Записки от подземието – Ф. М. Достоевски

0

zapsiki-4eti-me-coverТрудно може да се посочи друг писател в руската, а и в световната литература, чиито произведения са приемани възторжено и гневно са отхвърляни. Редица майстори на словото от различни националности и епохи признават Достоевски за свой учител, въз приемайки въздействието му в различни аспекти. Предстои ни среща с две от най-значителните му произведения: повестта “Записки от подземието ” и романа “Играчът на рулетка” (вижте http://4eti.me/ruletka )
През 1864 г., преди да напише знаменитите си шедьоври “Престъпление и наказание”, “Идиот” и “Братя Карамазови” – Достоевски създава прелестно мрачните “Записки от подземието”. Дълбоко отчужден от обществото и обладан от чувство за незначителност, безименният герой на Достоевски подлага на безмилостен анализ както себе си, така и света, в който живее – свят, ръководен от относителни и съмнителни ценности. Романът изследва темите за морала, религията, социалното неравенство и политиката, които преобладават в по-късните книги на Достоевски. По мнението на критиката, това е неговата най-новаторска творба и тя очертава разделителната линия между литературата на 19-и и на 20-и век. Освен това “Записки от подземието” предлага на читателя великолепно въведение към творческото въображение, дълбочината и психологическата проникновеност на един от най-влиятелните автори в световната литература.
Твърдението на Е. М. Ремарк, че “колкото повече знаеш, толкова по-трудно живееш, защото познанието те прави свободен, но нещастен”, е в основата на проблема, изследван в “Записки от подземието”, защото обитателят на подземието е открил Истината за своя живот. Тя е грозна, безнадеждна и умопомрачителна. Не е случайно, че персонажът създава и изповядва философска система от нов тип, ситуиран именно в емблематичното подземие, което е алтернатива на външния свят, не-свят, в който няма място за изкуственост или фалшиви отражения. Там всеки е уникален, защото познава единствено вътрешното си Аз, като портретът му е неясен, непознат за самия притежател. Огледалото е изпълнено с празнота и отсъствие, то рисува безогледални безредия, които разкриват драматична и дълбока криза на мисълта. Съответно подземният човек слага знак за еквивалентност между душа и подземие (“носех в душата си моето подземие”) и достига до извода, че първата стъпка към вечния живот е смъртта, защото никога няма да бъде съвършен, доволен или завършен. Той търси избавлението от тежестта на реалността и го намира в самоунищожението, понеже гибелта, трагедията и разпада са естествена част от (р)еволюцията.

    Много екзистенциалисти, и по-специално Жан-Пол Сартр, смятат новелата като въведение към своята философия.

    Фридрих Ницше казва, че в този роман „истината крещи“.

Считана е от много за един от първите екзистенциални романи

Достоевски вече е постигнал слава като автор на “Записки от мъртвия дом” – измисления разказ за преживяванията му като затворник и сибирско изгнание. “Бележки от подземието” се появяват през 1864 г., а умиращият приятел на автора – поетът и критикът Аполон Григориев, веднага забелязва, че Достоевски най-сетне е намерил истинската си поприще и го призовава да продължи да работи.  Достоевски не се нуждае от допълнителен подтик: следващият му роман е „Престъпление и наказание“, а „Бележки от подземието“ вече могат да се разглеждат като прелюдия към втората част от творческата му кариера – поредицата от „великите“ романи, романите на идеите.
Книгата по същество изследване от един единствен характер. Героят, или по-скоро антигеройът, както го нарича Достоевски, е човек, обърнал се към себе си, човек с повишено съзнание и самосъзнание, чиято чувствителност към обидите го принуждава да се оттегли в своя ъгъл, под земята и да си отмъсти за униженията си, като унижава другите. Достоевски заявява в тетрадките си, че се гордее, че е първият, който изобразява този „истински мъж от руското мнозинство“ и разкрива неговия грозен и трагичен аспект.
Трагедията се крие в съзнанието му за собствената си деформация…. “Аз съм единственият, който е изобразил трагедията на ъндърграунда, съставена от страдание, самоизмъчване, съзнанието за това кое е най-добро и невъзможността да го постигне, и преди всичко твърдото убеждение на тези нещастни същества, че всички останали са същото и че следователно не си струва да се опитваме да реформираме.”
Изолирането на този самоизолиран, безименен характер се подчертава от конструирането на романа, който е публикуван в две части в първите два броя на журнала “Епохата”, воден от на братът на Достоевски. Цялата първа част е под формата на дълъг монолог, изложение на „философията“ на антигероя, което до голяма степен е пряко изявление на собствените убеждения на Достоевски. Това е страстен, горчив, дразнещ, остър език на всички онези идеали на утопичния социализъм, на които той някога е дължал вярност и формира – смята Гросман – “един от неговите най-разобличаващи страници…. Никога след това той не прави толкова напълно и открито да разкрива най-съкровените дълбини на сърцето си, немислими за показване …. Сякаш се опитва да се разплати на духовните водачи от своята младост ужасните изпитания на годините му като затворник.”
Непосредственият повод за написването е публикуването през 1863 г. на романа на Чернишевски „Какво трябва да се направи?” което постулира постигането от човечеството на съвършена добродетел и щастие от преследването на просветения личен интерес.

