня. Месото е направило машините.
– Това е абсурдно. Как може месо да направи машина? Искаш от мен да повярвам, че има съзнаващо месо.
– Не го искам от теб, а ти го казвам. Тези създания са единственият съзнателен вид в този сектор и те са от месо.
– Може би са като орфолеите. Нали знаеш, интелект на въглеродна основа, който преминава през месна фаза.
– Не. Те се раждат като месо и умират като месо. Изучавахме ги в продължение на няколко техни жизнени цикъла, което не отне много време. Имаш ли представа колко дълго живее едно месо?
– Спести ми го. Добре, може би са само отчасти месо. Нали знаеш, като уедилеите. Глава от месо с мозък от електронна плазма вътре.
– Не, помислихме и за това, защото те наистина имат глави от месо като уедилеите. Нали ти казах, изследвахме ги. Те са изцяло и само от месо.
– Никакъв мозък?
– А, имат си мозък. Само дето и той е от месо!
– Ами тогава… кое е това, което мисли?
– Ти май не разбираш, а? Мозъкът мисли. Месото.
– Мислещо месо? Искаш от мен да повярвам, че има мислещо месо!
– Да, мислещо месо! Съзнаващо месо! Обичащо месо. Мечтаещо месо. Цялата работа е в месото! Схващаш ли вече картинката?
(
разказ на научнофантастичния писател Тери Бисон)

Зрителните илюзии са запленявали хората дълго време. Илюзиите не са просто куриози; те са задавали интелектуалната проблематика на западната мисъл векове наред. Скептическата философия, стара колкото самата философия, поставя под съмнение способността ни да знаем каквото и да било, като ни натрива носа с илюзиите: греблото във водата, което изглежда пречупено, кръглата кула, която отдалече изглежда плоска, студеният пръст, който усеща хладката вода като гореща, докато горещият пръст я усеща като студена.

Учените, изучаващи възприятието, заемат по-оптимистична позиция. Зрението може и да не работи винаги, но би трябвало да се удивляваме, че изобщо работи. През повечето време ние не се блъскаме в стени, не захапваме пластмасови плодове и успя­ваме да познаем майка си. Задачата със създаването на робот показва, че това не е малък подвиг. Средновековните философи грешали, като смятали, че обектите удобно разпръскват миниатюрни копия на самите себе си във всички посоки, а окото улавя няколко и възприема формата им непосредствено. Бихме могли да си представим едно създание от научната фантастика, което обхваща един обект с шублер, ръчка го със сонди и дълбокомери, прави гумени отливки, взима му ядкова проба и откъсва парченца за биопсия. Истинските организми обаче не разполагат с подобен лукс. Когато възприемат света чрез зрението си, те трябва да използват падащата светлина, отразя­ваща се от обектите му, които се проектират върху всяка ретина като двуизмерен калейдоскоп от пулсиращи, местещи се ивици. Мозъкът някак си анализира тези подвижни колажи и достига до впечатляващо точна представа за околните обекти, които са ги породили.

Тази точност е впечатляваща, защото задачите, които решава мозъкът, са буквално нерешими. Както видяхме в Глава 1, обратната оптика – извличането на формата и материята на даден обект от неговата проекция, е „лошо формулирана задача“, задача, която, така както е поставена, няма еднозначно решение. Една елипсовидна форма върху ретината може да се дължи на овал, гледан директно, или на кръг, видян под наклон. Едно сиво петно може да произхожда от снежна топка в сенките или от буца въглища на слънце. Зрението е еволюирало така, че да превръща тези лошо формулирани задачи в решими чрез добавянето на предпоставки – предположения за това как най-често е изграден светът, в който сме се развивали. Например аз ще обясня как човешката зрителна система „приема“, че материята е плътна, повърхностите са еднородно оцветени, а обектите не се напъват да се подредят в объркващи конфигурации. Когато настоящият свят прилича в общи линии на средата на предците ни, ние виждаме света такъв, какъвто е. Когато попаднем в някакъв екзотичен свят, където предпоставките са нарушени – заради поредица злополучни съвпадения или защото някой лукав психолог е съчинил свят, който да нарушава предпоставките, – ние ставаме жертва на илюзия. Затова и психолозите са обсебени от илюзиите. Те разобличават предпоставките, които естественият подбор ни е вградил, за да можем да решаваме нерешими задачи и да знаем – през повечето време – какво има наоколо.

Ако зрението не осигуряваше описание, всяка ментална способност – езикът, ходенето, хващането, планирането, въображението – щеше да има нужда от собствена процедура за умозаключението, че трапецът върху ретината е правоъгълник в света.  Когато зрението направи извод за формата на един обект, който е произвел дадена конфигурация върху ретината, всички части на ума могат да използват това откритие. Макар че някои части на зрителната система канализират информацията към схемите за двигателен контрол, които трябва да реагират бързо на движещи се цели, системата като цяло не е обвързана с един вид поведение. Тя създава описание или изображение на света, изразяващо се в обекти и триизмерни координати, а не в ретинални изображения, и го записва на дъската, която всички ментални модули могат да четат.

Зрителната система мрази съвпаденията – тя приема, че един правилен образ идва от нещо, което наистина е правилно, а не само изглежда така поради някаква благоприятна подредба на иначе неправилна форма.