“Човек върши зло само защото не познава истинските си интереси и ако е просветлен и очите му са отворени за неговите собствени… интереси, човек ще престане да върши зло и веднага става добродетелен и благороден, защото когато… разбира това, което наистина ще му бъде от полза, ще види собствения си най-добър интерес в добродетелта, и … добре известно е, че никой човек не може съзнателно да действа срещу най-добрите си интереси.”

Срещу такива разсъждения, такива „математически достоверности“, такива „природни закони“, човекът от подземния район заявява, че “всички тези красиви системи, тези теории за обяснение на най-добрите му интереси пред човека… не са нищо друго освен софистика. Няма ли нещо, което да е по-скъпо на всеки човек, отколкото на най-добрите му интереси, най-доброто, което е по-важно и по-високо от всяко друго добро, и заради което човек е готов, ако е необходимо, да се противопостави на всички законите – това е против разума, честта, мира и спокойствието, просперитета – само за да се постигне това основно, най-добро, което му е по-скъпо от всичко друго?”
И той отговаря на собствения си въпрос: че нещото, това което е пропуснато от всички изчисления и което прави безсмислици на „две и две е четири“, наистина съществува; това е извратеното настояване на човешките същества да имат правото, ако решат, да действат срещу всички свои собствени най-добри интереси.
Собствената свободна и неограничена воля, собственият каприз, колкото и дива, собствената си фантазия, понякога се възпламенява до степен на лудост – това е най-доброто и най-доброто, което никога не се взема предвид, защото няма да се вписва в никаква класификация, и пропускането на което винаги изпраща всички системи и теории на дявола. Откъде всички мъдреци стигнат до идеята, че желанията на човека трябва да са нормални и добродетелни? Защо те си въобразяват, че той неизбежно трябва да е това, което е разумно и изгодно? Това, от което човек се нуждае, е просто и единствено независима воля, каквато и да е цената на независимостта и където и да го води.
Художествения персонаж от “Записки от подземието” стои и се взира в петербургските криви и изпочупени огледала, препредаващи уродливи и непълни отражения, но както пише Ф. Ницше – който се бори с чудовища, трябва да внимава постепенно сам да не се превърне в чудовище, защото когато гледа дълго в бездната, бездната също гледа в него. У човека от подземието болката не е осъзнато чувство за слабост, а повод за странно самодоволство, резултат от микроклимата в пространството на подземието, където възпитание, идеи и порядки се превръщат в изходен материал за създаването на една мъчителна алтернативна топосна псевдо действителност. Тя е плод на фикционалност, близка до евангелската (една от причините за голямата сила на Евангелията е, че в тях “Как?” става “Накъде?”); песимизъм (не е случайно, че на теория християнството е едно от най-силните съпротивителни движения срещу песимизма, но на практика то е възприело от него основни постулати); и монотеистичен фанатизъм (да си свой собствен господар издава, че си и свой собствен роб, защото човек се освобождава от тираните и се тиранизира – няма друг Бог, освен Страданието). Философията на подземието е мрачен пир, честващ самоволното физическо затворничество като материализирано свръхпознание – духовен експеримент, сбор от безкрайно множество разнопосочни преживявания (свойство на човешката природа е, че тъжното, страшното, дори ужасното, едновременно привличат към себе си с непреодолимо обаяние, но и еднакво силно отблъскват) и отваря празнина в света на обичайното, защото отхвърля християнското Възкресение и постулира Самоунищожението като път към Нищото на смъртта. Това е своеобразно “упорство поради безнадеждност”, синтезирано в думите на известния античен мислител Софокъл: “Най-доброто е да не се раждаш, или, щом вече си роден, скоро да си тръгнеш оттук”.

“Историята на падащия мокър сняг”, съставляваща втората част от бележките от подземното пространство, е мощен, оригинален и описателен резултат на зрелия Достоевски..  През месеците, когато Достоевски пише бележки от подземния свят, той живееше с умиращата си от туберкулоза съпруга в Москва, съзнанието му е изпълнено с безпокойство за своя син, Паша, оставен в Санкт Петербург, и за брат му Майкъл, който се опитва да извади първите броеве на “Епохата”, за да заеме мястото на “Време”, потиснато от цензурата. Може би в търсене на облекчение от тъжните и болезнени обстоятелства в живота му през това време, умът му се връща в далечните години на собственото си юношество и ранна зрелост; втората и третата част от Глава втора са пълни с спомени за местата, хората и събитията от неговите самотни дни в Военно-инженерното училище и при първата му работа. Тези сцени са доста живи и понякога, както в целия епизод на прощалната вечеря в ресторант, много забавни, но оцветяването им е мрачно и те водят до едни от най-жестоките и най-тъмни страници от всичко писано от Достоевски, ужасната среща на мъжът от ъндърграунд с проститутката Лиза, на която той си отмъщава за разочарованието, унижението си, безгрижното презрение на старите си съученици, които отхвърлят предложеното му приятелство, и не успяват да разпознаят превъзходството, на което той е толкова съзнателен.
„Падналата жена“, разглеждана почти като абстракция като жертва на обществото, която може и трябва да бъде спасена и възродена, до известна степен е фигура на литературата и теорията на деветнадесети век, а не само в Русия. Стихотворение на Некрасов, цитирано повече от веднъж в „Записки от подземното царство“, рисува картината на разкаяната Магдалена, разтворена в сълзи, развълнувана и разтърсена от „горящите думи“ на последния й любовник, „изтръгвайки ръцете си, засрамена, ужасена, паднал дух на прага на съвестта и паметта “; накрая, чиста и пречистена, тя е поканена

“В дома ми смело и свободно
стопанка властна ти влезни!”

Високоплаващият романтичен език на стихотворението прави особено малко вероятно да ангажира нашите съвременни симпатии, но това не е единствената причина, поради която тази паднала жена изглежда нереална, восъчна манекенка, обгърната от сантименталната и самостоятелна реторика на нейния любовник. Лиза на Достоевски, обаче, принадлежи към реалния живот; тя е човек, човешко същество, млада жена, изработена от плът и кръв, чието ежедневно съществуване е започнало преди и ще продължи след частта от нейната история, разказана в историята на падащата суша. Нейната реалност и истина разкриват дълбините на подземния човек и фалшивостта на неговите идеи; когато се движи стабилно и неравномерно и изчезва в гъсто падащия сняг, нищо не му остава, освен да се върне към това да се „разлага морално в някой ъгъла“. Той не може да избяга, дори не иска да опита. Лиза продължава: романът без герой придобива героиня, а краят на романа е нейното оправдание, почти триумф.

Така, макар години наред литературната критика манипулативно да търси “позитивен елемент” в текста на “Записки от подземието”, произведението на Достоевски не се поддава на подобни (идеологически) пренаписвания/дописвания. То е зловещо, грубо и сурово слово в духа на сентенцията на У. Блейк, че крайността води към мъдрост – протагонистът самонадеяно и агресивно заявява: “Нима мислите, че се срамувам от всичко това и че всичко това е по-глупаво от каквото и да било във вашия живот, господа?”. Отговорът е категорично “Не!”, което превръща проблема за възкресението в дълбоко същностно неудовлетворение, достигнало до нихилистичен песимизъм, който “не вижда вече никакви задачи” на този свят. Величието на големите песимисти обаче се състои в това, че те не се заблуждават относно сериозността на положението и не се скриват зад уговорката за една отдалечена във времето борба. Така се ражда казусът на странната, но сладка наслада да рушиш своето външно и вътрешно Аз, потапянето в студен и отблъскващ мистичен фанатизъм, водещ към съзнателно безизходно самопогребване жив в подземието. Това е титаничен акт, еманация на неудовлетворени желания, промъкнали се в душата, на треската на мъчните колебания, съдбоносните решения и потенциални разкаяния на един горд, но обречен човек. За финал ще припомня изказването на Виктор Ерофеев по адрес на автора: “Неговото подземие беше по-убедително от Альоша Карамазов. Той наистина е бил син на века на безверието и е погубил много руски души. Класическата си богоставеност, пустотата, безпомощния път на Голготата на смисъла прехвърля на гърба на читателите си. Носи кръста си и не го донася – пада по пътя. Достоевски повлича всички съм дъното. Изплуват единици.” (Ерофеев 2005: 248-249). Има ли възкресение в подземието? Не, то е пространство на експериментално самоунищожение, за да бъде създадено по-добро утре, за да бъде достигнато същинското опрощение и изкупление на една болна, но светла душа. Но не сега и не тук… някога, там.