Координацията на ретиналната рамка с рамката на вътрешното ухо оказва едно изненадващо влияние върху живота ни: тя причинява морска болест. Обикновено, когато се движите, два сигнала работят в синхрон – преместванията на текстурата и цвета в зрителното поле и съобщенията за силата на тежестта и инерцията, изпращани от вътрешното ухо. Ако обаче се движите затворени в някакъв контейнер от типа на кола, кораб или закрита носилка – еволюционно безпрецедентни начини за придвижване, – вътрешното ухо ви казва: „Движиш се“, ала стените и подът казват: „Стоиш на едно място“. Морската болест се предизвиква от това несъответствие, а стандартните методи за избягването ѝ са: не чети; погледни през прозореца; гледай хоризонта.
Много астронавти страдат хронично от „космическа болест“, защото в космоса няма гравитационен сигнал, което е доста крайно разминаване между гравитацията и зрението. (Космическата болест се измерва с гарни, единица, наречена на Джейк Гарн, републиканския сенатор от Юта, който проиграва мястото си във финансовата подкомисия за НАСА, заради най-екстремната екскурзия – пътуване в космоса. Космически кадет Гарн влиза в историята като шампион по повръщане на всички времена.) И още по-зле, интериорът на космическия кораб не дава на астронавтите отправна рамка, съобразена със света, понеже проектантите преценили, че без гравитация понятията „под“, „таван“ и „стени“ са безсмислени, така че спокойно можели да наредят инструменти на всичките шест повърхности.
Астронавтите, за нещастие, носят със себе си своите земни мозъци и буквално се изгубват, освен ако не спрат и не си кажат сами: „Ще приема, че тази посока е „нагоре“, тази е „напред““ и т.н. Това има ефект за известно време, но ако погледнат през люка и видят твърдата земя над себе си или зърнат колега астронавт носещ се с главата надолу, у тях се надига вълна от гадене. Космическата болест създава грижи на НАСА и то не само заради спада на производителността през скъпото летателно време; можете сами да си представите усложненията от едно повръщане при нулева гравитация. Това ще засегне и тепърва развиващата се технология на виртуалната реалност, при която човек носи широкоъгълен шлем, показващ изкуствения свят, профучаващ край него. Оценката на „Нюзуик“: „Най-драйфо-генното изобретение след панаирджийската въртележка. Ние предпочитаме „Будвайзер“.

Защо, по дяволите – или по земята, или в космоса – едно несъответствие между зрението и гравитацията или инерцията трябва да води не до какво да е, а тъкмо до гадене? Какво общо има горе и долу с червата? Психологът Майкъл Трайсман предлага едно правдоподобно, макар и още недоказано обяснение. Животните повръщат, за да изхвърлят токсините, които са изяли, преди тези токсини да им навредят още повече. Голям брой естествено възникнали токсини въздействат на нервната система. Това повдига проблема, пред който е изправена Ингрид Бергман в „Знаменито“: как разбираш, че си бил отровен? Преценката ти ще бъде размътена, но това ще повлияе и на преценката ти дали преценката ти е размътена! В по-общ план, как един повреден детектор да направи разлика между повреда в мозъка и коректно отчитане на необичайна ситуация? (Стара автомобилна лепенка: „Светът изпитва технически проблеми. Не пренастройвайте ума си“)
Силата на тежестта, разбира се, е най-стабилната, предсказуема характеристика на света. Ако две части на мозъка са на различно мнение относно нея, има вероятност едната от тях или и двете да са повредени или пък сигналите, които получават, да са забавени или изопачени.
Правилото би било: ако мислиш, че силата на тежестта прави номера, значи си натровен; изхвърли останалото от отровата, веднага.

Уолас обаче твърдял, че умът е конструиран прекалено сложно за нуждите на еволюиращите хора и не може да бъде обяснен чрез естествения подбор. Вместо това „един по-висш разум е насочвал развитието на човека в определена посока и със специална цел“. И ти ли…!

Уолас станал креационист, когато забелязал, че събирачите – „диваците“, както ги наричали през XIX в. – били биологически еднакви със съвременните европейци. Имали мозъци със същия размер и лесно биха могли да се приспособят към интелектуалните изисквания на съвременния живот. Но за събираческия начин на живот, който бил също така и животът на нашите еволюционни предци, не бил необходим интелект на такова ниво и той просто нямал повод да блесне. Как тогава е възможно да се е развил в отговор на потребностите на събираческия начин на живот?
Парадоксът на Уолас, очевидната еволюционна безполезност на човешкия интелект, е централен проблем на психологията, биологията и научния светоглед.
Стивън Джей Гулд, в едно проникновено есе върху Дарвин и Уолас, вижда Уолас като краен адаптационист, който пренебрегва възможността за преадаптации – адаптивни структури, които са „по случайност благоприятни за други роли, ако бъдат доразвити“ (като например челюстните кости, превърнали се в кости на средното ухо) и „характеристики, които възникват без функции…, но остават налични за по-късни вторични адаптации“ (като палеца на пандата, който всъщност е преустроена кост на китката).  Съгласен съм с Гулд, че мозъкът е бил преадаптиран за новости като висшата математика и шаха, но това е само заявяване на кредо от страна на хора като нас, които вярват в естествения подбор; и едва ли би могло да се окаже погрешно. То обаче повдига въпроса кой или какво извършва доразвиването или преадаптацията и защо първоначалните структури са били подходящи за преадаптация.

Уолас изгубил пътя не защото бил прекалено много адаптационист, а защото бил слаб лингвист, психолог и антрополог (ако го съдим – несправедливо – според съвременните критерии). Той съзрял пропаст между простото, конкретно, тук-и-сега мислене на събираческите народи и абстрактната рационалност, упражнявана в съвременни занимания като науката, математиката и шаха. Само че пропаст няма. Уолас, да му отдадем дължимото, бил изпреварил времето си, осъзнавайки, че събирачите не стояли на по-ниските стъпала на някаква биологическа стълбица. Но грешал за техния език, мислене и начин на живот. Успешният живот като събирач е по-трудна задача от висшата математика и шаха. Както видяхме в Глава 3, хората от всички общества имат думи за абстрактни понятия, предвидливост отвъд простите потребности и съчетават, сравняват и разсъждават по общи теми, които не апелират непосредствено към сетивата им. И хората навсякъде използват умело тези си способности, за да надхитрят защитите на местната флора и фауна. Скоро ще видим, че всички хора, още от люлката, се занимават с някакъв вид научно мислене. Всички ние сме примитивни физици, биолози, инженери, психолози и математици. Благодарение на тези вродени таланти ние функционираме по-добре от роботите и сме опустошили планетата.

Интуитивната ни наука се различава от онова, което правят хората с бели престилки. Макар че повечето от нас няма да се съгласят с Люси от „Фъстъците“, че платанът дава плат, врабчетата израстват в орли, които ядем на Деня на благодарността, и че можеш да определиш възрастта на едно дърво, като преброиш листата му, нашите убеждения понякога са не по-малко налудничави. Децата настояват, че парче стиропор няма никакво тегло и че хората знаят резултата от събития, които не са видели или чули. Те израстват във възрастни, които смятат, че топка, излетяла от спираловидна тръба, ще продължи да се движи по спираловидна траектория и че поредица от ези ще увеличи вероятността монетата да падне на тура.

За да направим обратно конструиране на нашите способности за разсъждение, трябва да започнем с парадокса на Уолас и човешките разсъждения  . За да го решим, трябва да разграничим интуитивните наука и математика, които са част от рожденото право на човека, от съвременната, институционализирана версия, която на повечето хора им идва нанагорно. След това ще можем да изследваме как работят интуициите ни, откъде произхождат и как биват доразвити и шлифовани, за да постигнат виртуозните изпълнения на съвременната цивилизация.

Има няколко причини не всички да сме учени.  Да не се развием до истински учени е цената на знанието. Науката е скъпа и не става дума само за ускорителя на елементарни частици, а и за елементарния анализ на причина и следствие според законите на индукцията на Джон Стюарт Мил. Неотдавна останах недоволен от хляба, който бях изпекъл, понеже стана прекалено сух и шуплест. Затова увеличих водата, намалих маята и понижих температурата. И до ден днешен не знам коя от тези манипулации се оказа от значение. Ученият в мен знаеше, че правилната процедура е да изпробвам всичките осем логични комбинации на факториела

Друга причина да бъдем само що-годе учени е, че нашите мозъци са формирани с цел приспособеност, а не истина. Понякога истината е адаптивна, но понякога не е. Конфликтите на интереси са присъщи на човешката ситуация (вж. Глави 6 и 7) и ние обикновено искаме да се наложи нашата версия на истината, а не истината изобщо.

Дори най-умните бебета имат много да учат. Децата израстват в един свят от пясък, велкро, лепило, топки „Нърф“, лепнещи от статично електричество балони, семена на глухарчета, бумеранги, дистанционни за телевизор, предмети, окачени на почти невидима корда, и безброй други обекти, чиито специфични свойства разбиват общите очаквания на нютоновите закони. Преждевременната зрялост, която бебетата проявяват в лабораторията, не ги освобождава от необходимостта да изучават обектите; то прави ученето възможно. Ако децата не разчленяваха света на обекти или ако бяха готови да повярват, че обектите могат по магия да изчезват и да се появяват отново къде ли не, нямаше да имат опорни точки, на които да опрат откритията си за лепливостта, пухкавостта, кашкавостта и т.н. Нито пък биха могли да развият интуициите, намерили израз в теорията на Аристотел, в теорията за тласъка, в теорията на Нютон или в теорията на Уили Койота. Една интуитивна физика, съответстваща на нашия средноголям свят, трябва да включва трайната материя и нейните закономерни движения, а бебетата виждат света според тези категории още от самото начало.

Работи ли мозъкът с логика? Постиженията на студентите при решаването на логически задачи не са радостна картинка. В стаята има няколко археолози, биолози и шахматисти. Никой от археолозите не е биолог. Всички биолози са шахматисти. Какво, ако изобщо нещо, следва от това? Мнозинството студенти заключават, че никой от археолозите не е шахматист, което е неправилно. Никой не заключава, че някои от шахматистите не са археолози, което е правилно. Всъщност една пета твърдят, че от тези предпоставки не следват никакви верни заключения

Умослепотата не се причинява от истинска слепота, нито от умствена изостаналост като например синдрома на Даун. Тя е живо напомняне, че съдържанието на света не може да бъде опознато просто така, а трябва да бъде схванато с подходящи ментални механизми. Дори самите обекти са някакъв вид илюзия. Бъкминстър Фулър бе написал: „Всичко, което сте научили… като „очевидно“, става все по-малко очевидно, когато започнете да изучавате вселената. Например във вселената няма твърди тела. Няма дори и намек за твърдо тяло. Няма абсолютни континууми. Няма повърхности. Няма прави линии“.
В някакъв друг смисъл, разбира се, светът наистина има повърхност, столове, зайци и умове. Те са възли, конфигурации и вихри от материя и енергия, които се подчиняват на свои собствени закони и предизвикват вълнички в онзи сектор от време-пространството, в който живеем дните си. Те не са социални конструкти, нито парчета недосмляно говеждо, което Скрудж обвинява за това, че му се привижда призракът на Марли. Но за един ум, необорудван да ги намери, те все едно не съществуват. Както се изразява психологът Джордж Милър: „Върховното интелектуално постижение на мозъка е действителният свят… [Всичките] фундаментални аспекти на действителния свят на нашия опит са адаптивни интерпретации на действително действителния свят на физиката“.

Тверски, Канеман, Гулд, Пиатели-Палмарини и много социални психолози са стигнали до извода, че умът не е създаден да схваща законите на вероятността, дори и тези закони да управляват вселената. Мозъкът може да обработва ограничени количества информация, така че вместо да изчислява теореми, той използва приблизителни общи правила. Едно правило е: колкото по-запомнящо се е дадено събитие, толкова по-вероятно е то да се случи. (Мога да си припомня неотдавнашна кървава самолетна катастрофа, следователно самолетите са несигурни.) Друго правило е: колкото повече един индивид прилича на стереотипа, толкова по-вероятно е той да попада в тази категория. (Линда отговаря на образа на касиерка феминистка повече, отколкото на образа на касиерка, така че е по-вероятно да е касиерка феминистка.)