Другите за произведението:

 „Записки от подземието”, със своята интелектуална ирония и отчуждение, може да се определи като първия модерен роман. Темата за безсмислеността на съществуването, която доминира в литературата на 20-и век, води началото си от тази творба на Достоевски.
–Малкълм Бредбъри

„Записки от подземието” е най-доброто въведение в екзистенциализма, писано някога. С несравнима убедителност, мощ и изящество тук се разглеждат теми, които разпознаваме по-късно у големите имена на екзистенциализма – от Киркегор до Камю.
–Уолтър Кауфман

Достоевски беше психолог преди психологията да съществува, а наблюденията му – безпощадно проницателни и универсални.
–Питър Финли

Достоевски беше пророк. Неговите творби не се четат – те се изживяват, изстрадват и никога не избледняват от паметта.
–Дмитрий Мережковски

ВЪВЕЖДАЩИ ЦИТАТИ:

Аз съм болен човек… Лош човек съм. Непривлекателен човек. Мисля, че ме боли черният дроб. Впрочем аз нищичко не разбирам от моята болест и не зная със сигурност какво ме боли. Не се лекувам и никога не съм се лекувал, макар че уважавам медицината и докторите. При това съм и крайно суеверен; е, поне толкова, че да уважавам медицината. (Аз съм достатъчно образован, за да не бъда суеверен, но съм суеверен.) Не, господа, не искам да се лекувам от злина. Ето това вие навярно няма да благоволите да разберете. Е, а аз го разбирам. То се знае, аз няма да мога да ви обясня кому именно ще напакостя в тоя случай с моята злина; много добре зная, че и на докторите съвсем няма да мога “да направя мръсно”, дето не се лекувам при тях; зная по-добре от всички, че с всичко това ще навредя единствено само на себе си и на никого другиго. Но все пак, ако не се лекувам, това е от злина. Черният дроб ме боли, остави го, нека си боли още повече!

Аз отдавна вече живея така – близо двадесет години. Сега съм на четиридесет. Преди бях на служба, а сега не работя. Бях зъл чиновник. Бях груб и намирах удоволствие в това. Нали не вземах рушвети, ще рече, все пак трябваше поне с това да се възнаградя. Когато към масата, дето седях, се приближаваха понякога просители за справки – аз скърцах със зъби срещу тях и чувствах неутолима наслада, ако успеех да огорча някого. Почти винаги успявах. Всички бяха повечето плахи хора: то се знае – просители.

Но знаете ли, господа, какво беше главното нещо в моята злина? Та тъкмо в това се състоеше номерът, тъкмо там беше най-голямата гадост, че аз всяка минута, дори в момент на най-силна злъч, позорно съзнавах в себе си, че не само не съм зъл, но дори не съм и озлобен човек, че само напразно плаша врабците и с това забавлявам себе си. Пяна е избила на устата ми, а донесете ми някаква кукличка, дайте ми чаец със захарчица, и аз, току-виж, ще се успокоя. Дори душата ми ще се умили, макар че после сигурно сам на себе си ще скърцам със зъби и от срам ще страдам няколко месеца от безсъница. Такъв ми е обичаят.

Аз излъгах за себе си одеве, че съм бил зъл чиновник. От злина излъгах. Просто се глезех с простителите, а всъщност никога не можех да стана зъл. Всяка минута съзнавах у себе си много и премного най-противоположни на това елементи. Чувствах, че те, гъмжат у мен. Знаех, че цял живот са гъмжали у мен и напираха да се покажат навън, но аз не ги пусках, нарочно не ги пусках навън. Те ме мъчеха до срам; до конвулсии ме докарваха – и ми омръзнаха най-сетне, колко ми омръзнаха!

Аз не само че не съм зъл, но дори и нищо не можах да стана: нито зъл, нито добър, ни подлец, ни честен, ни герой, ни насекомо. Сега доживявам дните си в своята дупка, като се дразня със злокобната и за нищо неслужеща утеха, че умният човек изобщо не може сериозно да стане нещо, а нещо става глупакът.