Въпреки че късогледото игнориране си остава необяснено, Шелинг долавя нещо важно за психологията му, когато открива корените на парадокса на самоконтрола в модулността на ума. Той забелязва, че „хората понякога се държат така, сякаш имат две личности, една, която иска чисти бели дробове и дълъг живот, и друга, която обожава тютюна, или една, която иска стегнато тяло, и друга, която иска десерт, или една, която жадува да се усъвършенства, като чете Адам Смит за самоконтрола… и друга, която предпочита да гледа стар филм по телевизията. Двете са в непрекъсната борба за контрола“. Когато духът е силен, но плътта е слаба, като при колебанието относно провалящия диетата десерт, ние усещаме два много различни типа мотиви да се борят вътре в нас, единият, откликващ на гледките и миризмите, а другият – на лекарския съвет. А какво става, когато наградите са от един и същи вид, примерно един долар сега срещу два долара утре? Може би скорошната награда задейства някаква схема за работа със сигурни неща, а далечната – схема за залагане на несигурно бъдеще. Едната надделява над другата, сякаш целият човек е проектиран да вярва, че врабче в ръката е по-добре от орел в небето. В съвременната среда, с нейното надеждно знание за бъдещето, това често води до ирационални избори. Но предците ни може да са били прави, като са правили разлика между онова, което определено е приятно сега, и онова, за което се предполага или разправя, че щяло да е по-приятно утре. Дори днес отлагането на удовлетворението понякога се наказва поради несигурността на човешкото знание. Пенсионните фондове фалират, правителствата нарушават обеща­нията си, а лекарите обявяват, че всичко, което са ви казвали, че е вредно, е полезно, и обратното.

Много хора смятат, че според теорията за себичния ген „животните се опитват да разпространят гените си“. Това е изопачаване на фактите и изопачаване на теорията. Животните, в това число и повечето хора, не знаят нищо за генетиката и още по-малко пък ги е грижа за нея. Хората обичат децата си не защото искат да разпространяват гените си (съзнателно или несъзнателно), а защото не могат другояче. Тази обич ги кара да се стараят да поддържат децата на топло, нахранени и в безопасност. Себични са не действителните мотиви на човека, а метафоричните мотиви на гените, които изграждат човека. Гените „се опитват“ да разпространяват себе си, организирайки животинските мозъци така, че животните да обичат роднините си и да се опитват да ги пазят на топло, нахранени и в безопасност.

Объркването идва от това, че гените на хората се възприемат като тяхното истинско Аз, а мотивите на гените им – като техните най-дълбоки, най-истински подсъзнателни мотиви. Оттук е лесно да се изведе циничната и некоректна поука, че всяка обич е лицемерна. Това смесва истинските мотиви на човека с метафоричните мотиви на гените. Гените не са кукловоди; те са действали като рецепти за изграждането на мозъка и тялото и после са се оттеглили. Те живеят в паралелна вселена, разпръснати между телата, със свои собствени цели.

Тялото е окончателната преграда пред емпатията. Твоят зъбобол мен просто не ме боли така, както теб. Гените обаче не са затворници в телата; един и същи ген живее в телата на много членове на рода едновременно. Разпръснатите копия на един ген се зоват едни други, като надаряват телата с емоции. Обичта, състраданието и емпатията са невидимите нишки, които свързват гените в различните тела. Те са най-голямото приближение до усещане на чужда болка, което можем някога да изпитаме. Когато на един родител му иска да можеше да заеме мястото на детето си, на което предстои операция, онова, което го кара да изпитва тази най-безкористна емоция, не е биологичният му вид, групата или тялото му – това са неговите себични гени.

Хората навсякъде се стремят към една призрачна субстанция, наречена авторитет, превъзходство, достойнство, надмощие, високопоставеност, почит, реноме, позиция, превес, престиж, ранг, уважение, репутация, респект, положение, издигнатост или статус. Хората гладуват, рискуват живота си и пропиляват богатството си в преследване на парченца лентички и метал. Икономистът Торстейн Веблен отбелязва, че хората жертват много неща от първа необходимост, за да създадат един у друг впечатлението, че откликват на „по-висша, духовна нужда“.
Статусът и добродетелта са близки в човешкия ум, както личи от думи като рицарски, първокласен, кавалерски, джентълменски, благороден, аристократичен и царствен и техните противоположности просташки, нискокачествен, второкачествен, низък, мръсен, недодялан, нищ, долнопробен. Стане ли дума за подробностите от външния вид, ние изразяваме възхищението си за изискания вкус, използвайки морални метафори като правилен, добър, верен и безупречен и критикуваме размъкнатостта с нотки, обикновено запазени за греха – нагласа, която историкът на изкуството Куентин Бел нарича „шивашки морал“. Може ли изобщо това да е начин за изграждане на интелигентен организъм? Откъде идват тези могъщи мотиви?
Много животни използват безсмислени украси и ритуали, а причините на подбора вече не са загадка. Основната идея е следната. Създанията се различават в способността си да вредят и да помагат на другите. Някои са по-силни, по-свирепи или по-отровни; някои имат по-добри гени или са по-щедри. Тези могъщи създания искат всички да знаят, че те са могъщи, а създанията, на които те могат да посегнат, също искат да знаят кои са могъщите. Но не е възможно всяко създание да тества ДНК-то, мускулната маса, биохимичния състав, свирепостта и т.н. на всяко друго. Затова влиятелните създания обявяват своите достойнства чрез някакъв сигнал. За нещастие, невлиятелните създания могат да фалшифицират сигнала и да се възползват от облагите, девалвирайки стойността му за всички останали. Започна надпревара, в която влиятелните създания се стремят да измислят демонстрации, които се фалшифицират трудно, по-малко влиятелните се стремят да станат по-добри фалшификатори, а третите страни се стремят да изострят способността си да ги различават. Като хартиените пари, тези сигнали са неподражаемо пищни и сами по себе си без стойност, но са третирани като ценни и са ценни, защото всички ги третират по този начин.
Стойностното съдържание в основата на тези демонстрации може да се раздели на надмощие – кой може да ти навреди – и статус – кой може да ти помогне. Те често вървят заедно, защото хората, които могат да ти навредят, могат и да ти помогнат чрез способността си да навредят на други. Удобно е обаче да бъдат разглеждани поотделно.

Да се биеш всяка битка чак до горчивия край е лоша стратегия за едно животно, защото има вероятност и противникът му да е еволюирал да прави същото. Едно сражение струва скъпо за загубилия, защото ще бъде ранен или убит и следователно по-зле, отколкото ако се откаже от трофея още от самото начало. То може да струва скъпо и за победителя, защото е възможно той да получи наранявания, извоювайки победата. И за двете страни би било по-добре, ако преценят предварително кой е по-вероятно да спечели и ако по-слабият просто отстъпи. Затова животните се преценяват взаимно кой е по-едър или размахват оръжията си, за да видят чии са по-опасни, или се борят, докато стане ясно кой е по-силен. Въпреки че само едното животно печели, и двете си тръгват живи. Победеният отстъпва, защото може да си опита късмета другаде или да изчака, докато обстоятелствата станат по-благоприятни. Когато животните се преценяват взаимно, те развиват начини да преувеличават ръста си – яки, балони, гриви, четини, вдигане на задни крака и рев, чиито ниски честоти подсказват големината на резониращата кухина в тялото на животното. Ако битката има висока цена, а победителят е непредсказуем, двубоят може да се реши от някоя случайна разлика, като например кой е пристигнал пръв, тъй както хората съперници могат бързо да решат спора си като хвърлят ези-тура. Ако животните са с изравнени сили, а залозите са достатъчно високи (като например харем), може да последва битка с всички средства, понякога до смърт.
Ако и двете създания оцелеят, те може да запомнят изхода и след това победеният ще се подчинява на победителя. Когато много животни в една група си правят пробни двубои или мерят сили на принципа всеки срещу всеки, резултатът е йерархия, която отговаря на вероятността дадено животно да спечели един решителен дуел. Когато вероятностите се променят – да речем когато доминиращото животно остарее или бъде ранено, или някой младок набере сили или опит, – младокът може да отправи предизвикателство и ранговете може да се променят. При шимпанзетата превъзходството зависи не само от бойните умения, а и от политическата ловкост: двойка съюзници могат да детронират едно по-силно животно, което е само. Много примати, живеещи на групи, изграждат две йерархии, по една за всеки пол. Женските се конкурират за храна; мъжките се конкурират за женските.

Хората обаче са развили и език и един нов начин за разпространение на информация за превъзходството: репутацията. Социолозите отдавна се дивят на факта, че най-голямата категория мотиви за убийства в американските градове не са грабежите, провалените наркосделки или други материални мотиви. Това е една категория, която те наричат „спречкване поради сравнително дребна причина; обида, ругатня, блъсване и пр.“. Двама млади мъже се препират кой да ползва масата за билярд в бара. Те се бутат един друг и си разменят обиди и нецензурни думи. Изгубилият, унизен пред околните, излиза с гръм и трясък и се връща с огнестрелно оръжие. Убийствата са въплъщение на „безсмисленото насилие“, а мъжете, които ги извършват, често са считани за умопобъркани или животни.
Дейли и Уилсън изтъкват, че тези мъже се държат така, сякаш тук е заложено нещо много повече от ползването на една билярдна маса. И наистина залогът е много по-голям…

Нашите най-пламенни емоции се предизвикват не от пейзажи, паяци, хлебарки или пустини, а от други хора. Някои емоции, като гнева, будят у нас желание да навредим на хората; други, като любовта, съчувствието и благодарността, будят желание да им помогнем. За да разберем тези емоции, първо трябва да разберем защо организмите трябва да са конструирани да си помагат или да си вредят едни на други.
Като гледате научнопопулярни филми за природата, може да повярвате, че вълците прочистват старите и слабите елени, за да поддържат стадото здраво, че лемингите се самоубиват, за да не загине популацията от глад, или че елените се блъскат с рогата за правото да се размножават, за да могат най-пригодните индивиди да продължат рода. Лежащата в основата предпоставка – че животните действат за доброто на екосистемата, популацията или вида – сякаш следва теорията на Дарвин. Ако в миналото е имало десет популации леминги, девет – с леминги егоисти, които са яли, докато са уморили популацията си от глад, и една, в която няколко са умрели, за да могат другите да живеят, десетата група ще да е оцеляла и днешните леминги би трябвало да са готови да направят най-голямата саможертва. Това убеждение е широкоразпространено. Всеки психолог, писал за функцията на социалните емоции, е говорил за тяхната полза за групата.
Когато хората казват, че животните действат за благото на групата, те изглежда не осъзнават, че предпоставката всъщност решително се отклонява от дарвинизма и почти сигурно е погрешна. Дарвин пише: „Естественият подбор никога няма да произведе у едно същество някаква структура, която е повече вредна, отколкото благоприятна за това същество, защото естественият подбор действа единствено чрез и заради благото на всеки“. Естественият подбор може да подбере групи с безкористни членове само ако всяка група може да наложи споразумение, гарантиращо, че всичките ѝ членове ще останат безкористни. Но без такова наложено споразумение нищо не би спряло някой леминг мутант или имигрант да си помисли нещо от рода на: „По дяволите цялата работа! Ще оставя всички други да скочат от скалата, а после ще се възползвам от храната, която са оставили“. Лемингът егоист би пожънал наградите от безкористността на другите, без самият той да плаща някаква цена. С това предимство наследниците му бързо биха превзели популацията, дори и популацията като цяло да е по-зле. Това е съдбата на всяка склонност към саможертва. Естественият подбор е кумулативният ефект от относителните успехи на различни репликатори. Това означава, че той подбира репликаторите, които се копират най-добре – тоест егоистичните.