Сега съм на четиридесет години, а нали четиридесет години това е целият живот; та това е най-дълбока старост. Да се живее повече от четиридесет години, е неприлично, просташко, безнравствено! Кой живее по-дълго от четиридесет години – отговорете искрено, честно! Ще ви кажа кой живее: глупците и негодниците живеят. Аз ще кажа това на всички старци в очите, на всички тия почтени старци, на всички тия сребровласи и напарфюмирани старци! На цял свят в очите ще го кажа! Аз имам право да говоря така, защото сам ще доживея до шестдесет години. До седемдесет ще преживея! До осемдесет години ще преживея! Чакайте! Оставете ме да си поема дъх…

Сега ми се иска да ви разкажа, господа, няма значение дали желаете, или не желаете да слушате, защото аз дори насекомо не можах да стана. Ще ви кажа тържествено, че много пъти исках да стана насекомо. Но дори и с това не се удостоих. Кълна ви се, господа, че да съзнаваш прекалено – това е болест, истинска, пълна болест. За човешкия всекидневен живот би било предостатъчно едно обикновено човешко съзнание, тоест половината, четвъртина от оная порция, която се пада на зрелия човек.

Аз например съм ужасно самолюбив. Мнителен съм и лесно се обиждам като някой гърбушко или джудже, но наистина имало е такива минути, че ако се случеше да ми ударят плестница, аз може би бих се радвал дори на това. Говоря сериозно: сигурно бих могъл да намеря и тук особена наслада, разбира се, насладата на отчаянието, но тъкмо в отчаянието се крият най-парливите наслади особено когато съзнаваш вече много силно безизходността на своето положение.

А главно, както и да го въртиш, все пак излиза, че винаги пръв за всичко аз съм виновен и, така да се каже, по законите на природата. Затова, първо, съм виновен, защото съм по-умен от всички, които ме заобикалят. (Аз постоянно съм се смятал за по-умен от всички, които ме заобикалят, и понякога, ще повярвате ли, дори се стеснявам от това. Поне цял живот съм гледал някак настрана и никога не съм могъл да гледам хората право в очите.) Виновен съм най-сетне, защото дори и да имаше великодушие у мен, само повече бих се измъчвал от съзнанието за пълната му безполезност.

О, кажете, кой пръв е заявил, кой пръв е провъзгласил, че човек прави пакости само защото не знае истинските си интереси; и че ако го просветим, ако му отворим очите за неговите истински, нормални интереси, човек веднага би престанал да върши пакости, веднага би станал добър и благороден, защото, като бъде просветен и разбере истинските си изгоди, би видял именно в доброто собствената си изгода, а нали се знае, че нито един човек не може да действа умишлено против собствените си изгоди, следователно би почнал, така да се каже, по необходимост да прави добро? О, младенец! О, чисто, невинно дете! Та преди всичко кога е било през всички тия хилядолетия човек да действа единствено само поради собствена изгода? Какво да правим с милионите факти, които свидетелстват как хората умишлено, тоест макар че разбират напълно истинските си изгоди, са ги оставяли на втори план и са се втурвали по друг път, на риск, наслука, непридружавани от никого и от нищо да вършат това, а като че ли само защото не са желали посоченият път и упорито, своеволно са прокарвали друг, труден, безсмислен, като го налучквали едва ли не в тъмнина. Тогава, значи, това упорство и своеволие наистина им е било по-приятно от всякаква изгода.

Свое собствено, волно и свободно желание, своята собствена, ако ще би и най-дива прищявка, своята фантазия, раздразнена понякога макар дори до лудост – ето тъкмо всичко това е оная същата, пропуснатата, най-изгодната изгода, която не попада под никаква класификация и от която всички системи и теории постоянно ще се пръскат по дяволите. И откъде са измислили всички тия мъдреци, че на човек му трябва някакво нормално, някакво добродетелно желание? Откъде непременно са си въобразили, че на човек му трябва непременно благоразумно изгодно желание? На човека му трябва –  само едно САМОСТОЯТЕЛНО желание, каквото и да струва тая самостоятелност и до каквото и да доведе. Пък и желанието, дявол го знае…

Виждате ли: разумът, господа, е хубаво нещо, това е безспорно, но разумът си е само разум и задоволява само разсъдъчната способност на човека, а желанието е проява на целия живот, тоест на целия човешки живот заедно с разума и с всички приумици. И макар че нашият живот в тая си проява често пъти е нищо и никакъв, все пак е живот, а не само извлечение от квадратен корен. Ами аз например съвсем естествено искам да живея, за да задоволя цялата си способност да живея, а не за да задоволя само моята ръзсъдъчна способност, тоест само някаква двадесета част от цялата си способност да живея. Какво знае разумът? Разумът знае само това, което е успял да узнае, а човешката природа действа цялостно, с всичко, каквото има в нея, съзнателно и несъзнателно, и макар да лъже, но живее. Има само един случай, само един, когато човек може нарочно, съзнателно да пожелае за себе си дори вредното, глупавото, дори най-глупавото, а именно: ДА ИМА ПРАВО да си пожелае дори и най-глупавото и да не бъде обвързан със задължението да желае за себе си само умното. А специално може би е по-изгодно от всички изгоди дори и в такъв случай, ако ни носи явна вреда и противоречи на най-здравите заключения на нашия разум –  защото във всеки случай ни запазва най-главното и най-скъпото, тоест нашата личност и нашата индивидуалност.