Незаобиколимият факт, че адаптациите са от полза за репликатора, бе изразен за пръв път от биолога Джордж Уилямс, а по-късно подчертан от Ричард Докинс в „Себичният ген“. Почти всички еволюционни биолози сега приемат идеята, макар че има спорове по други въпроси. Подборът между групи е възможен на теория, но повечето биолози се съмняват, че особените обстоятелства, които го позволяват, изобщо се срещат в реалния свят. Подборът сред клонове на дървото на живота е възможен, но той няма нищо общо с това дали организмите са създадени за безкористност. На животните просто не им пука какво става с групата им, вида им или екосистемата. Вълците ловят старите и слабите, защото те са най-лесни за ловене. Гладните леминги поемат към по-хубави райони с храна и понякога падат или се давят по случайност, а не че се самоубиват. Елените се бият, защото всеки иска да се чифтоса, и единият отстъпва, когато поражението е неминуемо или като част от стратегия, която в общи линии работи срещу онези, които прилагат същата стратегия. Мъжките, които се бият, са разхищение за групата – всъщност мъжките по принцип са разхищение за групата, когато съставляват половината от нея, защото няколко разплодни индивида биха могли да създадат следващото поколение, без да изяждат и половината храна.
Биолозите често описват тези действия като безкористно поведение, но онова, което насочва поведението, е дейността на мозъка и най-вече схемите за емоциите и другите чувства. Животните се държат егоистично заради начина, по който са свързани емоционалните им схеми. Моят пълен корем, моето стопляне, моите оргазми ми създават по-приятно усещане от твоите, затова аз искам моите и ще се стремя към моите повече, отколкото към твоите. Разбира се, едно животно не може да усети непосредствено онова, което е в корема на другото, но може да го усети опосредствано, като наблюдава поведението на второто животно. Интересен психологически факт е, че животните обикновено не възприемат наблюдаемото добруване на други животни като свое лично удоволствие. Още по-интересен факт е, че понякога го възприемат и така.

Безплодието на стремленията е накарало много мрачни души да отричат, че щастието е възможно. Според шоумена Оскар Левант „Щастието не е нещо, което преживяваш, а нещо, което си спомняш“. Фройд казва, че целта на психотерапията е „да преобразува истеричното отчаяние в обикновено нещастие“. Един колега, който се консултира с мен по имейла за един проблемен студент, ми писа: „понякога ми се иска да съм млад, а после си спомням, че и това не беше чак толкова хубаво“.
Тук обаче мърморковците са прави само отчасти. Хората наистина се чувстват по един и същи начин в удивително широк спектър от сполуки и несполуки. Но основното мерило, към което хората се адаптират в общия случай, не е нещастието, а удовлетво­рението. (Точното мерило варира при различните хора и е в голяма степен наследено.) Психолозите Дейвид Майърс и Ед Дийнър открили, че около 80 % от хората в индустриализирания свят твърдят, че са поне „горе-долу доволни от живота“, а около 30 % казват, че са „много щастливи“. Процентите са същите за всички възрасти, за двата пола, за чернокожи и бели и в течение на четири десетилетия икономически растеж. Както отбелязват Майърс и Дийнър: „В сравнение с 1957 г. американците имат двойно повече коли на човек, плюс микровълнови печки, цветни телевизори, видеоуредби, климатици и телефонни секретари. Е, по-щастливи ли са американците, отколкото са били през 1957 г.? Не“
Доналд Камбъл, ранен еволюционен психолог, който изучавал психологията на удоволствието, описва хората като стъпили на „хедонистична въртележка“, в която увеличенията в благосъстоянието не ни правят по-щастливи в дългосрочен план. И наистина, изучаването на щастието често звучи като проповед на традиционните ценности. Цифрите показват, че щастливи са не онези, които са богати, привилеги­ровани, силни или красиви, а онези, които имат брачен партньор, приятели, религия и интересна, смислена работа. Откритията може да са надценени, защото се отнасят за средни стойности, а не за индивиди и защото е трудно да бъдат разделени причината и следствието: да си женен може да те направи щастлив, но ако си щастлив, това може да ти помогне да се ожениш и да останеш такъв. Но Камбъл се присъединява към мъдрите мъже и жени на няколко хилядолетия, когато обобщава изследването си: „Прякото преследване на щастието е рецепта за нещастен живот“.

 

Много хора все още се съпротивляват на идеята, че моралните емоции са предназначени от естествения подбор да способстват дългосрочните интереси на индивидите и в крайна сметка – техните гени. Нямаше ли да е по-добре, ако бяхме създадени да се радваме на онова, което е най-добро за групата? Компаниите нямаше да замърсяват, профсъюзите нямаше да стачкуват, гражданите щяха да си рециклират бутилките и да ползват автобуса, а онези тийнейджъри щяха да престанат да съсипват спокойния неделен следобед с джетовете си.
Още веднъж смятам, че не е разумно да се смесва това как работи умът с това как би било добре за ума да работи. Но известна утеха навярно може да се намери в един друг поглед към нещата. Може би трябва да се радваме, че човешките емоции не са създадени за доброто на групата. Често пъти най-добрият начин да принесеш полза на групата си е като прогониш, поробиш или унищожиш съседната група.
Хората, разбира се, са съобразителен вид и са зоологически необичайни с това колко често помагат на индивиди, които не са им роднини. Нашите начини на живот и нашите умове са специално адаптирани към изискванията на реципрочния алтруизъм. Тривърс и биологът Ричард Александър показват как изискванията на реципрочния алтруизъм вероятно са източникът на много човешки емоции. Заедно те съставляват голяма част от моралното чувство:
Харесването е емоция, която поражда и поддържа алтруистично партньорство. То представлява, в общи линии, готовност да предложиш услуга на някого и е насочено към онези, които изглеждат склонни да отвърнат на услугите. Ние харесваме хората, които са приветливи с нас, и сме приветливи към хората, които харесваме.
Гневът защитава човека, чиято приветливост го е оставила уязвим за измами. Когато използвачеството бъде открито, човекът класифицира засегналото го деяние като несправедливо и изпитва възмущение и желание да отговори с назидателна агресия: наказване на измамника чрез прекратяване на взаимоотношението, а понякога и чрез причиняване на вреда. Много психолози са отбелязвали, че гневът съдържа морални обертонове; почти всеки гняв е справедлив гняв. Разярените хора смятат, че са оскърбени и трябва да отвърнат на неправдата.
Благодарността регулира желанието за отплата съобразно разходите и ползите от първоначалното деяние. Ние сме благодарни на хората, когато услугите им ни помагат много и са им стрували много.
Съчувствието, желанието да помогнеш на онези в нужда, може да бъде емоция, печелеща благодарност. Ако хората са най-благодарни, когато имат най-голяма нужда от услуга, един човек в нужда е удобен случай за алтруистична постъпка с най-дълготрайни последици.
Вината може да измъчва измамник, за който има опасност да бъде разкрит. X. Л. Менкен определя съвестта като „вътрешния глас, който ни предупреждава, че някой може да ни наблюдава“. Ако жертвата отвърне, като прекрати всякаква бъдеща помощ, измамникът ще си е платил скъпо. Той има интерес да предотврати разрива, като компенсира прегрешението си и не го повтаря повече. Хората се чувстват виновни за личните си простъпки, защото те може да станат обществено достояние; признаването на греха преди да е бил открит е свидетелство за искреност и дава на жертвата по-добри основания за продължаване на взаимоотношението.
Срамът, реакцията на простъпката след като е била открита, предизвиква публична демонстрация на разкаяние, несъмнено по същите причини.
Следващият кръг от тази еволюционна надпревара е, разбира се, развиването на способност да се различават истинските емоции от притворните емоции. Така стигаме до еволюцията на доверието и недоверието. Когато виждаме някой по-скоро да създава впечатление за щедрост, вина, съчувствие или благодарност, отколкото да проявява признаци на истинска емоция, ние губим желание за сътрудничество. Например ако един измамник се отплаща по пресметлив начин, а не от искрено разкаяние, той може да измами пак, когато обстоятелствата му дадат възможност да го направи незабелязано. Търсенето на признаци на благонадеждност ни превръща в четци на мисли, нащрек за всяко трепване или несъответствие, които издават притворна емоция. Тъй като лицемерието се разкрива най-лесно, когато хората си споделят впечатленията, търсенето на благонадеждност ни прави ненаситни потребители на клюки. На свой ред репутацията ни се превръща в най-ценното ни притежание и ние сме мотивирани да я защитаваме (и раздуваме) с очебийни демонстрации на щедрост, съчувствие и почтеност и да се докачаме, когато тя е накърнена.
Следите ли мисълта ми? Способността да се пазим от притворни емоции може на свой ред да бъде използвана като оръжие срещу истинските емоции. Човек може да защити собствената си измама, като припише неверни мотиви на другиго – като каже, че човекът всъщност не е оскърбен, дружелюбен, благодарен, виновен и т.н., когато той всъщност е. Нищо чудно, че Тривърс първи изказва предположението, че нарастването на човешкия мозък е било тласкано от познавателната надпревара във въоръжаването, подклаждана от емоциите, необходими аз регулирането на реципрочния алтруизъм.

 

„Най-разпространеното от всички безумия – пише X. А. Менкен – е да се вярва страстно в явно неистинното. Това е главното занимание на човечеството“. В култура подир култура хората вярват, че душата живее след смъртта, че ритуалите могат да променят физическия свят и да пророкуват истината и че болестта и нещастието се причиняват и облекчават от духове, призраци, светци, феи, ангели, демони, херувими, джинове, дяволи и богове. Според допитванията над една четвърт от днешните американци вярват във вещици, почти половината вярват в духове, половината вярват в дявола, половината вярват, че книгата Битие е буквална истина, шестдесет и девет процента вярват в ангели, осемдесет и седем процента вярват, че Иисус е възкръснал от мъртвите, а шестдесет и девет процента вярват в Бог като универсален дух. Как се вписва религията в един ум, за който човек би помислил, че е създаден да отхвърля явно невярното? Обичайният отговор – че хората намират утеха в мисълта за един добро­намерен пастир, универсален план или задгробен живот – не е задоволителна, защото тя само повдига въпроса защо един ум би се развил да намира утеха във вярвания, за които ясно вижда, че са неверни.  Що за ум би направил нещо толкова безполезно като това да измисля духове и да ги подкупва за хубаво време?  А вярванията в един свят на духове не възникват от нищото. Те са хипотези, чиято цел е да обясняват определени данни, пред които всекидневните ни теории са безпомощни.
Някои проблеми продължават да озадачават съвременния ум.
Както обобщава философът Колин Макгин: „Вие ти се свят от теоретичната бъркотия; не се очертава никакъв обяснителен модел; надигат се причудливи онтологии. Съществува усещане за силно объркване, но няма ясна представа в какво се състои това объркване“.