Може би всичката цел, към която човечеството се стреми на земята се състои в непрекъснатия процес на постигането, другояче казано – в самия живот, а не собствено в целта, която, разбира се, трябва да бъде не нещо друго освен две по две четири, тоест формула, а нали две по две четири не е вече живот, господа, а начало на смъртта.

Съгласен съм, че две по две четири е превъзходно нещо; но ако трябва всичко да хвалим, то и две по две пет понякога е много мило нещо.

Човек понякога ужасно обича страданието, страстно, и това е факт. Тук вече няма защо да правим справка във всемирната история; попитайте сам себе си, ако само сте човек и поне що-годе сте живели. А що се отнася до моето лично мнение, да се обича само благоденствието, дори е някак неприлично. Дали е добро, или лошо, но да счупиш понякога нещо, също е много приятно. Та аз тук собствено не защитавам страданието, нито благоденствието. Защитавам… своята прищявка и тя да ми бъде гарантирана, когато стане нужда. В кристалния дворец страданието е немислимо: страданието е съмнение, отрицание, а какъв е тоя кристален дворец, в който можеш да се усъмниш? А при това аз съм уверен, че човек никога няма да се откаже от истинското страдание, тоест от разрушението и хаоса.

Страданието, ами че това е единствената причина на съзнанието. А макар да доложих отначало, че съзнанието според мен е най-голямото нещастие на човека, но зная, че човек го обича и няма да го замени за никакви задоволявания. Съзнанието например е безкрайно по-високо от две по две. След две по две, разбира се, нищо няма да остане не само да правим, но дори и да научаваме. Всичко, което може да стане тогава, това е – да притъпим петте си чувства и да потънем в съзерцание. Е, а при съзнанието, макар че се получава същият резултат, тоест също няма да има какво да се прави, но поне сам себе си можеш понякога да нашибаш, това все пак цери малко. Макар и ретроградно, но все пак е по-хубаво отколкото нищото.

Всички ние сме отвикнали от живота, всички куцаме, всеки повече или по-малко. Дори дотолкова сме отвикнали, че понякога чувстваме някакво отвращение към истинския жив живот, а затова и не може да понасяме, когато ни напомнят за него. Ами че ние сме стигнали дотам, че една ли не считаме за труд, почти като служба истинския жив живот, и всички сме съгласни в себе си, че по книга е по-добре. И защо ли се суетим понякога, защо ли капризничим, защо молим? Сами не знаем защо. А за нас ще бъде по-лошо, ако изпълнят нашите капризни молби.

Що се отнася собствено до мен, аз в живота си само съм докарвал до крайност онова, което вие не сте се осмелявали да докарате и до средата, че още сте смятали страхливостта си за благоразумие и сте се утешавали с това, мамейки сами себе си. Така че аз май ще изляза още по-жив от вас. Та погледнете по-внимателно! Ами че ние дори не знаем де живее сега живото и какво представлява то, как се казва? Оставете ни сами, без книжката, и ние веднага ще се объркаме, ще се загубим – няма да знаем към какво да се присъединим, о какво да се придържаме; какво да обичаме и какво да мразим, какво да уважаваме и какво да презираме? На нас ни тежи дори да бъдем човеци – човеци с истинско, собствено тяло и кръв; срамуваме се от това, смятаме го за позор и се стараем да бъдем някакви небивали ОБЩОЧОВЕЦИ. Ние сме мъртвородени, пък и отдавна вече се раждаме не от живи бащи и това все повече и повече ни харесва. Вкус придобиваме. Скоро ще измислим да се раждаме някак от идеята. Но стига; не искам да пиша повече от Подземието…