Един от тези проблеми обсъдих в Глава 2 – съзнанието в смисъл на осъзнатост или субективно преживяване (не в смисъл на информационен достъп или саморефлексия). Как едно събитие от невронната информационна обработка би могло да породи усещането за зъбобол, вкуса на лимона или пурпурния цвят? Как бих могъл да знам дали един червей, робот или парче мозък в чинийка са осъзнаващи или че вие сте осъзнаващи? Вашето усещане за червено същото ли е като моето, или може би прилича на моето усещане за зелено? Какво е да си мъртъв?
Друго необхватно нещо е Аз-ът. Какво или къде е единният център на осъзнатостта, който се появява и престава да съществува, променя се с времето, но си остава една и съща същност и има върховна морална ценност? Защо „Аз-ът“ от 1996 г. трябва да пожъне наградите и да понесе наказанията, заслужени от „Аз-а“ от 1976 г.? Да кажем, че позволя на някого да сканира схемата на мозъка ми и да я вкара в компютър, да унищожи тялото ми и да ме възстанови във всички подробности, заедно със спомените ми и прочее. Дали ще съм просто подремнал, или ще съм се самоубил? Ако бъдат възстановени два Аз-а, ще изпитвам ли двойно удоволствие? Колко Аз-а има в черепа на пациент с разделен мозък? Ами в частично свързаните мозъци на сиамските близнаци? Кога зиготата получава Аз? Каква част от мозъка ми трябва да умре, преди да умра аз?
Свободната воля е друга енигма (Вж. Глава 1). Как може действията ми да са избор, за който съм отговорен, ако са изцяло причинени от гените ми, възпитанието ми и мозъчното ми състояние? Някои събития са детерминирани, други са случайни; как е възможно изборът да не е никое от тях? Когато давам портфейла си на въоръжен човек, който заплашва да ме убие, ако откажа, това избор ли е? Ами ако застрелям дете, защото въоръжен човек заплашва да ме убие, ако откажа? Ако избера да направя нещо, значи съм могъл да действам и другояче – но какво означава това в една-единствена вселена, разгръщаща се във времето съгласно закони, през която аз преминавам само веднъж? Аз съм изправен през съдбовно решение, а експерт по човешкото поведение с 99 % успеваемост прогнозира, че аз ще избера онова, което на дадения етап изглежда като по-лошата алтернатива. Трябва ли да продължа да се измъчвам, или да си спестя време и да сторя неизбежното?
Четвъртата загадка е смисълът. Когато говоря за планети, може да имам предвид всички планети във вселената, минали, настоящи и бъдещи. Но как бих могъл аз, в този момент, тук в моята къща, да се намирам в някакво отношение към планета, която ще възникне в някоя далечна галактика след пет милиона години? Ако знам какво означава „естествено число“, умът ми влиза във взаимоотношение с едно безкрайно множество – но аз съм крайно същество, което е имало допир с един нищожен отрязък от естествените числа.
Знанието просто е озадачаващо. Последната главоблъсканица е моралът. Ако тайно накълцам нещастната, презряна лихварка, къде се записва злата същност на това деяние? Какво означава да се каже, че „не е трябвало“ да го правя? Как е възникнало трябва от една вселена на частици и планети, гени и тела? Ако целта на етиката е да увеличава максимално щастието, трябва ли да угаждаме на някоя откачалка, която изпитва повече удоволствие от убиването, отколкото жертвите ѝ от живеенето? Ако пък целта е да се удължава максимално живота на хората, трябва ли да екзекутираме публично един несправедливо обвинен човек, ако това ще възпре хиляда убийци? Или да нарочим няколко души за опитни свинчета за фатални експерименти, които биха спасили милиони?
Хората са мислили по тези въпроси от хилядолетия, но не са напреднали в решаването им. Те пораждат у нас чувство на удивление, на интелектуален световъртеж. Магкин показва как мислителите са се въртели цяла вечност сред четири вида решения, никое от тях задоволително.

Книгата е базирана на възгледите и разбиранията на стотици умове от последните векове:

  • лингвисти – Ноам Чомски, Джордж Лакоф, Ленард Талми, Ричард Ледърър
  • философи – Даниъл Денет, Джордж Рей, Лудвиг Витгенщайн, Колин Макгин, Мортимър Адлър, Декарт, Дейвид Хюм, Нед Блок
  • генетици – Алън Роджърс, Ричард Левонтин
  • психолози – Амос Тверски, Даниел Канеман, Пол Екман,  Герд Гигеренцер, Джон Андерсън, Дейвид Гиъри, Мартин Селигман, Джон Макнамара,  Алисън Гопник,  Майкъл Трайсман, Джордж Милър
  • физици – Стивън Хокинг, Ричард Файнман, Волфганг Паули
  • антрополози – Доналд Браун, Едуард Тайлър (един от първите антрополози), Едвард Вестермарк, Ренато Росалдо, Ирвен ДеВорр Дерек Фрийман
  • биолози – Ричард Докинс, Ричард Алегзандър, Дейвид Хейг, Алфред Ръсел Уолас (открил независимо от Дарвин естествения подбор), Стивън Джей Гулд
  • невроучени – Майкъл Газанига, Рой Фрийман, Антонио Дамазио, Робърт Провайн
  • математици – Анри Поанкаре, Рихард фон Мизес, (пионер на теорията на вероятностите)

ЗА АВТОРА

steven-pinker-author-4eti.me

Проф. Стивън Пинкър, роден на 18 сеп­тември 1954 г. в Монреал, Канада, е експе­ри­ментален психолог, който про­вежда изследвания във сферата на визуалното познание, психолингвистика и социални отношения. Той израства в Монреал, получава бакалавърска степен от Макгил и докторантура от Харвард. В момента е професор по психология в Харвард, като  също преподава в Stanford и MIT.
Пинкър се интересува от всички аспекти на езика и ума. Докторската му дисертация и голяма част от ранните му изследвания се фокусира върху визуал­ното познание, спо­собността да си представя форми, раз­поз­наване на лица и предмети и насоч­ване на вниманието във визуалното поле. Но в началото на аспирантурата той про­явява интерес към езика, по-специално към езико­вото развитие при децата и тази тема в крайна сметка поема изследователската му дейност. В допълнение към експерименталните си документи той написва две техни­чески книги в началото на кариерата си. Предмет на изследванията му са неправилните глаголи и езиковото развитие при децата. Пинкър е привърженик на еволюционната психология и подкрепя възгледите на Чомски за езика, като развитие на инстинкт в еволюционния процес.
През 1994 г. той публикува първата от осем книги, написани за широка публика.
Печели многобройни награди за своите изследвания, учението си и десетките си книги, включително Езиковият инстинкт, Как работи умът, Материалът на мисъл­та, По-добрите ангели от нашата природа и Просвещение сега. Той е избран член на Националната академия на науките, двукратен финалист на наградата Пулицър, хуманист на годината, носител на девет почетни доктората и един от „100-те най-добри публични интелектуалци в света“ за външна политика и попада в „100-те най-влиятелни хора в света“ на Таймс.
В момента продължава своята работа като теоретик, изследовател, писател и нау­чен комуникатор. Колекция от неговите академични статии, наречени „Език, познание и човешка природа“, е публикувана от Oxford University Press през 2013 г. Пинкър често пише за The New York Times, The Guardian, Time, The Atlantic и други списания на различни теми, включително език, съзнание, образование, морал, политика, гене­тика, биоетика и тенденции в насилието.


Линкове:

Download/Свалете книгата “Как работи умът” на Стивън Пинкър [YANDISK] от тук

или

Download/Свалете книгата “Как работи умът” на Стивън Пинкър [MEDIAFIRE] от тук

или

или
Share.

Leave A Reply