Сега ми се иска да ви разкажа, господа, независимо дали желаете или не желаете да слушате, защо аз даже насекомо не успях да стана. Ще ви заявя тържествено, че много пъти исках да стана насекомо. Но даже с това не бях удостоен. Кълна ви се, господа, че премного да съзнаваш – това е болест, истинска, абсолютна болест. За човешкото ежедневие би било повече от достатъчно обикновеното човешко съзнание, тоест половината или четвъртината от порцията, която се пада на един издигнат човек на нашия нещастен деветнайсети век и който има освен това истинското нещастие да живее в Петербург, най-отвлечения и преднамерен град на цялото земно кълбо. (Градовете биват преднамерени и непреднамерени.) Напълно достатъчно би било например онова съзнание, с което живеят всички тъй наречени непосредствени хора и дейци. Хващам се на бас, вие мислите, че пиша всичко това от фукня, да поостроумнича по адрес на дейците, и че от безсмислено фукане дрънча със сабя като моя офицер. Но, господа, кой може да се надува с болестите си, че и да се фука с тях?
Впрочем, какво говоря? Всички го правят; тъкмо с болестите си се хвалят, а пък аз май повече от всички. Няма да спорим; възражението ми е нелепо. Но все пак твърдо съм убеден, че не само премногото съзнание, но дори всяко съзнание е болест. Държа на това.
[…]
Колкото повече съзнание имах за доброто и за всичко „прекрасно и възвишено“, толкова по-дълбоко хлътвах в тинята си и толкова по-способен бях напълно да затъна в нея. Но главното беше, че всичкото това сякаш съществуваше у мен не случайно, а сякаш беше редно да е така. Сякаш то беше най-нормалното ми състояние, а съвсем не болест, нито увреждане, тъй че накрая загубих и желание да се боря с това увреждане. Свърши с това, че за малко не повярвах (а може и наистина да повярвах), че това като че е нормалното ми състояние. А изпърво, отначало де, колко мъки изтърпях в тази борба! Не вярвах и с другите да е така и затова цял живот го криех като тайна. Срамувах се (може би дори и сега се срамувам); стигах дотам, че изпитвах някаква тайна, ненормална, подличка насладица да се връщам понякога през някоя безкрайно гадна петербургска нощ в дупката си и напрегнато да съзнавам, че ето и днес пак направих гадост.
[…]
Ами при хората, които умеят да си отмъщават и изобщо да се защищават – как например става това? Ами че като ги обземе, да речем, чувство за мъст, в цялото им същество през това време няма и да остане нищо друго освен това чувство. Такъв господин просто напира право към целта, като побеснял бик, навел надолу рога, и само стена го спира. Виж, тъкмо такъв непосредствен човек аз смятам за истински нормален човек, какъвто е искала да го види и нежната майка – природата, когато любезно го е зараждала на земята. Завиждам с цялата си жлъч на такъв човек. Той е глупав, не споря с вас за това, но може би нормалният човек трябва да е глупав, откъде да знаете?
Tози ретортен човек понякога дотам пасува пред своята антитеза, че добросъвестно смята сам себе си, с цялото си прекомерно съзнание, за мишка, а не за човек. Може да е прекомерно съзнаваща мишка, но все пак мишка, а това е човек и следователно… и т. н. И най-важното е, че той сам, да, сам смята себе си за мишка; никой не го моли за това; а това е важен момент. Но нека видим сега тази мишка в действие. Да допуснем например, че тя също е обидена (а тя почти винаги е обидена) и също иска да отмъсти. Защото в нея може да се натрупа дори повече злоба, отколкото в l’homme de la nature et de la vérité (човекът на истината и прирпдата – б.а.). Гадното, долно желанийце да отвърне на оскърбителя със същото зло я гложди може би дори по-гадно, отколкото l’homme de la nature et de la vérité, защото l’homme de la nature et de la vérité c вродената си глупост смята отмъщението си чисто и просто за справедливост; а мишката, вследствие на премногото си съзнание, отрича тук справедливостта. Стига се най-сетне до самото действие, до самия акт на отмъщение. Нещастната мишка освен първоначалната гадост е успяла вече да натрупа наоколо си, във вид на въпроси и съмнения, толкова много други гадости; към онзи един въпрос е прибавила толкова много нерешени въпроси, че край нея по неволя се набира някаква съдбовна мътилка, някаква смрадлива кал, състояща се от нейните съмнения, вълнения и най-сетне от храчките, с които я обсипват непосредствените дейци, тържествено застанали наоколо ѝ като съдници и повелители, като високо ѝ се надсмиват с цяло гърло. Разбира се, остава ѝ само да махне на всичко с лапичка и с усмивка на престорено презрение, на което и тя самата не вярва, позорно да се завре в дупката си. Там, в своето отвратително, смрадливо подземие нашата обидена, смазана и осмяна мишка веднага се потапя в студена, отровна и най-важното – вековечна злоба. Четирийсет години поред ще си спомня до най-малките, най-позорните подробности своята обида, като всеки път ще добавя от себе си още по-позорни подробности и злобно ще се дразни и ще се трови от собствената си фантазия. Ще се срамува от фантазията си, но все пак всичко ще си спомни, всичко ще прехвърли, ще измисли срещу себе си какви ли не небивалици под предлог, че и те са могли да се случат, и нищо няма да прости. Ще почне може би и да отмъщава, но някак на изблици, на дребно, иззад печката, инкогнито, без да вярва нито в правото си да отмъщава, нито в успеха на своето отмъщение и знаейки отнапред, че от всичките си опити да отмъсти сама ще изстрада сто пъти повече от онзи, комуто отмъщава, а него май и бълха няма да го ухапе. На смъртния одър пак ще си спомни всичко, с натрупалите се за всичкото това време лихви… Но тъкмо в това ледено, омерзително полуотчаяние, полувяра, в това съзнателно самопогребване приживе от мъка в подземието за четирийсет години, в тази упорито създадена и все пак донейде съмнителна безизходица на положението си, в цялата тази отрова на незадоволени желания, проникнали дълбоко в цялата тази треска от колебания, от взети завинаги решения и настъпващи отново само след миг разкаяния – в това е същината на онази странна наслада, за която говорих. Тя е толкова изтънчена, толкова неподдаваща се понякога на осъзнаване, че малко по-ограничените хора или даже просто хората със здрави нерви няма да разберат нищичко от нея. „Може да не разберат и ония – ще добавите ухилени вие, – които никога не са получавали плесници“ – и по такъв начин учтиво ще ми намекнете, че през живота си аз може би също съм получил плесник и затова говоря като познавач. Обзалагам се, че го мислите. Но успокойте се, господа, аз не съм получавал плесници, въпреки че ми е все едно какво мислите за това. Аз може даже и да съжалявам, че през живота си съм раздал малко плесници. Но стига, нито дума повече по тази извънредно интересна за вас тема.
[…]
Продължавам спокойно за хората със здрави нерви, които не проумяват споменатата изтънченост на насладите. Тези господа, при други случаи например, въпреки че реват като бикове, с цяло гърло и въпреки че това им прави, да приемем, голяма чест, както казах вече, пред невъзможността веднага се смиряват. Невъзможност – значи каменна стена? Каква каменна стена? Е, разбира се, законите на природата, изводите на естествените науки, математиката. Като ти докажат например, че си произлязъл от маймуната, няма какво и да се мръщиш, приемай го както си е. Като ти докажат, че всъщност една капчица от собствената ти мазнина трябва да ти е по-скъпа от сто хиляди тебеподобни и че от това положение се обуславят в крайна сметка всички тъй наречени добродетели и отговорности и прочее бълнувания и предразсъдъци, значи приемай го каквото е, няма как, защото две по две е математика. Опитайте се да възразите.
„Но моля ви се – ще ви закрещят, – не може да се въстава: това е две по две четири! Природата не ви пита; нея хич не я интересуват вашите желания и дали ви харесват нейните закони, или не ви харесват. Вие сте длъжни да я приемете такава, каквато е, а следователно и всичките ѝ резултати. Стената, значи, си е стена… и т. н.“ Господи Божичко, та какво ме интересуват природните закони и аритметиката, ако на мен по една или друга причина тези закони и две по две четири не ми харесват? Разбира се, аз няма да пробия такава стена с главата си, ако наистина не ми стигнат силите да я пробия, но няма и да се примиря с нея само защото стената пред мен е каменна и защото не са ми стигнали силите.
Сякаш такава каменна стена наистина е успокоение и наистина носи поне някакво слово на примирение само защото тя е две по две четири. О, нелепост над нелепостите! Съвсем друго е всичко да разбирате, всичко да съзнавате, всички невъзможности и каменни стени; да не се примирявате с нито една от тези невъзможности и каменни стени, щом ви е противно да се примирявате; да стигнете по пътя на най-неизбежни логични комбинации до най-отвратителни заключения на вечната тема, че дори и за каменната стена ти като че ли с нещо сам си виновен, макар пак да е пределно очевидно, че съвсем не си виновен, и поради това, скърцайки мълчаливо и безсилно със зъби, сладострастно да замреш в бездействие, да мечтаеш за това, че както излиза – дори няма на кого и да се сърдиш; че няма обект и може би никога няма да се намери, че тук има подмяна, фалшификация, мошеничество, че това е просто помия – не се знае какво е и не се знае кой е, но въпреки всички тези неизвестности и фалшификации вас все пак ви боли и колкото повече ви е неизвестно, толкова повече боли!

 

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Записки от подземието” на Достоевски от тук

За да прегледате и свалите цялата книга на английски използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD “Notes from Underground”(Webster’s Thesaurus Edition) here

За да прослушате книгата на руски  език  използвайте бутона по-долу: Свалете аудиокнигата “Записки от подземието” на Достоевски от тук

Share.

Leave A Reply